Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 418690 Постинги: 131 Коментари: 1014
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com  - за по-добри снимки

 

МАНИЛА – ПАРАДЪТ НА СТАТУИТЕ

 

Винаги съм предпочитала да опозная едно място в дълбочина, а не да вървя по повърхността му. За докосването до сърцето на столицата се доверих напълно на младите ми приятели – Паоло и Полин, брат и сестра, кръстени на един и същ светец. По-малките им брат и сестра също носят името на един светец – казват се Патрик и Патриша. „Така родителите ми са си спестили дългото умуване над имената ни“ – казва с усмивка Полин.

Нямам строг план на пътуване, предпочитем да бъда изненадана. Знам къде отивам, но нямам идея какво ще правя там, какво ме очаква.. Наслаждавам се на спонтанността, не обичам подредения график. Пътешественикът вижда това, което вижда. Туристът вижда това, което е дошъл да види; той е пасивен и очаква интересните неща да му се случат, защото си е платил.

 

dsc04434

базиликата "Сент Лоренцо Руис" в Бинондо

dsc04452

в базиликата "Сент Лоренцо Руис"

 

dsc04440

разноцветните свещички имат различни значения - червената е за здраве, зелената - за благоденствие, розовата изразява благодарност, синята е молитва, оранжевата е за успех в учението, а бялата е за мир и за душите.

    След сития обяд в Бинондо навлизаме в разтопения от жега следобед. Полин ще ми покаже хотела, който е избрала за мен, за да оставя багажа си. Едва на третия ден, когато отидох да платя на рецепцията, стана ясно, че момичето отдавна е платило за мен, още когато е запазило стаята, без дори да ми каже. Трогнах се от нейната сестринска загриженост и доверие, наистина – пътуването  се измерва най-добре в приятели, а не в изминати  километри.

    Въпреки лъчистата усмивка, която озаряваше лицето ѝ, щом ме погледнеше, забелязах тревожния облак на безпокойството, който сякаш беше пуснал корени върху челото ѝ. Откакто майка ѝ напуснала семейството, тя се е превърнала в майка за всички, включително и за баща си. „Полин е много по-зряла от мен“ – признава той. Грижовна и всеотдайна до самозабрава, девойката е отговорна  за децата като ате (най-голяма сестра); тя планира всичко за хората от малкия ѝ свят. Честното ѝ бронзово лице е винаги покрито от булото на неспокойствието... Всяка сянка, преминала през лицето ми, се отразява и на нейното и тя пита тихо дали има някакъв проблем.

    А хотелът! Средновековие и 21 век, вплетени в едно. „Белият рицар“ в Интрамурос. Никога, никога не съм попадала в такава древна къща преди. Като в сън съм, като изживяване от предишен живот.

 

dsc04460

Каза Манила

 

dsc04499

американското и филипинското знаме над входа на хотел Интрамурос "Белият рицар"

 

dsc04674

част от вътрешния двор на хотела

    Това, което ме плени в хотелската стая, бяха полупрозрачните прозорци, които пропускаха острата улична светлина силно смекчена. Отначало стъклата ми изглеждаха боядисани с блажна боя, но като се вгледах, открих, че те са заменени с почти плоски черупки с перленосребрист оттенък като големи рибени люспи. Капиз е името на филипинска  провинция в района на Западните Висаи, от там и стридите „плакуна плацента“ са по-известни като капиз. Черупките им са използвани в продължение на хиляди години като заместител на стъклото заради тяхната трайност и полупрозрачност.  Днес от тях правят абажури и прозорци, а също и лепило, креда и лак.  Намират се в заливи и лагуни на дълбочина от сто метра.

 

dsc04708

прозорци от капиз

dsc05045

черупки на стриди вместо стъкла

Оставям куфара и излизаме. Дългата светлина на лятото и силуетите на сенките са други. Филипинско априлско лято. Небето – пропукан свод – се крепи върху манилските църкви. Миризма на дълго събирана слънчева светлина.

  За щастието  е трудно да се говори. То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. Неусетно улицата се превръща в ярка поляна с падащи капчици слънце...

dsc05157

Макати - финансовият център на Манила

dsc05152

СМ мол - първият супермол в Манила

  Манила – разхвърляна, гореща и прашна. Името ѝ, за разлика от много филипински градове, не е испанско; то е звучало първоначално като Майнила. Означава „има нила“, а нила е цъфтящо мангрово дърво, което расте из блатистите брегове на Манилския залив и от него се прави сапун. Мястото е било вече заселено, преди да дойдат испанците. Австронезийците, пристигнали и изместили аборигените негритос, вече търгували със съседни народи. Китайците наричали мястото Dongdu. След като испанците пристигат от Нова Испания, сега Мексико, основават испанската Манила на 24 юни 1571 година. Столицата е била Интрамурос – ограден с крепостни стени град, разположен на бреговете на река Пасиг и на Манилския залив. През вековете този град е свидетел на плаването на галеони, а по-късно – и на грабежите и палежите  по време на британската окупация. Пространството  е разделено на испанско и филипинско, сега съм в европейската част – в Андалусия.

 

dsc04482

"Сент Августин" - най-старата каменна църква във Филипините

 

dsc04479

страничен изглед към "Сент Августин", строена преди 445 години

  Ще живея три дни в Интрамурос, в колониалното минало от преди четиристотин  години. Имперският град е бил седалище на правителството по време на испанския и на американския период. Първо влязохме в най-старата църква в страната – „Сан Агустин“, непосредствено до „Каза Манила“ – испанска вила,  част от която е отделена за хотела „Белият рицар“. „Свети Августин“ е построена през 1587 година на най-енергийното място в центъра. Носи името на римския теолог Августин Блажени, роден през 354 година. „Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее“ – е негова мисъл. И още – „Светът е книга и тези, които не пътуват, четат само една страница“. Достолепната  сграда респектира с мрачната  красота на цялата сложна плетеница на бягащия в пространството камък, в пълен контраст с тропическото безгрижие около нея. Влязохме. Скоро катедралното безмълвие бе разтрошено на хиляди бучащи фрагменти сред хладината на високия купол. На улицата сякаш разпалена жарава озаряваше със своите отблясъци безкрайния поток от поклонници. Ще дойдем пак на вечерната великденска служба.

  Скептичната прогноза на Полин, че всички столичани са напуснали града по време на празниците, не се оправда. Трудно си пробихме път по стълбите към входа на Манилската катедрала – истинско стълпотворение бе заляло преддверието и изпълнило цялото  вътрешно пространство. Катедралата е огромна, богато украсена със статуи, изправени с достойнство над морето от  вярващи, устремено към недрата ѝ. Ехото, което витае във всички огромни помещения, отнася жуженето на човешкия говор нагоре към купола. Нейната история е бурна и драматична, сякаш бог е искал да постави на изпитания верността на филипинците.

dsc04508

пред катедралата в Манила

 

dsc04502

входът на Манилската катедрала

dsc04521

в Катедралата

   Първата катедрала , построена през 1581, е разрушена от тайфун. Възстановена година по-късно, тя изгоряла в пожар. През 1592 ремонтираната сграда е съборена от земетресение;  и отново земетръсна разруха през 1645... Драмата се повтаря за сетен път – подновена през 1671, огромната църква е срината от земетресение  на 3 юни 1863. Но никоя стихия не може да сломи вярата на местните – издигната от руините през 1879, тя е срутена по време на Битката за Манила през 1945. Последната катедрала е възкръснала през 1958 и празнува пред нашите очи в този магически априлски ден. Излизаме от сумрачния великан и светлината ни блъска челно.

   Потният гигант, азиатският мегаполис е място на икономически крайности. Квартали с модерна архитектура – стъкло и стомана, неизменните небостъргачи, молове  и комплекси от затворен тип се издигат в рязък контраст с гетата и незаконните селища на многомилионната бедност. По време на ежегодните наводнения през дъждовния период и заради тайфуните хиляди бездомни хора стават жертви на стихиите. В едно от предградията видях хора да се къпят с дрехите направо на тротоара, заливайки се с кофи вода и едновременно изпирайки натърканите със сапун дрехи върху телата си. Страхувай се от преситения, не от гладния. Гладния ще нахраниш с хляб и справедливост, преситеният поема само чужда кръв. Заради добрите хора благодарим на милиардите години биологична еволюция. Иначе що за години са това, ако ни докарат дотам, че да изгубим приятелството, верността... Паоло – речовит и умен младеж, ми каза, че често води приятелите си да минат през гетата, за да не забравят, че има хора, по-малко облагодетелствани от щастието...

dsc04543

началото на парка Ризал

dsc04546

националното животно - водният бивол карабао - си има паметник

dsc04547

улица в Манила

   Времето в този безкраен ден стигна и да разгледаме парка Ризал, известен още и като Лунета. Паметникът на Хосе Ризал и лобното му място събират много посетители.  Той е първият филипинец, в когото душата на неговия народ се е събудила от смъртния си сън;  в него тя отново се е родила. „На никой народ не е позволено да остане дете!“ – са негови думи. На мястото на разстрела са поставени скулптурни фигури на националния герой и на неговите убийци. При вида ми пъргав филипинец се откъсна от компанията си и устремно си предложи услугите да разкаже за последните мигове на доктор Ризал. Разведе ни, говори бързо, много и на неправилен английски, но си заслужи парите за труда.

dsc04548

паметникът на Хосе Ризал

dsc04554

възстановка на разстрела

   Очите ни събраха красота в живописните традиционни китайски и японски градини в парка. Много хора бяха насядали по тревата и си почиваха на сянка. Наблизо е и Националният музей, приютил реликви и произведения на изкуството, сътворени от филипинци.

dsc04570

китайската градина в парка Ризал

dsc04566

джакфрут (индийско хлебно дърво)

dsc04583

калеса пред парка

   Не знам как се разтегна този ден, но след малко слязохме от всъдехода на Паоло и се видяхме подредени  на една издадена площадка на тротоара, избрана от Полин за наблюдателница, откъдето се виждало най-добре шествието.

   Обичайният великденски парад на статуи на светци започва надвечер, по залез и продължава с часове. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на манилските покриви. Изведнъж сумрачното предверие на здрача засия от пламтящите кароци със статуи върху тях и мракът се издими. Мека и гореща, виолетовата тропическа нощ се отдръпна, за да изчака реката на човешката вяра да се оттече.

dsc04586

началото на шествието

dsc04600

хиляди вярващи

dsc04599

Добрият Петък - 18-ти април

dsc04614

светци върху кароци

dsc04652

тържеството на вярата

dsc04639

сърцата са пълни

   Много богати хора притежават собствена стара фамилна статуя на светец, по-голяма от човешки ръст. Поставена върху кароца (платформа на колела) и украсена с цветя и светлини, тя участва в религиозни процесии по време на празници. Други статуи излизат от църквите и се включват в тържеството. Стояхме тримата в уютно мълчание, а свещените фигури  изгряваха една по една по смрачените улици.  Реката тече на две нива – застиналите в  едно състояние пищно украсени светци  плуват над  умиротворените човешки лица, изпълнени със спокойна вяра. Черните здрави коси се стичат по гърбовете им. Лицата на мъжете, както се подразбира, са напълно безбради. И безброй деца – рядко в колички,  по-често носени на ръце.

   Неусетно до нас се доближи чичото на моите приятели. Джефри е сладкодумец и времето с него минава неусетно. Ще отидем всички заедно на вечеря на Рибния пазар. Там ни посрещна бащата на Паоло и Полин и ни заведе до сергиите с риба. Прилежно подредена и чиста риба, всякакви видове – рядка гледка за азиатски пазар. Отнесохме купената риба в едно от близките ресторантчета, където я приготвят по вкуса на гостите. Вечерята беше прекрасна.

   Изпратиха ме до хотела – онази вълшебна Каза Манила. Бавно извих глава нагоре и видях луната – огромна, ясна, стъпила върху самите клони на дърветата. Окъпаната в сребърна лунна светлина църква подпираше с върха си тъмносиньото небе – и тази красота висеше в тишината толкова ефирно, че човек го дострашава да продума или да помръдне, да не би красотата и тишината да се разпилеят на хиляди късчета.

   Този безмълвен въздушен  свят, това непознато измерение на пространството и времето – испано-филипинско – има го само тук, на това място. Оставаше само опиянението, че съществувам  в лунната светлина, в този нереален свят. Див възторг ме обзе при тази гледка.

  Този магически свят ме беше обгърнал отвсякъде. Испанско видение. В Манила.

Категория: Изкуство
Прочетен: 142 Коментари: 6 Гласове: 5
Последна промяна: 10.09 18:05

   Приятели, каня ви най-сърдечно на премиерата на първата ми книга "Светлина от Изтока" - разкази за Китай, на 13 май, от 18 часа, в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс - Варна. Премиерата е включена в Майския Салон на изкуствата на община Варна.

Ще се радвам да се видим. Ще си говорим за Китай и за пътешествия.

До скоро!



  ПРИЯТЕЛИ,  БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВЪЛШЕБНАТА ВЕЧЕР В ПЕТЪК, 13-ТИ!

Единственият петък 13-ти за годината се оказа щастлив за мен. Благодарение на вас, на вашите въпроси, на искреното вълнение и любознателност, с които ги задавахте. Бихме могли да си говорим за Китай и неговите хора още дълго, с часове.

   Окрилена съм и за издаването на втората ми книга - за Филипините и за живота в тази южноазиатска страна.

