Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 641696 Постинги: 151 Коментари: 1165
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
09.06.2015 09:17 - интервю
     
  СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРЯ НА КРИСИ, ЧЕ МЕ ПОКАНИ ЗА ТОВА ИНТЕРВЮ В
"Един от нас споделя"... http://www.oneofusshares.com/2015/06/blog-post.html

           понеделник, 8 юни 2015 г. Наталия Бояджиева споделя...
 

image    Наталия в Китай
- Представи се.
- Казвам се Наталия Бояджиева, родена съм в най-хубавия град – Варна.
По образование съм филолог (българска и руска филология), а по професия – журналист на свободна практика и преподавател по български език и литература в родния си град. Щастливо омъжена съм и майка на дъщеря и син, а от година и половина имам и прекрасен внук. Обичам да плувам и да танцувам, леководолаз съм и пътешественик. Обичам всички изкуства. Вярвам, че чудесата, за разлика от хората, никога не закъсняват за срещата.

    Имам щастието да поживея в две азиатски страни - Китай и Филипините и с радост разказвам за тях.

   Подготвила съм книга с документална проза, посветена на Китай и си търся издател.

Писателският ми блог е на адрес: www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com  

  - Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
-         Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега? -          Хубави моменти преживявам всеки ден. Най-хубавите ми са свързани с децата ми, семейството и пътешествията.   -          - А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?  А кое е най-трудното нещо, което си преживявала? -         Че кой обича да си спомня за трудностите... Просто ги преодоляваш и вървиш напред.   -         В какво вярваш? -         В красотата – природната и сътворената от хората. В доброто.   -         Вярваш ли в хората? -         Да, нали и аз съм човек... Вярвам в доброто начало у хората и в тяхната духовна сила.   -         А в себе си? -         Да, и в себе си. Един Овен винаги вярва в себе си...   -         За какво мечтаеш? На какво се надяваш? -         Мечтая за добър живот на децата и внуците ми, на всички българи.   -         Има ли нещо важно, за което не ти достига времето? -         Не времето, а мястото – далеч съм от децата, внука и родителите си.   -         Важна ли е прошката в твоя живот? -         Да, важна е за спокойствието и хармонията в живота ми.   -         Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега? -         В настоящето, то е и най-интересно.   -         Харесваш ли нашето време? -         Да, всяко време е хубаво; и нашето също.   -         Има ли място и пътуване, на които държиш най-много? -         Има – държа да обиколя света или поне колкото се може повече страни. Страхотно преживяване е да опознаваш други народи.     image       -         Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи. -         Красота, любов и действие.   -         Кои са най-красивите гледки на света за теб? -         Най-красивите гледки, на които съм се наслаждавала, са у нас, в родината. Те са по-богати и добри от всякакви други.   -         Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”? -         Извън дома, оказа се, че се чувствам добре навсякъде, където намеря приятели. Те са много важни за мен.   -         Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти? -         Любовта.   -         Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние? -         Подкрепа съм получила от родителите ми, съпруга ми и децата ми. Влияние ми е оказал баща ми, който е поет и журналист. Повлияли са на формирането ми като личност и всички прекрасни творци от всички изкуства, до които съм се докоснала.   -         Искаш ли да промениш нещо у себе си? -         Не съм мислила.   -         Намерила ли си призванието си? -         Да, така мисля.   -         Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея? -         Вече не се страхувам от смъртта, този страх е характерен за по-младите. А живот след нея – като видя, ще ти разкажа.   -         А какво те кара да се чувстваш жива? -         Любовта, Приятелите. Любимата работа.   -         Какво е за теб самотата? -         Никога не съм самотна. Не знам какво е това.   -         Какво ти дава представа за вечност? -         Човешката мисъл.   -         Какъв е смисълът на живота за теб? -         Да творя добро и красота. Да обичам.   -         Какви чувства изпитваш най-често? -         Радост от живота. Всичко ми е интересно.     image     -         Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден... -         Щастие е да бъдеш с близките си хора. Щастие е да открия нещо ново и да разкажа за него, а ако разказът ми се получи добър, съм двойно по-щастлива.   -         Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще? -         Вече избягвам да давам непоискани съвети. Но ако ми поискат, ето един – да вярват в себе си. Ето още един – да четат много и всеки ден да научават по нещо ново. А ето и един последен – да научат някой друг на това, което знаят.   -         Какво може да те разплаче? -         Един красив залез, цвете, красота – природна или човешка.   -         А какво може да те накара да се усмихнеш? -         Същото.   -         Чувстваш ли се обичана? -         Да, и съм много щастлива.   -         А правилно оценена от другите за това, което си? -         Надявам се.   -         Кое е доброто дело, което няма да забравиш? -         Много са добрините, които хората са ми правили, помня ги.   -         Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен? -         Не липсват, цял е.   -         Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност? -         За самия живот.     image    
Наталия във Филипините Публикувано от Kristina Miteva в 18:43
Категория: Изкуство
Прочетен: 6082 Коментари: 8 Гласове: 13
Последна промяна: 14.06.2015 09:08
02.06.2015 11:57 - Филипините 19


Наталия Бояджиева, писателски блог
Филипините 19

КЪМ БАГИО
(особености на филипинския характер)

И онзи див копнеж
       по Филипините,
по едрите звезди
       над Фамагуста…
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства…
          Никола Вапцаров

    Потръпвам, когато движа показалец по малките кръвоносни съдове на картата и тя като че ли  диша и оживява…
     Това е най-дълго подготвяната от мен екскурзия. Но не бих заменила нещата, които научих от това преживяване за нищо на света. „Не отивай сама по тези места – предупреждаваха ме приятелите. – Има човекоядци нависоко в планината. Сериозно.“
     „Няма да се качвам толкова високо“ – обещавах. Но вече бях решила – трябва да ги видя тези племена „ловци на глави“ във Филипинските Кордилери. Или поне техните потомци. Маршрутът ми е: Багио – Банауе с оризовите тераси – Сагада и обратно. Пътят е дълъг, преходите са по дванадесет и повече часа с автобус. Никой от приятелите ми не беше свободен цели пет – шест дни.

imageОлонгапо – паметник на доброволците, благоустроявали Свободната зона imageпаметник на вожда Уло-нг-Апо, чието име носи Олонгапо imageградинарка засажда жегоустойчиви тревички

    Беше август. Тръгнах по Магсайсай драйв в Олонгапо да си търся туристическа агенция. Първа се изпречи на пътя ми „Груман – екскурзии и визи“. Почуках на стъклената врата. Отвори ми дребно, но наперено момиче и веднага заключи след мен. Олонгапо съвсем не е безопасен, дори и през деня. С живи черни очи и маниери на човек, който си разбира от работата, младата жена ме покани да седна пред бюрото, зад което тя се настани в очакване.
     – Багио – да, там мога да ви разведа, учила съм в града и го познавам. Предлагам да ви придружа, за да не ви мамят в цените. Можем да тръгнем след края на дъждовния сезон (октомври). Ще ви изпратя с имейл забележителностите и цената на екскурзията.
     Колкото и дружелюбно да се усмихвах, очевидната ми непринадлежност към техния свят си изигра ролята.
     Цената се оказа десетократно завишена, отколкото би била за филипинци. Пазаренето е част от културата на тази страна, но не и от моята. Манипулациите успяват в объркани и раздробени общества, в които няма съгласие върху нравствените стойности. Започнах да си прехвърлям наум азиатски мъдрости, за да се успокоя: „Ако проблемът може да се реши, то няма смисъл да се безпокоиш, а ако не може да се реши, то е безполезно да се безпокоиш“, „Има само неправилен път, но няма безизходно положение“. И все ми се изплъзва, че чуждата държава не е направена, за да се чувствате комфортно. Направена е за удобството на собствения си народ.
     Филипинците едновременно ми харесаха и ме поразиха. Изумена съм от крайностите, потресена съм от мащабите на природната красота, но и на мизерията. Ако сте тук за десетина дни, ще бъдете очаровани от постоянно усмихнатите към вас (но не и помежду си) лица. „Ех, – горестно беше възкликнал Паоло като гледаше как сърдечно ме приветстват непознати хора в Манила – де да бяхме толкова мили и любезни и един към друг…“. Ако поостанете обаче за година – две, зад тази привидна приветливост ще прозрете неописуемия им интерес към вашия портфейл. Всички са привлечени от съдържанието му; толкова е отблъскващо. Третирането на чужденците е покъртително. Всяка цена, която им се казва, е фалшива, но това го разбираш постепенно, с времето.
     – Ти си бяла – значи – богата. – реши да хвърли светлина върху моите терзания Рон. – Честно ти казвам – всички мислят как да ти измъкнат парите. За тях ти си ходещо портмоне.
     – Не всички бели са богати, всъщност повечето не са – опонирам.
     – Във всеки случай в сравнение с нас сте по-богати – не се предава младежът, убеден в правотата си. Жалко, аз пък мислех, че ме възприемат като човешко същество – както аз тях…
     Третият свят… Всичко е различно.
     Дори първият учебен ден, който тук е на първи юни. Няма пременени като пеперудки деца по улиците, с цветя в ръка, самите те – прекрасни цветя. Не се чуват песни и стихове от училищните дворове. Децата пристигат след ваканцията и се мятат да чистят цялото училище, защото няма кой. Държавата не може да плаща на някого за тази работа, не и в държавните училища. През цялата година е така – чистят по график; работна ръка има достатъчно – над петдесет ученици са в клас. Знаят ли нашите деца колко повече радост имат в сравнение с връстниците им от топлите страни… Трябва да видиш, за да повярваш.

imageученици от Олонгапо imageчастно училище в Олонгапо

    Приспособимостта на филипинците е толкова поразителна, че понякога се оглеждаш в поведението им като в криво огледало. Наблюдаваш своите жестове, въздишки, смръщване на челото, дори паузи при говорене. Хамелеонщината им е развита в космическа степен. Така са и оцелели през по-голямата част от своята история. Такава откровена имитация граничи с папагалщина и изглежда дори като подигравка – нещо, което не съм виждала никъде другаде. Дълбоко вкоренено в мисленето на филипинеца, то се прави напълно несъзнателно.
     Колониален манталитет. Приписват ти ролята на бялата „мам“ (съкратено от „мадам“), независимо дали ти харесва или не. А белите мъже, женени за филипинки, са наясно, че цял живот трябва да издържат и многобройната им рода.

imageна пазара imageдеца рекламират новооткрит магазин imageдеца плетат гривнички за продан

    Ако си се държал даже не приятелски, а просто човешки с някой шофьор на такси като не си демонстрирал чувство на превъзходство, той те запомня и след това издебва да те види седнал в някое кафене и идва да ти иска пари като си измисля сърцераздирателни истории. Това ми се случи. Свикнали са белият да е надут и високомерен, ако не е – значи е слаб и трябва да му се вземат парите. Зад маската на доброта се крие неимоверна алчност. Вероятно бедността ги кара да вършат неща, които иначе не биха вършили… В такива моменти разбирам каква късметлийка съм, че срещнах Агнес, малко хора са като нея.
     Но трябваше да си намеря спътница, за да бъде Стани спокоен за това диво пътуване. И решението на проблема дойде от неочаквана посока.
     – Ким Гурман? Познавам я, тя е приятелка на дъщеря ми! – възкликна Агнес.
Връзката бързо се задейства. „Бялата жена, която е дошла при теб, е приятелка на мама. Не я таксувай като бяла.“ – получи съобщение Ким, без аз дори да знам.
     Да, светът е малък, особено пък Олонгапо. Въпросът беше решен. В Азия разбираш, че истината няма финална версия. Подхранвам толерантността си непрекъснато. Тъй като обещах на Агнес да не привеждам всички под общ знаменател, пояснявам, че всички мои наблюдения се отнасят само за хората, които съм срещала в ежедневието си през тази година и половина в различни части на страната – никой не познава един цял народ и не може да прави обобщения.

imageКим с шала

    След няколко отлагания на пътуването по различни причини, най-после съм на автогарата в единадесет през нощта на 17 април. Рано преди изгрев ще бъдем в Багио. Пристига Ким с пътна чанта и голям плетен шал през раменете в лятната жега (април е разгарът на лятото, над четиридесет градуса е; едва по-късно разбрах колко е важен шалът в пътуването). Въпреки уговорката и предплатен аванс моята екскурзоводка не е купила билети предварително, тъй като смятала, че както преди десет години, по време на нейното студентство, винаги имало билети, така ще има и сега. Билети нямаше, през отпускарския сезон много народ пътува. Също така тя не е запазила места и в никой хотел… Вече бях наясно, че филипинците често забравят обещанията си, които дават лесно и бързо, за да ви зарадват; но стиснах зъби и реших, че това е част от чара на едно пътуване – непредвидените пречки. Наредихме се на опашката за „късметлии пътници“ пред вратата на автобуса с все багаж в ръцете, очаквайки някой от закупилите билети да не дойде… Мина цял час. В последния момент преди да тръгне, шофьорът обяви, че не са дошли четирима и ще вземе от нас, чакащите. Така седнахме и то на добри места.
     Много бързо осъзнах, че не само шал, а и пуловер и дебело палто са нужни в автобуса. Свирепият климатик смъкна температурата до около десет градуса и някои хора започнаха да кашлят. Рязкото и необичайно застудяване се отрази зле на пътниците, които се опитваха да поспят, свити надве. От студа няма къде да се скриеш. Всъщност никой и не протестира, явно са свикнали, а и тук оплакванията не са приети. Както и отказът – няма да чуете „не“, но това не значи, че ще изпълнят молбата ви. На всяка спирка се качваха продавачи на вода и храна, но вкочанените хора не проявиха особен интерес.
     Пътуването с влак е по-удобно и всъщност първите релси във Филипините са поставени точно от Манила до Багио, накъдето сме се запътили, през 1891 според указа на испанския крал Алфонсо ХІІ. Но не са изтраяли до наше време – по-голямата част е била унищожена още от японците през Втората световна война. Помогнали са им американските войски, тайфуните и вулканът Майон, който изригва през 1993 и довършва започнатото.
     Подвижният хладилник се изкачваше леко по невидимата в мрака планина. Височината усетих само по промяната на налягането в ушите. Леката дрезгавина най-после ни избави от кошмара. Пристигаме в Багио! Раздвижваме вдървените си крака и стъпваме на розовата от изгрева улица. Първите звуци, които чуваме, са виковате на продавачите на тахо: „Тахоооо, ягодово тахооо!“ Ягоди, в тропиците…         Спомням си и още нещо характерно за лятната столица на Филипините – боровете! Градът на боровете го наричат. Необичайната за страната прохлада ми действа ободряващо; след повече от година непосилна жега най-сетне природен хлад… И ароматът на бор… Не са като нашите планински борове, но все пак са иглолистни…
Борове и палми – доста рядко и екзотично съчетание…
     Спираме такси и се понасяме в сънения град. Пътуваме дълго и накрая слизаме пред висока стръмна улица – стълба. Ким води, всичко й е познато, уверено се катери нагоре, понесла саковете си. По средата на стълбата спираме, вляво е вратата на малък хотел. Тук ще оставим на съхранение багажа си, докато разглеждаме красотите.

