Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 694735 Постинги: 156 Коментари: 1204
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

 

                                             Ноемврийското турне – Велико Търново –                                                                    Габрово

                                                   (26.11 – 28.11 2018)

 

    Четири дни ме нямаше вкъщи, а ми се струват като месец. Толкова сгъстено и наситено с радост беше това време.

    В понеделник по обяд пристигнах във Велико Търново и два часа по-късно вече бяхме със Симо в Университетската библиотека. Предпразнично е, имат 55-годишнина на Университета - празник не само за свързаните с висшето училище, но и за всички българи.

    Вълнуващо е, пристигат най-големите специалисти по история, география, туризъм, филология и етнология, и техните студенти. Преди началото ме предупредиха, че някои студенти имат лекция след час и ще излязат. Никой не напусна уютната читалня, увлякохме се в жив и интересен разговор, гледахме и коментирахме снимки от далечни земи. Обещахме си да се срещнем отново.

    Във вторник по обяд бях в Регионалната библиотека "Петко Р. Славейков", Средношколски отдел. Част от гостите бяха ученици от Търново, а друга - бяха пристигнали от Лясковец, от Дома за деца в неравностойно положение. Унесени и жадни за пътешествия и приключения, и те пътуваха с мен. Очите им се озаряваха от радост, която често се сменяше със замисленост. Не им се тръгваше...

    Вечерта - в книжарница "Хеликон" - отново се пренесохме в Тропика на Козирога...

 

    В сряда сутринта поемам за Габрово, мислех - с маршрутка. През нощта обаче се беше спуснал мраз и беше заледил пътя. Промених посоката към гарата, пристигнах пет минути преди влака, успях. Къщички в снега и пушещи коминчета, като в детската песничка. Мъглата, която ту скрива, ту открива близките върхове, прави гледката още по-прекрасна. Колко щастлива и спокойна изглежда природата... И колко величествена - планината.

    Слязох в Габрово и ме лъхна възхитителният аромат на планинска зима. Снегът се сипе леко и тихо. Наоколо всичко тъне в покой. Картината е тържествена и някак нереална. Отдавна не бях се наслаждавала на такъв пейзаж.

    По улиците няма хора.Таксито скоро стига до хотел "Балкан", оставям багажа и тръгвам към Дома на хумора и сатирата. Помня го от детството си, но сега ми се видя по-внушителен.Огромни изложбени зали на всеки етаж, пълни с изкуство. В една от стаите ме чака Венета- старата ми приятелка. Имаме толкова много да си говорим, а времето е толкова малко...
    Обядваме в бистро "Рио" на брега на Янтра, където готвят толкова вкусно и обстановката е непринудено домашна. Там опитайте пълнени тиквички със сос от четири сирена.

    Вечерта Залата на жирафите се напълва с хора от всички възрасти. Около мен е уютно с китайските картини на Еми - пет маслени платна и три акварела, тук наречени "Багри от Изтока". Двете с нея представяме Китай. Снимките от малко познати места допълват представата. Сред многото лица запомних живото лице на Моника от Априловската гимназия, специалност журналистика, с нейния наблюдателен и остър поглед и умни въпроси, както подобава на истински журналист. Беше богата на преживявания вечер, толкова е вдъхновяващо. У мен остана усещането за нещо чисто, съкровено и красиво.

    И когато на другия ден влакът ме понесе обратно през старопланинските тунели и заснежени гори към ветровита родна Варна, потънах в мисли за току-що отминалите срещи с хората на Балкана. Те не се притесняват, нито се срамуват да бъдат истински. Не си слагат маска на цинизъм като защитна броня, тя не им е нужна. Няма от кого да се защитават, те живеят в лукс - луксът да бъдеш себе си.

    Хората от малките градове. Приличат си навсякъде по света.  Няма да забравя топлотата, с която една възрастна жена от Девня - Райна, дойде в читалището, за да ми подаде огромен букет току-що накъсани в градината ѝ хризантеми с думите: "Аз съм болна и не мога да остана на премиерата, но дойдох да ти поднеса тези цветя". Отвън я чакаше зет ѝ, за да я върне с кола у дома. Райнините ярки есенни слънца ще ме топлят цяла зима, а и много зими занапред...

    На всяка гара, където сменях влака, добри ръце се протягаха към тежкия ми куфар, пълен с книги. Искаше ми се да прегърна тези непознати. Душата ми се напълни с благородството, добротата и отзивчивостта на тези българи, а те са много, много...

    Вейка не потрепва сред тази безмълвна замръзнала картина. И сред нея - изящна сърничка, която гледа спокойно към влака, свикнала с тромавия му бумтеж. За един миг погледите ни се срещнаха...



тук сме със сина ми Симеон - докторант във ВТУ

image image image image image





  27 ноември в 19:32 ч. · image 
Наталия Бояджиева със Стефка Чернева (вляво) - управител на книжарница "Хеликон" във Велико Търново

27 ноември в 19:32 ч. · image в книжарница "Хеликон" - Велико Търново
   
    •      
           
           
Категория: Изкуство
Прочетен: 2737 Коментари: 15 Гласове: 15
Последна промяна: 03.12.2018 20:24
image      „Лицата на Филипините” представя Наталия Бояджиева във Велико Търново  
                
     20.11.2018
- интервю на Олга Карова - Стойкова от радио "Велико Търново"

    Книгата „Лицата на Филипините” представя във Велико Търново Наталия Бояджиева. Няколко са срещите й с читателската аудитория в старопрестолния град. Първата ще се състои на 26 ноември, понеделник, от 15:30 часа в Голямата читалня на Централната библиотека на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. На следващия ден Бояджиева ще представи изданието от 13:30 часа в Средношколския отдел на Регионалната народна библиотека „П. Р. Славейков”-филиал „Славейче”. Във вторник авторката ще презентира интересната книга и в книжарница "Хеликон" на ул. „Васил Левски”17, а началният час на събитието е 18.

    43 документални разказа срещат читателя с любопитните моменти от 2-годишния период на авторката, в който живее във Филипините. В изданието тя ни потапя в местната култура на усмихнатите дори и в тъжни моменти хора. Още с първото си стъпване по тези земи, Бояджиева усеща културен шок, който не я оставя до последните мигове, прекарани в азиатската страна. „Стъписа ме тяхната странна реакция, когато съобщават за тъжни събития. Например братът на мениджърката на хотела, в който бях отседнала, беше катастрофирал и постъпил в болница. Докато тя ни съобщаваше това, се смееше. Оказва се, че тези усмивки са защитна реакция срещу злото, те го неутрализират в своето съзнание”, сподели в интервю за Общинското радио Наталия Бояджиева.

