Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 662331 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога
<<  <  2 3 4 5 6 7 8 9 10  >  >>
Филипините(3) - Другите хора От Наталия Бояджиева 

 

Когато слушате филипинци да си говорят, имате чувството, че се намирате в Испания. Но ако имате щастието да знаете испански, тук няма да ви разберат. Тагалог (живеещ край река) се нарича филипинският език - един от австронезийските езици, подгрупа малайско – полинезийски. През 1937 г. Първото народно събрание на Филипините създава Национален Езиков институт, който избира тагалог (диалект, говорен от 15 милиона души) за основа на новия национален език – пилипино (филипинците не могат да казват „ф”, навсякъде в английски го заместват с „п”). В тази смесица от няколко езика най-много заемки има от испански – 40 процента, и от английски, който е вторият официален език, по- малко от санскрит, китайски, японски и арабски. Добро утро е magandang umaga! Kumusta – здравей, а salamat – благодаря. Не разбирам – hindi ko maintindihan, по-добре просто да вдигнеш рамене…


Единствено себуанците (от остров Себу) не искат да се примирят с тагалог, те предпочитат себуано да легне в основата на националния език и говорят само на него. Разликите в диалектите са толкова големи, че сънародници от различни краища не се разбират, ако говорят на местното наречие. Живите езици, на които се говори днес, са 171.

Чист тагалог и приличен английски говорят аета – господарите на тези земи. Коренните жители на Филипините са наричани още аита, агта, негритос, пигмеи. Нищо не знаех за тях, преди да ги срещна случайно край близката рекичка. От там минава пътят ми за супера, избирах си пътечката под дърветата заради сянката, която хвърлят, вместо напеченото шосе.

image

пътеката край реката

Един ден Рей ме предупреди да внимавам за змии, че наскоро видял една зелена, не много голяма, към два метра, ако те ухапе, до четири часа си мъртва – заключи ясно и прямо той. – А има едни други – от тяхната целувка на десетата минута си без дъх… - Не исках да сравнявам кои са по-бързи, не спорих с него - от тогава гледам повече в краката си.

image

косач

Рей работи като охрана на вече нефункционираща фабрика за медицинско оборудване, и тя е по пътя ми. Той е на 47, баща на шест деца – четири от първата му жена, която се споминала и две от втората, с двадесет години по-млада от него. Обичам да общувам с хората, но никога не ги разпитвам за живота им. Те сами ми разказват своите истории, до една вълнуващи. Понякога питат за съвет, но по-често имат нужда просто от това – някой да ги изслуша. – Най-малката ми дъщеря е на четири месеца, вчера нямах пари да й купя мляко, плака гладна. Сварихме малко ориз и й дадохме да пие водата, заспа – тъжно нарежда Рей. – Заплатата ми е ниска, а вече съм стар да замина за чужбина… Но – тук е така – завършва извинително той и се усмихва с някаква затрогваща тъга, изписана на обгорялото му лице.

image

следобедна дрямка край рекичката

– Какви плодове ще купуваш от магазина? Ето, виж това мангово дърво, а по-нататък има и папая… – Зелени са, Рей. – Че какво като са зелени, с повечко чили и варен ориз, става чудно! Ти колко деца имаш, Натали? Само две? Не е хубаво това…

А тази фабрика се продава – два милиона долара струва. Гледа ме въпросително, клатя глава – не, нямам толкова пари… – Кажи на роднините и познатите си, настоява той. Ето, изпълнявам обещанието си – казвам…

image

неработещата фабрика

– Аз изработвам хамаци, искаш ли да купиш един? - Показа ми го, но в момента нямах исканата сума. Когато го потърсих на следващия ден, не го намерих, беше се преместил другаде…

image

хамакът на Рей, вързан под мангово дърво

Виждала съм бедняшките предградия. Колиби от картон, ламарина, наколни бараки. Като тунели между тях се провират импровизирани улици. Бездомници спят на улицата, късмет, че е вечно лято…

image

покрайнините на Олонгапо

image

вляво от моста за Олонгапо

image

мизерията е повсеместна

image

продавач на играчки в Олонгапо

image

тези деца работят за някого

Когато пристигнахме, реката беше пълноводна, но постепенно към края на сухия период изтъня, аха да изчезне. Къде отива рибата ли – ами заравя се в тинята, заспива мечешки сън и чака благодатния дъжд през юни. В пресъхващите водоеми тази кал запазва влажността си под сухата горна кора за дълго.

Та минавам аз един ден от там, погледът ми се зареял към зелената светлина, струяща между новите за мен дървета, и изведнъж – негър! Но не съвсем. Не може да бъде, не и тук. Бързо  – апарата и започвам да снимам трескаво като се опитвам да изглеждам спокойна.

image

негрито в реката

А човекът ме поглежда и казва на чист английски: - Госпожо, по-нагоре има и други, снимайте и тях. – Помага ми. Така се запознах с аета. – Ние сме трима братя, идваме да ловим риба. Продаваме я в големите магазини. Ето, хванах една, искате ли я, госпожо?

image

аета лови риба с ръце

Категория: Изкуство
Прочетен: 1695 Коментари: 5 Гласове: 11

   Филипините (2) - Хората От Наталия Бояджиева

 

Хората. Най-важното и най-интересното нещо в една страна. И на Луната е интересно да се отиде, но засега няма хора. Когато се засели, може да полетя и аз…

- Вие имате сняг?! Колко хубаво… – възкликва замечтано Антонио. – А аз, откакто съм се родил, не съм виждал сняг… – Ела в България, ще видиш. – О, много е далеч и много скъпо… – замисля се.- В Щатите имат няколко сезона, а вие имате ли? –
Обяснявам, клати глава, трудно му е да си представи какво ли е времето извън лятото, какво е очакването от смяната на сезоните, непрекъснатата промяна.
- И ние имаме зима – подхваща гордо филипинецът – януари и февруари, но я наричаме „хладен бриз”.

image

Антонио

Видях им зимата – 30 градуса горещина, даже и нощем не се разхлажда кой знае колко. Какво ли ще е лятото, мислех си. Ами същото, ето, вече е лято. „Най-после лято!” – този трогателен възглас на една реклама в мола ме разсмя от сърце. Че не е ли тук вечно лято! Но ако не обявиш кога е жаркият сезон, как ще определиш ваканцията на децата и лятната отпуска – хората са избрали април и май да са това жадувано време. Веднага след ваканцията – през юни – започва новата учебна година.