  Благодаря и на Ивета Рашева за топлото представяне, за прекрасната рецензия, която е сърдечен приятелски отзив, написан с въображение, и с която тя стана кръстница на "Светлина от Изтока".

Благодаря на Еми за изящната демонстрация на любимата ѝ китайска традиционна чаена церемония. Очарованието на деликатните движения на ръцете ни пренесе право в Пънлай, провинция Шандун. А чудните маслени платна от китайския цикъл допълваха атмосферата и до момента красят книжарница Сиела.

  Благодаря и на баща ми - поета и журналист Иван Бъчваров, председател на варненското Дружество на свободните писатели, че празнувахме заедно.

  Благодаря и на съпруга ми Станислав Бояджиев, че направи възможна появата на първата ми книга.

Благодарности и на домакините от Сиела за топлия прием, както и на Общината за подкрепата.

  Благодаря отново на всички вас! Желая ви здраве, обич и прекрасни пътешествия!
До нови срещи!


  
Категория: Изкуство
Прочетен: 833 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.05 22:19
 

Филипините 30

ПИХ ЗАЛЕЗНО СЛЪНЦЕ

    В Долината на ехото сме все още. Слънцето пада до хоризонта и започва спектакълът, който винаги ме очарова. Душата и очите ми са възнаградени с великолепен огнен залез.
    Връщам поглед към скалните сълзи, надвиснали загадъчно над ковчезите и на път да ги скрият съвсем. Образувание, подобно на пещерните сталактити, които се стичат от таваните на подземията. Но за първи път виждам скала на открито, която се търкаля надолу по склона като капка. Пълзенето на утаечните меки скали и тяхното слягане е причинено от чудовищните тайфуни, вятъра и атмосферните води, които се леят върху тях. Растенията също могат да разграждат скалите; региони , където времето е топло и влажно, имат много органична материя в почвата. Водорасли и гъбички разбиват химически варовика и скалата се задвижва бавно надолу от собствената си тежест. Така тя потича – уникално в моите очи явление. Стъпили сме на дъното на море от преди милиони години.
    Това е научното обяснение, а има и друго – романтично. Плачът на природата. Усамотение зад каменната завеса… Завинаги.

DSC00596

там горе в скалите

    Късният следобед. Синият час. Той превзема пространството малко по малко, плъзва се по скалите, спира горе и, като че ли е паяжина, увисва от небето. Люлее цветовете, сякаш някой просто е въздъхнал. И въздухът става друг – от син – виолетов, после потъмнява, потъмнява – до елегично индигово. Вслушваме се в звуците на здрача, докато ъглите се пълнят с тъмнина. Още малко и вечерният мрак ще ни покрие, затова продължаваме по пътеката. Някои от скалите са оксидирани и изглеждат като залети с тъмна боя от някаква гигантска ръка.

DSC00639

окисите се стичат като боя по скалите

DSC00593

край пътеката

DSC00598

Джун

DSC00661

кали по полянката

 

    Див живот, колкото искаш. Плодородни поля, тропически гори и емоции, присъщи на детската възраст, когато всичко ти изглежда вълнуващо и прекрасно, и то наистина е. Сякаш за да украсят отвъдния живот на сагадци, тук са нацъфтели бели кали, непосети от никого – изящна млечна поляна. Смятат се за едни от най-красивите цветя – старомодно булчински у нас, а насред джунглата – нереални. Не се бях замисляла коя е родината им.
    Наоколо по високите скали висят на гроздове ковчези, някои – на стотици години; миди, обраснали по дъното на кораб, откъдето почиващите аплаи могат да виждат семействата си и да се грижат за тях. Очарователно място за вечна почивка. Взирам се в отминалите векове. Ехото на невидими стъпки и сенките на сагадци правят околността мистична. Така се осъществява връзката със земята и слънцето, с неговата очистваща сила. Понякога се открива неочаквана близост между твърде далечни народи , живели с хилядолетия разлика във времето. Сещам се за Славеевите скали над Велинград, които са център на голям некропол. Траките са погребвали своите близки високо между камъните като над покойника са поставяли огромен камък или плоча, която да се вмести между вертикалните. Така те са търсели съчетание на земното с небесното, а камъните концентрират и излъчват енергия.
И друга връзка открих с едно племе, географски по-близко до Филипините. Торая е планински район на Южен Сулавеси, Индонезия. Етническата група торая живее в център на Сулавеси и практикува анимизъм (както и игорот) – възгледа, че всички не-човешки същества (животни, растения и предмети) притежават духовна същност. При тях са се развили някои от най-сложните погребални ритуали в света. Покойниците се поставят в пещери, изкопани в скалите, или в дървени ковчези, които се окачват нависоко, както е тук, в Сагада. Да се издълбае пещера е скъпо занимание и отнема няколко месеца. На входа ѝ поставят да пази реалистично дървено чучело, наречено тау тай, което представлява човека, преселил се в отвъдното. Церемонията не се провежда веднага след смъртта му, тъй като често липсват средства за разходите. Така че близките чакат – седмици, месеци, а понякога – години, докато съберат достатъчно пари. През това време починалият е балсамиран и се съхранява под един покрив със семейството си. До погребението той не се счита за мъртъв, а просто за болен. Често дървените фигури се подреждат на малки скални балкони като в театър – така те винаги се гледат очи в очи с младото поколение и провеждат своите безмълвни разговори. Наследниците виждат всекидневно тяхното присъствие и чувстват техния дух и памет.
    На всеки няколко години през август се извършва ритуалът Ma Nene. Мумиите се измиват и се обличат спретнато в нови дрехи, а след това се разхождат из селото като зомбита. Церемонията винаги събира хиляди туристи и антрополози.
Въпреки мисионерството местните култури оцеляват в същината си. Белите в своята арогантност, че са единствено прави и най-значими на света, крият зад покръстването истинските цели на колониализма. Не вярвам в глобализацията на днешния свят. Предпочитам  корените.
Жизненият път прилича на лабиринт, в който на всяко разклонение сме принудени да правим избор. Ако някой преди три години ми беше казал, че ще се озова на място, за каквото само съм чела в приключенските романи, там, където величавата природа е съхранила примамливия зов на първичната си мощ, щях сигурно да се засмея невярващо.

Има места, милиарди места, за които не знаем нищо. И фактът, че не знам нищо за тях, ме вълнува и ме кара да искам да ги изследвам.
– Сега ще минем през една от кафеените плантации – подхвърля Джун. Кафето се отглежда по стръмните склонове сред гъста растителност от векове. Първото кафеено дърво е пренесено от Бразилия и засадено тук през 1800 година. Кафе арабика и сега вирее чудесно и е източник на доходи за местните.

DSC00602

цветовете на кафето

DSC00599

в кафеената плантация
    Белите цветчета на вечнозелените фиданки се открояват графично на фона на тъмните лъскави като полирани листа. Тук – таме са завързали и плодчета. Дълги сенки в отговор на ниското слънце. Минаваме без пътека сред може би най-обичаното растение в света. Джун се е научил да вижда наоколо всичко живо и да му се радва – тревата, дърветата, птиците, животинките. Вглежда се в тях със спокойни очи и внимателно сърце и те му откриват такива знания, каквито не можеш да намериш в никоя книга.

DSC00604

вход на пещера

 

DSC00614

приводнени облаци

DSC00615

гърлото на пещерата

 

DSC00616

тук реката става подземна

   В подножието на гористия склон сребрее река. Човек винаги търси контакт с водата – тя сваля умората и пречиства мислите. Тръгнахме по течението на топлата бистра вода и в миг ми се прииска да живея на това благословено място. Толкова е красиво – миниатюрни парченца слюда проблясват в гранита над нас, безмълвно спокойствие, чува се само диханието на природата, а по-надолу неравна стена от ярка зеленина закрива входа към една пещера. Рекичката се шмугва уверено натам и продължава пътя си в подземното царство.

DSC00618

река под прикритие

    Преди да изчезне от погледа, вниманието ми е привлечено от безброй миниатюрни кули от камъчета, оставени от човешка ръка. Невидимото присъствие на други хора, материализирано в изящната подредба, стопля душата. Крехкото равновесие е следата, която добавя мистика и извисеност в тази приказна атмосфера, и чувството, че не сме сами. Идвали са много хора преди нас, ще дойдат и след нас. Както е и в живота.

DSC00623

каменни кулички

    Изкуствени каменни могилки се използват като маркери в планините в различни части по света, но тук, в Азия, необичайната декорация е натоварена с друг смисъл. Още в Бронзовата ера хората по тези места са правели подобни малки погребални пирамидки, за да възпират мъртвите от възкръсване. Камъчетата, струпани  на пирамида, са също и алегория на ефимерната крехка красота, сътворена от човека и природата в съавторство. Всеки си ги тълкува по своему. А в Корея каменните кулички са много разпространени, срещат се по пътеки, водещи към планински върхове и в близост до будистки храмове. Катерачи добавят само още едно камъче на върха на купчината, за да им донесе късмет. Традицията има своите корени в почитането на Сан –шин (Планинския дух), все още жив в корейската култура.
    – Между гостите ни има много корейци – поясни Джун. Замълча, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквото и да беше си помислил, си остана неказано. Стори ми се, че не одобрява корейското нашествие в страната от последните двадесетина години.

 

DSC00630

ефимерна красота

 

DSC00638

крехко равновесие

    Подредих си и аз своя куличка, за да ми носи късмет. През това време яркото синьо на небето беше избледняло; слънцето си беше прибрало цветовете заедно със светлината. Така и не навлязохме в пещерата покрай подземната вече река, трябва да се предвиди повече дневно време. Ще се връщаме.

DSC00629

реката се плъзва във вечния мрак

 

 

DSC00643

и на пътя сме оградени от скали

DSC00645

скален хотел

 

DSC00647

сувенирен магазин

 

DSC00644.JPG

сред боровете

 
Джун ни поведе по стръмното било нагоре към шосето. От двете ни страни се редуват спретнати къщи с причудливи покриви, измайсторени с въображение; в сравнение с колибите в равнината са направо дворци.

DSC00650

Тъкачницата

DSC00656

входът на тъкачницата

 

    Така стигаме до Тъкачницата. Преди да влезем, нашият водач предупреждава: никакви снимки! Щом пристъпвам прага, веднага съжалявам за лекомисленото ми съгласие. Просторното помещение е разделено на две – вдясно са становете с тъкачките, а вляво е сувенирният магазин. Точно там погледът ми се прикова в една майсторска дърворезба. Това изкуство е гордостта на Кордилера в продължение на векове. Фигурата от дърво е на ловец на глави – емблематична за цялата планина. Атлетичен мъж с набедрена препаска (бахаг) държи в лявата си ръка бойна брадва, а дясната – отпусната надолу, стиска за косата човешка глава. Зловеща и едновременно пленителна картина. Дълго наблюдавах съвършените форми, ръката ме сърбеше да снимам тайно, но забраната беше необичайно строга; следяха ме с поглед.
    Тогава купих един от типичните ножове на тези ловци – изложени са като сувенири. По-късно го подарих на сина ми, той колекционира въоръжение и оцени високо екзотичната придобивка.
    Красивите тъкани, всяка – различно декорирана, се продават на място и в Багио.

DSC00658

сагадски тъкани

    Беше почти тъмно, когато излязохме. Все същата тишина, озарена от далечните оранжеви отблясъци на залеза.

DSC00653

червенопръстница (почва с червен цвят)

 

DSC00660

здрач над Долината на ехото

    Разплатих се с Джун, дадох му повече от поисканото, да зарадва двете си малки момчета и се разделихме с добро. Спуснахме се по главната и скоро стигнахме до хотела.
    Вън вече се разнасят нощните звуци. Сред тях ясно се различават гласовете на пойни гущери и щурци, които разкрасяват мрака. Вдигам глава към небето. В светлото сияние на вечно лятната луна не се вижда нито едно облаче. За сметка на това джунглата от другата страна на пътя изглежда тъмна и неприветлива под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска. От влажната почва се издига фосфоресцираща мъгла… В слабата светлина танцуват нощни пеперуди. Усещане за спяща джунгла – бълнуване на змии под влажна растителност. Нощният въздух гали лицето ми, а гледките плуват пред очите ми. Лъхва ме мирис на река. На мъждукащата светлина на уличните лампи градчето и джунглата изглеждат като картина от райски сън. Всичко е красиво, пленително и величествено – и яркият благословен ден, и тъмната свещена нощ.
    Всеки от нас крие дълбоко и уникално съчетание от тайни и загадки, напълно неразличими за другите. Ким никога не ме попита нещо за моята страна, нито за Европа. Свикнах никой местен да не се интересува от света, от който идвам – най-много да запитат какъв език говорим. Но никога не можеш да разбереш един човек, докато не влезеш в кожата му или поне в обувките му. И все пак, колко малко знаем за обратите и преломите в човешкото мислене.  Изненадващо след кратката вечеря, вече в хотелската стая, Ким започва да разказва небрежно и полугласно. Наострям уши – тя ме пренася в детството си. Те са четири сестри, моята спътница е най-голямата. До 1991 година са на свещи, едва тогава им прокарват ток. И досега в страната има райони без ток. След залез излизали пред къщата и баща им разказвал приказки и легенди – най-вече за юначествата на храбрия мъж на име Ламан, живял в Кордилера. Друг силен човек от Бикол се наричал Ибалон. „Но ние най – обичахме кратките истории на бръснаря – спомня си Ким и постепенно гласът ѝ става светъл и носталгичен. – Бръснарите знаят много истории от клиентите си и често ги разказват, за да забавляват хората.“ Разказът ѝ продължи до късно през нощта, а малко след края му трябваше да ставаме, за да хванем първия автобус за Багио.
Слизаме с багажа в ранния стипчив планински въздух. Църквата нежно се разтапя в светлината на утрото. Мъглата се разпръсква, пропускайки първите слънчеви лъчи, които осветяват склона, терасите и Сагада. Автобусът потръпва, буботейки, за наша изненада почти пълен. Проправяме си път към дъното – късмет, последните две места са за нас. Заспускахме се от величествената планинска верига към равнинния филипински свят.
    Традиции, култура, хора, езици и пейзажи – много са причините да поискаш да дойдеш в Кордилера. Няколкото дни на непланирани обиколки из мистични места изтекоха. Това, че на този свят срещите завършват с раздяла, е естествено. Срещнах пленителна и величествена земя и нейните горди стопани и разбрах какво е да целунеш вятъра по висотите на Кордилера. Пих залезно слънце и роса, спала върху зора. Видях замръзналите кордилерски звезди, сребристата светлина на луната и разтопеното слънце. Дългите усукани сенки, тревата, вековните дървета, пъстрите скали и слоевете човешки труд и надежди, наречени оризови тераси. Древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта и татуирани по кожата.