    Лицата на Филипините, допълва тя, са пъстри и различни. Читателят се пренася сред водите на Тихия океан, където плува архипелаг от над 7 хиляди острова, обитавани от 100 милиона души. „Тези хора имат силно чувство за семейственост – голяма част от тях работят в чужбина и  издържат своите деца и родители, но и близки и роднини. Лицата им са изключително многообразни и интересни. Запознах се с техните навици и обичаи, светоглед и философия, създадох приятелства, влязох в техните домове, празнувахме заедно. Разбира се, изпитах и някои разочарования, но това е нормално”, допълни Бояджиева.

    Беден народ в държава от третия свят, в която гладуващите хора по улиците са нещо нормално, а умиращите от глад деца – всекидневие. И такава страна имат Филипините. По-важното е друго – че са запазили висотата на своя дух.

    Интересни са преживяванията на Наталия Бояджиева във Филипините. Заедно с водачка тя се изкачва високо в планината Кордилера, за да посети племето ифугао. „Това племе преди 2 200 години е проектирало прочутите оризови тераси, които преминават през цялата планина Кордилера. Гледката е прекрасна – едно много интелигентно инженерно съоръжение, от което оризът се напоява през цялата година равномерно и постоянно”, каза още Наталия Бояджиева. В изданието авторката разказва и за висящите ковчези на Сагада, изкачванията по склоновете на неземно красивия вулкан Пинатубо, срещите с местното коренно население аета. Интерес предизвиква и почти осъществената среща високо в планината с човекоядци. Въпреки любопитството и готовността на Бояджиева за нея обаче, тя бива спряна от своя водач, с усмивка си припомня авторката. И слава Богу!

    С нетърпение Наталия Бояджиева очаква срещите си с великотърновската публика. На 28 ноември от 18 часа тя ще представи изданието и в Дома на хумора и сатирата в Габрово, където ще открие и изложба с платна от китайския цикъл на дъщеря си Емилия Бояджиева, автор на корицата на изданието. По време на представянията в Търново и Габрово, Наталия Бояджиева ще презентира и своята първа книга „Светлините на изтока” с разкази за Китай. Изданието писателката представи премиерно в старата столица през 2016-а.

 

    Наталия Бояджиева е родена на 15 април 1960 г. във Варна. Завършила е Българска и руска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Работи като преподавател по български език и литература и като журналист на свободна практика. Превежда от руски, полски, английски и италиански език.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1907 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 21.11.2018 14:19

Да ви поканя и аз, скъпи приятели, заедно с моя издател Тодор Станчев.
Първата ни среща е отново с варненци, този път в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека "Пенчо Славейков" - 4 октомври, в 18 часа, ул. "Ген Паренсов" 3.
Ще мога да ви покажа снимки, свързани с разказите ми за Филипините, библиотеката предоставя екран.
Ще се сгреем в тези есенни дни с къс от филипинското слънце; така и се наричат филипинците - Деца на Слънцето.
До скоро в четвъртък - с вълнение нетърпеливо!

image Издателство Ерове Вчера в 10:04 ч. ·

Лятото свърши, но пък с него започва старта на есенното ни филипинско турне image😀 Авторката Наталия Бояджиева ще ви зареди с много настроение от тази огряна от слънцето островна страна, в която е живяла 3 години и ще ви разходи из джунглите и магаполисите ѝ image😍 Ще стане въпрос за ловци на глави, пакостливи джуджета, бомби във вулкани, самобичуващи се фанатици и най-вече за вътрешния свят на филипинската жена. Определено ще е интересно, а ето и къде ще се случи всичко това:

На 4.10 от 18.00 ч. в Регионална библиотека ”Пенчо Славейков” във Варна, отдел "Изкуство" на ул. "Генерал Паренсов" 3;
На 9.10 от 18.00 ч. в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив;
На 10.10 от 18.30 в книжарница Сиела Мол Пловдив.

А в  началото на следващия месец ще има и представяния в Регионалната библиотека във Велико Търново и в Дома на хумора и сатирата в Габрово, за които ще пишем допълнително. Очакваме ви!

Категория: Изкуство
Прочетен: 3671 Коментари: 6 Гласове: 14

Продължаваме разходката из Леер, провинция Долна Саксония. Градът не е пострадал от бомбардировките на съюзниците през Втората световна война, затова в него могат да се видят къщи, строени през 17 век, дори и през 16....
По улиците не се виждат хора нито денем, нито вечерта, като се изключи главната улица. 34 000 души живеят в Леер, има голяма руска общност, която дори си има своя православна църква. Част от тях са потомци на така наречените руски немци - тези, които навремето Екатерина Велика е привлякла в Русия и днес те намират обратния път към старата родина. Не им е лесно: "Там бяхме германци, тук сме руснаци" - казват мнозина.
Срещат се и много африканци и араби, настанени в уютни апартаменти; те не работят. Правителството се грижи за тях.
По Крайбрежната алея вървим край водите на Леда, която тук се влива в плавателния Емс. Чайки се провикват над водата. Вижда се красив бял пътнически кораб, от който слизат десетки пенсионери, тръгнали на развлекателно плаване. Таня разказва, че те са най-голямата част от пътуващите за удоволствие германци.
Снимаме се до необичайната леерска русалка, която е запазила краката си почти изцяло.
Прохладно и спокойно. Усещането е за необитаемост. Чисти и пусти улици със стари къщи с еднотипна архитектура и прилепени една до друга - тъмночервени тухли и бяла рамка около прозорците. Така изглеждат сградите и в Бремен, и в Берген (Норвегия), а и в Амстердам. Характерни за Северна Европа постройки.
Пред една къща виждаме изнесени и оставени на минувачите купчини мебели в добро състояние. На когото му харесват, може да си ги вземе. Обичайно е по тези места. Често се изхвърлят и антикварни ценности...

