Небесният храм и Великата китайска стена

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

    Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.

    Едва по средата на дългия ден сме. Жарава се сипе от небето. Следобед ще разгледаме и Небесния храм, а Великата китайска стена оставяме за утре – до нея се пътува 80 километра.
    Къде да обядваме… Симо и Стани обявиха, че вече са развили непоносимост към китайската храна – твърде странна е на вкус и не ги засища. От двете злини избраха „по-малката” – Макдоналдс – прокълнато място с вредна храна, която във Варна не бихме и погледнали. Нямаше как – преодоляхме няколко задръствания, които в гигантската столица са неизбежни по всяко време на деня, и пристигнахме в американското бързо хранене. Бързо хапнахме, метнахме се пак в буса и не след дълго спряхме пред Небесния храм - Tian Tan.

    Небесният храм е най-големият храмов и манастирски комплекс в Китай – четири пъти по-голям от Забранения град. Великолепната гора, която го покрива, създава усещане за рай, както предполага и името му. Построен е през 1420 г. по време на император Yongle (Юнлъ) от династията Мин, който е отговорен  и за построяването на Забранения град. По време на китайската Нова година императорите са се молили на Бога на Небето за добра реколта и това е една от най-важните церемонии на имперски Китай. Бил е разглеждан и като таоистки храм, въпреки че поклоненията на монарсите пред Небето предшестват таоизма.

Залата за молитви за добра реколта

Залата за молитви, възстановена след пожара от мълния през 1889

    Вървим по каменната пътека, създадена специално и само за монарха и неговата свита, които са излизали от Забранения град и са прекосявали Пекин, за да стигнат до Небесния храм и да разпънат шатри в комплекса. На редовите китайци не им е било разрешено да гледат процесията и последващата церемония. Смятало се е, че и най-малката грешка в ритуала би представлявала лоша поличба  за цялата нация през следващата година.

    Днес паркът и откритите пространства живеят  и дишат с ритъма на обикновения столичанин. Тук един мъж на средна възраст свири на ърху под сенчестия навес, по-нататък двама играят на китайски шах, заобиколени от наблюдатели, други упражняват тай чи, а нощем се събират да танцуват етнически и съвременни танци. Приемат го като един от градските паркове – място за артистична изява, гимнастика и общуване.

навес с колонада в комплекса Небесен храм

мъже играят китайски шах под навеса

    Не така обаче е било някога, в петнадесети век. Цялостното оформление на ансамбъла от пет архитектурни групи символизира връзката между Земята и Небето – света на хората и божия свят – която стои в основата на китайската космогония, а също и особената роля на императора в тези отношения. Синът на Небето се явява посредник между народа и своите символични родители – боговете, тях той моли за добра реколта. И Залата за Молитви за Добри Реколти, и Олтарът са кръгли (символ на Небето) и са разположени в центъра на квадрат (Земята). Целият храмов комплекс е обграден с двойна стена, по-висока и полукръгла в северния край (Небето) и по-ниска и квадратна в южния край като знак за Земята.

     Спираме смаяни пред Храма за молитви за добри реколти – един от Десетте най-забележителни храма в света. Неслучайно. Красота и изящество и във формата, и в украсата и в интериора. Залата е увенчана с троен покрив с кралскосини керемиди, а на върха му – позлатена сфера. Тя е единственият запазен образец на архитектурния стил на Мин и Тан династиите. Няма неизрисувано местенце – богата декорация  в червено, синьо, зелено и златно с много сложен дизайн – радост за очите. Постройката е изцяло дървена и без пирони. А влизайки вътре, оставате с впечатлението, че колоните, които я поддържат, са безкрайни. Оцветени в благородно червено, те символизират четирите сезона, дванадесетте месеца, часовете на деня и на нощта и всички съзвездия.

няма неизрисувано местенце по фасадата

в Залата за молитви

Императорският Небесен Свод е мястото, където се пазят паметните плочи на предците на императорите. Заобиколен е от гладка ехо – стена, наречена така заради своите акустични свойства. Ако един човек застане зад източната пристойка до стената, а друг – зад западната и говорят с лице на север, те ще се чуват ясно, макар и твърде далеч един от друг.

в дъното – Императорският Небесен свод

Императорският Небесен свод, ограден с ехо стена

    Накрая стигаме до Олтара на Небето, където са се правели жертвоприношения на животни и са се палели ароматни свещи. Той е снежнобяла мраморна площадка на три нива – всяко пищно украсено с дракони. В центъра му има кръгла плоча, наречена Сърцето на Небето. Благодарение на дизайна на олтара, звуците от молитвата се отразяват от парапета, създавайки значителен резонанс, който е трябвало да помогне молитвата да стигне до боговете. Стени обикалят небесното сърце и то се свързва с другите части на комплекса чрез красиви порти с облаци на върха.

Симо на фона на Жертвения олтар

    Императорът се облича в сини молитвени дрехи - като върховен жрец, измива си ръцете и се отправя към кръглия Олтар. Звучи ритуална музика и владетелят коленичи в Сърцето на Небето, отправяйки трепетно молитвата. Принася се жертва. По-късно той се покланя и пред паметните плочи на предците, където оставя дарове от нефрит и коприна и се помолва за благоденствие на народа си. Императорът коленичи три пъти и се покланя девет пъти пред плочите. Музика и церемониални танци. Накрая се изгарят копринени свитъци в открита, подобна на кладенец пещ и монархът се завръща в Забранения град.

портите, украсени с облаци в горния край

Уникално съчетание от история, философия, духовност и култура. Целият китайски свят е в тази свещена церемония.

     На излизане поспираме и пред китайската хвойна на повече от петстотин години с името „Девет дракона”. Названието й се дължи на ствола – прав, солиден и покрит с гротескни образувания – спираловидни вдлъбнатини, които се извиват нагоре като че ли девет дракона са се усукали около дървото, устремени към небето, така ги е видяло  въображението на китаеца.

старата хвойна

    Когато излязохме от Небесния храм, нощта вече се прокрадваше откъм изток и градът бързо започна да притъмнява.

    На следващата сутрин ставаме с опияняващото усещане, че днес ще видим нещо велико – едно от Седемте чудеса на света, най-голямото защитно съоръжение на Земята, символа на китайската цивилизация – Великата китайска стена! Тръгваме рано, но и така не можем да избегнем жегата. Когато пристигаме на изходния пункт за изкачване на Стената - Бадалин, вече вдишваме огън и издишваме жупел- непоносимата жега си беше наумила да ни уплаши, но ние бяхме претръпнали и почти не ѝ обръщахме внимание… Опашката от чакащи коли е безкрайна, напредвахме със сантиметри и Стани и Симо – пушачи по онова време – не издържаха и слязоха за по цигара. След това продължили с бърза крачка напред с мисълта, че все ще ги настигнем. Но се загубили в навалицата. Сюблимният момент настъпи, когато нашата водачка трябваше да обясни на Стани по телефона как да ни намерят. Като че ли някой предаваше по вселенския телефон от близка планета. Близка, но непозната. Гледахме я с ужас как емоционално гъгне с неразбираеми звуци на телефона, споглеждахме се разочаровано с Еми и вече си представяхме страшни сцени на срещи в полицеско  управление…, когато като по магия те двамата се появиха от неочаквана посока. Но не благодарение на неразгадаемите указания. Въздишка на облекчение и отново сме в колата  и чакаме ред. Той дойде след около час пълзене по шосето.

първи впечатления от Стената

панорама от Стената

    Кабинков  лифт ни издига до стената и скоро кацваме върху необхватната каменна верига. Погледът се рейва смаян надалеч към планинските върхове и не иска да се връща. Обзема ви абсолютна яснота. Тук няма скрити символи и знаци, както е в Небесния храм. Простор, вълни от зелени планини и пак простор… Ослепително лазурно небе и трепкаща мараня, която обвива в було далечните върхове. И сред тази дивна лятна панорама се вие един безкраен каменен дракон – Стената! Замълчаваме, за да осъзнаем мястото, да го обхванем с поглед. Ухание на слънце, събирано и трупано с хилядолетия, и на безбрежност. Идеята да се огради страната с висока стена внезапно престава да ви изглежда нелогична. Изтласквате от съзнанието си факта, че Чингиз хан е опровергал необходимостта от такава преграда като просто я е заобиколил и ордите му са навлезли и опустошили Китай през 1211 г. Толкова хармонично и убедително се вие величествената грамада през планините, като че ли е безкрайна и като че ли винаги е била тук. Мрачно доказателство на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо.

Великата стена

със Симо и Стани пред наблюдателната кула

    Надвесвам се между зъберите на титаничното съоръжение. Отблизо то изглежда по-тежко и застрашително, отколкото на снимка. Гледката ми носи смесени чувства – възхита от величието на човешкия труд и търпение, и тъга заради погубените човешки животи, погълнати от безкрайния дракон. Какъв малък и нищожен отрязък от целостта на вечността ни е отделен и колко дребна частица от всеобщата съдба сме.

    „Хилядолетието трае само няколко секунди” – мисли Далай Лама и потвърждението е пред нас. Гигантският строеж е започнал още през IV век преди новата ера – в епохата на Пролети и Есени и на Воюващите царства. През 221г. пр. н. е. императорът – обединител Цин Шъхуан завладява шестте царства Чу, Ци, Уей, Джао, Хан и Ян и дава заповед да се съединят съществуващите участъци в една непрекъсната линия за отпор на степните нашественици от север. През следващите 2 300 години милиони китайци от двадесет династии работят по укрепването и удължаването ѝ и днес тя достига 21 196 километра. Истинската мистерия на света е видимото, а не невидимото. Вдигнах глава от тази зашеметяваща картина, но като с ефекта на доминото внезапен полъх на вятъра довя шепота на милиони китайци, оставили костите си в човешкото творение , наричано още тогава „най-дългото гробище на света”. Работната сила се е състояла от войници, селяни, военнопленници и затворници като от тях десет милиона мъже са намерили смъртта си тук. Колосален труд в епоха без машини, когато за хоросан са използвали брашно от лепкав ориз. Има една легенда за Мън Дзиен, чийто съпруг е починал в градежа. Нейният плач е бил толкова горчив, че част от стената рухнала, разкривайки костите на мъжа, така че тя могла да го погребе.

     Събирането на работна сила в строителството на стената обезлюдява нивите и настъпва глад. Когато се изчерпва търпението му, народът въстава една година след смъртта на император Цин Шъхуан. Това въстание е първото и най-жестоко в китайската история и води до свалянето на династията Цин.

    Каменната стена е построена с мъдрост, всеотдайност, пот, сълзи и кръв. В различните епохи е имало различна полза от нея. Предпазвала е Пътя на коприната, както и безопасното предаване на информация и транспорта. Могъщ символ на обединението на Китай, едновременно с това тя представя отделянето и скриването на страната от останалата част на света като така се запазва родната култура и самобитност.

страничен проход

на сянка

по Стената

    Огледах се за моите хора – бяха се пръснали и крачеха насам – натам съсредоточено, откривайки тайни стълбища, ниши и скривалища встрани от основния път. Няма равни участъци – или се катериш нагоре, или се спускаш надолу. Стратегически платформи, наблюдателници, складове за зърно и оръжия, помещения за войниците и кули за светлинни и димни сигнали са изградени по цялото протежение на стената. Надникнах в една бойница, където се бяха събрали туристи на сянка и хладина. Там се и изработваха малки паметни знаци, които свидетелстват поименно, че сте били на Великата стена, поръчах си и аз.

    Тръгнахме си с гордост и въодушевление от най-дългата структура на света, изградена от човешка ръка и посещавана годишно от около сто милиона туристи. Една мечта се сбъдна.

    Любовта на китайците към стените продължава и сега – висока зидария, често с покривче, огражда и в наши дни кварталите в градовете и селските къщи. Явно им създава уют, чувство за сигурност и за уединение.

парчета стъкло са циментирани върху стена в Пекин

портата за ресторанта, и отново - стени

    На връщане се отбихме в скрито крайпътно ресторантче, което ни показа нашата водачка. Хапнахме набързо, тъй като нашата художничка Еми държеше да разгледа Националната художествена галерия. Китайската ни спътница призна, че не знае къде се намира, но ще ни покаже друго място – център за съвременно изкуство. След тържественото достолепие на вечността е много освежаващо да се срещнеш и с младежкото лице на столицата. Артистичната зона 798 заема голяма площ от шест квадратни километра сред изоставени фабрики, строени от източногерманците в Пекин през 50-те години. Червени маоистки лозунги още красят стените на бившите халета, пригодени успешно за галерии. Цял ден можете да скитате из изложбените зали, ателиета, модни магазини, ресторанти и кафенета, както и да си купите китайски поп арт. Добре е да имате карта на галериите. За Еми беше изключително преживяване да види китайските си колеги по време на работа и да се запознае с тяхното творчество. Особено се впечатли от откровеното и своеобразно тибетско изкуство.

