Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 437561 Постинги: 138 Коментари: 1048
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Филипините 33

Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

    Моловете са бездушни места. А градовете имат душа. Манилската душа е в Интрамурос , продължаваме с Полин и Паоло историческата разходка. Хомо туристикус е миролюбив биологичен вид – всичко ме интересува в една страна, с изключение на едно – моловете. Но мога ли да откажа на младите ми приятели, запленени и горди от молската мощ, обиколка на един от най-големите азиатски молове – Mall of Asia (Молът на Азия)…

    Кратката утринна прохлада се изпари като дим и дрезгаво синьото на небето заблестя ослепително гладко. И този ден жълтото слънце палеше немилостиво. Високата влажност ви кара да се чувствате потопени в лепкав горещ сироп.

    Носим се през огромния, плъзнал край морето столичен град, разделен на множество барангаи – цели градове, където разточителното богатство, покачено високомерно на кокилите на небостъргачите, съседства с жалка нищета. Заедно съжителстват два свята, толкова далеч един от друг,  свързани единствено от нишките на взаимната омраза. Тук почти няма средно съсловие. Луксозни величествени постройки от испанско време заемат центъра, а в останалата част са ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитават пренаселени колиби от картон и ламарина, отвявани при всеки тайфун.

    Докато чакаме на светофар, отнякъде изникват мършави деца, които  понечват да мият прозорците. Неочаквано Паоло почуква силно по вратата и децата се отдръпват; после кимва към тях и започва да говори мрачно, повече на себе си, без да обмисля дълго, както постъпват хората, решени да извършат нещо, от което се страхуват. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл: „Обичам Манила, това е моят роден град. Той е голям и хубав, но в него има и много престъпност. Изглежда така, сякаш тези деца са сами на улицата. Всъщност те работят за някого, някой невидим, който се крие в тъмното, следи ги с поглед и обира припечеленото с труд от тях. Като почуках отвътре по вратата, аз им дадох знак, че съм свой човек, да ме оставят на мира. Каза ми го един познат таксидижия…“ Личеше, че разказът му причинява болка, замълчахме. Бях му благодарна за доверието.

dsc05145

манилски деца

    Скоро младежът ловко се измъкна от интуитивното и в моите очи хаотично улично движение, паркира на четвъртия  етаж на гигантското чудовище и тръгнахме по улиците му. На всеки етаж се простира цял град с алеи, дървета, ресторанти,  магазини (полупразни) и площади, препълнени от блажени тълпи, избягали от адската жега навън. „Молуването“ им е любимо занимание след появата на мегамоловете – феномен, разработен от бизнесмена Хенри Си – китайски филипинец, в началото на 1990. Два от неговите СМ молове са в първата десятка по големина в света.

dsc04949

полицейска проверка на входа на Mall of Asia

    Всички тези молове, въпреки своята исполинщина, са така лишени от дух, както и навсякъде по света, че не могат нито да ми импонират, нито да ме възрадват. В тях няма нищо, което да се стреми към висините, ролята им е да господстват над дълбините. Толкова малко прозорци, липсва всякакво желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. Когато е бил открит през 2006, е бил най-големият мол в страната. От това състезание по грандоманщина, показност и празнота ми става болно. Трябва да търся извора някъде високо в планината, най-често тя пази националния дух,  помислих си и се зарадвах, че за следващия ден сме си наумили да се изкачим до Ангоно.

dsc04939

от терасата на мола

    Всеки ден през мола преминават над двеста хиляди  души.  Повечето посетители са млади, личи, че Филипините са на първо място в света по употреба на таблети и на второ след Индонезия по смартфони. Почти половината от „умните“ телефони са местни марки.

dsc04988

в мола на хладно

    Обядвахме на етажа със закусвалните. Филипинците не си поръчват салати, избират по-засищащи храни. А от терасата се открива пленителна панорама  към Манилския залив.

dsc04934

изглед към Манилския залив

dsc04942

Окото на Манила

dsc04986

момчето вляво е Паоло

    Местната мода е различна от европейските предпочитания, а и размерите са доста по-малки от нашите; ако идвате тук за по-дълго, носете си дрехи за целия престой, все пак сезонът е само един.

dsc04974

танцът на продавачите

    Две места все пак привлякоха вниманието ми – едното е магазин за национално облекло и сувенири, където продавачите танцуват от време на време „филипински“ танци със силно испанско влияние. Дамската носия се нарича „филипиниана“ – дълга памучна рокля с щръкнали над рамото къси ръкави и цветен колан.

dsc04981

филипиниана

dsc04977

баронг тагалог

    „Баронг  тагалог“ е избродираната официална мъжка риза от лека, полупрозрачна материя, която се носи над колана (не запасана). Ежедневната риза е от груб памучен плат и се нарича канга. Тя е стигала под талията, без яка и с отвор в предната част. В зависимост от техния социален ранг и степен на смелост, цветът е бил или  червен – за водачите и смелите мъже, или черен или бял за обикновените граждани. Мъжете са носили и дълги тесни ивици плат през челото и слепоочията – те са спирали потта в горещия климат. Местният плат се тъче от абака (манилски коноп) – растение от семейство бананови, от чиито листа и стъбло се извличат текстилните влакна. От листата на ананаса и бамбука също се получават влакна. Такава е традицията в равнините, не и в планината Кордилера, където мъжката носия е само набедрена препаска.  Никой не купуваше от красивите дрехи, те са много скъпи, очевидно са предвидени като сувенири за чужденците.

dsc04952

ледената пързалка

    Другото интересно място е една огромна ледена пързалка с олимпийски размери 61 на 30 метра, най-голямата в Югоизточна Азия,  по която сред начинаещите гордо се носеха и няколко умели фигуристи. Особено забавен беше един майстор на кънките, който изпълняваше сложни фигури със спокойно – небрежен израз и след някой особено завъртян скок леко кацваше до самата ограда пред нас. Той отнесе искреното ми възхищение и аплодисменти. Признавам – ледът ме изненада и привлече като магнит. Високо ценен и скъп в адската жега, той се радваше на благоговейно внимание сред насъбралата се публика.

dsc04957

учител и ученичка

    Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите скорост. Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и те тръгват пред мен.

    Всеки град живее със собствен ритъм и Манила не прилича на никое друго кътче на света. Той е и модерен метрополис, и пропит с вековна история. Филипинците се движат отмерено, защото няма закъде да бързат. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето. И тази еднаквост, липса на сезони, обновление и развитие ме подтиска. Затова и местните нямат усещане за време – всичко им се слива, утре ще е същото като днес, а вдругиден – пак същото.  Както казват на Изток: „Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра да излее наведнъж градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът“.

dsc04762

Манилският университет

dsc04782

колеж от 1620 година

dsc04761

в Интрамурос

dsc04778

старинна архитектура

    От тук потегляме за Форт Сантяго – могъщия градеж от камък, свойствен на Испанската империя през Средновековието. През 1571 е изглеждал като заграждение от трупи и пръст, а каменното укрепление  е зидано между 1589 и 1592 г. Набезите на пирати – холандски, португалски, китайски и японски – довели до изграждането на крепостта с високи градски стени и ровове. Те следват контурите на Манилския залив и завоите на река Пасиг като покриват площ от 64 хектара. Наричан от крал Филип Втори  „изтъкнат и завинаги лоялен град“, Интрамурос (Между стените) е служел като културен, образователен и търговски център на Испанската империя на Изток. Богатите азиатци са се събирали в Оградения град и са отпътували с галеоните за Акапулко, Мексико. Но стените не обезкуражават европейските амбиции. Малката общност на белите заграбва колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи. Успехът е изглеждал потресаващ, за него е нямало географски граници. Западното общество се е разгръщало като триумф на човешкото могъщество. Европейците гледат на себе си като на носители на висока култура и цивилизация. Аета (автохтонното население) вярват в свръхестествените качества на животните, на небесните тела и на мъртвите си прадеди. За европейците обаче тези вярвания са „езически“. Така те внушават на аета, че завладяването им от белите трябва да коригира тяхната езическа неморалност. Обявяват християнството за единствената религия, която изисква лоялност от всички култури. Те приемат, че Бог е не само техен, но и на всички останали, живеещи на земята. И ето днес филипинците са разделени според вярата си – планинците са си останали езичници, хората от остров Минданао са мюсюлмани, а равнинните филипинци се водят католици и на празници се включват в християнските ритуали.

dsc04779

градската стена

dsc04501

Палатът на губернатора

    Испанско-американската война от 1898 година докарва американците тук. Градът между стените се предава след жестока битка. В огъня на Втората световна война японците окупират Филипините и три години страх и смърт вилнеят в града. След оцеляването от множество земетресения, тайфуни, пожари и войни през вековете, Интрамурос понася смъртен удар, когато американците освобождават страната от японците през 1945. Артилерията прави на прах стените и сградите, хиляди умират по време на осемдневната обсада. Когато всичко свършва, Ограденият град е мъртъв. През 1946 САЩ признават филипинската независимост, но градът дълго не възкръсва за живот. Десетилетия след войната той се е превърнал в огромна пустош, залята от заселници и огласяна от рева на камиони. Едва през 1979 започва възстановяването на града – музей.