image image
главната улица в Леер
 
Категория: Изкуство
Прочетен: 5771 Коментари: 9 Гласове: 15

Навсякъде е интересно.В Северна Европа - също. Познавах я от Берген, където живяхме един месец.
Това лято ми се случи да поопозная и друга част - Долна Саксония и холандската столица.
Имах щастието да гостувам на приятели - това е за мен най-добрият начин да се запозная с нови места.
Навръх Празника на Варна кацнах в Хановер. Посрещна ме Татяна - моята руска приятелка. Вече седма година те двамата със съпруга си Кирил живеят в Леер (на нидерландски: leier – силно опънато въже, двата края на което са закрепени на корабни конструкции.) - Ostfriesland - Източна Фризия. Река Леда, приток на Емс, го разполовява.
Набутваме куфара ми в метрото и след половин час се прехвърляме на влака за Леер. Още три часа път сред зелената равнина с кротки крави и пристигаме. Тук е винаги зелено - заради добрия стар Гълфстрийм няма снежна зима и времето почти постоянно е облачно и меко.
Първият ден Таня ме води в замъка Евенбург - воден замък в неоготически стил, построен между 1642 - 1650 г.
Собственикът му е командир на холандския гарнизон в Емден с дългото име Ерхард Райхсфрайер фон Ерентютер от Хофрит. Строгостта на формите и суровата северна красота на замъка е в унисон с английската градина наоколо с мощни дървета и романтични алеи.

image image image image image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 2337 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 02.09.2018 08:26


Новини > България  

          Приятели на екзотиката и пътешествията, заповядайте на среща - разговор за далечната островна страна! Азия обсебва и омагьосва - това е истината.
Очаквам ви на 27 юли от 19 часа, на Алеята на книгата пред хотел "Черно море", в Литературния кът!
Поканата дойде от Асоциация "Българска книга".

Варненска авторка представя "Лицата на Филипините"  

Българо-Руски Асистент на Туриста image
  Варненска авторка представя "Лицата на Филипините" Публикувана на 12 Юли 2018

image

image

На 27 юли от 19 часа, на Алеята на книгата във Варна, Наталия Бояджиева и издателство "Ерове" ще представят книгата "Лицата на Филипините".

За две години екзотичният тихоокеански архипелаг се превръща в дом на варненката Наталия Бояджиева – преподавател по литература и журналист на свободна практика. За това време авторката опознава страната и се потапя напълно в местната култура и обичаи, които спонтанно пораждат всичките 43 документални епизода, включени в книгата.

image

В своите разкази Наталия Бояджиева увлекателно разкрива непознатите територии на филипинската душа, повежда ни по стръмните планински пътеки на филипинските Кордилери – до селата на ифугао и висящите ковчези на Сагада, по склоновете на вулкана Пинатубо и до върха на Ангоно с неговите древни скални рисунки. С нея посрещаме Великден в многомилионна Манила, сред самобичуващите се фанатици и навлизаме в джунглата – домът на пигмеите аета.

Наталия Бояджиева е родена на 15 април 1960 г. във Варна. Завършила е българска и руска филология в ШУ „Константин Преславски“. Работи като преподавател по български език и литература и като журналист на свободна практика. Член е на СБЖ. Превежда от руски, полски, английски и италиански. Първата ѝ книга „Светлината на Изтока” е с разкази за Китай, където е живяла три години.

Ех, че беше хубаво снощи на Алеята на книгата! Много съм щастлива, че се срещнах отново с прекрасни хора (винаги идват прекрасни хора на представянията на книги). И времето беше с нас. Заедно рисувахме душата на филипинеца, надникнахме в неговите вярвания, страсти и болки. Пресъздадохме свой филипински свят във Варна. Получи се истински полет на духа.
Благодаря ви, приятели! От сърце.


 

Категория: Изкуство
Прочетен: 2376 Коментари: 18 Гласове: 18
Последна промяна: 28.07.2018 11:06

Приятели, приключението "Лицата на Филипините" наистина продължава.
С благодарност към Людмил Станев - автор и водещ на съботното предаване за литература "Морска гара" - за интересния разговор, който проведохме в студиото на Радио Варна. Интервюто ще бъде излъчено утре, 16 юни, между 21 и 23 часа по Радио Варна.

С Магдалена Гигова разговаряхме в София, а интервюто ще бъде излъчено в неделя, 24 юни, между 18 и 19 часа в предаването "Покана за пътуване" по програма "Христо Ботев".

Особено ме развълнува поканата от учени от БАН, Института по етнография и фолклор, секция Антропология - да представя и двете си книги пред тях. Срещата ще бъде на 21 юни, от 17 часа, в зала 19, на ул. "Московска" 6А (Княжеския дворец).

И последно за сега е предвидено интервюто в БТВ, в предаването "Преди обед" на 22 юни, към 10 часа.

Много бих се радвала моите книги да достигнат до хората, за които са написани - до вас. Защото ги писах със сърце.

image image image
  image Премиерата в Сиела, Фестивалния, Варна. Представя ме Долорес Коева  - приятелка и колежка.

image Издателство Ерове 22 часа ·

"В книжарниците има книги, много книги. Те са на английски. Много рядко се срещат книги на тагалог - официалния филипински език, който би трябвало да обедини вс...

  bnr.bg Наталия Бояджиева представя книгата ”Лицата на Филипините” във Варна Наталия Бояджиева - преподавател по български език и литература, журналист и писател - наскоро издаде книгата "Лицата на Филипините", която събира разказите ѝ
  •  
    • премиерата в Сиела - Ректората, София image image
      image image image
      image image image
    •      
           
           
Категория: Изкуство
Прочетен: 1219 Коментари: 14 Гласове: 16
Последна промяна: 16.06.2018 08:10
Наталия Бояджиева

Софийските премиери

Срещите със софийската читателска публика (3, 4 и 5 юни) бяха много богато и радостно преживяване за мен. Искреният интерес и интересните въпроси събудиха всичките ми филипински спомени към живот.

Сигурна съм, че и тази вечер във варненската Сиела ще бъде прекрасно.

Много хора в София ми протегнаха ръка, за да я има "Лицата на Филипините".

На първо място - гореща благодарност на прекрасната ми дъщеря Еми (художничката Emilia Boiadjieva) за двата акварела, нарисувани с много любов и станали корица на книгата - "Филипинският танц банга" и "Карабао".

Благодарна съм на издателя Тодор Станчев, издателство "Ерове", че повярва в тази книга и ми съдейства, за да стигне тя до вас.