В моя живот сезоните винаги са се сменяли и птиците са отлитали на юг, никога на север. Вечно лято… дали е вечен рай…

image

Братчета на моста за Олонгапо

image

Братовчедка им дойде да ги прибере, къде са тръгнали сами...

Сега да внеса малко яснота по темата. Всеки знае, че в тропиците сезоните са два – сух и дъждовен (от юни до края на септември), и тук е така. Средната годишна температура във Филипините е 27 градуса. Просто на местните хора им е приятно да поразнообразят сезонността. Например боти и ботуши можеш да си купиш през цялата година, не че се налага, ами така – модно е. И гледаш в знойния ден девойки по къси панталонки и с много сериозни зимни ботуши…

image

Парк, създаден от доброволци

image

Лицей

Има и други наши навици, които тук са безнадеждни – като парфюмирането. И най-трайният аромат се задържа не повече от минута, може би затова разкошните тропически цветя най-често са без мирис.

В новата страна, особено ако е далечна, човек придобива навици, присъщи за живота там.

Едва сега осъзнавам колко много ми е помогнал китайският опит за вникването в азиатската душа. С открито лице и на висотата на човека, подходът на съпричастност е начинът за най-пълно разбиране и дава вписания поглед.

image

Един от мостовете, който свързват Олонгапо със Свободната зона, вдясно - Харбър пойнт, най-новият мол

С постоянния звън на цикадите бяхме свикнали още от Китай, а с дружелюбните и усмихнати хора – просто им се радваш. Бяха ми казали, че филипинците са добронамерени и щастливи, но топлотата им надмина очакванията ми. Усмивката им не е дежурна и служебна, както е в много западни страни, а чиста и детска, всеки ден стопля сърцето ми.
Но ще мога ли да намеря най-скъпоценния бисер – този на приятелството…

Запознанството ми с филипинци започна още на летището в Доха. Имахме престой половината нощ. Много скоро разбрах, че дребните хора, които грейват в усмивка, щом ви заговорят, са от тази островна страна. Разговорът тръгва естествено и дългите часове в препълнената чакалня се стопяват неусетно. Спътничката ми е от остров Себу и се връща у дома след почивка. Кутиите с играчки, които се подават от сака й, издават кой я чака. Това лице, а и много други по-късно, запомних с усмивката, сигурно е на герба на страната…

image

Филипински учител

image

Върнънт вика за снимка колежките си, учителки, които придружават учениците си на национално състезание

image

Мис Олонгапо, преснимах снимката й в мола

Неизбежни са сравненията с предния ми азиатски опит – Китай. Там също така мило ни се радваха, но в техните реакции имаше и много изненада – горе-долу като при среща с извънземни, така се и чувствахме, вървейки по улиците. Всеки, който не прилича на нас, привлича нашето внимание… Тук, в Субик, изненада няма, свикнали са отдавна с присъствието на белите. Получавам поздрави и усмивки навсякъде, където се появя. Отначало си мислех, че това е изискване към персонала на хотелите и магазините. Приятелката ми Полин е вече двадесет дни в Манила, грижи се за болната си кръстница, и няма кого да попитам. Много скоро забелязах, че и напълно непознати хора по улицата се радват да ме видят. Един поклон ми помогна да разбуля загадката.

image

В Градския музей - Ulo ng Apo - вождът, на когото е кръстен Олонгапо

Трогна ме особено и ме смути един слабичък старец, с когото се разминах на улицата. Всъщност не успях да се размина просто така, както би станало у нас. Щом ме видя, дядото започна дълбоко да се кланя и да ме приветства. Ужасно се притесних и му отговорих на поклона, което го накара да запревива още повече крехката си фигура. В този миг ми просветна – спокойно, Натали, не се стъписвай толкова. Нямаш заслуги за тези поклони, те не са предназначени за теб. Изпратени са на хилядите бели хора, които са живели и работили тук през вековете, тях вижда в твое лице старецът, на тях благодари. Получи ги ти благодарение на случайното обстоятелство, че си представител на същата раса, ти си само посланикът на този неочакван прилив на любов. Отдъхнах си. Когато въоръженият полицай, на пост пред националната банка ми се усмихна и се поклони дълбоко, вече бях подготвена.

image

Испанците пристигат в залива Субик

Стериотипът е, че колонизаторите са едни жестоки хора, които завладяват по-слабите народи и ги експлоатират безогледно. Както е обикновено в живота, монетата има и друга страна. Когато дойде на място, човек с изненада научава, че освен да получават от местните труд и блага, завоевателите са им давали много – научили са ги на много неща. Замислих се над това, докато гледах фигурите на испанеца и филипинеца един до друг в Градския музей на Олонгапо, бяха представени като по-голям брат, който учи нещо по-малкия.

image

Испанец и филипинец

Интересно какво е отношението на съвременните филипинци към техните някогашни колонизатори. Попитах Полин – едно интелигентно и зряло за възрастта си момиче. Тя се усмихна смутено: „И така, и така… Те са ни дали религията.”

image

Кораб на испанските колонизатори

Вярата. Нещо изключително важно за един от най-религиозните народи в света. Около 90 процента от филипинците са римокатолици, при това вярата им е дълбока и искрена. „Испанците са ни учили всяка неделя да ходим на църква, а учителят ни в гимназията каза, че те самите не го правят…” – с лек упрек, като дете, хванало родителя си в простъпка, добави младата ми приятелка. Филипинците обаче ходят и са щастливи от това. Всъщност много са нещата, които ги правят щастливи – просто животът, той трябва да се живее весело, защото е кратък. Когато не говори, филипинецът пее – навсякъде – и по улиците, и на работното място, ако то позволява. Касиерката в супера, докато чака да си подредите продуктите, момчето, което ги прибира в кесии, персоналът в хотела, дори полицаят на пост, колкото и несериозно да изглежда. Всички.