imageфигура на човек от местните племена игорот – на стръмното стълбище

    Вече само с по една лека чанта поемаме стремглаво нагоре, когато внезапно ме спира някакъв странен паметник – четирима души в национални носии седят по стъпалата един над друг и са протегнали ръце – всеки над главата на седналия по-ниско. Попитах Ким как се обясняват тези фигури. „Това е наш традиционен обичай – сладко заговори тя. – Следобедите филипинците посядват на приказка и тогава си пощят главите“. Стори ми се уникален паметник…

imageпаметникът на… пощенето imageсъщият паметник

    Изгряващото слънце зарумени най-напред високите върхове и после се спусна и погали и нас. Тук лъчите му не се превръщат в пещ на мига, както е долу в низината.
     Колкото повече гледки се откриваха пред очите ми, толкова повече Багио ми заприличваше на Велико Търново. Същите тесни стръмни улички, същите накацали една върху друга къщи, само хората – други…

imageБагио
Категория: Изкуство
Прочетен: 2926 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 26.06.2015 16:31
  Филипините- народни вярвания От Наталия Бояджиева

   Пътуването е една от онези магии, които завладяват човека и които като пристрастеност обсебват мислите му. Когато си в чужда страна, се стремиш да я опознаеш в детайли, а народните вярвания дават храна за въображението, както и представа за артистизма и националния характер. Трябва да се почитат традициите, те също са средство за оцеляване. Интересно ми беше да ги съпоставя с фолклорния багаж, който си нося от България. В него има красиви и работни невести, вграждани живи, за да е здрав градежът; прелестни моми, които се надгряват със слънцето и хубостта им побеждава неговия светлик; змейове и змеици, залюбили и отвлекли гиздави моми и красиви овчари… Надникваме сега в част от митологията и историите, разпространени сред филипинците още от предхристиянско време.

image

заливът Субик

   Както е обичайно за фолклорното думане, се появяват различни варианти, случки и герои се смесват и преплитат в разказите на Арнел, Стенли, Марвин и Джон Кристофър (Джей Си). Всеки си спомняше някакви случки, прекъсваха се, допълваха се, темата силно ги вълнуваше. Бяха искрени. Магията на притчата, която им помага да се видят от птичи поглед. Да бъдеш свободен е да можеш да приемаш хората такива, каквито са. Не трябва да ги разбираш или да бъдеш като тях. Такова е уважението към странностите на живота.

          Езическите религии са природни (обожествяват се природни сили и явления) и всяка от тях е типична за определен народ, макар отделните вярвания да са съпоставими. Филипинската митология, за разлика от гръцката и римската, не е организирана в официален пантеон и не съдържа дълги епоси, но все пак имат общи герои. Така и едни и същи приказни мотиви се повтарят при различните народи. И днес митовете са част от живота на обикновения филипинец, който силно вярва в съществуването на свръхестествени създания, не непременно зли. Само чисти и добри смъртни могат да ги видят. Някои наричат тази способност „трето око”.

  Започваме с Бунгиснгис - едноок гигант, който живее в джунглата. Той е щастлив и игрив циклоп. В северната част на Давао го наричат „махентой”. Той е от добрите.

  Асуанг през деня са хора, а нощем се трансформират в различни чудовища, за да тормозят и ядат будни хора през нощта, особено бременни жени. Могат да се превърнат в прилеп, котка, прасе или черно куче. Тяхна нощна плячка са също непредпазливи пътници или спящи хора. Митът за aswang е популярен във Висаяс.

image

брадавичеста свиня или асуанг?...


Diwata (от санскрит devada – богове) са нимфи, покровителки на дърветата. В старогръцката митология ги наричат дриади. Те охраняват горите, морето, планините, земята и въздуха. Диуата дават благослов на тези, които вършат добро и проклинат онези, които увреждат природата. Тези феи живеят в големи дървета като акация, нара и балете. Balete е филипинско дърво, което започва растежа си като епифит или въздушно растение, прикрепено към живо дърво. То пуска няколко висящи корена, които, щом докоснат земята, впримчват, опасват и задушават напълно дървото домакин. Черен неблагодарник. image

вдясно – епифит

image

плодовете на дървото растат по самото му стъбло

image

мангрова растителност

image

мангрова горичка

Duwende са джуджета, които могат да бъдат бели или черни, изящна алегория на доброто и злото. Тези малки същества могат да осигурят добър късмет или лоша съдба на хората. Те са добри или пакостливи в зависимост от отношението на обитателите на дома. Обикновено излизат в дванадесет на обяд за един час, както и в полунощ. Филипинците им се извиняват за безпокойството с думите „таби, таби, по!” и оставят храна на пода за дуенде, които живеят в дома или го охраняват. Елфчетата могат да ви скрият някой предмет и да ви се смеят, когато го търсите. Но ще ви го върнат, щом им се помолите. Свръхестествените явления добиват достоверност, щом чуете история от приятел. Дъщерята на Агнес, Аиса, била на седем, когато един ден си играела пред къщи и без да иска, настъпила един дуенде, но не му се извинила. Отишла на училище, а децата започнали да ѝ се смеят, че са ѝ поникнали мустаци. Тогава момиченцето се сетило за настъпаното джудже и щом се върнало у дома, му оставило храна на двора и му се извинило: „таби, таби, по!” Малко след това мустаците ѝ изчезнали… Животът е вълшебен и чудесата са навсякъде…

Дуенде много ми приличат на скандинавските гномове. Викингите си ги представят като малки създания, които живеят под земята и в тъмните и гъсти гори и пазят подземни съкровища. Имали магическата сила да направят човека щастлив или нещастен и особено да подаряват своите несметни съкровища на случайни посетители в горите, които обитавали. Троловете пък са изобразявани като великани, повече зли, отколкото добри. Някои от тях били огромни колкото планини, дърветата и горите по върховете представлявали косата им, а очите и устата им били пещери. Те са нощни същества и тъй като се раждат от камъка, на слънчева светлина се превръщат отново в камък.

Подобни на дуенде са и „нуно са пунсо” (от тагалог – гоблин в могилата) – дребни човечета, които живеят в тайнствени хълмчета пръст като мравуняци. Те даряват пътника, стъпил на техния подслон, със сполука или нещастие. Суеверните хора, когато преминават през такава могила, искат разрешение от нуно с познатата вълшебна фраза: „таби, таби, по!”. Странни и внезапни заболявания, които сполитат човек, понякога се дължат на нуно.

Santelmo (от Santo Elmo) е огнено кълбо, което се вижда от филипинците, живеещи в планината Сиера Мадре. За него има съобщения още от испанската епоха (ХVI – XIX век). Огънят на свети Елмо варира от призрачно танцуващи пламъци до истински природни фойерверки. Обикновено е в син или синьо – бял цвят и трае няколко минути. Пламъкът не е горещ и се придружава от съскащ звук, което, според местните, доказва духовно присъствие. Те си обясняват и библейския горящ храст като форма на Огъня на свети Елмо. Попиват света с учудването на дете. А науката казва, че това е природният феномен кълбовидна мълния…

image

копията на дървесните кълнове

Екек са хора, които приличат на птици (древните гърци им казват харпии). Тези крилати хора търсят жертви през нощта, най-вече бременни жени, за да им вземат бебетата. Тук вече изслушах една зловеща история, която ми разказа с много тъга в сърцето Джей Си.

Още в шест вечерта въздухът е мастилено топъл. В една такава вечер младият мъж, потънал в носталгия и мъка по изгубената си рано съпруга, започна да ми разказва как е станало това. Идеална може да бъде само жената, която обичаш, а за него тя и досега е идеалната жена.
Когато дойде ред да се роди първото ни дете, аз посипах сол пред прага и поставих смачкан чесън на прозореца. Така всичко мина добре, предпазих жена си от екека и ни се роди чудно момиченце с японските очи на майка си. Но при второто ни дете, уви, защитата не проработи и няколко часа след раждането моята любима си отиде, екекът ѝ взе душата. Не можахме дори сватба да направим, все събирах пари за тържеството… Сега съм сам с двете ми дъщерички. Тъща ми ги гледа, а аз работя.
Дали съм видял чудовището? Да, видях го, но първо го чух.

В онази съдбовна нощ на очакване не можех да се отърва от чувството, че нещо става навън. Тази мисъл ме тревожеше и просто не можех да я избия от главата си. Бавно, почти потайно движение на покрива ме накара да затая дъх, застанах нащрек. Нещо огромно и тежко стъпваше отгоре. Изскочих навън. Тъмнината беше толкова гъста, че с нож да я режеш. С крайчеца на окото си долавям някакво внезапно, приплъзващо се движение и обръщам рязко глава, но не виждам нищо. Накъдето и да погледнех, нещо в същия миг преставаше да се движи, отскачаше зад някое от изкривените дървета или се пъхваше в дупка под земята. През цялото време околността зад къщата ни не изглеждаше пуста, а пълна с пълзящ, прикрит живот. Внимателно си поех дъх. Не след дълго слънцето ще се покаже… Но дотогава…

Имах усещането, че ме наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака. „Ти си по-силен – помислих си, - защото имаш Бог. Само вярвай, бъди предан и устоявай. Не се огъвай!” Извиках напосоки: „Махай се! Виждам те! Аз съм по-силен, ще те убия!” В тишината до мен долетя полустон – полуписък. В него имаше нещо неумолимо, нечовешко. Миризма на озлобен мрак и черни като грях огромни камъни, обрасли с мъх. Сякаш гравитационното поле на планетата изведнъж е станало по-силно, сякаш го дърпа надолу и създава затруднения на сърцето му, изсушава плътта му и замъглява очите му. Смразяващ страх.

Тук имаше лудост и дебнеща смърт, и ирационалност… „Не обръщай внимание” – каза си Джей Си. Беше влязъл в странен ритуал, чийто резултат изобщо не можеше да се предскаже. Трябваше да разчита само на себе си. Изведнъж го видя. Покривът от леко помръдващи клони бе приютил страшилището, цялото му тяло беше издуто. Младежът извика от задавен страх и тръгна напред с родена от паниката сила. Викът му отекна под високите корони на дърветата. Ръцете му се разтрепераха и свиха като в някаква нервна конвулсия. Някъде от сенките по-нататък нещо се изсмя. Зловещо кискане, почти жужене. Прокоба. Младият човек си представи студените му очи, но това беше само въображение. „Добротата би трябвало да има своя собствена сила срещу злото” – помисли си той.

Уви, този път злото надви – завърши горестно разказа си Джей Си. – Роди ми се втора дъщеричка, но расте без майка, екекът отнесе душата ѝ и разби надеждите ми… – и с източно примирение въздъхна: - Може би Бог ще ми прати друго добро момиче… Но как ще забравя жена си…

image

колония от гигантски златни короновани летящи лисици

image

гигантските златни короновани летящи лисици са едни от най-големите прилепи в света, за щастие - вегетарианци

Друг път той беше в оптимистично настроение и гордо подхвана:
Във Филипините имаме толкова много духове, повечето добри. А в другите страни какво – само вампири! Да вземем капре, горския дух – аз съм го виждал, когато бях малък. Той живее и досега в манговото дърво до нашата къща. Много е висок, колкото дървото, пуши пури, които сам си свива, но не носи дрехи, само бахаг (набедрена препаска). Майка ми и баба ми не вярват, че съм го виждал, но аз си играх с него. Качвах се на дървото и скачах от там, а той ме хващаше, за да не се нараня. Ако някой е приятел с капре, ще има възможност да го види. Добър е, ако се държиш добре с него, но ако посегнеш да отсечеш дървото, ще ти се случи нещо с ръката… Голямата стъпка плаши децата, които играят навън през нощта. За да избегнете контрола му, трябва да обърнете дрехата си наопаки и да я носите така. При пълнолуние великанът сменя дървото. Сега вече аз пораснах, но още си общуваме. Когато пия бира, го чувам да цъка с език, това означава, че и той иска. Наливам му една чаша и я оставям до дървото, на другия ден е празна ( тук Радичков би се съгласил).

image

Агнес пред бял лауан – предпочитано от капре дърво

image

терасата на изоставена американска военна болница на Гранде Айлънд

image

горски обитател

image

дали капре би харесал това дърво...

image

цветът на дървото

А виж, мананангал е измислица, защото никога не съм я виждал. Тя ловува нощем като избира усамотено място, където оставя долната част от тялото си. Когато се отдели от нея, придобива способността да лети. Понякога съблазнява мъжете с красотата си и ги примамва надалеч, за да ги изяде живи. Слънчевата светлина е смъртоносна за нея – ако двете ѝ половини са отделно с идването на зората, тя ще бъде унищожена. Трябва да се търси ниската част на торса и да се посипе със сол, чесън или пепел.

Има още филипински сирени, tikbalang – половин човек, половин кон ( древните гърци не биха имали нищо против, и те си имат кентавър), Манаул – митичният цар, който се превръща в птица… Той е и причината морето и небето да се борят. Сблъсъкът между тях е довел до образуването на Филипинските острови.

Над нас е осеяната със звезди индигова бездна. Слушам в захлас тропически фолклор, за нравите и обичаите на духовете - такова невероятно разнообразие от вярвания само народ с въображение може да създаде. В Далечния изток суеверията играят роля във всичко, те са лупата на сърцето, през която азиатците разглеждат най-подробно света. Отношението на филипинците към свръхестественото, техния духовен мироглед, запазен и след покръстването им – това може да се научи само при поглед отблизо, за да се види и невидимото, едва след приемането на чужденеца в местното общество.

На другия ден ще се отплатя на разказвачите с купичка българска супа – от време на време им нося да опитат нещо от нашата кухня, много я харесват.


Категория: Изкуство
Прочетен: 3529 Коментари: 12 Гласове: 13
Последна промяна: 22.05.2015 08:36


Филипинската сватба и дебют От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 18.03.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

    Проучването на ежедневния живот на обикновените хора дава лицето на страната. Лесно ми е да се почувствам на място навсякъде, а след една година време вече съм част и от този град, толкова вписана. За това ми помагат най-много приятелите, допуснали ме до своя свят.

    Обществото е мултикултурно, твърде многообразно и каквото и да кажа, ще се отнася само до малка част от него. Така е и със сватбата (kasalan) – колкото острови, толкова и обичаи, а и в самите острови има разделение. Освен това ритуалът е повлиян от католически, протестантски, китайски, испански и американски модели.