dsc04799

входът

dsc04802

готови за обиколката

dsc04807

по алеите

dsc04902

и така обикаляхме

    В Цитаделата,  използвана  последователно от испанци, британци, американци и японци е можело да се проникне само по подвижни мостове, които се вдигали преди полунощ и се спускали на зазоряване (по същия начин, станал вече традиционен, се спират и днес  филипинците на подстъпите – мостове към Свободната зона, в която живея).  Каменен поздрав от стари времена към малкия – голям народ от настоящето, охранявал входа към река Пасиг. Отново крачим по калдъръма на Интрамурос – един от най-добре запазените средновековни градове в света с древни крепостни стени, църкви, училища  и палати отпреди пет века.  Подобна старинна испанска атмосфера ще ви обгърне и във Виган в Северна Кордилера. Вървим по изстрадалата земя и вдишваме история.

dsc04810

в парка на Форт Сантяго

    По пътя се разговорихме с един приветлив художник в неговото ателие, плениха ме картините му с ярки, филипински цветове, разточителни и пищни като разкошния Тропик. Артистът съзидателно е асимилирал чуждото влияние на Изтока и Запада като го е подчинил на местната чувствителност. Интересна е съвременната уникална филипинска култура. Изкуството е за това – да те кара да вярваш; това се случва и с мен.

dsc04892

фигурата на Хосе Ризал

rizals-foot-steps

стъпките на Ризал към лобното място

    Днес Форт Сантяго е укрепление с обширен парк с библейска красота. В него се намира и  Музеят на Ризал, последните му стъпки към лобното място, направени от бронз, тъмницата, в която е лежал и заветът му към сънародниците: „Вместо да се амбицираме да сме обикновена провинция, нека се амбицираме да сме нация; да развием независимостта, не колониалния манталитет. Смирението (покорството) не винаги е добродетел, то е престъпление, когато поощрява потисничеството. Няма тирани, където няма роби“. Защо ли народите не могат да достигнат своите герои…

dsc04819

портата към крепостта

dsc04820

водният ров пред стените

dsc04868

гледка от крепостта към река Пасиг

dsc04872

зад моста живее градската беднота

    Обгръщам с поглед светлата пара, потопила небосклона в нежносини акварелни тонове. Океанският вятър обгонва тревите и огъва палмите. Лъчите на залязващото слънце ни карат да присвием очи. Тук рано се стъмва, но нощта ще е дълга – великденска. Наричат я Salubong (среща) – в спокойствието и красотата на тропическата нощ ще се срещнат Богородица и нейният възкръснал син. Край на траура и на изтощителната скръб.

    Ще вечеряме у Полин, а след това – изненадата на вечерта, още не ми я казват. Разстоянията са огромни и се пътува с часове, така че след кратко помотаване в сувенирния магазин потегляме за Параняке, за дома на приятелите. А, както е известно, пътят до дома на приятеля никога не е дълъг.

    Вдясно се издигаха стройните тела на палмите, подобни на мрачни, пронизани от звезди букети, възнасящи и развяващи рошавите си змиевидни корони; вляво през тях от време на време в мрачината проблясваше морето, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само плясъкът на вълните…

    Посреща ни весело кучето Шербет и, кой знае как, се почувствах у дома си. Никога не сме имали куче, не съм свикнала с домашни животни, ако не броим змиите и тарантулите на сина ми. И все пак ме обгърна уютът на място, където ми се радват, където съм желан гост.

dsc05003

в дома на Полин

dsc05006

семейният олтар

    На тържествената вечеря бяха още чичо Джефри и една леля, която не се е омъжвала и винаги е живяла с тях. Работила е като учителка, а сега помага в домакинството. Всички говорят английски като роден, така че можахме да си поприказваме спокойно. Слушах интересни истории и спомени, беше чудна вечер. Нямаше го само най-малкият брат на приятелката ми – Патрик, той живее при майка им. Полин си мечтае и той да заживее с тях, да си бъдат всички заедно, но ще трябва да почака още няколко години…

dsc05009

холът

dsc05000

на Великден в приятелски дом

    Момичетата и леля им се бяха потрудили здраво – масата беше отрупана с всякакви лакомства.  Полин – малко нещо плаха и притеснителна, все гледаше да остане невидима, но топлото ѝ и земно присъствие ме обгръщаше неусетно и ми вдъхваше увереност в тази непозната земя. Докато шеташе в кухнята със сестра си Патриша, аз я загледах почти със страхопочитание, като се мъчех да прозра алхимията на очарованието и на кроткия пламък в очите ѝ. Доброта, грижовност, чувствителност и  човечност – това е Полин. Колко съм щастлива, че има някой, който ме кара с мъка да произнеса думата „сбогом“. Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

Наталия БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 689 Коментари: 0 Гласове: 7

Филипините 32

КАЗА  МАНИЛА

 

    Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Когато смятаме, че виждаме околния свят в цялата му реалност, ние грешим. Всеки човек създава емоционален модел на околния свят – това е неговата картина, неговата вселена. Рисувам ви моята.

    Все още сме в Манила на Великден. Предния път ви оставих под осветеното от звезди нощно небе. Отнякъде долетяха птици, които държаха в човките си дълъг тъмен воал, пуснаха го и той се постла с вълнообразни движения над умълчания град. Тропическият мрак е почти лепкав, с усещането за плътно вещество; той се сблъска с горещия въздух и заедно ме обгърнаха…

    Прибрах се  с тях в стаята си в стария хотел с черупчести прозорци, но зашеметена дълго не можах да заспя – от жегата и от виденията… Животът по време на пътешествия – това е мечта в чист вид.

    Докато малките часове на съботата бавно се приближаваха към зората, а с нея и към началото на един нов и интересен ден, аз успях да дремна и да събера сили за още изненади и чудеса. „Стъклените“ стриди  процеждаха толкова светлина, че в стаята да се вижда, без острото заслепение на тропика. Беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло. Изведнъж непривичен звук проряза ухото ми – кукуригане на петел! В центъра на столицата да ме буди петльова песен! Трябва да го издиря този ранобудник… Скочих нетърпеливо,, батерията на апарата е заредена, заприготвях се за излизане. Обличането в тропика трае винаги кратко – едни шорти и една тениска са напълно достатъчни – и вече съм вън. Прелетях вихром покрай ранните кафеджии – хотелски гости, отпуснати лениво край масичките, и закрачих по улицата на пожар. Завивам надясно, водена от пронизителния вик на пасторалните птици и ги виждам – в кафези по една, подредени на тротоара за продан.

dsc05123

малките гладиатори

    Във Филипините националният „спорт“ включва пари, ножове, арена, перушина и много кръв. Става дума за жестоки боеве с петли. Бойците, наричани още „геймкокс“, са птиците, които притежават издръжливост и непетелска сила. Природата ги е надарила с естествена яростна злоба и агресивност, което се използва за оправдание от защитниците на кървавия спорт – петлите бездруго се мразят един друг, а състезанията са само начин да дадат израз на природните си инстинкти…

    Боят с петли се нарича „сабонг“, когато е законен, а „тупада“, ако е незаконен, скрито от властите. И в двата случая има съдия, чиято присъда е окончателна. В  Манила се провежда шампионат два пъти годишно. Много страстни почитатели на този спорт идват от САЩ, където той е позволен в три щата. Особено популярен е в цяла Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка и Близкият изток. В европейските страни са забранени, но не и тук – на филипинските острови. Само преди два месеца в Ню Йорк се е състоял най-големият шампионат, по време на който са конфискувани три хиляди птици и са арестувани седемдесет души. Петльовото дерби е най-древният „спорт“ със зрители – датира от преди шест хиляди години, от Персия, а по тези земи е документирано още по времето на Магелан.

    Към лявото краче на малките гладиатори  се прикрепва гривна с извит остър шип, а понякога – и на двете, за повече емоции. „Тук сме бедни и търсим зрелище за забавление – обяснява един от мургавите продавачи. – Много хора си отглеждат пилета за боя до двегодишна възраст. Участието им обикновено е само веднъж, победеният състезател отива в тенджерата.  Толкова е популярен сабонг, че дори местните телевизии снимат битките.“

    Тръгнах си  бавно обратно към хотела, където трябваше да чакам моите млади приятели. Мислех си за боевете с щурци, забранени в Китай и тъкмо  за това толкова разпространени. Испанците използват и днес бикове, за да проливат кръв на арената (и човешка кръв); другаде гледат  как се бият кучета. Човешката кръвожадност е безкрайна… Мъжете се тълпят. Алчни за зрелища очи…

    За да се разтуша, тръгнах да пообиколя вътрешния двор (патио) на старата Каза Манила.