С Полин и Чини се запознах на една служебна вечеря. Нашият домакин беше поканил и дъщеря си Полин, както и секретарката Чини – наскоро завършили колеж девойки, за да свикват да общуват и работят с чужденци. Прочувствената му реч към нас в началото послужи едновременно и като образец за момичетата.


Веднага след официалната част се заговорихме и, както става между сродни души, бързо се сближихме. Имах планове да видя толкова много места, проблемът обаче се оказа липсата на градски транспорт. Разстоянията в нашата Свободна зона са огромни, тя заема площ от 700 квадратни километра и не бих могла да викам такси за всяко пътуване. Оказа се, за радост, че Полин шофира и има кола.

Така след два дни приятелките ми ме взеха от хотела и отидохме на плаж. Щом сме на остров, накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до вода, мислех си. Но тук не е така. Плажовете са няколко, специално поддържани да стават и за плуване – с предпазни мрежи против акули – и са доста отдалечени.. Пътувахме близо час, докато стигнем до “All Hands Beach” (плажът „Всички ръце”).

image

Февруарско утро на плажа

Каква безбрежност… Плажът е широк, бял и пуст, извън сезона сме (мен ако питат, какво му е на сезона – топло и сухо, морето бистро като планински извор, с една светла кристална синина. Водата топла.)

image

Кристална вода

За сезон броят само април и май, както вече споменах, те имат честта да са лято. Морето едва диша – почти невидими дантелени вълнички припляскват леко. Върху светлото му лице тук- таме се полюшват малки салчета – това са платформи за гмуркане. Вижда се и докъде стигат мрежите против акули.

image

В далечината е планината Чинко Пикос, част от полуостров Редондо

Само един служител, обут с гумени ботуши, гази из плитчината и събира от дъното морски таралежи в торба, подготвя плажа за първите туристи.

image

Човекът почиства дъното от таралежи, зад него се вижда платформа за гмуркане

Убождането на иглокожите е опасно и болезнено, може да предизвика парализа. Мястото е закътано, заливът не позволява големи вълни, по други острови са местата за сърф.

image

Морски таралежи

Усмихнатата касиерка, в момента бездейна, реши да ни разведе и да ни покаже бунгалата. Но преди да стигнем до тях, спряхме до една кошара от бамбукови пръти: - „Това е гнездото на костенурките. – започна разказа си тя. - Морските костенурки са в беда по целия свят. Но ние активно защитаваме гнездата и новоизлюпените малки.

image

Гнездото на морските костенурки

През декември, когато наближи времето за снасяне на яйцата, оставяме свободен коридор между противоакулните преграждения и зачакваме. Всяка година, в едни и същи нощи, около полунощ, от водата изплуват костенурките. Ние дебнем тяхната поява и веднага изгасяме всички лампи по плажа. Виждаме на лунната светлина как едрите животни (някои и до два метра) излизат от водата и тръгват тромаво по пясъка да си търсят подходящо място за гнездо. С предните си крака майките копаят земята, а със задните я изблъскват настрана. Работата протича бавно, с почивки. Когато изровената яма е достатъчно голяма, костенурката снася от 130 до 200 яйца и веднага започва да засипва гнездото като утъпква и изравнява пясъка. Не остават никакви следи от ямата, но хората са запомнили мястото. Преди да се завърне във водата, майката започва да плаче - как няма да плаче, оставила е толкова бебета сами на сушата… Бащите не излизат, те чакат в морето, някъде наблизо.

image

Отляво Полин, касиерката и Чини

На другия ден хората, които се грижим за потомството на влечугите, пренасяме яйцата в кошарата на безопасно място и ги заравяме отново. Минават много хора, деца играят в пясъка… Но въпреки всички мерки, след около два месеца от снесените яйца се излюпват едва половината малки. Инстинктът им показва вярната посока към морето и те се връщат у дома, но малко от тях оцеляват, тъй като попадат в устата на хищните риби.”

image

Строят предпазна стена срещу големите вълни

image

Бунгало на плажа

След като ни показа бунгалата и различни увеселителни места, добрата жена ни изпрати до колата отново с усмивка на уста. Решихме, че пак ще се върнем, за да се погмуркаме и поехме обратния път.

image

Мангово дърво

image

Този път бяхме със служебния шофьор



Категория: Изкуство
Прочетен: 1494 Коментари: 2 Гласове: 9
07.04.2014 15:35 - ФИЛИПИНИТЕ

      Филипините (1)- Лястовиците са тук, при нас, От Наталия Бояджиева 

Скоро ще ви ги изпратим. Те ще пътуват дълго, повече  от месец и накрая ще ви донесат радост и слънце, пролет. Наесен не забравяйте да ни ги върнете, след като отгледат малките си. Ще ми липсва домашният уют, който разпръскват с нежното си цвърчене.

Сега се стрелкат почти невидими, светкавично безредно под големия мост, неспокойни са, стягат куфарите за дългия път… С хиляди са и само ловките им маневри предотвратяват неминуемия сблъсък. Суетят се, обхванати от нетърпението да се приберат у дома. Кое е всъщност „у дома” – у дома е, където се отглеждат децата. Повечето български лястовици зимуват в Африка, но някои по-спортни натури летят  чак до тук, до Далечния Изток. Не носихме дълго мартеници – децата на въздуха са навсякъде около нас.


Филипините. Никога не съм си представяла, че ще живея тук. Югоизточна Азия ми е позната от романите на Карл Май и от разкази на моряци в родната Варна. В началото предпочитах да съм в Китай – заради приятелите. А и заради многото магнетични места, които останаха неизследвани… Но съдбата реши друго, изпрати ни да опознаваме нова страна. Пак е Азия.

Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от 7107 острова. Това е Република Филипините. Повечето  са с вулканичен произход (има над двеста вулкана!) – едва седемстотин от тях са населени, останалите са чиста природа. Най-големите острови са: Лусон (местните го наричат Лузон), където са столицата и нашият Субик; Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението е сто милиона и бързо нараства, правителството вече взема мерки за ограничаване на раждаемостта. Само в Манила живеят над 11 милиона души, което я прави един от двадесетте най-големи метрополиса в света.

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от местните вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, което побеждава испанците и Магелан е убит.

Името на страната е дадено 22 години по-късно от испанския пътешественик Руй Лопез в чест на крал Филип Втори.

Първото име на Субик е Хубек, така е наричан от жителите на провинция Замбалес на остров Лузон. Но испанските мисионери са бъркали Хубек със Субик и така остава и до днес. За името научих в Градския музей на Олонгапо, за който ще разкажа по-късно.

Subic Bay Freeport Zone /SBFZ/, която е по-известна като Залива Субик, е първият успешен случай на военна база, преобразувана в курортна безмитна зона. Тя е управлявана от Subic Bay Metropolitan Authority. Обхваща оградения район на бившата американска военноморска база „Заливът Субик” в югозападната част на остров Лусон и е заобиколена от градовете Олонгапо и Субик. Пристанището гледа на запад към планинската верига Замбалес, а заливът е част от Южнокитайско море.

image

Олонгапо е най-близкият град, в далечината се вижда планината Замбалес

Заливът Субик, където живеем ние, е на 140 километра северно от Манила. Планинската верига зад него представлява отлична естествена защита от тайфуни, както и от последиците  от изригването на вулкана Пинатубо на близкия връх през 1991.

image

Филипини, навеси по улиците на Олонгапо предпазват от слънце и дъжд

Зоната е била най-голямата американска военна база в Азия. Но условията за развитие на кораборемонт са създадени тук още през 1885 г. от тогавашната колониална сила Испания. След Испано – американската война през 1898 кралство Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверенитета на САЩ.

image

джипни - вид типично филипинска маршрутка без прозорци

Така за сто години Заливът Субик се превръща във военна база. През 1991 г. филипинското правителство отказва да поднови договора за наем на базата. Американските военноморски сили вече съкращават операциите си в Субик, когато през юни 1991 г. внезапно Пинатубо изригва. Едно от най-големите вулканични изригвания в последните сто години в света покрива с пепел околните селища и базата и нанася големи щети. Последният американски кораб отплава на 24.11.1992 година.

Днес тази уникална зона е популярен курорт благодарение и на доброволния труд на жителите на Олонгапо и е един от основните икономически двигатели на страната с повече от 700 инвестиционни проекта, в това число четвъртата по големина корабостроителница в света.

image

Олонгапо

image

по улиците на Олонгапо

image

обущарят работи на открито

image

рибният пазар

Категория: Изкуство
Прочетен: 1893 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 07.04.2014 17:14
06.12.2013 20:41 - МОРЕТО

     Морето От Наталия Бояджиева 

Днес въздухът беше оранжев. Не миришеше на нищо, просто беше оранжев, никога не бях виждала такъв. Настроението ми веднага скочи и се зарея в небето, излязох навън, за да видя дали навсякъде въздухът е цветен. Да, цветен е, кехлибарен и леко блестящ – като във филм на Дисни. Минувачите се преструваха, че не го забелязват или наистина не им правеше впечатление; само аз се наслаждавах на гмуркането в трепкащите портокалови вълни…

Едва по-късно разбрах причината – финият оранжев пясък, носен от пустинята Гоби (най-студената пустиня след Антарктика), маскира въздуха по този въодушевяващ начин. Въздушните реки го отнасят чак до Корея и Япония. Усети се и лек хладен повей в горещото лято – прахът отразява слънчевите лъчи и охлаждането е подобно на ефекта при слънчево затъмнение, само че прашните потоци се носеха през целия ден.


След далечната пустинна милувка се спуснах бързо към морето. Отлив е (височината на прилива е повече от три метра).

Израсла съм на морето, детството ми е преминало на брега. Изгреви, лунна пътека, истории за бури, моряци и рибари… В моето семейство има култ към огромната вода; слънчево време и плаж са пряко свързани. Затова и толкова голямо беше стъписването ми при първата среща с пънлайския плаж. Пред него е прочутото водно сливане на двете морета – Жълто и Бохай. За тази единствена в света водна граница вече съм разказала.

image

Паметникът на водната граница между двете морета - Жълто и Бохай

image

Дългият мост

image

и така се носят обувки - в чадър...

Но Море ли е това? Нито цветът му е морски, нито има вълни. Очите му гледат жълтеникаво – кафяво, разстлало се е кротко и тихо като езеро. Жълтата река (Хуанхъ) се влива недалеч от тук и от нейните льосови наноси и то е пожълтяло.

image

Тракторът избутва лодката във водата

Доста плитко е и в далечината, хората не му се плашат – рибарите са нагазили до кръста с въдици в ръце и чакат неподвижно.

image

Рибар, нагазил до кръста

На едно място се е скупчила цяла флотилия от стари дървени рибарски лодки. По брега след отлива крачат бавно и замислено, приведени като чапли, хора от всички възрасти, вперили поглед надолу. Газят по мочурливия пясък, осеян с дупки на раци, които светкавично се стрелкат насам – натам. Често се навеждат между водораслите и прибират миди, медузи и всякакви водни животни. Морето е винаги щедро, сигурно затова и не остава никога само…

image

Мидите са изсипани за сортиране

image

Уловът е богат

По-надолу двама мъже загребват с вили хлъзгавите зелени водорасли и ги мятат в малки камиончета. Ще ги разстелят направо по асфалта на слънчевите крайбрежни улички, ще ги изсушат и цяла година ще имат за супа. Така видях да сушат и лековити билки пред една частна клиника.