    У игорот ме завладя радостта да живееш и да се чувстваш свободен. По време на трудното пътуване из планината и аз можах да изпитам част от този живот. На пръв поглед това са съвсем други и различни от нас хора със свои желания, навици, мечти и вътрешен мир. Но, както казва Харпър Лий, има само един вид хора. Хора.

Категория: Изкуство
Прочетен: 791 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 02.03 01:51
 Здравейте! Ако искате да чуете този разказ във вид на репортаж, влезте в интернет радио Татковина днес, 17.2., в 14 часа българско време. Повторението е на 24.2., в същото време. Аз съм автор и водещ на рубриката "Пътешествие с Натали" и ви очаквам с моите репортажи.

Ако искате да прочетете целия текст, активирайте блога ми.

Тук се виждат само снимките...

Филипините 29

ВИСЯЩИТЕ КОВЧЕЗИ – САГА ЗА САГАДА

Златистото слънце пое към гористите възвишения, а ние – към центъра. Там ще си наемем водач, който да ни заведе до висящите ковчези. „Ковчези, мумии – това е ужасно – беше ми казала Агнес преди да тръгна. – Аз не бих искала да ги гледам…“ Никое място обаче не е толкова ужасно, колкото ви казват, че ще бъде. Пътуването – оставя те безмълвен, след това те превръща в разказвач.
Елегантният амфитеатър на терасите от лявата ни страна следва контурите на планината. Най-високият връх – Сисипитан (2 200 метра) е наблизо, изкачването му отнема един ден. Целта ни обаче е друга. Бе отредено последният следобед в Кордилера да бъде изпълнен с вълнения.
На главната улица продават маракуя на низи – направо от производителя. Купуваме си с Ким – тези са с жълта кожа, накиселяват повече от обикновено, но добре разхлаждат в жегата. С привична сръчност момичето обелва твърдия плод и изсмуква съдържанието му. С известни упражнения се свиква, както и с яденето с пръчици.

DSC00666

низи маракуя (пасифлора – страстен плод)

DSC00667

 

маракуя в ръцете на Ким
В туристическия център питаме за водач, но до това време са ги разграбили. Само до вратата седи умърлушено мургав млад мъж с раница на гръб, висок за филипинец. Очаква да го наемат, но надеждите му намаляват с края на работното време. Когато ни видя да се задаваме към него, се изправи зарадван и веднага състави маршрута. Ще отидем в Долината на ехото, времето ще стигне за там.

DSC00555.JPG

Джун
– Казвам се Джун (Юни) – представя се младият човек. Колко млад – не знам, винаги ми е било трудно да определям възрастта на азиатците, все ми младеят. Впрочем тук още в пубертета е обичайно да станеш родител. Средната възраст за страната е 23 години, така по улицата текат реки от юноши и младежи и почти не срещаш хора в средна възраст и над нея. Къде са ги скрили, не знам.
Джун взема чантата ми и тръгва напред. Видях очите му- две дневни пълни луни. Сигурно това е погледът на природата.
По пътя той ни показва дома на 93 – годишната Фанг –од, последната художничка на татуировки в околността, изкуство, което бавно избледнява. Но след едно телевизионно предаване на Discovery Channel славата на живата и енергична по младежки дама се разнесла и сега идват хора от цялата страна, а и от света, за да ги татуира. Тя обучава една от своите племенници на занаята. Използва трън от дървото помело, прикрепен към парче бамбук. Удря с парче дърво по този уред, за да вкара мастилото в кожата. А за мастило служат саждите от дъното на тигана, с който Фанг –од готви… От тези краища са известни и почернените за красота зъби сред племето аплаи.
Четири дни не са достатъчни, за да се почувства дълбочината на кордилерската култура, но поне навлизам в преддверието. Ако успееш да разбереш нещо, пред тебе се откриват други десет.
Времето се плъзва плавно към вечерта. Хората се движат със залез около косите. Изведнъж времето замря и ни остави да видим едно от онези чудеса, с които е пълен светът.
Ще отидем в Долината на ехото, за да видим емблемата на Сагада – висящите ковчези. Над мен се спусна покривалото на очакването. Прекрачих в измития от дъжда следобед.

DSC00560

 

епископалната църква “Света Богородица”
Първо пред нас се изправи епископалната църква „Света Богородица“. Монументалният каменен молитвен дом е построен от американски мисионери в началото на 1900 г. Преди да пристигнат загрижени чужденци да „спасяват душите им“, планинците са принадлежали на братството на „зелената джунгла“ . Още жестоката и фанатизирана тогава Испания се е опитвала да прекъсне връзката с корените на целия кордилерски народ, но безуспешно. Също така арогантните, жестоки и лакоми Съединени щати са постигнали само привиден успех в мисионерството. Никой досега не е успял истински да натъпче с религия тези чистосърдечни деца на природата. Как по-точно да бъдат християни – успоредно с езичеството или без него? Ами че те никога няма да изоставят своята вяра, защото тогава биха изгубили себе си – и те, и техните деца и внуци винаги ще се допитват до духовете на предците си в тежък момент, не до Христос – чужд, далечен и непознат. И досега те са предани на езическата анималистична вяра и в това няма нищо тъжно, това е прекрасно. Самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Но никой народ няма право да променя насила и изкуствено хода на мисленето и историята на друг народ.

DSC00567.JPG

гробището
Минаваме и през изоставеното християнско гробище от другата страна на църквата. Хора няма, но няколко крави и телета са си полегнали спокойно сред тревата между гробовете. Пътечката се вие нагоре и надолу, губи се между храстите и излиза пред пещери, потоци и поляни. Понякога вървим по ръба на хълма, откъдето градът се вижда като от птиче гнездо. Облаците тук не означават непременно дъжд. Те просто нощуват над градчето, захващайки се за планините.

DSC00561

Сагада отвисоко
Нали е Долина на ехото, трябва да изпробвам отзвука от гласа си. Викът ми разцепва въздуха, ехото запробягва от скат на скат и след няколко дълги секунди отново се връща при мен, придружено от плътен мъжки глас някъде над главите ни, който одобрително откликва на езика на аплаи. След мен и други изпробват гласовете си – заразително е. Виковете прозвучават многократно, превръщайки се в постепенно затихваща ечаща поредица.

DSC00578

скалите изплуват сред боровете
Вървим мълчаливо, всеки с мислите си. Тропически вечнозелени гори. Джун носи една яка тояга, за да отстранява трънаците и клоните, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко е неестествено спокойно и диво. Приближаваме до ниски хълмове, налягали като уморени моржове наоколо. Кордилера. Небето загубва част от синевата си, дърветата около нас се източват по-високи и в далечината се появяват още върхове. Разположени почти на едно ниво, те образуват плътна стена.

DSC00575

по пътеката
Сред гигантските дървета се чува лекият шепот на вятъра, по-точно на неговата сянка. Той се промъква през преплетените лиани и, сякаш пречупил хълма, пълзи по острата трева. Капките с мъка се стичат по листата, като че ли са се заблудили в лабиринт и сега присядат върху мъхестата почва, за да си починат. Сенките се сливат, пробляскват, избледняват и се появяват отново.
Накрая излизаме на тясна поляна, заобиколена отвсякъде с плътна джунгла, а клоните се вият като змии. Тръпчивите ухания и необичайно изваяните стъбла и клони ме карат да се чувствам в странен свят. Стреснати птици изпърхаха с криле и литнаха от гнездата. В дъното, точно срещу нас се извисяват самотни бели скали. Тази част на Лусон е била потопена в океана преди милиони години и в пещерите и по скалите още се намират вкаменени миди.
Понякога не знаем колко важен е моментът, докато не се превърне в спомен.
Ветрецът замира. Дърветата се вцепеняват в напрегнати пози, дори слънцето спира неумолимия си ход. Сърцето ми пропусна един такт. Малко са уникалните неща по света. За мен това е най-причудливата гледка, която съм виждала. Като израстъци по скалите, но в някакъв особен унисон с околната природа, са залепнали стари дървени сандъци, след внимателно взиране разбирам, че са ковчези.

DSC00579

първата група ковчези
Лицето на Ким, очертано на фона на планината, си остава хладно и чуждо като зимен пейзаж. Джун присяда уморено на една скала и отпуска багажа до себе си. Оставам сама, зорко следена от очите на отдавна умрели хора. Лястовичи гнезда, високо над нас, от векове слети с камъка. Погледнати от друг ъгъл, приличат на дъна на малки лодки, извадени на брега и прегърнали скалите. Постепенно възприемам гледката и в един момент оставам потресена от това колко естествено ми се вижда всичко. Когато се говори, звучи ужасно – висящи ковчези, почти като летящи. Дори в мрачните готически романи не можеш да срещнеш това. На живо обаче изглеждат невинно, като че ли не би могло да бъде другояче. И все пак ме спохожда усещане за неудобство, уязвимост и незащитеност – така просто оставен да виси във въздуха ковчег, обливан от слънце и дъжд… Вече станал част от природата, срастнал се с нея. Като че ли тя самата се старае да защити последните човешки убежища като спуска над тях скали, за да ги прикрие. Един ден, след хиляди години, над тях ще се вижда само скалният саван…

DSC00589

скалата се стича над ковчезите
В миг осъзнавам – това е краят на всичко – на самонадеяните планове, на безумните и суетни човешки домогвания, илюзии и лелеяни надежди. По скалите спят хората, живели тук – някои – весели и задружни, други – тъжни, замислени и самотни, със синьо вместо сълзи. Смразяващо чувство на безнадеждна самота ме изпълва. В един момент усещаш, че си заобиколен от реални призраци, докато ти – възприемащият съзнанието им – си илюзия… Взирам се изтръпнала в старинните белези на края и усещам главата си съвършено празна.
Висящите ковчези, прикрепени към стръмни скали високо над земята, са общи за страните, произвеждащи ориз в Югоизточна Азия – Китай, Индонезия и Филипините. Хората Бо от Южен Китай имат същия древен погребален обичай. Ковчези в различна форма са били издълбавани от цяло парче дърво, както лодките еднодръвки. Полагат се върху греди или метални пръти, забити високо в скалата или върху естествени скални издатъци, или пък в пещери. Традиционно е за провинциите Юнан, Съчуан, Хубей, Фудзиан и Дзианси. Така тялото се запазва от диви животни и душата е благословена вечно.
В Сагада се спазва и ритуалът погребване на близки в издълбан дънер. Тези ковчези се подготвят предварително от самите възрастни хора. Ако са болни или твърде слаби, техният син или друг близък роднина ще го направи вместо тях. Игорот предпочитат да бъдат погребани по скалите като птици, отколкото под земята и са правили това повече от две хиляди години.
Времето изгуби значение; почувствах се извън него.
Поставянето на телата нависоко ги доближава до бащините им духове. Планината е стълба между този свят и небесата. Хората се страхуват да бъдат погребани на тъмно под земята, където е и влажно. Те искат да почиват на сигурно място. Едната причина е да не ги достигат зверовете, а другата е да бъдат предпазени от ловците на глави от различни части на провинциите Калинга и Бонток – извечни врагове, които вземат главите като трофеи.
Приемаме ловците на глави като диваци, а какво да кажем за съвременните туристи, които си вземат кости като сувенир от стотиците ковчези, подредени в някои пещери…
Джун ми обърна внимание, че има ковчези, дълги само около метър. Предположих, че вътре има дете. Не, човекът е сгънат в ембрионална поза. Местните вярват, че човек както е дошъл на този свят, в същата позиция трябва и да го напусне. Младият мъж замълча, загледан в прилепените вечни домове с невиждащ поглед. Сянка премина през лицето му, но нямаше следа от съсухрящата душата тъга и от болката. И той искал, когато му дойде времето, да гледа от там, от високото, към Сагада, но има някои условия – не всеки заслужава тази чест. Желаещите да почиват сред орлите и духовете на предците трябва да са стигнали до деветдесет години, да са били женени, да имат внуци и да имат заслуги към съгражданите си.
За помена се колят три прасета и две пилета, а тези, които не могат да си го позволят, принасят в жертва само две пилета и едно прасе – така общият брой на животните е три или пет. След това покойникът се поставя върху дървен сангадил (от хинди – неумолим) – смъртен стол и се привързва към него с ратан. (Един такъв сангадил е окачен сред ковчезите, тъй като никой вече не иска да сяда на него.)