Благодаря на моя редактор Васил Койнарев за чудесната работа по моята книга и за приятелската подкрепа в популяризирането ѝ.

Специални благодарности на колегите журналисти за сърдечните интервюта и за съдействието -
От Българско национално радио, програма "Христо Ботев", предаването за култура "Арт ефир" - Димитрина Кюркчиева,
Магдалена Гигова - водещ на предаването "Покана за пътуване" в програма "Хисто Ботев",
Иван Русланов, програма "Хоризонт",
Людмила Еленкова, водеща в единственото в България по рода си книжно радио "Хеликон",
Костадин Филипов - телевизионен журналист, автор и редактор в онлайн изданието Дело.бг,
Добринка Христова - журналист, преводач и преподавател, секретар на ДЖСП при Съюза на журналистите.

И, разбира се, на моята братовчедка и приятелка Надя Рускова - за гостоприемството и чудесните снимки.

  Благодаря ви, приятели, за празника, който преживяхме заедно снощи (9 юни) в книжарница Сиела, във Фестивалния. Чувствах вашия интерес, топлота и любознателност през цялото време. Беше чудно. Напълни ми се душата и сърцето. Благодаря!

image image image image image
    •      
           
           
Категория: Изкуство
Прочетен: 3122 Коментари: 4 Гласове: 16
  image image

Мили приятели!

В навечерието на светлия празник получих прекрасен подарък - излезе от печат втората ми книга с разкази "Лицата на Филипините". Много съм щастлива.
Каня ви най-сърдечно на премиерата на книгата на 9-ти юни - събота, от 18 часа в книжарница Сиела във ФК. Ще се радвам да се видим и да се потопим заедно в екзотиката на тази толкова далечна, но в същото време станала ми близка страна.

Този път София ни изпревари с поканата да участвам в Пролетния базар на книгата пред НДК. Които от вас са в столицата по това време, да заповядат на 3-ти юни в 10 часа на среща разговор.
Имам още две софийски покани - в Клуба на пътешественика на ул. "Сердика" 19, от 19 часа, на 4-ти юни, ще ви очаквам с мултимедийна презентация "Лицата на Филипините".
И последно за сега - премиера в книжарница Сиела в подлеза на Ректората - на 5-ти юни, от 18,30.

"Всяко изследване е свързано с много трудности" - е казал Цицерон. Лично проверено от мен и напълно достоверно. Но трудностите могат да бъдат и сладки...

Очакваме ви с нетърпение с издателя Тодор Станчев, ще бъде интересно image:)

image Издателство Ерове 23 май в 09:00 · image

Ето още едно от лицата на Филипините:

Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет.

Едноименната книга ще може да откриете на престоящия Пролетен базар на книгата пред НДК, на щанд А9 image😊 Очакваме ви image


Издателство Ерове 25 май в 11:00 · image "Лицата на Филипините" на Наталия Бояджиева е вече налична в онлайн магазина ни, където може да я заявите с безплатна доставка до адрес в цялата страна image


Категория: Изкуство
Прочетен: 615 Коментари: 6 Гласове: 15
 

Това е моята изненада за вас, приятели!
Виждате корицата на предстоящата ми книга "Лицата на Филипините". Акварелът "Филипинският танц банга" е нарисуван, разбира се, от Еми, моята прекрасна дъщеря. Благодаря ѝ от сърце за подаръка!
Очаквайте скоро и самата книга image:)

Ще пътуваме заедно из далечната островна страна, ще ви заведа в многомилионната Манила, в джунглата - дома на аета, ще се изкачим на Кордилера и на върха на вулкана Пинатубо! Ще ви запозная с някои от моите приятелки в Субик и с тайните на филипинската душа. Ще има и снимки, разбира се, както и преди - в "Светлина от Изтока" - разкази за Китай. До скоро!

image Издателство Ерове Вчера в 14:43 ·

Последните дни работим усилено по корицата на "Лицата на Филипините" image😊 Акварелът е на Емилия Бояджиева-Пеева, а фотографията на Minko Minev. Оттук нещата в свои ръце поемат Kontur Creative, които не се съмняваме, че ще се справят отлично с всичко останало. За нас остана скоро да разкажем повече за авторката и съдържанието на книгата image

Категория: Изкуство
Прочетен: 1340 Коментари: 17 Гласове: 19
23.06.2017 21:00 - Очи в лилаво
Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
   
           ФИЛИПИНИТЕ 40 June 23, 2017 Natalia BoiadzhievaEdit

 

                                      ОЧИ  В  ЛИЛАВО

 

    Понякога най-голямото предателство прилича на преданост.

    Готова съм да се уча от всички и от всекиго като откривам у тях онова, което на мен ми липсва. Често обаче тяхната истина не съвпада с моята.

    Конфликтът духовно – бездуховно е нерешим в тази общност. Сблъсках се с грубата, биологична и неограничавана от нравствени принципи сила. Но не си позволих удобното отчаяние сред меланхолията на вечното лято.

    След тренировка сядахме с Агнес в близкото кафе. Тя е жената, с която бях най-дълго приятелка във Филипините. Лекарка и майка на четири деца – двама сина и две дъщери. Самоуверено тъмно лице (никога не носи чадър да я пази от слънцето), ниско, тренирано във фитнеса тяло, неизменните къси панталони във всички възможни цветове, купени „на сметка“, но толкова безбройни, че сметката отдавна е изгубена… Тениска и маратонки на бос крак. Гладка прическа като шлем върху главата (филипинките, които имат   природно къдрави коси, ги изправят трайно). Младежка усмивка и най-изненадващото – лилави очи, издърпани на бронзовокафявото  ѝ лице. Цветът на очите ѝ беше изненада и за двете ни – не бях виждала лилави очи, освен на Елизабет Тейлър. Цветът им преминава през множество отсенки като коприна, блестяща на слънцето – едновременно сив и млечнолилав на светлина и стоманеновиолетов на сянка. Зависи и от настроението ѝ. По-късно и децата ѝ останали  поразени от откритието – никой дотогава не бил забелязал тяхната изключителност. Тя самата не беше наясно с тази си необикновеност на погледа. Но много по-впечатляващ от очите ѝ  за мен беше силният ѝ характер.

image

Агнес

    Когато идвате от Олонгапо през Моста към Свободната зона, минавате между Харбър пойнт – най-големият мол в областта – и полукръглото, с остъклена фасада ресторантче “Коколайм“. Към него е прилепено миниатюрно кафе само с две масички вътре и седем – осем отвън на терасата. Това е нашето култово и стратегическо място, където се виждахме всеки ден. Има добър изглед и всички познати, запътили се към „Слимърс“, нямат друг избор, освен да ви помахат, преди да пресекат улицата. Отвъд черната линия, очертана от сянката, тропикът бълваше огън и жупел срещу нас, които обаче перката на вентилатора, включен под навеса,  успяваше донякъде да обезвреди.