image

Морето денем е работно място

Тук лесно ще останете насаме със себе си, въпреки оживения плаж. Спокойствието се влива във всяка клетка от тялото ви. Една – две лодки - изкорубени и с прорасла по дъната им трева - са се наклонили под странен ъгъл върху пясъка и са на път постепенно да се слеят с него.

image

Старите лодки

Всеки е вдълбочен в отработените движения за изкарване на прехраната. Няма да видите излегнати по бански хора да почерняват – това е непозната и вероятно шокираща гледка за местните, най-вече заради презрението им към тъмната кожа.

image

В търсене на храна

image

Oпасен мост

image

Зона за джетове

Ако продължите до края на плажа, ще стигнете скалите, над които се извисява древната крепост около историческия комплекс Пънлай Г – гордостта на града.

image

Старият фар в Пънлай Г

image

Скалите под Пънлай Г

image

Лифтът в Пънлай Г

Над целия залив ехти призрачният звук от старата храмова камбана, която туристите блъскат с един дебел дънер – с ентусиазъм, за здраве…

image

Неизменната камбана, която се бие с дънер, закачен до нея

image

Oт тази кула над залива се разнася камбанният звън

Вляво се издигат пъстрите арки пред входа на историческия комплекс „Трите свещени планини” – също много обичано и посещавано място. До него е топлият минерален басейн с няколко вида сауни и водни масажи. Идвам с радост да плувам тук, морето така и не ме привлече…

image

Арките пред историческия комплекс Трите свещени планини

Маратонките ми оставят леки следи в сбития пясък. Тук новият ден пристъпва по тиха слънчева пътека, но не над морето. А залезът разлива по водата мекото си млечнооранжево, прозиращо някак неуверено през опушеното стъкло на мъглата, вечната омара над града.

image

Туристи

image

Учителите са с розовите блузи

image

Крайбрежен хотел

Стигам до изкуствения полуостров на Осмината безсмъртни.

image

Схема на Полуострова, вляво се виждат Безсмъртните

image

Част от Полуострова

Едва на пет години е, но от хиляди години това място е било посещавано от мнозина императори, за да отправят молитвите си за небесен благослов. Вълшебни разкази са останали след императорите Цин Шъхуан, Хан У и Тан Таицон. Най-обичана е легендата за Осмината безсмъртни богове, които са прекосявали морето без плавателни средства. Навсякъде ще видите техни изображения, най-вече скулптурни.

image

Паметникът на Осмината безсмъртни

Лете се събират много туристи от цяла Азия, но аз го разгледах в един ветровит зимен ден. Вихрушката беше навяла снега там, където в топлото време е тревата. Високата красива пагода се вижда от целия залив. Дълъг каменен мост води до острова с форма на кратуна. От брега не се виждат нито вътрешните езера, нито водопадите или причудливите скали.

image

Мостът към Полуострова и арката на входа

Нямаше други посетители, така илюзията е пълна. Яростните пориви на вятъра вдигаха вълни в езерцето, обграждащо пагодата. В хубаво време там се излежаваха тюлени и морски лъвове, но сега и те се бяха прибрали на по-уютно място.

image

Пагодата в езерото

Притичвам, подгонена от вятъра и търся вратата на пагодата. Пробвах няколко, и все заключени. През прозорците виждах едри цветни фигури на яростни зли духове, но как да вляза при тях… Накрая неочаквано една невзрачна странична врата  поддаде и ме пропусна в тесен полутъмен коридор. Повървях така, докато видях да просветват запалени малки лампи с форма на лотос. Когато излязох на по-светло, се видях обградена от десетки огромни надвиснали зли духове с разкривени зелени и сини лица… Нищо няма да ти направят, ако не посегнеш към съкровищата, които пазят…

image

Някои от духовете

А съкровищата – ето това е приказката! Колко нефрит, порцелан, коприна и лакирано дърво под формата на вази, скулптури, паравани и всякакви фигури. Красота! С крайчеца на окото си забелязах девойка, която дискретно ме следеше, явно духовете пазители не са достатъчни…

image

Ръчно изрисуван порцелан

image

Изкусна изработка от рядък вид нефрит

image

Познахте ли ги? - Осмината безсмъртни, този път върху параван

image

Част от Безсмъртните, завинаги усмихнати

Цялото въображение на китайския творчески гений беше събрано по етажите на тази пагода. А последният е панорамен етаж с много прозорци и коридор, постлан с килими, който водеше към уютни малки зали за дегустация на чай. Преди да поема по него, се вгледах в посивялото море, излъчващо студ дори през стъклото.

image

От панорамния етаж на пагодата

Отсреща е стъпил насред водата остров Чандао, по това време пуст и неуютен. На границата на пролетта и лятото над морето се виждат миражи, затова и наричат Пънлай – града на миражите. Но сега е зима – какво прави в оловната вода веселата компания на Осмината безсмъртни, носещи се над вълните… Не им е време, разбудила съм ги от зимен сън… Проследих с поглед своенравните божества, докато се скриха зад острова. Нали са безсмъртни, позволени са им всякакви приумици…

image

Отново Безсмъртните, този път от камък, се носят по езерото

Още няколко пъти видях образите им, докато разглеждах старинната мебелировка от далечни епохи на малките зали, всяка в различен стил. След като обещах, че ще си купя от техния чай, тънка девойка в традиционно чипао разигра пред мен изящна чаена церемония като ми наля да опитам десетки видове превъзходен чай. За всеки от тях тя обясняваше надълго нещо на китайски, не се разбира, но е приятно да се слуша. Накрая си купих най-красивата кутийка чай с вълшебен аромат, който по-късно напразно търсих по магазините из града…


Излязох със стоплена душа, бях попаднала в дивен свят. Усещането не се повтори никога повече.