фабриката днес е галерия

в Арт зона 798

една от творбите

призрачни образи по знамената

божеството

човекът, хванал се за покрива, е творба

модерна творба

С пълни сърца и души отново се оставихме залезът да ни завладее. Огненото отражение – толкова прекрасно и наситено с чувства – продължаваше да разхубавява града.

довиждане, Пекин!

Платихме на нашата водачка колкото поиска за труда и се разделихме усмихнати – все пак ни прави компания два дни.
Очакваше ни дълъг път – последният етап от нашето две хиляди километрово пътуване из провинция Шандун. Прибирахме се у дома – в Пънлай, нашият тригодишен дом.
„Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае”. (Лао Дзъ)

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Пекин- Забраненият град От Наталия Бояджиева 

Следващата сутрин потеглихме за Пекин – последната точка от нашата обиколка. Спряхме за малко в столицата на провинция Шандун - Дзинан, град на четири хиляди години, известен с културата Луншан от късния период  на неолита. Знаехме за неговите 73 извора, но минахме почти транзит, бързайки да посветим повече време на Пекин.

в Дзинан

След изморителното слизане от Тайшан всички се бяхме схванали, стъпвахме вдървено, краката ни боляха. Приятел на Джан, впечатлен от роботския ни вървеж, ни покани в най-добрия салон за масажи в Дзинан – от това сме имали нужда. Това беше първият ни китайски масаж, а за нашите мъже – и последен, поне те така се заричат…

След вкусната вечеря се качихме на втория етаж на традиционно декорирана сграда, където са стаите за масаж. Въведоха ни в помещение с пет кушетки и включиха телевизор. Излегнахме се блажено и безгрижно, с дрехите и с настройката, че ще бъде забавно, не знаейки какво ни очаква. Появиха се пет хубави девойки в национална носия, всяка с дървено ведро с гореща вода в ръка. Във водата плуваха омайни билки с чуден аромат; там трябваше да потопим краката до коленете. Тогава още нямахме представа, че, за да бъде полезно, трябва да е и болезнено, а и не очаквахме от хубавиците такава подлост и безсърдечие. И като се започна едно мачкане и омесване – шокиращо за несвикнал човек. След десетина минути отдръпнаха кофите настрана. Не остана движение от йогата, което да не беше приложено върху нас. Не сме очаквали, че телата ни са способни на такова усукване – човек не знае своите възможности.Стани на два пъти става и потегля да си върви, но безкомпромисният глас на Анита ледено го завръщаше: „Къде, не сме свършили още!” Дъхът ми спря от невъобразимото пресукване, отказах се да проследявам накъде отиват краката ми, и накъде – ръцете. Каква ли подготовка трябва да имаш, за да изтърпиш всичко това, мислех си. Може би не чак като за космонавт, достатъчно е да си роден китаец…Да не говорим за вендузите, поставени на стъпалата ни и за торбите с горещи камъни, разстлани по гърбовете ни накрая...  Но най-много се смяхме на Симовите страдания, на него се падна най-дребното момиче. То съвестно и сръчно премяташе насам – натам дългите Симови крака, стоически, без да се оплаква, с усмивка на уста. Обаче Симо имаше гъдел и се превиваше от смях, и не можеше дъх да си поеме, което затрудни донякъде самоотверженото момиче, но то не се отказваше лесно… Във весел смях и охкания мина цял един час, най-после си тръгнахме. И стъпвахме някак по-леко… Винаги ни става смешно като си го спомним. Снимки нямаше кой да прави, всички лежахме арестувани от ловките и силни масажистки, но пък случката е увековечена от Еми, нашата художничка, в една чудесна карикатура. Нейната дебела папка, пълна с карикатури на забавни моменти от живота на семейството, ни събира винаги с настроение.

„Китайски масаж” – карикатура на Емилия Бояджиева

На другия ден не усетихме петстотинте километра до столицата, изминахме ги леко по гладкия път и следобед пристигнахме в хотела. След двучасово навлизане в метрополиса – екзотичен, мистериозен и исторически. Жителите му са 21 милиона, към които се прибавят и десет милиона трудови емигранти от селските райони, които работят на черно. По улиците вече се усещаше, че се намираме в най-населената страна в света.

навлизаме в Пекин

традиция и съвременност в Пекин

по пекинските улици

За сутринта се уговорихме с професионална екскурзоводка, която да ни разведе из Забранения град. Доверихме се на избора на Джан.
Разходихме се из квартала преди вечеря, не открихме разлика с другите китайски градове, които вече бяхме посетили. Китайско лято.

продавач на вестници

триколка за товари

триколка за пътници

пазарува се направо на тротоара

жена с плодове

пред портата

Плодове и зеленчуци на улицата, вездесъщите велосипеди и триколки, коли и милиони пешеходци сноват привидно хаотично, всеки се упътил по задачите си, но без излишно бързане и суетене и без да обръщат внимание на светофара. Приказват си един с друг, докато карат рамо до рамо колелетата си. Улиците не блестят от чистота и със сигурност не ги мият със сапун, но в живота на обикновения китаец има чистота, радост и движение към по-добро. Духът си почива сред такива хора.

Станахме рано, направихме си кафе в стаята и хапнахме плодове, тъй като в хотелския ресторант за закуска се предлага също такава храна, каквато и за обяд, и за вечеря - готвена. Във фоайето вече ни чакаше усмихната нашата водачка. Много скоро разбрахме, че с това и ще си останем – с нейната усмивка… Тя не говореше английски и каквото и да я попитахме, отговаряше с любезна усмивка, изломотваше нещо неразбрано и те поглеждаше невинно, оставяйки те в пълно недоумение – екскурзовод „джаадъ” /менте на китайски/. „Добрите думи са отрова – казва Конфуций, - горчивите – цяр”. Ни отрова, нито цяр достигнаха до нас, само неясно бърборене, замаскирано като обяснение на гид… Познанията ни по английски не ни помогнаха особено в общуването, но пък развихме интуицията си, досещайки се спонтанно какво иска да ни каже жената. Времето летеше, късно беше да търсим някой друг. Ползата от нейното присъствие беше само тази, че посочваше най-прекия път на Джан до забележителностите, които си бяхме набелязали. И това е нещо при тези огромни разстояния.

Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се крият под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън – най-големият площад в света! Символ на сърцето на китайската нация. Името му означава „Порта на небесното спокойствие”, наречен е така по името на портата, която се намира в северната му част, и се простира на 440 000 квадратни метра. Казват, че можел да събере един милион хора едновременно. Наистина е много впечатляващ. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си.

площад Тянанмън, вдясно – паметникът на националните герои

зад паметника на националните герои е Китайският исторически музей

На него са построени Народното събрание, Мавзолеят на Мао, Паметникът на националните герои, Китайският исторически музей и, разбира се, най-загадъчното място – Забраненият град. Гледаме да не изгубим от поглед нашата крехка водачка и едновременно не спираме да правим снимки. Минаваме първо покрай мавзолея на вожда, току-що са го отворили и пред него вече се вие километрична опашка, най-вече от китайци.

опашката пред мавзолея на Мао Дзедун

В Москва преди много години бях посетила мавзолея на Ленин и с това се беше изчерпал интересът ми към мумиите на съвременни политици. Отминаваме и се отправяме към по-интересната част – Императорския град.
Касата обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите  се сливат в покрив над главите.

частица от опашката пред Забранения град

Е, тук вече ще се чака цял ден, помислих си. Какво ли ще успеем да видим… В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, има и по-важни неща…

Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина.

Еми на фона на градската стена

Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 г., комплексът се състои от 980 сгради на площ от 72 хектара. Той е бил дом на китайските императори от династията Мин / 1368 – 1644/ до края на Цин /1644 – 1911/. Прекрачихме високия праг на централния портал –Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта - Божествената - и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви /или да го носят/ само императорът – Синът на Небето. Общо двадесет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правило за императрицата – на нейния сватбен ден и за студенти, положили успешно Императорския изпит. Симо, като историк, поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император” на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината. Морето от чадъри  ни понесе. И двете местни религии – будизъм и даоизъм – са съществували в мирно разбирателство, та и досега. От Азия са тръгнали всички световни религии. Официално Китай е атеистична страна, но хората тайно, а вече и открито следват някаква вяра. Видяхме два даоистки храма и няколко будистки, от които най-важен е Павилионът на Дъжд от цветя. Цялостното оформление на Забранения град до най-малкия детайл отразява философски и религиозни принципи, като над всичко е внушението за императорската мощ и сила. Броят на статуетките на покрива говори за статуса на стопанина, най-често са от три до седем. Единствено за Залата на Върховната хармония е разрешено да има десет драконови фигурки, тя е уникална в цялата страна.

десетте фигурки по стрехите

първият вътрешен двор с петте моста над Вътрешната златна река

каменните мостове

В първия огромен двор /10 000 квадратни метра/ са прехвърлени пет моста над вътрешната Златна река. Те символизират петте конфуциански добродетели, в които се възпитават хиляди поколения китайци– човечност, чувство за дълг, мъдрост, надеждност и благоприличие. Мостовете са украсени с мраморни балюстради с мотиви на дракон и феникс. Обширният двор събира много хора по време на празнични церемонии и внушава усещането за имперско величие.

Според принципите на фън шуй идеалното място за дом е с южно изложение с вода отпред /Златната река/ и планина или хълм зад него / хълма Дзиншан/. Паркове и градини, езерца, водни канали на няколко нива с мраморни мостове над тях, каменни колони с барелефи, лъвове, жерави и дракони, червени порти със златни орнаменти по тях. Над портите се издигат гиздави многопластови покриви с богата ажурна украса.

богата декорация

порта със златна украса

част от двора

един от троновете

Тронове видяхме на две места – в Двореца на Небесната чистота и в Залата на Съхранената хармония, място за аудиенции. Трудно се снима над многоглавата тълпа, но с повече усърдие успяхме да запечатаме красотата, Еми има особени заслуги за това.

В Двореца на Небесната чистота е и Залата на Земното спокойствие. Там са спалните на императора и императрицата. Владетелите Канси, Тонджъ, Гуансу и последният – Пу И, са живели в тази зала след като са се оженили и преди да се преместят в други зали. „Qian Qing” и “Kun Ning” означават: “Небето е чисто и земята е мирна”, с други думи – императорът ще управлява страната вечно.

Големият каменен барелеф е дълъг 17 метра, три – широк и тежи повече от двеста тона. Изработен е от цял естествен камък в началото на династията Мин /1406г./, когато са построени трите главни зали. През 1761 г. /Цин/ старите фигури по камъка са били издълбани и на тяхно място са изсечени нови. С рамка от лотосови пъпки, къдрави вълни на дъното, по средата – девет дракона сред облаците /драконът е символ на императора/. Гигантският къс е бил извлечен от Дашъуо, западните предградия на Пекин. Той е транспортиран до Двореца през една люта зима като са поливали вода по пътя, за да се образува лед. Така той е бил избутван и приплъзван по ледената пътека.

Големият каменен барелеф

бронзови лъвове пазят каменния барелеф

Станислав разглежда току-що купената книга за Забранения град

Всеки предмет на изкуството има история, безкрайно интересна. В музейната част са запазени 1 700 000 изящни предмети от бита на императора, съпругата му и хилядите му конкубини. /По-късно приятелката ми Сун ще ме попита как така европейските царе имат само по една царица като цялата власт е в тях. Я виж китайските по колко хиляди наложници имат!…/. Бронзови и емайлирани съдове за вода и храна, керамични мозайки и дърворезби, печати, стели, скулптури, малка пластика на животни, нефритени и златни бижута… Само нефритените изделия са 30 000 на брой като най-ранните са от неолита. Една от най-големите колекции на механични часовници от 18 и 19 век е също тук. Те са правени в собствените работилници на двореца, някои са пристигнали от Западна Европа и Япония.