DSC00580

един сангадил (смъртен стол) е окачен сред ковчезите

 

Покрит с одеало, се поставя на входната врата, за да му отдадат последна почит роднините. След няколко дни бдение трупът се свива в ембрионална поза, увива се отново в одеало и се овързва с ратан. През това време няколко мъже пробиват дупки в скалата, за да закрепят ковчега. По пътя към скалата опечалените правят всичко възможно да поносят покойника. Смята се, че е късмет, така флуидите от него ще пренесат неговите умения, талант и способности на участниците в процесията.
Когато шествието стигне мястото, млади мъже се покатерват по скалата и полагат тялото в окачения вече ковчег. Костите се чупят, за да се смести тялото. Днес младото поколение предпочита да погребва бабите и дядовците си в гробището и там да ги посещава. Висящите ковчези са една традиция, която бавно върви към своя край и, подобно на татуирането, един ден може би ще изчезне. Но засега е жива.
Сагадци са изваяли остров във времето, рай, в който нищо не може да ги засегне. Тук те са свободни да бъдат себе си. Свободни като албатроси над океана.










 

Категория: Изкуство
Прочетен: 709 Коментари: 2 Гласове: 5
Последна промяна: 18.02 12:18
 

Приятели, "Светлина от Изтока" може вече да се намери и в книжарница "Сиела" във Фестивалния комплекс.

    Ще се срещнем в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс  и ще си поговорим за Китай и неговите хора, живот и здраве, през май, когато се завърнем след лястовиците от Вечното лято.

  Две са книжарниците, където ви очакват моите китайски разкази - "Параграф 22" (на бул. "Княз Борис" 82)
и "Сиела" - Варна. Книгата може да се изпрати и на адрес.

Нямам търпение да се видим на живо.

 
тук съм в едно старо феодално имение край Пънлай, Китай
Категория: Изкуство
Прочетен: 645 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 13.02 16:38
06.02 18:38 - Към Сагада
 

Филипините 28

    КЪМ САГАДА

    Януари е. Някои дървета преживяват нещо като листопад. Вятърът гони шумулящи листа по асфалта и, само като притворя очи, далечно ми напомня звуковете на българската есен. Но погледна ли отново, пред мен насмешливо развяват корони от дълги листа тънки палми. Двадесет и осем градуса е, а местните, настръхнали от студ, навличат якета и плетени шапки…
    По неведоми пътища се пренесох назад във времето. Любопитството да откриваш при мен се отключи, когато бях на тринадесет. Един август цялото семейство се отправихме на дълъг път – да гостуваме на приятелски семейства в Полша – в Краков и във Варшава. В онези времена имахме много приятели от северната славянска страна; така научих и езика им.
    Пътувахме всъщност по различни пътища – родителите и малкият ми брат се качиха на влака и се уговорихме да се срещнем направо в старата полска столица Краков. Аз, като по-голямото дете, бях вече самостоятелна и ми предоставиха свободата да пътувам с колата на полското приятелско семейство. Ще спираме във всяка страна по пътя и така ще мога да напълня душата си с повече впечатления. Преди тръгване баща ми ме посъветва: „И записвай наблюденията си.“ Идеята ми допадна, взех си една тетрадка и през цялото време ѝ разказвах чуждоземните си приключения. Първият ми спомен от чудатости на живо беше от няколко румънски селянки, които носеха на главите си кошове с товар, без да си помагат с ръце, съвсем като индийки. Останах потресена – екзотика толкова близо до дома, не бях очаквала. Нямах още фотоапарат и затова илюстрирах разказите си с рисунки. Дълго пазих тази скъпа за мен тетрадка. По-късно татко хареса написаното. Той е поет и журналист. Иван Бъчваров. Стихове аз никога не написах, но днес, четиридесет години по-късно, бащиният ми съвет е въплътен в книга – първата ми книга „Светлина от Изтока“ е с разкази за Китай, писани с много любов. Сбъдната мечта е – с много цветни снимки и диск с моите репортажи от далечната страна за радио Татковина, а също и с картинно представяне на дъщеря ми Емилия Бояджиева, която е художничка и също твори на тема Китай. Еми е и авторка на корицата. Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее…

Kor_Svetlina

“Светлина от Изтока” е вече и във Варна – в книжарница “Параграф 22” – на бул. “Княз Борис I” 82.

    Точно в навечерието на Китайската Нова година – хубав подарък.

    Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…
    С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
    Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.

    В Китай срещнах много хора. Срещнах дори и себе си.

    Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.

    Репортажите ми са писани и излъчвани от началото на 2010 до септември 2012г. и са в основата на разказите, включени в книгата.

    С тези мисли изкачвам стръмнините към Сагада – последната цел в моето пътуване. Връщам се да ви взема от там, където се бяхме разделили в предходната част – в джипнито на пътя.

DSC00440

 

весело се пътува на балкона

    Срещаме се пак там. Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо – високо. Лъкатушещият път ни води нагоре към сърцето на планината. От дясната ни страна се издига огромна скала, а метър и половина вляво зее отвесен склон. Няма мантинела. Виждам това място непроходимо през дъждовния сезон, когато тонове вода се изливат на вълни, на вълни, сякаш небесното море се изсипва странично надолу. Джунглата разстила пред зрителя симфония от зелени и пъстри цветове. Свикнах вече с редуването на опитомен, разграфен и преподреден от игорот свят с див, неизвестно какъв. Оризовите тераси – тези очи на планината – водят постоянна тиха битка с ерозията. Покрай нас минават сипеи и свлачища, хора с багери събират разпиляната природа, товарят я на камиони и я отнасят нанякъде. И така – година след година, непрекъснат труд…

DSC00441

природата се рони

 

DSC00449

 

събират оронената природа

 

DSC00436

 

културни традиции и забележителна приемственост

DSC00451

 

селски смесен магазин по пътя

DSC00457

 

кордилерско село

    Сагада е сгушена в котловина по поречието на река Чико в Централна Кордилера. Според легендата градът е основан от Биаг, човек от село Бика. Хората от Бика са били принудени да го напуснат заради постоянните набези на ловците на глави. Семейството на Биаг тръгнало навътре в планината да търси по-добро място. По пътя братята и сестрите решили да се разделят. Биаг поел на изток, докато стигнал мястото, където сега е Сагада, с дванадесет хиляди жители.

DSC00469

 

Бонток, Планинска провинция. Част от оризовите тераси на Филипинската  Кордилера, които показват инженерните постижения и изобретателността на игорот – майсторски проектанти и проницателни агрономи

 

DSC00481

планината е разграфена и преподредена от игорот

 

DSC00482

планинци работят в оризовите полета

DSC00485

мотори с кош и покривче (триколки) в един от попътните градове

 

DSC01713

картина на селския живот

 
    По време на испанската колонизация само няколко конквистадори са стъпили в Сагада поради липса на транспорт и на водачи, желаещи да ги придружават. Затова и това е едно от малкото места в страната, запазили своята местна култура, неповлияна от европейската.
    Виждайки, че католицизмът е отдавна установен във Филипините, протестантският мисионер Чарлз Брент решава, че няма да издигат олтар над и срещу друг олтар, и насочва дейността си сред филипинските китайци в Манила и сред племената на Северен Лусон. Днес Сагада е единственият филипински град, където населението е предимно протестантско. През 2004 г. Епископалната църква на Филипините чества своята стогодишнина като голяма част от тържествата са били в Сагада.
    Седемнадесет милиона са коренните жители в страната, събрани в сто и десет етнолингвистични групи. Племената са концентрирани най-вече в Северен Лусон, Кордилера – 33 процента; в Минданао – 61 процента (повечето са мюсюлмани) и няколко живеят в областта Висаяс. Високопланинските племена, наричани „игорот“ („планинци“ на тагалог), са повече от сто. Т е са останали изолирани и недокоснати от влиянието на низината, където е възприет съвременният начин на живот.
    Голямо е етническото разнообразие в език, занаяти, музика и традиции, непроменени от столетия. Резбовани дървени фигури, кошничарство, тъкачество, керамика и оръжия. Лов на диви прасета и маймуни, събирачество (събиране на горски плодове, корени, ядивни мравки и дървесни червеи), земеделие, а ловът на глави е прекратен неотдавна. Местните водачи и носачи разчитат на приходите от туризма.
Ибалой е земеделско племе, което отглежда ориз в терасовидните полета на Централна Кордилера. Те практикуват мумифицирането от древността. При този процес мъртвите тела се дехидратират напълно с помощта на дим.
    Изсушени и смалени човешки глави се нанизват на огърлицата на вожда и тя се предава на следващите водачи през вековете. Днес вече не сушат човешки глави, което е добра новина за мен, навлязла в техните владения…
    Човешката глава винаги е била символ. Символ на мъдростта, на достойнството, на неповторимата индивидуалност и силата на духа. Отрязването на главата е ритуал, с който победителят доказва не само физическата си, но и моралната си победа над врага. Келтите например закачали главите на враговете си по стените като военни трофеи.
    Обредът цанца означава смаляване на отнетата глава и се извършва само от шамана. Еквадорското племе хиваро вярва, че така извлича арутам – силата, която всеки воин носи в себе си. За да покажат на съперниците си натрупания арутам, хиваро носят главите като огърлица. Врагът им знае, че лесно може да се окаже част от колието, но пък може и да вземе цялата натрупана енергия.
    Незнайно как, обредът цанца е преплавал Тихия океан и се е заселил при планинските племена на Кордилера. За да бъдем обективни, ще кажем, че в иначе цивилизована Франция гилотината се използва за последен път през септември 1977, много след като филипинските племена спират да практикуват цанца. Това е последното известно публично обезглавяване в Европа. Едни и същи традиции шестват успоредно и независимо една от друга на много места по света.
    Ето с потомците на какви хора ми предстои да се срещна.
    В последното село преди Сагада пътниците от покрива напускат уютното си гнездо, защото в града е забранен този вид лекомислено пътуване. Сгъстяват се някак си по пейките във вътрешната част, в която винаги има място за още един.
    Сагада – други Филипини, различни. Страна в страната.
    Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака. Скали. Стръмен, открит склон. Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле, подминаваме назъбени скални масиви. Напредваме равномерно, уверено, без бързане. Джунглата става по-гъста, пак оредява. Далечно ромолене на вода.

DSC02225

планът на Сагада

 

DSC00494

пътят към Сагада

DSC00490

на високо боровете са повече

 
    Едва се провидяха първите къщи, шофьорът спира и отсича важно, че сме пристигнали. Всички слизаме. Няма нужда да си идвал преди, за да знаеш накъде да поемеш – пътят е един. Проточваме се в дълга колона, повлекли раници и сакове. Скоро улицата се разширява в нещо като площадче. Първо трябва да се регистрираме в информационния център, където вече чакат няколко туристи. Записаха ни данните, дадоха ни схема на града със забележителностите и тръгнахме да си търсим място за нощувка.

DSC00501

по улиците на Сагада

 

DSC00503

сувенирен магазин

 

DSC00505

сагадска къща с характерния покрив

 

DSC00506

една от колоритните къщи

DSC00511

пътят към пещерата

 

 
    Разгледахме набързо няколко къщи за гости, спряхме се на една от тях и оставихме багажа в стаята. Бърз обяд с местна храна в една подземна закусвалня и тръгваме към най-близката пещера. Имаме само един следобед, а на сутринта поемаме обратния път към Багио. И в тези няколко часа ние вместихме целия сагадски свят.

DSC00515

поникнали скали (подобно на Побитите камъни край Варна)

 

DSC00516

сагадска къща

 
    Не е загубила старата си култура и очарование Сагада, живописно си съжителстват пред погледа ми миналото и настоящето. Вдясно от пътя с цялото си дивно великолепие се разливат стъпалата, изрисувани по склоновете на планината. А оризовите стъбълца в тях са нежни като пролетна светлина.
    Ето ни пред входа на Сумагинг, тя не е погребална пещера като тези, покрай които минахме. Докато чакахме да се съберем група от десетина, изтече цял един час от безценното ни в този ден време. Най-сетне водачът ни се зае да пали карбидната лампа, с която ще осветява подземните недра.