Седя си веднъж в двора, покрай хотелския  басейн, обърнала лице на запад. Залезът е по-широк от обикновено и багрите са по-шарени. Слънцето ме гледа с едничкото си всевиждащо око.Погледнах и аз нагоре и дълбоко си поех дъх, сякаш слънчевите лъчи ми придаваха някаква загадъчна енергия. Топла омара е провиснала като отпуснати гирлянди между околните хълмове, обрасли с джунгла. Тихо и безлюдно. Изведнъж отнякъде се появяват хора, официално облечени и забързани в една посока. Тръгвам моментално след тях, апаратът е с мен. Изкачваме се на широката тераса, а там – столове, строени в редици, очакват… сватбарите. Защото това е сватба, а младоженците са Шийла и Исмаел, както научавам от забравена на един стол покана. В нея е целият сценарий на тържеството, така че всички заедно да казват молитвите. Отпред, пред бяло платно, украсено с цветя, вече ги посрещат пастор и пасторка от Методистката църква. Младата двойка слуша с участие дългата реч, напътствията и шегите от венчалния обряд, а вечерта идва от изток на пръсти, докато на запад се разлива залезът. Някои деца не издържат на дългия ритуал, задрямват и пропускат намятането на новобрачните с общ бял воал, а върху него се проточва въже във вид на осмица (щастливо число тук, което също се тълкува като знак за безкрайност) – и двете глави попадат в примката, за да са свързани завинаги. В моите очи най-интересната част.

image

луната изгрява над джунглата

image

пасторите

image

божието слово

image

сватбарите

image

Шийла и Исмаел

    Бракът във Филипините означава не само съюз на две лица, но и обединяването на два клана. Смята се, че човек не е случаен самотник, а продължител на дълъг и силен род. Типичната традиционна филипинска сватба от предколониално време е траяла три дни и е била официално потвърдена от babaylan – племенен жрец или жрица. Къщата на babaylan е била и „ритуална зала” за венчавката. Първият ден двойката се завежда при жреца, който ги благославя, докато ръцете им са хванати над съд със суров ориз. На третия ден жрецът убожда гърдите им, за да капне малко кръв, която се смесва в един съд с вода. След като потвърждават любовта си един към друг три пъти, ритуалчикът ги храни със сварен ориз. Новобрачните пият от водата, смесена с кръвта им. Жрецът обявява бракът им за сключен, след като е завързал шиите и ръцете им с въже и е сплел дългите им коси в обща плитка и така, буквално свързани, ги включва в празничната гощавка. Освен него, и вождът на племето или мъдър старейшина е можел да бракосъчетава. Днес местните традиции все още съществуват в някои отдалечени райони (мен ако питате, всички райони са отдалечени при население, пръснато по седемстотин обитаеми острова).

image

завинаги

image

денят си отива

image

сънят е надвил младия сватбар

image

въжето ги свързва съвсем буквално

image

благословия

image

пред ресторанта – снимки на годениците

    Луната вече беше изгряла и обливаше с мека светлина щастливите Шийла и Исмаел, вече семейство. По даден от пастора знак сватбарите станаха и благословиха двойката с протегнати към тях ръце. После заедно се отправиха към ресторанта на първия етаж.

    Друг път случих сватба в католическата църква „Сан Роке”. Как направих снимките – подредих се до фотографите, слях се с тях и всеки мислеше, че съм наета от другия род. Накрая булката не хвърля букета към момите, а го поставя пред статуята на Богородица или на светеца покровител (в случая – свети Роке), или пък го полага на гроба  на заслужил роднина или прародител.

image

църквата Сан Роке

image

сватбарки

image

молитва за щастието на младоженците

image

сватбата в Сан Роке

image

Десетте Божи заповеди в двора на църквата

image

Свети Роке

image

Богородица

Агнес наскоро беше поканена за кръстница на своя племенница на един друг остров. Показва ми после снимки от тържеството и на тях видях десет жени кръстници и още толкова мъже кръстници, при това не бяха двойки. – Защо са толкова много? – питам.
Защото хората са бедни и имат нужда от подпомагане за добър старт в семейния живот.. Затова и другата дума за кръстници е откровеното „спонсори”. Да, и след сватбата те поддържат връзка - младата двойка ги търси за съвети, но най-вече за финансова помощ.

    И на друг интересен обичай станах свидетел в хотелския  ни двор. Нарича се „дебют”. Дебютът е традиционен празник, на който се празнува осемнадесетия рожден ден на момичето. От този ден то се превръща в млада жена, това е възрастта на зрелостта във Филипините. Може вече да встъпи в брак и се представя официално на всички познати ергени.Филипинските мъже празнуват своя дебют на двадесет и една, макар и не толкова тържествено – Марвин ми разказа, че просто са отишли с приятели на плажа и са се напили.

     Типичната церемония за девойката е една епична нощ. В ресторанта горят осемнадесет свещи и се започва с кратка молитва, призовавайки божията благословия над момичето. Първият танц е незабравимия „Танц на бащата и дъщерята”. Възрастен роднина като дядото може да замести бащата, ако той не е пристигнал за случая. Танцът „Осемнадесет рози” е с осемнадесет предварително поканени мъже, близки на дебютантката, които танцуват с нея, след като я даряват с по една червена роза или с нейното любимо цвете. А най-важният е „Гранд Котильон”, който е сложен танц, изисква месеци репетиции и обикновено семейството наема хореограф, който да подготви изпълнението. Репетициите са в дома на момичето, което осигурява храна и напитки за участниците.

image

Никол танцува с брат си Марк Антъни

image

Никол танцува с братовчед си

image

приятелките поднасят запалени свещи

image

речта на дебютантката

    Освен рози – символ, че и тя е вече разцъфтяла като цвете, девойката получава и осемнадесет свещи от своите приятелки и роднини жени. Всяка дама – орисница държи кратко приветствие и пали свещ, с която поднася и подаръка си. Даровете си имат име – „Осемнадесет съкровища”. Правят се също толкова снимки на цялата компания, която вдига наздравици за любовта и приятелството. А свещите са символ на някаква добродетел и светлината им ще бъде пътеводна в живота на младата жена. Церемонията по връчването на тортата се придружава с фойерверки. Рожденичката си намисля желание, духва свещите и тортата може да бъде нарязана. Нощта завършва с реч на дебютантката, в която тя споделя свои мисли за живота и благодари на гостите си. Понякога в пресата се появяват тези благодарности към приятелите поименно, придружени с техни снимки от тържеството.

    Филипинката гледа на своето въвеждане в обществото като преход към женствеността – един от най-важните етапи в живота си.

   Преди испанците да ги колонизират, дебютът не е съществувал във Филипините. Една стара традиция - Quinceanera – е с корени в древното общество на ацтеките. На петнадесетгодишна възраст ацтекските момичета са били вземани от домовете им и обучавани от по-възрастни жени на всички умения, които жената трябва да владее. Дълги години испанците следват тази традиция и повлияват и на филипинците, които си избират осемнадесет години за зрялост.

Всъщност разкоша, който описах, могат да си позволят малко семейства. – Когато бях малка, семейството ни беше толкова бедно, че не можехме да се храним по три пъти на ден – спомня си Кими. – Тогава се заклех, че един ден моите деца ще живеят добре. Работих здраво в Сингапур и в Япония и постигнах мечтата си. Направих на дъщеря си най-прекрасния дебют, за да ѝ се сбъднат желанията. Това се помни. (Снимките, които ми даде Кими, са от дебюта на нейната дъщеря Никол).

    Други, по –практични родители, дават на децата си паричното  изражение на празника, да си купят нещо за спомен.

  Но дебюта, който наблюдавах в двора, учуди дори Агнес, а мен трогна. Излязох навън за вечерното си наблюдение на звездното небе, тук луната изглежда по-близка. Някакъв женски глас се носеше над водата, но песента е нещо обичайно по тези земи. Необичайна беше страстта на певицата. Доближих се и прочетох името ѝ Евелин на един плакат, поставен точно пред барчето, превърнато с филипинска непосредственост в църква за Рождественската служба. Беше дошъл свещеник, произнесе празнично слово пред събралите се двадесетина служители на хотела, после те се причестиха, той делово съблече църковната одежда и си тръгна.

    Сега обаче празникът беше различен – рожден ден, шестдесети, но – странно, със сценарий на дебют. Достолепната дама изпя няколко песни с чувство, смени официалната си рокля с друга и … започнаха танците. По начина, по който кавалерите пристъпваха плахо, поемаха червена роза от ръцете на една служителка и я подаваха на рожденичката, разбрах, че Евелин се връща в младежките си спомени. Може би не е имала своя дебют и е решила да го преживее сега, а може би просто иска да се почувства отново на осемнадесет… Сладко – горчива магия… Беше трогателно и когато десетинагодишният ѝ внук я покани на танц, и когато с нея по плочите край водата, пълна с разноцветни светлини, се понесе един старец с насълзени очи, може би баща ѝ. Танцът беше прекъсван няколко пъти от неговия сдържан мъжки плач от радост. Сълзи, признак на сила. Те стоплиха душата ми.

image

Евелин приема поздравления

image

танц с рози

image

мъжки сълзи

image

сладко – горчиво – отново на осемнадесет!

Никол и Евелин – две филипински жени, едната в зората на своя живот, а другата – прехвърлила билото му, но еднакво щастливи, еднакво обичани. Ние, хората, сме лишени от криле върху гърба си, но те са в нашите мисли, а когато желанията и копнежите ни са трепетни, неспокойни и търсещи, ни подтикват да ги размахаме и да полетим.

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 2955 Коментари: 7 Гласове: 9
Небесният храм и Великата китайска стена

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

    Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.

    Едва по средата на дългия ден сме. Жарава се сипе от небето. Следобед ще разгледаме и Небесния храм, а Великата китайска стена оставяме за утре – до нея се пътува 80 километра.
    Къде да обядваме… Симо и Стани обявиха, че вече са развили непоносимост към китайската храна – твърде странна е на вкус и не ги засища. От двете злини избраха „по-малката” – Макдоналдс – прокълнато място с вредна храна, която във Варна не бихме и погледнали. Нямаше как – преодоляхме няколко задръствания, които в гигантската столица са неизбежни по всяко време на деня, и пристигнахме в американското бързо хранене. Бързо хапнахме, метнахме се пак в буса и не след дълго спряхме пред Небесния храм - Tian Tan.

    Небесният храм е най-големият храмов и манастирски комплекс в Китай – четири пъти по-голям от Забранения град. Великолепната гора, която го покрива, създава усещане за рай, както предполага и името му. Построен е през 1420 г. по време на император Yongle (Юнлъ) от династията Мин, който е отговорен  и за построяването на Забранения град. По време на китайската Нова година императорите са се молили на Бога на Небето за добра реколта и това е една от най-важните церемонии на имперски Китай. Бил е разглеждан и като таоистки храм, въпреки че поклоненията на монарсите пред Небето предшестват таоизма.

image

Залата за молитви за добра реколта

image

Залата за молитви, възстановена след пожара от мълния през 1889

    Вървим по каменната пътека, създадена специално и само за монарха и неговата свита, които са излизали от Забранения град и са прекосявали Пекин, за да стигнат до Небесния храм и да разпънат шатри в комплекса. На редовите китайци не им е било разрешено да гледат процесията и последващата церемония. Смятало се е, че и най-малката грешка в ритуала би представлявала лоша поличба  за цялата нация през следващата година.

    Днес паркът и откритите пространства живеят  и дишат с ритъма на обикновения столичанин. Тук един мъж на средна възраст свири на ърху под сенчестия навес, по-нататък двама играят на китайски шах, заобиколени от наблюдатели, други упражняват тай чи, а нощем се събират да танцуват етнически и съвременни танци. Приемат го като един от градските паркове – място за артистична изява, гимнастика и общуване.

image

навес с колонада в комплекса Небесен храм

image

мъже играят китайски шах под навеса

    Не така обаче е било някога, в петнадесети век. Цялостното оформление на ансамбъла от пет архитектурни групи символизира връзката между Земята и Небето – света на хората и божия свят – която стои в основата на китайската космогония, а също и особената роля на императора в тези отношения. Синът на Небето се явява посредник между народа и своите символични родители – боговете, тях той моли за добра реколта. И Залата за Молитви за Добри Реколти, и Олтарът са кръгли (символ на Небето) и са разположени в центъра на квадрат (Земята). Целият храмов комплекс е обграден с двойна стена, по-висока и полукръгла в северния край (Небето) и по-ниска и квадратна в южния край като знак за Земята.

     Спираме смаяни пред Храма за молитви за добри реколти – един от Десетте най-забележителни храма в света. Неслучайно. Красота и изящество и във формата, и в украсата и в интериора. Залата е увенчана с троен покрив с кралскосини керемиди, а на върха му – позлатена сфера. Тя е единственият запазен образец на архитектурния стил на Мин и Тан династиите. Няма неизрисувано местенце – богата декорация  в червено, синьо, зелено и златно с много сложен дизайн – радост за очите. Постройката е изцяло дървена и без пирони. А влизайки вътре, оставате с впечатлението, че колоните, които я поддържат, са безкрайни. Оцветени в благородно червено, те символизират четирите сезона, дванадесетте месеца, часовете на деня и на нощта и всички съзвездия.

image

няма неизрисувано местенце по фасадата

image

в Залата за молитви

Императорският Небесен Свод е мястото, където се пазят паметните плочи на предците на императорите. Заобиколен е от гладка ехо – стена, наречена така заради своите акустични свойства. Ако един човек застане зад източната пристойка до стената, а друг – зад западната и говорят с лице на север, те ще се чуват ясно, макар и твърде далеч един от друг.

image

в дъното – Императорският Небесен свод

image

Императорският Небесен свод, ограден с ехо стена

    Накрая стигаме до Олтара на Небето, където са се правели жертвоприношения на животни и са се палели ароматни свещи. Той е снежнобяла мраморна площадка на три нива – всяко пищно украсено с дракони. В центъра му има кръгла плоча, наречена Сърцето на Небето. Благодарение на дизайна на олтара, звуците от молитвата се отразяват от парапета, създавайки значителен резонанс, който е трябвало да помогне молитвата да стигне до боговете. Стени обикалят небесното сърце и то се свързва с другите части на комплекса чрез красиви порти с облаци на върха.

image

Симо на фона на Жертвения олтар

    Императорът се облича в сини молитвени дрехи - като върховен жрец, измива си ръцете и се отправя към кръглия Олтар. Звучи ритуална музика и владетелят коленичи в Сърцето на Небето, отправяйки трепетно молитвата. Принася се жертва. По-късно той се покланя и пред паметните плочи на предците, където оставя дарове от нефрит и коприна и се помолва за благоденствие на народа си. Императорът коленичи три пъти и се покланя девет пъти пред плочите. Музика и церемониални танци. Накрая се изгарят копринени свитъци в открита, подобна на кладенец пещ и монархът се завръща в Забранения град.

image

портите, украсени с облаци в горния край

Уникално съчетание от история, философия, духовност и култура. Целият китайски свят е в тази свещена церемония.