съд за вино в музея

в музея

Императорската библиотека съдържа множество редки книги и исторически документи и от двете династии – Мин и Цин.
Сред ценните културни реликви има и много дарения от обществеността.
Ако искаш да разгледаш всичко, ще ти трябва поне месец всекидневни обиколки. Нашето време обаче е ограничено до няколко часа, така че поехме към изхода в северната част на Забранения град. Излязохме зашеметени от преживяното, усетили пулса на Китай.

Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към един хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „накъде сега?” „Ако не сте много изморени, да се качим на върха” – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не се бяха възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно… Добре, ще се покатерим.

Паркът Дзиншан /Jingshan/ е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра хълм е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца и от околните канали.

излизаме през Божествената порта и отсреща е хълмът Дзиншан

храмът на върха

в будисткия храм

трон за „императорски” снимки на върха

Има една покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнадесетата година от царуването му – 1644 г. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание, първата му цел била да обсадят столицата Пекин. Атаката започнала в един мартенски ден, по обяд. На следващия ден Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт.

Възползвайки се от суматохата, Чон джън изпратил няколко евнуси да придружат престолонаследника извън града, на безопасно място. След това принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си. С наближаването на зората императорът ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не се явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, смесен с изстрели, докато беглецът имал само един оръженосец – евнух на име Уан Чънън. Тогава императорът си ударил силно пръста, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани”. След това той се обесил на върха на хълма. Днес табела разказва за неговата злочеста съдба. Китайците и досега държат особено много на това – „да имат лице”, тоест да запазят достойнството си.

Платихме си билети и започнахме да се изкачваме по стълби и застлани с плочи пътеки. Зеленината освежава и тялото, и ума в непосилната жега. С всяко стъпало се потапяме и в китайския вътрешен свят – едновременно съвременен и силно традиционен. На едно място мъж на средна възраст пее арии от Пекинската опера, така, за себе си, без да търси публика. Другаде артист изнася kuaiban /бамбукова беседа/. Kuaiban означава устен разказ на истории или приказки, популярен в Северен Китай. Изпълнителят придружава разказа си с малко кречетало от бамбукови плочки, с което потраква ритмично, в такт с говоренето. Вероятно това е прародителят на модерния рап. Около него вече се събира публика… Дълбоката духовност е това, което е съхранило китайския народ и неговата блестяща цивилизация през хилядолетията.

Забраненият град

на втори план е съвременен Пекин

куполът на Националната опера

все още с поглед в миналото

Струва си усилието, струва си! Гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се почувствахме окрилени и щастливи.

Снимки: Наталия и Емилия Бояджиеви

Тайан От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 06.02.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Хубаво е там, където ни няма. В миналото вече не сме и то ни изглежда прекрасно.

Нашата семейна обиколка из провинция Шандун започна от Пънлай към Цю Фу – родното място на Конфуций. Шофьорът ни се казва Джан, а преводачката – Анита. В страна, в която малцина говорят английски, без преводач е доста трудно. Две години по-късно, вече приятели, бяхме поканени на сватбата на Анита и на кръщенето на сина на Джан.

Джан и Симо във файтон

Еми и Анита, силно привързана към телефона

С ентусиазма на първооткриватели се настанихме в микробусчето ние със Станислав и нашите деца – Емилия и Симеон. Стани беше подготвил това пътуване като подарък изненада и наистина ни направи щастливи.Август е, въздухът – горещ и влажен, тежък за дишане. Потегляме от жаркия Цю фу на север и постепенно пътят започва да се вие и издига в планината /осемдесет процента от територията на страната са планини и плата/.

планинско село

Отвисоко просторът се усеща по друг начин – през очите на птица. Тревистият пейзаж навън лети край нас като в мъгла. Вече е по-свежо, и погледът си почива в зеленината. Изведнъж той се задържа смаян върху големи камъни със странна форма. Спираме, слизаме и тръгваме сред необичайните отломъци, за да разберем кой ги е създал – човекът или природата. Скоро откриваме, че те работят в съдружие. Камъните се добиват в кариера и хората им помагат да станат по-впечатляващи и привличащи вниманието, според китайския вкус. Добре е, ако се виждат жилки, пукнатини и дупки като дантела.

имитация на скалиста планина

добив и обработка на декоративни камъни

гранит

късове природа

камиони товарят скалите

готови да отпътуват късове

Вече бяхме забелязали в парка на Пънлай и в градинките около блоковете да се издигат особени късове скали – с блясък или матови, в различни цветове. Сега вече знаем, че в китайските градини камъкът е специално подбран и поставен на пиедестал на точно определено място, за да може човек да му се наслаждава от много страни. Камъните, наред с водата и павилионите, са задължителни елементи на класическата градина, наричана „китайска градина на образованите”, създавана от богатите семейства. По-бедните хора се радват на кладенци и глинени басейни с рибки в дворовете си.

Скалите с различна големина и очертания символизират земни форми като острови, хълмове и планини, но също и човешки емоции и качества като сила и издръжливост. За китайците градината е микрокосмосът на света. Свое собствено място, отговарящо най-добре на същността ти, място с настроение и хармония. Затова и всички градини имат различно оформление, защото представят душата на стопанина. Непроменящата се природа на камъка преминава представите за краткотрайността на живота. Избирането на камъни за градината изисква много грижа и чувство. Най-предпочитани са старите късове, обрасли с мъхове и лишеи. Изборът трябва да бъде съобразен и с тематиката и композицията на градината. Подредбата на камъните има символно значение и, подредени по определен начин, те имат съответното въздействие върху посетителя. Градината е обичано място за размисъл, наслада, успокоение и достигане на хармония на душата със заобикалящия я свят.

Отскоро сме в страната, всичко е ново и интересно за нас. По-късно много пъти ставахме свидетели как огромни камиони превозват тези удивителни и причудливи късове природа, всеки уникален, за да украсят с тях паркове и хотели. Вече знаехме откъде идват. Напускаме светая светих, където човешкото въображение вдъхва живот на мъртвата природа и поемаме пътя за Тайан, градът в подножието на планината Тайшан / Taishan/. Благословена с красива природа, провинция Шандун ни се усмихва приветливо, по китайски. В нея живеят повече от сто милиона души на площ от 156 700 квадратни километра.

Джан купува праскови

прасковена градина

Спираме край пътя, за да си купим от чудесните зрели праскови /ех, не толкова ароматни като българските, но все пак разхлаждат в зноя/. Прасковата и сливата са дървета на щастието, тук в Китай. Прасковената градина край Тайан покрива 66 700 хектара площ и е най-голямата в света според Гинес. Самият град се възприема като малък според тукашните разбирания – пет милиона и половина души живеят в него. По-важно е, че е една от люлките на китайската цивилизация и средищна точка на религията в областта – будизма и даоизма. Открити са следи от хора, живели преди 500 000 години по тези места. На запад от него протича Хуанхъ / Жълтата река, дълга 5 500 километра; в нейния басейн възникват първите китайски държави/.

децата се превозват така

почистват фасадата на хотела

улица в Тайан

така се събират повече дрехи за сушене

в подножието на Тайшан сме

ключар

зеленчукът се продава направо на улицата

Настанихме се в хотела и веднага излязохме да разгледаме Даоисткия храм. Нашите спътници не са професионални екскурзоводи и, за да не останат загадките от видяното в зоната на здрача, Анита се обади на нейна състудентка, която живее в Тайан. Изабела пристигна бързо – стройна, изящна и спокойна. Каза си името, докато си мажеше раменете със слънцезащитен крем. Китайците не се ръкуват при запознанство, така че ръцете им остават свободни. А пък това августовско слънце е толкова опасно за дамите…

После ни поведе към храма, който се оказа рядка културна реликва, истинско съкровище, просъществувало 2 230 години! Това е мястото, където древните императори са идвали да се помолят и да отдадат почит на бога на планината Тайшан. Строежът му е започнал през династиите Цин /221г.пр.н.е. – 206г.пр.н.е./ и Хан /206г.пр.н.е. – 23г.н.е./ и е продължил през Тан /618г. – 907г./ и Сун /960 – 1127/. Бил е подновяван през Дзин /1115 – 1234/, Юен /1279 – 1368/ и Мин /1368 – 1644/. Земетресения, войни и бедствия – нищо не е в състояние да разруши докрай китайската старина. Хората бдят над всеки камък, арка и стела /каменна плоча с надпис/ и се гордеят с тях мълчаливо. Странна сила обитава тези енергийни центрове и ги пази от врагове. Това е уникалното в китайската любов към родината, която респектира чужденците, тя се изразява в опазване на традициите през петте хиляди години история.

свещи пред храма

портата на Даоисткия храмов комплекс

схемата на комплекса

портата от вътрешната страна

Влизаме през дебелата като на крепост стена и се озоваваме в двора на спокойствието, неособено обширен, но наситен със символи и знаци на китайското величие през хилядолетията. Архитектурата е в дворцов стил. Храмовият комплекс е величествен с осемте си порти, ъглови кули и множество молитвени зали. С двуострите си стрехи залата Тианкуан е от най-висока класа и е призната за една от трите знакови древни зали в Китай. Изабела ни водеше с ненатрапчива увереност и меко присъствие.

Изабела

арка в комплекса

митичните същества, които видяхме и в Цю фу

вход на молитвена зала

каменна стела в беседката

подпокривната украса е богата

алея с отвор луна

ароматните свещи

част от двора

бонзай

езерцето

В едно от дворчетата приседнахме до езерце с лотоси и големи пъстри декоративни риби, покрити с ефирна мрежа, може би за да се избегне хвърлянето на неподходяща храна. По бреговете му отново срещнахме впечатляващите камъни, които вече познавахме от планинската кариера, струпани привидно хаотично, но всъщност с вкус и артистизъм. Другаде се наслаждавахме на бонзаи, красиво нацъфтели. Множество саксии с различни цветя, поддържани градини, алеи с кръгли проходи по тях. Традиционни свещници на открито със снопове запалени дълги ароматни свещи в тях. Мир и тишина, подтикващи към размисъл.

И дърветата в двора са вековни. Те издигат към небето над триста стели, като стелата на Ли от династията Цин е първата, издигната в Тайан. На следващия ден се изкачихме и на планината, където видяхме и други хилядолетни стели.

Даоисткият храм е включен в Списъка на световното културно наследство през 1987.Когато денят отслабна, малко преди да се зароди нощта, излязохме от Даоисткия храм, напълно погълнати от китайския дух и атмосфера. Изабела покани цялата компания на вечеря, спонтанно и естествено. Почувствала се домакиня, искаше да ни представи кухнята на своя роден край, за която говореше с възхищение и убеденост, че е превъзходна и непременно ще ни хареса. Вече бяхме преживели първия си сблъсък с китайската кухня, толкова популярна по света. В една крайпътна закусвалня стояхме дълго, втренчени в кокошите глави с човки и в краката с нокти, които се предлагаха за обяд. За първи път ни мина през ума, че китайската храна по света е адаптирана към вкусовете на отделните народи, иначе никой няма да си я поръчва. Автентичните ястия са само тук, в страната, за радост на самите китайци.

вляво са кокошите глави

Натоварихме се цялата дружина в микробуса и потеглихме по мръкналите пътища. Луната – все още неотхапана, стъпила на пръсти върху мрака, влезе в пейзажа не като подробност, а като магически център. Въздухът стана на люспи.

Дълго пътувахме, стори ми се, че излязохме извън града. Най-после слизаме пред зашумен ресторант.
- Изабела, ти обичаш ли ларви? – питам плахо. Момичето се оживява: - Да, разбира се, като се препържат, ставаш толкова хрупкави! Но не знам днес дали имат, ще питаме…
Не питахме за този деликатес, от който щяхме напълно да изгубим апетит. Най-странното ястие, което пристигна, бяха панираните тиквени цветове, които намерихме за приемливи.

карамелизираният шаран

Китайската част от компанията се наслаждава истински на карамелизирания шаран, ние подходихме по-скромно към необичайно сготвената риба. Научихме, че шаранът е бил любимото ястие на Конфуций и си припомних неговите думи: „Всичко е красиво, но не всеки може да го види така”…

Никой не обърна внимание как точно държим пръчиците, няма правила; има различни начини, затова – както ти е удобно. След известни упражнения се свиква и с това. Горещият и влажен мусонен климат си показа рогата като изсипа върху смаяните ни глави цял порой. Стигнахме набързо до колата и се плъзнахме надолу по калния баир…

Никога повече не видяхме Изабела, но топлото чувство за китайското гостоприемство и доброта се повтори много пъти след това…
На следващия ден ни очакваше свещената планина Тайшан.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия и Емилия  Бояджиеви

Шотландският замък От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 26.01.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Две години след като се сбогувахме с Китай, надявам се, не завинаги, получих от там покана за новогодишна забава. Замислих се – с кого съм пропуснала да си взема довиждане… Подписът „Зое” не ми говореше нищо… Изведнъж – познат силует – Шотландският замък недалеч от Пънлай! Да, звучи почти като палми на Северния полюс, толкова е необичайно, но съществува.