    Паоло бе напълно изтощен след цял ден шофиране от Свободната зона Субик до столицата и сред това напълно интуитивно манилско движение, където ловкост, опит и съобразителност са задължителни качества. Той имаше нужда да си почине и аз не ги чаках по-рано от единадесет, както и стана. Така че имах време да разгледам патиото – това е не просто двор, а истински лабиринт от стълби, тераси, потайни зали, ниши, арки, проходи  и коридори, и навсякъде – разкоша на нацъфтелите тропически храсти – цели водопади. Привидният хаос би объркал нежелания гост, а за домакините предлага прелестни местенца за усамотяване. Дворът не може да се обхване с един поглед – той е раздробен на десетки мозаечни късчета, изпълнени с финес, изненади и жизнерадост. Като че ли за да допълнят древната красота, из  патиото позираха двойки в техния сватбен ден; с радост се съгласяваха да ги снимам.

dsc05098

най-щастливият ѝ ден

dsc05094

шаферка

dsc05100

сияйна младост

dsc05108

младо семейство

dsc04992

последен грим

 

dsc04757

загуанът

    „Загуан“ е арабската дума за коридор – през него са минавали каретите, наричани тук „калеса“. Загуанът и патиото са покрити с китайски камъни от гранит, които са стигнали дотук във вид на баласт в китайските джонки. По-късно били продадени в Манила за павиране на патио и улици. Фонтанчето, което разпръсква хладина в средата на двора, се е появило едва през 1882, когато градът се радва вече на течаща вода.

dsc04710

шадраванът

dsc04711

патиото

    Когато Полин и Паоло пристигнаха, аз вече знаех много и с гордост им станах водач из живописните дворчета, които и те виждаха за първи път. Взехме си все пак  екскурзовод и заедно влязохме да разгледаме старината и отвътре.

dsc05131

нашият гид

    Първият етаж сега е зает от магазинчета за антики. Той е изграден от вулканични скали, довлечени от провинция Булакан. Най-горният етаж със стаите за живеене е от дърво; доколкото дървото е по-леко от камъка, сградата е устойчива на честите земетресения.

dsc05116

камък и дърво

    Гидът ни повежда нагоре по стълбите, спира на полуетажа и ни пренася през вековете – виждаме клиенти, наематели и бизнеспартньори да чакат да ги приеме богатият земевладелец. На следващото ниво е просторният кабинет с няколко масивни бюра от местна дървесина. Тук работи господарят с помощниците си.

    Надникваме в две уютни спални – те са предвидени за неженените чичо или леля, които живеят с многобройното семейство, освен бабата и дядото. Тази традиция се е запазила и до днес – срещнах я вечерта, когато гостувах в дома на приятелите ми. Дневната, ах, това е бална зала с толкова класическа и достолепна украса, че трудно може да се повярва, че е в азиатски дом… Тук младите дами свирят на пиано или пеят; има също и танцови или поетични вечери. А по-възрастните обсъждат политиката, работата…

    Ораторио (малък параклис) в къщата събира всяка вечер семейството за молитва. По-изтъкнатите фамилии са държали големи скулптурни изображения на светци зад стъклени витрини и всяка година са ги изнасяли , за да участват в градски процесии.Необичайното на Синята стая са фреските по стените, копирани от Помпей в неокласически стил. Най-фееричната стая. В много от стаите вместо зидана стена има дървена решетка, през която свободно минава въздухът. Тук никога не става студено, нито дори течение…

    В старите домове често е имало свързващи врати между спалните; уединението не е било толкова важно за семейния живот. Основната стая е спалнята на стопанина, тя е обзаведена със скъпи мебели, има огледало в цял ръст, мраморна мивка – лукс. Филипинското гостоприемство повелява стопанинът да отстъпи своята спалня на важните гости, които остават да нощуват.

    В трапезарията над предългата маса висяха огромни правоъгълни ветрила, движени с въженце от прислугата. Отстрани в остъклени бюфети са изложени семейният порцелан и сребро. Просторната кухня е добре обзаведена с гигантска печка, маса, шкафове и дори малък праобраз на хладилник – гидът твърди, че лед се е докарвал с кораби отнякъде на север… От кухнята се излиза на тераса, където се е намирала цистерна с филтър от въглища, чакъл и пясък за събиране на пречистена дъждовна вода, стичаща се от покрива по каменен улей. За всичко е помислено – дори за дезинфекцията на стъклените чаши, окачени върху пръчици на терасата – слънцето се е грижило за това.  Полин се усъмни в смисъла на това сушене на слънце и много се учуди, когато аз потвърдих  свойствата на небесното светило.

dsc05137

към кухнята

    Жалко, че така зорко следяха да не снимам атмосферата на този  отрязък от далечното минало на столицата. През цялото време духовете на старите обитатели ни следяха, както ми се стори, дружелюбно – не само от портретите по стените. С гордост се наслаждаваха на интереса и възхищението , което предизвикваше у нас техният разкошен дом – подреден с много изисканост и любов.

dsc05136

терасата е широка и сенчеста

dsc04715

розите

 

dsc04467

кът от лабиринта

dsc04469

част от двора на Каза Манила

dsc04472

изящество – испано-филипинско

dsc04476

стара карта на Филипините

dsc04474

хотелското кафене

dsc04663

част от Каза Манила

dsc04688

бялото е тържество

dsc04697

тропическа Испания

dsc04701

кладенецът

dsc04703

с въображение и любов
Категория: Изкуство
Прочетен: 165 Коментари: 8 Гласове: 9

Пловдивската премиера

Антично стъкло от VII век пр.Хр., римски подови мозайки от III век сл.Хр., късноантична жилищна сграда са част от Културния център – музей Тракарт в Пловдив. Сред този древен декор направихме още едно вълнуващо пътешествие с моите гости – този път в съвремието, но далеч от родната земя – там, откъдето струи Светлината на Изтока.

Беше паметна вечер на 19 октомври.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

с Илияна Нанчева

 

В началото ме представи Илиана Нанчева – главен редактор на интернет радио “Татковина” – медията, за която работя вече шеста година като кореспондент от Далечния изток. И отново – любознателни, интелигентни читатели с приключенски дух, много въпроси, горещ китайски чай на традиционната чаена церемония, която демонстрирах… Ветрила от Пънлай, книга от бамбукови плочки като тези, които е писал Конфуций, образите на Четирите китайски красавици – реални жени, които са повлияли на хода на историята… Нежните звуци на китайската музика и песента за двойката птици, които се обичат…

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

с Катя Маринова

 

Картините на Еми пътуват навсякъде с мен – “Момичета”, “Чаена церемония”, “Древната порта” и “Мостът над езерото”. Те стоплят мен и есенните вечери и допълват живописно представата за книгата със свеж младежки поглед върху магическата китайска култура.

Разговорът продължи дълго след представлението.
А интервюто, което взе от мен журналистката Дора Башакова, бе излъчено по радио Пловдив на 23 октомври сутринта.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

след представлението

 

“Светлина от Изтока” може да бъде намерена в “Сиела” в мол Пловдив; в “Сиела” и “Параграф 22” във Варна; в “Хеликон” и в Университетската книжарница във Велико Търново и в “Перото” в София, НДК. С нова цена – 15 лева.

Категория: Изкуство
Прочетен: 378 Коментари: 2 Гласове: 10
Последна промяна: 27.10 16:25

   Проливно-мокра октомврийска вечер в Старата столица. Паважът блести под уличните лампи и буйни потоци бързо се оттичат по стръмните улици.

   В Регионалната библиотека е топло и светло, а светлината идва от Изтока. Читалнята се пълни с хора любознателни и с приключенски дух. Разказвах за моя Китай, такъв, какъвто съм го видяла и преживяла през трите години, за чудните ми приятели от необятната страна, където мечтая да се върна. Еми беше изпратила своя поздрав към търновци със своите маслени платна, красиви, философски, рисувани с много любов. "Момичета", която стана корица на моята книга, "Чаена церемония", "Мостът над езерото" и "Древната порта". Те правят непознатия азиатски свят близък.

img_9025

разказвам за Четирите китайски красавици

   Стани и Симо ме гледат топло, родните лица ми вдъхват увереност. Марти е тук и нейните родители - имам подкрепа. Търновска приятелка, която ми помагаше в подготовката и която виждам за първи път на живо - Диана. Директорът на Библиотеката - моят домакин. Мария, която ме представи сърдечно. Много ме зарадва директорът на институт "Конфуций" - г-н Лонг Тао, той е от провинция Хубей, откъдето е и нашият приятел Джанбин, герой в моите разкази...

img_9006

в разговор с Лонг Тао преди началото

img_9051

китайска чаена церемония

   Представих традиционна китайска чаена церемония за първи път пред публика, голямо вълнение е. Нежна китайска музика за любовта на двойка птици мандаринки. Четох откъси от разказите, пихме чай, отговарях на въпроси. Ако ни бяха оставили, щяхме да продължим до сутринта. Имам вече нови приятели - прекрасно е.

img_9052

Лонг Тао с чашка чай в ръка

img_9072

част от гостите

img_9077

с Мария Ковачева

  До нови срещи, Престолен град - с новата книга за Филипините!