Водопадите не бяха замръзнали, а и тюлените бяха излезли да се раздвижат. Но сърцето ми беше вече преизпълнено с красота…

image

Водопад на полуострова

image

Тюлените излязоха да похапнат

Навън пак е лято, свечерява се… Оранжевото на залеза се е размило, полека измествано от спускащия се мрак. Тъмно е, вървим с Нини, Никос и малкия Стелиос по посока към скалите, чуваме наоколо и стъпки на други хора. Черните сенки от клоните сякаш рисуват калиграфски надписи върху напечените от слънцето бели каменни плочи. Изведнъж пред нас се ширва плажът, ярко осветен от мощни прожектори, като ден е.

image

Плажът нощем

Не мога да повярвам на очите си – там, където денем стърчат самотни рибари, сега не можеш да се разминеш от народ – млад и весел. Устремени като пеперуди към лампа, пънлайчани се разхождат по бански на лунна светлина, от луната не се почернява… спокойно… Някои даже се къпят, разбира се, с пояси на кръста, и възрастните също. С тези пояси на кръста те прекосяват града и гордо се появяват край морето по тъмно – време е за разпускане, ще се веселим.

image

Плажът е развлечение само нощем

Дълги сребърни ивици показват къде се прелива водата на едва забележими вълни по плиткия бряг. Единственото капанче е изнесло маси на пясъка – рядка гледка. Седнахме и ние да си хапнем сепия на шиш, вкусно е. Внезапно Никос трепна: Чу ли това?! – Вслушах се в гласа по високоговорителя, който се смесваше с музиката от заведението. Гласът говореше нещо на китайски, но после ясно и отчетливо произнесе на английски: Пазете се от акули!!! Това беше откровение за Никос, нашия съсед - той живееше в Пънлай от години, но едва сега чуваше, че в морето имало акули! Така и не стана ясно до края на престоя ни – има или няма акули в плиткото море Бохай, вътрешно за Жълто море. Местните жители не бяха на едно мнение: едни яростно отричаха и се смееха с глас, други уплашено потвърждаваха за кръвожадните риби, а трети си признаваха, че никога не са си задавали този въпрос…

Продължаваме по плажната ивица на другия ден. Стигаме до паметника на Осмината безсмъртни, почитани почти като национални герои. Мястото е любимо за снимки, най-вече на младоженците. По целия плаж можете да видите младоженци и сватбари, режисирани от майстор фотограф по много емоционален начин…

image

Булки чакат ред за снимки на плажа

image

Тук младоженецът държи букета

image

Ох, какво направих...

Нататък по улицата са струпани сергии със сувенири и множество малки ресторантчета, чак до входа за историческия комплекс.

Празнична музика се разнесе в нощта – стигнали сме до Летния театър. Имаме късмет да случим на концерт, края му, нищо – пак е хубаво. Песни, народни танци, пъстри костюми, щастливи хора…

image

Концертът в Летния театър

Основното удоволствие от Пънлай е просто да бъдеш тук – да бродиш по плажа и по улиците, да се смесваш със суматохата по пазарите, да снимаш и да бъдеш част от китайския живот.



Категория: Изкуство
Прочетен: 3267 Коментари: 10 Гласове: 12
Последна промяна: 07.12.2013 18:35


ГАЛЕРИЯ „АРТ МАРКОНИ“

Поздравява всички свои приятели, партньори и ценители с

 „УСЕЩАНЕ ЗА ПРАЗНИК“

сборна изложба живопис  и малка пластика

05.12 – 31.01.2014

 с участието на:

Ангел Атанасов/Ачо/, Антон Антонов, Васил Карадимов, Васил Петров, Димитър Кавръков, Димитър Манолов, Димитър Христов, Евстати Маринов, Емилия Бояджиева,  Жасмина Шалдърова,  Ивайло Евстатиев, Илия Касабов, Илиан Пеев, Йоана Калудова, Камен Кисимов, Катя и Младен Костадинови, Кирил Янев, Маргарита Войнова,                           Милен Маринов, Наталия Николова, Огнян Георгиев, Павел Митков,   Петър Андреев, Петя Димова,  Румен Желев, Румен Михайлов,                       Светлин Ненов, Севда Драгнева, Сейфетин Шекеров, Стефан Хаджи-Николов и Татяна Полихронова

Откриване 18.30 часа  05.12./четвъртък/  2013г.

 

„В края на годината обикновено се прави равносметка на изминатото. Със сигурност 2013 не беше лека, но може би тъкмо поради преодолените трудности, изключително динамична и наситена със събития, тя е запомняща се. Ако трябва да говорим с езика на цифрите, който не е много удачен когато става въпрос за изкуство, но пък винаги е разбираем и категоричен, 2013-та изглежда така:

16 авторски и 2 сборни изложби,

22 представени книги – поезия и проза,

4 бала на поезията, посветени на всеки от сезоните

и традиционния конкурс за смешна поезия и проза „Очи към себе си“

Зад тези цифри прозира не само огромна енергия и желание на екипа ни да направи всичко възможно произведенията да достигнат до своята публика, но и доверието, с което се ползва галерия „Арт Маркони“ и  което задължава.

Като топ събитие за 2013 г определяме „Америка откри Васил Петров“ . „Тринадесетия знак“, емблематичната картина на художника и приятеля Васил Петров пое своя път през океана към новия си дом. С идеята за бъдещо сътрудничество, нейната притежателка, една успяла българка, отговори подобаващо с нарочно парти по повод посрещането на тази необикновена творба и с желанието Америка да открие сетивата си за българските творци и тяхното изкуство.

Топ изложба за 2013 си извоюва „Душата в пространството на вариантите“  на Любен Пашкулски, поради огромния интерес към завръщането на този харесван от варненската публика художник. Преживял и преодолял коварния удар на инсулта, Любен Пашкулски се окъпа в обичта и признанието на своите почитатели.

За най оригинална и добре изразена концепция определихме изложбата „Преходност“ на Илиян Пеев.