Духът на Китай ме зове непрекъснато – и в светлината на деня, и в сънищата ми нощем. Един ден ще последвам неговия глас. Сърцето на Китай е голямо и обширно. Онзи, който е почувствал веднъж пулса му, може да се тръгне, но той винаги се завръща. Чистотата на нравите, откритостта и добрите всеотдайни сърца са топлото одеало, което е обвило душата ми; под него тя се е сгушила уютно и е щастлива. Затова и всяка вест от там ми носи много радост.


Как всъщност влязохме в шотландски замък в глухата китайска провинция… Зое е английското име на едно китайско момиче, което познавам от моя клуб по интереси – танцовата школа, от там са и най-добрите ми приятелки. Зое започна работа в този замък три години след построяването му, откриването е било през 2009. Тя отговаряше за рекламата, та ми изпрати покана да го посетя. Как ще пропуснем, звучи много интригуващо… Поканих и Вероника, а тя само това и чака. Вече съм я представила в „Индийско танго”, но пак ще спомена, че е от Уелс, доктор по антропология, вече в пенсия. Новите места са като планински извор в жарък летен ден – и за двете ни; това е и което ни сприятели – любопитството. Любопитството, благодарение на което сърцата и умовете ни се подмладяват всеки ден, вместо да остаряват. Запазила тази жажда да види, да научи и да опита и в зряла възраст, тя научава много и вижда много повече красота в живота си.

Един неделен ден в средата на май се обаждаме със Стани на Хелън, шофьорка на такси. Жените и мъжете таксиджии в Пънлай са почти по равно, но истински късмет е да намериш някой с английски. С Хелън се разбираме чудесно. Свързвам я по телефона със Зое, за да ѝ обясни пътя и отпрашваме към общежитието на Вероника, където тя живее като учителка доброволка; вече ни очаква на бариерата, нетърпелива. Заобикаляме главната улица, тя е настлана с безброй рогозки, за мен гледката е уникална.

преди да застелят рогозките

сламата меко проблясва на слънцето

цистерната пръска рогозките с вода

„Свалиха асфалта, ще го подменят – обяснява Хелън. – Всеки ден минава цистерна, която полива сламените рогозки, а те задържат дълго влагата. Така земята се подготвя за по-трайно асфалтиране”. Сламата лежеше от месеци по улицата, забравихме, че е имало друга настилка преди това. А и създава такъв пасторален уют, проблясвайки меко на пролетното слънце… Един ден решиха, че почвата е наситена достатъчно с влага и асфалтираха, здраво, надявам се и досега да държи.

Скоро излязохме от града и от двете страни се ширнаха поля и ниви. Всяко свободно късче земя е обработено и засято с нещо. Пролет, като нашата, с изумрудена зеленина и птици. Колкото по-навътре навлизахме сред селата на провинция Шандун, толкова повече цъфнали плодни дръвчета галеха погледа ни, отпуснаха ни се сърцата. И без никакъв замък вече изпитвахме прилив на откровение и красота. Денят пулсираше като жив. Земята дремеше, унесена в ритъма на собственото си сърце. Всъщност пролетта настъпва месеци след последното ехо от фойерверките на Пролетния фестивал – така китайците наричат своята Нова година. „Наближаваме – предупреди Хелън – това е Мулангоу, най-близкото до замъка село.”

Иззад последния след селото завой погледите ни внезапно бяха приковани от един гигантски мамут, не – триста стада мамути, качени един върху друг – Шотландският замък!

Шотландският замък

В приказките винаги има замък с високи кули и прекрасни гледки, които се откриват от него. Но в този каменен феномен няма нищо приказно. Погледът, свикнал с изяществото и въздушната грация и филигранност на китайската традиционна архитектура, се сблъсква с огромната сива стена и пада омаломощен. Контрастът е шокиращ. Вероятно това е най-масивната и страховита постройка в провинцията. Само в моите очи ли този пейзаж изглежда готически и ексцентричен… Видях отпечатъка на моето изумление и по лицата на околните.

Изглежда като нелепо недоразумение, но дали пък не е сбъдната детска мечта… Скоро ще разберем.

източното крило

входът

Спираме на гърба на замъка, където е входът. Посреща ни Зое, цялата грее; усмивки, прегръдки. Кани ни да минем под каменния свод и да влезем в Средновековието. Обажда се да дойде екскурзовод с английски. Момичетата от персонала са в плисирани шотландски полички, какво друго да бъде… Докато чакаме преводача, излизаме на обширна тераса с чудна гледка към долината Цуишан и езерото сред нея.

долината Цуишан /Quishan/ с езерото

лозята по хълма

Потапяме се в един мир и тишина, в едно пасторално съвършенство, невярващи на очите си, а зад нас се издигат сивите и дебели каменни стени с малки прозорци – крепостта трябва да изглежда застрашителна, солидна и недостъпна. Такава е. Няма ров, нито мост над него. Млада зеленина ни обгражда отвсякъде чак до далечните хребети отвъд езерото, между които се е простряла долината. Идилично място. Простор.


Построен направо върху гранитна скала, замъкът се издига могъщо на фона на околните хълмове и живописната природа. Кули, бойници и наблюдателници му придават автентичен вид.

част от вътрешния двор

наблюдателната кула

всяка от колоните на наблюдателницата е направена от мрамор в различен цвят

столът за наблюдение на терасата е донесен от Шотландия

фасадата с шотландското знаме на кулата

На покрива горделиво плющи шотландското знаме. В самата Шотландия се издигат и по-елегантни и романтични, а и по-внушителни замъци, но и този явно е достатъчен, за да стопля патриотичното сърце на собственика от графство Йоркшир - Крис Рафъл, и да го пренася в родината му.

гербът /свободен превод от латински – „Единството на знанието и Актон”/

Докато поглъщахме свежия майски въздух и пасторалната природа, към нас тихо се приближи млад китаец и се представи като Томи, нашият водач из владението. Тръгваме с него из коридорите, лабиринтите и тайните стълбища; чувствах се леко сюрреалистично. Съзнанието търси нещо подобно, познато – напразно… Това е като да построят Великата китайска стена в Шотландия. Опитвам се да се вживея в средновековната атмосфера, но нещо непрекъснато ме връща в реалността. Изкуствен е замъкът, не чак диснилендски, но и не истински, колкото и да е силен стремежът на Рафъл към автентичност дори и в детайла. Еклектиката е пълна – шотландски и китайски символи са смесени дори и в герба /съпругата на собственика е китайка, може би това е причината за опита да се съчетаят несъчетаеми култури/.

страж

еклектични символи по вратата

картина на долината с езерото и замъка

Минаваме от зала в зала, най-впечатляваща е трапезарията с камината, портретите на предците и дългата маса за около стотина души.

трапезарията

Влязохме и в игралната зала с билярда и с букова ламперия по стените. На друго място дегустирахме червено вино, Томи ни наля. Като хора от винарска страна, ние със Стани имаме може би завишени изисквания, но решихме, че китайците правят много по-добри вина, които сме опитвали в Пънлай и които можете да си купите от всяка бакалия – например „Great Wall” /”Великата стена”/ - червено сухо.

Вероника и Томи

червено вино „Замъка”

Щом попаднахме в библиотеката, Вероника се приближи с устрем към книгите, взе една и само каза: „Мен тук ме оставете”. Не беше се снабдила още с електронна книга и мъкнеше цял куфар с книги от къщи, които ѝ стигаха само до средата на престоя, след което полудяваше за четиво. Изпращаха ѝ даже любимия „Гардиън”, за който се беше абонирала, на адреса в Пънлай. Книги много, но все на китайски, за английски трябва да се ходи в столицата или в големите градове. Отново маса, бюфети, мебели от минали векове, портрети на хора, живели някога отдавна… Само мисълта, че трудно се намира транспорт от това диво място накара нашата приятелка да се откъсне от четенето.

в библиотеката

Слязохме и в избата. Част от гранитната скала, върху която е построен замъкът, е оставена открита, за да се убедят гостите колко здрава е основата или колко трудна е била задачата на шотландския архитект Йън Бег /Ian Begg/, който е проектирал келтския замък. Гроздето се бере от собствените лозя /21 хектара/, прострели се по гранитните склонове на плодородната долина Цуишан. Рафъл е поканил австралийски и френски специалисти с амбицията да получи най-доброто китайско вино, което успешно да допълва ароматите на местната кухня. Засети са тринадесет сорта грозде, между които мерло, мускат, шира и каберне совиньон. Лозите са внесени от Франция. А шотландското уиски се прави на основата на подбрано китайско джинджифилово вино.

гранитната скала в избата

резервоари за вино

Страните, които принадлежат към така наречения „най-нов свят” – Бразилия, Китай и Индия – се превръщат в основни конкуренти на класическите винени страни. Най-големите пазари на вино са в същите тези „най-нови земи”. По площ на лозята Китай е на пето място в света. С малко късмет Рафъл се надява да застане начело на тази революция – научавам от негово интервю, закачено на видно място по пътя на посетителите. Завършил е Оксфорд с диплома по китайски, работил е като банкер в Тайван, преди да стигне до шанхайските офиси на шотландска инвестиционна компания, където и сега работи като управител. Повечето време е в Шанхай с жена си и дъщеря си, от време на време идва да си нагледа имота.

Снимахме внушителните метални резервоари за ферментация, обработка и съхранение на виното и бъчвите покрай тях, повъртяхме се по гранита и се върнахме в обитаемата част.

Томи беше оставил най-впечатляващия според него момент за накрая. Отведе ни до главното стълбище до втория етаж, където са шестте спални за гости. Не се качихме догоре, захласнати в монументалната стенопис, която обграждаше витата стълба. На нея ще видите увековечен скромния образ на самия Рафъл и неговата съпруга, влезли в роли в квази исторически сцени. „Този човек е луд!” – повтаряше в унес Вероника. Със сигурност се иска и лудост за една такава приключенска и екстремна идея, но дано пък да успее – толкова човешки труд е вложен…

част от стенописа

вляво – Крис Рафъл като монах

зад Вероника е образът на съпругата на Рафъл - китайка

След като се насладихме и на паметника на шотландското тщеславие и суета, си взехме довиждане със Зоe, Томи и с екзотичната идея на йоркширеца. Оценихме по достойнство усилията, авантюризма и човешкия труд и се упътихме към Пънлай – там, където всичко е чисто, без примеси. Защо ли не се изненадах, че в Пънлай никой не беше чувал за новата придобивка – шотландски замък…

двете с Хелън сред селото

Съвсем скоро срещнахме и чистия китайски дух в лицето на едно възрастно семейство. На връщане спряхме в село Мулангоу, където живеят много от хората, работещи по лозята на Рафъл. Пръснахме се да снимаме по улицата и в този момент една селска порта се отвори и от там излязоха мъж и жена. Мъжът спря нерешително на прага, а жената продължи спокойно към нас. Когато наближи, се усмихна и топло майчински попита: - Обядвали ли сте? Ако не – заповядайте у нас да обядваме заедно.

китайското семейство

Вероника и непознатата китайка, която ни стана близка

в разговор

Само това да се беше случило, денят нямаше да бъде загубен.
Благодарихме също така сърдечно, но отказахме милата покана. Заприказвахме се, после Вероника поиска да се снима с китайката. Оказа се, че двете дами са на една и съща възраст, а това по някакъв начин сближава хората.
- Така естествени и добри са всички хора в провинцията – каза по-късно трогната английската ми приятелка. – И у нас е така, ще те попитат дали си гладен и ако не на обяд, поне на чай ще те поканят като виждат, че идваш от далеч.

Добрият мирис на земя прави хората добри и отзивчиви. Навсякъде по света. По целия път обратно сърцето ми пееше.

 

Филипини (16)- Надживяхме ги всичките! От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Още е празнично време, ще започна с някои увеселения, за да уравновеся със страшноватите народни вярвания по-нататък.

Ходихме с Агнес на селски сбор, почти като нашите. Тук му казват фиеста - дума, която извиква усмивка и блясък в погледа у всеки филипинец. И в добри, и в лоши времена тя трябва да се състои. Всеки град и село, а дори и квартал, има поне един местен фестивал, посветен на светеца – покровител, така че винаги някъде в страната се празнува.