     На излизане поспираме и пред китайската хвойна на повече от петстотин години с името „Девет дракона”. Названието й се дължи на ствола – прав, солиден и покрит с гротескни образувания – спираловидни вдлъбнатини, които се извиват нагоре като че ли девет дракона са се усукали около дървото, устремени към небето, така ги е видяло  въображението на китаеца.

image

старата хвойна

    Когато излязохме от Небесния храм, нощта вече се прокрадваше откъм изток и градът бързо започна да притъмнява.

    На следващата сутрин ставаме с опияняващото усещане, че днес ще видим нещо велико – едно от Седемте чудеса на света, най-голямото защитно съоръжение на Земята, символа на китайската цивилизация – Великата китайска стена! Тръгваме рано, но и така не можем да избегнем жегата. Когато пристигаме на изходния пункт за изкачване на Стената - Бадалин, вече вдишваме огън и издишваме жупел- непоносимата жега си беше наумила да ни уплаши, но ние бяхме претръпнали и почти не ѝ обръщахме внимание… Опашката от чакащи коли е безкрайна, напредвахме със сантиметри и Стани и Симо – пушачи по онова време – не издържаха и слязоха за по цигара. След това продължили с бърза крачка напред с мисълта, че все ще ги настигнем. Но се загубили в навалицата. Сюблимният момент настъпи, когато нашата водачка трябваше да обясни на Стани по телефона как да ни намерят. Като че ли някой предаваше по вселенския телефон от близка планета. Близка, но непозната. Гледахме я с ужас как емоционално гъгне с неразбираеми звуци на телефона, споглеждахме се разочаровано с Еми и вече си представяхме страшни сцени на срещи в полицеско  управление…, когато като по магия те двамата се появиха от неочаквана посока. Но не благодарение на неразгадаемите указания. Въздишка на облекчение и отново сме в колата  и чакаме ред. Той дойде след около час пълзене по шосето.

image

първи впечатления от Стената

image

панорама от Стената

    Кабинков  лифт ни издига до стената и скоро кацваме върху необхватната каменна верига. Погледът се рейва смаян надалеч към планинските върхове и не иска да се връща. Обзема ви абсолютна яснота. Тук няма скрити символи и знаци, както е в Небесния храм. Простор, вълни от зелени планини и пак простор… Ослепително лазурно небе и трепкаща мараня, която обвива в було далечните върхове. И сред тази дивна лятна панорама се вие един безкраен каменен дракон – Стената! Замълчаваме, за да осъзнаем мястото, да го обхванем с поглед. Ухание на слънце, събирано и трупано с хилядолетия, и на безбрежност. Идеята да се огради страната с висока стена внезапно престава да ви изглежда нелогична. Изтласквате от съзнанието си факта, че Чингиз хан е опровергал необходимостта от такава преграда като просто я е заобиколил и ордите му са навлезли и опустошили Китай през 1211 г. Толкова хармонично и убедително се вие величествената грамада през планините, като че ли е безкрайна и като че ли винаги е била тук. Мрачно доказателство на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо.

image

Великата стена

image

със Симо и Стани пред наблюдателната кула

    Надвесвам се между зъберите на титаничното съоръжение. Отблизо то изглежда по-тежко и застрашително, отколкото на снимка. Гледката ми носи смесени чувства – възхита от величието на човешкия труд и търпение, и тъга заради погубените човешки животи, погълнати от безкрайния дракон. Какъв малък и нищожен отрязък от целостта на вечността ни е отделен и колко дребна частица от всеобщата съдба сме.

    „Хилядолетието трае само няколко секунди” – мисли Далай Лама и потвърждението е пред нас. Гигантският строеж е започнал още през IV век преди новата ера – в епохата на Пролети и Есени и на Воюващите царства. През 221г. пр. н. е. императорът – обединител Цин Шъхуан завладява шестте царства Чу, Ци, Уей, Джао, Хан и Ян и дава заповед да се съединят съществуващите участъци в една непрекъсната линия за отпор на степните нашественици от север. През следващите 2 300 години милиони китайци от двадесет династии работят по укрепването и удължаването ѝ и днес тя достига 21 196 километра. Истинската мистерия на света е видимото, а не невидимото. Вдигнах глава от тази зашеметяваща картина, но като с ефекта на доминото внезапен полъх на вятъра довя шепота на милиони китайци, оставили костите си в човешкото творение , наричано още тогава „най-дългото гробище на света”. Работната сила се е състояла от войници, селяни, военнопленници и затворници като от тях десет милиона мъже са намерили смъртта си тук. Колосален труд в епоха без машини, когато за хоросан са използвали брашно от лепкав ориз. Има една легенда за Мън Дзиен, чийто съпруг е починал в градежа. Нейният плач е бил толкова горчив, че част от стената рухнала, разкривайки костите на мъжа, така че тя могла да го погребе.

     Събирането на работна сила в строителството на стената обезлюдява нивите и настъпва глад. Когато се изчерпва търпението му, народът въстава една година след смъртта на император Цин Шъхуан. Това въстание е първото и най-жестоко в китайската история и води до свалянето на династията Цин.

    Каменната стена е построена с мъдрост, всеотдайност, пот, сълзи и кръв. В различните епохи е имало различна полза от нея. Предпазвала е Пътя на коприната, както и безопасното предаване на информация и транспорта. Могъщ символ на обединението на Китай, едновременно с това тя представя отделянето и скриването на страната от останалата част на света като така се запазва родната култура и самобитност.

image

страничен проход

image

на сянка

image

по Стената

    Огледах се за моите хора – бяха се пръснали и крачеха насам – натам съсредоточено, откривайки тайни стълбища, ниши и скривалища встрани от основния път. Няма равни участъци – или се катериш нагоре, или се спускаш надолу. Стратегически платформи, наблюдателници, складове за зърно и оръжия, помещения за войниците и кули за светлинни и димни сигнали са изградени по цялото протежение на стената. Надникнах в една бойница, където се бяха събрали туристи на сянка и хладина. Там се и изработваха малки паметни знаци, които свидетелстват поименно, че сте били на Великата стена, поръчах си и аз.

    Тръгнахме си с гордост и въодушевление от най-дългата структура на света, изградена от човешка ръка и посещавана годишно от около сто милиона туристи. Една мечта се сбъдна.

    Любовта на китайците към стените продължава и сега – висока зидария, често с покривче, огражда и в наши дни кварталите в градовете и селските къщи. Явно им създава уют, чувство за сигурност и за уединение.

image

парчета стъкло са циментирани върху стена в Пекин

image

портата за ресторанта, и отново - стени

    На връщане се отбихме в скрито крайпътно ресторантче, което ни показа нашата водачка. Хапнахме набързо, тъй като нашата художничка Еми държеше да разгледа Националната художествена галерия. Китайската ни спътница призна, че не знае къде се намира, но ще ни покаже друго място – център за съвременно изкуство. След тържественото достолепие на вечността е много освежаващо да се срещнеш и с младежкото лице на столицата. Артистичната зона 798 заема голяма площ от шест квадратни километра сред изоставени фабрики, строени от източногерманците в Пекин през 50-те години. Червени маоистки лозунги още красят стените на бившите халета, пригодени успешно за галерии. Цял ден можете да скитате из изложбените зали, ателиета, модни магазини, ресторанти и кафенета, както и да си купите китайски поп арт. Добре е да имате карта на галериите. За Еми беше изключително преживяване да види китайските си колеги по време на работа и да се запознае с тяхното творчество. Особено се впечатли от откровеното и своеобразно тибетско изкуство.

image

фабриката днес е галерия

image

в Арт зона 798

image

една от творбите

image

призрачни образи по знамената

image

божеството

image

човекът, хванал се за покрива, е творба

image

модерна творба

С пълни сърца и души отново се оставихме залезът да ни завладее. Огненото отражение – толкова прекрасно и наситено с чувства – продължаваше да разхубавява града.

image

довиждане, Пекин!

Платихме на нашата водачка колкото поиска за труда и се разделихме усмихнати – все пак ни прави компания два дни.
Очакваше ни дълъг път – последният етап от нашето две хиляди километрово пътуване из провинция Шандун. Прибирахме се у дома – в Пънлай, нашият тригодишен дом.
„Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае”. (Лао Дзъ)

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 7919 Коментари: 8 Гласове: 11


Пекин- Забраненият град От Наталия Бояджиева 


Следващата сутрин потеглихме за Пекин – последната точка от нашата обиколка. Спряхме за малко в столицата на провинция Шандун - Дзинан, град на четири хиляди години, известен с културата Луншан от късния период  на неолита. Знаехме за неговите 73 извора, но минахме почти транзит, бързайки да посветим повече време на Пекин.

image

в Дзинан

След изморителното слизане от Тайшан всички се бяхме схванали, стъпвахме вдървено, краката ни боляха. Приятел на Джан, впечатлен от роботския ни вървеж, ни покани в най-добрия салон за масажи в Дзинан – от това сме имали нужда. Това беше първият ни китайски масаж, а за нашите мъже – и последен, поне те така се заричат…

След вкусната вечеря се качихме на втория етаж на традиционно декорирана сграда, където са стаите за масаж. Въведоха ни в помещение с пет кушетки и включиха телевизор. Излегнахме се блажено и безгрижно, с дрехите и с настройката, че ще бъде забавно, не знаейки какво ни очаква. Появиха се пет хубави девойки в национална носия, всяка с дървено ведро с гореща вода в ръка. Във водата плуваха омайни билки с чуден аромат; там трябваше да потопим краката до коленете. Тогава още нямахме представа, че, за да бъде полезно, трябва да е и болезнено, а и не очаквахме от хубавиците такава подлост и безсърдечие. И като се започна едно мачкане и омесване – шокиращо за несвикнал човек. След десетина минути отдръпнаха кофите настрана. Не остана движение от йогата, което да не беше приложено върху нас. Не сме очаквали, че телата ни са способни на такова усукване – човек не знае своите възможности.Стани на два пъти става и потегля да си върви, но безкомпромисният глас на Анита ледено го завръщаше: „Къде, не сме свършили още!” Дъхът ми спря от невъобразимото пресукване, отказах се да проследявам накъде отиват краката ми, и накъде – ръцете. Каква ли подготовка трябва да имаш, за да изтърпиш всичко това, мислех си. Може би не чак като за космонавт, достатъчно е да си роден китаец…Да не говорим за вендузите, поставени на стъпалата ни и за торбите с горещи камъни, разстлани по гърбовете ни накрая...  Но най-много се смяхме на Симовите страдания, на него се падна най-дребното момиче. То съвестно и сръчно премяташе насам – натам дългите Симови крака, стоически, без да се оплаква, с усмивка на уста. Обаче Симо имаше гъдел и се превиваше от смях, и не можеше дъх да си поеме, което затрудни донякъде самоотверженото момиче, но то не се отказваше лесно… Във весел смях и охкания мина цял един час, най-после си тръгнахме. И стъпвахме някак по-леко… Винаги ни става смешно като си го спомним. Снимки нямаше кой да прави, всички лежахме арестувани от ловките и силни масажистки, но пък случката е увековечена от Еми, нашата художничка, в една чудесна карикатура. Нейната дебела папка, пълна с карикатури на забавни моменти от живота на семейството, ни събира винаги с настроение.

image

„Китайски масаж” – карикатура на Емилия Бояджиева

На другия ден не усетихме петстотинте километра до столицата, изминахме ги леко по гладкия път и следобед пристигнахме в хотела. След двучасово навлизане в метрополиса – екзотичен, мистериозен и исторически. Жителите му са 21 милиона, към които се прибавят и десет милиона трудови емигранти от селските райони, които работят на черно. По улиците вече се усещаше, че се намираме в най-населената страна в света.

image

навлизаме в Пекин

image

традиция и съвременност в Пекин

image

по пекинските улици

За сутринта се уговорихме с професионална екскурзоводка, която да ни разведе из Забранения град. Доверихме се на избора на Джан.
Разходихме се из квартала преди вечеря, не открихме разлика с другите китайски градове, които вече бяхме посетили. Китайско лято.

image

продавач на вестници

image

триколка за товари

image

триколка за пътници

image

пазарува се направо на тротоара

image

жена с плодове

image

пред портата

Плодове и зеленчуци на улицата, вездесъщите велосипеди и триколки, коли и милиони пешеходци сноват привидно хаотично, всеки се упътил по задачите си, но без излишно бързане и суетене и без да обръщат внимание на светофара. Приказват си един с друг, докато карат рамо до рамо колелетата си. Улиците не блестят от чистота и със сигурност не ги мият със сапун, но в живота на обикновения китаец има чистота, радост и движение към по-добро. Духът си почива сред такива хора.

Станахме рано, направихме си кафе в стаята и хапнахме плодове, тъй като в хотелския ресторант за закуска се предлага също такава храна, каквато и за обяд, и за вечеря - готвена. Във фоайето вече ни чакаше усмихната нашата водачка. Много скоро разбрахме, че с това и ще си останем – с нейната усмивка… Тя не говореше английски и каквото и да я попитахме, отговаряше с любезна усмивка, изломотваше нещо неразбрано и те поглеждаше невинно, оставяйки те в пълно недоумение – екскурзовод „джаадъ” /менте на китайски/. „Добрите думи са отрова – казва Конфуций, - горчивите – цяр”. Ни отрова, нито цяр достигнаха до нас, само неясно бърборене, замаскирано като обяснение на гид… Познанията ни по английски не ни помогнаха особено в общуването, но пък развихме интуицията си, досещайки се спонтанно какво иска да ни каже жената. Времето летеше, късно беше да търсим някой друг. Ползата от нейното присъствие беше само тази, че посочваше най-прекия път на Джан до забележителностите, които си бяхме набелязали. И това е нещо при тези огромни разстояния.

Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се крият под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън – най-големият площад в света! Символ на сърцето на китайската нация. Името му означава „Порта на небесното спокойствие”, наречен е така по името на портата, която се намира в северната му част, и се простира на 440 000 квадратни метра. Казват, че можел да събере един милион хора едновременно. Наистина е много впечатляващ. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си.

image

площад Тянанмън, вдясно – паметникът на националните герои

image

зад паметника на националните герои е Китайският исторически музей

На него са построени Народното събрание, Мавзолеят на Мао, Паметникът на националните герои, Китайският исторически музей и, разбира се, най-загадъчното място – Забраненият град. Гледаме да не изгубим от поглед нашата крехка водачка и едновременно не спираме да правим снимки. Минаваме първо покрай мавзолея на вожда, току-що са го отворили и пред него вече се вие километрична опашка, най-вече от китайци.

image

опашката пред мавзолея на Мао Дзедун

В Москва преди много години бях посетила мавзолея на Ленин и с това се беше изчерпал интересът ми към мумиите на съвременни политици. Отминаваме и се отправяме към по-интересната част – Императорския град.
Касата обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите  се сливат в покрив над главите.

image

частица от опашката пред Забранения град

Е, тук вече ще се чака цял ден, помислих си. Какво ли ще успеем да видим… В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, има и по-важни неща…

Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина.

image

Еми на фона на градската стена

Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 г., комплексът се състои от 980 сгради на площ от 72 хектара. Той е бил дом на китайските императори от династията Мин / 1368 – 1644/ до края на Цин /1644 – 1911/. Прекрачихме високия праг на централния портал –Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта - Божествената - и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви /или да го носят/ само императорът – Синът на Небето. Общо двадесет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правило за императрицата – на нейния сватбен ден и за студенти, положили успешно Императорския изпит. Симо, като историк, поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император” на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината. Морето от чадъри  ни понесе. И двете местни религии – будизъм и даоизъм – са съществували в мирно разбирателство, та и досега. От Азия са тръгнали всички световни религии. Официално Китай е атеистична страна, но хората тайно, а вече и открито следват някаква вяра. Видяхме два даоистки храма и няколко будистки, от които най-важен е Павилионът на Дъжд от цветя. Цялостното оформление на Забранения град до най-малкия детайл отразява философски и религиозни принципи, като над всичко е внушението за императорската мощ и сила. Броят на статуетките на покрива говори за статуса на стопанина, най-често са от три до седем. Единствено за Залата на Върховната хармония е разрешено да има десет драконови фигурки, тя е уникална в цялата страна.

image

десетте фигурки по стрехите

image

първият вътрешен двор с петте моста над Вътрешната златна река

image

каменните мостове

В първия огромен двор /10 000 квадратни метра/ са прехвърлени пет моста над вътрешната Златна река. Те символизират петте конфуциански добродетели, в които се възпитават хиляди поколения китайци– човечност, чувство за дълг, мъдрост, надеждност и благоприличие. Мостовете са украсени с мраморни балюстради с мотиви на дракон и феникс. Обширният двор събира много хора по време на празнични церемонии и внушава усещането за имперско величие.

Според принципите на фън шуй идеалното място за дом е с южно изложение с вода отпред /Златната река/ и планина или хълм зад него / хълма Дзиншан/. Паркове и градини, езерца, водни канали на няколко нива с мраморни мостове над тях, каменни колони с барелефи, лъвове, жерави и дракони, червени порти със златни орнаменти по тях. Над портите се издигат гиздави многопластови покриви с богата ажурна украса.

image

богата декорация

image

порта със златна украса

image

част от двора

image

един от троновете

Тронове видяхме на две места – в Двореца на Небесната чистота и в Залата на Съхранената хармония, място за аудиенции. Трудно се снима над многоглавата тълпа, но с повече усърдие успяхме да запечатаме красотата, Еми има особени заслуги за това.

В Двореца на Небесната чистота е и Залата на Земното спокойствие. Там са спалните на императора и императрицата. Владетелите Канси, Тонджъ, Гуансу и последният – Пу И, са живели в тази зала след като са се оженили и преди да се преместят в други зали. „Qian Qing” и “Kun Ning” означават: “Небето е чисто и земята е мирна”, с други думи – императорът ще управлява страната вечно.

Големият каменен барелеф е дълъг 17 метра, три – широк и тежи повече от двеста тона. Изработен е от цял естествен камък в началото на династията Мин /1406г./, когато са построени трите главни зали. През 1761 г. /Цин/ старите фигури по камъка са били издълбани и на тяхно място са изсечени нови. С рамка от лотосови пъпки, къдрави вълни на дъното, по средата – девет дракона сред облаците /драконът е символ на императора/. Гигантският къс е бил извлечен от Дашъуо, западните предградия на Пекин. Той е транспортиран до Двореца през една люта зима като са поливали вода по пътя, за да се образува лед. Така той е бил избутван и приплъзван по ледената пътека.

image

Големият каменен барелеф

image

бронзови лъвове пазят каменния барелеф

image

Станислав разглежда току-що купената книга за Забранения град

Всеки предмет на изкуството има история, безкрайно интересна. В музейната част са запазени 1 700 000 изящни предмети от бита на императора, съпругата му и хилядите му конкубини. /По-късно приятелката ми Сун ще ме попита как така европейските царе имат само по една царица като цялата власт е в тях. Я виж китайските по колко хиляди наложници имат!…/. Бронзови и емайлирани съдове за вода и храна, керамични мозайки и дърворезби, печати, стели, скулптури, малка пластика на животни, нефритени и златни бижута… Само нефритените изделия са 30 000 на брой като най-ранните са от неолита. Една от най-големите колекции на механични часовници от 18 и 19 век е също тук. Те са правени в собствените работилници на двореца, някои са пристигнали от Западна Европа и Япония.

image

съд за вино в музея

image

в музея

Императорската библиотека съдържа множество редки книги и исторически документи и от двете династии – Мин и Цин.
Сред ценните културни реликви има и много дарения от обществеността.
Ако искаш да разгледаш всичко, ще ти трябва поне месец всекидневни обиколки. Нашето време обаче е ограничено до няколко часа, така че поехме към изхода в северната част на Забранения град. Излязохме зашеметени от преживяното, усетили пулса на Китай.

Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към един хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „накъде сега?” „Ако не сте много изморени, да се качим на върха” – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не се бяха възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно… Добре, ще се покатерим.

Паркът Дзиншан /Jingshan/ е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра хълм е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца и от околните канали.

image

излизаме през Божествената порта и отсреща е хълмът Дзиншан

image

храмът на върха

image

в будисткия храм

image

трон за „императорски” снимки на върха

Има една покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнадесетата година от царуването му – 1644 г. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание, първата му цел била да обсадят столицата Пекин. Атаката започнала в един мартенски ден, по обяд. На следващия ден Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт.

Възползвайки се от суматохата, Чон джън изпратил няколко евнуси да придружат престолонаследника извън града, на безопасно място. След това принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си. С наближаването на зората императорът ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не се явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, смесен с изстрели, докато беглецът имал само един оръженосец – евнух на име Уан Чънън. Тогава императорът си ударил силно пръста, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани”. След това той се обесил на върха на хълма. Днес табела разказва за неговата злочеста съдба. Китайците и досега държат особено много на това – „да имат лице”, тоест да запазят достойнството си.

Платихме си билети и започнахме да се изкачваме по стълби и застлани с плочи пътеки. Зеленината освежава и тялото, и ума в непосилната жега. С всяко стъпало се потапяме и в китайския вътрешен свят – едновременно съвременен и силно традиционен. На едно място мъж на средна възраст пее арии от Пекинската опера, така, за себе си, без да търси публика. Другаде артист изнася kuaiban /бамбукова беседа/. Kuaiban означава устен разказ на истории или приказки, популярен в Северен Китай. Изпълнителят придружава разказа си с малко кречетало от бамбукови плочки, с което потраква ритмично, в такт с говоренето. Вероятно това е прародителят на модерния рап. Около него вече се събира публика… Дълбоката духовност е това, което е съхранило китайския народ и неговата блестяща цивилизация през хилядолетията.

image

Забраненият град

image

на втори план е съвременен Пекин

image

куполът на Националната опера

image

все още с поглед в миналото

Струва си усилието, струва си! Гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се почувствахме окрилени и щастливи.


Снимки: Наталия и Емилия Бояджиеви


Категория: Изкуство
Прочетен: 4588 Коментари: 11 Гласове: 11
Последна промяна: 26.02.2015 07:02
07.02.2015 05:18 - Тайан


Тайан От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 06.02.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Хубаво е там, където ни няма. В миналото вече не сме и то ни изглежда прекрасно.

Нашата семейна обиколка из провинция Шандун започна от Пънлай към Цю Фу – родното място на Конфуций. Шофьорът ни се казва Джан, а преводачката – Анита. В страна, в която малцина говорят английски, без преводач е доста трудно. Две години по-късно, вече приятели, бяхме поканени на сватбата на Анита и на кръщенето на сина на Джан.

image

Джан и Симо във файтон

image

Еми и Анита, силно привързана към телефона

С ентусиазма на първооткриватели се настанихме в микробусчето ние със Станислав и нашите деца – Емилия и Симеон. Стани беше подготвил това пътуване като подарък изненада и наистина ни направи щастливи.Август е, въздухът – горещ и влажен, тежък за дишане. Потегляме от жаркия Цю фу на север и постепенно пътят започва да се вие и издига в планината /осемдесет процента от територията на страната са планини и плата/.

image

планинско село

Отвисоко просторът се усеща по друг начин – през очите на птица. Тревистият пейзаж навън лети край нас като в мъгла. Вече е по-свежо, и погледът си почива в зеленината. Изведнъж той се задържа смаян върху големи камъни със странна форма. Спираме, слизаме и тръгваме сред необичайните отломъци, за да разберем кой ги е създал – човекът или природата. Скоро откриваме, че те работят в съдружие. Камъните се добиват в кариера и хората им помагат да станат по-впечатляващи и привличащи вниманието, според китайския вкус. Добре е, ако се виждат жилки, пукнатини и дупки като дантела.

image

имитация на скалиста планина

image

добив и обработка на декоративни камъни

image

гранит

image

късове природа

image

камиони товарят скалите

image

готови да отпътуват късове

Вече бяхме забелязали в парка на Пънлай и в градинките около блоковете да се издигат особени късове скали – с блясък или матови, в различни цветове. Сега вече знаем, че в китайските градини камъкът е специално подбран и поставен на пиедестал на точно определено място, за да може човек да му се наслаждава от много страни. Камъните, наред с водата и павилионите, са задължителни елементи на класическата градина, наричана „китайска градина на образованите”, създавана от богатите семейства. По-бедните хора се радват на кладенци и глинени басейни с рибки в дворовете си.

Скалите с различна големина и очертания символизират земни форми като острови, хълмове и планини, но също и човешки емоции и качества като сила и издръжливост. За китайците градината е микрокосмосът на света. Свое собствено място, отговарящо най-добре на същността ти, място с настроение и хармония. Затова и всички градини имат различно оформление, защото представят душата на стопанина. Непроменящата се природа на камъка преминава представите за краткотрайността на живота. Избирането на камъни за градината изисква много грижа и чувство. Най-предпочитани са старите късове, обрасли с мъхове и лишеи. Изборът трябва да бъде съобразен и с тематиката и композицията на градината. Подредбата на камъните има символно значение и, подредени по определен начин, те имат съответното въздействие върху посетителя. Градината е обичано място за размисъл, наслада, успокоение и достигане на хармония на душата със заобикалящия я свят.

Отскоро сме в страната, всичко е ново и интересно за нас. По-късно много пъти ставахме свидетели как огромни камиони превозват тези удивителни и причудливи късове природа, всеки уникален, за да украсят с тях паркове и хотели. Вече знаехме откъде идват. Напускаме светая светих, където човешкото въображение вдъхва живот на мъртвата природа и поемаме пътя за Тайан, градът в подножието на планината Тайшан / Taishan/. Благословена с красива природа, провинция Шандун ни се усмихва приветливо, по китайски. В нея живеят повече от сто милиона души на площ от 156 700 квадратни километра.

image

Джан купува праскови

image

прасковена градина

Спираме край пътя, за да си купим от чудесните зрели праскови /ех, не толкова ароматни като българските, но все пак разхлаждат в зноя/. Прасковата и сливата са дървета на щастието, тук в Китай. Прасковената градина край Тайан покрива 66 700 хектара площ и е най-голямата в света според Гинес. Самият град се възприема като малък според тукашните разбирания – пет милиона и половина души живеят в него. По-важно е, че е една от люлките на китайската цивилизация и средищна точка на религията в областта – будизма и даоизма. Открити са следи от хора, живели преди 500 000 години по тези места. На запад от него протича Хуанхъ / Жълтата река, дълга 5 500 километра; в нейния басейн възникват първите китайски държави/.

image

децата се превозват така

image

почистват фасадата на хотела

image

улица в Тайан

image

така се събират повече дрехи за сушене

image

в подножието на Тайшан сме

image

ключар

image

зеленчукът се продава направо на улицата

Настанихме се в хотела и веднага излязохме да разгледаме Даоисткия храм. Нашите спътници не са професионални екскурзоводи и, за да не останат загадките от видяното в зоната на здрача, Анита се обади на нейна състудентка, която живее в Тайан. Изабела пристигна бързо – стройна, изящна и спокойна. Каза си името, докато си мажеше раменете със слънцезащитен крем. Китайците не се ръкуват при запознанство, така че ръцете им остават свободни. А пък това августовско слънце е толкова опасно за дамите…

После ни поведе към храма, който се оказа рядка културна реликва, истинско съкровище, просъществувало 2 230 години! Това е мястото, където древните императори са идвали да се помолят и да отдадат почит на бога на планината Тайшан. Строежът му е започнал през династиите Цин /221г.пр.н.е. – 206г.пр.н.е./ и Хан /206г.пр.н.е. – 23г.н.е./ и е продължил през Тан /618г. – 907г./ и Сун /960 – 1127/. Бил е подновяван през Дзин /1115 – 1234/, Юен /1279 – 1368/ и Мин /1368 – 1644/. Земетресения, войни и бедствия – нищо не е в състояние да разруши докрай китайската старина. Хората бдят над всеки камък, арка и стела /каменна плоча с надпис/ и се гордеят с тях мълчаливо. Странна сила обитава тези енергийни центрове и ги пази от врагове. Това е уникалното в китайската любов към родината, която респектира чужденците, тя се изразява в опазване на традициите през петте хиляди години история.

image

свещи пред храма

image

портата на Даоисткия храмов комплекс

image

схемата на комплекса

image

портата от вътрешната страна

Влизаме през дебелата като на крепост стена и се озоваваме в двора на спокойствието, неособено обширен, но наситен със символи и знаци на китайското величие през хилядолетията. Архитектурата е в дворцов стил. Храмовият комплекс е величествен с осемте си порти, ъглови кули и множество молитвени зали. С двуострите си стрехи залата Тианкуан е от най-висока класа и е призната за една от трите знакови древни зали в Китай. Изабела ни водеше с ненатрапчива увереност и меко присъствие.

image

Изабела

image

арка в комплекса

image

митичните същества, които видяхме и в Цю фу

image

вход на молитвена зала

image

каменна стела в беседката

image

подпокривната украса е богата

image

алея с отвор луна

image

ароматните свещи

image

част от двора

image

бонзай

image

езерцето

В едно от дворчетата приседнахме до езерце с лотоси и големи пъстри декоративни риби, покрити с ефирна мрежа, може би за да се избегне хвърлянето на неподходяща храна. По бреговете му отново срещнахме впечатляващите камъни, които вече познавахме от планинската кариера, струпани привидно хаотично, но всъщност с вкус и артистизъм. Другаде се наслаждавахме на бонзаи, красиво нацъфтели. Множество саксии с различни цветя, поддържани градини, алеи с кръгли проходи по тях. Традиционни свещници на открито със снопове запалени дълги ароматни свещи в тях. Мир и тишина, подтикващи към размисъл.