    В единадесет „Коколайм“ започваше да се пълни с хора, дошли да обядват вкусно и на добра цена. Скоро вече нямаше места. Успявах понякога и аз да се вредя и да си поръчам любимото лакомство – буко (млад кокосов орех). Барманът одялкваше с привични движения горната половина на черупката, забождаше сламка в мекото бяло месо и ми го подаваше. Местните просто изпиваха сока, но аз си исках и прибори и изрязвах вкусната сочна вътрешност. Когато орехът остарее, бялата част изтънява и остава само сокът. Така и не развих необходимите умения за издялкване на ореха и това уютно местенце стана единственото, където можех да го опитам.

    Там се изливаха и тайните женски трепети на душите ни. Бяхме недосегаеми за тревогите и разправиите на пъплещия наоколо свят. Скрити от жежкия припек под широката козирка, с крака, вдигнати на съседния стол, за да отпочинат в горещината, мислехме, че блаженството ще продължи вечно. Но не ни било писано.

    Разкривахме житейските си радости и проблеми една пред друга с упоението на сродни души.

    – Натали, ти вярваш ли, че има сродни души?

    – Вярвам и имам такава близка душа. Виви от Пънлай. Но човек може да има повече от една духовна сестра – усмихнах се на тревогата в погледа ѝ.

    Връзката със сродна душа не е съвършена, съвършена връзка няма. Това е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейските предизвикателства и трудности. Храня непоколебимата увереност, че никога европейка и филипинка не са успявали да постигнат такова единение и хармония, както ние с Агнес през цялата тази година и половина, седнали  на плетените столове в Коколайм. Спокойната атмосфера, за която душата ми беше петимна, ме обгръщаше с блажен покой, какъвто рядко се намира по тези земи. Постоянното напрежение и състояние на свръхбдителност  да не бъда измамена и ограбена, вгорчаваше дните ми и единствено часовете с моята приятелка ми връщаха доволството и пълнотата от живота.

    Облачен ден, дъждец над Олонгапо и в очите. Агнес често е с дълги ръкави, за да не почернява излишно, а и в двата студени за филипинците месеци – декември и януари, когато температурата пада до 25 – 28 градуса, се мръзне здраво. С очите си видях настръхналата ѝ от студ кожа в един януарски ден. Говорим си за мечтата на дъщеря ѝ Аиса да стане лекар – че не бива да я отлага повече в годините, че да се отказва от мечтата си е признак на застой и неувереност. Аиса е медицинска сестра, има десетгодишна дъщеря и наскоро откри свое кафе – „Куку“, в което работи с радост и с въображение. То бързо се издигна в класацията на най-добрите кафенета в града. Водих и аз свои приятели там, празнувахме рождени дни и мястото стана познато и за малката бяла общност в града. Но мечтата на красивата стопанка на кафето  не ѝ даваше мира. Разказах на Агнес как съм окуражавала моите деца. И промяната настъпи – младата жена, която от десетина години отлагаше кандидатстването, се яви на изпит и беше приета! То беше радост… Тъжен беше само съпругът ѝ – кореецът Ли – заради раздялата, жена му заминаваше да следва в друг град. Но скоро и Ли се премести в Дагупан при нея.

image

с Агнес в кафе “Куку”

     От време на време ме заливат неприятните вълни на културния шок. Подготвена съм да споделя чуждата гледна точка, но, колкото и да ми е симпатичен този народ, все пак трябва да отдам чест и на истината. Не е работа на журналиста да бъда съдник, а само да покаже истината такава, каквато е. Не съм очаквала, че трябва да обяснявам на моя връстничка, при това високо образована, че четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото. Останах потресена, че човек като  Агнес, в когото дремят изключителни умствени и духовни сили, е чел през целия си живот единствено и само учебници. Нито една художествена книга.

     За мен най-важният аспект на приятелството е духовното свързване на едно по-дълбоко ниво. Винаги съм мислила, че важното е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме. Не можех да остана безразлична към колосалната празнота в живота на приятелката ми. Исках да я науча на магията на книгите. Литературата добавя още живот към нашия, създава вкус, прави ни богати, без книга светът е нощ  – това са идеите, които упорито внушавах на филипинската лекарка. В мен се надигнаха поколенията българи, отдали живота си на книжовността. Разбунтува се и журналистът, и учителят по литература. „Пропилян живот“ – помислих си тъжно.

    –  Какво учихте по литература? – попитах я гневно.

    –  Нищо, учихме английски в тези часове…

    Колко практично! И колко жестоко…

    Втурнахме се към Националната книжарница в Харбър пойнт, където бяха изложени добри образци от световната класика. Купих настървено и веднага подарих на смаяната Агнес „Портретът на Дориан Грей“ и „Джейн Еър“ с поръката първо да ги прочете, а след това да търси в интернет екранните им превъплъщения (професионален навик – така заръчвам и на учениците си). Книгите са на английски, единствено „Малкият принц“ беше преведена на тагалог, но бъдещата читателка отказа категорично да приеме книга на родния си език, никога не е чела нещо на филипински. Както изглежда, местните хора са прекопирали неподходящ чужд модел и са загубили оригинала – себе си. „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ е заглавието на книга, представена на годишната конференция на филипинските писатели, проведена в хотела ни. Книгата беше поставена на почетно място като знакова творба. Заглавието ѝ говори достатъчно.

    Липсата на интерес към книгите не е личен недостатък на Агнес. В течение на векове белите господари на островите по всякакъв начин са се стараели да притъпят любознателността на туземците. Западът е проявявал любопитство към другите цивилизации най-често от стремеж към икономическа експанзия. Често ги е унищожавал с презрение. Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, но никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в престижните „бели“ училища, където са приемани само най-богатите Други.