Испанците са въвели фиестите не само за филипинците, а и за останалите покорени от тях народи в Латинска Америка. Целта е била да се замени езическата почит към местните божества с религиозно честване на християнските светци.

Филипинците са силно ориентирани към семейната задруга – те помагат на своите семейства, роднини, съседи и приятели. Ако семейството е бедно, възрастните правят жертви за образованието на младите. Bayanihan духът прави възможно хората да строят домове, да се преместват в новия дом, да отглеждат и прибират реколта, да изграждат пътища, с малки разходи. Хората от общността си помагат във всичко това, многото ръце правят работата лека.

Някои дори се завръщат от чужбина, за да отпразнуват фиестата с близките си. Сутрин се започва с църковна служба, посветена на светеца, следват забавните игри, които ние с Агнес пропуснахме, тъй като тя беше на работа в болницата до обяд. В някои села се проточва и парад с народни носии. Следва богата трапеза, която не се вдига до среднощ и всеки е добре дошъл във всяка къща… тук вече се включихме и ние; както се случи… Покани ни Том, американец, когото познаваме от фитнеса, в дома на негов приятел от барангай /село, град/ Пинулот в областта Диналупихан. В средата на декември. Пътувах дотам с автобус около час и пристигнах в 12, тъкмо когато смяната на Агнес изтичаше. Няколко пациенти чакаха на открито под стрехата на болницата да им дойде редът. Клиниката е за спешни случаи, но идват и хора с по-леки заболявания, те могат и да почакат.

чакалня на открито

Триколките тук не са моторни, както в Олонгапо, а с велосипед. Жал ми беше да сядам в такава човешка рикша, но Агнес настоя и се настанихме двете. Сухият човечец беше радостен, че има клиенти и натисна смело педалите. След пет минути бяхме вече на шосето, където нямаше и помен от спирка, но хората си знаеха къде да чакат и там заставаха. След още малко лъкатушене с автобуса из крайно бедни селца, скрити сред палми и бухнала зеленина, най-после стигнахме до нашето място. Агнес никога не беше идвала тук, знаеше само името на домакина, но селото е малко и се надявахме бързо да намерим къщата.

непознат селянин упътва Агнес

отляво - лед се продава целогодишно

плюшени играчки за сбора

улица в Пинулот

„Тук хората са много бедни, рядко им се случва да празнуват, затова е толкова голяма радост за тях” – тихо каза моята приятелка, докато вървим. Около нас тичаха весели деца, а след тях се проточваха и възрастните – явен знак, че има празник. В други дни по обед е пусто, хората са по къщите или на работа. Санта Лусия е светицата патрон на село Пинулот, службата отдавна е минала, а също и игрите, за които по-късно ми разказаха познати. Една от тях се нарича Palong Palayok. Традиционно пръстено гърне, пълно с дребни монети и бонбони, се завързва на клон и наоколо се събира публика, която има важна роля в играта. Мераклията за награда получава здрава тояга в ръката, после му завързват очите и го завъртат три пъти. Той тръгва да търси гърнето, за да го счупи, има право само на един удар. Смях, викове, зрителите се пръскат от пътя му и го напътстват по-отдалеч: „Спри, наляво, сега направо, върви надясно!”. Ако не улучи, друг играч заема мястото му. Ако пък е сръчен и разбие гърнето, сборяните събират разпилените бонбони, а победителят получава парична награда – около петстотин песо. Окачват ново гърне и всичко се повтаря. Пак с награди е и катеренето по високо бамбуково стебло, за да се отвърже кърпа, вързана на върха му, и други подобни състезания по ловкост.

По-съвременна е играта с музика и столове, знаете я, и при нас се играе. Няколко души танцуват в кръг около събрани столове, с един по-малко от хората. Внезапно музиката спира и всеки си търси стол да седне; който остане прав, изгаря. Отнема се един стол и танцът продължава, докато се излъчи победител. Вечер обикновено има фойерверки и конкурси по красота и по танци.

Южният остров Минданао, където още от петнадесети век властва ислямът, има свои уникални традиции и обичаи.

пред дома на Джон

последно уточнение

С питане намерихме къщата, посрещнаха ни Том и неговият приятел Джон. Джон отглежда манго в обширните си градини. На първия етаж, в кухнята имаше наистина много храна, разпределена в онези лъскави съдове с похлупаци. В кухнята, а и в другите помещения е полутъмно, но прохладно. Прозорците са малки, слънцето не е желано в жилищата.

в кухнята

от терасата

басейнчето

празнична украса

дострояват една от големите къщи

навесът с напитките

юноши разучават танц

Чест и гордост е за семейството, ако дойдат много хора да споделят трапезата. Оставиха ни сами на спокойствие да си сипваме, колкото ни се яде. Хапнахме набързо и се качихме на втория етаж, където е терасата – широка и даже с малък басейн, в момента празен. Там под навес бяха насядали гостите, там беше и пиенето. Ето то вече е проблемът според Агнес: „Започват да пият от сутринта и следобед вече са при нас, в болницата с разбити глави, защото са се били. Затова не обичам фиестите, а и кой ли лекар ги обича…” Неумереният алкохолизъм е също американска традиция, поддържана ревностно и от корейците, живеещи тук. Те страдат от силна жажда, при тях се пие дори между всяко пиене… Голямо пиене, вярно е, поседяхме малко от приличие и си тръгнахме точно преди домакинът най-после да пусне бутилката уиски и да се строполи неподвижен на земята.

Том живее в страната от десет години, от тогава е и приятелството му с Джон. Той е един от хилядите американски пенсионери, които изживяват старостта си във Филипините. Срещам ги всеки ден в супера, най-често придружавани от млада филипинка и малко филипинче край тях. Отначало привличаха погледа ми тези грамадни бели планини, които плават тържествено сред дребничките местни хора, но бързо свикнах с гледката. Сделката е честна според тях – това са самотни, обикновено разведени хора, които имат нужда от грижи в последните години от живота си, а хората тук са много бедни и лесно се намират млади жени, които да се наемат с къщната работа срещу прехрана и издръжка на децата им. Те не се женят, но и никой не се стреми към това. Всеки е доволен. Много от американците са работили във военноморската база в Субик преди да се пенсионират и се чувстват съвсем у дома си. Ползват се и с уважение като последните господари по тези земи…


През 1898 Испания отстъпва Филипините на САЩ. Като изключим протестантската религия, внесена от американците през 1918, и изместила до голяма степен римокатолическата, има и някои добрини, които трябва да се споменат. За сто години колониализъм нашествениците все пак са построили жп линии, пътища и мостове, отводнителната система тук, в Свободната зона, е от тях. Някои игри като тенис, баскетбол, бокс и футбол също са техни. Няколко университета са основани за това време. Важна задача за колониалното правителство е била да разпространи американските културни ценности като религията не е била включена в учебната програма, както е било по време на испанския период. Днес религията далеч не е само римокатолическа, всевъзможни секти властват „демократично” и пълноправно сред народа. Английският език е приет за един от двата официални езика и това улеснява пропагандата. Така сега младите хора израстват в едно грубо и натрапчиво американизирано общество. Този колониален дух е водовъртеж от антиматерия, която безпощадно поглъща филипинската национална самобитност. Една черна дупка, от която до този момент излизане няма. Все още управлението е имперско, американците се чувстват повече владетели на тази земя, отколкото самите филипинци. Това е страничният поглед на чужденеца, местните не се оплакват…

испанска крепост, използвана по-късно и от американците за отбраната на Гранде Айлънд срещу японците

Ето какво мислят те с известна горчивина, самоирония, но и с несломимо жизнелюбие за отношението на другите народи към тях. Записах от една дискусия по телевизията.

„Какво казват другите народи за нас, филипинците – че сме дружелюбни, добродушни, лоялни, сантиментални, по-интелигентни от малайците; религиозни, но не толкова мистични като индийците; подражаваме, но по-малко от японците. Липсва ни самоувереност. По-малко работливи сме от китайците. Най-приспособими от всички ориенталци. /тук потвърждавам/.
Испанците мислят, че сме като тях.
Американците мислят, че филипинците не са достатъчно американци. Те не разбират защо женените деца продължават да живеят с родителите си.
Французите мислят, че сме единствените азиатци с чувство за хумор.
Китайците ни мислят за разточителни.
Други народи се опитваха да ни „спасят”. Испанците – от Сатаната. Американците – от испанците. Японците – от американците. Те всички се биеха заради нас! И в края на краищата ние спасихме себе си и оцеляхме в цялата тази загриженост… Испанска колонизация, американско управление, японска инвазия, земетресения, военно – политически преврати, тайфуни, Ел Ниньо – видяхме ги всичките, надживяхме ги всичките.”

Филипини (15)- Паралелен свят От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” - „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.

ето го щъркелът!

Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване  на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…

под палмата – елхичка

тропически цветя по елхата

пред входа на хотела

на входа на казиното – свята сцена

Лунапаркът цяла година е затворен предколедно

Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела  да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас… По-късно разбрах, че са си наели хореограф и всеки ден репетират...

В нашия хотел  е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.

предколедни ученически представления пред мола

публиката си е намерила място

преди състезанието

През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…

Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти  навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.


Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.

Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.

Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.

И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…

Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.

залез над Субик

морски залез

Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.

третата вила – през деня си изглежда нормално

поляната пред вилата

„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието…
Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./

Джей Си

Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата  ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.


Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.

недовършена стая в третата вила

Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.

Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, поне според Стивън Кинг,  а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.

болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела

Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.

Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.

Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” - „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.

в отточната тръба бляскат очички

И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо призраци. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.

Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.

входът на ресторант Холивуд

залата на Холивуд

стълбите към масите на открито

някогашни казарми

навесът пред спалните помещения

Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят…

огледалото към този свят

По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Персоналът не се задържа дълго - месец - два и си тръгват...  Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.

По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това – в следващата част.

Филипини (14) - Празници и Пълници От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

„Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”
Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.

Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните… На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите за заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама… Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е… Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода.


След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок.

Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади… Всичко на този свят има своя песен. По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете…

Още сме в затъмнената стаичка на видеокето.

рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена

Най-хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало…

Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден.

дългата маса

Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма.

Агнес пее, вляво е Кими

Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите, както всички търпят… По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.


Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още.

Хелоуинска декорация пред дома на Цезар

Само внуците му – нагласени по хелоуински - се гонеха между масите на двора.

внуците на Цезар

Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието… Мотото е „сладки и злокобни”.

Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

в очакване

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини… Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях… Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар /като един истински цезар/ с жена си Глория.

рожденикът Цезар

Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици…”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.

Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес… Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях… Тя беше доволна от себе си.

Глория /вляво/ и Агнес

Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: - За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула…

Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм… Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

пред храната

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.

Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши…

вечерята

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок… Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка.

кметът Паулино

От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай… Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците… Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е, че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.

Украсата за Хелоуин в града беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички.

в супера

В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии.

половината я няма, но пък маратонките са запазени...

И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската забава, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои самодейно състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /към тридесет лева/.

тридневно гробище край басейна

Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още… Един от гробовете е по истински случай, разбунил духовете в Олонгапо само преди няколко дни. Фантазия и действителност се смесиха. Убитата Дженифър Лауде е бивше момче, превърнато в момиче след операция. Намерена е удушена в мотелска стая. Убиецът е американски морски пехотинец, който много се ядосал, че Дженифър е преправено момиче, а не оригинално… Вдигна се много шум, но все още американецът не е осъден…

гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение

Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана… Наградата спечели Джей Си /Джон Кристофър/ - момче от охраната - с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ … Вижте снимките…

Обезглавеният вечеря – първа награда

друга творба

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/. По-ведри и приятни.

Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия. В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

малък „мексиканец”

гордите майки и участниците

в роли

Балканите са представени само с Гърция

сая или филипиниана е филипинската национална рокля

проверка по списъка

носия от Маршалските острови

още костюми

вдясно е африканецът, добре боядисан

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60-годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.

В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде.

сладоледаджията със звънче в ръка

палячовци за снимки

Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори.

една от сцените

На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия.

горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв

В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство.

потокът от празнуващи

Не наблягат на бирата, а повече на храната.

готви се усилено

продавач на фъстъци

Почти не се пуши, не че има забрана. Най-страстната любов на филипинеца – видеокето – е изнесено направо на улицата, избирай песен от дебелия каталог, следи думите от екрана и се надпявай с певците от сцените наоколо…

любимото видеоке

празник е!