И дърветата в двора са вековни. Те издигат към небето над триста стели, като стелата на Ли от династията Цин е първата, издигната в Тайан. На следващия ден се изкачихме и на планината, където видяхме и други хилядолетни стели.

Даоисткият храм е включен в Списъка на световното културно наследство през 1987.Когато денят отслабна, малко преди да се зароди нощта, излязохме от Даоисткия храм, напълно погълнати от китайския дух и атмосфера. Изабела покани цялата компания на вечеря, спонтанно и естествено. Почувствала се домакиня, искаше да ни представи кухнята на своя роден край, за която говореше с възхищение и убеденост, че е превъзходна и непременно ще ни хареса. Вече бяхме преживели първия си сблъсък с китайската кухня, толкова популярна по света. В една крайпътна закусвалня стояхме дълго, втренчени в кокошите глави с човки и в краката с нокти, които се предлагаха за обяд. За първи път ни мина през ума, че китайската храна по света е адаптирана към вкусовете на отделните народи, иначе никой няма да си я поръчва. Автентичните ястия са само тук, в страната, за радост на самите китайци.

image

вляво са кокошите глави

Натоварихме се цялата дружина в микробуса и потеглихме по мръкналите пътища. Луната – все още неотхапана, стъпила на пръсти върху мрака, влезе в пейзажа не като подробност, а като магически център. Въздухът стана на люспи.

Дълго пътувахме, стори ми се, че излязохме извън града. Най-после слизаме пред зашумен ресторант.
- Изабела, ти обичаш ли ларви? – питам плахо. Момичето се оживява: - Да, разбира се, като се препържат, ставаш толкова хрупкави! Но не знам днес дали имат, ще питаме…
Не питахме за този деликатес, от който щяхме напълно да изгубим апетит. Най-странното ястие, което пристигна, бяха панираните тиквени цветове, които намерихме за приемливи.

image

карамелизираният шаран

Китайската част от компанията се наслаждава истински на карамелизирания шаран, ние подходихме по-скромно към необичайно сготвената риба. Научихме, че шаранът е бил любимото ястие на Конфуций и си припомних неговите думи: „Всичко е красиво, но не всеки може да го види така”…

Никой не обърна внимание как точно държим пръчиците, няма правила; има различни начини, затова – както ти е удобно. След известни упражнения се свиква и с това. Горещият и влажен мусонен климат си показа рогата като изсипа върху смаяните ни глави цял порой. Стигнахме набързо до колата и се плъзнахме надолу по калния баир…

Никога повече не видяхме Изабела, но топлото чувство за китайското гостоприемство и доброта се повтори много пъти след това…
На следващия ден ни очакваше свещената планина Тайшан.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия и Емилия  Бояджиеви


Категория: Изкуство
Прочетен: 1588 Коментари: 2 Гласове: 6


Шотландският замък От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 26.01.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Две години след като се сбогувахме с Китай, надявам се, не завинаги, получих от там покана за новогодишна забава. Замислих се – с кого съм пропуснала да си взема довиждане… Подписът „Зое” не ми говореше нищо… Изведнъж – познат силует – Шотландският замък недалеч от Пънлай! Да, звучи почти като палми на Северния полюс, толкова е необичайно, но съществува.

Духът на Китай ме зове непрекъснато – и в светлината на деня, и в сънищата ми нощем. Един ден ще последвам неговия глас. Сърцето на Китай е голямо и обширно. Онзи, който е почувствал веднъж пулса му, може да се тръгне, но той винаги се завръща. Чистотата на нравите, откритостта и добрите всеотдайни сърца са топлото одеало, което е обвило душата ми; под него тя се е сгушила уютно и е щастлива. Затова и всяка вест от там ми носи много радост.


Как всъщност влязохме в шотландски замък в глухата китайска провинция… Зое е английското име на едно китайско момиче, което познавам от моя клуб по интереси – танцовата школа, от там са и най-добрите ми приятелки. Зое започна работа в този замък три години след построяването му, откриването е било през 2009. Тя отговаряше за рекламата, та ми изпрати покана да го посетя. Как ще пропуснем, звучи много интригуващо… Поканих и Вероника, а тя само това и чака. Вече съм я представила в „Индийско танго”, но пак ще спомена, че е от Уелс, доктор по антропология, вече в пенсия. Новите места са като планински извор в жарък летен ден – и за двете ни; това е и което ни сприятели – любопитството. Любопитството, благодарение на което сърцата и умовете ни се подмладяват всеки ден, вместо да остаряват. Запазила тази жажда да види, да научи и да опита и в зряла възраст, тя научава много и вижда много повече красота в живота си.

Един неделен ден в средата на май се обаждаме със Стани на Хелън, шофьорка на такси. Жените и мъжете таксиджии в Пънлай са почти по равно, но истински късмет е да намериш някой с английски. С Хелън се разбираме чудесно. Свързвам я по телефона със Зое, за да ѝ обясни пътя и отпрашваме към общежитието на Вероника, където тя живее като учителка доброволка; вече ни очаква на бариерата, нетърпелива. Заобикаляме главната улица, тя е настлана с безброй рогозки, за мен гледката е уникална.

image

преди да застелят рогозките

image

сламата меко проблясва на слънцето

image

цистерната пръска рогозките с вода

„Свалиха асфалта, ще го подменят – обяснява Хелън. – Всеки ден минава цистерна, която полива сламените рогозки, а те задържат дълго влагата. Така земята се подготвя за по-трайно асфалтиране”. Сламата лежеше от месеци по улицата, забравихме, че е имало друга настилка преди това. А и създава такъв пасторален уют, проблясвайки меко на пролетното слънце… Един ден решиха, че почвата е наситена достатъчно с влага и асфалтираха, здраво, надявам се и досега да държи.

Скоро излязохме от града и от двете страни се ширнаха поля и ниви. Всяко свободно късче земя е обработено и засято с нещо. Пролет, като нашата, с изумрудена зеленина и птици. Колкото по-навътре навлизахме сред селата на провинция Шандун, толкова повече цъфнали плодни дръвчета галеха погледа ни, отпуснаха ни се сърцата. И без никакъв замък вече изпитвахме прилив на откровение и красота. Денят пулсираше като жив. Земята дремеше, унесена в ритъма на собственото си сърце. Всъщност пролетта настъпва месеци след последното ехо от фойерверките на Пролетния фестивал – така китайците наричат своята Нова година. „Наближаваме – предупреди Хелън – това е Мулангоу, най-близкото до замъка село.”

Иззад последния след селото завой погледите ни внезапно бяха приковани от един гигантски мамут, не – триста стада мамути, качени един върху друг – Шотландският замък!

image

Шотландският замък

В приказките винаги има замък с високи кули и прекрасни гледки, които се откриват от него. Но в този каменен феномен няма нищо приказно. Погледът, свикнал с изяществото и въздушната грация и филигранност на китайската традиционна архитектура, се сблъсква с огромната сива стена и пада омаломощен. Контрастът е шокиращ. Вероятно това е най-масивната и страховита постройка в провинцията. Само в моите очи ли този пейзаж изглежда готически и ексцентричен… Видях отпечатъка на моето изумление и по лицата на околните.

Изглежда като нелепо недоразумение, но дали пък не е сбъдната детска мечта… Скоро ще разберем.

image

източното крило

image

входът

Спираме на гърба на замъка, където е входът. Посреща ни Зое, цялата грее; усмивки, прегръдки. Кани ни да минем под каменния свод и да влезем в Средновековието. Обажда се да дойде екскурзовод с английски. Момичетата от персонала са в плисирани шотландски полички, какво друго да бъде… Докато чакаме преводача, излизаме на обширна тераса с чудна гледка към долината Цуишан и езерото сред нея.

image

долината Цуишан /Quishan/ с езерото

image

лозята по хълма

Потапяме се в един мир и тишина, в едно пасторално съвършенство, невярващи на очите си, а зад нас се издигат сивите и дебели каменни стени с малки прозорци – крепостта трябва да изглежда застрашителна, солидна и недостъпна. Такава е. Няма ров, нито мост над него. Млада зеленина ни обгражда отвсякъде чак до далечните хребети отвъд езерото, между които се е простряла долината. Идилично място. Простор.


Построен направо върху гранитна скала, замъкът се издига могъщо на фона на околните хълмове и живописната природа. Кули, бойници и наблюдателници му придават автентичен вид.

image

част от вътрешния двор

image

наблюдателната кула

image

всяка от колоните на наблюдателницата е направена от мрамор в различен цвят

image

столът за наблюдение на терасата е донесен от Шотландия

image

фасадата с шотландското знаме на кулата

На покрива горделиво плющи шотландското знаме. В самата Шотландия се издигат и по-елегантни и романтични, а и по-внушителни замъци, но и този явно е достатъчен, за да стопля патриотичното сърце на собственика от графство Йоркшир - Крис Рафъл, и да го пренася в родината му.

image

гербът /свободен превод от латински – „Единството на знанието и Актон”/

Докато поглъщахме свежия майски въздух и пасторалната природа, към нас тихо се приближи млад китаец и се представи като Томи, нашият водач из владението. Тръгваме с него из коридорите, лабиринтите и тайните стълбища; чувствах се леко сюрреалистично. Съзнанието търси нещо подобно, познато – напразно… Това е като да построят Великата китайска стена в Шотландия. Опитвам се да се вживея в средновековната атмосфера, но нещо непрекъснато ме връща в реалността. Изкуствен е замъкът, не чак диснилендски, но и не истински, колкото и да е силен стремежът на Рафъл към автентичност дори и в детайла. Еклектиката е пълна – шотландски и китайски символи са смесени дори и в герба /съпругата на собственика е китайка, може би това е причината за опита да се съчетаят несъчетаеми култури/.

image

страж

image

еклектични символи по вратата

image

картина на долината с езерото и замъка

Минаваме от зала в зала, най-впечатляваща е трапезарията с камината, портретите на предците и дългата маса за около стотина души.

image

трапезарията

Влязохме и в игралната зала с билярда и с букова ламперия по стените. На друго място дегустирахме червено вино, Томи ни наля. Като хора от винарска страна, ние със Стани имаме може би завишени изисквания, но решихме, че китайците правят много по-добри вина, които сме опитвали в Пънлай и които можете да си купите от всяка бакалия – например „Great Wall” /”Великата стена”/ - червено сухо.

image

Вероника и Томи

image

червено вино „Замъка”

Щом попаднахме в библиотеката, Вероника се приближи с устрем към книгите, взе една и само каза: „Мен тук ме оставете”. Не беше се снабдила още с електронна книга и мъкнеше цял куфар с книги от къщи, които ѝ стигаха само до средата на престоя, след което полудяваше за четиво. Изпращаха ѝ даже любимия „Гардиън”, за който се беше абонирала, на адреса в Пънлай. Книги много, но все на китайски, за английски трябва да се ходи в столицата или в големите градове. Отново маса, бюфети, мебели от минали векове, портрети на хора, живели някога отдавна… Само мисълта, че трудно се намира транспорт от това диво място накара нашата приятелка да се откъсне от четенето.

image

в библиотеката

Слязохме и в избата. Част от гранитната скала, върху която е построен замъкът, е оставена открита, за да се убедят гостите колко здрава е основата или колко трудна е била задачата на шотландския архитект Йън Бег /Ian Begg/, който е проектирал келтския замък. Гроздето се бере от собствените лозя /21 хектара/, прострели се по гранитните склонове на плодородната долина Цуишан. Рафъл е поканил австралийски и френски специалисти с амбицията да получи най-доброто китайско вино, което успешно да допълва ароматите на местната кухня. Засети са тринадесет сорта грозде, между които мерло, мускат, шира и каберне совиньон. Лозите са внесени от Франция. А шотландското уиски се прави на основата на подбрано китайско джинджифилово вино.

image

гранитната скала в избата

image

резервоари за вино

Страните, които принадлежат към така наречения „най-нов свят” – Бразилия, Китай и Индия – се превръщат в основни конкуренти на класическите винени страни. Най-големите пазари на вино са в същите тези „най-нови земи”. По площ на лозята Китай е на пето място в света. С малко късмет Рафъл се надява да застане начело на тази революция – научавам от негово интервю, закачено на видно място по пътя на посетителите. Завършил е Оксфорд с диплома по китайски, работил е като банкер в Тайван, преди да стигне до шанхайските офиси на шотландска инвестиционна компания, където и сега работи като управител. Повечето време е в Шанхай с жена си и дъщеря си, от време на време идва да си нагледа имота.

Снимахме внушителните метални резервоари за ферментация, обработка и съхранение на виното и бъчвите покрай тях, повъртяхме се по гранита и се върнахме в обитаемата част.

Томи беше оставил най-впечатляващия според него момент за накрая. Отведе ни до главното стълбище до втория етаж, където са шестте спални за гости. Не се качихме догоре, захласнати в монументалната стенопис, която обграждаше витата стълба. На нея ще видите увековечен скромния образ на самия Рафъл и неговата съпруга, влезли в роли в квази исторически сцени. „Този човек е луд!” – повтаряше в унес Вероника. Със сигурност се иска и лудост за една такава приключенска и екстремна идея, но дано пък да успее – толкова човешки труд е вложен…

image

част от стенописа

image

вляво – Крис Рафъл като монах

image

зад Вероника е образът на съпругата на Рафъл - китайка

След като се насладихме и на паметника на шотландското тщеславие и суета, си взехме довиждане със Зоe, Томи и с екзотичната идея на йоркширеца. Оценихме по достойнство усилията, авантюризма и човешкия труд и се упътихме към Пънлай – там, където всичко е чисто, без примеси. Защо ли не се изненадах, че в Пънлай никой не беше чувал за новата придобивка – шотландски замък…

image

двете с Хелън сред селото

Съвсем скоро срещнахме и чистия китайски дух в лицето на едно възрастно семейство. На връщане спряхме в село Мулангоу, където живеят много от хората, работещи по лозята на Рафъл. Пръснахме се да снимаме по улицата и в този момент една селска порта се отвори и от там излязоха мъж и жена. Мъжът спря нерешително на прага, а жената продължи спокойно към нас. Когато наближи, се усмихна и топло майчински попита: - Обядвали ли сте? Ако не – заповядайте у нас да обядваме заедно.

image

китайското семейство

image

Вероника и непознатата китайка, която ни стана близка

image

в разговор

Само това да се беше случило, денят нямаше да бъде загубен.
Благодарихме също така сърдечно, но отказахме милата покана. Заприказвахме се, после Вероника поиска да се снима с китайката. Оказа се, че двете дами са на една и съща възраст, а това по някакъв начин сближава хората.
- Така естествени и добри са всички хора в провинцията – каза по-късно трогната английската ми приятелка. – И у нас е така, ще те попитат дали си гладен и ако не на обяд, поне на чай ще те поканят като виждат, че идваш от далеч.