"Светлина от Изтока" е с нова, специална цена от 15 лева. В Търново я има в "Хеликон" и в Университетската книжарница, в Пловдив и във Варна е в "Сиела". Ако ми се обадите на лични, ще ви я изпратя по пощата.
Категория: Изкуство
Прочетен: 441 Коментари: 8 Гласове: 9
Последна промяна: 20.10 23:26

Книга за Китай с премиера в Тракарт

Неделя, 16 Октомври 2016 13:10 | | Печат | Е-мейл | Снимки | 0 Коментирай

"Светлина от Изтока" (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева, която авторката ще представи в пловдивската галерия Тракарт в сряда, 19 октомври, от 18 часа.

Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай.

„Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто" – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила.

Корицата представлява масленото платно „Момичета" на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка. На премиерата ще бъдат показани и картини на Емилия, посветени на Китай.

Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря.

Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай. Цената на книгата е 15 лева.

Снимки

Категория: Изкуство
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове: 5
Share

Наталия Бояджиева представя книга с разкази за Китай – “Светлина от Изтока”

неделя, 9 Окт., 2016, 12:06ч.


dsc05076

Наталия Бояджиева – журналист от Варна, представя във Велико Търново своята книга с разкази за Китай “Светлина от Изтока”. Премиерата на книгата е на 11 октомври от 17,30 часа в Регионалната библиотека във Велико Търново. Ще бъдат представени и картини на художничката Емилия Бояджиева на тема Китай. Книгата може да се намери в книжарница “Хеликон”.

14470603_10157843021680157_479384896593903247_n

„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“, пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Корицата представлява масленото платно „Момичета“ на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка . Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.
Категория: Изкуство
Прочетен: 273 Коментари: 6 Гласове: 6
Снимка на корицата
 
 
Приятели, заповядайте на новите ми премиери на "Светлина от Изтока" - разкази за Китай. На 11 октомври, от 17,30 часа ще се видим във Велико Търново, в Регионалната библиотека. Втората среща е в Пловдив, в Културен център "Тракарт" - на 19 октомври, от 18 часа.
Ще ви разкажа за моя Китай, такъв, какъвто съм го преживяла и почувствала, а вие ще споделите вашите впечатления и представи - ще бъде интересно. Ще пием китайски чай от провинция Фудзиен - най-добрият.

Очаквам ви! До скоро!
 ·
 
  На  премиерата във Варна през май
Категория: Изкуство
Прочетен: 293 Коментари: 8 Гласове: 9
Последна промяна: 02.10 07:49
www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com  - за по-добри снимки

 

МАНИЛА – ПАРАДЪТ НА СТАТУИТЕ

 

Винаги съм предпочитала да опозная едно място в дълбочина, а не да вървя по повърхността му. За докосването до сърцето на столицата се доверих напълно на младите ми приятели – Паоло и Полин, брат и сестра, кръстени на един и същ светец. По-малките им брат и сестра също носят името на един светец – казват се Патрик и Патриша. „Така родителите ми са си спестили дългото умуване над имената ни“ – казва с усмивка Полин.

Нямам строг план на пътуване, предпочитем да бъда изненадана. Знам къде отивам, но нямам идея какво ще правя там, какво ме очаква.. Наслаждавам се на спонтанността, не обичам подредения график. Пътешественикът вижда това, което вижда. Туристът вижда това, което е дошъл да види; той е пасивен и очаква интересните неща да му се случат, защото си е платил.

 

dsc04434

базиликата "Сент Лоренцо Руис" в Бинондо

dsc04452

в базиликата "Сент Лоренцо Руис"

 

dsc04440

разноцветните свещички имат различни значения - червената е за здраве, зелената - за благоденствие, розовата изразява благодарност, синята е молитва, оранжевата е за успех в учението, а бялата е за мир и за душите.

    След сития обяд в Бинондо навлизаме в разтопения от жега следобед. Полин ще ми покаже хотела, който е избрала за мен, за да оставя багажа си. Едва на третия ден, когато отидох да платя на рецепцията, стана ясно, че момичето отдавна е платило за мен, още когато е запазило стаята, без дори да ми каже. Трогнах се от нейната сестринска загриженост и доверие, наистина – пътуването  се измерва най-добре в приятели, а не в изминати  километри.

    Въпреки лъчистата усмивка, която озаряваше лицето ѝ, щом ме погледнеше, забелязах тревожния облак на безпокойството, който сякаш беше пуснал корени върху челото ѝ. Откакто майка ѝ напуснала семейството, тя се е превърнала в майка за всички, включително и за баща си. „Полин е много по-зряла от мен“ – признава той. Грижовна и всеотдайна до самозабрава, девойката е отговорна  за децата като ате (най-голяма сестра); тя планира всичко за хората от малкия ѝ свят. Честното ѝ бронзово лице е винаги покрито от булото на неспокойствието... Всяка сянка, преминала през лицето ми, се отразява и на нейното и тя пита тихо дали има някакъв проблем.

    А хотелът! Средновековие и 21 век, вплетени в едно. „Белият рицар“ в Интрамурос. Никога, никога не съм попадала в такава древна къща преди. Като в сън съм, като изживяване от предишен живот.

 

dsc04460

Каза Манила

 

dsc04499

американското и филипинското знаме над входа на хотел Интрамурос "Белият рицар"

 

dsc04674

част от вътрешния двор на хотела

    Това, което ме плени в хотелската стая, бяха полупрозрачните прозорци, които пропускаха острата улична светлина силно смекчена. Отначало стъклата ми изглеждаха боядисани с блажна боя, но като се вгледах, открих, че те са заменени с почти плоски черупки с перленосребрист оттенък като големи рибени люспи. Капиз е името на филипинска  провинция в района на Западните Висаи, от там и стридите „плакуна плацента“ са по-известни като капиз. Черупките им са използвани в продължение на хиляди години като заместител на стъклото заради тяхната трайност и полупрозрачност.  Днес от тях правят абажури и прозорци, а също и лепило, креда и лак.  Намират се в заливи и лагуни на дълбочина от сто метра.

 

dsc04708

прозорци от капиз

dsc05045

черупки на стриди вместо стъкла

Оставям куфара и излизаме. Дългата светлина на лятото и силуетите на сенките са други. Филипинско априлско лято. Небето – пропукан свод – се крепи върху манилските църкви. Миризма на дълго събирана слънчева светлина.

  За щастието  е трудно да се говори. То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. Неусетно улицата се превръща в ярка поляна с падащи капчици слънце...

dsc05157

Макати - финансовият център на Манила

dsc05152

СМ мол - първият супермол в Манила

  Манила – разхвърляна, гореща и прашна. Името ѝ, за разлика от много филипински градове, не е испанско; то е звучало първоначално като Майнила. Означава „има нила“, а нила е цъфтящо мангрово дърво, което расте из блатистите брегове на Манилския залив и от него се прави сапун. Мястото е било вече заселено, преди да дойдат испанците. Австронезийците, пристигнали и изместили аборигените негритос, вече търгували със съседни народи. Китайците наричали мястото Dongdu. След като испанците пристигат от Нова Испания, сега Мексико, основават испанската Манила на 24 юни 1571 година. Столицата е била Интрамурос – ограден с крепостни стени град, разположен на бреговете на река Пасиг и на Манилския залив. През вековете този град е свидетел на плаването на галеони, а по-късно – и на грабежите и палежите  по време на британската окупация. Пространството  е разделено на испанско и филипинско, сега съм в европейската част – в Андалусия.

 

dsc04482

"Сент Августин" - най-старата каменна църква във Филипините

 

dsc04479

страничен изглед към "Сент Августин", строена преди 445 години

  Ще живея три дни в Интрамурос, в колониалното минало от преди четиристотин  години. Имперският град е бил седалище на правителството по време на испанския и на американския период. Първо влязохме в най-старата църква в страната – „Сан Агустин“, непосредствено до „Каза Манила“ – испанска вила,  част от която е отделена за хотела „Белият рицар“. „Свети Августин“ е построена през 1587 година на най-енергийното място в центъра. Носи името на римския теолог Августин Блажени, роден през 354 година. „Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее“ – е негова мисъл. И още – „Светът е книга и тези, които не пътуват, четат само една страница“. Достолепната  сграда респектира с мрачната  красота на цялата сложна плетеница на бягащия в пространството камък, в пълен контраст с тропическото безгрижие около нея. Влязохме. Скоро катедралното безмълвие бе разтрошено на хиляди бучащи фрагменти сред хладината на високия купол. На улицата сякаш разпалена жарава озаряваше със своите отблясъци безкрайния поток от поклонници. Ще дойдем пак на вечерната великденска служба.

  Скептичната прогноза на Полин, че всички столичани са напуснали града по време на празниците, не се оправда. Трудно си пробихме път по стълбите към входа на Манилската катедрала – истинско стълпотворение бе заляло преддверието и изпълнило цялото  вътрешно пространство. Катедралата е огромна, богато украсена със статуи, изправени с достойнство над морето от  вярващи, устремено към недрата ѝ. Ехото, което витае във всички огромни помещения, отнася жуженето на човешкия говор нагоре към купола. Нейната история е бурна и драматична, сякаш бог е искал да постави на изпитания верността на филипинците.

dsc04508

пред катедралата в Манила

 

dsc04502

входът на Манилската катедрала

dsc04521

в Катедралата

   Първата катедрала , построена през 1581, е разрушена от тайфун. Възстановена година по-късно, тя изгоряла в пожар. През 1592 ремонтираната сграда е съборена от земетресение;  и отново земетръсна разруха през 1645... Драмата се повтаря за сетен път – подновена през 1671, огромната църква е срината от земетресение  на 3 юни 1863. Но никоя стихия не може да сломи вярата на местните – издигната от руините през 1879, тя е срутена по време на Битката за Манила през 1945. Последната катедрала е възкръснала през 1958 и празнува пред нашите очи в този магически априлски ден. Излизаме от сумрачния великан и светлината ни блъска челно.

   Потният гигант, азиатският мегаполис е място на икономически крайности. Квартали с модерна архитектура – стъкло и стомана, неизменните небостъргачи, молове  и комплекси от затворен тип се издигат в рязък контраст с гетата и незаконните селища на многомилионната бедност. По време на ежегодните наводнения през дъждовния период и заради тайфуните хиляди бездомни хора стават жертви на стихиите. В едно от предградията видях хора да се къпят с дрехите направо на тротоара, заливайки се с кофи вода и едновременно изпирайки натърканите със сапун дрехи върху телата си. Страхувай се от преситения, не от гладния. Гладния ще нахраниш с хляб и справедливост, преситеният поема само чужда кръв. Заради добрите хора благодарим на милиардите години биологична еволюция. Иначе що за години са това, ако ни докарат дотам, че да изгубим приятелството, верността... Паоло – речовит и умен младеж, ми каза, че често води приятелите си да минат през гетата, за да не забравят, че има хора, по-малко облагодетелствани от щастието...

dsc04543

началото на парка Ризал

dsc04546

националното животно - водният бивол карабао - си има паметник

dsc04547

улица в Манила

   Времето в този безкраен ден стигна и да разгледаме парка Ризал, известен още и като Лунета. Паметникът на Хосе Ризал и лобното му място събират много посетители.  Той е първият филипинец, в когото душата на неговия народ се е събудила от смъртния си сън;  в него тя отново се е родила. „На никой народ не е позволено да остане дете!“ – са негови думи. На мястото на разстрела са поставени скулптурни фигури на националния герой и на неговите убийци. При вида ми пъргав филипинец се откъсна от компанията си и устремно си предложи услугите да разкаже за последните мигове на доктор Ризал. Разведе ни, говори бързо, много и на неправилен английски, но си заслужи парите за труда.

dsc04548

паметникът на Хосе Ризал

dsc04554

възстановка на разстрела

   Очите ни събраха красота в живописните традиционни китайски и японски градини в парка. Много хора бяха насядали по тревата и си почиваха на сянка. Наблизо е и Националният музей, приютил реликви и произведения на изкуството, сътворени от филипинци.

dsc04570

китайската градина в парка Ризал

dsc04566

джакфрут (индийско хлебно дърво)

dsc04583

калеса пред парка

   Не знам как се разтегна този ден, но след малко слязохме от всъдехода на Паоло и се видяхме подредени  на една издадена площадка на тротоара, избрана от Полин за наблюдателница, откъдето се виждало най-добре шествието.

   Обичайният великденски парад на статуи на светци започва надвечер, по залез и продължава с часове. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на манилските покриви. Изведнъж сумрачното предверие на здрача засия от пламтящите кароци със статуи върху тях и мракът се издими. Мека и гореща, виолетовата тропическа нощ се отдръпна, за да изчака реката на човешката вяра да се оттече.

dsc04586

началото на шествието

dsc04600

хиляди вярващи

dsc04599

Добрият Петък - 18-ти април

dsc04614

светци върху кароци

dsc04652

тържеството на вярата

dsc04639

сърцата са пълни

   Много богати хора притежават собствена стара фамилна статуя на светец, по-голяма от човешки ръст. Поставена върху кароца (платформа на колела) и украсена с цветя и светлини, тя участва в религиозни процесии по време на празници. Други статуи излизат от църквите и се включват в тържеството. Стояхме тримата в уютно мълчание, а свещените фигури  изгряваха една по една по смрачените улици.  Реката тече на две нива – застиналите в  едно състояние пищно украсени светци  плуват над  умиротворените човешки лица, изпълнени със спокойна вяра. Черните здрави коси се стичат по гърбовете им. Лицата на мъжете, както се подразбира, са напълно безбради. И безброй деца – рядко в колички,  по-често носени на ръце.

   Неусетно до нас се доближи чичото на моите приятели. Джефри е сладкодумец и времето с него минава неусетно. Ще отидем всички заедно на вечеря на Рибния пазар. Там ни посрещна бащата на Паоло и Полин и ни заведе до сергиите с риба. Прилежно подредена и чиста риба, всякакви видове – рядка гледка за азиатски пазар. Отнесохме купената риба в едно от близките ресторантчета, където я приготвят по вкуса на гостите. Вечерята беше прекрасна.

   Изпратиха ме до хотела – онази вълшебна Каза Манила. Бавно извих глава нагоре и видях луната – огромна, ясна, стъпила върху самите клони на дърветата. Окъпаната в сребърна лунна светлина църква подпираше с върха си тъмносиньото небе – и тази красота висеше в тишината толкова ефирно, че човек го дострашава да продума или да помръдне, да не би красотата и тишината да се разпилеят на хиляди късчета.

   Този безмълвен въздушен  свят, това непознато измерение на пространството и времето – испано-филипинско – има го само тук, на това място. Оставаше само опиянението, че съществувам  в лунната светлина, в този нереален свят. Див възторг ме обзе при тази гледка.

  Този магически свят ме беше обгърнал отвсякъде. Испанско видение. В Манила.

Категория: Изкуство
Прочетен: 378 Коментари: 8 Гласове: 6
Последна промяна: 17.10 09:44

   Приятели, каня ви най-сърдечно на премиерата на първата ми книга "Светлина от Изтока" - разкази за Китай, на 13 май, от 18 часа, в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс - Варна. Премиерата е включена в Майския Салон на изкуствата на община Варна.

Ще се радвам да се видим. Ще си говорим за Китай и за пътешествия.

До скоро!



  ПРИЯТЕЛИ,  БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВЪЛШЕБНАТА ВЕЧЕР В ПЕТЪК, 13-ТИ!

Единственият петък 13-ти за годината се оказа щастлив за мен. Благодарение на вас, на вашите въпроси, на искреното вълнение и любознателност, с които ги задавахте. Бихме могли да си говорим за Китай и неговите хора още дълго, с часове.

   Окрилена съм и за издаването на втората ми книга - за Филипините и за живота в тази южноазиатска страна.

  Благодаря и на Ивета Рашева за топлото представяне, за прекрасната рецензия, която е сърдечен приятелски отзив, написан с въображение, и с която тя стана кръстница на "Светлина от Изтока".

Благодаря на Еми за изящната демонстрация на любимата ѝ китайска традиционна чаена церемония. Очарованието на деликатните движения на ръцете ни пренесе право в Пънлай, провинция Шандун. А чудните маслени платна от китайския цикъл допълваха атмосферата и до момента красят книжарница Сиела.

  Благодаря и на баща ми - поета и журналист Иван Бъчваров, председател на варненското Дружество на свободните писатели, че празнувахме заедно.

  Благодаря и на съпруга ми Станислав Бояджиев, че направи възможна появата на първата ми книга.

Благодарности и на домакините от Сиела за топлия прием, както и на Общината за подкрепата.

  Благодаря отново на всички вас! Желая ви здраве, обич и прекрасни пътешествия!
До нови срещи!


  
Категория: Изкуство
Прочетен: 941 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.05 22:19
 

Филипините 30

ПИХ ЗАЛЕЗНО СЛЪНЦЕ

    В Долината на ехото сме все още. Слънцето пада до хоризонта и започва спектакълът, който винаги ме очарова. Душата и очите ми са възнаградени с великолепен огнен залез.
    Връщам поглед към скалните сълзи, надвиснали загадъчно над ковчезите и на път да ги скрият съвсем. Образувание, подобно на пещерните сталактити, които се стичат от таваните на подземията. Но за първи път виждам скала на открито, която се търкаля надолу по склона като капка. Пълзенето на утаечните меки скали и тяхното слягане е причинено от чудовищните тайфуни, вятъра и атмосферните води, които се леят върху тях. Растенията също могат да разграждат скалите; региони , където времето е топло и влажно, имат много органична материя в почвата. Водорасли и гъбички разбиват химически варовика и скалата се задвижва бавно надолу от собствената си тежест. Така тя потича – уникално в моите очи явление. Стъпили сме на дъното на море от преди милиони години.
    Това е научното обяснение, а има и друго – романтично. Плачът на природата. Усамотение зад каменната завеса… Завинаги.

DSC00596

там горе в скалите

    Късният следобед. Синият час. Той превзема пространството малко по малко, плъзва се по скалите, спира горе и, като че ли е паяжина, увисва от небето. Люлее цветовете, сякаш някой просто е въздъхнал. И въздухът става друг – от син – виолетов, после потъмнява, потъмнява – до елегично индигово. Вслушваме се в звуците на здрача, докато ъглите се пълнят с тъмнина. Още малко и вечерният мрак ще ни покрие, затова продължаваме по пътеката. Някои от скалите са оксидирани и изглеждат като залети с тъмна боя от някаква гигантска ръка.

DSC00639

окисите се стичат като боя по скалите

DSC00593

край пътеката

DSC00598

Джун

DSC00661

кали по полянката

 

    Див живот, колкото искаш. Плодородни поля, тропически гори и емоции, присъщи на детската възраст, когато всичко ти изглежда вълнуващо и прекрасно, и то наистина е. Сякаш за да украсят отвъдния живот на сагадци, тук са нацъфтели бели кали, непосети от никого – изящна млечна поляна. Смятат се за едни от най-красивите цветя – старомодно булчински у нас, а насред джунглата – нереални. Не се бях замисляла коя е родината им.
    Наоколо по високите скали висят на гроздове ковчези, някои – на стотици години; миди, обраснали по дъното на кораб, откъдето почиващите аплаи могат да виждат семействата си и да се грижат за тях. Очарователно място за вечна почивка. Взирам се в отминалите векове. Ехото на невидими стъпки и сенките на сагадци правят околността мистична. Така се осъществява връзката със земята и слънцето, с неговата очистваща сила. Понякога се открива неочаквана близост между твърде далечни народи , живели с хилядолетия разлика във времето. Сещам се за Славеевите скали над Велинград, които са център на голям некропол. Траките са погребвали своите близки високо между камъните като над покойника са поставяли огромен камък или плоча, която да се вмести между вертикалните. Така те са търсели съчетание на земното с небесното, а камъните концентрират и излъчват енергия.
И друга връзка открих с едно племе, географски по-близко до Филипините. Торая е планински район на Южен Сулавеси, Индонезия. Етническата група торая живее в център на Сулавеси и практикува анимизъм (както и игорот) – възгледа, че всички не-човешки същества (животни, растения и предмети) притежават духовна същност. При тях са се развили някои от най-сложните погребални ритуали в света. Покойниците се поставят в пещери, изкопани в скалите, или в дървени ковчези, които се окачват нависоко, както е тук, в Сагада. Да се издълбае пещера е скъпо занимание и отнема няколко месеца. На входа ѝ поставят да пази реалистично дървено чучело, наречено тау тай, което представлява човека, преселил се в отвъдното. Церемонията не се провежда веднага след смъртта му, тъй като често липсват средства за разходите. Така че близките чакат – седмици, месеци, а понякога – години, докато съберат достатъчно пари. През това време починалият е балсамиран и се съхранява под един покрив със семейството си. До погребението той не се счита за мъртъв, а просто за болен. Често дървените фигури се подреждат на малки скални балкони като в театър – така те винаги се гледат очи в очи с младото поколение и провеждат своите безмълвни разговори. Наследниците виждат всекидневно тяхното присъствие и чувстват техния дух и памет.
    На всеки няколко години през август се извършва ритуалът Ma Nene. Мумиите се измиват и се обличат спретнато в нови дрехи, а след това се разхождат из селото като зомбита. Церемонията винаги събира хиляди туристи и антрополози.
Въпреки мисионерството местните култури оцеляват в същината си. Белите в своята арогантност, че са единствено прави и най-значими на света, крият зад покръстването истинските цели на колониализма. Не вярвам в глобализацията на днешния свят. Предпочитам  корените.
Жизненият път прилича на лабиринт, в който на всяко разклонение сме принудени да правим избор. Ако някой преди три години ми беше казал, че ще се озова на място, за каквото само съм чела в приключенските романи, там, където величавата природа е съхранила примамливия зов на първичната си мощ, щях сигурно да се засмея невярващо.

Има места, милиарди места, за които не знаем нищо. И фактът, че не знам нищо за тях, ме вълнува и ме кара да искам да ги изследвам.
– Сега ще минем през една от кафеените плантации – подхвърля Джун. Кафето се отглежда по стръмните склонове сред гъста растителност от векове. Първото кафеено дърво е пренесено от Бразилия и засадено тук през 1800 година. Кафе арабика и сега вирее чудесно и е източник на доходи за местните.

DSC00602

цветовете на кафето

DSC00599

в кафеената плантация
    Белите цветчета на вечнозелените фиданки се открояват графично на фона на тъмните лъскави като полирани листа. Тук – таме са завързали и плодчета. Дълги сенки в отговор на ниското слънце. Минаваме без пътека сред може би най-обичаното растение в света. Джун се е научил да вижда наоколо всичко живо и да му се радва – тревата, дърветата, птиците, животинките. Вглежда се в тях със спокойни очи и внимателно сърце и те му откриват такива знания, каквито не можеш да намериш в никоя книга.

DSC00604

вход на пещера

 

DSC00614

приводнени облаци

DSC00615

гърлото на пещерата

 

DSC00616

тук реката става подземна

   В подножието на гористия склон сребрее река. Човек винаги търси контакт с водата – тя сваля умората и пречиства мислите. Тръгнахме по течението на топлата бистра вода и в миг ми се прииска да живея на това благословено място. Толкова е красиво – миниатюрни парченца слюда проблясват в гранита над нас, безмълвно спокойствие, чува се само диханието на природата, а по-надолу неравна стена от ярка зеленина закрива входа към една пещера. Рекичката се шмугва уверено натам и продължава пътя си в подземното царство.

DSC00618

река под прикритие

    Преди да изчезне от погледа, вниманието ми е привлечено от безброй миниатюрни кули от камъчета, оставени от човешка ръка. Невидимото присъствие на други хора, материализирано в изящната подредба, стопля душата. Крехкото равновесие е следата, която добавя мистика и извисеност в тази приказна атмосфера, и чувството, че не сме сами. Идвали са много хора преди нас, ще дойдат и след нас. Както е и в живота.

DSC00623

каменни кулички

    Изкуствени каменни могилки се използват като маркери в планините в различни части по света, но тук, в Азия, необичайната декорация е натоварена с друг смисъл. Още в Бронзовата ера хората по тези места са правели подобни малки погребални пирамидки, за да възпират мъртвите от възкръсване. Камъчетата, струпани  на пирамида, са също и алегория на ефимерната крехка красота, сътворена от човека и природата в съавторство. Всеки си ги тълкува по своему. А в Корея каменните кулички са много разпространени, срещат се по пътеки, водещи към планински върхове и в близост до будистки храмове. Катерачи добавят само още едно камъче на върха на купчината, за да им донесе късмет. Традицията има своите корени в почитането на Сан –шин (Планинския дух), все още жив в корейската култура.
    – Между гостите ни има много корейци – поясни Джун. Замълча, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквото и да беше си помислил, си остана неказано. Стори ми се, че не одобрява корейското нашествие в страната от последните двадесетина години.

 

DSC00630

ефимерна красота

 

DSC00638

крехко равновесие

    Подредих си и аз своя куличка, за да ми носи късмет. През това време яркото синьо на небето беше избледняло; слънцето си беше прибрало цветовете заедно със светлината. Така и не навлязохме в пещерата покрай подземната вече река, трябва да се предвиди повече дневно време. Ще се връщаме.

DSC00629

реката се плъзва във вечния мрак

 

 

DSC00643

и на пътя сме оградени от скали

DSC00645

скален хотел

 

DSC00647

сувенирен магазин

 

DSC00644.JPG

сред боровете

 
Джун ни поведе по стръмното било нагоре към шосето. От двете ни страни се редуват спретнати къщи с причудливи покриви, измайсторени с въображение; в сравнение с колибите в равнината са направо дворци.

DSC00650

Тъкачницата

DSC00656

входът на тъкачницата

 

    Така стигаме до Тъкачницата. Преди да влезем, нашият водач предупреждава: никакви снимки! Щом пристъпвам прага, веднага съжалявам за лекомисленото ми съгласие. Просторното помещение е разделено на две – вдясно са становете с тъкачките, а вляво е сувенирният магазин. Точно там погледът ми се прикова в една майсторска дърворезба. Това изкуство е гордостта на Кордилера в продължение на векове. Фигурата от дърво е на ловец на глави – емблематична за цялата планина. Атлетичен мъж с набедрена препаска (бахаг) държи в лявата си ръка бойна брадва, а дясната – отпусната надолу, стиска за косата човешка глава. Зловеща и едновременно пленителна картина. Дълго наблюдавах съвършените форми, ръката ме сърбеше да снимам тайно, но забраната беше необичайно строга; следяха ме с поглед.
    Тогава купих един от типичните ножове на тези ловци – изложени са като сувенири. По-късно го подарих на сина ми, той колекционира въоръжение и оцени високо екзотичната придобивка.
    Красивите тъкани, всяка – различно декорирана, се продават на място и в Багио.