веселяци

весело е да те снимат...

танцьорка се приготвя за сцената

участници в представление

а ето я и бирата!

охрана на входовете

урок по скейтборд

хубавици

на моста за Олонгапо

И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

дете се промушва през оградата

деца гледат анимация

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата ще е по-възторжена.
Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.

Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

 

Филипините (13)- Още за храната

 

Изпратихте ли навреме лястовиците? Защото още ги няма, нещо се забавиха по пътя. Ослушвам се да чуя уютното им цвърчене, напразно. Може би срещу Коледа ще ни зарадват, а може и щъркел да размаха крила… Че тук друга промяна в природата няма, каквато беше през февруари, такава си е и досега, без обновление, без листопади. А за снега няма и да подхващам…

Хайде да свършваме с темата за храната, че имам да ви разказвам по-интересни неща.

Отношението към храната в Азия е по-специално. Тук живее 60 процента от световното население върху тридесет процента от сушата. Засега са повече от четири милиарда, но населението се увеличава главоломно главно в бедните страни, което задълбочава проблема с изхранването; нараства работната сила и от там – безработицата…


Във Филипините аграрното стопанство е примитивно и нискодоходно, развит е повече риболовът и туризмът. Това донякъде отговаря на въпроса ми защо азиатците не ядат млечни продукти, който си зададох още в Китай. Друга възможна причина е липсата на ензим, който да разгражда лактозата, както впрочем липсва и такъв, който да разгражда алкохола…

Последно за плодовете. Продава се „сърцето” на банана – то съдържа непоказалите се още малки плодчета, всъщност – цветовете на растението. Нещо като хайвера при рибата. Банановото сърце се бели като кочан царевица и цветчетата се мариноват като зеленчук с оцет, олио, чесън, лук, бял пипер, паста от скариди за готвене и пилешки бульон на кубчета. Става за гарнитура на пържена риба.

сърца на банани

вътрешността на банановите сърца

Любими са ми ландзонес. Растат на гроздове на дървета от семейството на махагоновите. Невзрачни на външен вид, като малки картофчета, като се обелят, разкриват полупрозрачна и вкусна бяла сърцевина. Ароматна и леко кисела. Нищо, че кожата им отделя млечен латекс и после дълго си чистиш ръцете и ножа.

ландзонес

ландзонес

Гуавата на вкус наподобява круша и също е дошла от Централна Америка, била е любима храна на инки и ацтеки. Днес се отглежда във всички тропически страни. Подобрява храносмилането, кръвното и работата на сърцето, укрепва имунитета. Основното ѝ действие е антимикробно и спазмолитично. От нея правят сокове, сладоледи и кремове. Оставена в стаята, ароматизира прекрасно въздуха няколко дни.

гуава

гуава

Гуйабано е вечнозелено дърво, пристигнало от Централна и Южна Америка. Плодът е сърцевиден, киселосладък, с лек дъх на прокиснало вино. По-важно е, че всички части на растението – кората, листата, корените, плодовете и семената – са природни лекове за различни видове заболявания. Той има изключителна лечебна сила при дванадесет вида рак. Екстрактът от гуйабано е 10 000 пъти по-мощен в забавянето на растежа на раковите клетки, отколкото адриамицин – често използвано лекарство в химиотерапията. Понижава кръвното и кръвната захар.

гуйабано

гуйабано

Друга особеност, която забелязах, е, че азиатците не ядат сурови зеленчуци. Едната причина е, че при този жарък климат измиването им не е достатъчно, трябва да минат и през огъня. Другата Паоло ми обясни по своему: „Салатата е леко ястие, не нахранва. Ние искаме храната да ни засища. ” – и наблегна на спагетите – салата от спагети и спагети със сос. Има и трето – далеч не всички могат да си купуват зеленчуци, както и плодове.

Най-обичаното месно ястие тук е адобо, то е националната им гордост. Всеки филипинец може да го приготвя. Свинско, пилешко или комбинация от двете, задушено в марината от оцет, олио, чесън, лук, бял пипер и соев сос. Ври около половин час. Да се готви с оцет е стара традиция – месото не трае дълго при този жарък климат, а киселината убива лошата миризма. По пазарите се продава месо на открито и мухите много го харесват…

свинско адобо, готви се на улицата

пиле адобо, сготвено от Кими

Афритада е ястие с пиле, свинско и картофи, варени в доматен сос. Тук смесват риба със свинско и пилешко, и с каквото има… Широко се използва при готвенето моносодиум глутамат – подобрител и усилвател на вкуса. Глутаминовата киселина е мощен невротоксин, възбуждащ клетките до разрушаване и може да увреди мозъка в различна степен. Вреди на очите, предизвиква главоболие и депресия. Трудно е да се различи вкусът на глутамата, тъй като той е „умами” – т.нар. пети вкус. Нито сладък, нито солен, кисел или горчив. Този вкус ни кара да изпитваме удоволствие от храната, която ядем. Добавят го към соевия сос, във всички китайски ресторанти и заведения за бързо  хранене. Ако питате дали го използват, няма да признаят.

емпанада с пиле

Асадо е когато месото се запържва в соев сос и сироп от кафява захар, яде се самостоятелно или като пълнеж в големите пелмени сиопао. Преди ерата на хладилниците  месото се е запазвало освен в оцет, и обработено със захар.

пелмени на открито

печено прасе, продава се на открито

За барбекю използват и свински, и пилешки черва, кубчета свинска и пилешка кръв „dugo”, „tenga” /свински уши/. Мариноват ги преди печенето и ги сервират със соево – оцетен сос за топене.

На мен ми допада специалитетът от Пампанга – сисиг, но само с морски дарове или с пиле. Сервира се на нагорещена метална чиния. Обичайният сисиг се прави от запържени парченца свински бузи, зурла и уши, подправени с каламанси /малки лимончета/, лук и люти чушки.

сисиг пиле и марски дарове на грил

сисиг с морски дарове

каламанси /малки лимончета/

Често си хапват kangkong – блатно зеле, китайски спанак или воден спанак. Тропическо водно растение, на което се ядат филизите и листата. Разговорно го наричат „зеленчук на бедността”. Стъблата му са дълги по два – три метра, кухи са и могат да плуват. Нарязани заедно с листата, те се готвят в рибни и месни ястия като sinigang. Зеленчукът се яде и самостоятелно, сотиран в обичайната марината – оцет, олио, соев сос, лук и чесън. Като предястие се приготвя хрупкав кангконг като се панира подобно на японските зеленчуци темпура. През дъждовния сезон успях да заснема този човек, който си береше кангконг в изкуствения канал до нас.

филипинец си бере кангконг от изкуствен канал

Разбира се, това е храната на обикновените хора. Сутрин те ядат същото като на обяд или вечеря – основно ориз и малко  риба или месо. Навсякъде по улиците и пазарите се готви, и съвсем евтино  човек може да се нахрани. Изисканите ресторанти са за богати – там ще ви поднесат агнешки шиш кебап или сьомга на грил върху канапе от задушени зеленчуци със специален сос от скариди… Там не влизат хора, по-точно влизат само заможни и свободни места има винаги. Тези избрани не ядат прилепи и змии като мнозинството.

сьомга на грил в ресторант "Фарът"

млечна риба, пълнена със зеленчуци

телешко сукиаки се подгрява на масата

Когато Кими разбра, че ще пиша за храната, тя ни покани на обяд с Агнес и приготви много вкусотии. Мил жест на добра приятелка. Кими е готвачка – готви по поръчка домашна храна от трите азиатски кухни – корейска, японска и филипинска - и я разнася по домовете и в офисите. Освен това е учителка по подреждане на японската храна за съпруги на японци. Както е известно, японците поставят на първо място външния вид на храната и едва на второ – вкусът ѝ. Разбира се, Кими използва съвременните уреди – хлебопекарна, оризоварка – но когато дойде ред до цветово съчетание на храната, си има определени правила, които тя спазва. Съпругът ѝ е японец, затова тя е едновременно католичка и будистка, тъй като той е будист… Тамура работи тук и тя носи храна всеки ден в офиса му – за него и колегите му. Веднъж и аз си поръчах пиле териаки и получих това произведение на кулинарното изкуство, оризът има вид на изгрев или залез… Освен него има малко пилешки гърди, мариновани и запечени на грил, по малко джинджифил, сладък картоф, банан, кълнове с моркови на тиган  и  тофу.


Ние с Агнес не сме японки, така че Кими наблегна на вкуса на храната, вкусно беше. Едновременно се поставят на масата  всички ястия, както са в съдовете  за готвене. Всеки си взема колкото и от което пожелае. В Азия не се сипват индивидуални порции, храната се поделя между сътрапезниците. Имаше пиле адобо, телешко сукиаки – по японска рецепта /супа от телешко със зеленчуци/ и млечна риба на грил, пълнена със зеленчуци. Оризът, сварен без сол, е задължителен. А десерта вече ви го показах в предната част – плодова желирана салата.

оризът, сварен без сол, замества хляба

в закусвалнята Кабален в мол Харбър пойнт

панирани зеленчуци темпура

Сега ще видите какво сервираха на първия рожден ден на Джанел – дъщеричката на Венсан. Той е французин, женен за филипинка, и имат три деца. Домът им е в Илдефонсо, провинция Булакан, на три часа път с кола от тук.

домът на Венсан и Джени

Бяхме поканени със Стани да гостуваме за три дни и таткото само се притесняваше да не вали дъжд на рождения ден. Какъв ти дъжд – помете ни тайфунът Марио! На другия ден научихме, че Марио е съсипал Манила и е оставил още повече хора без дом. Издухани покриви, високи вълни и безмилостни тонове вода, която се заизлива и върху нас. Токът, разбира се, спря. „Мислихме с Джени да купим генератор, но все отлагахме. Ето сега вече се налага… – мърмореше Венсан. – Какъв празник без ток!”

Метнахме се в колата и – право в местния мол. Има такива уреди, избрахме най-добрия и – обратно. Къщата им е чудесна, с голям двор. Ремонтирали и обзавели са си я по свой вкус – приятна смесица между френски шик и тропическа колониална изисканост. Джени е професионална певица, насладихме се на хубавия ѝ глас вечерта, когато започна караоке празникът, тук му казват видеоке. Караокето не е японско изобретение, то е създадено от филипинеца Роберто дел Росарио, който го нарича „система за едновременно пеене”.

Джанел с майка си

рожденичката Джанел със своя бавач

Нямаше обявен час на рождения ден, предвид разтегливото тълкуване на понятието време, наричано с чувство за самоирония от местните – „филипино тайм” – никой не спазва час, така беше и в Китай. Както ми обясняваше Джанбин: „Нашите деди не са имали часовници – ставали са с изгрева и са се прибирали със залеза, кой ти е гледал часа…” От обяд до вечерта прииждаха десетки гости – роднини и приятели, никой никого не чака, дава си подаръка, сипва си от храната, сяда и си хапва.  Поразговоря с другите – и си тръгва. Хората не се впечатляват и от тайфуни, свикнали са им. Навесът ни предпазваше донякъде от потоците вода, нищо не попречи на хубавото празненство.

под навеса е пълно с гости

Храната, масите и столовете, както и украсата, бяха доставени с камион от фирма за кетъринг.

Венсан е опекъл скарата

храната, доставена за рождения ден

Джанел с батко си и братовчедки

шанхайски рулца с месна плънка, майсторът е Джени, много вкусни

месно руло със зеленчуци, отново на Джени

За певческата част останаха най-запалените певци. Трябва да призная, че толкова школувани гласове на едно място рядко могат да се съберат. Вярно е и друго – от огромния каталог с хиляди песни те избират най-вече балади, бавната музика е по-лесна за изпълнение, най-малкото защото имаш време да прочетеш следващия текст. Филипинецът пропява веднага щом проговори. Дават му детски комплект за пеене и той живее с музиката до края на дните си. Особено ме трогна един млад вдовец, загубил жена си едва преди няколко дни и останал сам с три деца. Той пя „Легло от рози” на Бон Джоуви с толкова страст и любов, че разтърси душата ми. Пя със сухи, пламтящи очи. Малкото му момиченце се притискаше в него през цялото време. Съпругата му е била прислужница в дома и Джени я е обичала като сестра. Но дори смъртта не успя да спре страдалеца, така той изразява мъката си, истинската скръб не може да се опише с думи, но с песен – може.