Най-изящна и естетска безспорно бе изложбата на режисьора на варненската опера Кузман Попов.

Новата ни инициатива „Арте фамилия“  бе посрещната с възторг от бъдещите ценители и техните родители. Срещата с художника Любен Пашкулски и възможността да редят пъзели с негови картини беше въодушевяваща и запомняща се.

Щастливи сме, че пространството ни приюти поезията и прозата на автори от цял свят, а някои от тях успяха да споделят творчеството си на живо срещайки се с приятели и почитатели, като Румяна Симова, преодоляла разстоянията от Нова Зеландия и обратно. Галерията отвори нов прозорец през виртуалното пространство на сайта за художествена литература „Хулите.нет“ към реални срещи,  събирайки пишещите в него на нарочените балове на поезията, както и давайки им възможност да представят новите си книги.

На фона на напрежението и недоволството, които ни облъчват от всякъде усещането за празник някак се измества от своя център. Огромно е желанието ни да върнем огънчето на духа, защото това е мисията на изкуството и наша, като естетическо убежище. Тридесет и двама  художника ще донесат своето предчувствие за празник чрез творбите си и ще го споделят с вас. Подарете си празник на сетивата и духа!

Ваня Маркова- галерия „Арт Маркони“

 

 


галерия "Арт Маркони"

гр.Варна, ул."Охрид"22

тел: 052/643 080 0888 263 324 / 0876 677 302


Категория: Изкуство
Прочетен: 1277 Коментари: 2 Гласове: 3

ГАЛЕРИЯ „АРТ МАРКОНИ“

03-22.10.2013

представя

ПРЕХОДНОСТ

изложба живопис

на

ИЛИЯН ПЕЕВ

Откриване 18.30 часа 03 октомври /четвъртък/ 2013г.

„Преходност“ е не просто заглавието на изложбата, а специална колекция, която ме въодушеви при срещата ми с нея и провокира поканата към Илиян Пеев за  първото му самостоятелно гостуване в галерия „Арт Маркони. Поразиха ме всички „портрети“ на порти, които беше направил, грабващи не само с живописния си израз, а и с дълбоката проникновеност на разказът, деликатно втъкан и допълващ естетическото възприятие. Радостни, дружелюбни, уморени, грохнали, запуснати, гостоприемни, накипрени, разнебитени, в платната на Илиян имат свой живот и своя физиономия. Свободния замах на шпаклата, умелите тонове, нюансиращи от ярко до приглушено, създават живи истории за онова, което се крие отвъд портата, за характера на стопаните на дома, чийто вход тя охранява. Окото на художника е уловило живописните слоеве, които оставя времето върху предметите, оставени на природните стихи: дъжда, вятъра, слънцето, снега - естествената патина, изронените бои, дантелата на проходите, оставени от дървоядите... И е малко странно, че не навяват тъга.  Всяка творба има собствен колорит, в който детайлите допълват и подсилват естетическото внушение, без да натрапват директна препратка. Силата на живописното излъчване радва окото и разказът се превръща в интимно допълнение, което не нарушава общото звучене, а само дискретно отваря още една страница – този път в дълбочина. Ваня Маркова

Портата е символ на вечното и носител на белезите, които то оставя по нея. – споделя своя замисъл Илиян Пеев -  Със своята архаичност и монументалност Тя е свързващ елемент, но и разделителна граница между поколенията, на видимото и невидимото, на минало и настояще, на материално и духовно.   Преминаващите през нея, със своите различни съдби, създават усещането за преходност, за неспиращия, течащ живот.   Тя е един своеобразен  измервател на нашето време, времето на един човешки живот.

           Илиян Пеев е роден на 27.11.1980г., в гр. Ямбол. Завършва специалност „ Педагогика на обучението по изобразително изкуство”  2007 г. и магистърска степен по живопис във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, при доц. Йордан Парушев през 2008 г. Живее и работи във Варна.


   Приятели, заповядайте на изложбата на моя зет!
Очакваме ви в четвъртък!



 

-

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 1796 Коментари: 2 Гласове: 6

        Седем вечерта е. Слизаме във фоайето на хотела - Аманда вече нетърпеливо е там. - Бързо, в осем започва шоуто на фонтаните! Най-големите в Азия!
        Изнасяме се за миг на улицата  и заставаме в очакване на такси. Времето тече, ще закъснеем за началото. Трескавото очакване се предава и на нас двамата. Най-после - едно такси спира и ние се понасяме из вавилонската надпревара. Разстоянията са големи, пътуваме дълго... После спираме внезапно и хукваме след водачката ни, лавирайки между колите. Насреща се е ширнал безкраен площад, пълен с народ под смрачаващото се небе.
        В дъното на площада се очертава конусовидният силует на Голямата пагода на Дивата гъска, строена през 652 г. Ступата е будистки монумент, съдържащ реликви - както се смята - от историческия Буда и други реализирани учители. Според будистките учени тя представлява самият просветлен ум на Буда. Участието в изграждането на ступа, обикалянето и медитирането около нея, дори и самото фокусиране на ума върху нея носи благословия и е част от будистката практика.
         Но това научавам по-късно, а сега бързаме да заемем места върху ивиците суша, оставени за зрителите насред фонтаните. В този момент гръмва музика и остри цветни струи бликват навсякъде около нас. Стрелкат се като саби към вече черното небе. Не мога да повярвам - виенски валс, Щраус, хубавият син Дунав - тук, насред Азия, където с години не бях чувала европейска музика на обществено място. Огромно въодушевление ме обхваща - за миг се чувствам у дома си... Носталгия  и гордост ме изпълват - ето, всички слушат нашата музика, музиката, с която съм израснала.


         Продължението със снимки е тук: http://poblizo.com/?p=30466

Категория: Изкуство
Прочетен: 1191 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 14.08.2013 19:41

         Началото на китайските изпълнителски изкуства се губи пет хиляди години назад. Най-ранните сведения са за династията Цин (221 - 207 г.пр.Хр.). Артистичният талант на този източен народ и днес представя безценни древни умения. Китайската култура е очарователна - толкова уникална, колкото и елегантна и вдъхновяваща.