DSC00538

 

групата се събира пред пещерата

 

DSC00541

 

водачът пали лампата

 

DSC00543

на влизане

    Обичам пещерите, разглеждала съм много, в тях е страшно интересно; но тази не ме впечатли, може би защото не я видях както трябва. Навлязохме в гърлото на пещерата и скоро ни обви вековен мрак. Вътре няма осветление, нито пътека, по която да се движите. Третото изпитание го усетих с носа си – неочаквана воня ме блъсна и заля в безкрайния тунел. Водачът крепи петромаксовата лампа, която обаче осветява само част от неговия път, а ние стъпвахме в пълен мрак по острите, нахвърляни хаотично мокри и лепкави камъни. Вниманието ми беше поделено между хлъзгавия камънак, който трябва да прехвърлям и тънкия светлинен лъч някъде далеч напред. Плувнахме в пот. Усещаше се навремени лек повей от крилата на прилепите и тихото им цвърчене. Ужасна смрад и мокрота. На една малка издатина предводителят ни огласи безучастно: „Оставете си джапанките тук, на връщане ще ги вземем.“ Попитах скромно какво налага това допълнително препятствие. Загадъчният отговор ме обърка още повече и не хвърли светлина върху заплетената ситуация: „Добре е за вашата безопасност.“ Филипинците от групата не попитаха нищо (тук не е прието да се пита или да се протестира), покорно събуха чехлите и зашляпаха във вонящите локви. Вероятно трябва да се захващаме с пръстите на краката по скалите, друго обяснение нямах. По-късно Ким ми обърна внимание колко широки и плоски са стъпалата на игорот и колко разперени са пръстите им. Цял живот са се захващали и с тях, когато са катерили височините. Аз не съм развила такова умение, научила съм се само да плувам и да се гмуркам, тук това не върши работа…
    Привичното за тях за мен се превръща в потресаващо. Отвсякъде застрашително надвиснали и стърчащи късове скали. „Има изход – помислих си, – и той е зад нас. Излизам!“
    – Връщам се – обявих на висок глас. Никой не реагира, освен вторият водач, който запали своята лампа от първата и кротко ни поведе двете с Ким обратно. В непрогледния мрак на дупката светлината означава живот. Изпитах щастието два пъти този следобед – веднъж като влизах и дваж повече – като излизах. Не излязох, а изхвърчах от дълбините като тапа от шампанско.
    Ако ви влече подземният свят и решите да посетите точно тази пещера, ще ви трябва пещерняшка екипировка, на челото – миньорска лампа (фенерче – челник) и, разбира се, противогаз.
    Наскоро прочетох, че според статистиката 26 процента от филипинското население, предимно в селските райони, нямат тоалетна – нито в дома си, нито на двора. Това са 26 милиона души. Сложността на масовата бедност е слабо позната в Европа. Тук с всеки изминал ден не само научавам, но и усещам вечния цикъл на бедността. Въпреки тази изостаналост обаче, сред хората преобладават спокойствие и оптимизъм. Пътешествията учат и на състрадание. Пътуването ни позволява да преосмислим предварителната преценка, която сме направили, отваряйки съзнанието ни за нови неща.

    Колко вълнуващ и прекрасен е светът, видян и със сърцето, а не само с очите… Никой не се завръща от пътешествие същият, какъвто е бил. С времето започваме да гледаме на света по различен начин и той също ни вижда различно.

Категория: Изкуство
Прочетен: 660 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 07.02 08:43
 
 

      Приятели, първата ми книга "Светлина от Изтока" е вече и във Варна - в книжарница "Параграф 22" - на бул. "Княз Борис I" 82.

      Точно в навечерието на Китайската Нова година - хубав подарък.

      Книгата може да бъде изпратена на адрес навсякъде в страната. Ако желаете това, моля, пишете ми на лични. 

      Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища...
     С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
     Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.
    
     Срещнах много хора в Китай. Срещнах дори себе си.

     Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.
    Надявам се да ви е любопитно и вълнуващо с  китайските ми емоции. Приятно четене!




„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния ...

  „Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 662 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 06.02 05:04
 
                          Приятели, искам да споделя радостта си с вас - 

              излезе от печат първата ми книга - "СВЕТЛИНА  ОТ  ИЗТОКА" - 

                   разкази за Китай, придружена с диск. На него са записани репортажите ми от
Китай за радио Татковина, както и е представена художничката Емилия Бояджиева - Пеева с нейни картини, посветени на Китай. Еми е авторка на корицата. В диска ще откриете още снимки от Китай, свързани с пътешествията ми. 

  Благодарна съм на д-р Ивета Рашева - главен асистент в КМНЦ - БАН -  за топлото представяне в рецензията си на книгата.

 Благодарности и на писателя Захари Карабашлиев за сърдечния отзив.

 Благодаря  също  на издателство "Българи" и на издателя Николай Тодоров за радостта, с която се зае с моя проект.

  Книгата може да се намери в НДК - 1 етаж, кафе клуб "Перото", който е денонощна книжарница. От утре ще присъства и във верига книжарници "От А до Я" в София.

  В родния ми град Варна ще пристигне в началото на февруари, допълнително ще ви пиша точно кога.

   Ще се радвам да споделите впечатленията си от книгата.

За да се разгърне текстът, активирайте сайта на издателството.



  добре дошли в нашия уеб сайт
 

НОВИ КНИГИ

„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния ...„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството“ Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 1537 Коментари: 20 Гласове: 14
Последна промяна: 19.01 18:25
 За да се види целият текст, трябва да активирате блога ми; натиснете датата.

ФИЛИПИНИТЕ 27

ХАРАКТЕРЪТ НА ФИЛИПИНЕЦА

    Във вежливите обноски на Ким забелязах известна липса на сърдечност. Държеше се хладно и равнодушно, особено след като ѝ отказах да ям пиле пиникпикан. Не загубих време да ѝ обяснявам причината, тъй като човек чува това, което иска да чуе. Всеки трябва да стига до своята истина сам, безнадеждно е да бъдат убеждавани хората в нещо. Ким пътува изцяло на мои разноски и ако аз не купя пилето, тя няма да си купи сама.
    Отказът ми беше категоричен, тъй като видях с очите си как „подготвят“ нещастната птица за готвене. Живо пиле се държи здраво за краката и се бие с пръчка, докато умре. След това се скубе, пърли и реже на парчета. Във вряща вода се пуска първо осолено свинско и когато се свари, се добавя пилето. Това е прочутата рецепта, която упорито не исках да пробвам, въпреки честите настоявания и напомняния на младата жена. Ако човек е работил като учител, той е навикнал на детските манипулации и капризи и не се впечатлява особено. Колкото и да се облизваше и да преглъщаше Ким, аз останах непреклонна – няма да ям изтезавано животно.
    Сблъсъкът с моите ценности не ми причинява вече толкова огорчения и разочарования, както в началото. Не съм ли тръгнала да търся различното, какво очаквам… Нали най-любимото ми нещо е да посетя място, на което никога преди не съм била. Пък и пътуването увеличава като с лупа всички човешки емоции. Най-после хората ще си останат точно такива, каквито са, и ще продължат да си ядат пиле пиникпикан, независимо от моето мнение за тях.
    Въпреки всички успокоения, една мрачна мисъл витаеше упорито в съзнанието ми – да си добре приспособен към болно общество, не е признак на добро здраве. Връхлетяха ме спомени на вероломство и подлост, проявени от местни хора към мен… Ясно е, че когато някой те наранява, това е негова болка, не твоя, и все пак…

11062762_955716114446746_6386551574059728842_n

селяни от Хунгдуан

10929974_955716024446755_5831176507842923982_n

Хунгдуан, провинция Ифугао, Северен Лусон

11081036_955712051113819_5684171344358027581_n

зрители на празненството

11111126_955711697780521_7691398620903443051_n

танц

    Непостоянният характер на филипинеца. С каквато лекота сменят работата си през няколко месеца, с такава и прекъсват човешките взаимоотношения – любовни или приятелски. Всичко е до време за тях, нищо не е завинаги. Когато материята напълни съдовете, духът излиза от тях.
    Ако искате да разберете островитяните, един от ключовете може да бъде и следният ярък факт. Всяка година през април се прави пълна възстановка на битката при остров Мактан през 1521. Фернандо Магелан – първият мореплавател, достигнал от Европа до Азия в западна посока – е победен и убит от местния вожд Лапу Лапу. Последният испански кораб от експедицията достигнал Испания на следващата година, завършвайки първото в света околосветско пътешествие. Всяка година на 27 април Магелан умира отново и отново от ръцете на Лапу Лапу под прехласнатите погледи на събралите се зрители. Радост и задоволство – така му се пада, какво е тръгнал да ни открива! Както знаем, не по-малко печална е и съдбата на Джеймс Кук, убит от хавайските туземци. Далеч не всеки гори от желание да бъде „открит“ за света.
Днес на мястото на гибелта на Магелан има полуразрушен обелиск, поставен в негова чест от испанските колониални власти. Редом се издига величествената статуя на Лапу Лапу – филипинския национален герой, убиец на първооткривателя. Типичният упрек към филипинец за липса на национално чувство, е: „В жилите ти не тече вече кръвта на Лапу Лапу!“.
    Смъртта на големия европеец е забавила с около четиридесет години колонизацията на архипелага. От този ден нататък във филипинската душа свива гнездо подозрителност и омраза към белия човек, примесени с раболепие. Обяснимо е – от белите те са видели само робство. И до днес тази смесица заема място дълбоко и понякога неосъзнато в сърцата на местните. Пирамидата на житейските ценности е обърната и често техните изглеждат като карикатура на нашите. Високо в планините е малко по-другояче, но ние сме гости тук за кратко.
    Не обръщайте внимание на вековната омраза, изследвайте си планината. Това направих и аз.
    Главното препятствие за повечето хора е вътрешният диалог. Когато човек се научи да изплува от него, всичко става възможно, и най-невероятното. Но колко е сладък само този разговор със себе си… С усилие на волята се откъснах от него.
Докато убеждавах сама себе си, че трябва да съм по-толерантна, поглъщах късната следобедна светлина, топла и сладка като детство, която обливаше тънко разстланата над земята мъгла. Ниското блестеше като кехлибарена лагуна. В меката въртяща се мъглявина самотните къщички изглеждаха като безплътни сенки. Антонио караше лудешки с увереността на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Аз седях до него, а Ким подскачаше на покрива при всяко подрусване на джипнито. Хунгдуан ме съпровождаше с целия си колорит. Не се забравя. Напусках място, където имаше като че ли процеп между два свята – света на живите хора и света на дяволите. В селото двата свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от вятъра.

11149452_955711701113854_6580361298760368891_n

танц на площада

11150871_955711674447190_5767248771241065828_n

мъжки танц

11159978_955711957780495_5788334376929136114_n

разказва се история с движения

11169822_955715987780092_4020356119326841781_n

празник (движението “летящ орел” е подобно и в един гръцки танц)

11173397_955715674446790_8533966593358777212_n

в центъра е макет на оризовите тераси

11174943_955713901113634_8909483177779000299_n

празникът продължава

    – Антонио! – гласът ми достигна до него през мъглата на момата и оризовото вино. Стъкленият му поглед не трепна. Безразлично като на Буда лице. – Бързаш ли за някъде?
    – Не – равно каза той.
    – Ами защо препускаш тогава? На покрива има човек.
    – Тя каза, че мога да карам както искам, тя ще се държи здраво.
    Ама че работа… Тази Ким… И този буреносен облак, който ни следва по целия път… Изтръпнала, изгубих представа за мястото и времето.
    Заваля. Неочаквано Антонио отби встрани и спря джипнито пред панорамна площадка със зашеметяваща гледка. Вземам апарата и тръгвам на лов за красота. Ким слиза пребледняла от ложата на балкона, но не протестира; какво не прави желанието да се харесаме и да изглеждаме геройски…
    Всъщност дъждът е слаб; тук го наричат душ. Ситните капчици мокрят, но не оставят следи по кожата. Широко усмихнато слънце през искрящата решетка на дъжда. На една каменна пейка, имитация на дънер, седяха три старици ифугао, в носии с етнически елементи, които си докарваха по някое песо като позираха на туристите. Няма ценоразпис – колкото дадеш. Бях последната фотографка за деня и жените се бяха приготвили да си тръгват. Приближих ги с усмивка, подадох им с радост сума, която да ги зарадва, и те се нагласиха за снимки. След определена възраст всеки човек сам е отговорен за своето лице, на което се отпечатва характерът му. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво. Погледнете ги. Три образа, увенчани с пернати диадеми, подобни на индианските, три различни характера. Три дълги живота. Умиротворени души и тишина в очите. Поговорихме малко. Изпълнена с благодарност, прибрах апарата и веднага едно момиче, сигурно внучката, поведе баба си нагоре по стълбите.

DSC00374

на панорамната площадка

DSC00380

трите старици ифугао

DSC00381

внучката помага

    Помотахме се малко в магазинчето за сувенири и пак седнахме във вълшебното ни килимче с името „джипни“. Следобедното слънце проникваше едва – едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До насечения от планината хоризонт се простира недокосната джунгла. Самота и тишина. Зареяхме се надолу по стръмнината и най-после със залеза пристигнахме в хотела.

DSC00383

кметството на Банауе

DSC00384

ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО, ДЪВЧЕНЕТО НА МОМА И ПЛЮЕНЕТО НА МОМА – е надпис на улицата в Банауе

    Храната, която предлага хотелският ресторант, предвидливо е неутрална, така че да я приемат и чуждестранните гости. Докато чакаме поръчката, планираме следващия ден, когато трябва да стигнем до Сагада. Антонио се примъква до масата ни и предлага отново услугите си, но аз съм твърдо решена да не го наемам повече. Хапваме набързо и излизаме да се разходим за последно (каква неприятна дума) из градчето. От прозореца бях мярнала един дълъг, тънък мост без подпори, проснат над буйната река.