Добрият мирис на земя прави хората добри и отзивчиви. Навсякъде по света. По целия път обратно сърцето ми пееше.

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 1807 Коментари: 2 Гласове: 9

Филипини (16)- Надживяхме ги всичките! От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Още е празнично време, ще започна с някои увеселения, за да уравновеся със страшноватите народни вярвания по-нататък.

Ходихме с Агнес на селски сбор, почти като нашите. Тук му казват фиеста - дума, която извиква усмивка и блясък в погледа у всеки филипинец. И в добри, и в лоши времена тя трябва да се състои. Всеки град и село, а дори и квартал, има поне един местен фестивал, посветен на светеца – покровител, така че винаги някъде в страната се празнува.

Испанците са въвели фиестите не само за филипинците, а и за останалите покорени от тях народи в Латинска Америка. Целта е била да се замени езическата почит към местните божества с религиозно честване на християнските светци.

Филипинците са силно ориентирани към семейната задруга – те помагат на своите семейства, роднини, съседи и приятели. Ако семейството е бедно, възрастните правят жертви за образованието на младите. Bayanihan духът прави възможно хората да строят домове, да се преместват в новия дом, да отглеждат и прибират реколта, да изграждат пътища, с малки разходи. Хората от общността си помагат във всичко това, многото ръце правят работата лека.

Някои дори се завръщат от чужбина, за да отпразнуват фиестата с близките си. Сутрин се започва с църковна служба, посветена на светеца, следват забавните игри, които ние с Агнес пропуснахме, тъй като тя беше на работа в болницата до обяд. В някои села се проточва и парад с народни носии. Следва богата трапеза, която не се вдига до среднощ и всеки е добре дошъл във всяка къща… тук вече се включихме и ние; както се случи… Покани ни Том, американец, когото познаваме от фитнеса, в дома на негов приятел от барангай /село, град/ Пинулот в областта Диналупихан. В средата на декември. Пътувах дотам с автобус около час и пристигнах в 12, тъкмо когато смяната на Агнес изтичаше. Няколко пациенти чакаха на открито под стрехата на болницата да им дойде редът. Клиниката е за спешни случаи, но идват и хора с по-леки заболявания, те могат и да почакат.

image

чакалня на открито

Триколките тук не са моторни, както в Олонгапо, а с велосипед. Жал ми беше да сядам в такава човешка рикша, но Агнес настоя и се настанихме двете. Сухият човечец беше радостен, че има клиенти и натисна смело педалите. След пет минути бяхме вече на шосето, където нямаше и помен от спирка, но хората си знаеха къде да чакат и там заставаха. След още малко лъкатушене с автобуса из крайно бедни селца, скрити сред палми и бухнала зеленина, най-после стигнахме до нашето място. Агнес никога не беше идвала тук, знаеше само името на домакина, но селото е малко и се надявахме бързо да намерим къщата.

image

непознат селянин упътва Агнес

image

отляво - лед се продава целогодишно

image

плюшени играчки за сбора

image

улица в Пинулот

„Тук хората са много бедни, рядко им се случва да празнуват, затова е толкова голяма радост за тях” – тихо каза моята приятелка, докато вървим. Около нас тичаха весели деца, а след тях се проточваха и възрастните – явен знак, че има празник. В други дни по обед е пусто, хората са по къщите или на работа. Санта Лусия е светицата патрон на село Пинулот, службата отдавна е минала, а също и игрите, за които по-късно ми разказаха познати. Една от тях се нарича Palong Palayok. Традиционно пръстено гърне, пълно с дребни монети и бонбони, се завързва на клон и наоколо се събира публика, която има важна роля в играта. Мераклията за награда получава здрава тояга в ръката, после му завързват очите и го завъртат три пъти. Той тръгва да търси гърнето, за да го счупи, има право само на един удар. Смях, викове, зрителите се пръскат от пътя му и го напътстват по-отдалеч: „Спри, наляво, сега направо, върви надясно!”. Ако не улучи, друг играч заема мястото му. Ако пък е сръчен и разбие гърнето, сборяните събират разпилените бонбони, а победителят получава парична награда – около петстотин песо. Окачват ново гърне и всичко се повтаря. Пак с награди е и катеренето по високо бамбуково стебло, за да се отвърже кърпа, вързана на върха му, и други подобни състезания по ловкост.

По-съвременна е играта с музика и столове, знаете я, и при нас се играе. Няколко души танцуват в кръг около събрани столове, с един по-малко от хората. Внезапно музиката спира и всеки си търси стол да седне; който остане прав, изгаря. Отнема се един стол и танцът продължава, докато се излъчи победител. Вечер обикновено има фойерверки и конкурси по красота и по танци.

Южният остров Минданао, където още от петнадесети век властва ислямът, има свои уникални традиции и обичаи.

image

пред дома на Джон

image

последно уточнение

С питане намерихме къщата, посрещнаха ни Том и неговият приятел Джон. Джон отглежда манго в обширните си градини. На първия етаж, в кухнята имаше наистина много храна, разпределена в онези лъскави съдове с похлупаци. В кухнята, а и в другите помещения е полутъмно, но прохладно. Прозорците са малки, слънцето не е желано в жилищата.

image

в кухнята

image

от терасата

image

басейнчето

image

празнична украса

image

дострояват една от големите къщи

image

навесът с напитките

image

юноши разучават танц

Чест и гордост е за семейството, ако дойдат много хора да споделят трапезата. Оставиха ни сами на спокойствие да си сипваме, колкото ни се яде. Хапнахме набързо и се качихме на втория етаж, където е терасата – широка и даже с малък басейн, в момента празен. Там под навес бяха насядали гостите, там беше и пиенето. Ето то вече е проблемът според Агнес: „Започват да пият от сутринта и следобед вече са при нас, в болницата с разбити глави, защото са се били. Затова не обичам фиестите, а и кой ли лекар ги обича…” Неумереният алкохолизъм е също американска традиция, поддържана ревностно и от корейците, живеещи тук. Те страдат от силна жажда, при тях се пие дори между всяко пиене… Голямо пиене, вярно е, поседяхме малко от приличие и си тръгнахме точно преди домакинът най-после да пусне бутилката уиски и да се строполи неподвижен на земята.

Том живее в страната от десет години, от тогава е и приятелството му с Джон. Той е един от хилядите американски пенсионери, които изживяват старостта си във Филипините. Срещам ги всеки ден в супера, най-често придружавани от млада филипинка и малко филипинче край тях. Отначало привличаха погледа ми тези грамадни бели планини, които плават тържествено сред дребничките местни хора, но бързо свикнах с гледката. Сделката е честна според тях – това са самотни, обикновено разведени хора, които имат нужда от грижи в последните години от живота си, а хората тук са много бедни и лесно се намират млади жени, които да се наемат с къщната работа срещу прехрана и издръжка на децата им. Те не се женят, но и никой не се стреми към това. Всеки е доволен. Много от американците са работили във военноморската база в Субик преди да се пенсионират и се чувстват съвсем у дома си. Ползват се и с уважение като последните господари по тези земи…


През 1898 Испания отстъпва Филипините на САЩ. Като изключим протестантската религия, внесена от американците през 1918, и изместила до голяма степен римокатолическата, има и някои добрини, които трябва да се споменат. За сто години колониализъм нашествениците все пак са построили жп линии, пътища и мостове, отводнителната система тук, в Свободната зона, е от тях. Някои игри като тенис, баскетбол, бокс и футбол също са техни. Няколко университета са основани за това време. Важна задача за колониалното правителство е била да разпространи американските културни ценности като религията не е била включена в учебната програма, както е било по време на испанския период. Днес религията далеч не е само римокатолическа, всевъзможни секти властват „демократично” и пълноправно сред народа. Английският език е приет за един от двата официални езика и това улеснява пропагандата. Така сега младите хора израстват в едно грубо и натрапчиво американизирано общество. Този колониален дух е водовъртеж от антиматерия, която безпощадно поглъща филипинската национална самобитност. Една черна дупка, от която до този момент излизане няма. Все още управлението е имперско, американците се чувстват повече владетели на тази земя, отколкото самите филипинци. Това е страничният поглед на чужденеца, местните не се оплакват…

image

испанска крепост, използвана по-късно и от американците за отбраната на Гранде Айлънд срещу японците

Ето какво мислят те с известна горчивина, самоирония, но и с несломимо жизнелюбие за отношението на другите народи към тях. Записах от една дискусия по телевизията.

„Какво казват другите народи за нас, филипинците – че сме дружелюбни, добродушни, лоялни, сантиментални, по-интелигентни от малайците; религиозни, но не толкова мистични като индийците; подражаваме, но по-малко от японците. Липсва ни самоувереност. По-малко работливи сме от китайците. Най-приспособими от всички ориенталци. /тук потвърждавам/.
Испанците мислят, че сме като тях.
Американците мислят, че филипинците не са достатъчно американци. Те не разбират защо женените деца продължават да живеят с родителите си.
Французите мислят, че сме единствените азиатци с чувство за хумор.
Китайците ни мислят за разточителни.
Други народи се опитваха да ни „спасят”. Испанците – от Сатаната. Американците – от испанците. Японците – от американците. Те всички се биеха заради нас! И в края на краищата ние спасихме себе си и оцеляхме в цялата тази загриженост… Испанска колонизация, американско управление, японска инвазия, земетресения, военно – политически преврати, тайфуни, Ел Ниньо – видяхме ги всичките, надживяхме ги всичките.”



Категория: Изкуство
Прочетен: 1043 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 20.01.2015 07:43


Филипини (15)- Паралелен свят От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” - „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.

image

ето го щъркелът!

Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване  на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…

image

под палмата – елхичка

image

тропически цветя по елхата

image

пред входа на хотела

image

на входа на казиното – свята сцена

image

Лунапаркът цяла година е затворен предколедно

Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела  да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас… По-късно разбрах, че са си наели хореограф и всеки ден репетират...

В нашия хотел  е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.

image

предколедни ученически представления пред мола

image

публиката си е намерила място

image

преди състезанието

През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…

Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти  навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.


Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.

Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.

Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.

И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…

Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.

image

залез над Субик

image

морски залез

Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.

image

третата вила – през деня си изглежда нормално

image

поляната пред вилата

„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието…
Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./

image

Джей Си

Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата  ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.


Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.

image

недовършена стая в третата вила

Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.

Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, поне според Стивън Кинг,  а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.

image

болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела

Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.

Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.

Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” - „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.

image

в отточната тръба бляскат очички

И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо призраци. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.

Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.

image

входът на ресторант Холивуд

image

залата на Холивуд

image

стълбите към масите на открито

image

някогашни казарми

image

навесът пред спалните помещения

Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят…

image

огледалото към този свят

По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Персоналът не се задържа дълго - месец - два и си тръгват...  Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.

По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това – в следващата част.


Категория: Изкуство
Прочетен: 8433 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.12.2014 14:25

Филипини (14) - Празници и Пълници От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

„Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”
Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.

Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните… На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите за заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама… Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е… Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода.


След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок.

Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади… Всичко на този свят има своя песен. По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете…

Още сме в затъмнената стаичка на видеокето.

image

рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена

Най-хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало…

Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден.

image

дългата маса

Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма.

image

Агнес пее, вляво е Кими

Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите, както всички търпят… По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.


Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още.

image

Хелоуинска декорация пред дома на Цезар

Само внуците му – нагласени по хелоуински - се гонеха между масите на двора.

image

внуците на Цезар

Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието… Мотото е „сладки и злокобни”.

Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

image

в очакване

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини… Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях… Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар /като един истински цезар/ с жена си Глория.

image

рожденикът Цезар

Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици…”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.

Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес… Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях… Тя беше доволна от себе си.

image

Глория /вляво/ и Агнес

Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: - За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула…

Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм… Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

image

пред храната

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.

Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши…

image

вечерята

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок… Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка.

image

кметът Паулино

От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай… Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците… Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е, че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.

Украсата за Хелоуин в града беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички.

image

в супера

В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии.

image

половината я няма, но пък маратонките са запазени...

И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската забава, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои самодейно състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /към тридесет лева/.

image

тридневно гробище край басейна

Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още… Един от гробовете е по истински случай, разбунил духовете в Олонгапо само преди няколко дни. Фантазия и действителност се смесиха. Убитата Дженифър Лауде е бивше момче, превърнато в момиче след операция. Намерена е удушена в мотелска стая. Убиецът е американски морски пехотинец, който много се ядосал, че Дженифър е преправено момиче, а не оригинално… Вдигна се много шум, но все още американецът не е осъден…

image

гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение

Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана… Наградата спечели Джей Си /Джон Кристофър/ - момче от охраната - с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ … Вижте снимките…

image

Обезглавеният вечеря – първа награда

image

друга творба

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/. По-ведри и приятни.

Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия. В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

image

малък „мексиканец”

image

гордите майки и участниците

image

в роли

image

Балканите са представени само с Гърция

image

сая или филипиниана е филипинската национална рокля

image

проверка по списъка

image

носия от Маршалските острови

image

още костюми

image

вдясно е африканецът, добре боядисан

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60-годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.

В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде.

image

сладоледаджията със звънче в ръка

image

палячовци за снимки

Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори.

image

една от сцените

На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия.

image

горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв

В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство.

image

потокът от празнуващи

Не наблягат на бирата, а повече на храната.

image

готви се усилено

image

продавач на фъстъци

Почти не се пуши, не че има забрана. Най-страстната любов на филипинеца – видеокето – е изнесено направо на улицата, избирай песен от дебелия каталог, следи думите от екрана и се надпявай с певците от сцените наоколо…

image

любимото видеоке

image

празник е!

image

веселяци

image

весело е да те снимат...

image

танцьорка се приготвя за сцената

image

участници в представление

image

а ето я и бирата!

image

охрана на входовете

image

урок по скейтборд

image

хубавици

image

на моста за Олонгапо

И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

image

дете се промушва през оградата

image

деца гледат анимация

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата ще е по-възторжена.
Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.

Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

 



Категория: Изкуство
Прочетен: 3020 Коментари: 8 Гласове: 10


Филипините (13)- Още за храната

 

Изпратихте ли навреме лястовиците? Защото още ги няма, нещо се забавиха по пътя. Ослушвам се да чуя уютното им цвърчене, напразно. Може би срещу Коледа ще ни зарадват, а може и щъркел да размаха крила… Че тук друга промяна в природата няма, каквато беше през февруари, такава си е и досега, без обновление, без листопади. А за снега няма и да подхващам…

Хайде да свършваме с темата за храната, че имам да ви разказвам по-интересни неща.

Отношението към храната в Азия е по-специално. Тук живее 60 процента от световното население върху тридесет процента от сушата. Засега са повече от четири милиарда, но населението се увеличава главоломно главно в бедните страни, което задълбочава проблема с изхранването; нараства работната сила и от там – безработицата…


Във Филипините аграрното стопанство е примитивно и нискодоходно, развит е повече риболовът и туризмът. Това донякъде отговаря на въпроса ми защо азиатците не ядат млечни продукти, който си зададох още в Китай. Друга възможна причина е липсата на ензим, който да разгражда лактозата, както впрочем липсва и такъв, който да разгражда алкохола…

Последно за плодовете. Продава се „сърцето” на банана – то съдържа непоказалите се още малки плодчета, всъщност – цветовете на растението. Нещо като хайвера при рибата. Банановото сърце се бели като кочан царевица и цветчетата се мариноват като зеленчук с оцет, олио, чесън, лук, бял пипер, паста от скариди за готвене и пилешки бульон на кубчета. Става за гарнитура на пържена риба.

image

сърца на банани

image

вътрешността на банановите сърца

Любими са ми ландзонес. Растат на гроздове на дървета от семейството на махагоновите. Невзрачни на външен вид, като малки картофчета, като се обелят, разкриват полупрозрачна и вкусна бяла сърцевина. Ароматна и леко кисела. Нищо, че кожата им отделя млечен латекс и после дълго си чистиш ръцете и ножа.

image

ландзонес

image

ландзонес

Гуавата на вкус наподобява круша и също е дошла от Централна Америка, била е любима храна на инки и ацтеки. Днес се отглежда във всички тропически страни. Подобрява храносмилането, кръвното и работата на сърцето, укрепва имунитета. Основното ѝ действие е антимикробно и спазмолитично. От нея правят сокове, сладоледи и кремове. Оставена в стаята, ароматизира прекрасно въздуха няколко дни. image

гуава

image

гуава

Гуйабано е вечнозелено дърво, пристигнало от Централна и Южна Америка. Плодът е сърцевиден, киселосладък, с лек дъх на прокиснало вино. По-важно е, че всички части на растението – кората, листата, корените, плодовете и семената – са природни лекове за различни видове заболявания. Той има изключителна лечебна сила при дванадесет вида рак. Екстрактът от гуйабано е 10 000 пъти по-мощен в забавянето на растежа на раковите клетки, отколкото адриамицин – често използвано лекарство в химиотерапията. Понижава кръвното и кръвната захар.

image

гуйабано

image

гуйабано

Друга особеност, която забелязах, е, че азиатците не ядат сурови зеленчуци. Едната причина е, че при този жарък климат измиването им не е достатъчно, трябва да минат и през огъня. Другата Паоло ми обясни по своему: „Салатата е леко ястие, не нахранва. Ние искаме храната да ни засища. ” – и наблегна на спагетите – салата от спагети и спагети със сос. Има и трето – далеч не всички могат да си купуват зеленчуци, както и плодове.

Най-обичаното месно ястие тук е адобо, то е националната им гордост. Всеки филипинец може да го приготвя. Свинско, пилешко или комбинация от двете, задушено в марината от оцет, олио, чесън, лук, бял пипер и соев сос. Ври около половин час. Да се готви с оцет е стара традиция – месото не трае дълго при този жарък климат, а киселината убива лошата миризма. По пазарите се продава месо на открито и мухите много го харесват…

image

свинско адобо, готви се на улицата

image

пиле адобо, сготвено от Кими

Афритада е ястие с пиле, свинско и картофи, варени в доматен сос. Тук смесват риба със свинско и пилешко, и с каквото има… Широко се използва при готвенето моносодиум глутамат – подобрител и усилвател на вкуса. Глутаминовата киселина е мощен невротоксин, възбуждащ клетките до разрушаване и може да увреди мозъка в различна степен. Вреди на очите, предизвиква главоболие и депресия. Трудно е да се различи вкусът на глутамата, тъй като той е „умами” – т.нар. пети вкус. Нито сладък, нито солен, кисел или горчив. Този вкус ни кара да изпитваме удоволствие от храната, която ядем. Добавят го към соевия сос, във всички китайски ресторанти и заведения за бързо  хранене. Ако питате дали го използват, няма да признаят.

image

емпанада с пиле

Асадо е когато месото се запържва в соев сос и сироп от кафява захар, яде се самостоятелно или като пълнеж в големите пелмени сиопао. Преди ерата на хладилниците  месото се е запазвало освен в оцет, и обработено със захар.

image

пелмени на открито

image

печено прасе, продава се на открито

За барбекю използват и свински, и пилешки черва, кубчета свинска и пилешка кръв „dugo”, „tenga” /свински уши/. Мариноват ги преди печенето и ги сервират със соево – оцетен сос за топене.

На мен ми допада специалитетът от Пампанга – сисиг, но само с морски дарове или с пиле. Сервира се на нагорещена метална чиния. Обичайният сисиг се прави от запържени парченца свински бузи, зурла и уши, подправени с каламанси /малки лимончета/, лук и люти чушки.

image

сисиг пиле и марски дарове на грил

image

сисиг с морски дарове

image

каламанси /малки лимончета/

Често си хапват kangkong – блатно зеле, китайски спанак или воден спанак. Тропическо водно растение, на което се ядат филизите и листата. Разговорно го наричат „зеленчук на бедността”. Стъблата му са дълги по два – три метра, кухи са и могат да плуват. Нарязани заедно с листата, те се готвят в рибни и месни ястия като sinigang. Зеленчукът се яде и самостоятелно, сотиран в обичайната марината – оцет, олио, соев сос, лук и чесън. Като предястие се приготвя хрупкав кангконг като се панира подобно на японските зеленчуци темпура. През дъждовния сезон успях да заснема този човек, който си береше кангконг в изкуствения канал до нас.

image

филипинец си бере кангконг от изкуствен канал

Разбира се, това е храната на обикновените хора. Сутрин те ядат същото като на обяд или вечеря – основно ориз и малко  риба или месо. Навсякъде по улиците и пазарите се готви, и съвсем евтино  човек може да се нахрани. Изисканите ресторанти са за богати – там ще ви поднесат агнешки шиш кебап или сьомга на грил върху канапе от задушени зеленчуци със специален сос от скариди… Там не влизат хора, по-точно влизат само заможни и свободни места има винаги. Тези избрани не ядат прилепи и змии като мнозинството.

image

сьомга на грил в ресторант "Фарът"

image

млечна риба, пълнена със зеленчуци

image

телешко сукиаки се подгрява на масата

Когато Кими разбра, че ще пиша за храната, тя ни покани на обяд с Агнес и приготви много вкусотии. Мил жест на добра приятелка. Кими е готвачка – готви по поръчка домашна храна от трите азиатски кухни – корейска, японска и филипинска - и я разнася по домовете и в офисите. Освен това е учителка по подреждане на японската храна за съпруги на японци. Както е известно, японците поставят на първо място външния вид на храната и едва на второ – вкусът ѝ. Разбира се, Кими използва съвременните уреди – хлебопекарна, оризоварка – но когато дойде ред до цветово съчетание на храната, си има определени правила, които тя спазва. Съпругът ѝ е японец, затова тя е едновременно католичка и будистка, тъй като той е будист… Тамура работи тук и тя носи храна всеки ден в офиса му – за него и колегите му. Веднъж и аз си поръчах пиле териаки и получих това произведение на кулинарното изкуство, оризът има вид на изгрев или залез… Освен него има малко пилешки гърди, мариновани и запечени на грил, по малко джинджифил, сладък картоф, банан, кълнове с моркови на тиган  и  тофу.


Ние с Агнес не сме японки, така че Кими наблегна на вкуса на храната, вкусно беше. Едновременно се поставят на масата  всички ястия, както са в съдовете  за готвене. Всеки си взема колкото и от което пожелае. В Азия не се сипват индивидуални порции, храната се поделя между сътрапезниците. Имаше пиле адобо, телешко сукиаки – по японска рецепта /супа от телешко със зеленчуци/ и млечна риба на грил, пълнена със зеленчуци. Оризът, сварен без сол, е задължителен. А десерта вече ви го показах в предната част – плодова желирана салата.

image

оризът, сварен без сол, замества хляба

image

в закусвалнята Кабален в мол Харбър пойнт

image

панирани зеленчуци темпура

Сега ще видите какво сервираха на първия рожден ден на Джанел – дъщеричката на Венсан. Той е французин, женен за филипинка, и имат три деца. Домът им е в Илдефонсо, провинция Булакан, на три часа път с кола от тук.

image

домът на Венсан и Джени

Бяхме поканени със Стани да гостуваме за три дни и таткото само се притесняваше да не вали дъжд на рождения ден. Какъв ти дъжд – помете ни тайфунът Марио! На другия ден научихме, че Марио е съсипал Манила и е оставил още повече хора без дом. Издухани покриви, високи вълни и безмилостни тонове вода, която се заизлива и върху нас. Токът, разбира се, спря. „Мислихме с Джени да купим генератор, но все отлагахме. Ето сега вече се налага… – мърмореше Венсан. – Какъв празник без ток!”

Метнахме се в колата и – право в местния мол. Има такива уреди, избрахме най-добрия и – обратно. Къщата им е чудесна, с голям двор. Ремонтирали и обзавели са си я по свой вкус – приятна смесица между френски шик и тропическа колониална изисканост. Джени е професионална певица, насладихме се на хубавия ѝ глас вечерта, когато започна караоке празникът, тук му казват видеоке. Караокето не е японско изобретение, то е създадено от филипинеца Роберто дел Росарио, който го нарича „система за едновременно пеене”.

image

Джанел с майка си

image

рожденичката Джанел със своя бавач

Нямаше обявен час на рождения ден, предвид разтегливото тълкуване на понятието време, наричано с чувство за самоирония от местните – „филипино тайм” – никой не спазва час, така беше и в Китай. Както ми обясняваше Джанбин: „Нашите деди не са имали часовници – ставали са с изгрева и са се прибирали със залеза, кой ти е гледал часа…” От обяд до вечерта прииждаха десетки гости – роднини и приятели, никой никого не чака, дава си подаръка, сипва си от храната, сяда и си хапва.  Поразговоря с другите – и си тръгва. Хората не се впечатляват и от тайфуни, свикнали са им. Навесът ни предпазваше донякъде от потоците вода, нищо не попречи на хубавото празненство.

image

под навеса е пълно с гости

Храната, масите и столовете, както и украсата, бяха доставени с камион от фирма за кетъринг.

image

Венсан е опекъл скарата

image

храната, доставена за рождения ден

image

Джанел с батко си и братовчедки

image

шанхайски рулца с месна плънка, майсторът е Джени, много вкусни

image

месно руло със зеленчуци, отново на Джени

За певческата част останаха най-запалените певци. Трябва да призная, че толкова школувани гласове на едно място рядко могат да се съберат. Вярно е и друго – от огромния каталог с хиляди песни те избират най-вече балади, бавната музика е по-лесна за изпълнение, най-малкото защото имаш време да прочетеш следващия текст. Филипинецът пропява веднага щом проговори. Дават му детски комплект за пеене и той живее с музиката до края на дните си. Особено ме трогна един млад вдовец, загубил жена си едва преди няколко дни и останал сам с три деца. Той пя „Легло от рози” на Бон Джоуви с толкова страст и любов, че разтърси душата ми. Пя със сухи, пламтящи очи. Малкото му момиченце се притискаше в него през цялото време. Съпругата му е била прислужница в дома и Джени я е обичала като сестра. Но дори смъртта не успя да спре страдалеца, така той изразява мъката си, истинската скръб не може да се опише с думи, но с песен – може.

image

прегърнал детето си, той пее

Пуснете си „Bed of roses”, добавете сто пъти повече страст и отчаян копнеж и ще се доближите до песента, която аз чух. В един момент се видях права да стърча над другите, вперила нажалени очи към тъмнокожия певец, а Венсан да ме дърпа: „Сядай, сядай. Това е животът…” . А самотната душа крещеше неистово: „Искам да легна до теб в легло от рози, а тази нощ аз съм прикован на легло от тръни… Ти си тази, за която бих дал живота си. Искам да съм възможно най-близо до теб…” Дали Бон Джоуви си е представял, когато е съчинявал прекрасната си песен, писана, разбира се, по съвсем друг повод, че на нея ще се понесе един беден филипински селянин, за да се срещне отново със своята любима… Скоро след споделената тъга човекът и неговото осиротяло птиче се изгубиха в нощта. Другите гости не обърнаха внимание на моята реакция, нито пък на бурята от чувства на младия мъж, за тях важна е радостта от живота, който трябва да се изживее максимално, без тревоги за проблемите, защото той е кратък… Жизнелюбието им е поучително, но нашата душевност е друга.

image

на сбогуване - Джени с децата и кученцето

Нека ви разкажа и за новооткритото кафе „Куку” /на тагалог „Маникюр”/, чиито стопани са едно младо семейство – дъщерята на Агнес – Аиса Солей и нейният съпруг кореецът Су Ан Хиун.

image

кафе "Коку" в Олонгапо

image

семейство Аиса Солей и Су Ан Хиун

Аиса е завършила за медицинска сестра и няколко години е работила това, докато разбрала, че всъщност страстта ѝ е да готви вкусно и да си измисля рецепти.

image

корейски кимбаб, не казвайте на Су Ан, че прилича на суши...

Момичето с такова вдъхновение експериментира и включва всеки ден нови ястия в менюто, че ме зарази със своя ентусиазъм и им помогнах малко с рекламата. Предложих да напишат на флаерите, че предлагат единственото по рода си в страната „бавно хранене” / има и английски термин slow food/ в противовес на бързата и нездравословна храна. Готви се за всеки посетител отделно, а чакането не доскучава, тъй като всяка дама може през това време да лакира ноктите си, избирайки между петдесет вида лак, има и модели за декориране, които да следвате. Идеята Су Ан е взел от своите родители, които също държат кафене в Южна Корея. За господата има шах и таблети с интернет. Музиката е много приятна и често ходим там с приятелки. Намираме спокойствие и хармония.

image

занимавките - лак и шах

Когато човек работи със страст, непременно идва успехът. И телевизията вече ги снима. „Куку” става все по-търсено в Олонгапо, а Аиса сбъдна мечтата си.

image

Аиса сервира кафе

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 1974 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 13.11.2014 14:10
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 641696
Постинги: 151
Коментари: 1165
Гласове: 14688
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031