прегърнал детето си, той пее

Пуснете си „Bed of roses”, добавете сто пъти повече страст и отчаян копнеж и ще се доближите до песента, която аз чух. В един момент се видях права да стърча над другите, вперила нажалени очи към тъмнокожия певец, а Венсан да ме дърпа: „Сядай, сядай. Това е животът…” . А самотната душа крещеше неистово: „Искам да легна до теб в легло от рози, а тази нощ аз съм прикован на легло от тръни… Ти си тази, за която бих дал живота си. Искам да съм възможно най-близо до теб…” Дали Бон Джоуви си е представял, когато е съчинявал прекрасната си песен, писана, разбира се, по съвсем друг повод, че на нея ще се понесе един беден филипински селянин, за да се срещне отново със своята любима… Скоро след споделената тъга човекът и неговото осиротяло птиче се изгубиха в нощта. Другите гости не обърнаха внимание на моята реакция, нито пък на бурята от чувства на младия мъж, за тях важна е радостта от живота, който трябва да се изживее максимално, без тревоги за проблемите, защото той е кратък… Жизнелюбието им е поучително, но нашата душевност е друга.

на сбогуване - Джени с децата и кученцето

Нека ви разкажа и за новооткритото кафе „Куку” /на тагалог „Маникюр”/, чиито стопани са едно младо семейство – дъщерята на Агнес – Аиса Солей и нейният съпруг кореецът Су Ан Хиун.

кафе "Коку" в Олонгапо

семейство Аиса Солей и Су Ан Хиун

Аиса е завършила за медицинска сестра и няколко години е работила това, докато разбрала, че всъщност страстта ѝ е да готви вкусно и да си измисля рецепти.

корейски кимбаб, не казвайте на Су Ан, че прилича на суши...

Момичето с такова вдъхновение експериментира и включва всеки ден нови ястия в менюто, че ме зарази със своя ентусиазъм и им помогнах малко с рекламата. Предложих да напишат на флаерите, че предлагат единственото по рода си в страната „бавно хранене” / има и английски термин slow food/ в противовес на бързата и нездравословна храна. Готви се за всеки посетител отделно, а чакането не доскучава, тъй като всяка дама може през това време да лакира ноктите си, избирайки между петдесет вида лак, има и модели за декориране, които да следвате. Идеята Су Ан е взел от своите родители, които също държат кафене в Южна Корея. За господата има шах и таблети с интернет. Музиката е много приятна и често ходим там с приятелки. Намираме спокойствие и хармония.

занимавките - лак и шах

Когато човек работи със страст, непременно идва успехът. И телевизията вече ги снима. „Куку” става все по-търсено в Олонгапо, а Аиса сбъдна мечтата си.

Аиса сервира кафе

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Филипините (12)- Кулинарна разходка из Лусон

Дали първо да не ви разкажа за пробудилия се наскоро вулкан Майон /висок 2462 метра/, който си живее на югоизток в същия този наш остров Лусон. За последните 400 години той е изригвал повече от петдесет пъти, но местните продължават да обитават опасната зона и да обработват земята. В последните дни на върха му се е оформил купол от лава, висок петдесет метра, който осветява с червено сияние нощното небе над Майон – едновременно възхитителна и плашеща картина. За предстоящо изригване говорят ручеите лава, които се стичат по склоновете му, засега спокойно, слабите земетресения и изхвърлянето на нажежени камъни и скали с големина на къщи, което е предвестник на бавното движение на магмата към кратера. До днес са евакуирани 35 хиляди души от околността. Остава да се молим и да се надяваме, че лавата ще изтече тихо и послушно, без излишни емоции и унищожителни експлозии… Кими ходи там наскоро с децата и трите си внучета, празнуваха рождения ден на дъщеря й. Та тя ми даде снимката от склоновете на вулкана, преди да е станал много опасен…

От склоновете на Майон

Сега за храната. Седнахме в един от китайските ресторанти в Бинондо, пълен в празничния ден. „Баба ни е китайка – обяснява Полин. – Затова и очите ни са дръпнати. Обичаме да идваме в китайския квартал и често хапваме тук.” Паоло като кавалер и по-запознат с менюто, поръчва за всички; както е обичайно, не се сервират индивидуални порции, а в общи чинии. Съгласих се дори да опитам пелмени, макар че вареното тесто /макарони, равиоли, юфка…/ не ми е по вкуса. Много пъти китайските ми приятели са ме канили да хапна от тези традиционни за тях тестени храни, но не пожелах. А сега носталгията така ме налегна, че успях да изям няколко и дори ми харесаха…


Колко пъти си нарушавах диетата, за да опитвам разни пържени храни и да мога после да ви ги опиша… След като разкажа за кулинарното изкуство на страната, ще се върна отново към Манила и нейните красоти. Темата е безкрайна, защото изисква да се направи преглед на многобройни национални кухни, които са повлияли филипинската. Така както и тагалог е смес от множество езици. Така, както и самите филипинци са съчетание на всевъзможни народи… Но за това – по-късно. Освен това всяка провинция си има различни особености и предпочитания, като Пампанга претендира да е кулинарната столица на Филипините. Преди колонизаторите да завладеят страната, местните са ядяли кореноплодни, дивеч, зеленчуци и риба. Рецептите са включвали варено и печено на скара. От малайците са заели лютите чушки и кокосовото мляко в сосовете за балансиране на лютивината. Китайците внасят китайските спагети и соевия сос. Испанците въвеждат средиземноморската кухня, готвенето с чесън, лук, домати и пипер, зехтина и маслините, както и техниките задушаване и сотиране. Американците, които поемат контрол над Филипините след Испано-американската война през 1898, разпространяват храни, доставяни от тяхната страна за армията. Днес ги приемаме за вредни – майонеза, хот дог, хамбургери, кондензирано мляко. По-късно – и Макдоналдс, на който филипинците скоро отговарят със своя верига за бърза храна – Джоли бий. Новите техники готвене под налягане и замразяване са също от тях.

Други световни влияния като японската, тайландската, виетнамската, френската, италианската, от Близкия изток, са намерили път към филипинската кухня, което я прави истинска гастрономическа смесица. Затова и чужденците я харесват – от която и страна да сте дошли, има нещичко и по ваш вкус. Не бих нарекла тази еклектика липса на идентичност. Филипинците са адаптирали външното влияние към местните продукти и към своя вкус.

- Знаете ли, че китайците ядат ферментирало тофу? – опитах се да впечатля с познания приятелите си като за момент пропуснах силното китайско влияние във Филипините.
- Да, и ние ядем!

На възмущението ми, че това е сатанинско изобретение с убийствена миризма, те отговориха, че има храни, които миришат ужасно, но иначе са много вкусни. И като им свикнеш от малък… – Например дурианът – мога да изям цял сама – казва унесено Полин. И добави, за да ме довърши окончателно: - Ние ядем и пилешки зародиши, вярно, ядем ги на тъмно, за да не ги гледаме, но много ги обичаме. Това е „балют”.

При тези думи ме блъсна споменът за страшната воня, която се разнасяше по улиците на Янтай в Китай, когато печаха тези неизлюпени пиленца направо на тротоара. И какво им обичат – само кости и перушина…

Това са ”екзотичните ястия”, както тук ги наричат с лека самоирония. Към тях спадат вараните, жабите, змиите и прилепите, както е в повечето азиатски страни. Можете да ги пробвате в малките квартални кръчми.

Kamayan е начин на хранене с ръце. – Европейците имат лъжици и вилици, китайците – пръчици, а ние, филипинците, имаме нашите ръце. По-вкусно е така.
С ръце те се хранят само вкъщи, на заведение ползват прибори, но без нож, той се смята за оръжие в Азия.

Мел /вляво/ и Кими - приятелки от фитнеса

Започвам с напитките, а след това по стар детски навик ще премина към десертите – най-важното! Студени плодови напитки се продават направо на тротоара, в бидони – размесват се натрошен лед, вода и нарязани плодове. Тук, в Олонгапо, най-често режат кокосови орехи /буко/. Пробвах, освежаващо е, за хигиената не гарантирам, но със сигурност са по-природни, отколкото кутиите с химикали, наречени „сокове” в магазина.

Гуламан е също студена напитка, подсладена с тръстикова захар, от там и кафевият й цвят.

Филипинците си имат свое кафе, от прохладните планини на Батангас, познато като „баракос”. И аз пия такова, запарвам го, по-ароматно е от тези, които купувам във Варна, защото е местно. Арабика със силно изразен аромат.

кафе Баракос

В заведенията на еспресото казват „американо”, много се учудиха като им казах, че всъщност е „италиано”. За тях и пиците са „Калифорния”, а не например „Наполи”. Последните завоеватели – американците, са оставили самонадеяни следи във всичко. Всеки вид кафе – с мляко, капучино и други варианти, се предлага и горещо, и ледено.

ледено кафе, в малката чашка - захарен сироп за подслаждане

Стотина вида чай могат да се купят като от местните най-търсени са от джинджифил, от ампалая /горчива краставица/, от банаба и други билкови, а от китайските – най-харесван е зеленият.

За бираджиите ще посоча двете национални марки – „Сан Мигел” /пивоварна, основана през 1890 в столицата/ и “Red Horse”. Скоро ще се леят обилно по време на уличния фестивал Октоберфест, няма само германците да си го празнуват я. От твърдите напитки най-вече корейците купуват кокосова водка /по-скоро спирт/ „Lambanog” с висок градус – 80 – 90 %. Произвежда се в провинция Кесон на нашия остров Лузон.

филипинска бира

Когато сутрин чуете протяжния вик: “Тааа-хооо, тааа-хооо!”, погледнете натам и ще видите мъж с кобилица на рамо, а в двата края – ведра от поцинкована ламарина да проблясват на слънцето. Това е продавачът на домашно приготвено тахо. Станал е рано, за да го свари и да го предложи още горещо на първите минувачи. В другата кофа носи сироп от тръстикова захар и пластмасови чашки.

тахо

Млечнобелият желиран крем от соя е тахо, прилича на малебито, дошло при нас от Ориента. Чашката се допълва с кафевия сироп, а отгоре се насипват саго перли; по желание се добавят парченца манго, плодове от хлебно дърво /langka/ или сварен мунго боб. Сагото е нишесте, което се извлича от порестата вътрешност на палмови стебла; от него се правят перли, които, подобно на нашия кус- кус, се варят с вода или мляко. В Индонезия и Малайзия наричат този десерт „таху”. Филипинците го обичат горещо, така са сигурни, че е току-що сварено.


Пъстрото изкушение „хало – хало” има твърде свободна интерпретация в различните краища, но това е националният десерт. Превежда се като "смес - смес".

хало - хало

Заснех и съставките, от които се събира лакомството тук, в Субик – сипвате си в чашката парченца ананас, крем тахо, банани в сироп, оризови сладки, други плодове в кокосово мляко, ядки, желирана кокосова вода и натрошен лед. То е шарено, красиво и с много вкусове на едно място…

съставки за хало-хало - парченца ананас, крем тахо, банани в сироп

още за хало - хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко

и от това се добавя в хало - хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед

„Bibingka” е малък кръгъл кекс от оризово брашно, захар, сода, яйца, кокосово мляко, прясно мляко и масло. Понякога добавят и парченце жълто сирене за разкош.

бибинка, купена в мола

Яйчният пай е дошъл от Западна Европа, а сладоледените топки в тесто, както и поничките „mochi balls” – от Япония.

яйчен пай

сладолед в тесто по японски маниер

панирани бананови кръгчета "маруя"

Бананова щека наричат два банана от „брашнения” сорт, за готвене, нанизани на шиш и панирани.

бананова щека

бананови щеки в мол СМ

Също толкова вкусен, но недиетичен е и туронът с хлебно дърво /джакфрут, langka/.

турон с langka /хлебно дърво/

Турон е вид испански сладкиш, нуга с мед и бадеми, но тук е използвано само името му – плънката е от хлебно дърво – най-големият ядивен плод, растящ на дърво и най-много разпалвал въображението на европейците в миналото.

турон

Банани в сироп, сладкиши от лепкав ориз, подсладен червен мунго боб, кокосови пастили, десерт от желирани плодове с кондензирано мляко – каква ти диета!