DSC00658

сагадски тъкани

    Беше почти тъмно, когато излязохме. Все същата тишина, озарена от далечните оранжеви отблясъци на залеза.

DSC00653

червенопръстница (почва с червен цвят)

 

DSC00660

здрач над Долината на ехото

    Разплатих се с Джун, дадох му повече от поисканото, да зарадва двете си малки момчета и се разделихме с добро. Спуснахме се по главната и скоро стигнахме до хотела.
    Вън вече се разнасят нощните звуци. Сред тях ясно се различават гласовете на пойни гущери и щурци, които разкрасяват мрака. Вдигам глава към небето. В светлото сияние на вечно лятната луна не се вижда нито едно облаче. За сметка на това джунглата от другата страна на пътя изглежда тъмна и неприветлива под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска. От влажната почва се издига фосфоресцираща мъгла… В слабата светлина танцуват нощни пеперуди. Усещане за спяща джунгла – бълнуване на змии под влажна растителност. Нощният въздух гали лицето ми, а гледките плуват пред очите ми. Лъхва ме мирис на река. На мъждукащата светлина на уличните лампи градчето и джунглата изглеждат като картина от райски сън. Всичко е красиво, пленително и величествено – и яркият благословен ден, и тъмната свещена нощ.
    Всеки от нас крие дълбоко и уникално съчетание от тайни и загадки, напълно неразличими за другите. Ким никога не ме попита нещо за моята страна, нито за Европа. Свикнах никой местен да не се интересува от света, от който идвам – най-много да запитат какъв език говорим. Но никога не можеш да разбереш един човек, докато не влезеш в кожата му или поне в обувките му. И все пак, колко малко знаем за обратите и преломите в човешкото мислене.  Изненадващо след кратката вечеря, вече в хотелската стая, Ким започва да разказва небрежно и полугласно. Наострям уши – тя ме пренася в детството си. Те са четири сестри, моята спътница е най-голямата. До 1991 година са на свещи, едва тогава им прокарват ток. И досега в страната има райони без ток. След залез излизали пред къщата и баща им разказвал приказки и легенди – най-вече за юначествата на храбрия мъж на име Ламан, живял в Кордилера. Друг силен човек от Бикол се наричал Ибалон. „Но ние най – обичахме кратките истории на бръснаря – спомня си Ким и постепенно гласът ѝ става светъл и носталгичен. – Бръснарите знаят много истории от клиентите си и често ги разказват, за да забавляват хората.“ Разказът ѝ продължи до късно през нощта, а малко след края му трябваше да ставаме, за да хванем първия автобус за Багио.
Слизаме с багажа в ранния стипчив планински въздух. Църквата нежно се разтапя в светлината на утрото. Мъглата се разпръсква, пропускайки първите слънчеви лъчи, които осветяват склона, терасите и Сагада. Автобусът потръпва, буботейки, за наша изненада почти пълен. Проправяме си път към дъното – късмет, последните две места са за нас. Заспускахме се от величествената планинска верига към равнинния филипински свят.
    Традиции, култура, хора, езици и пейзажи – много са причините да поискаш да дойдеш в Кордилера. Няколкото дни на непланирани обиколки из мистични места изтекоха. Това, че на този свят срещите завършват с раздяла, е естествено. Срещнах пленителна и величествена земя и нейните горди стопани и разбрах какво е да целунеш вятъра по висотите на Кордилера. Пих залезно слънце и роса, спала върху зора. Видях замръзналите кордилерски звезди, сребристата светлина на луната и разтопеното слънце. Дългите усукани сенки, тревата, вековните дървета, пъстрите скали и слоевете човешки труд и надежди, наречени оризови тераси. Древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта и татуирани по кожата.

    У игорот ме завладя радостта да живееш и да се чувстваш свободен. По време на трудното пътуване из планината и аз можах да изпитам част от този живот. На пръв поглед това са съвсем други и различни от нас хора със свои желания, навици, мечти и вътрешен мир. Но, както казва Харпър Лий, има само един вид хора. Хора.

Категория: Изкуство
Прочетен: 860 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 02.03 01:51
 Здравейте! Ако искате да чуете този разказ във вид на репортаж, влезте в интернет радио Татковина днес, 17.2., в 14 часа българско време. Повторението е на 24.2., в същото време. Аз съм автор и водещ на рубриката "Пътешествие с Натали" и ви очаквам с моите репортажи.

Ако искате да прочетете целия текст, активирайте блога ми.

Тук се виждат само снимките...

Филипините 29

ВИСЯЩИТЕ КОВЧЕЗИ – САГА ЗА САГАДА

Златистото слънце пое към гористите възвишения, а ние – към центъра. Там ще си наемем водач, който да ни заведе до висящите ковчези. „Ковчези, мумии – това е ужасно – беше ми казала Агнес преди да тръгна. – Аз не бих искала да ги гледам…“ Никое място обаче не е толкова ужасно, колкото ви казват, че ще бъде. Пътуването – оставя те безмълвен, след това те превръща в разказвач.
Елегантният амфитеатър на терасите от лявата ни страна следва контурите на планината. Най-високият връх – Сисипитан (2 200 метра) е наблизо, изкачването му отнема един ден. Целта ни обаче е друга. Бе отредено последният следобед в Кордилера да бъде изпълнен с вълнения.
На главната улица продават маракуя на низи – направо от производителя. Купуваме си с Ким – тези са с жълта кожа, накиселяват повече от обикновено, но добре разхлаждат в жегата. С привична сръчност момичето обелва твърдия плод и изсмуква съдържанието му. С известни упражнения се свиква, както и с яденето с пръчици.

DSC00666

низи маракуя (пасифлора – страстен плод)

DSC00667

 

маракуя в ръцете на Ким
В туристическия център питаме за водач, но до това време са ги разграбили. Само до вратата седи умърлушено мургав млад мъж с раница на гръб, висок за филипинец. Очаква да го наемат, но надеждите му намаляват с края на работното време. Когато ни видя да се задаваме към него, се изправи зарадван и веднага състави маршрута. Ще отидем в Долината на ехото, времето ще стигне за там.

DSC00555.JPG

Джун
– Казвам се Джун (Юни) – представя се младият човек. Колко млад – не знам, винаги ми е било трудно да определям възрастта на азиатците, все ми младеят. Впрочем тук още в пубертета е обичайно да станеш родител. Средната възраст за страната е 23 години, така по улицата текат реки от юноши и младежи и почти не срещаш хора в средна възраст и над нея. Къде са ги скрили, не знам.
Джун взема чантата ми и тръгва напред. Видях очите му- две дневни пълни луни. Сигурно това е погледът на природата.
По пътя той ни показва дома на 93 – годишната Фанг –од, последната художничка на татуировки в околността, изкуство, което бавно избледнява. Но след едно телевизионно предаване на Discovery Channel славата на живата и енергична по младежки дама се разнесла и сега идват хора от цялата страна, а и от света, за да ги татуира. Тя обучава една от своите племенници на занаята. Използва трън от дървото помело, прикрепен към парче бамбук. Удря с парче дърво по този уред, за да вкара мастилото в кожата. А за мастило служат саждите от дъното на тигана, с който Фанг –од готви… От тези краища са известни и почернените за красота зъби сред племето аплаи.
Четири дни не са достатъчни, за да се почувства дълбочината на кордилерската култура, но поне навлизам в преддверието. Ако успееш да разбереш нещо, пред тебе се откриват други десет.
Времето се плъзва плавно към вечерта. Хората се движат със залез около косите. Изведнъж времето замря и ни остави да видим едно от онези чудеса, с които е пълен светът.
Ще отидем в Долината на ехото, за да видим емблемата на Сагада – висящите ковчези. Над мен се спусна покривалото на очакването. Прекрачих в измития от дъжда следобед.

DSC00560

 

епископалната църква “Света Богородица”
Първо пред нас се изправи епископалната църква „Света Богородица“. Монументалният каменен молитвен дом е построен от американски мисионери в началото на 1900 г. Преди да пристигнат загрижени чужденци да „спасяват душите им“, планинците са принадлежали на братството на „зелената джунгла“ . Още жестоката и фанатизирана тогава Испания се е опитвала да прекъсне връзката с корените на целия кордилерски народ, но безуспешно. Също така арогантните, жестоки и лакоми Съединени щати са постигнали само привиден успех в мисионерството. Никой досега не е успял истински да натъпче с религия тези чистосърдечни деца на природата. Как по-точно да бъдат християни – успоредно с езичеството или без него? Ами че те никога няма да изоставят своята вяра, защото тогава биха изгубили себе си – и те, и техните деца и внуци винаги ще се допитват до духовете на предците си в тежък момент, не до Христос – чужд, далечен и непознат. И досега те са предани на езическата анималистична вяра и в това няма нищо тъжно, това е прекрасно. Самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Но никой народ няма право да променя насила и изкуствено хода на мисленето и историята на друг народ.