    Още като дете преживях приказната пълнота на приятелството между хора от различни раси чрез романите на Карл Май. По-късно животът ми в Пънлай потвърди реалността на това вълшебство. Но Китай и Филипините са две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение. От една невъзможна за прескачане стена. Втурнах се жадно към такова приятелство и в южноазиатската страна, но се блъснах в думата „раса“ и ме нарани нейното острие – дума, която не ми беше минавала през ума дотогава. Тази  бариера обаче беше трън в очите на Агнес. Тя чувстваше, без да мисли за това, че моето желание е да я доближа до бялата култура и интуитивно се противопостави на това. След като прочете двете европейски книги и поговорихме за тях, аз бях безкрайно щастлива, но усетих, че това само засили нейната вродена за австронезийците подозрителност към белите. Изненадващо за мен, а за нея съвсем логично, тя ми зададе уточняващия въпрос:

    - Как мислиш, Натали, хората от коя раса пишат най-добре?

    Стъписах се и се смутих от приготвената ми клопка, но отговорих честно, че в университета сме изучавали само европейска и северноамериканска литература. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното. Белите вървят по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми цели. Те представляват друг свят, в който няма такава реалност, която цветнокожите да приемат за реалност… Ето, и книгите, оставени в някои ресторанти в нещо като импровизирани библиотеки, са на американци. Ако оставиш книга, можеш да вземеш друга за вкъщи. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да я учуди, тъй като всичките им действия бяха изненадващи.   Моят аргумент, че в Олонгапо има също малка обществена библиотека, в която съм влизала, срещна рязка съпротива: „Никога не бих взела книга от библиотека!“ и „Няма и да си купя книга!“.

    Подарих още няколко добри книги на децата на Агнес и на две от внучките ѝ, но моят просветителски опит претърпя драматичен крах. Не можеш да изискваш от хората да са това, което ти се иска. Можеш да се опитваш, да се заблуждаваш и да се надяваш, но те винаги ще са такива, каквито са. Не можеш да накараш някой да помни, да копнее и да му липсват същите неща, които липсват и на теб.

    Ум, характер, душа – едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща. Тибетците казват: „Бъди отворен за обмяна, но не изпускай от ръцете си своите ценности“.

    Няма как да наблюдаваш хората съвсем отчуждено – като в аквариум или под микроскоп. Ако искаш да ги опознаеш, трябва да се смесиш с тях. Това и направих – с всички рискове. В малкото общество в „Слимърс“ се озовах  в съвсем друга действителност – враждебна и неразбираща моите представи за честност и благородство. Моят стремеж към справедливост  остана непонятен за останалите, а моята безкористност се възприе като наивност, граничеща с глупостта. За мен най-важният компас в живота е моралният.  Следваше ме смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност, смях на хора, които не признават нито учтивост, нито достойнство или чест. Моето равнодушие им действаше объркващо и разстройващо. Настроенията срещу белите жени сред няколкото филипинки са ожесточени по някакъв безцелен, дребнав и незрял начин. Често се чувствах като в детска градина. Никой няма смелост да се опълчи срещу мен сам, но в група им идва сила…

    Тук стойността на човека се определя от парите му, а не от качествата му. Хората не променят поведението си, освен ако това не е от значение за тях. В тази среда цари интригантството, а не желанието да се получат повече знания. Невидимите дворци на царството на любовта са непостижим лукс за тях. Никоя омраза не е тъй непримирима, както завистта. И никое зло не може да стане добро от това, че мнозинството го приема.

    Видях рак, който вървеше напред. Сред себеподобните си той се считаше за глупак.  Накрая и Агнес не издържа на огнения поток на омразата, който се вихреше няколко месеца в спортния клуб и който отнесе и нея.  Готовността, с която опитната лекарка избягваше да защити някое нравствено съображение само и само да не се опълчва срещу своите, да спазва по-съществените за нея и първобитни правила, ми помогна постепенно да стигна до действителното ѝ лице и нейните скрити мотиви. Това се оказа едновременно натоварващо и облекчаващо – както се чувства човек, стигнал най-после до истината. Едно приятелство, започнало така красиво, потъна в руини…

    Понякога възторгът ми е в излишък и придавам на приятелите си несъществуващи достойнства, издигам ги на пиедестал и после им се сърдя, че не стоят горе върху него. Странна и идеалистична нагласа. Потресаващата илюзия, че мислим с новата ми приятелка по еднакъв начин за света, ми даде добър урок. Жените рядко грешат в своите преценки една за друга, но – ето, този път сгреших. Повярвах, че знам по-добре какво е най-добро за хората около мен, докато се почувствах използвана като пищов на изпит.

    Когато напълно се доверяваш на друг човек, има два възможни резултата: приятел за цял живот или урок за цял живот. И двата са ценни. А най-важното си остава, както винаги, неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах. Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, научих много.

    За радост, от Филипините ми останаха и три  приятелки завинаги – Линда, Джаки  и Ан.

image

Линда (вляво) и Джаки

 

image

Ан

Наталия  БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 3372 Коментари: 12 Гласове: 26
   
   
   Моля, активирайте заглавието, за да се отвори блогът с целия текст.
   
   
ФИЛИПИНИТЕ 39 April 25, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ЗА  ОСТРОВИТЕ  И  ПРИЯТЕЛСТВОТО

(втора част)

    – Казвам се Кими Тамура – Тамура Кими, и съм наполовина японка. Дядо ми е японец.

    – Значи си четвърт японка – поправих дребната жена със стегнато момчешко тяло. Лицето ѝ наподобяваше японско, но тук всеки прилича на някаква нация и не е някакво изключение.

    Запознахме се във фитнеса и Кими веднага си предложи услугите да ме закара до някъде, тъй като аз нямах кола. Исках да отида до Стария пазар на Олонгапо, който е и най-големият. За мен транспортът не е проблем, такситата са евтини, а и обичам да вървя пеша. Но с компания е по-весело.

    Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока необходимост да чувстваме, че принадлежим към някаква общност.

    Няма случайни срещи, както няма и случайни раздели. Просто хората, с които сме се разделили, са извършили своята мисия – в моя случай ме научиха на търпение и на изострена наблюдателност. Филипинско приятелство – има ли го… Отношенията между жените в това малко бойно общество са твърде заплетени и сложни, но ще опитам да внеса ред, за да дам посока на разказа.

