Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 479663 Постинги: 144 Коментари: 1090
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
Категория: Изкуство
Прочетен: 222 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 29.03 18:56
26.02 00:34 - Пинатубо 2

ФИЛИПИНИТЕ 37

П И Н А Т У Б О

(втора част)

dsc05459

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

dsc05461

към върха зеленото и водата са  повече

    Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

dsc05464

и едно кученце пое с нас нагоре

dsc05468

колко окриляващо!

dsc05452

Ной

dsc05477

заветната табела “Добре дошли!”

    Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

dsc05479

езерото в кратера

dsc05500

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

dsc05510

Паоло

    Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

dsc05504

ниското мангово дърво

dsc05508

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

    В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

    – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

    По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

    Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

dsc05513

стените на калдерата

dsc05520

и друг водач се спуска надолу

dsc05527

аета също бързат да се приберат

    Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

dsc05549

облаци над Бялата пустиня

    Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

dsc05530

железни соли са позлатили  рекичката

dsc05570

всички се изнасят

    Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухат е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

dsc05556

Полин

    Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

dsc05566

улеи в снагата на вулканичните хълмове

dsc05563

реката вече буйства

dsc05577

издигаме се нагоре

dsc05442

дървета, застинали завинаги в лахара

dsc05580

наближаваме

    Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, когато излизаме  на платото и попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

dsc05582

горе е рай

    Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

dsc05593

църквата в Тарукан

dsc05594

здравният център, дар от “Добри хора”

dsc05598

училището “Емилия”

    Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

dsc05585

Тарукан

dsc05590

селото на аета

    Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

dsc05607

по улиците на селото

dsc05608

уютно – екзотично

    Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

    Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

    Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

    „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.
Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

    Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

dsc05618

блажена баня за карабао

    Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

    Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

    Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

    Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

    Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

    И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

    Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

     Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.
Категория: Изкуство
Прочетен: 2598 Коментари: 12 Гласове: 15
Последна промяна: 01.03 09:22
19.02 21:35 - Пинатубо 1

ПИНАТУБО

(първа част)

    – Татко, слушай! Изкачих се на един вулкан! Влязох в кратера! А там едно езеро – красиво като сън… Поисках да плувам в това езеро…

    – А не, недей! – инстинктивно ме прекъсва баща ми.

    – Не ме пуснаха – успокоявам го. – Водата му била вредна за човешката кожа…

    Звучи просто – „изкачих се“, а всъщност си беше приключение. Целта ми беше мечтана и магична – Пинатубо! За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест. Осъзнах реално риска, когато в подножието на вулкана, където спряхме да платим такса и да наемем джип, трябваше и да подпиша декларация, че на своя глава тръгвам към върха. Никой не поема отговорност за вироглавите туристи.

    Имам приятели, на които напълно се доверявам, с които се смея и плача, пътувам и се уча. Нещо много ценно в тях е смесицата от чувствителност и индивидуалност. Те са част от духовното ми семейство. Семейство не е задължително винаги да са хората, с които имаш кръвна връзка. Това са хората в живота ти, които те искат в техния. Тези, които биха направили всичко, за да те видят усмихнат и тези, които те обичат.

    – Искаш да отидеш на Пинатубо? – погледът на спокойните, сериозни и открити очи на Полин се спира върху лицето ми. Една такава кротка и добра Полин. – Далеч е, пътува се дълго, но ще отидем, щом искаш. И ние не сме ходили, ще бъде интересно.

    Интересно беше, нещо повече –  мистично. Но не толкова просто, колкото звучеше, казано от нея в обичайния ѝ лаконичен стил.

    Тръгнахме в четири сутринта и зората ни завари на път. Краят на април е, най-горещото време на годината. В жаркия пояс на Земята няма пролет, няма обновление. Само в колата днес  е хладно.

dsc05301

карабао в оризовите ниви

    В ширналата се до хоризонта равнина реките текат бавно, изливат се, сякаш земята е наклонена. А отвъд този тих слънчев край , на фона на безоблачното небе, отвъд зелените квадрати на оризищата с проблясваща сред тях вода и лениви карабао в нея, отвъд вълнообразните очертания на джунглата, в далечината изпъкна една синя печална планина с рядко правилна конусовидна форма с изрязан връх като място на изваден зъб. Смътна и замъглена под небето като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Такъв беше първият изглед от това странно място. Самата му невъзмутимост представлява заплаха.

dsc05305

Пинатубо

dsc05308

вулканичната пепел е спряла живота, където е паднала

    По междуселския път на места е насипана оронена царевица да съхне; тя блести в златно на слънцето. Полето е обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата половин година суша. Иззад гъстия шумак на джунглата  надничат стари бамбукови колиби, а често покрай пътя се носят  вълма бял дим. Паоло, като по-словоохотлив, заобяснява, докато шофира:

    – Хората горят сухи клони и прегорялата трева. Знам, че не е добре да се пали огън на полето, но ако селяните не направят това, слънцето и адската жега ще лумнат пожар, а той е страшен…

dsc05319

селска къща

    Безчетните острови образуват дълга брегова ивица, където живее по-голямата част от населението. Реките, езерата и равнините също осигуряват прехраната на много селища и земеделие, особено за най-важната храна – ориза. От друга страна водният път улеснява транспорта от стари времена. Планините и джунглата традиционно служат за изолация и защита на различни етнически племена – от миниатюрните горски къщички на ловците аета до усамотените ифугао в техните планински крепости – от хиляди години издълбани в склоновете оризови тераси. Островите са нанизани през Тихоокеанския  огнен пръстен, затова има активни вулкани и чести земетресения.

dsc05317

краят на сухия период е

    Но аета сега са по-уязвими от всякога. Една тъжна комбинация от природни бедствия, нарастващата бедност на съседните равнинни райони и правителствената апатия ги сварва неподготвени да се справят с реалностите на съвременния живот. Те имат малко понятие от неща като пари, лична собственост или държавно право. Техните вождове и старейшини водят нескончаеми дела с държавата и са успели да си върнат малка част от бащините земи – така земята около връх Пинатубо отново е тяхна.

    Често забравяме, че сме гости на тази планета. Много ни е грижа за застрашените от изчезване животни, включваме ги в „Червената книга“, правим кампании в тяхна защита… А за застрашените от изчезване хора защо ли никой не говори…

dsc05313

прилича на сняг, но е пепел

    Минават часове, откакто сме напуснали Субик. От Санта Хулиана колата свърна в един страничен път с цвят на сини сливи  и ние залъкатушихме нагоре по стръмното.

dsc05331

касата е отвън, под навеса

dsc05332

бъгита за любителите на самостоятелни разходки

    Наближаваме. Спираме на пропусквателен пост, където трябва да наемем високопроходим джип, обикновена кола не може да прекоси Каменната пустиня. След  десет сутринта не допускат туристи, защото няма да успеят да се върнат до стъмване. Попълваме и декларация за доброволно и на наша отговорност изкачване на върха и влизане в кратера на дремещ вулкан. Оставяме и телефона на наш близък – за всеки случай.  За миг ми се мярна сянката на мисълта за опасност, но това само разпали жаждата ми да опитам и това приключение. (Ако нещо те плаши, направи го! – смята Овенът). Купихме си и храна от една колиба – ориз и по парче печена риба (по-късно, когато стигнахме върха, реших, че това е най-вкусната храна, която съм яла някога). Поговорих си и с местно момиче на име Принцеса, качихме се после в джипа заедно с нашия достолепен водач на име Ной и един шофьор и потеглихме.

dsc05333

нашата тойота – всъдеход

dsc05335

Принцес, на тринадесет години

    От тук нататък път няма. Стръмни каменни грамади ни обграждат от всички страни. Пространството пред нас стана още по-неприветливо и пусто. Острите очертания на суровата каменна пустош бяха смекчени донякъде от младите дървета, прорасли по склоновете от двете ѝ страни. Плодородната област остана долу зад нас, а заедно с нея – и съвременният свят. Вместо него виждаш пред себе си предисторията – как се е формирала Земята. Необятно, пустинно и загадъчно място. Безбрежна, осеяна с камъни пустиня, която се разстила еднообразно до самия хоризонт. Колкото повече стои човек тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази пустош. Безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Бяла пустиня е неофициалното название, което дават филипинците на тази местност. А някога джунглата е разстилала пред погледа чудното си плодородие, от векове – допреди Пинатубо да се разгневи…

dsc05337

в Бялата пустиня

dsc05339

дори и карабао тук са призрачнобели

dsc05348

хълмовете са като отрязани

    Единственото разнообразие днес  е шумен поток, който струи бързо надолу и чиито води пресичаме на няколко пъти като джипът се накланя с муцуната напред  рязко и отвесно, аха да се преобърне. Ние с Полин изпищяваме от ужас, а мъжете стоически понасят несгодите… Пространството с рев се разделя, а шофьорът, сграбчил кормилото, се мъчи да преведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл. Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош.

dsc05361

през реката

    Ной не е от разговорливите, само веднъж посочи през прозореца нагоре към платото – там живеят аета. Подскочих от вълнение и го накарах да обещае, че на връщане ще се отбием в селото им.

dsc05343

тази гледка се точи с километри

    Сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на страшното бедствие. Но това усетихме най-вече, когато слязохме от джипа след около час пътуване. Стигнахме до място, където и наследената от американската армия военна кола не можеше да премине, нататък само пеша. Щом стъпих на размекнатия от горещината пясък и погледът ми се зарея над напечения камънак, се почувствах като гълтач на огън – въздухът прогаря дробовете при вдишване.