        За мен обаче беше истинско откровение как китайците възприемат нашето европейско музикално наследство, което ние наричаме класика. Случаят пожела да получа билети за единствения симфоничен концерт в Пънлай в течение на тригодишния ми китайски живот. В края на август 2011 в квартирата ни пристигна хазяйката - млада полицайка с английското име Джени. Тя наминаваше от време на време да си нагледа имота и да пита има ли нещо повредено из просторния апартамент. А повреди имаше, тъй като китайското строителство, макар и скоростно, не се отличава с особено високо качество. Стопанката начаса извикваше майстор, а ремонтът - за сметка на фирмата, която ни е настанила. В края на всяка година Джени ни канеше семейно на вечеря, за да е сигурна, че ще подновим договора с нея - обичайно е в ресторанта да се решават много проблеми, включително и намиране на работа...
         Този път изненадващо Джени ми подаде три билета за концерт на следващия ден. Не знаех какъв ще е концертът, нито къде да го гледам - на билетите пишело, шофьорът на такси ще разбере. В три часа следобед всичките ми приятели бяха на работа, затова отидох сама.
         Таксито спря пред единствената концертна зала, където преди две години бяхме гледали със съпруга ми празничен концерт, пак с подарени - този път от завода на Никос - билети.

         
http://poblizo.com/?p=30419  - тук можете да прочетете продължението, илюстрирано с много снимки.
Категория: Изкуство
Прочетен: 876 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 13.08.2013 07:57

                            В ТЪРСЕНЕ НА РАБОТА

     "Когато пиеш вода, помни извора" - казват китайците. Главният извор за тях е училището - там, където израстваме като личности. Китайските училища често имат по-голям дял в изграждането на човека, отколкото семейството. В тях учениците буквално живеят. А учителите им се радват на невиждан в Европа авторитет. Учителите и старите хора.

     - Искаш ли да ти покажа моята гимназия? Наблизо е - предложи Ники след един хубав обяд в "Кинг Бас Стек" - втория от двата ресторанта с европейска храна. Идваме от време на време тук с приятелки. По масите стоят пластмасови указания за местните хора как да си служат с нож и вилица. Ястията са ми познати, но за пънлайчани - доста екзотични, прохладно е от климатика, има дори пиано - веднъж едно момиче, очевидно наето от заведението, посвири малко. Обядващите не се впечатлиха - те са тук за кратко - хапват набързо, изправят се и тръгват. Такъв им е обичаят.
     Ранен августовски следобед, в града е мъртвило, само цикадите режат слуха. Не съм спала през деня от дете, но даже и на мен ми стана сънливо. Време е за сън дори и за тези, които са на работа. В повечето предприятия са предвидени стаи с легла за служителите - да си дремват по час - два в следобедите. Не са испанците, които са измислили сиестата, това е сигурно.

      Скоро стигнахме до гимназията - всъщност необятен учебен комплекс. Никой не ни спря на портала.

       Продължението с много снимки можете да прочетет тук: http://poblizo.com/?p=30377

Категория: Изкуство
Прочетен: 894 Коментари: 0 Гласове: 7
Последна промяна: 12.08.2013 08:39

              Приятели,

   Заповядайте на изложбата живопис "Източни нюанси"
        
                 на  Емилия  Бояджиева


 Картините могат да се видят в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека "Пенчо Славейков" до края на юли.

Очакваме ви!

сайтът на Емилия е: www.emilia-gallery.com

Категория: Изкуство
Прочетен: 2267 Коментари: 2 Гласове: 10
Последна промяна: 30.07.2013 09:01

    ЗАДАВА СЕ ПОРЕДНАТА ИЗЛОЖБА ЖИВОПИС

        "ДВА РАЗГОВОРА - НА ИЗТОК И НА ЗАПАД"

   Свои платна представят Емилия Бояджиева от Варна и
Флоранс Блин от Франция.
   Еми отново разкрива мистичния Изток и красотата на балета в своите картини.
   Откриването е на 11 април от 18,30 часа в галерия "Актив арт", на ул. "Дунав" 5 - Варна.

   Заповядайте, очакваме ви!

        image   "Спящата красавица" м.б./платно - Eмилия Бояджиева

                         
                    image   "Жизел" м.б./платно, 73/93 см - Емилия Бояджиева


      Повече картини на Еми можете да видите тук:
www.emilia-gallery.com

                 СНИМКА ОТ ОТКРИВАНЕТО

          image вляво - галеристката Доротея, вдясно - Еми

        Изложбата продължава до края на април.

                   



           

Категория: Изкуство
Прочетен: 2096 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 22.04.2013 09:17

   И аз като всеки българин се вълнувам от разрухата в родината ни, но и се гордея с единението на народа ни. Почувствах опиянението на варненските протести - този път родният ми град е най-бунтовният град в страната. Да пиша - това е моят начин да внеса малко красота в тези бурни дни.

    Мина много време от пътуването ни до Сиан, но дълго тази тема ми бягаше. Бях твърде респектирана от всичко, което видях. Спомените ми са ярки и живи, сякаш вчера сме били там. В Сиан всичко е най-старо, най-голямо и уникално. Как се разказва за такова съвършенство... Реших най-после да пробвам - съвсем обикновено - пък дано се получи.

    След Стария квартал се насочихме към Градската стена, която не е само най-цялостната добре запазена архитектура от древните китайски градове, но също и най-голямото древно военно укрепление в света. Изграждането й започва през 194 г.пр.н.е. Възстановявана е на три пъти - през 1568, 1781 и последно - през 1983.

        image Градската стена в Сиан

                    image  Южната порта

   Продължението с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=28221

                         

Категория: Изкуство
Прочетен: 2222 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 06.03.2013 14:46
<<  <  2 3 4 5 6 7 8 9 10  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 662331
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14995
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031