DSC00386

мостът, гледан от хотела

DSC00391

Ким спира нерешително

DSC00393

залез над оризова нива

DSC00394

Банауе

    – Ще минем по него – обърнах се към Ким. Тя хвърли обезсърчен поглед към висящия мост.
    – Чужденците много обичат предизвикателствата – глухо мърмореше под носа си като не стана ясно дали повече ни упреква или се възхищава. Запристъпва плахо след мен като че ли цялата конструкция изведнъж ще се люшне и ще полети. Между нас казано, мостът не беше никакво препятствие, но младата жена не знаеше това…
    – Приключенията са полезни – вметнах окуражаващо, но дори и мисълта на Езоп не можа да повдигне духа ѝ, вече прекършен след бясното препускане върху ламаринения покрив.

DSC00396

изглед от моста

DSC00399

Този мост нямаше край…

DSC00401

минахме го…

DSC00404

мостът свети като фар в нощта

    Докато стигнем отсрещния бряг, уличните лампи вече светеха, а моята спътница с последни сили пълзеше към края на въздушния коридор. Вечерният мрак бе започнал да се сгъстява.
    Вече в хотела, напълно изтощена, Ким моментално заспа, а аз се заех да прехвърлям снимките в лаптопа. И лунната светлина, обляла оризовите стъпала отсреща, като че ли едва забележимо потрепваше.
    Където и да отидеш, това място става част от теб, без да осъзнаваш. Реалности има много, просто за всеки е очевидна една.
    Ранна закуска и помъкваме саковете към стоянката за джипнита, която си бяхме набелязали снощи. Слънцето изгря бързо, без много- много да се чуди дали си заслужава трудът. Ходейки по улицата, имах усещането за прекрасна лекота, въпреки багажа. Всичко е от въздуха – особената топла свежест на тропическата планина. Тихо и ведро. Във въздуха ухае онзи аромат, който човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди изгрев и преди жегата да те притисне.

DSC00410

на сутринта

DSC00418

момиче ниже тютюн

DSC00419

“балконът” вече е зает

DSC00423

джипнито е готово за път

DSC00425

млад пътник

    Запристигаха пътници. Първо се заеха местата на покрива като най-атрактивни, но Ким предвидливо седна вътре. Джипнито беше уютно в ранината и напластено със спомените и мислите на много хора. Прибрах се в него с някакво неясно облекчение и седнах до шофьора, имах да разпитвам много неща.

DSC00428

отново на път

DSC00432

водното ниво се поддържа цяла година

DSC00429

воден бивол карабао по пътя

    Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 755 Коментари: 3 Гласове: 6
Последна промяна: 16.01 18:16

Филипините 26

В СЕЛОТО НА ИФУГАО

    – Това е брат ми – посочи Антонио към младежа на панорамната площадка, който в момента оживено ръкомахаше, разказвайки някаква увлекателна история на двойка европейци. Двамата не се заприказваха, всеки зает с туристите си.

DSC00147

“Това е брат ми” – каза Антонио.

    Погледнах надолу – пред очите ми се разкри отвесен скат, който пропадаше стотици метри, а в подножието на хребета стърчаха остри канари. Загледана в ширналата се долу равнина, прорязана от буйна река и терасирана причудливо с разнообразни по форма стъпала, аз изгубих представа за времето. Величествен амфитеатър чак до седловината. Земята е обвита в тегнещата тайнственост на огромните пространства. Рядко хубава гледка. Навсякъде под слънцето има парченца земя, които те карат да онемяваш. Много пъти с наслада наблюдавах тази панорама, обрамчена от синкавата мъглявина в далечината. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството.

DSC00114

по планинските склонове

DSC00111

оризовите тераси на Кордилера

DSC00128

земя – опитомена и дива

DSC00131

в ниското се пени река

DSC00126

старица ифугао пред дома си

DSC00124

прозорец към красотата

    Оризищата обаче са не само красота, те са и грижа. Рушат се застрашително заради ерозията и бързо намаляващото селско население. Загубата им е тревожна перспектива. Една от бедите са червеите, които са се появили преди двадесетина години. Тогава много стопани са заменили ориза със зеленчуци като по-печеливши. Червеите прокопават ходове, през които водата се оттича твърде бързо и оризищата пресъхват. Почвата е глинеста и се пука лесно. Понякога и каменната стена, която служи за граница между отделните стъпала, се срутва. Свлачищата и и чудовищните бури тайфуните отмиват хиляди кубически метра пръст.
    Макар и много на рядко, забелязах някои изоставени и буренясали тераси.

DSC00161

някои тераси са необработени

    Собствениците им са намерили друг, по-сигурен доход и са се преселили в градовете. Там отиват и младите хора, които се отказват от земеделието, след като са се изучили. Семействата са бедни, тъй като за прехраната е нужен поне един хектар земя, а в Банауе всяко домакинство притежава средно около 250 квадратни метра. Оризищата са обявени за зона, свободна от генно модифицирани организми. Селските стопани работят, както и преди хиляди години, затова и годишно реколтата е една, за разлика от низината, където достигат три. Мъжете печелят малко и от туризма като планински водачи, но това е само през сухия сезон. През дъждовния планината става недостъпна.
   И ако в Сиан са командировани от цял свят достатъчно археолози и реставратори на глинените воини, то във Филипините нивото на бедността е твърде високо и няма кой да помогне за съхраняването на това съкровище. Грижа на правителството е, както и на ЮНЕСКО. Богатството не е само филипинско, а е на цялото човечество.

DSC00133

каменна пътека между оризовите ниви

DSC00135

разделено пространство

DSC00149

културен пейзаж, който заслужава закрила за благото на цялото човечество

DSC00150

на сянка

    Антонио нямаше търпение да продължим нататък – нещо беше нервен и неспокоен. За причината вече се досещах. Момата – където искате, слагайте ударението, няма да сгрешите…
    Този път не седнахме прилежно вътре, а се покатерихме на покрива на джипнито – двете с Ким. Семейството остана вътре. Загледах се от високо в джунгловия гоблен, който се беше проснал безкраен пред погледа ми, с всички нюанси на зеленото. Беше добил някакво меко земно лъчение. Ех, че беше хубаво! Простор, свобода, реене из небето като птици… Едно от нещата, което винаги ме кара да се чувствам възторжена, е, когато се кача над облаците. Космическо усещане. Само най-високите върхове изплуват като острови, а слънцето ги оцветява в розово и ти си някъде там, между земята и небето. Неповторимо, вълшебно.
    След около час възторгът ни беше прекъснат – спряхме за проверка на граничен пост.

DSC00108

границата между две провинции

DSC00109

тук се регистрирахме

    „Трябва да запишете имената си и от коя страна сте.“ – каза ни меко дежурният полицай. Никой не проверява документи, нито дори прочита написаното – стори ми се, че дори да напишеш „Карлсон от покрива“ или „Алиса от Страната на чудесата“, никой няма да се усъмни и да те спре…
    Пресякохме границата между две провинции, метнахме се пак на небето и продължихме прекъснатия полет. Времето сякаш бе подменено. Спомних си, че трябва да дишам…
    Стигнахме до каптирано вирче, украсено допълнително да радва душата. В него весело се гмуркаха четири местни дечица. Наоколо е спокойно и тихо, никой не ги придружава. Радваха се на топлата през цялата година вода – волни като рибки, истински деца на природата.

DSC00162

каптираният вир

 

DSC00182

като жив е

DSC00170

децата ифугао

DSC00172

волни като рибки

    Явно наближавахме Хунгдуан – типично село на племето ифугао. Днес завършва фестивалът Tungoh ad Hungduan, който се празнува ежегодно всяка трета седмица на април и продължава три дни. „ Тунгох“ означава периода на почивка в традиционния селскостопански цикъл след засяването на ориза. Важни моменти са: годишното изкачване на планината Напулауан, парадът на носиите, етнически игри, местни обичаи, обреди, песни, танци, аграрни изложби и спортни състезания. Наоколо – водопади, красота и тази мистична планина, скрила в дъждовните си гори древната напоителна система на ифугао.

DSC00184

пътят, по който дойдохме, пресича котловината

DSC00189

кметството на Хунгдуан

DSC00193

баскетболна среща

    Спряхме първо да погледаме баскетболната среща на покритото игрище. По-нататък са традиционните къщи ифугао, които се строят на кокили на ръба на някоя от оризовите тераси. Наколното жилище предпазва не толкова от наводнения, колкото от гладните плъхове. На сянка под дървената къщичка стопаните се хранят и си почиват. По дългите четири метра бамбукови пръти, намазани с олио, се устройват състезания като младежи и мъже се катерят нагоре в надпревара кой ще стигне най-бързо върха. Ходенето на кокили от бамбук е традиционен начин на придвижване , най-вече из водните пространства.

DSC00210

наколна къща на ифугао

DSC00198

бамбуковите пръти за състезание

DSC00199

селският шадраван

DSC00202

уловиха риба в шадравана

DSC00232

деца от селото

    Смесвайки се с планинците, се озовахме в нещо като тунел от навеси, а от двете страни бяха подредени дълги маси, както по селските сборове у нас. Готвеха в големи казани, тук-таме върху импровизирани щандове продаваха кокосова вода, сладки и друга храна. И деца, деца от всички възрасти тичаха навсякъде из шатрите. Чувството за оптимизъм и човешка жилавост се носеше във въздуха.  По всичко личи, че европейци рядко се изкачват до тези поднебесни висоти и домакините искрено ми се радваха. Един младеж разцепи кокосов орех, изля водата в чаша и ми я поднесе със срамежлива усмивка. Като нещо, което се разбира от само себе си, отнякъде се появи и хало-хало за мен – традиционна филипинска мелба в чаша, пълна с лед, а отгоре – нарязани плодове, залети с кокосово мляко. Тази сърдечност ми напомни за топлотата, с която една възрастна китайка ни покани на обяд в дома си, когато преминавахме през нейното село в провинция Шандун. И в българско село да замръкнеш, гладен няма да останеш… Навсякъде по света селската земя мирише на доброта и стопаните посрещат сърдечно гости от далеч. „В Аляска си имат лед безплатно през цялата година, а ние тук трябва да си го купуваме!“ – обърна се към мен мъж на средна възраст; тази шега винаги разсмива местните.

DSC00283

навесът

DSC00270

готви се за сбора

DSC00281

така се цепи кокосов орех

DSC00290

от това оризово вино опитах

DSC00291

почерпиха ме с най-филипинския десерт –  хало – хало

    Оризовото вино мъжете го носеха със себе си и много държаха да го опитам. Наляха ми в пластмасова чашка и напрегнато се взряха в лицето ми. Е, как няма да харесаш такова приятелско вино. Вече не бяхме непознати. Легендите често разказват за ловец, който се изгубва по време на лов и пристига в непознато село. Пие оризово вино и се жени за жената, която му го е дала. Той носи непознати умения – изкуството да се строят каменни стени, нови сортове ориз, ковашки и медникарски сръчности, дърворезба. Така занаятите се пренасят от място на място.

DSC00295

жена от селото

DSC00300

младеж от Хунгдуан

DSC00302

портрет

DSC00303

портрет

DSC00304

мъжете готвят задружно

DSC00307

станове на ифугао

    Замислих се, че да се изучава културната история на етническите групи в региона е сложна задача. Нивото на многоезичие е необичайно високо. Племената са малобройни и повечето – несвързани дори с пътеки. Едно от отличията, които забелязах, е, че тук филипинците са съвсем други – сурови и сериозни, самоуверени, много далеч от раболепните усмивки  в низината.
С душа, стоплена от вниманието и гостоприемството, се огледах за моите спътници. Антонио си беше съвсем у дома и се сгряваше безметежно с оризово вино. Трябваше да го издърпам да тръгваме, но вече беше късно – той се беше развеселил достатъчно. Няма пътна полиция из планините и тук хората си карат, както искат. Като си представих тясното и стръмно нанадолнище, прииска ми се вече да сме в хотела.
Нямаше как обаче да отминем тези колоритни и артистични племенни танци. Tayaw, pattong, takik, pinanyuan са имената на различни сватбени танци, а bogi – bogi е танцът на ухажването. Първична сила, съхранена енергия и жизнелюбие са вплетени в движенията. Истинска наслада. Цветовете на носиите са червено, черно и бяло.

11164574_955711651113859_4104659753123082664_n

обредни танци

11174866_955711791113845_7031804814144168789_n

танци на площада

11178247_955714657780225_6177703126406391794_n

племенни танци

11148596_955715864446771_5065506356192239896_n

портрет на ифугао

11074132_955716061113418_9013531968419984150_n

тържествен момент

11148766_955716014446756_4014144862853344573_n

сламеният петел

11150225_955715881113436_7120443544053687625_n

в племенни носии

    След тях в неочакван контраст премериха сили млади щангисти, между които момичетата не отстъпваха по сила и амбиция на момчетата. Селските първенци бяха насядали на трибуната и от там наблюдаваха напрегнатата надпревара.

DSC00310

трибуната на журито

DSC00311

силна девойка

DSC00313

щангите са на почит в селото

    Природата е доста сурова към ифугао. Може би затова така обичат живота.
Минахме и през шатра, в която бяха изложени станове и творби на традиционните занаяти – дърворезба, медни украшения, кошници и тъкани платове. После спряхме пред двуетажна сграда, която приличаше на полицейско управление. Разбрах, че на втория етаж репетират танцьорки и поисках да ги снимам. Това ще допълни представата ми за начина, по който те запазват своята култура сред постоянно променящия се свят. Но трябваше да почакам за разрешение. Изведнъж се заковах на място и се взрях невярващо в стъклото на входната врата – над двадесетина снимки и рисунки на лица беше написано с едри букви – „Издирват се за убийства на журналисти“. Внезапно и изненадващо, като стълб на торнадо таблото разтърси околната идилия. Под всяко лице – името и паричната награда за залавянето му. Изградената до този момент селска романтика изведнъж се срути. Обгърна ме червена мъгла от ужас. Почувствах се лично обидена – защо мразят толкова пишещите братя… Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и… звезден прах. Живеем по едно и също време.