    И така, всеки ден след тренировката, в близкото  кафе Кими ми предлагаше настойчиво да ме закара докъдето искам. Най-често пазарувах и се прибирах в хотела.

    По-късно новоизпечената ми приятелка ме покани в дома си на кафе, а след няколко дни ме запозна и с японската си „втора майка“ Мако сан. Госпожа Мако е пенсионерка и, подобно на американските си връстници, е решила да се засели във Филипините за вечни времена – на по-топло и евтино място. Живее под наем в малка къща в Свободната зона.

    И с нея находчивата филипинка се запознава случайно – в една сауна; и нея разхожда с колата си. Мако сан не знае английски и наистина се нуждае от помощ в самотния си живот.

    Едва по-късно си дадох сметка, че някои от най-автентично изглеждащите хора са само много добри актьори, специализирали се в сменянето на маски, костюми и влизането в различни роли. Ролята за пред японката е на мила и грижовна дъщеря, въпреки че възрастната жена има и син, и дъщеря, която работи като стюардеса и често навестява майка си. С неподозирана ярост Кими се нахвърля върху „лошата“ дъщеря, когато ми разказва за нея. Със силата на капката се стараеше  с все сили да отчужди майката от детето ѝ и да заеме неговото място. Стигна се до там, че един ден заминаха двете за Манила, където с привична и оттренирана пресметливост Кими завежда старата жена в японското посолство и ѝ помага да прехвърли имота си в родината на единствения си внук (дете на сина ѝ) и така да лиши дъщеря си от наследство. Разбира се, за услугата ѝ е заплатено добре.

    По време на нашите срещи новата ми приятелка възхваляваше собствената си доброта и приноса си в живота на старата жена. Тя не бързаше за никъде, планът ѝ беше дългосрочен. „Не обичам филипинките – казваше ми тя доверително като си мислеше, че така ще ме предразположи. – И в мен тече филипинска кръв, но не харесвам за приятелки филипинските жени.“ Истината беше, че тя нямаше никакви приятелки. Още не бях свикнала с двойнствената ѝ природа.

    Кими не прави благодеяния безплатно, аз също ѝ заплащах всяка услуга – с пари или с продукти по време на покупки… Тя често идваше да плува в хотелския басейн безплатно – като моя гостенка. Но всичко това ѝ беше недостатъчно,за да бъде пълно отмъщението ѝ над бялата жена, нейна вечна конкурентка през целия ѝ съзнателен живот.

    Сега осъзнавам колко болезнено ѝ е действал видът ми и появата ми в спортния клуб  – като червено на бик. Тя бързо се съюзи с няколко противнички на бялата раса с водачка Йоли- дребна и пълна, с отблъскващо лице на лъв жена. Особено тежко преживяха първото място, което спечелих на тримесечното спортно състезание „Предизвикателство“, увенчано и с чанта като награда. Наказанието, което измислиха за мен, беше да говорят на висок глас и на непонятния за мен тагалог обиди срещу мен по време на тренировки. Сред тази малка група имате чувството, че не сте за този свят, че сте попаднали тук по погрешка, че е трябвало да живеете в друга епоха или дори на някоя друга планета. Втрещявам се като малко дете, когато видя стена срещу себе си и неуважение. Надничах през различни гледни точки към заобикалящите ме филипинки на средна възраст, опитвах се да виждам техния свят и проблемите в него от възможно най-много ъгли. Но останахме чужди… Накрая разбрах – те не можеха да ми простят, че съм се родила под по-щастлива звезда – родила съм се бяла. С какво съм заслужила това  – местните жени цял живот се мажат с избелваща козметика, без никакъв резултат, а на мен бялата кожа ми е подарък свише… Черна несправедливост.

    Няма зли хора, има само нещастни. Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

    Не можеш да контролираш лоялността на хората. Няма значение колко си добър към тях, това не означава, че те ще ти отвърнат със същото… Няма значение и колко са важни за теб, не означава, че ще те оценят по същия начин. Понякога хората, на които държиш, се превръщат в хора, на които най-малко можеш да се довериш.

    – Познавам добре филипинците, работил съм с тях дълги години – опита се да изостри моята бдителност и да ме предпази от грешки и разочарования Стани. – Не сме в Китай, съвсем различни са хората тук; не можеш да станеш приятел с тях. С лекота ще те предадат, ще ти забият нож в гърба, без да им мигне окото; не им се доверявай, няма да помогне твоята добронамереност.

    Не само доброжелателността ми, но и вроденият ми оптимизъм, вяра в хората и усет да ги разпознавам – винаги са ми помагали. Досега. Няма как да се сравняват два народа и с надежда да се пренася едната народопсихология върху другата. Няма да се припокрият.

    Искаш да изследваш чужди култури. Ами изследвай. Кой е обещавал, че навсякъде ще е красиво като в Китай, където не срещна врагове, а само сродни души и приятели… Човекът се опознава при общуване, конят – в път – казват китайците. А пътешествията учат повече, отколкото всичко останало. Понякога един ден на ново място дава повече, отколкото няколко години вкъщи. Пренебрегнах съвета на Стани, имах вече светлото приятелство на Полин и си мислех, че ще срещна и други хора като нея. Но сгреших.

    Традиции, историческа памет, морални ценности или липсата им у белите господари, които стават техни духовни ориентири – такива са наслагванията в простодушните сърца на поколения туземци. Испанският период си има и черно, и бяло, и много помежду. Вероятно от тогава пиной (както сами се наричат филипинците) свикват, че обещанията са празна дума – дават се само за да те зарадват и веднага се забравят, особено ако нямат изгода от тях.  Постепенно, но трайно,  деформираният морал на колонизатора се прегръща от безкнижните филипинци; за пълзящата подмяна на психокултурния код на нацията  пише с гняв и огорчение и техният национален герой Хосе Ризал. Много предвидливо последните американски завоеватели изгарят книжнината, написана на испански, изключват религията от училищната програма и така оставят без духовен коректив местните, които трябва да им работят, без да си задават въпроси. И така – цял век! Добавяме и още четири испански века робия преди това в опит да открием причините за тоталното ни разминаване, за необуздаността и варварството на палещите острови на слънцето.