    – Да вървим – подканих приятелите си, – защото то иде подире ни – имах предвид слънцето.

    То явно ме чу и се пообиди, както стана ясно по-късно. Небето е прозрачно светло и горещо, невъзмутимо сухо и синьо. Пълно затишие. Само белият шум на течащата вода ми помага да прочистя ума си. А някъде горе в кратера се спотайва  езерото – студеносин скъпоценен камък сред сгорещената земя. Вулканично езеро – една от най-екзотичните гледки в света. Където има вода, е бухнала богата и пищна растителност – на високото.

dsc05356

срязаната част от хълмовете е мъртва; животът  е отвъд

    Огромни каменни блокове и остри скали стърчат от негостоприемните ѝ сипеи – суров и безутешен пейзаж, по библейски пуста земя. Светът сякаш отново ще се роди. Дали няма  да мярна някъде Адам и Ева, хванати за ръка… В този хаос обаче има и някаква симетрия.

dsc05360

разноцветни камъни – играчки за великани

dsc05365

далеч напред се синее калдерата на Пинатубо

    Вулканите в Югоизточна Азия са и най-мощните в света. Пинатубо е активен стратовулкан, чието изригване идва след  635 години летаргия и предизвиква най- бурния вулканичен катаклизъм през двадесети век. Пренесох се във времето на 15 юни 1991 година, в два следобед, не толкова отдавна.  Докато аз съм водела за ръка наскоро проходилия ми син във Варна, тук горящият кратер е бълвал потоци лава и е хвърлял на шеметна височина късове скали. Течен огън е падал на ослепителни водопади. Величествена, но жестока и опасна гледка. Изригващата горяща лава покрива планинските склонове с течен огнен килим, димящият ѝ гребен се вижда отдалеч. Бликат с трясък снопове ослепителна светлина. В пламтящия въздух жегата трепти като над пещ.

dsc07130

преснех изригването на Пинатубо в музея в Ангелес

    Серия от експлозии. Силно сгъстена и отприщена енергия…Като разбрал за илюминациите, тропическият тайфун Юния се довлякъл и се включил към кулминационната фаза, за да допълни и утежни ефекта. Изсипаният проливен дъжд образува лахар (смъртоносна гъста и лепкава кална река, която се движи с шеметна скорост и помита всичко по пътя си), по чието русло вървим сега. Гигантски чадър, гъба, облак. Земетресение. Чадърът започва от шестотин километра в диаметър и достига 1200 километра в диаметър, а стълбът е висок шестдесет километра.  Тогава се образува и кратерът с диаметър три километра, а върхът е отрязан  със сто и петдесет метра.

    Източните ветрове са издухвали облака, чието основно тяло е дълго единадесет хиляди километра, на запад. След осем дни той достига Централна Африка, а цялата Земя обикаля за двадесет и два дни. Озоновата дупка над Южното полукъло се увеличава до безпрецендентен размер, а глобалната температура рязко пада с около половин градус в продължение на две години. Повече от месец Пинатубо изхвърля пепел, но главното огнено представление продължава до 23 часа на петнадесети  юни. Моите млади приятели не са били родени тогава, но други познати очевидци са ми разказвали за разрушителната стихия и за последвалото дълго изриване на пепелта, покрила къщите. Населението е било евакуирано, но въпреки това седемстотин аета  са били погребани под калните лахари заедно с горите, добитъка и домовете на сто хиляди души.

dsc05372

по пътя към върха

    Връщам се постепенно в днешния ден – в същата тази Бяла пустиня съм, сред белезникави пясъци и нажежени камъни, като че още неизстинали от онзи ужасен ден. На места сред сипеите стърчат овъглени стволове на дървета, пометени от лавата и лахара и неизгорели напълно. Само отстрани има зеленина, иначе всичко е гладък, безжизнен камънак. Като някакъв непринадлежащ вече към Земята отвъден свят, в който никога няма да се зароди отново живот. Пътят води нагоре, но така постепенно, че почти не се усеща наклонът.  Признавам, че тласкана от нетърпеливо любопитство, крачех неотлъчно зад водача, който се движи равномерно и без следа от умора, и рядко се обръщах назад. Понякога спирах, за да снимам и да пия вода и тогава хвърлях поглед към Полин и Паоло, които виждах надалеч като две смалени фигури. Спирах Ной да ги изчакаме под някой навес. Почивахме и – отново на път, на път! Изнемогваме от жегата. Пътуването е трудно, ето защо обожавам да пътувам.

dsc05388

сюрреалистичен пейзаж

    Високо нагоре се издигат замъглените синкави очертания на върха, а отляво и отдясно се мяркат както лесове, така и напълно плешиви склонове.  Вървим по грубо напластения пясъчник на дъното на каньона, тук – там прекъсван от натрошен камънак и шисти,  и виждаме няколко хлапета аета, играят си сред камъните като ги редят във вид на крепости, това е тяхното природно лего. Къпали са се в потока, косите им са още мокри. Приветливо се усмихват, говорят ми нещо, снимам се с тях. Тук е техният дом – сред този декор за фантастични филми,  тук растат. По-късно ще вляза и в тяхното село.

dsc05425

Ной води, натоварен с багажа на Полин

dsc05426

деца аета в тяхното царство

dsc05433

Малкият принц в своя замък

dsc05435

техният конструктор е природата
Категория: Изкуство
Прочетен: 2249 Коментари: 6 Гласове: 10
Последна промяна: 19.02 21:36
03.02 23:45 - Ангоно

ФИЛИПИНИТЕ 35

АНГОНО

    От този чуден ден съм запазила още един спомен – Ангоно.

     Днес светът е ослепителен. Всеки пласт светлина има цвят. Слънцето – самият огън, вече разпален, пулсира, трепти и вибрира. Маранята размива очертанията на къщите. Влагата сякаш е проникнала в кръвта ми и монотонно пулсира във вените заедно с мириса на океанския бриз. Земята е покрита с лято през цялото време. Ако можеше, и колата би избърсала потта си.

    Потегляме покрай морето на изток от Манила – към Ангоно, да почувстваме пречистващата сила на природата и да видим прочутите петроглифи, издълбани в скалите през късния неолит.

 dsc04910

входът на полското консулство в Манила

 

dsc04917

полското консулство

dsc04919

последната калеса, която видях в Манила

    Зад нас остава потният гигант – азиатският мегаполис. Казвам на Полин и Паоло, че не си вземам  сбогом с него, а само довиждане, останаха още  много места за следващия път… Те се усмихват, и тримата се надяваме  да има следващ път.

dsc04914

тропически цветя

    Скоро поемаме по стръмен черен път нагоре в планината. Изпитвам усещането, че пътувам по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Ивицата синьо небе е така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до нас достига само разсеяна, мътна светлина. Склоновете се спускат тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаш по-продължително, непременно ще ти се завие свят. Сред хаоса от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури най-сетне от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас просната цяла Манила. В един момент синята мъгла се разнесе и градът се провидя.

dsc05177

в далечината е богатият град

    В  ниското са се разстлали в безбрежната шир милионите колиби на градската беднота – гледка с притегателно – отблъскваща сила. Всичко е относително – ако искаш да изследваш други общества, трябва да се освободиш от западната представа, нещо, което трудно ми се удава понякога. Далеч до хоризонта, полускрит от маранята, се плиска заливът Лагуна. Морето всъщност е животът за повечето местни. А вдясно се мержелее линията на небостъргачите. Панорамата е необятна. Кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова местните вярват повече на въображението си и на вътрешния си глас, отколкото на очите.  Очите заблуждават за разстоянията, за истинските очертания на предметите, за всичко. Част от отсрещния бряг се губи в мъглата и се слива с водата като мираж. Хоризонтът се превръща в сива пелена, сякаш гледаме към него с насълзени очи.

dsc05171

бедните предградия

dsc05173

след наводнение

    Преминаваме над река, а по двата ѝ бряга са нахвърляни същите невзрачни къщурки. Покрай една от тях са струпани коли една върху друга , метнати там от придошлата  стихия. Във въздуха витае обезпокоителното съществуване на съвършено нормалното и даже баналното редом с екзотичното и странното. Отдясно остава чистият и остър силует на бялата църква „Иглешия ни Кристо“ – християнска секта, възникнала във Филипините през 1914 с основател Феликс Манало; днес е третото вероизповедание след Римокатолическата религия и исляма. По време на американското колониално управление протестантски мисионери въвеждат алтернативи на католицизма и подкопават неговото влияние.