DSC00234

ИЗДИРВАТ СЕ ЗА УБИЙСТВА НА ЖУРНАЛИСТИ

DSC00233

останалите убийци

    Оказва се, че след Ирак и Сирия Филипините са най-смъртоносната за журналисти страна в света. Един архипелаг в Югоизточна Азия е на трето място в света, без да е военна зона. В последните двадесетина години 77 журналисти са убити в страната във връзка с тяхната работа. Репортери, коментатори – всички филипинци. Половината от тях са отвлечени, държани в плен и измъчвани, преди да бъдат убити. Убийците не са задържани – ето ги, гледат нагло от таблото.

    Вгледах се в грубите, жестоки и примитивни лица и ми стана ясно, че тези хора нито осъзнават какво правят, нито защо го правят. Те са изпратени и платени от някого, и точно той трябва да бъде издирен.
Журналистическите разследвания засягат интересите на могъщи политици, които са подкрепени с въоръжени сили. За разобличаването на корупцията в обществото цената е много висока – публицистите жертват живота си, за да осигурят на сънародниците си ежедневната доза истина. Това изтребление подкопава стремежа да бъдат изобличавани нарушенията и да бъде порицана несправедливостта. Страховитата истина е, че под повърхността на свободната преса текат кървавите реки на човешките жертвоприношения. Ацтеките и инките са убивали хора, за да умилостивят боговете за останалите живи. Срам и позор за Филипините, уж свободна страна.
    Дали писалката е по-силна от меча – иска ми се да вярвам в това. Времето ще покаже.
    Съжалих, че казах професията си на пропуска, това беше, защото отначало не искаха да ме пускат. Ето, вече втори полицай се качва на площадката за тренировки с фотоапарат в ръка. Докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен. За всеки случай. Нищо не последва от това.

DSC00237

докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен

DSC00253

репетиция

DSC00249

полицаите станаха двама

DSC00259

подготовка за представление

    Упътихме се към джипнито, което ни чакаше уморено на входа на селото. Някак и на мен ми се прекърши поривът за полет от неговия покрив. Красивата част от живота често съжителства с грозната. Тъжното е, че срещнах точно в планината, сред прекрасната природа, някои от недостойните качества на човека – там, където очаквах да видя повече чистота. Ако твърде дълго се взираш в бездната, и тя ще се взре в теб.
Вгледах се изпитателно в напрегнатото лице на Антонио и в устата му, неспираща да дъвче яростно и да плюе кървавочервената мома. Вдигнах поглед нагоре – небето беше започнало да сивее заплашително в съзвучие с някаква неясна тревога, която се настани в душата ми. Ким отново се покатери на покрива, а аз заех мястото до шофьора. Двойката филипинци седнаха в пътническата част.

DSC00318

стръкчета ориз

DSC00321

на връщане

DSC00326

дебел джунглов гоблен

DSC00330

колко труд…

DSC00342

плуват облаци в езерцата

DSC00366

величие

    Заспускахме се по стръмното и скоро се оставих на магията на планината, която може да бъде усетена само на живо. Безброй цъфтящи храсти, причудливи дървета и невиждани плодове… Докато се движа, откривам чудеса – като тази поляна с калии… Не можех да откъсна поглед от картината – далеч в ниското изскачаха селца и пак се скриваха в мъглата. Планината решава какво лице да ми покаже, аз само се чувствам щастливка, ако се озова на точното място.
    Пътешествията ни променят. Отговарят ни на много въпроси. Вдъхновяват ни, правят ни по-смели. Помагат ни да се чувстваме живи.
    Осени ме внезапна и лека мисъл – че този момент ще остане с мен завинаги.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 1075 Коментари: 8 Гласове: 7
Последна промяна: 28.12.2015 12:20
 

ФИЛИПИНИТЕ 25

ОРИЗОВИТЕ ТЕРАСИ НА БАНАУЕ

    И най-мрачната нощ притежава някакво сияние. Пътувахме кой ли вече час през смълчаната джунгла. Звездите пропъстриха небето и студено заблещукаха в безкрая, а полупълната луна се беше отпуснала като окачена над скалите на изток. Човек не може да се умори да наблюдава огромния свят, увиснал в пространството над него. Във Филипините денят настъпва също толкова драматично, колкото и нощта. Тъмнината внезапно се сменя със светлина и полека-лека мекото зарево на изгрева изважда от мрака околните върхове. Те първи засияват, окъпани от зората, а след деня последни ловят лъчите на залеза. Слънцето изниква в миг на източния хоризонт и мъждукащото до преди малко небе се обагря в светлосиньо. После то сменя десетина пъти цвета си и контурите на ландшафта омекват. Чувствах се блестящо подготвена за среща с чудеса.
    Радостта от преживяното пътуване и емоцията от спомените само се увеличават с времето и ни правят по-щастливи. Дори и неприятни епизоди, когато всичко се обърка, се обръщат в наша полза – те все още ни карат да се усмихваме години по-късно… Пътуването е всичко – и радост, и страх, любов и омраза, изненада и объркване. То ни прави по-умни и по – честити.
    На последната гърбица на пътя ние спряхме и погледнахме нататък. Бяхме стигнали Лагауе – столицата на провинция Ифугао с население 18 077 души.

DSC00050

столицата на провинция Ифугао – Лагауе

DSC00051

в Лагауе

DSC00052

в очакване на джипнито

    Пътят вече не е за автобус, той се връща обратно, а ние продължаваме с джипни. Своеобразният и уникален местен транспорт представлява маршрутки, сглобени от изоставените от американците военни джипове след Втората световна война. Находчивите филипинци с радост ги украсяват като всеки е различно изрисуван и днес това е основният транспорт в цялата страна. Муцуната е като на джип, тялото е удължено като на дакел, вътре под прозорците без стъкла се простират две дълги пейки и хората насядват сгушени един до друг. Всяка година в Манила се провежда необичаен карнавал „Крал Джипни“, където избират най-оригинално декорираната маршрутка.

DSC00100

джипни – шофьорът Антонио е на покрива

    Поех полъха на чистия въздух. Днес, казах си, ще бъде един прекрасен ден. Хората бързо се упътваха нанякъде. Прехвърлихме се във филипинския всъдеход и зачакахме да се напълни. Скоро местата се заеха и накрая на стъпалото кацна един младеж, който по-късно стана наш водач из планината. Антонио.

DSC00056

Антонио

DSC00057

Ким при вида на Антонио

    Удълженият джип запъпли нагоре по стръмното и пред нас се разстла безкрайната зелена джунгла в цялата си пищност. Най-шеметните природни красоти на Филипините. От двете ни страни се стелеха стотици километри непроходима джунгла, покрила върховете като огромно зелено одеало. Постепенно пейзажът става все по-ярък и по-ярък. Слънцето превръща последните остатъци от мъгла в мистичен оранжев облак, който нежно се разтваря над долините.
    Много народи вярват, че при тях се крие Осмото чудо на света. Всяка страна има поне по едно чудо, достойно за възхищение. Китайското е Теракотената армия в Сиан, а тук са оризовите тераси в Кордилера – съвместно дело на трудолюбивите ръце на игорот и на природата. Древни напоителни канали, събиращи вода от планински потоци и извори на 1500 метра височина и на площ от десет хиляди квадратни километра. Национално културно съкровище, признато от ЮНЕСКО и за световно.
    След около три часа пълзене по стръмнините (в дъждовния сезон тези места са почти непроходими) джипнито най-после изпухтя и спря пред малък хотел, целият в дърво отвън и отвътре. Бяхме в Банауе. Народът бързо се насочи към рецепцията, няма време за губене. Учтив мъж на средна възраст ни поведе по етажите нагоре, за да си изберем стая, все още имаше две свободни. Навсякъде борова ламперия, уют и красота.

DSC00058

първите оризови стъпала видях от прозореца на хотела в Банауе

DSC00059

пенлива река се извива под хотела

DSC00060

хотелският ресторант

DSC00061

фигури на ифугао в естествен ръст

    Нахвърляхме саковете в една от стаите и Ким отиде да преговаря с планински водач за екскурзия до оризовите тераси. Малко след това се върна и ми съобщи двойно завишена сума. Очакваше се като чужденка да не се ориентирам в обстановката. Слязох с нея във фоайето, което служеше и за закусвалня, и срещнах отново онова момче от джипнито – Антонио. Очите му се запромъкваха бавно към мен. След това поеха по дългия път обратно към себе си. Опита да се усмихне, но усмивката не достигна очите му. Въздъхнах в себе си, стегнах се вътрешно и се приготвих за преговори. Бедността е повсеместна, но тук в планината тя някак не се набива на очи. И все пак всеки човек носи в себе си свят, който е невидим отвън, всеки води своята лична борба. А и всяко общество си има своя ценностна система, своя парадигма, свой начин на живот. Със стаена в очите насмешка, която Ким се направи, че не забелязва, Антонио повтори баснословната сума. Попазарихме се, както е редно по тези земи, и излязохме на улицата, готови за път. Там ни очакваше една филипинска двойка на средна възраст. Мъжът беше по-словоохотлив – живеят в чужбина и се връщат от време на време; този път решили да поопознаят родината.
Настанихме се в джипнито на Антонио – той ще бъде шофьор и гид. През цялото време младежът настървено отхапваше нещо, скрито в шепата му, дъвчеше ожесточено и плюеше кървавочервена маса. Цялата му уста неестествено аленееше. „Какво е това?“ – попитах. „М`ома“. Спомних си, че на главната улица в Банауе видях голяма табела: „Забранено е плюенето на мома!“

DSC00075

Антонио, разкрасен с мома

DSC00082

ето я древната тайнствена смес

    Не получих смислено обяснение, едва по-късно научих, че се нарича още арека или пинанг. Палмата арека е широко отглеждана в тропическите страни и дава плод през цялата година. Ядката се използва прясна, сушена, варена или печена. Парчета от нея заедно с гасена вар и стрита черупка от охлюв се увиват в листа от бетел и се дъвчат. Дъвченето му е традиция, която датира от древността. Има стимулиращ ефект, подобен на западната употреба на тютюн и кафе. Бодрост, повишена издръжливост, еуфория. Стимулира слюноотделянето и апетита и затопля тялото. Дотук са добрите страни.
    Дългосрочно обаче ядката на арека засяга почти всички органи на човешкото тяло – мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, еднокринната и имунната система. Следва увреждане на ДНК и рак. Психоактивно вещество, към което хората се пристрастяват. Археологически доказателства говорят, че се използва най-малко от четири хиляди години в Тайланд, Индонезия и Филипините. Добавянето на тютюн на листа към сместа за дъвчене е скорошно нововъведение, тъй като тютюнът не е бил още внесен от американския континент до преди колониалната епоха. В градовете тази традиция е отмряла, но очевидно тук „и старите жени дъвчат мома“ – контрира ме Антонио, когато отбелязах, че това е опасна привичка. А известна е почитта на игорот към старите хора.
    Разбира се, вниманието ми е основно насочено към пейзажа, очите ми са отворени в напълно будно и обострено състояние. Цветовете на небето сменят хиляди красиви нюанси. Ето ги и тях – оризовите тераси!

DSC00064

оризовите тераси на Банауе

DSC00066

цялата Кордилера е терасирана

    Ако е вярно, че да снимаш значи да си присвоиш фотографирания предмет, както някои от племената вярват, то аз съм впечатляващо богата. Това, което очите могат да видят и душата да усети, думите не могат да опишат. Трибуните са издълбани ръчно в планините преди повече от две хиляди години! Били са конструирани като практическо решение на проблема с отглеждането на ориз по склонове под главозамайващи ъгли. Древна и устойчива система. Най-известните тераси са край Банауе, но всъщност цялата планина е прорязана от тях. Навсякъде, където живеят хора, стръмнините са изсечени амфитеатрално. Подбрала съм явно най-доброто време за посещение – април – май, когато зелените наболи стръкове са с най-живия си изумруден цвят. Едно необикновено изумрудено, в което и небето е добавило своето синьо. И простор, простор…
    Спираме на една панорамна площадка. Озарените от слънцето хълмове, насечени стъпаловидно, се снишават да достигнат живачната лента на реката. Отвъдният им бряг се губи в мъглата, надвиснала постоянно в подножието на отсрещната планина. Стоя пред това величие , вкоренена в земята, неспособна да откъсна поглед. Чувството, което човек изпитва, заставайки пред тях, е чувство за начало. В някои от оризовите езерца плуват облаци, а сенките на други се спускат отгоре, срязвайки водата като с бръснач. Рядко се мяркат дребните фигури на ифугао, сведени в поклон към земята майка. Водачът ни твърди, че изгледът от това място краси банкнотите от двадесет песо. Сравнихме – така е.