 

    Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Сглобих постепенно несретния живот на Кими от уж случайно изтървани от нея фрази. Подсъзнателно тя е искала да разбера мотивите за предателството ѝ и да не я съдя много строго… Израснала е в мизерия, заобиколена от престъпност. Не е можела да се храни по три пъте на ден и си е обещала, че един ден, когато има деца, те няма да са лишени от нищо. Този ден настъпва твърде бързо, както е обичайно по тези земи – едва тийнейджърка, тя става майка на дъщеря и син. Никога не се е омъжвала. Бащата на децата ѝ е алкохолик и наркоман, биел я и тя избягала от него с децата им, още бебета. От тогава – повече от двадесет години, не е чувала и не иска да чуе нищо за него; не знае дали е жив.

    Кими се е научила, че единственият начин да оцелее е като се възползва от слабостите на другите. Прегърнала неморалността, тя извлича полза от нея. Никога не се е изправяла пред извисяващото чувство – едновременно на гордост и смирение – каквито са нашите усещания пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата. Състрадание, сърдечност,  достойнство, гордост и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“, са неща, напълно непознати за нея; те няма да нахранят децата ѝ. Оскърбяващото поведение и недостойните черти на жената са вероятно непреднамерени – професията ѝ зад граница на компаньонка е оставила завинаги своя отпечатък върху нея.

    Тя заминава отначало за Сингапур като оставя децата си на брат си да ги гледа. И той си има  деца, но те живеят надалеч, в друг град със своята майка и не са виждали баща си от години. Вуйчото приема племенниците си като свои деца и ги отглежда. Кими им изпраща пари от чужбина и живее с мечтата те поне да бъдат щастливи. Годините минават, децата растат, а на майка им вече ѝ е време да се оттегли от професията. Дълго е събирала пари за дебюта на Никол – пищно филипинско тържество по случай осемнадесет годишнината на момичето – да бъде разкошен, да е като другите…

image

децата на Кими

image

вляво е вуйчото в ролята на баща на Никол

image

приятелките на дебютантката

image

Никол с братовчед си

    Тогава заминава за Япония, предвидливо научава езика, но и това не ѝ помага особено; там конкуренцията е голяма: „В Япония предпочитаха рускините – не че бяха по-добри от нас, а само заради бялата им кожа… Сега  японското посолство отказва да ми издаде повече виза за страната, попаднала съм явно в някакъв черен списък“ – разказва с огорчение мургавата жена. Потръпнах – Линда и аз съставляваме цялото женско бяло население на стотина километра наоколо. Дълго отглежданата и затаявана злоба, завист и гняв ще се стоварят върху моята нищо неподозираща бедна глава. Бели мъже – пенсионирани американци –  има с хиляди и те са добре дошли, но бели жени – какво ще правят тук!

    И тя се зае постепенно да приведе плана си в действие. Около месец се вживя в ролята на приятелка, каквато никога не бе имала и се хареса в ролята на актриса – след поканата ѝ у тях на кафе започна да ми носи по малко храна в кутия ( гладното ѝ детство крещеше, че това е най-прекият път към сърцето на другия. Носеше храница и на момичетата от рецепцията, но те останаха равнодушни), развеждаше ме с колата си… Скоро се самозабрави в играта си. Дори веднъж отидохме до Ангелес, където живее дъщеря ѝ с двете си деца, но без съпруг. Никол живее в една къща с вуйчо си – човекът, който е отгледал нея и брат ѝ. Американецът, от когото са децата, я е изоставил и си е намерил друго момиче… И всички приемат това за обичайно.

    Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато са мили. Особено когато са мили.

    Ударът беше кратък и неособено болезнен, защото го бях предвидила вече. Всъщност не беше един целенасочен удар, а няколко знака на пренебрежение и опити за унижение. Не се отзовах на поканата за рождения ѝ ден и на следващия ден ѝ обясних спокойно и твърдо, че не искам да я виждам. Така и стана – повече не я видях, за голямо мое облекчение. Спря да идва на фитнеса. По-късно и аз се преместих в нов.

    Не правя компромис с ценностите си, затова и понесох леко неодобрението и злобата на малката група бездуховни жени. Бързо открих какво се крие под преувеличената нежност и неопределена загриженост, хубавичка и повърхностна.  Дълбоко в душата на Кими е припламнало може би моментно желание да си има приятелка, както е виждала да става по филмите, но то бе пометено от неистовата ѝ жажда за мъст. Забелязах  постоянната ѝ борба между това, което е, и това, което би искала да бъде. Тя се е вживяла в измисления от нея почтен живот с японския ѝ спонсор Тамура, когото нарича съпруг  и много иска да вярва в него. Има само два страха – някоя по-хитра от нея и млада съперница да не ѝ го отмъкне и да не би тя самата да напълнее с килограм – два и той  да я изостави… Присвоила си беше и фамилията му, без да има право на това. Както и останалите пенсионери от богати страни, Тамура беше пристигнал тук за по-евтин живот и имаше нужда от местна жена за домашна помощница. И той, както и останалите заможни старци са наясно, че ще издържат не само жената, но и децата, и внуците ѝ. Такава е сделката, и двете страни са доволни.

    Прекалената толерантност, хубавите спомени от Китай и романтичният отказ да правя разлика между хората (всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта) ме подведоха този път. Бях доверчива към хора, които не познавам и на които отказвах да видя сенчестата страна. Но тъмните аспекти на живота не изчезват просто защото ги игнорираме; в действителност само се влошават и задълбочават. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесла добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене е ужасно наивна, както се убедих бързо. И все пак запознанството ми с Кими със сигурност е трябвало да се случи;  то ми даде една друга перспектива. Всяко преживяване е урок. Както е посъветвал бащата на Скот Фицжералд сина си: „Почувстваш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“ Така е – имала съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължена да дам твърде много. „Даром получихте, даром давайте“ – са думи на Исус.

    Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим кои от тях да са до нас, а без кои да продължим напред. Ако трябва да бъдат в живота ни – те ще ни настигнат.

 

    Винаги има период на притеснение и екзалтация, когато  заминаваш в чужбина за дълго време. Самолетът отдавна се е приземил в Манила, но когато си зад граница, дълго не се приземяваш наистина. И две години не са достатъчни, за да разбереш напълно местната култура. Но това е богат опит, изпълнен с върхове и разочарования, натрупан опит за цял живот. И се връщаш у дома горд, че си се справил с това изпитание докрай.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1412 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 26.04.2017 07:13
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 694735
Постинги: 156
Коментари: 1204
Гласове: 15461
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031