dsc05175

църква “Иглешия ни Кристо”

    Следобед очертанията на планината са станали по-ясни, величествени и стръмни. Попадаме  сред обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, разделени от дълбоки каньони и стръмни урви. Сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. Завладяващо е уединението на непроходимите каменни гиганти; почуда, преклонение и възхита изпитвам пред силата на природата.  Непозната растителност, непознати звуци в огромната предвечна тропическа планина.

dsc05179

Ангоно, община Бинангонан, петроглифите

    Излизаме на широка като пасище поляна, където Паоло спира колата и слизаме; няма други коли.  Минаваме покрай табелата „Ангоно, община Бинангонан, Петроглифите“ и мимоходом отбелязвам забраните, които се изброяват по-надолу: да се пазят животните и растенията, и без вандализъм… Купувам билети и един младеж с полицейска униформа тръгва с нас да ни придружи до музея. Първо минаваме през  тунел, прокопан от ифугао специално за туристите. От другата му страна пред очите ми се разстилат нови масиви – можех да огледам склоновете далеч навътре. Спомням си страстта на китайците да изкачват планини по време на празници или като на поклонение – защото от там светът се вижда отвисоко! Имат право – духът си почива.

dsc05182

всеки изход е вход за някъде другаде

dsc05183

Паоло и момчето от охраната

dsc05184

отвъд тунела

    Вървим по пътечка сред пищящите цикади.  Адската горещина се беше смилила малко горе на височината.  Тук листата никога не падат. Или поне не видимо. Впрочем понякога до дънера на някоя палма виждам полегнало огромно изсъхнало листо, като скелет на кит. А от върха вече наднича нежнозелено младото листо. Така палмата расте.

    Когато виждате само на няколко крачки, слухът ви долавя шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ви, толкова повече се изострят останалите. Сред клонака се стрелкаха палави сенки, ловки като вятър, смесваха се със светлините и листата…

    Бях прочела предварително, че в Ангоно се намира пещера със скални рисунки от преди 30 хиляди години. Представих си нашата Магура – пещера на петнадесет милиона години, с огромни зали и безброй галерии и със следи от човешко присъствие от преди 12 хиляди години – останки от жилища, огнища, оръдия от камък, кости, метал и керамика. Долната земя от приказките, разпалвала човешкото въображение през вековете. И най-интересното – около седемстотин  скални рисунки на ловни и ритуални сцени на поне седем хиляди години. Най-голямото находище на праисторическа наскална живопис в Европа.

dsc05198

съдове от династията Мин, намерени в околността

    Първо пътя ни пресече малък музей със стъклени стени, в който бяха събрани артефакти от различни епохи, намерени в околността – работни инструменти и съдове, правени в Китай; кости от праисторически животни – вкаменени останки от гигантски земни костенурки, бивни и кътници от стрегодонт, фосили на папрати…

dsc05199

вкаменени останки от гигантска земна костенурка

dsc05205

и досега не се разгадани тези паметни знаци

    Преди 1,7 милиона години климатът на островите е бил субтропичен и умерен; доста по-хладен от сегашния. Записващият човек снима старателно експонатите и жадно се заоглежда за входа на пещера. Уредникът хвана трескавия ми поглед  и поясни смутено:

    – Няма пещера, всички нея търсят. Само тази каменна стена отсреща с издълбани рисунки по нея. Елате да ви я покажа.

dsc05190

зад оградата е стената с рисунките

dsc05207

скалата отблизо

    Не стана ясно кой и защо е въвел в заблуда жадните за приключения туристи. Аз се разочаровах, но Паоло просто потъна в отчаяние и само повтаряше с тих глас, отправен повече към собствената му замислена душа: – Аз пък очаквах да има пещера!

    В този момент той беше много далеч от bahala – типично филипинско  отношение към живота, което позволява той да се изживее максимално, без да се тревожат за проблемите, тъй като животът е кратък. Означава още упование на вярата като начин за справяне с предизвикателствата и трудностите – “Осланям се на волята Божия”. “Bahala na” трудно се разбира от хора, които никога не са били във Филипините или не са канени в дома на филипинско семейство. Може да се сравни с ” Hakuna matata”, което на суахили означава “нямай грижи”, “освободи се от всякаква тревога” – израз, популяризиран от филма “Цар Лъв”.

    Остана утехата, че се наслаждаваме на грандиозната, несравнима панорама и на интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните пиной (както филипинците наричат сами себе си)… Във всеки случай мястото тук наистина бе за властелини, чиито тронове досягат облаците. Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето.

    Но петроглифи всъщност имаше. Скалата не се виждаше отдалеч, закриваше я вечнозелената, макар и поизбледняла в края на сухия период  растителност. Наближваме по витата пътека и излизаме на тясна площадка. – Ето, тук е – сочи ни водачът. Взираме се и различаваме рисунките – издълбани във варовиковата  скала картини, оставени от древни племена, 127 човешки и животински стилизирани фигури. Те са символични и са свързани с лечение и магия. Включени са в Световния списък на скално изкуство на ЮНЕСКО. Сега се оказа, че не са от тридесет хиляди, а само от пет  хиляди години, но какво значение има… Странните неразгадани символи са оставени от изчезнали цивилизации. Впечатляваща е уникалната по рода си колекция от тайнствени знаци. От тези незапомнени времена до днес обаче някои рисунки са повредени следствие ерозията или вандализъм.

    Плиткият скален заслон от вулканичен туф  е широк 63 метра и е висок пет метра. Той е украсен с каменни резби на хора, жаби и гущери – най-старото произведение на изкуството в страната. Поради сложността им се предполага, че не са създадени само от един човек. Открити са през 1965 от Карлос Франциско и негови приятели по време на тяхно пътуване из планината. Това не са най-старите човешки следи – на остров Палаван, в пещерите Табон са намерени човешки кости на 50 хиляди години… Да, тази част на света е населена твърде отдавна…

dsc05208

още скални рисунки

dsc05209

стълбите водят към платото

dsc05212

ясно личи посланието на предците

    Когато говорихме с моите ученици за началото на изобразителното изкуство, ги попитах защо един от прачовеците в първобитното племе вместо да си почива в пещерата след тежък лов или да си говори с другите, взема въглен в ръка и започва да рисува по стените това, което му се е случило през деня. Юношите помълчаха и едно момиче отговори: – Защото той не може да не рисува.

    Ето това „не може да не рисува“ е движило и ръката с длетото по скалния заслон. Опитвам се да си представя човека, тази божествена искрица живот, изправена пред бялата скала, как оставя послание за хората през всички времена след отрязъка, който е отреден на него. В този момент той се е чувствал свободен и истински, преживял е нещо дълбоко и не може да му устои, чувства се длъжен да го преведе на езика на изкуството. Как ли са изглеждали – едри и сурови или по-скоро дребни, жилави и енергични, ако съдим по коренното население аета. Хомо сапиенс е живял тук още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните аета или аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Откъде са пристигнали първите папуаси и защо толкова се отличават от останалите филипинци… Дали са палили огън по начина, който Симсон ми показа в джунглата; какво още е занимавало умовете им, освен оцеляването…

dsc05213

фигури

dsc05215

петроглифи

dsc05218

древната скала

dsc05226

навесът

    Гидът ме събуди от размисъла ми, като  посочи дългата люспеста кожа на змия, която висеше и се полюшваше току над главите ни. „Опасна, силно отровна змия“ – поясни с усмивка той. Филипинците винаги се усмихват, когато предизвикат у вас почуда или уплаха. Усмивката им също е и защитна реакция, в случай че се разгневите на казаното от тях (от белите те винаги очакват да се държат неочаквано).

dsc05233

виждате ли змийската кожа?

dsc05234

ето я…

    Нямаше други посетители в този час и аз попитах Полин:

    – Приятелите ти идвали ли са тук? – Вероятно в гласа ми е прозвучала малко повече самоувереност, отколкото ми се искаше, но чувствителната девойка веднага я долови и ми отговори простичко:

   – Те не се интересуват от това.

    Съвсем очевидно е, помислих си с укор, съзнанието ни е ограничено, затова не можем да възприемаме всичко, което е около нас, а само това, което ни интересува. Всички сме свързани като едно човешко семейство. Никой не е по-добър от другия – просто сме на различни етапи от животите си и се справяме с тях по най-добрия начин, който познаваме.

dsc05237

терасите спират ерозията

    Обърнах се отново към великолепните гледки, които се разстилаха пред очите ми и които ме очароваха. Още не съм навикнала с картините в тази част на Филипините, с  величествената и чудна природа и нейната дивота. Не мога да ѝ се нагледам.

dsc05178

заливът Лагуна

    Времето, прекарано в друга страна, променя човека – неговите възгледи, начина, по който гледа на света и хората. Многообразието е основната характеристика на вселената. В нея има множество индивидуални битиета, всяко свободно и с автономна човешка воля. Човек не може да живее в друг свят, без да е направил преоценка на своя собствен. Променя се вашата перспектива. Започвате да оценявате всичко, с което разполагате. Не бива да приемате живота си за даденост, а да му се радвате, тъй като милиони хора по целия свят живеят много по-бедно и тъжно.

dsc05250

отвисоко

dsc05257

панорама

    Тръгваме бавно обратно, спираме често, за да правя снимки. Крачим съвсем сами под небето. Единственият ни спътник бе лекият планински ветрец, тихият му звук се носеше като въздишка – есенна  и самотна – през океана от прегоряла трева (разбира се, тук есен няма, но все пак тревата е пожълтяла; в края на сухия сезон сме). Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към безбрежната шир.

dsc05185

в сухия сезон сме

    Хубаво е. Истинско. Неделята си отива, изпратена от въодушевление и ентусиазъм.

    Ако наистина добрият пътешественик няма предвиден план и не възнамерява да пристигне, както казва Лао Дзъ, то аз определено съм от добрите…

dsc05255

по пътя

dsc05261

в ниското е Параняке

    За да излезем на магистралата за Субик, минаваме през Параняке – една от общините, които изграждат Метро Манила и мястото, където е домът, в който гостувах. Името му вероятно идва от следната случка. Когато испанците завладели страната, двама войници от господарите се качили в един файтон, за да ги закара донякъде. Щом стигнали до мястото, единият казал: „Para aqui, para aqui!” (спри тук, спри тук!). Но кочияшът не знаел испански и продължил да кара, а войникът повторил заповедта си. Файтонджията разказвал по-късно това на съгражданите си и всички се смели на непонятните думи, повтаряни от испанците. И така останало името Параняке. Основан е през 1580 година. Поради близостта си до морето паранякци търгуват с китайци, японци, индонезийци, индийци и малайци. Традиционният поминък включва добив на сол, риболов, отглеждане на ориз и обущарство (по-точно чехларство).

    За мен остана като символ на приятелския дом. При всеки приятел имам по още един дом.

Наталия БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 5648 Коментари: 8 Гласове: 10
Последна промяна: 04.02 20:11

   Приятели, получих покана от Регионалната библиотека - Варна за среща - разговор с
читатели по повод китайските ми разкази "Светлина от Изтока".
   С радост ви каня да посрещнем заедно Китайската Нова година на Петела на 27 януари от 17 часа в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека. Адресът е: ул. "Ген. Паренсов" 3 на Червения площад.
  
   Ще пием чай по традиция, ще гледаме и обсъждаме снимки от книгата на голям екран, ще се радвам да ми споделите впечатленията си от "Светлина от Изтока".

   Очаквам ви! До скоро!


  Варна си е Варна! Никакъв мраз и лед не може да спре хората, жадни да научат нещо ново. Отдел "Изкуство" се оказа тесен да побере гостите, дошли да се докоснат до Изтока. Благодаря ви от сърце!
Благодаря и на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" за топлия прием.
 Посрещнахме заедно Пролетния фестивал или Лунната Нова година, както я наричат китайците. Светлина от Изтока заля отдел "Изкуство". Два часа и половина се носихме на китайската вълна на среща с Годината на огнения петел. Върнах се отново в далечната и вече толкова близка страна. Сърцето ми е пълно.

Категория: Изкуство
Прочетен: 268 Коментари: 13 Гласове: 7
Последна промяна: 28.01 11:36

ФИЛИПИНИТЕ 34

ПРАЗНУВАНЕТО

    Пътешествието си струва всеки миг и всяка стъпка от него. Нашите най-щастливи мигове като пътуващи и пишещи хора са, когато се натъкнем на нещо неочаквано, докато търсим нещо друго.

    След обилната и вкусна вечеря дойде ред на изненадата, и тя беше пълна с радост. И във великденската нощ стават чудеса.  Целият свят е пълен с тях, но ние сме им дотолкова свикнали, че ги приемаме за нещо обичайно. Едно такова чудо в тази знойна нощ за мен беше Православната църква , единствена в Манила, близо до дома на Полин в Параняке.

    Носехме се по тъмните улици, когато  Паоло плавно забави и отби встрани. Тук е! Изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото. Православна църква насред Манила! Сякаш родината ми помаха от нея. Изпитах някакъв чуден подем на духа, необикновен възторг. Най-важното си остава, както винаги , неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето.

dsc05013

входът на православния храм

    Израснала съм в центъра на Варна, срещу Полиграфията и пътят ми всеки ден минаваше покрай Катедралата. Но внушителната варненска Катедрала никога не е предизвиквала такова трепетно вълнение в душата ми, както скромният православен храм „Благовещение“ в столицата на Филипините в жежката тропическа нощ. Не съм от религиозно семейство, бяха години на атеизъм. В моето детство не се ходеше на църква дори за сватби и погребения. Миризмата на свещите и кандилата ми е била непозната. Може би и затова толкова се впечатлявам, когато ме облъхва църковната хладина, чувам стъпките, които отекват под високия купол и погледът ми се спира на лицата с израз на дълбоко, сериозно вълнение.

dsc05011

наричат я “катедрала”, може би защото е единствена в Манила

    – Magandang gabi! (Добър вечер!) – поздравявам стройния филипински свещеник.

    – Kumusta! (Здравейте!) – отговаря ми той и гостоприемно ме кани да се включа в празника. Купувам свещи за трима ни и сядаме с Полин и Паоло с лице към олтара. Ето тук се чувствам у дома си. По някакъв странен начин, който не исках да анализирам, се почувствах едновременно гостенка и домакиня на великденската православна служба. В мен се обадиха гласовете на прародителите ми, живели от векове с православието.

dsc05015

олтарът, пристигнал от Гърция

    От всички посоки сред виолетовия мрак на тропическата нощ прииждат християни за пасхалната света литургия; едно семейство с малки деца има  европейски черти. Заслушвам се – говорят на руски. Паоло седна по-удобно на стола с доволното изражение на човек, който след третия звънец в театъра с нетърпение очаква започването на някоя интересна пиеса. Кръстът е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Отецът ме погледна с дружелюбно любопитство, беше от словоохотливите и веднага поведохме разговор. Църквата „Благовещение“ принадлежи към Вселенската (Константинополска) Патриаршия, енория на православната митрополия на Хонг Конг и Югоизточна Азия, която е основана от Светия синод през 1996. През същата година е построен и храмът; той е осветен през 2000 година от Негово Светейшество  патриарх Вартоломей Първи и е първият православен храм в Югоизточна Азия, осветен от Вселенския патриарх.  Архитектурата е във византийски стил, а вътрешното обзавеждане, олтарът и  иконите са изпратени от Гърция. Православието е пристигнало тук благодарение на гръцки граждани, които са дошли по тези земи по бизнес дела още преди Втората световна война. Но местните хора са се присъединили основно през 1994 година.

    Общо три са храмовете на православието във Филипините. Вторият е в малкия град Лос Банос в община Лагуна, а третият  се намира на отдалечения остров Масбате. Три красиви църкви са построени благодарение на щедрата подкрепа на православието от много страни ( в света триста милиона души изповядват тази вяра).

    Поседяхме в домашния за мен уют на нашата вяра, насладих се на тържествената служба, въпреки че не разбирах думите на отеца. Още си пазя недогорялата свещ от празника в „Благовещение“. Но не исках да пропусна рядката възможност да сравня в една и съща нощ как посрещат Възкресението на Спасителя и католическите християни в Азия.

    Препускаме  отново по пустите улици на великденска Манила, устремили сме се към най-старата филипинска църква – „Свети Агустин“. Няколко пъти през вековете  възстановявана от земетресения, пожари и войни, тя е жилава, устойчива и вечна като самата вяра.

dsc05018

оркестърът пред “Свети Августин”

    Католицизмът е хамелеонът на религиите. Навсякъде, където отива, приема местните традиции и ценности; вероятно това му помага да се закрепи на новото място. Когато говорех по-рано за самобичуването, споменах, че филипинският католицизъм е народен, примесен  до голяма степен с обичаите,  вярванията и световъзприемането  на островитяните. Част от традициите съдържат езически елементи, които са били приспособени към християнството от самия народ; той не желае да къса с наследството от дедите.

dsc05039

пусто е във Великденската нощ в “Свети Августин”

dsc05040

интериор

    Нямаше смирени богомолци  в „Свети Августин“ преди полунощ, бяха на буйните танци. „Гледай, гледай – бутна ме Паоло. – Никога досега не съм виждал такова нещо! Никога…“ Проследих погледа му  и също се смаях – светите отци танцуваха в белите си одежди, изпаднали в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целите сияеха, предвождани от оркестър и няколко буйно танцуващи енориаши. В началото се извисяваше статуя на възкръсналия Исус върху осветена кароца и цялото колоритно  шествие, оградено от шпалир от развеселени зрители, се отправяше на дълга обиколка до Манилската катедрала. Там ще  посрещнат  друга процесия, предвождана от статуя на Светата дева, за да се срещнат майка и син под бамбукова арка, издигната за случая.

dsc05020

празничният танц

dsc05030

великденски танци

dsc05024

пасторите минават през шпалира

dsc05034

възкръсналият Исус

    Млада двойка – мъж, облечен в бяло, и жена в розово – танцуват с две знамена, които символизират борбата между живота и смъртта и триумфа на Божия син над смъртта. Но нямаше вече място, за да се успоредим и да следваме, дори отдалеч, празнуващите. Не ни оставаше друго, освен да се върнем в пустата църква и да приседнем на пейките. Необичайна и неочаквана беше за мен тази празнота точно в нощта на Великден.  Статуята на Божията майка, облечена в кринолин като испанска благородница, беше обърната към нас с лице, покрито с черен жалеен воал.

dsc05041

скърбящата Дева Мария

    Паоло обясни, че когато шествието се завърне отново в храма, ще се състои срещата на скърбящата майка с нейния любим възкръснал син. Едва тогава воалът ще бъде снет от лицето ѝ от едно малко момиченце, облечено като ангел и качено в люлка високо под купола. Люлката се смъква над статуята с помощта на макара, детето дръпва воала, пеейки химн, с който обявява „Христос воскресе!“ и множеството  ликува облекчено. Пуска се да лети и бял гълъб, след което епископът благославя християните. Очите блестят в екстаз, вярващите преживяват катарзис. Церемонията се нарича Salubong.

dsc05026

музикантите

dsc05029

буйно веселие

    В уличния полумрак блещукаха само свещи, мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци. Горещината се уморяваше малко едва късно през нощта, но каква умора беше това – от 43 градуса слизаше на четиридесет…Наближаваше полунощ, когато отпратих преданите ми приятели  да се прибират след дългия и вълнуващ ден. Моят хотел е до „Свети Августин“, но те трябваше да пътуват поне два часа, докато стигнат до дома си в Параняке, а умората вече се стичаше по лицата им. Неделята ще е последният ми манилски ден и сме планирали планинска екскурзия.

    Мистериите и чудесата трябва да се разкриват малко по малко. Утре.

    Обръщам се и я виждам – надвесила се е над покрива на църквата, аха и ще се плъзне надолу по него. Пълна със сокове от насъбралото се вечно лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това място. Че ме чака и у дома. Луната – един бляскав миг щастие.

     Младият ден, наричан в нашия език Зората, настъпваше. В неделното утро багажът ми е събран, обиколила съм квартала няколко пъти и всеки път виждам различни неща, които се запечатват жадно в паметта ми; очаквам Паоло и Полин да дойдат да ме вземат. Ето ги, влизат във фоайето на хотела. Момичето се усмихва загадъчно, когато я упреквам защо не ми е казала, че предварително е платила престоя ми. Тя е доволна, че е направила добро, без да го огласява, за нея това е толкова просто и естествено. Дълбоките реки текат тихо. Връщам ѝ неволно взетия заем и поемаме към колата. Манилското слънце вече сипе огнена жарава върху главите ни. Дните биха се изнизвали еднообразно за някой, който е роден тук, но аз имам късмет за мен всичко да е ново и непознато, затова и преинтересно. И изведнъж те обзема онова изпълване, онова удоволствие да приемеш неизвестното и то да стане част от теб. Сливаш се с града и започваш да искаш още и още нови преживявания. И няма насищане.

    Паоло и Полин са аристократи на духа. Заобиколени от много низост и нищета, те са успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Чувството им за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечава от собствената им среда. Трудно намират хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност. Може би затова така уютно се чувствахме едни с други. За да завърша портрета на девойката, ще добавя топлината, утехата и чувството за истински живот, които тя може да внесе в една скучна стая. Тя се грижеше за мен като за своя собствена сестра, защото не можеше да постъпи другояче.

    Отбихме се набързо в „Свети Августин“; няколко души смирено се молеха в хладината между дебелите стени. Само множеството разтопени разноцветни свещи говореха за снощния празник.

dsc05042

надгробни плочи на пода в църквата

 

dsc05289

Tiendesitas

    Tiendesitas („малки магазинчета“ от испански) е шареното място, където влязохме, за да разгледам и снимам традиционни филипински сувенири. Нещо като безистен с множество малки магазинчета, ресторанти и фризьорски салони за кучета – поради жегата много хора си бяха довели любимците да им намалят козината. Фризьорите бяха с хирургически маски на устата, а стопаните наблюдаваха отвън през витрината… Работа имаше много.

dsc05270

фризьорски салон за кучета

dsc05273

калеси в очакване на клиенти

dsc05275

корабно величие под купола

    Под купола на покрития базар са разпънати пъстри корабни платна, алюзия с испанските галеони, докарали войска за завладяването на Филипинския архипелаг. По-нататък, небрежно нахвърляни без ред ме привлякоха  елегантни дърворезби, инкрустирани с блестящи камъчета и метал, красоти от черупки на стриди капис, религиозни статуи, кукли, картини, чадъри и ветрила, изящни предмети от кокос, бамбук – лампиони, сервизи и часовници, вази, бижута, ритуални предмети не като от рог на изобилието, а като съкровища, натоварени на огромен ветроход, с какъвто нашествениците са откарвали местните богатства в родината си… Друга перспектива се откри пред мен – предмети на лукса и разкоша, измайсторени от сръчните ръце и въображението на островитяните и съвсем „заслужено“ отмъкнати от вековните им господари.

dsc05276

изящна дърворезба

dsc05278

творби на народните занаяти

dsc05282

сувенири

dsc05283

безброй сувенири

dsc05284

пейзаж от филипинско село

dsc05286

гиздила

    Прехласнато ги гледах и снимах като си представях живо преминаването им от ръце в ръце.

    Едвам ме измъкнаха от тази съкровищница, за да се отправим към природата и неподправената ѝ красота. Ангоно.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1806 Коментари: 4 Гласове: 9
Последна промяна: 07.01 13:45

Филипините 33

Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

    Моловете са бездушни места. А градовете имат душа. Манилската душа е в Интрамурос , продължаваме с Полин и Паоло историческата разходка. Хомо туристикус е миролюбив биологичен вид – всичко ме интересува в една страна, с изключение на едно – моловете. Но мога ли да откажа на младите ми приятели, запленени и горди от молската мощ, обиколка на един от най-големите азиатски молове – Mall of Asia (Молът на Азия)…

    Кратката утринна прохлада се изпари като дим и дрезгаво синьото на небето заблестя ослепително гладко. И този ден жълтото слънце палеше немилостиво. Високата влажност ви кара да се чувствате потопени в лепкав горещ сироп.

    Носим се през огромния, плъзнал край морето столичен град, разделен на множество барангаи – цели градове, където разточителното богатство, покачено високомерно на кокилите на небостъргачите, съседства с жалка нищета. Заедно съжителстват два свята, толкова далеч един от друг,  свързани единствено от нишките на взаимната омраза. Тук почти няма средно съсловие. Луксозни величествени постройки от испанско време заемат центъра, а в останалата част са ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитават пренаселени колиби от картон и ламарина, отвявани при всеки тайфун.

    Докато чакаме на светофар, отнякъде изникват мършави деца, които  понечват да мият прозорците. Неочаквано Паоло почуква силно по вратата и децата се отдръпват; после кимва към тях и започва да говори мрачно, повече на себе си, без да обмисля дълго, както постъпват хората, решени да извършат нещо, от което се страхуват. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл: „Обичам Манила, това е моят роден град. Той е голям и хубав, но в него има и много престъпност. Изглежда така, сякаш тези деца са сами на улицата. Всъщност те работят за някого, някой невидим, който се крие в тъмното, следи ги с поглед и обира припечеленото с труд от тях. Като почуках отвътре по вратата, аз им дадох знак, че съм свой човек, да ме оставят на мира. Каза ми го един познат таксидижия…“ Личеше, че разказът му причинява болка, замълчахме. Бях му благодарна за доверието.

dsc05145

манилски деца

    Скоро младежът ловко се измъкна от интуитивното и в моите очи хаотично улично движение, паркира на четвъртия  етаж на гигантското чудовище и тръгнахме по улиците му. На всеки етаж се простира цял град с алеи, дървета, ресторанти,  магазини (полупразни) и площади, препълнени от блажени тълпи, избягали от адската жега навън. „Молуването“ им е любимо занимание след появата на мегамоловете – феномен, разработен от бизнесмена Хенри Си – китайски филипинец, в началото на 1990. Два от неговите СМ молове са в първата десятка по големина в света.

dsc04949

полицейска проверка на входа на Mall of Asia

    Всички тези молове, въпреки своята исполинщина, са така лишени от дух, както и навсякъде по света, че не могат нито да ми импонират, нито да ме възрадват. В тях няма нищо, което да се стреми към висините, ролята им е да господстват над дълбините. Толкова малко прозорци, липсва всякакво желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. Когато е бил открит през 2006, е бил най-големият мол в страната. От това състезание по грандоманщина, показност и празнота ми става болно. Трябва да търся извора някъде високо в планината, най-често тя пази националния дух,  помислих си и се зарадвах, че за следващия ден сме си наумили да се изкачим до Ангоно.

dsc04939

от терасата на мола

    Всеки ден през мола преминават над двеста хиляди  души.  Повечето посетители са млади, личи, че Филипините са на първо място в света по употреба на таблети и на второ след Индонезия по смартфони. Почти половината от „умните“ телефони са местни марки.

dsc04988

в мола на хладно

    Обядвахме на етажа със закусвалните. Филипинците не си поръчват салати, избират по-засищащи храни. А от терасата се открива пленителна панорама  към Манилския залив.

dsc04934

изглед към Манилския залив

dsc04942

Окото на Манила

dsc04986

момчето вляво е Паоло

    Местната мода е различна от европейските предпочитания, а и размерите са доста по-малки от нашите; ако идвате тук за по-дълго, носете си дрехи за целия престой, все пак сезонът е само един.

dsc04974

танцът на продавачите

    Две места все пак привлякоха вниманието ми – едното е магазин за национално облекло и сувенири, където продавачите танцуват от време на време „филипински“ танци със силно испанско влияние. Дамската носия се нарича „филипиниана“ – дълга памучна рокля с щръкнали над рамото къси ръкави и цветен колан.

dsc04981

филипиниана

dsc04977

баронг тагалог

    „Баронг  тагалог“ е избродираната официална мъжка риза от лека, полупрозрачна материя, която се носи над колана (не запасана). Ежедневната риза е от груб памучен плат и се нарича канга. Тя е стигала под талията, без яка и с отвор в предната част. В зависимост от техния социален ранг и степен на смелост, цветът е бил или  червен – за водачите и смелите мъже, или черен или бял за обикновените граждани. Мъжете са носили и дълги тесни ивици плат през челото и слепоочията – те са спирали потта в горещия климат. Местният плат се тъче от абака (манилски коноп) – растение от семейство бананови, от чиито листа и стъбло се извличат текстилните влакна. От листата на ананаса и бамбука също се получават влакна. Такава е традицията в равнините, не и в планината Кордилера, където мъжката носия е само набедрена препаска.  Никой не купуваше от красивите дрехи, те са много скъпи, очевидно са предвидени като сувенири за чужденците.

dsc04952

ледената пързалка

    Другото интересно място е една огромна ледена пързалка с олимпийски размери 61 на 30 метра, най-голямата в Югоизточна Азия,  по която сред начинаещите гордо се носеха и няколко умели фигуристи. Особено забавен беше един майстор на кънките, който изпълняваше сложни фигури със спокойно – небрежен израз и след някой особено завъртян скок леко кацваше до самата ограда пред нас. Той отнесе искреното ми възхищение и аплодисменти. Признавам – ледът ме изненада и привлече като магнит. Високо ценен и скъп в адската жега, той се радваше на благоговейно внимание сред насъбралата се публика.

dsc04957

учител и ученичка

    Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите скорост. Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и те тръгват пред мен.

    Всеки град живее със собствен ритъм и Манила не прилича на никое друго кътче на света. Той е и модерен метрополис, и пропит с вековна история. Филипинците се движат отмерено, защото няма закъде да бързат. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето. И тази еднаквост, липса на сезони, обновление и развитие ме подтиска. Затова и местните нямат усещане за време – всичко им се слива, утре ще е същото като днес, а вдругиден – пак същото.  Както казват на Изток: „Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра да излее наведнъж градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът“.

dsc04762

Манилският университет

dsc04782

колеж от 1620 година

dsc04761

в Интрамурос

dsc04778

старинна архитектура

    От тук потегляме за Форт Сантяго – могъщия градеж от камък, свойствен на Испанската империя през Средновековието. През 1571 е изглеждал като заграждение от трупи и пръст, а каменното укрепление  е зидано между 1589 и 1592 г. Набезите на пирати – холандски, португалски, китайски и японски – довели до изграждането на крепостта с високи градски стени и ровове. Те следват контурите на Манилския залив и завоите на река Пасиг като покриват площ от 64 хектара. Наричан от крал Филип Втори  „изтъкнат и завинаги лоялен град“, Интрамурос (Между стените) е служел като културен, образователен и търговски център на Испанската империя на Изток. Богатите азиатци са се събирали в Оградения град и са отпътували с галеоните за Акапулко, Мексико. Но стените не обезкуражават европейските амбиции. Малката общност на белите заграбва колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи. Успехът е изглеждал потресаващ, за него е нямало географски граници. Западното общество се е разгръщало като триумф на човешкото могъщество. Европейците гледат на себе си като на носители на висока култура и цивилизация. Аета (автохтонното население) вярват в свръхестествените качества на животните, на небесните тела и на мъртвите си прадеди. За европейците обаче тези вярвания са „езически“. Така те внушават на аета, че завладяването им от белите трябва да коригира тяхната езическа неморалност. Обявяват християнството за единствената религия, която изисква лоялност от всички култури. Те приемат, че Бог е не само техен, но и на всички останали, живеещи на земята. И ето днес филипинците са разделени според вярата си – планинците са си останали езичници, хората от остров Минданао са мюсюлмани, а равнинните филипинци се водят католици и на празници се включват в християнските ритуали.

dsc04779

градската стена

dsc04501

Палатът на губернатора

    Испанско-американската война от 1898 година докарва американците тук. Градът между стените се предава след жестока битка. В огъня на Втората световна война японците окупират Филипините и три години страх и смърт вилнеят в града. След оцеляването от множество земетресения, тайфуни, пожари и войни през вековете, Интрамурос понася смъртен удар, когато американците освобождават страната от японците през 1945. Артилерията прави на прах стените и сградите, хиляди умират по време на осемдневната обсада. Когато всичко свършва, Ограденият град е мъртъв. През 1946 САЩ признават филипинската независимост, но градът дълго не възкръсва за живот. Десетилетия след войната той се е превърнал в огромна пустош, залята от заселници и огласяна от рева на камиони. Едва през 1979 започва възстановяването на града – музей.

dsc04799

входът

dsc04802

готови за обиколката

dsc04807

по алеите

dsc04902

и така обикаляхме

    В Цитаделата,  използвана  последователно от испанци, британци, американци и японци е можело да се проникне само по подвижни мостове, които се вдигали преди полунощ и се спускали на зазоряване (по същия начин, станал вече традиционен, се спират и днес  филипинците на подстъпите – мостове към Свободната зона, в която живея).  Каменен поздрав от стари времена към малкия – голям народ от настоящето, охранявал входа към река Пасиг. Отново крачим по калдъръма на Интрамурос – един от най-добре запазените средновековни градове в света с древни крепостни стени, църкви, училища  и палати отпреди пет века.  Подобна старинна испанска атмосфера ще ви обгърне и във Виган в Северна Кордилера. Вървим по изстрадалата земя и вдишваме история.

dsc04810

в парка на Форт Сантяго

    По пътя се разговорихме с един приветлив художник в неговото ателие, плениха ме картините му с ярки, филипински цветове, разточителни и пищни като разкошния Тропик. Артистът съзидателно е асимилирал чуждото влияние на Изтока и Запада като го е подчинил на местната чувствителност. Интересна е съвременната уникална филипинска култура. Изкуството е за това – да те кара да вярваш; това се случва и с мен.

dsc04892

фигурата на Хосе Ризал

rizals-foot-steps

стъпките на Ризал към лобното място

    Днес Форт Сантяго е укрепление с обширен парк с библейска красота. В него се намира и  Музеят на Ризал, последните му стъпки към лобното място, направени от бронз, тъмницата, в която е лежал и заветът му към сънародниците: „Вместо да се амбицираме да сме обикновена провинция, нека се амбицираме да сме нация; да развием независимостта, не колониалния манталитет. Смирението (покорството) не винаги е добродетел, то е престъпление, когато поощрява потисничеството. Няма тирани, където няма роби“. Защо ли народите не могат да достигнат своите герои…

dsc04819

портата към крепостта

dsc04820

водният ров пред стените

dsc04868

гледка от крепостта към река Пасиг

dsc04872

зад моста живее градската беднота

    Обгръщам с поглед светлата пара, потопила небосклона в нежносини акварелни тонове. Океанският вятър обгонва тревите и огъва палмите. Лъчите на залязващото слънце ни карат да присвием очи. Тук рано се стъмва, но нощта ще е дълга – великденска. Наричат я Salubong (среща) – в спокойствието и красотата на тропическата нощ ще се срещнат Богородица и нейният възкръснал син. Край на траура и на изтощителната скръб.

    Ще вечеряме у Полин, а след това – изненадата на вечерта, още не ми я казват. Разстоянията са огромни и се пътува с часове, така че след кратко помотаване в сувенирния магазин потегляме за Параняке, за дома на приятелите. А, както е известно, пътят до дома на приятеля никога не е дълъг.

    Вдясно се издигаха стройните тела на палмите, подобни на мрачни, пронизани от звезди букети, възнасящи и развяващи рошавите си змиевидни корони; вляво през тях от време на време в мрачината проблясваше морето, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само плясъкът на вълните…

    Посреща ни весело кучето Шербет и, кой знае как, се почувствах у дома си. Никога не сме имали куче, не съм свикнала с домашни животни, ако не броим змиите и тарантулите на сина ми. И все пак ме обгърна уютът на място, където ми се радват, където съм желан гост.

dsc05003

в дома на Полин

dsc05006

семейният олтар

    На тържествената вечеря бяха още чичо Джефри и една леля, която не се е омъжвала и винаги е живяла с тях. Работила е като учителка, а сега помага в домакинството. Всички говорят английски като роден, така че можахме да си поприказваме спокойно. Слушах интересни истории и спомени, беше чудна вечер. Нямаше го само най-малкият брат на приятелката ми – Патрик, той живее при майка им. Полин си мечтае и той да заживее с тях, да си бъдат всички заедно, но ще трябва да почака още няколко години…

dsc05009

холът

dsc05000

на Великден в приятелски дом

    Момичетата и леля им се бяха потрудили здраво – масата беше отрупана с всякакви лакомства.  Полин – малко нещо плаха и притеснителна, все гледаше да остане невидима, но топлото ѝ и земно присъствие ме обгръщаше неусетно и ми вдъхваше увереност в тази непозната земя. Докато шеташе в кухнята със сестра си Патриша, аз я загледах почти със страхопочитание, като се мъчех да прозра алхимията на очарованието и на кроткия пламък в очите ѝ. Доброта, грижовност, чувствителност и  човечност – това е Полин. Колко съм щастлива, че има някой, който ме кара с мъка да произнеса думата „сбогом“. Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

Наталия БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 850 Коментари: 0 Гласове: 9
15.11.2016 16:14 - Каза Манила

Филипините 32

КАЗА  МАНИЛА

 

    Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Когато смятаме, че виждаме околния свят в цялата му реалност, ние грешим. Всеки човек създава емоционален модел на околния свят – това е неговата картина, неговата вселена. Рисувам ви моята.

    Все още сме в Манила на Великден. Предния път ви оставих под осветеното от звезди нощно небе. Отнякъде долетяха птици, които държаха в човките си дълъг тъмен воал, пуснаха го и той се постла с вълнообразни движения над умълчания град. Тропическият мрак е почти лепкав, с усещането за плътно вещество; той се сблъска с горещия въздух и заедно ме обгърнаха…

    Прибрах се  с тях в стаята си в стария хотел с черупчести прозорци, но зашеметена дълго не можах да заспя – от жегата и от виденията… Животът по време на пътешествия – това е мечта в чист вид.

    Докато малките часове на съботата бавно се приближаваха към зората, а с нея и към началото на един нов и интересен ден, аз успях да дремна и да събера сили за още изненади и чудеса. „Стъклените“ стриди  процеждаха толкова светлина, че в стаята да се вижда, без острото заслепение на тропика. Беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло. Изведнъж непривичен звук проряза ухото ми – кукуригане на петел! В центъра на столицата да ме буди петльова песен! Трябва да го издиря този ранобудник… Скочих нетърпеливо,, батерията на апарата е заредена, заприготвях се за излизане. Обличането в тропика трае винаги кратко – едни шорти и една тениска са напълно достатъчни – и вече съм вън. Прелетях вихром покрай ранните кафеджии – хотелски гости, отпуснати лениво край масичките, и закрачих по улицата на пожар. Завивам надясно, водена от пронизителния вик на пасторалните птици и ги виждам – в кафези по една, подредени на тротоара за продан.

dsc05123

малките гладиатори

    Във Филипините националният „спорт“ включва пари, ножове, арена, перушина и много кръв. Става дума за жестоки боеве с петли. Бойците, наричани още „геймкокс“, са птиците, които притежават издръжливост и непетелска сила. Природата ги е надарила с естествена яростна злоба и агресивност, което се използва за оправдание от защитниците на кървавия спорт – петлите бездруго се мразят един друг, а състезанията са само начин да дадат израз на природните си инстинкти…

    Боят с петли се нарича „сабонг“, когато е законен, а „тупада“, ако е незаконен, скрито от властите. И в двата случая има съдия, чиято присъда е окончателна. В  Манила се провежда шампионат два пъти годишно. Много страстни почитатели на този спорт идват от САЩ, където той е позволен в три щата. Особено популярен е в цяла Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка и Близкият изток. В европейските страни са забранени, но не и тук – на филипинските острови. Само преди два месеца в Ню Йорк се е състоял най-големият шампионат, по време на който са конфискувани три хиляди птици и са арестувани седемдесет души. Петльовото дерби е най-древният „спорт“ със зрители – датира от преди шест хиляди години, от Персия, а по тези земи е документирано още по времето на Магелан.

    Към лявото краче на малките гладиатори  се прикрепва гривна с извит остър шип, а понякога – и на двете, за повече емоции. „Тук сме бедни и търсим зрелище за забавление – обяснява един от мургавите продавачи. – Много хора си отглеждат пилета за боя до двегодишна възраст. Участието им обикновено е само веднъж, победеният състезател отива в тенджерата.  Толкова е популярен сабонг, че дори местните телевизии снимат битките.“

    Тръгнах си  бавно обратно към хотела, където трябваше да чакам моите млади приятели. Мислех си за боевете с щурци, забранени в Китай и тъкмо  за това толкова разпространени. Испанците използват и днес бикове, за да проливат кръв на арената (и човешка кръв); другаде гледат  как се бият кучета. Човешката кръвожадност е безкрайна… Мъжете се тълпят. Алчни за зрелища очи…

    За да се разтуша, тръгнах да пообиколя вътрешния двор (патио) на старата Каза Манила.

    Паоло бе напълно изтощен след цял ден шофиране от Свободната зона Субик до столицата и сред това напълно интуитивно манилско движение, където ловкост, опит и съобразителност са задължителни качества. Той имаше нужда да си почине и аз не ги чаках по-рано от единадесет, както и стана. Така че имах време да разгледам патиото – това е не просто двор, а истински лабиринт от стълби, тераси, потайни зали, ниши, арки, проходи  и коридори, и навсякъде – разкоша на нацъфтелите тропически храсти – цели водопади. Привидният хаос би объркал нежелания гост, а за домакините предлага прелестни местенца за усамотяване. Дворът не може да се обхване с един поглед – той е раздробен на десетки мозаечни късчета, изпълнени с финес, изненади и жизнерадост. Като че ли за да допълнят древната красота, из  патиото позираха двойки в техния сватбен ден; с радост се съгласяваха да ги снимам.

dsc05098

най-щастливият ѝ ден

dsc05094

шаферка

dsc05100

сияйна младост

dsc05108

младо семейство

dsc04992

последен грим

 

dsc04757

загуанът

    „Загуан“ е арабската дума за коридор – през него са минавали каретите, наричани тук „калеса“. Загуанът и патиото са покрити с китайски камъни от гранит, които са стигнали дотук във вид на баласт в китайските джонки. По-късно били продадени в Манила за павиране на патио и улици. Фонтанчето, което разпръсква хладина в средата на двора, се е появило едва през 1882, когато градът се радва вече на течаща вода.

dsc04710

шадраванът

dsc04711

патиото

    Когато Полин и Паоло пристигнаха, аз вече знаех много и с гордост им станах водач из живописните дворчета, които и те виждаха за първи път. Взехме си все пак  екскурзовод и заедно влязохме да разгледаме старината и отвътре.

dsc05131

нашият гид

    Първият етаж сега е зает от магазинчета за антики. Той е изграден от вулканични скали, довлечени от провинция Булакан. Най-горният етаж със стаите за живеене е от дърво; доколкото дървото е по-леко от камъка, сградата е устойчива на честите земетресения.

dsc05116

камък и дърво

    Гидът ни повежда нагоре по стълбите, спира на полуетажа и ни пренася през вековете – виждаме клиенти, наематели и бизнеспартньори да чакат да ги приеме богатият земевладелец. На следващото ниво е просторният кабинет с няколко масивни бюра от местна дървесина. Тук работи господарят с помощниците си.

    Надникваме в две уютни спални – те са предвидени за неженените чичо или леля, които живеят с многобройното семейство, освен бабата и дядото. Тази традиция се е запазила и до днес – срещнах я вечерта, когато гостувах в дома на приятелите ми. Дневната, ах, това е бална зала с толкова класическа и достолепна украса, че трудно може да се повярва, че е в азиатски дом… Тук младите дами свирят на пиано или пеят; има също и танцови или поетични вечери. А по-възрастните обсъждат политиката, работата…

    Ораторио (малък параклис) в къщата събира всяка вечер семейството за молитва. По-изтъкнатите фамилии са държали големи скулптурни изображения на светци зад стъклени витрини и всяка година са ги изнасяли , за да участват в градски процесии.Необичайното на Синята стая са фреските по стените, копирани от Помпей в неокласически стил. Най-фееричната стая. В много от стаите вместо зидана стена има дървена решетка, през която свободно минава въздухът. Тук никога не става студено, нито дори течение…

    В старите домове често е имало свързващи врати между спалните; уединението не е било толкова важно за семейния живот. Основната стая е спалнята на стопанина, тя е обзаведена със скъпи мебели, има огледало в цял ръст, мраморна мивка – лукс. Филипинското гостоприемство повелява стопанинът да отстъпи своята спалня на важните гости, които остават да нощуват.

    В трапезарията над предългата маса висяха огромни правоъгълни ветрила, движени с въженце от прислугата. Отстрани в остъклени бюфети са изложени семейният порцелан и сребро. Просторната кухня е добре обзаведена с гигантска печка, маса, шкафове и дори малък праобраз на хладилник – гидът твърди, че лед се е докарвал с кораби отнякъде на север… От кухнята се излиза на тераса, където се е намирала цистерна с филтър от въглища, чакъл и пясък за събиране на пречистена дъждовна вода, стичаща се от покрива по каменен улей. За всичко е помислено – дори за дезинфекцията на стъклените чаши, окачени върху пръчици на терасата – слънцето се е грижило за това.  Полин се усъмни в смисъла на това сушене на слънце и много се учуди, когато аз потвърдих  свойствата на небесното светило.

dsc05137

към кухнята

    Жалко, че така зорко следяха да не снимам атмосферата на този  отрязък от далечното минало на столицата. През цялото време духовете на старите обитатели ни следяха, както ми се стори, дружелюбно – не само от портретите по стените. С гордост се наслаждаваха на интереса и възхищението , което предизвикваше у нас техният разкошен дом – подреден с много изисканост и любов.

dsc05136

терасата е широка и сенчеста

dsc04715

розите

 

dsc04467

кът от лабиринта

dsc04469

част от двора на Каза Манила

dsc04472

изящество – испано-филипинско

dsc04476

стара карта на Филипините

dsc04474

хотелското кафене

dsc04663

част от Каза Манила

dsc04688

бялото е тържество

dsc04697

тропическа Испания

dsc04701

кладенецът

dsc04703

с въображение и любов
Категория: Изкуство
Прочетен: 302 Коментари: 8 Гласове: 9

Пловдивската премиера

Антично стъкло от VII век пр.Хр., римски подови мозайки от III век сл.Хр., късноантична жилищна сграда са част от Културния център – музей Тракарт в Пловдив. Сред този древен декор направихме още едно вълнуващо пътешествие с моите гости – този път в съвремието, но далеч от родната земя – там, откъдето струи Светлината на Изтока.

Беше паметна вечер на 19 октомври.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

с Илияна Нанчева

 

В началото ме представи Илиана Нанчева – главен редактор на интернет радио “Татковина” – медията, за която работя вече шеста година като кореспондент от Далечния изток. И отново – любознателни, интелигентни читатели с приключенски дух, много въпроси, горещ китайски чай на традиционната чаена церемония, която демонстрирах… Ветрила от Пънлай, книга от бамбукови плочки като тези, които е писал Конфуций, образите на Четирите китайски красавици – реални жени, които са повлияли на хода на историята… Нежните звуци на китайската музика и песента за двойката птици, които се обичат…

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

с Катя Маринова

 

Картините на Еми пътуват навсякъде с мен – “Момичета”, “Чаена церемония”, “Древната порта” и “Мостът над езерото”. Те стоплят мен и есенните вечери и допълват живописно представата за книгата със свеж младежки поглед върху магическата китайска култура.

Разговорът продължи дълго след представлението.
А интервюто, което взе от мен журналистката Дора Башакова, бе излъчено по радио Пловдив на 23 октомври сутринта.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

след представлението

 

“Светлина от Изтока” може да бъде намерена в “Сиела” в мол Пловдив; в “Сиела” и “Параграф 22” във Варна; в “Хеликон” и в Университетската книжарница във Велико Търново и в “Перото” в София, НДК. С нова цена – 15 лева.

Категория: Изкуство
Прочетен: 496 Коментари: 2 Гласове: 10
Последна промяна: 27.10.2016 16:25

   Проливно-мокра октомврийска вечер в Старата столица. Паважът блести под уличните лампи и буйни потоци бързо се оттичат по стръмните улици.

   В Регионалната библиотека е топло и светло, а светлината идва от Изтока. Читалнята се пълни с хора любознателни и с приключенски дух. Разказвах за моя Китай, такъв, какъвто съм го видяла и преживяла през трите години, за чудните ми приятели от необятната страна, където мечтая да се върна. Еми беше изпратила своя поздрав към търновци със своите маслени платна, красиви, философски, рисувани с много любов. "Момичета", която стана корица на моята книга, "Чаена церемония", "Мостът над езерото" и "Древната порта". Те правят непознатия азиатски свят близък.

img_9025

разказвам за Четирите китайски красавици

   Стани и Симо ме гледат топло, родните лица ми вдъхват увереност. Марти е тук и нейните родители - имам подкрепа. Търновска приятелка, която ми помагаше в подготовката и която виждам за първи път на живо - Диана. Директорът на Библиотеката - моят домакин. Мария, която ме представи сърдечно. Много ме зарадва директорът на институт "Конфуций" - г-н Лонг Тао, той е от провинция Хубей, откъдето е и нашият приятел Джанбин, герой в моите разкази...

img_9006

в разговор с Лонг Тао преди началото

img_9051

китайска чаена церемония

   Представих традиционна китайска чаена церемония за първи път пред публика, голямо вълнение е. Нежна китайска музика за любовта на двойка птици мандаринки. Четох откъси от разказите, пихме чай, отговарях на въпроси. Ако ни бяха оставили, щяхме да продължим до сутринта. Имам вече нови приятели - прекрасно е.

img_9052

Лонг Тао с чашка чай в ръка

img_9072

част от гостите

img_9077

с Мария Ковачева

  До нови срещи, Престолен град - с новата книга за Филипините!

"Светлина от Изтока" е с нова, специална цена от 15 лева. В Търново я има в "Хеликон" и в Университетската книжарница, в Пловдив и във Варна е в "Сиела". Ако ми се обадите на лични, ще ви я изпратя по пощата.
Категория: Изкуство
Прочетен: 693 Коментари: 8 Гласове: 9
Последна промяна: 20.10.2016 23:26

Книга за Китай с премиера в Тракарт

Неделя, 16 Октомври 2016 13:10 | | Печат | Е-мейл | Снимки | 0 Коментирай

"Светлина от Изтока" (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева, която авторката ще представи в пловдивската галерия Тракарт в сряда, 19 октомври, от 18 часа.

Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай.

„Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто" – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила.

Корицата представлява масленото платно „Момичета" на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка. На премиерата ще бъдат показани и картини на Емилия, посветени на Китай.

Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря.

Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай. Цената на книгата е 15 лева.

Снимки

Категория: Изкуство
Прочетен: 172 Коментари: 0 Гласове: 5
Share

Наталия Бояджиева представя книга с разкази за Китай – “Светлина от Изтока”

неделя, 9 Окт., 2016, 12:06ч.


dsc05076

Наталия Бояджиева – журналист от Варна, представя във Велико Търново своята книга с разкази за Китай “Светлина от Изтока”. Премиерата на книгата е на 11 октомври от 17,30 часа в Регионалната библиотека във Велико Търново. Ще бъдат представени и картини на художничката Емилия Бояджиева на тема Китай. Книгата може да се намери в книжарница “Хеликон”.

14470603_10157843021680157_479384896593903247_n

„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“, пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Корицата представлява масленото платно „Момичета“ на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка . Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.
Категория: Изкуство
Прочетен: 376 Коментари: 6 Гласове: 6
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 479663
Постинги: 144
Коментари: 1090
Гласове: 12074
Календар
«  Април, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930