DSC00070

изгледът, който краси банкнотите

DSC00078

оризови тераси отблизо

    Изваяни планини. Стъпалата на терасите като че се качват до небето – живо доказателство за силата и смелостта на ифугао, за дързостта на човешкия дух. Зашеметяващ е този амфитеатрален пейзаж. Оризовите тераси са най-старите каменни структури в Югоизточна Азия и едно от най-красивите места на света. За разлика от Пирамидите, те са направени от хората, които живеят тук, в тяхна полза, а не с робски труд. Освен това, в отличие от други велики чудеса на света, оризовите тераси са все още в употреба в съответствие с първоначалната им функция. За да ги видите от край до край, ще ви отнеме два дни шофиране и много часове пешеходен туризъм. Само за направата на едно ниво отива година – да се изчисти тревата, да се преместят камъните и пръстта, да се направят бариерите за задържане на водата и да се укрепят стените, което ще ги предпази от свличане по време на поройните дъждове.

DSC00081

Ким е доволна от снимката, направена от Антонио

    Не можеш просто така да отидеш в Банауе – полагаш усилия. Няма летища наблизо, отнема едно денонощие автобусно време. Това спасява местните, а в този ден и нас с Ким, от кавалкадите туристи, които заливат и изпотъпкват по-достъпните места.

DSC00085

терасите на Кордилера

DSC00095

птичи поглед

DSC00102

на фона на терасите

DSC00105

и така пътувахме по някое време – на покрива…

DSC00151

така сушат ориза

    Времето тук тече по-бавно, отколкото в низината, повечето минава в земеделие, занаяти и приготвяне на храната. Вниманието, за щастие, е към дома и семейството – в тази изолирана и консервирана общност. Голяма част от живота на планинците е свързана с ориза – основна култура, яде се по три пъти на ден. От засяването до обирането му – всеки период е свещен по свой собствен начин. Пътуването ми се случи по време на растеж, но през цялото време има и други задачи – плевене, предпазване от птиците, сушене на обрания ориз. И до днес много племена практикуват езически ритуали на благодарност преди посев и по време на прибиране на реколтата. Те никога не се планират и е въпрос на случайност да присъствате на такъв.
    Имахме късмет, че днес приключва един такъв празник в далечно планинско село. След като му казах, че правя проучвания, Антонио реши да ни го покаже, макар че само няколко часа остават до края му. С неговото трескаво шофиране може и да успеем… Редуват се борови гори, влажна джунгла, каменливи планински върхове и – оризови тераси. Освен ориз тук се отглеждат и други култури, които виреят само в Кордилера заради надморската височина и по-ниските температури. Кафето е една от тях, зеленчуци растат в изобилие, продават ги в ниското. Ловът и риболовът се учат в ранна детска възраст и са част от културата на игорот.

DSC00153

очовечена природа

DSC00160

зелени оризови езерца

DSC00157

къщичка на ръба

    Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет. Приятно ми беше през цялото време да виждам човешки лица с открит и ясен поглед, а не отсъстващи и забити в някакви машинарийки…

Категория: Изкуство
Прочетен: 1912 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 17.12.2015 09:14
19.11.2015 07:07 - Ловци на глави
 
https://nataliaboiadzhieva.wordpress.com/

Филипините 24

ЛОВЦИ НА ГЛАВИ
Тълпите могат да те накарат да се чувстваш самотен. Винаги се усещам като остров в море от хора. Постоянно си извън баланс. Нищо не е твое при пътуване, освен основните неща – въздух, сън, планините, небето…
Обичам да наблюдавам други хора в тяхната естествена среда, да задълбочавам общуването си с тях, да откривам какво се крие зад туристическата фасада… Няма чужди земи. Само пътешественикът е чужд. И тъй като всичко е чудо и чака да го опознаем, стремежът ми е да скъсявам разстоянието и да се приобщавам към местните.
Поучени от първия си опит да купим билети на автогарата в Олонгапо в момента на тръгването, сега вече бързахме с Ким след обяда да си осигурим превоз. Ще пътуваме цяла нощ до Банауе и с изгрева ще сме там!
Остана ни време да минем през Бърнам парк ( наречен по името на американския архитект Даниел Хъдзън Бърнам) – спокойно място с езеро, пълно с увеселителни лодки, така умиротворяващо в бледнеещата светлина на късния следобед.

DSC09977

езерото в парка

Грамадни столетни борове, чиято наситена зеленина със синкави отблясъци напомня за просветващи смарагди. Под сянката на дърветата се бяха излегнали почиващи – същи Сентрал парк.

DSC09978

в парка Бърнам

Мирише на събирано с хилядолетия слънце. Насреща два хребета – високи, тъмнееха изрязани на фона на аленеещото вече небе. Изглежда като че ли в безкрайното лято хората вечно се разхождат сред безсмъртната вселена; нищо не се променя… Вървяхме през удължаващите се сенки. Не трепваше нито лист. Природата се бе притаила в очакване – спокойна и уверена. По алеите слепец предлагаше масажи на добра цена. Както и в Китай, а и в цяла Азия незрящите са известни като най-добрите масажисти, те се отдават на професията си с много страст. Услугите им са търсени – по тези земи дори и тригодишни деца са водени на разтривки от родителите си, това не се приема за лукс, а за необходимост и нещо най-обикновено.
На оградата на парка прочетох мисълта на Айнщайн, написана с едри букви на английски: „Великите умове винаги намират яростна опозиция от посредствените умове“.

DSC09986

паметник на Хосе Ризал има във всеки град

„Ефирна“ не подхожда за катедрала, но точно това си помислих, когато я видях да се розовее на хълма. Строена е между 1920 и 1936. По време на японската окупация през Втората световна война е служила като евакуационен център; устояла е на бомбардировките над Багио от съюзническите сили през 1945, а хилядите загинали са погребани в района на Катедралата „Света Богородица от Единение“. И въпреки всичко е останала изправена като изящна, стъпила на високото балерина с розовата си фасада, с прозореца роза и двойните квадратни камбанарии с пирамидални покриви. Рядка църковна архитектура. Вътре – за късмет – отново сватба; слънчевата енергия се стича пъстра от витражите по бледорозовите стени. Простор, стотици гости, паметен момент.

DSC09914

катедралата “Света Богородица от Единението”

DSC09926

страничният вход на катедралата в Багио

DSC09928

в катедралата

DSC09929

отново сватба

DSC09939

сватбарите

DSC09918

изглед от катедралата

Отвън на няколко сергии планинци продават сувенири – съдове, плетени от бананови листа, красиво резбовани тояги от черно дърво, на върха с фигурата на Пазителя на оризищата – същински жезъл, бижута, ръчно тъкани платове и още много…

DSC09916

на преден план – тоягите с Пазителя на оризищата

Игорот – народите на Кордилера – се състоят от две подгрупи: голямата живее в южните, централни и западни части, а по-малката – на изток и на север. Шест са етнолингвистичните общества – Бонток, Ибалой, Ифугао, Апайао, Калинга и Канканаи. Племената и днес са расово хомогенни. Австронезийското езиково семейство е едно и също като на народите на Полинезия, Микронезия, Меланезия и Индонезия. Малайската раса се простира на юг от най-южните монголоиди и притежава много белези на австралоидите – къдрава коса, тъмна кожа, широк нос. Общи културни черти наблюдаваме в танците с оръжие, погребалните обичаи и татуировките. Танците на планинците могат да се видят и по улиците на Багио по време на Парада на цветята – фестивала Панагбенг, през февруари.
Калинга обитават едноименната провинция и са най-яростните противници на промените, довлечени от „цивилизацията“ по високите земи. Там е и най-опасно да се пътува. Всички племенни групи в миналото са били ловци на глави, избивали са се едни други хиляди години, преди да се появят белите и да ги покръстят.
Кръвожадната традиция на рязане на глави и колекциониране на черепите им продължава до евангелизирането на местните от американските протестантски мисионери. След първото убийство мъжът нанасял на раменете си специална чак – лаг татуировка; тя показвала зрялост – той вече е воин и може да брани своето племе. До началото на ХХ век всички мъже се гордеели с тези татуировки като форма на идентичност, а и до днес все още има остатъци от хилядолетното изкуство (batek). Жените пък се разкрасяват и отбелязват различните етапи в своя живот по този неизтриваем начин. След два или повече взети черепа цялото тяло се покрива с рисунки на сплетени стоножки. Тази украса помагала да се противопоставят на злите духове. Понякога се рисували човешки вени и това не е случайно. Кордилерците вярвали, а вярват и сега, че точно човешката кръв привлича духовете анито, които имат голяма сила. Анито са духовете на мъртвите, те могат да променят настоящите събития. Мъртъвците са несравнимо повече от живите – разумно е да се поддържат добри отношения с тях. Оставят им храна, а преди важни събития ги викат за съвет. Ако ви се случват нещастия и болести, трябва да се сдобиете с череп, за да омекне към вас анито. Човешката глава съдържа най-важното, същността на човека, ето защо и отрязването ѝ е важен показател за успеха на воина. В много племена мъжът не е можел да се ожени, докато не вземе череп. Трофеят участва в сложни ритуали, свързани с общуването с душата на убития. Когато младоженецът чука на вратата на своята избраница, в ръцете си трябва да носи отрязана глава. (По-късно в Сагада видях в магазина за сувенири майсторски изработена дървена фигура точно в този драматичен момент; не ми дадоха обаче да я снимам… Предлагам ви друга – на воин ифугао.)

DSC01337

воинът ифугао

DSC01328

воин ифугао

DSC01333

ритуални маски – дракон на ифугао

Своеобразен е и обичаят на илонготите – при загуба на любим човек трябва да се отиде на лов за череп и да се убие невинен човек – тогава болката значително утихва. Завоеванието се измива в реката и около него се въртят в ритуален танц… По време на японската окупация през 1940 мъжете калинга отново са започнали да покриват телата си с татуировки след обезглавяването на японски войници.
Архипелагът е далеч от континента – не само географски, но и духовно, и културно. Величествените планини на страната са в ярък контраст и с пясъчните плажове, кораловите рифове, рибарските селца и оживените градове, разположени сред равнините. Природата често ни напомня с кратки земетресения, че късовете суша са се формирали на място, където се сблъскват две тектонични плочи върху западната дъга на Тихоокеанския огнен пояс. Нагъването на земята е създало остри планински вериги върху по-големите острови. Обсипани са с вулкани, които също допринасят за формирането на височинния пейзаж. Неравният терен е изолирал планинците, да се стигне до тях е трудно и сега. Анимисти и политеисти, те с лекота съчетават древната си езическа вяра с привнесеното християнство.

DSC09995

ритуални венци – гердани

 

Във Филипините дневната светлина угасва като лампите в театъра преди първо действие – бързичко, плавно и незабележимо. Докато първите сенки на вечерта се стелят в низината – и вече сме в мрак – синьо кадифе. Пред нас проблясват светлините в парка – хората продължават разходките си, незабелязвайки тъмнината. Наблизо е спрял автобусът, който ще ни изкачи до Банауе – същинската цел на моето пътуване. Пътуването, не пристигането има значение – помислих си, докато се настанявах на седалката. За моя радост този път нямаше климатик, ще пътуваме на отворени прозорци, това се иска!
Тогава още нямах представа, че приключението ми освен вълнуващо, може да бъде и опасно. Едва по-късно научих за неочаквания риск – левичарското бунтовническо движение Нова народна армия (НПА), което наброява четири хиляди въоръжени борци срещу властта в Манила. Само три месеца след нашето пътуване бунтовниците убиха трима правителствени войника и раниха двадесет в провинция Калинга, през която минахме.
New People`s Army е въоръжено крило на Комунистическата партия на Филипините, основано през 1969. Стратегическата линия на маоистката армия е въоръжената партизанска борба , продължителна „война на народа“. Подобна „партия“, само че в Перу, описва майсторски Артър Хейли в романа си „Вечерни новини“. Не е обаче само в художествената литература – така се оказа.
В районите, където действа, НПА събира „революционни такси“ най-вече от бизнеса. „Партизаните“ отдавна са изгубили своята идеология и сега се занимават с рекетиране. Армията е определена като терористична организация от САЩ през 2002 и от Европейския съюз през 2005 г. Мирните преговори с филипинското правителство са стигнали до задънена улица. Единственият въпрос, по който са постигнали съгласие, е за правата на човека, но двете страни го разбират по своему. Днес революционерите „оперират“ – изнудват предимно селяните и техните цели включват военни, полицейски и правителствени информатори, както и бизнесмени, които отказват да бъдат рекетирани с „революционни данъци“. Арнел ми даде следния пример: „Спират миналата седмица автобус на „Виктори лайнер“ – компания, която отказала да плати рекета. Пътниците слизат и бандитите взривяват автобуса.“
В момента НПА има сто и десет партизански фронта в 71 от общо 81 провинции. Обвиняват ги в престъпления като изнасилвания, изтезания, отвличания за подкуп и трафик на наркотици. Живеят в планините, крият се в джунглата, неоткриваеми са.
Гледана от автобуса, нощта ми изглежда по-тъмна и изпълнена с форми, които не мога да определя. Пътят разтваряше джунглата. Скоро луната – ярка и чиста – изплува високо над палмите като рисуваше под тях тъмни сенки и светли петна. Тук небесните светила бързо се издигат над хоризонта и заемат място в центъра на небосвода, точно над главите ви.
Ким се беше унесла в дрямка. Напускаме Багио – Портата към Кордилера; врата, водеща към нов и вълнуващ свят.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 803 Коментари: 2 Гласове: 8
Последна промяна: 18.12.2015 08:33
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 418690
Постинги: 131
Коментари: 1014
Гласове: 10923
Календар
«  Септември, 2016  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930