DSC00567.JPG

гробището
Минаваме и през изоставеното християнско гробище от другата страна на църквата. Хора няма, но няколко крави и телета са си полегнали спокойно сред тревата между гробовете. Пътечката се вие нагоре и надолу, губи се между храстите и излиза пред пещери, потоци и поляни. Понякога вървим по ръба на хълма, откъдето градът се вижда като от птиче гнездо. Облаците тук не означават непременно дъжд. Те просто нощуват над градчето, захващайки се за планините.

DSC00561

Сагада отвисоко
Нали е Долина на ехото, трябва да изпробвам отзвука от гласа си. Викът ми разцепва въздуха, ехото запробягва от скат на скат и след няколко дълги секунди отново се връща при мен, придружено от плътен мъжки глас някъде над главите ни, който одобрително откликва на езика на аплаи. След мен и други изпробват гласовете си – заразително е. Виковете прозвучават многократно, превръщайки се в постепенно затихваща ечаща поредица.

DSC00578

скалите изплуват сред боровете
Вървим мълчаливо, всеки с мислите си. Тропически вечнозелени гори. Джун носи една яка тояга, за да отстранява трънаците и клоните, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко е неестествено спокойно и диво. Приближаваме до ниски хълмове, налягали като уморени моржове наоколо. Кордилера. Небето загубва част от синевата си, дърветата около нас се източват по-високи и в далечината се появяват още върхове. Разположени почти на едно ниво, те образуват плътна стена.

DSC00575

по пътеката
Сред гигантските дървета се чува лекият шепот на вятъра, по-точно на неговата сянка. Той се промъква през преплетените лиани и, сякаш пречупил хълма, пълзи по острата трева. Капките с мъка се стичат по листата, като че ли са се заблудили в лабиринт и сега присядат върху мъхестата почва, за да си починат. Сенките се сливат, пробляскват, избледняват и се появяват отново.
Накрая излизаме на тясна поляна, заобиколена отвсякъде с плътна джунгла, а клоните се вият като змии. Тръпчивите ухания и необичайно изваяните стъбла и клони ме карат да се чувствам в странен свят. Стреснати птици изпърхаха с криле и литнаха от гнездата. В дъното, точно срещу нас се извисяват самотни бели скали. Тази част на Лусон е била потопена в океана преди милиони години и в пещерите и по скалите още се намират вкаменени миди.
Понякога не знаем колко важен е моментът, докато не се превърне в спомен.
Ветрецът замира. Дърветата се вцепеняват в напрегнати пози, дори слънцето спира неумолимия си ход. Сърцето ми пропусна един такт. Малко са уникалните неща по света. За мен това е най-причудливата гледка, която съм виждала. Като израстъци по скалите, но в някакъв особен унисон с околната природа, са залепнали стари дървени сандъци, след внимателно взиране разбирам, че са ковчези.

DSC00579

първата група ковчези
Лицето на Ким, очертано на фона на планината, си остава хладно и чуждо като зимен пейзаж. Джун присяда уморено на една скала и отпуска багажа до себе си. Оставам сама, зорко следена от очите на отдавна умрели хора. Лястовичи гнезда, високо над нас, от векове слети с камъка. Погледнати от друг ъгъл, приличат на дъна на малки лодки, извадени на брега и прегърнали скалите. Постепенно възприемам гледката и в един момент оставам потресена от това колко естествено ми се вижда всичко. Когато се говори, звучи ужасно – висящи ковчези, почти като летящи. Дори в мрачните готически романи не можеш да срещнеш това. На живо обаче изглеждат невинно, като че ли не би могло да бъде другояче. И все пак ме спохожда усещане за неудобство, уязвимост и незащитеност – така просто оставен да виси във въздуха ковчег, обливан от слънце и дъжд… Вече станал част от природата, срастнал се с нея. Като че ли тя самата се старае да защити последните човешки убежища като спуска над тях скали, за да ги прикрие. Един ден, след хиляди години, над тях ще се вижда само скалният саван…

DSC00589

скалата се стича над ковчезите
В миг осъзнавам – това е краят на всичко – на самонадеяните планове, на безумните и суетни човешки домогвания, илюзии и лелеяни надежди. По скалите спят хората, живели тук – някои – весели и задружни, други – тъжни, замислени и самотни, със синьо вместо сълзи. Смразяващо чувство на безнадеждна самота ме изпълва. В един момент усещаш, че си заобиколен от реални призраци, докато ти – възприемащият съзнанието им – си илюзия… Взирам се изтръпнала в старинните белези на края и усещам главата си съвършено празна.
Висящите ковчези, прикрепени към стръмни скали високо над земята, са общи за страните, произвеждащи ориз в Югоизточна Азия – Китай, Индонезия и Филипините. Хората Бо от Южен Китай имат същия древен погребален обичай. Ковчези в различна форма са били издълбавани от цяло парче дърво, както лодките еднодръвки. Полагат се върху греди или метални пръти, забити високо в скалата или върху естествени скални издатъци, или пък в пещери. Традиционно е за провинциите Юнан, Съчуан, Хубей, Фудзиан и Дзианси. Така тялото се запазва от диви животни и душата е благословена вечно.
В Сагада се спазва и ритуалът погребване на близки в издълбан дънер. Тези ковчези се подготвят предварително от самите възрастни хора. Ако са болни или твърде слаби, техният син или друг близък роднина ще го направи вместо тях. Игорот предпочитат да бъдат погребани по скалите като птици, отколкото под земята и са правили това повече от две хиляди години.
Времето изгуби значение; почувствах се извън него.
Поставянето на телата нависоко ги доближава до бащините им духове. Планината е стълба между този свят и небесата. Хората се страхуват да бъдат погребани на тъмно под земята, където е и влажно. Те искат да почиват на сигурно място. Едната причина е да не ги достигат зверовете, а другата е да бъдат предпазени от ловците на глави от различни части на провинциите Калинга и Бонток – извечни врагове, които вземат главите като трофеи.
Приемаме ловците на глави като диваци, а какво да кажем за съвременните туристи, които си вземат кости като сувенир от стотиците ковчези, подредени в някои пещери…
Джун ми обърна внимание, че има ковчези, дълги само около метър. Предположих, че вътре има дете. Не, човекът е сгънат в ембрионална поза. Местните вярват, че човек както е дошъл на този свят, в същата позиция трябва и да го напусне. Младият мъж замълча, загледан в прилепените вечни домове с невиждащ поглед. Сянка премина през лицето му, но нямаше следа от съсухрящата душата тъга и от болката. И той искал, когато му дойде времето, да гледа от там, от високото, към Сагада, но има някои условия – не всеки заслужава тази чест. Желаещите да почиват сред орлите и духовете на предците трябва да са стигнали до деветдесет години, да са били женени, да имат внуци и да имат заслуги към съгражданите си.
За помена се колят три прасета и две пилета, а тези, които не могат да си го позволят, принасят в жертва само две пилета и едно прасе – така общият брой на животните е три или пет. След това покойникът се поставя върху дървен сангадил (от хинди – неумолим) – смъртен стол и се привързва към него с ратан. (Един такъв сангадил е окачен сред ковчезите, тъй като никой вече не иска да сяда на него.)

DSC00580

един сангадил (смъртен стол) е окачен сред ковчезите

 

Покрит с одеало, се поставя на входната врата, за да му отдадат последна почит роднините. След няколко дни бдение трупът се свива в ембрионална поза, увива се отново в одеало и се овързва с ратан. През това време няколко мъже пробиват дупки в скалата, за да закрепят ковчега. По пътя към скалата опечалените правят всичко възможно да поносят покойника. Смята се, че е късмет, така флуидите от него ще пренесат неговите умения, талант и способности на участниците в процесията.
Когато шествието стигне мястото, млади мъже се покатерват по скалата и полагат тялото в окачения вече ковчег. Костите се чупят, за да се смести тялото. Днес младото поколение предпочита да погребва бабите и дядовците си в гробището и там да ги посещава. Висящите ковчези са една традиция, която бавно върви към своя край и, подобно на татуирането, един ден може би ще изчезне. Но засега е жива.
Сагадци са изваяли остров във времето, рай, в който нищо не може да ги засегне. Тук те са свободни да бъдат себе си. Свободни като албатроси над океана.










 

Категория: Изкуство
Прочетен: 773 Коментари: 2 Гласове: 5
Последна промяна: 18.02 12:18
 

Приятели, "Светлина от Изтока" може вече да се намери и в книжарница "Сиела" във Фестивалния комплекс.

    Ще се срещнем в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс  и ще си поговорим за Китай и неговите хора, живот и здраве, през май, когато се завърнем след лястовиците от Вечното лято.

  Две са книжарниците, където ви очакват моите китайски разкази - "Параграф 22" (на бул. "Княз Борис" 82)
и "Сиела" - Варна. Книгата може да се изпрати и на адрес.

Нямам търпение да се видим на живо.

 
тук съм в едно старо феодално имение край Пънлай, Китай
Категория: Изкуство
Прочетен: 710 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 13.02 16:38
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 437561
Постинги: 138
Коментари: 1048
Гласове: 11216
Календар
«  Декември, 2016  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031