банани в сироп

японски понички mochi balls

сладкиши от лепкав ориз

подсладен мунго боб, сварен от Кими

пакети с червен и жълт боб мунго

оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел

корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе "Куко"

Всъщност повечето хора тук са слаби, но това е по-скоро от недохранване, отколкото от спазване на диета. В същото време ежегодно в Европейския съюз се разхищават деветдесет милиона тона годна храна, а у нас се падат годишно по сто килограма изхвърлена храна на човек… Де да можеше тези излишъци да стигнат до тук… Поради същата нечувана бедност често плодовете не се оставят да узреят, а се берат зелени. Зелените манго и папая се готвят като зеленчуци. Затова и избързах да снимам тази гуава в двора на хотела недозряла…

неузряла гуава

зелено манго на клечка

За любознателните ми приятелки Мел разказа как прави кокосови пастили, типични за провинция Тарлак. Лесно е, горе-долу както ние правим сливов пестил /по-скоро нашите баби/, само че за разлика от сгъстената и изсушена сливова каша, тук се приготвя горещ захарен сироп и към него се добавят настъргани кокосови орехи. Вари се до сгъстяване, изстива и го режат на пастили. Вкусът е като на „баунти”, но без шоколада.

кокосови пастили

Още по-лесен е желираният десерт – в малка тавичка се налива една опаковка кондензирано мляко, изсипват се нарязани на кубчета плодове /Кими ползва от консерва/ и отгоре се залива с разтворения желатин. Охлажда се в хладилник.

желирани плодове, почерпка от Кими

И у нас се продават тропически плодове, винаги обаче е най-интересно да видиш и опиташ плодовете на тяхната родна земя, където те са най-вкусни. Представям ви един нов за мен вид, който расте навсякъде по филипинските осткрови, но няма как да се изнася, тъй като е нетраен – скоро след узряването започва да гние. Това е чеса /chessa, tiessa/ плод с хубав оранжев цвят, пристигнал от Мексико и Централна Америка по тези земи.

плодове чеса

Разрязан прилича на жълтък на яйце, затова го наричат още яйчен плод, с вкус среден между печени тиква и сладък картоф /ямс/. Има от една до шест черни семки, подобни на кестени. Яде се пресен, в шейкове, кремове и сладоледи.

чеса /chessa, tiessa/

Бананите водят своя произход от Малайзия, отпреди 4000 години. От множеството видове банани тук ние със Стани си харесахме едни - малки като пръстчета, сорт „сеньорита” – много са сладки.

банани "сеньорита"

Не всички филипинци познават плодовете на своята родина, тъй като нямат възможност да пътуват и обикновено си остават там, където са родени. Островите са изолирана и разхвърляна земя и това, което расте на единия, не е сигурно, че ще намериш и на съседния. Така могат да минат години, а и цял живот, без човек да е опитал всичко, което ражда родната му земя.

До тук беше сладката част. Следва солената.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.

– Защо е това бързане? - попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…


Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и малко столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.

Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

улица "Онгпин" в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.
   Бинондо е основан от испанския губернатор Луис Перес Дасмаринас като постоянно местообитание за китайските имигранти, приели католицизма. Колонизаторите  дават филипинска земя за застрояването на квартала на група китайски търговци и занаятчии за вечни времена, без данъци и с ограничени права на самоуправление. Китайците, които не приемат католицизма, са прогонени или убити (по испански обичай). Днес Манилският Чайнатаун е смесица от китайска, филипинска и много далечен повей на испанска култури.

    Построен е на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански завоеватели през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ - тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.


    Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ - и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

арката на главната улица в Чайнатаун

    Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.

    Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

академия "Лоренцо Руиз"

    Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета  и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

    Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

Мостът на филипинско - китайската дружба

    Светилище – олтар на самата улица, уникално  и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

олтарът- светилище на открито

олтарът на улицата

    Преди да влезем в базиликата „Санта Круз” в Манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Филипините (10)- Походът на смъртта  

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия  в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

паметникът

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци. Но поданиците на Императора - слънце са безкомпромисни и към самите себе си, когато загубят житейска битка - сепуко и харакири са ритуални самоубийства, изобретени  от тях.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо - с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
- Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

църквата в Ангелес

Градската библиотека в Ангелес

университетът "Светият ангел" в Ангелес

призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

оризови ниви по пътя за Ангелес

Градският музей на Ангелес

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

картината "Хвърлянето на храна"

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.

Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

от експозицията на музея

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

Децата на слънцето

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

Родината майка

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиев

Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

 

Рон, момчето, с което ви запознах в първата част, днес е жив и здрав. Но можеше и да не е. В понеделник, 18 август, в два часа следобед, животът му висеше за секунди на косъм. Отстрани на хотела, с лице към градината, се намира пералнята. Тясна пътечка води към нея и едва не е завела Рон в лапите на смъртта.

Рон след срещата със смъртта

Филипинската кобра рядко напада човек, но едно нейно ухапване съдържа толкова отрова, че може да убие и слон. Силно отровната плюеща кобра живее в северните райони на Филипините – в равнините, залесените райони, полетата, пасищата, джунглата и населените места – практически навсякъде. Яде малки бозайници и птици, жаби, змии и гущери. Врагове са й хората, хищните птици и мангустата, сега вече можем да добавим и … котката. Отровата й е мощен невротоксин, който парализира дишането, смъртта настъпва до половин час. Кобрите са способни да плюят отровата си в мишена до три метра разстояние като се целят в очите на жертвата, за да я ослепят, да издигнат две трети от тялото си във въздуха и така да се придвижват, нападайки. Филипинската кобра е в десятката на най-отровните змии на планетата.

мястото на битката

Тъжен и замислен защо не отговаря телефонът, на който младият татко търси своето момиченце в далечната земя, Рон не забелязва нищо от външния свят, обърнал поглед там далеч, където живее Ейнджъл. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се е разстлал над целия Субик и в тази трепкаща вълна всичко изглежда призрачно и измамно за окото, но не и за котешкото. Младежът е тъй далечен за всичко наоколо, както и небето.


Още миг и той ще излезе от сумрачния коридор на обляната от следобедното слънце пътечка и тази крачка щеше да му бъде последната, ако не беше Тигър и неговата бърза лапа с извадени нокти, която изпревари с един миг насочената към крака му глава на двуметровата кобра. Злокобната разперена качулка вещае смърт, а очите, очите на кобрата – стъклени, жестоки и неподвижни - хипнотизират човека, спрял като вкаменен, но не успяват да отчетат светкавичното движение на котешката лапа. Съскането на двете животни се смесва, но фученето на дребния хищник с настръхнала козина и извит като дъга гръбнак надделява и кобрата с раздрана глава обръща на бяг. Котките имат по-остър слух и от кучетата и са способни на дълго и търпеливо дебнене. Единственото незащитено място, където могат да бъдат ухапани, е носът им.

Тигър

Храбрият котарак я пази на тревата, докато пристигне подкрепление от момчетата, които работят в пералнята и носят дългия прът с мрежа накрая, с който чистят басейна. С тази мрежа майсторски захлупват опасното влечуго и го пъхат в голяма туба от вода. Така, живо, го занасят и подаряват на местния зоопарк Зуубик Сафари. В този момент са помислили и за това, че филипинската кобра е изчезващ вид и трябва да се пази…

врагът е пленен

Будистите вярват, че гигантска кобра е разпервала качулката си над медитиращия Буда, за да го предпазва от слънцето. Но такова е отношението й единствено към божеството. Кобри ухапват по около двадесет хиляди души годишно само в Индия. Това става най-вече по време на мусонните дъждове, каквито валят и сега, наводненията и увеличаването на селскостопанската дейност.

двуметровата кобра - вече безопасна

„Единственият ефективен лек е противоотровата, но тук, в Субик, не може да се намери – обясни ми Агнес, моя приятелка, лекарка в Бърза помощ и майка на четири деца. – Единственото, което можем да направим, е да поставим на пострадалия инжекция против тетанус и да го изпратим в Манила”.
„Но дотам са три часа път с кола – възразявам – човекът ще умре”.
„Отровата на някои змии има по-дълго действие – до няколко часа. Съветваме ухапания да запази спокойствие, за да забави разпространението й. Да, така е - тропическа страна сме, а нямаме противозмийски серум, знам, проблем е. Но той е много скъп, а има малка трайност, едва шест месеца, затова болниците не го купуват.” – завършва тя.

Агнес

Няма ли юначен котарак наблизо, който да се бие със змиите, краят е печален… Опасно е, затова и пазачът затваря нощем вратата към градината, за да не плъзват студенокръвни гости по коридорите… Затова и хората търсят стария лечител от Олонгапо на име Магадандак, който разрязва вената над ухапаното място и с помощта на рог от карабао /воден бивол/ изсмуква отровата и спасява живот. Ако стигнеш навреме.

Запознахме се с Агнес във фитнеса, приятен човек с чувство за хумор, сродна душа. Тя е от тези филипински лекари, които са решили да останат у дома, където има недостиг на медици, вместо да заминат да работят като сестри във всемогъщите Щати.

Когато ми разказваше страшната си история, Рон не можа да надвие своето вълнение, гласът му трепереше, но лицето сияеше. „Аз съм късметлия, живея вече пети живот – отметна глава той. После тихо прибави: - Предния ден бях на църква, както всяка неделя, и се молих горещо, и Бог ме запази.”

През май в живота на Рон настъпи поврат. Едва запознал се наживо с дъщеричката си, която му гостува от Щатите, той вече трябваше да мисли как ще може да я вижда по-нататък. Трябва да работи в богата страна, за да събира пари за път до Калифорния. Избра си Канада, където планира да замине догодина. Младежът е „mongoose” – „мангуста” /вид филипинско бойно изкуство/, той носи бойните си умения като броня, която да го защити от целия свят. Хрумна ми и споделих с него, че на Запад се повишава интересът към източните бойни изкуства, философия и практики и би могъл да преподава това изкуство наред с работата си като охрана. Нищо не ми отговори, помислих, че пренебрегва съвета ми. Само след два дни Рон скромно ми се похвали, че е започнал преподавателска дейност като събрал будни тийнейджъри от църквата, в която ходи – Iglesia ni Cristo /Църквата на Христос – християнска религия, която възниква във Филипините през 1914 г. с основател Феликс Манало/. Това е третото вероизповедание в страната след римокатолическата религия и исляма. Не си го е избрал, родителите му го изповядват. Като начало учи юношите безплатно, докато събере опит. Харесва му да бъде учител, да развива учтивост, търпение и уважение, докато тренира ума, тялото и духа на своите ученици.

Филипинските бойни изкуства включват древни и по-нови методи на борба, както и елементи от западните и източните бойни техники, силно повлияни от феномена на културна и езикова смесица. Най-популярните са mongoose и arnis. Необходимостта от самосъхранение е в същността на тези системи. Човекът мангуста е невъоръжен, но много опасен. Служи си само с ръцете и така обезврежда всякакво нападение. Това не е спорт, няма и шампионати, средство за защита е. Рон има четири счупвания на кости, но не се отказва. „Най-доброто е – казва. - Забранено е официално, защото може да бъде смъртоносно, но нашата църква го разрешава, затова избрах този вид самоотбрана.” Да, тук е Азия, при това Югоизточна, всичко е различно…

През вековете нашествениците, а също и конфликтите между местните племена са наложили нова, различна динамика на битка по тези острови. Хората са развили бойните си умения във връзка с непрекъснато променящите се обстоятелства. Способни са да се бият с оръжия, както и с голи ръце като превръщат обикновени предмети от бита в смъртоносни оръжия.

Южните Филипини с хората моро всъщност никога не са били завладявани от испанци и американци; нито пък северните планини на Лусон със страховитите племена – ловци на глави, така че те са съхранили оръжията си и своите бойни умения. Хората моро са етнически местни мюсюлмани, около пет процента от цялото население. Испанците за първи път използват думата „moros” – маври, за да опишат мюсюлманските туземци на островите Минданао, Себу и Сулу.

В „по-цивилизованите” провинции и градове, където гражданите са били обезоръжени, остава „bolos” /нож, подобен на мачетето/, с който си служат в селското стопанство и за да контролират растежа на тревата – меч, която може да надхвърли покрива, ако не я режат. Уличните банди в Манила и сега използват саморъчно направени ножове. Филипинците поддържат своите вековни връзки с хладните оръжия и бойните техники, оцелели от древни времена и все още много живи и актуални.

Европейската фехтовка, японските и китайските традиционни бойни изкуства са вече само демонстрация на умения – никой не ходи наоколо с рапири, саби и самурайски мечове катана. Но ножовете и мачете са често срещани оръжия на улицата, а и всеки предмет може да се използва за увеличаване на силата на филипинския боец.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева