Всяка минута от това време винаги ще се възправя в мен рязко и с голяма яснота. Никакви нови впечатления не биха могли да изличат тези, толкова дълбоко вдълбани са те.

Беше отредено тази сутрин да бъде изпълнена с най-разтърсващите преживявания до този момент.


Знаех за кратките драматизации и възстановки /sinakulo/, с които се представят на открито библейски сцени, както и моменти от живота на Исус. Един от любимите е епизодът с Юда и тридесетте сребърника. Актьорите се подбират от общността и, очевидно, когато се избират изпълнители на Исус и Богородица, се изисква много повече от актьорски способности. Понякога се канят киноактьори да играят главните роли.

Но това, което видях, беше шокираща, кървава реалност.

началото на процесията

Съпровождаме странната процесия, която ни върна 2000 години назад. Намираме се вече в барангай Санта Изабел, който е един от осемдесетте барангая на град Сан Пабло /барангай – село, квартал, предградие - на тагалог/. В един момент сред навалицата изгубих от поглед тъжната върволица нови Спасители. Накъде отидоха и къде оставиха дървените си кръстове, така и не разбрах. Докато снимах публиката – весела и в някакво нескончаемо розово настроение, в пълен контраст с мъчениците, Полин ме побутна по рамото. Обърнах се и току пред лицето ми изплува забулено лице над гола до кръста мъжка фигура, боса и с бич в ръка. Не можах да го разгледам добре, защото мъжът с резки отривисти движения премяташе камшика отляво и отдясно и той със свистене и с едно особено металическо потракване се забиваше в гърба му. Отскочих назад, за да му направя място, но след него се зададоха нови хора, които ме бяха доближили съвсем.

първите каещи се

Дали бяха същите с кръстовете, които се връщаха назад, или други, нямаше как да се разбере заради покритите лица. Този път през челото им минаваше зелен венец, алюзия с трънения. Голи до кръста, изложени на безмилостното слънце, от което филипинците така старателно се пазят по друго време, а панталоните им – най-вече дънки – бяха усукани с въже. Саморъчните бичове /burillo beats/, очевидно предавани от поколения, завършваха с низи от остри бамбукови парчета, а някои – с метални топчета.

страшната върволица

Слънцето гореше с меден блясък, лъчите му падаха отвесно над нас. Земята е пресъхнала, попукана, от месеци загубила влагата си. В рехавите сенки на дърветата хората напразно търсеха поне малка разхлада. Звукът на тишината е надвиснал над самобичуващите се. Останалата картина е с включен звук. Те са в този свят, но не от този свят. Стана ми душно, страшно и тясно. Мирис на кръв се носеше в тежкия обеден въздух. Нарезите по кожата кървяха и тези рани те продължаваха да шибат ритмично и в синхрон, безмилостно, в транс.
Явно вървяха отдалеч, гърбовете им се бяха превърнали в кървава маса. Един от тях не издържа на изтезанието и пада, загубил връзка със света, на горещата земя. Няколко приятели хващат за ръцете и краката лекото тяло и го отнасят нанякъде…

губят сили

миг преди да се строполи

Това вече не е игра, не е участие във великденска пиеса, а е зловеща реалност. Спрях да мисля. Не можех да кажа нищо. Мълчахме в потрес. Защо тези мъже си причиняваха такива неописуеми страдания - както каза Паоло, те надминават и мъките на Исус… Дали са си вменили да спасят света… Няма как да се пита. Чуваш само ритмичното потракване на металните и бамбукови наконечници на бича. С кървящи гърбове те се молят за Божията милост и благословия…


Да видиш миналото като настояще… В Пампанга, провинция в Централен Лусон на северния бряг на Манилския залив, късче от един по-голям свят. Пампанга /”речен бряг” от испански/ е заслужила честта да бъде един от осемте лъча на слънцето в националния флаг заради бунта й срещу испанската власт. А Сан Фернандо – нейна столица, е и столица на разпятията във Филипините. Хиляди се стичат всяка година, за да наблюдават зрелището.

девойките - със свои теми за обсъждане

контрастът с публиката е голям

Страстната седмица /Semana Santa/ е тържествен момент за католиците, най-важният религиозен празник. Испански мисионери са въвели ритуали като самобичуване и възстановки на кулминационната трагедия в живота на Исус – пътя към Голгота, последните седем думи на Христос на кръста и разпъването му. Исус е умрял на кръста, за да изкупи греховете ни, от любов към нас. Както е написано в Библията, той е бил подиграван, унижаван и измъчван преди това. Носил е своя кръст към Голгота, после е прикован към него и страдал неописуемо, припомня Църквата на Разпети петък.

Умъртвяването на плътта се извършва от някои християни през по-голямата част от християнската история, най-вече в католическите манастири. През ХIII век група римокатолици са поставили началото на тази практика в нейния екстремен вид. Ранните християни са смятали, че тялото е зло и трябва да бъде контролирано. Телесното наказание показва разкаяние за греха, по-лично изразяване на вярата, крайна версия на покаянието. Но през ХIV век Римокатолическата църква ги осъжда чрез отлъчване. Публичното самобичуване остава обичайно във Филипините, Мексико и другите страни с испанско колониално минало. Практики като гладуване, лишаване от сън и самоизтезание са известни за постигане на необичайни състояния на съзнанието. Необикновено състояние на недействителност.

дамска публика

навалицата е голяма

и самоделен всъдеход участва в шествието

великденска декорация край пътя

Дали искам да видя как страдащите лазят по разкървавените си колене последните стотина метра до църквата и как после трима от каещите се буквално ги приковават на кръста… Някои kristos биват разпъвани за петнадесети или двадесети път. При всяко замахване с чука към гвоздея в ръката на човека, тълпата изревава, изтръпнала от ужас. След няколкочасово висене на кръста в непоносимата жега, когато се почувстват пречистени от греховете, клетниците биват свалени… живи, слава Богу! Пренасят ги на носилка. Закарват ги в болница за инжекция против тетанус. Гледката ми се стори прекалена дори за моите здрави нерви.

самобичуването

самобичуването

самобичуването

самобичуването

Защо го правят? Но най-важното, както винаги, е неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. „Защото Исус ме призова”, „Защото искам да измоля Божията милост да оздравее тежко болният ми брат, сестра, майка, баща”, „ Защото съм дал panata /обет/, че ако Бог чуе молбите ми, ще оставя да ме разпъват двадесет или тридесет години поред”, „Покайвам се за греховете си”, „Защото имаме семейна традиция от поколения и аз не мога да я наруша”, „Благодарен съм за нещо добро, което ми се е случило”. По-късно Кими с гордост ми обясни: „Това е филипинска традиция, знак на вяра и покаяние. Не, не ги боли забиването на гвоздеите, аз съм питала”.

Събрах и още мнения. Повечето католици разбират и одобряват този стар ритуал, но някои се срамуват от него и го осъждат: „Екстремисти! Това е лудост! Тези каскади са от суета и гордост. Всичко, което трябва да направим, е да се покаем за греховете си и да приемем Исус като наш Спасител и Бог на живота ни.”

”Това, което правят, е грях и обида към Бог. Не бива да се имитира това, което Исус е направил на Голгота.” „ Не е за гордост, нито се издигат така в очите на другите, но такъв е техният начин да се почувстват свързани с Исус. Искат да изпитат това, което той е чувствал и да покажат своята преданост към него. И така да се доближат до Бога.”

„Това самостоятелно публично нараняване не е необходимо. Христос е изкупил нашите грехове. Повече жертви и саможертви не са нужни, нито проливане на кръв. Исус казва да вярваме в него, а не да се приковаваме на кръста.” Католическата църква е остро против тази форма на жертвоприношение, в която участват всяка година стотици вярващи. Медиите я наричат езическа и варварска. Но нищо не може да я спре.

Някои култури запазват по-стари обичаи. В конгломерата от 7100 острова и днес много древни племена практикуват церемонии, останали от предците. Да благодарят на своите деди и да се помолят на боговете – с това са свързани техните вярвания. Великденските ритуали също се приемат сред нехристиянските фолклорни ритуали, които изместват екзотичните за филипинците сложни испански католически церемонии. Ето как се смесват двата вида вярвания – разпространено поверие е, че човек може да получи свръхестествена сила в нощта на Добрия петък, ако извърши определени ритуали. Това може да стане, ако се стои под струпаните цветове на банановото дърво в очакване на талисман, който по магически начин може да се спусне в устата на човека в полунощ. Друг обичай е изпробване на амулети в дълбоките гори на окултната планина Банахау /блатен глог/.

В продължение на векове духовниците са се оплаквали на висок глас, че много филипинци, особено в селските райони, където те живеят преобладаващо, ходят на църква само три пъти в живота си – когато ги кръщават, когато се женят и когато телата им участват в последните ритуали. Това е преувеличено, защото филипинците ходят на църква, за да присъстват на същите тържествени церемонии и на техните роднини и приятели, а те се много, много. При всички положения духовенството би преценило това оплакване като несъществено, съпоставяйки го с отчайващата смяна на вярата при някои – те заменят християнството с исляма, привлечени от големия брой разрешени съпруги – четири! Има и такива случаи…

Но сега сме на другия полюс – при най-преданите и всеотдайни католици, които жертват плътта си в името на вярата. От една страна – ужасно, от друга – трогателно…

„Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде” – казва мъдро китайска пословица. Всеки от нас си има свой собствен свят, но всички сме част от едно цяло… От едно цяло…

зрителите се смесват с мъчениците

ДЕЦАТА НА СЛЪНЦЕТО

Това не е бергенският дъжд, който вали хладно и методично, със завидно упорство цяла година, без отпуска и денонощно. Равно, равно… Филипинският е дъжд със съвсем друг характер – много по-емоционален и избухлив. Както се развилнява, така и бързо му минава, без сянка от злопаметност. А е и топъл, както въздухът и земята, която го попива. Мусонен. Не е подтискащ, нито скучен – кара те да мечтаеш за пътешествия, след като спре. Дробовете се изпълват с тръпчиво – сладостния мирис на цветя, мокра зеленина и земя. Понякога вали и през слънце, като на шега, колко пъти вече дяволът се жени. Но в някои дни влагата, примесена с жегата, създава усещането, че сте потопени в горещо лепкаво желе… Често силен вятър възвестява началото, небето почернява и се спуска заплашително ниско. Гръмотевиците трещят достатъчно дълго, за да внушат страхопочитание сред земните твари. След увертюрата и първите едри капки, пороят се хвърля безстрашно надолу като водопад. Непробиваемата водна стена се лее с часове, след това също така внезапно спира и слънцето се усмихва: „Разбягахте се, нали? Спокойно, тук съм, няма да ви изоставя.” И това се повтаря всеки ден – от юни до ноември. Стигна се дотам, че ако не вали два – три дни, се затъжвам…


Но не навсякъде е така. Тук сме закриляни от планините Редондо, Сусонг Далага /в превод от тагалог Момини гърди/ и Балинпуйо. На други места обаче нямат този късмет, природата показва зловещото си лице и откъм Тихия океан често ги връхлитат тайфуни с трагични опустошения… В средата на юли през Филипините премина тайфунът Гленда – първият за сезона. Скоро очакваме Хенри – вторият. Докато премине цялото страшно сборище – към 20 такива свръх бури, ще мине и септември.

След тайфуна Гленда

След тайфуна Гленда

За щастие Гленда ни удари с опашката си само, но от Манила прибра двадесет човешки живота… В нашата провинция Замбалес се задоволи само с изтръгнати дървета и наводнени къщи. Високата зелена стена на джунглата проредя - откриха се прозорци от падналите дървета, корени сочат към небето… Вятър с бързината на мисълта и водопади - няколко часа. Хората се молят на божията милост, защото нямат друго оръжие срещу стихиите. Свикнали са и очакват всеки нов удар с горчива обреченост. Евакуират се хиляди хора, но все пак не минава без жертви…

След тайфуна Гленда

След тайфуна Гленда

Вали на поразия… В Олонгапо улиците редовно се наводняват, полуголи деца скачат радостно във вода до кръста, наслаждавайки се на топлата баня.

наводнени улици в Олонгапо

само за децата е радост

полицейски пост на границата със Свободната зона

Когато вали дълго и се събере повечко вода, от високото се смъкват с нея всякакви влечуги и земноводни. Градинарят изкопава трапове – капани за вараните, така хвана този на снимката, охранен е, ще му вземе едно 300 песо на пазара (десет лева). Водният варан е вторият по големина гущер в света след комодския, достига два метра дължина. Мускулестото му тяло завършва с мощна странично сплескана опашка, която използва за бой, а и за да пори водата. Съскаше заплашително и отчаяно, докато градинарят го отнесе нанякъде с вързани крачета…

воден варан

По тъмно гръмва мощният мъжки хор на жабите бик и напълно засенчва квакането на по-обикновените жаби. Звукът е нещо средно между оркестър от контрабаси и зимна виелица, която ми звучи много уютно в жегата. С него мъжете си търсят дами, но изглежда са толкова много, че жените никога не достигат и винаги при силен дъжд ще чуете плътното им и монотонно бучене. Заради него носят това респектиращо име. Въпреки агресивния си характер жабокът бик е много грижовен баща. Той пази яйцата, скривайки ги в гласовата си торбичка, като ги гълта. Щом се излюпят поповите лъжички, той ги пуска на свобода и следи дали са в безопасност. Жабешките бикове ядат всичко, което няма първо тях да изяде. Живеят до тридесет години, ако не ги хване някой филипинец за храна…

жаба бик в ръката на охраната

Всяко създание, всяко насекомо или животно има своето неповторимо място в живота. Те са точно толкова важни, колкото сме и ние.

Но тогава беше април – разгарът на лятото, наближаваше Великден. Тази година нашият и римокатолическият празник съвпаднаха. Умувахме с Полин как да го посрещнем в Манила, където тя живее със семейството си.
– Няма да са отворени музеите – предупреждава ме, - а само църквите.
– Ами чудесно, ще видя тях.
Взеха ме с колата рано, както обикновено. Не ние хващаме пътя – пътят хваща нас, мен поне ме е хванал здраво…

Добре, признавам, Антонио, лятото ви е по-горещо от зимата. Зимният термометър се издига на не повече от 32 градуса, а летният преминава спокойно 42. При това в Субик има лек намек за полъх откъм морето, а в Манила – нито следа. Най-хладното място в цялата страна е град Багуио, високо в Кордилерите. През 1903 той е определен за лятна столица и правителството се прехвърля там през април и май, за да избегне жегите в низината.


Слънцето стана, и аз след него. Днес е 18 април – Добрият петък от Страстната седмица, по нашему Разпети петък. Малък куфар за три дни и зареден фотоапарат.

Паоло и Полин са весели и радостно възбудени от предстоящото пътуване. Ще ми покажат столицата – техния роден град, и то точно на този светъл за всички християни празник. Когато са двамата, шофира Паоло – той е kuya – баткото, който се ползва с голяма власт и авторитет в многобройното филипинско семейство, почти като втори баща. Така, както Полин е ate – най-голямата сестра, тя е заместник – майка. Грижи се за по-малките си братя и сестри и носи отговорност пред родителите си, като така се подготвя и за майчините си задължения. Самите те впечатлителни и любознателни младежи, приятелите ми спираха навсякъде и ми обясняваха всичко, което ме интересуваше.

Пътувахме около час, когато стигнахме един стръмен разклон. Вниманието ми беше привлечено от групичка хора, спрели под едно дърво на сянка. Необикновено беше това, което носеха двама от тях – огромни тъмночервени и черни кръстове. Слязохме от колата, блъсна ни в лицата страшната жега и ни взе дъха; зачакахме да наближат странниците. Скоро се изравниха с нас и продължиха, без да ни обръщат внимание.

първата група се задава

почивка под дървото

участници в изкачването на Голгота

Настъпи тишина – тишината на изненадата. Двама млади мъже носеха дълги пурпурни роби, пристегнати в кръста с въжета. Единият беше бос. По един водач държеше другия край на въжето и го подръпваше, насочвайки младежите по пътя – те не го виждаха добре, тъй като лицата им бяха напълно покрити с червени кърпи, завързани на тила. Не ги виждах и аз, можех само да си представя колко изтерзани бяха и как потта се стичаше по тях.

кръстът разсича хоризонта

новите Спасители и техните помощници

на границата на силите си

юношески ръце

странното шествие

Полин ги попита откъде идват и с лека усмивка, по обичая, ми предаде, че селището им се намира на един час път с кола от тук, Паоло се хвана за главата уплашен – тези хора са тръгнали пеша още през нощта… Филипинският обичай повелява, когато се говори за нещо страшно или болезнено, за болест, смърт или бедствие, човек да се усмихва – така повдига духа на другите, които го слушат и заедно си дават кураж, и превъзмогват мъката. Усмивката скрива много неща – страх, болка, мъка…

Моите спътници знаеха за тази традиция – самобичуването през Добрия Петък, но за първи път виждаха това на живо. За тях също беше травмираща гледка.

Откакто съм в тази страна, попадам непрекъснато в различни епохи, като че ли съм в машина на времето. Бях в Каменната ера, сега съм в Средновековието и едновременно във времето на разпъването на Спасителя….

Тръгнахме с Полин като зомбирани след тях. Къде ли отиват… Паоло ни следваше бавно с колата и когато жегата ставаше болезнена, ние влизахме за малко при него да се охладим. Отдолу се изкачваха по склона нови и нови групи млади хора – пак така - дълги роби, лица, закрити от червен плат и дългите кръстове, подпрени на рамената им, а краят им, вече изтрит с годините, се влачи по асфалта. Мълчат и вървят. Току някой се свлече и коленичи, треперейки от умора, или пък седне на земята. От време на време приятелите им, които иначе ги подкрепят по тежкия път към Голгота, ги удрят с пръчки, за да подсилят мъките им. Без злоба, като нещо, което се разбира от само себе си. Помагат им в постигането на целта.

пътят е дълъг

мъчениците не са сами

край пътя

Поставила съм си предварителната задача да преодолея предубежденията си и да пристъпвам към различната култура и нейните носители с отворен ум и непредубедено, да подхождам към екзотичното и дори екстремното със съпричастност. Но това е нещо, което не разбирам. Как да се отпусна и да наблюдавам активно като гледката ми причинява болка. Какво правят тези младежи, защо се подлагат на това страдание; имитират Христос ли…

Накрая реших, че за мен са по-важни техните специфични вярвания и убеждения, какво е разбирането им за морал, а не да измервам доколко това разбиране се различава от моето.

Дълго вървяхме сред доброволните мъченици, докато стигнахме един импровизиран навес от пръти и сухи листа на бананова палма, явно подготвен за празника.

навесът

Под сянката му ме посрещна неочаквана гледка – сред тържествена обстановка, пред опънато червено платно, седяха на столове, облечени в бял плат, мъж и жена с микрофони в ръце. Пред тях на маса със снежнобяла покривка бяха поставени статуи на Богородица и на Исус, както и Светото писание. Двамата четяха откъси от него за насъбралата се публика, също предимно от млади хора.

говорителите

прежаднели и изнурени

Като видя дългоочакваната сянка, единия от страдалците го напуснаха и последните му сили и той се просна без дъх на асфалта с лице надолу, а ръцете – разперени настрани. Фигурата му образуваше жив кръст.

жив кръст

Червената плащеница, потъмняла от пот, покриваше тънкото, изтощено тяло. Никой не се смути от гледката, всичко върви по познатия за филипинците сценарий. Нали и Божият син три пъти е падал, докато изкачи хълма. Една девойка – без да бърза – му подаде шише с вода. Момчето пи жадно и се пооживи. Всички го чакаха мълчаливо да си почине с лица външно спокойни и нищо неиздаващи - като на всички хора от Изтока.

милост

като сцена от филм

решили са да спасят света или себе си...

нова група се задава

почивката е кратка

и отново - напред

публиката пристига с джипнита, триколки и на мотори

статуя на светец върху кароца /подвижна платформа

Удиви ме това спокойствие на младата публика и пълната липса на съчувствие. По тях се четеше по-скоро увереност, че така е било вече стотици години и така трябва да бъде – традицията трябва да продължи. А настроението да е празнично.

Божията майка

Великденско настроение

плащениците вече са свалени, но лицата остават покрити

публиката

последни метри

публиката - празник е!

а, чужденка! /единствената чужденка съм/

публиката върви с мъчениците

Но напред ни очакваше още по-страшна гледка…

Джунглата. Трябва да я видя – казах на Полин. – Ще дойдеш ли с мен?
Тя се усмихна – къде без нея… Ще вземе малките си брат и сестра, сега са във ваканция. В една туристическа брошура обещават разходка из джунглата с водачи аета. Ето, това ни трябва. Маратонки, крем против комари и вода – мислех си, че това е всичко.
На другия ден разбрах колко приготовления е направило момичето, за които даже не ми каза.

Възвишенията Биниктикан, Памулаклакин, Горска пътека, Заливът Субик...

Тръгваме рано сутринта в края на март към възвишенията Биниктикан, където е и Памулаклакин (в превод – поляна с цъфтящи цветя) – национален парк – резерват, територия, обитавана от аета.


Преди сто години 70 процента от територията на страната е била покрита от гори, а сега са останали едва осем процента. С нас са и по-малката сестра на Полин – Патриша, както и братчето им Патрик. И за тях е ново преживяване – първо навлизане в джунглата. Бързаме да пообиколим, докато не са започнали юнските дъждове. Баткото Паоло е на работа и не можа да дойде, с него по-късно ходихме в Манила и на връх Пинатубо.

в ниското се пени рекичка

Вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Чист и благоуханен въздух се носи на вълни около теб. Кристалната синева на небето изсветлява и се разтваря, за да направи място на огненото кълбо. То стремително се издига нагоре, плисва ослепителна светлина, която реже очите и – вече е горещо. Възхищение и удивление са чувствата, които те съпътстват в този нов и странен свят. С невиждани форми, изобилие и яркост на багрите той влияе силно на нашето въображение. Слънцето не само залива всичко с ярка светлина, но и обвива растенията с лека призрачна омара, която омекотява багрите и не се вдига през целия ден.

маса в реката

Не и днес обаче – слънчевите лъчи бяха заспали зад облаците. В началото на лятото, когато духа сухият мусон, такава благосклонност на времето е истинска рядкост и лукс и ние й се наслаждаваме с удоволствие. Слънцето се показва от време на време, колкото да направя добра снимка и пак благородно се скрива.

пътеката, по която дойдохме

един от мостовете

Минаваме мост и слизаме до една живописна плитчина на рекичката, където е оформен кът за туристи с маса и пейки насред самата вода за по-разгорещените и друга маса на брега.

вляво от дървото е нашият бивак

Насред бързеите някой великан е нахвърлял небрежно артистично плоски, загладени вече от водата камъни.

по дънера се стига до островчето, където ще готвят

От другия бряг започва непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растения, в чиято сочна зеленина са втъкани ярки цветове. Огромни дървета, обрасли до короните с лиани, са украсени с естествени гирлянди от орхидеи. Тъмнеещата в далечината джунгла диша и от диханието й се образува трептяща прозрачна завеса. Природата е потопена във върховно и извечно спокойствие.

високият етаж на джунглата

кът от джунглата

Докато се любуваме на красотата занемели, отнякъде е дошъл втори аета и двамата млади мъже делово започват приготовленията за нашия обяд. С изненада виждам колко старателно се е подготвила Полин – купила е пилешко месо, ориз, а хладилната чанта с вода и сокове прилича на пиратски сандък, от най-големите. Момичето гледа развеселено смаяното ми лице, нали предната вечер се събирахме да се съвещаваме какво да вземем на експедицията, тя спомена само вода. Свикнала да се грижи за по-малкия си брат и сестра, а и за по-големия като майка, тя и мен взе под крилото си. Обгърна ме със сестринска топлота.

Пъргав като врабче, Симсон премина по дънера, поставен като мост и започна да трупа сух бамбук за огъня. – Този огън ще запаля със запалка – с лека самонасмешка каза той. – Но следващия – ще видите…

Симсон носи бамбук за огъня

Симсон цепи сух бамбук за огъня

Симсон е на 34 и вече е баща на четири деца – две момичета и две момчета. Работата му като гид е странична, само за през сухия период. Живее нависоко в планината, далеч от село Пастолан, защото предпочита да няма съседи. Отглежда и продава манго, папая и банани, реколтата е добра тази година. Мълчалив е, съсредоточен в това, което прави, но като го попиташ, обяснява.

портрет на Симсон

Разказа ни колко много са им помагали американците, когато е бил дете. Той ги помни – грижили са се аета в селото да имат винаги вода, карали са им с цистерни и ако резервоарът се изпразни до обяд, следобед карат отново. Някои се оженили за местни девойки, а един даже останал в Пастолан да живее. Любопитството ми се разпали още повече, дали ще мога да отида в селото…

Джей Ар Алонсо е по-млад, на 25, щастливо женен и засега само с един син на годинка. И той има овощни градини.

портрет на Джей Ар

Джей Ар е насякъл млад бамбук, в който ще готви

Двамата приятели работят в синхрон, почти без да си говорят. Движенията им са отработени и грациозни като на хора, които се трудят от деца. Неспокоен, неуморим, твърде жив, за да се спре на едно място, Джей Ар сръчно изрязва с ножа си сунгот уланг едно капаче в младото бамбуково стебло (бинуло) и насипва в отвора ориз, вода и подправки на око. След това връща на мястото му изрязаното капаче и то плътно прилепва. По същия начин приготвя още две бамбукови „тенджери”, пълни с пилешки късчета и някакъв сос. Занася ги при разпаления огън, той ще готви по традиционен за аета начин.

Джей Ар обяснява как ще изработи съдове от бамбука

   Бамбукът им помага в оцеляването като им служи за чаши, прибори, тенджери, да палят огън, за оръжие, капани, къщи и още много неща. Дори пъпната връв на новороденото се прерязва с остър бамбук и така няма възпаления.

острият sungot ulang потъва в коравия бамбук като в масло

Симсон сипва в тенджерата ориз, на масата лежат листа от билукау

капачето е прилепнало плътно на мястото си

огънят е запален, тенджерите къкрят

банановите листа са измити в потока, те ще са ни чинии

През това време Симсон ще ни разведе из джунглата и ще ни разкрие някои нейни тайни. Ножът му се казва кармона и той не се разделя с него – както водолазите не слизат под вода без нож, закачен на крака им, така и младият мъж чувстваше своята кармона като продължение на ръката си. Лек като перце, духнато от вятъра, той се носи по просеката в гората като че ли без да стъпва на земята. От време на време спира, изчаква да се съберем и ни обяснява действието на някои лековити растения.


- Дървото банаба цъфти с розови и лилави цветове и се издига на тридесет метра височина – започва нашият гид като отрязва мъничко парченце кора. – Ако сдъвчете кората, ще получите енергия като от кафе. Използва се при бъбречни и храносмилателни проблеми, при диабет и за отслабване, контролира кръвното и нивото на холестерола. Лекува треска, богато е на витамини и минерали. (по-късно опитахме чай от листата на банаба, има неочакван, но приятен дъх на карамфил).
Расте във влажни гори и по речните брегове. - След това той внимателно връща кората и я прилепя към мястото й.

Симсон показва дървото банаба

Вървим безшумно между бездните на небето и джунглата. Денят е още млад. Слънцето не се вижда, и по-добре. Ослепителната му светлина е смекчена до бледо сияние. Заслушвам се в гъстата тишина, която се процежда между писъците на цикадите; тя таи разнообразен живот.

друго мостче

Повече от половината от всички растения и животни в света се намират във влажните вечнозелени тропически гори. Щом растителността хване веднъж корен тук, вследствие на твърде благоприятния климат скоро избуява истинско великолепие от какви ли не видове. Столетни дървета, бамбук, лиани, повече от петдесет вида палми, дървовидна папрат и орхидеи, а над бухналата зеленина прозрачни облачета дим, които се стелят и вият. Въздухът стои през повечето време, изрядко се усеща жарък повей. Хоризонтални вълни на топъл и горещ въздух се редуват, сякаш някой го е подредил на пластове.

Аета ни чака търпеливо: - Дерита е дървото, чиято кора помага при малария.

дърво дерита

А това тук е балети – филипинското име на каучуковото дърво .
По ствола на великанското дърво, чийто връх се губи нависоко, се стича смола на ситни сълзи. То цялото е лепкаво. Симсон гребва малко от смолата с една клечка и ни я показва.

Симсон показва смолата на каучуковото дърво

Поднася запалката си към кората и тя пламва веднага.

смолата е леснозапалима

Млечният латекс, извличан от дървото, е основната суровина за естествения каучук. Но тук не виждам нито нарези по кората, нито кофи под тях. В дивата природа то достига тридесет метра, но в плантациите са по-ниски и растат по-бавно, тъй като са източвани за латекс.

Първоначално каучуковото дърво е растяло в дъждовните гори на Амазонка. Местните са извличали латекса още преди 3600 години, за да си правят топки за игра. Откриването на вулканизацията през 1839 отключва търсенето на латекс.

Първият опит да се отглежда извън Бразилия е през 1873 в Кралските ботанически градини в Англия – неуспешен е. Вторият вече успява, когато контрабандно се изнасят 70 хиляди семена в услуга на Британската империя. Фиданките са изпратени на остров Цейлон (Шри Ланка). Веднъж установена извън родината си, културата е размножена в британските колонии. Днес повечето насаждения на каучуково дърво са в Южна и Югоизточна Азия.

по пътеката

Тясната пътечка ни извежда на малка поляна, а там погледът ни се сблъсква с огромен ствол, който не може да обхване. Нито секвоя, нито баобаб – този гигант е бял лауан! Търсим в захлас да проследим върха му, но той се губи на 50 метра над плетеницата от клони.

кожестите гънки на белия лауан, за сравнение - фигурата на Патриша вдясно

дружината пред белия лауан

Симсон ни гледа тържествуващ, доволен е от смайването ни, очаквал го е и обяснява, че нейде из корените и неповторимите гънки на ствола живеят тролове, със сигурност, нищо че той не ги е виждал. Ствол ли – някое водно чудовище си е оставило плавниците на съхранение тук с поръка Симсон да ги наглежда…

Докато търсех по-добър ъгъл за снимки, младежите извикаха уплашено – тичам, какво има… – Симсон изчезна! – и сочат дънера. Оглеждам отвсякъде, наистина – никой. Въртим се насам- натам, обикаляме и изведнъж иззад една от могъщите кожести гънки, прилични на сухожилия и плавници на водно животно, се измъква победоносно в ролята на горски дух младият мъж, с дяволита усмивка на уста. – Виждате ли, в дървото може да се живее!

Симсон излиза като дяволит горски дух

Освен да служи за дом на аета, белият лауан е и истинско дърво на живота – екстракт от кората лекува кашлица, треска и открити рани, също и подтиска растежа на тумора. От него правят мебели и лодки. Локален ендемит е – среща се само във Филипините.
- Къде са маймуните? – питам.
- Няма маймуни. Тукашните са свикнали хората да ги хранят и тъй като ние не го правим, избягаха от тези места.

Най-голямото животинско богатство на тази гора видимо се състои от множеството птици, от които гъмжат короните на дърветата, а нашето присъствие ни най-малко не ги смущава.

- Това е люток – казва тъмнокожият мъж, спрял до един храст, поредното лечебно чудо. Откъсва няколко листенца, прави ги на топче и изцежда от него тъмнокафяв сок върху ръката си. – Откритите рани много бързо заздравяват от сока му.

на ръката си Симсон е капнал сок от люток

После спираме до една бамбукова горичка. Докато й хвърлим поглед, възхитени от стройната й красота, Симсон вече е отрязъл две пръчки, от които е измайсторил флейти! Свирва глухо в едната и подава другата на Патрик. Звукът е плътен, но достатъчно силен, за да бъде чут надалеч в случай че се загубиш. – Искам и аз! – и веднага получих своята бамбукова флейта. За съжаление по-късно тя бързо се разсъхна и пропука, но в случай на опасност върши работа.

и бамбуковата пръчка мигом се превръща във флейта...

Набрахме и оцетни листа – билукау – за предстоящия обяд. Младите листа се използват за подправка и салата, подобни са на киселец, но с по-кисела жилка.

Излизаме на широка поляна, а на нея, сливащи се с пейзажа и излезли сякаш от легендите по южните острови, бяха поникнали две – три къщички на аета.

поляната с къщичките

майка аета с бебето си

първият мост - вървели сме в кръг...

Хората. Най-важното и най-интересното нещо в една страна. И на Луната е интересно да се отиде, но засега няма хора. Когато се засели, може да полетя и аз…

- Вие имате сняг?! Колко хубаво… – възкликва замечтано Антонио. – А аз, откакто съм се родил, не съм виждал сняг… – Ела в България, ще видиш. – О, много е далеч и много скъпо… – замисля се.- В Щатите имат няколко сезона, а вие имате ли? –
Обяснявам, клати глава, трудно му е да си представи какво ли е времето извън лятото, какво е очакването от смяната на сезоните, непрекъснатата промяна.
- И ние имаме зима – подхваща гордо филипинецът – януари и февруари, но я наричаме „хладен бриз”.

Антонио

Видях им зимата – 30 градуса горещина, даже и нощем не се разхлажда кой знае колко. Какво ли ще е лятото, мислех си. Ами същото, ето, вече е лято. „Най-после лято!” – този трогателен възглас на една реклама в мола ме разсмя от сърце. Че не е ли тук вечно лято! Но ако не обявиш кога е жаркият сезон, как ще определиш ваканцията на децата и лятната отпуска – хората са избрали април и май да са това жадувано време. Веднага след ваканцията – през юни – започва новата учебна година.

В моя живот сезоните винаги са се сменяли и птиците са отлитали на юг, никога на север. Вечно лято… дали е вечен рай…

Братчета на моста за Олонгапо

Братовчедка им дойде да ги прибере, къде са тръгнали сами...

Сега да внеса малко яснота по темата. Всеки знае, че в тропиците сезоните са два – сух и дъждовен (от юни до края на септември), и тук е така. Средната годишна температура във Филипините е 27 градуса. Просто на местните хора им е приятно да поразнообразят сезонността. Например боти и ботуши можеш да си купиш през цялата година, не че се налага, ами така – модно е. И гледаш в знойния ден девойки по къси панталонки и с много сериозни зимни ботуши…

Парк, създаден от доброволци

Лицей

Има и други наши навици, които тук са безнадеждни – като парфюмирането. И най-трайният аромат се задържа не повече от минута, може би затова разкошните тропически цветя най-често са без мирис.

В новата страна, особено ако е далечна, човек придобива навици, присъщи за живота там.

Едва сега осъзнавам колко много ми е помогнал китайският опит за вникването в азиатската душа. С открито лице и на висотата на човека, подходът на съпричастност е начинът за най-пълно разбиране и дава вписания поглед.

Един от мостовете, който свързват Олонгапо със Свободната зона, вдясно - Харбър пойнт, най-новият мол

С постоянния звън на цикадите бяхме свикнали още от Китай, а с дружелюбните и усмихнати хора – просто им се радваш. Бяха ми казали, че филипинците са добронамерени и щастливи, но топлотата им надмина очакванията ми. Усмивката им не е дежурна и служебна, както е в много западни страни, а чиста и детска, всеки ден стопля сърцето ми.
Но ще мога ли да намеря най-скъпоценния бисер – този на приятелството…

Запознанството ми с филипинци започна още на летището в Доха. Имахме престой половината нощ. Много скоро разбрах, че дребните хора, които грейват в усмивка, щом ви заговорят, са от тази островна страна. Разговорът тръгва естествено и дългите часове в препълнената чакалня се стопяват неусетно. Спътничката ми е от остров Себу и се връща у дома след почивка. Кутиите с играчки, които се подават от сака й, издават кой я чака. Това лице, а и много други по-късно, запомних с усмивката, сигурно е на герба на страната…

Филипински учител

Върнънт вика за снимка колежките си, учителки, които придружават учениците си на национално състезание

Мис Олонгапо, преснимах снимката й в мола

Неизбежни са сравненията с предния ми азиатски опит – Китай. Там също така мило ни се радваха, но в техните реакции имаше и много изненада – горе-долу като при среща с извънземни, така се и чувствахме, вървейки по улиците. Всеки, който не прилича на нас, привлича нашето внимание… Тук, в Субик, изненада няма, свикнали са отдавна с присъствието на белите. Получавам поздрави и усмивки навсякъде, където се появя. Отначало си мислех, че това е изискване към персонала на хотелите и магазините. Приятелката ми Полин е вече двадесет дни в Манила, грижи се за болната си кръстница, и няма кого да попитам. Много скоро забелязах, че и напълно непознати хора по улицата се радват да ме видят. Един поклон ми помогна да разбуля загадката.

В Градския музей - Ulo ng Apo - вождът, на когото е кръстен Олонгапо

Трогна ме особено и ме смути един слабичък старец, с когото се разминах на улицата. Всъщност не успях да се размина просто така, както би станало у нас. Щом ме видя, дядото започна дълбоко да се кланя и да ме приветства. Ужасно се притесних и му отговорих на поклона, което го накара да запревива още повече крехката си фигура. В този миг ми просветна – спокойно, Натали, не се стъписвай толкова. Нямаш заслуги за тези поклони, те не са предназначени за теб. Изпратени са на хилядите бели хора, които са живели и работили тук през вековете, тях вижда в твое лице старецът, на тях благодари. Получи ги ти благодарение на случайното обстоятелство, че си представител на същата раса, ти си само посланикът на този неочакван прилив на любов. Отдъхнах си. Когато въоръженият полицай, на пост пред националната банка ми се усмихна и се поклони дълбоко, вече бях подготвена.

Испанците пристигат в залива Субик

Стериотипът е, че колонизаторите са едни жестоки хора, които завладяват по-слабите народи и ги експлоатират безогледно. Както е обикновено в живота, монетата има и друга страна. Когато дойде на място, човек с изненада научава, че освен да получават от местните труд и блага, завоевателите са им давали много – научили са ги на много неща. Замислих се над това, докато гледах фигурите на испанеца и филипинеца един до друг в Градския музей на Олонгапо, бяха представени като по-голям брат, който учи нещо по-малкия.

Испанец и филипинец

Интересно какво е отношението на съвременните филипинци към техните някогашни колонизатори. Попитах Полин – едно интелигентно и зряло за възрастта си момиче. Тя се усмихна смутено: „И така, и така… Те са ни дали религията.”

Кораб на испанските колонизатори

Вярата. Нещо изключително важно за един от най-религиозните народи в света. Около 90 процента от филипинците са римокатолици, при това вярата им е дълбока и искрена. „Испанците са ни учили всяка неделя да ходим на църква, а учителят ни в гимназията каза, че те самите не го правят…” – с лек упрек, като дете, хванало родителя си в простъпка, добави младата ми приятелка. Филипинците обаче ходят и са щастливи от това. Всъщност много са нещата, които ги правят щастливи – просто животът, той трябва да се живее весело, защото е кратък. Когато не говори, филипинецът пее – навсякъде – и по улиците, и на работното място, ако то позволява. Касиерката в супера, докато чака да си подредите продуктите, момчето, което ги прибира в кесии, персоналът в хотела, дори полицаят на пост, колкото и несериозно да изглежда. Всички.

С Полин и Чини се запознах на една служебна вечеря. Нашият домакин беше поканил и дъщеря си Полин, както и секретарката Чини – наскоро завършили колеж девойки, за да свикват да общуват и работят с чужденци. Прочувствената му реч към нас в началото послужи едновременно и като образец за момичетата.


Веднага след официалната част се заговорихме и, както става между сродни души, бързо се сближихме. Имах планове да видя толкова много места, проблемът обаче се оказа липсата на градски транспорт. Разстоянията в нашата Свободна зона са огромни, тя заема площ от 700 квадратни километра и не бих могла да викам такси за всяко пътуване. Оказа се, за радост, че Полин шофира и има кола.

Така след два дни приятелките ми ме взеха от хотела и отидохме на плаж. Щом сме на остров, накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до вода, мислех си. Но тук не е така. Плажовете са няколко, специално поддържани да стават и за плуване – с предпазни мрежи против акули – и са доста отдалечени.. Пътувахме близо час, докато стигнем до “All Hands Beach” (плажът „Всички ръце”).

Февруарско утро на плажа

Каква безбрежност… Плажът е широк, бял и пуст, извън сезона сме (мен ако питат, какво му е на сезона – топло и сухо, морето бистро като планински извор, с една светла кристална синина. Водата топла.)

Кристална вода

За сезон броят само април и май, както вече споменах, те имат честта да са лято. Морето едва диша – почти невидими дантелени вълнички припляскват леко. Върху светлото му лице тук- таме се полюшват малки салчета – това са платформи за гмуркане. Вижда се и докъде стигат мрежите против акули.

В далечината е планината Чинко Пикос, част от полуостров Редондо

Само един служител, обут с гумени ботуши, гази из плитчината и събира от дъното морски таралежи в торба, подготвя плажа за първите туристи.

Човекът почиства дъното от таралежи, зад него се вижда платформа за гмуркане

Убождането на иглокожите е опасно и болезнено, може да предизвика парализа. Мястото е закътано, заливът не позволява големи вълни, по други острови са местата за сърф.

Морски таралежи

Усмихнатата касиерка, в момента бездейна, реши да ни разведе и да ни покаже бунгалата. Но преди да стигнем до тях, спряхме до една кошара от бамбукови пръти: - „Това е гнездото на костенурките. – започна разказа си тя. - Морските костенурки са в беда по целия свят. Но ние активно защитаваме гнездата и новоизлюпените малки.

Гнездото на морските костенурки

През декември, когато наближи времето за снасяне на яйцата, оставяме свободен коридор между противоакулните преграждения и зачакваме. Всяка година, в едни и същи нощи, около полунощ, от водата изплуват костенурките. Ние дебнем тяхната поява и веднага изгасяме всички лампи по плажа. Виждаме на лунната светлина как едрите животни (някои и до два метра) излизат от водата и тръгват тромаво по пясъка да си търсят подходящо място за гнездо. С предните си крака майките копаят земята, а със задните я изблъскват настрана. Работата протича бавно, с почивки. Когато изровената яма е достатъчно голяма, костенурката снася от 130 до 200 яйца и веднага започва да засипва гнездото като утъпква и изравнява пясъка. Не остават никакви следи от ямата, но хората са запомнили мястото. Преди да се завърне във водата, майката започва да плаче - как няма да плаче, оставила е толкова бебета сами на сушата… Бащите не излизат, те чакат в морето, някъде наблизо.

Отляво Полин, касиерката и Чини

На другия ден хората, които се грижим за потомството на влечугите, пренасяме яйцата в кошарата на безопасно място и ги заравяме отново. Минават много хора, деца играят в пясъка… Но въпреки всички мерки, след около два месеца от снесените яйца се излюпват едва половината малки. Инстинктът им показва вярната посока към морето и те се връщат у дома, но малко от тях оцеляват, тъй като попадат в устата на хищните риби.”

Строят предпазна стена срещу големите вълни

Бунгало на плажа

След като ни показа бунгалата и различни увеселителни места, добрата жена ни изпрати до колата отново с усмивка на уста. Решихме, че пак ще се върнем, за да се погмуркаме и поехме обратния път.

Мангово дърво

Този път бяхме със служебния шофьор

Днес въздухът беше оранжев. Не миришеше на нищо, просто беше оранжев, никога не бях виждала такъв. Настроението ми веднага скочи и се зарея в небето, излязох навън, за да видя дали навсякъде въздухът е цветен. Да, цветен е, кехлибарен и леко блестящ – като във филм на Дисни. Минувачите се преструваха, че не го забелязват или наистина не им правеше впечатление; само аз се наслаждавах на гмуркането в трепкащите портокалови вълни…

Едва по-късно разбрах причината – финият оранжев пясък, носен от пустинята Гоби (най-студената пустиня след Антарктика), маскира въздуха по този въодушевяващ начин. Въздушните реки го отнасят чак до Корея и Япония. Усети се и лек хладен повей в горещото лято – прахът отразява слънчевите лъчи и охлаждането е подобно на ефекта при слънчево затъмнение, само че прашните потоци се носеха през целия ден.


След далечната пустинна милувка се спуснах бързо към морето. Отлив е (височината на прилива е повече от три метра).

Израсла съм на морето, детството ми е преминало на брега. Изгреви, лунна пътека, истории за бури, моряци и рибари… В моето семейство има култ към огромната вода; слънчево време и плаж са пряко свързани. Затова и толкова голямо беше стъписването ми при първата среща с пънлайския плаж. Пред него е прочутото водно сливане на двете морета – Жълто и Бохай. За тази единствена в света водна граница вече съм разказала.

Паметникът на водната граница между двете морета - Жълто и Бохай

Дългият мост

и така се носят обувки - в чадър...

Но Море ли е това? Нито цветът му е морски, нито има вълни. Очите му гледат жълтеникаво – кафяво, разстлало се е кротко и тихо като езеро. Жълтата река (Хуанхъ) се влива недалеч от тук и от нейните льосови наноси и то е пожълтяло.

Тракторът избутва лодката във водата

Доста плитко е и в далечината, хората не му се плашат – рибарите са нагазили до кръста с въдици в ръце и чакат неподвижно.

Рибар, нагазил до кръста

На едно място се е скупчила цяла флотилия от стари дървени рибарски лодки. По брега след отлива крачат бавно и замислено, приведени като чапли, хора от всички възрасти, вперили поглед надолу. Газят по мочурливия пясък, осеян с дупки на раци, които светкавично се стрелкат насам – натам. Често се навеждат между водораслите и прибират миди, медузи и всякакви водни животни. Морето е винаги щедро, сигурно затова и не остава никога само…

Мидите са изсипани за сортиране

Уловът е богат

По-надолу двама мъже загребват с вили хлъзгавите зелени водорасли и ги мятат в малки камиончета. Ще ги разстелят направо по асфалта на слънчевите крайбрежни улички, ще ги изсушат и цяла година ще имат за супа. Така видях да сушат и лековити билки пред една частна клиника.

Морето денем е работно място

Тук лесно ще останете насаме със себе си, въпреки оживения плаж. Спокойствието се влива във всяка клетка от тялото ви. Една – две лодки - изкорубени и с прорасла по дъната им трева - са се наклонили под странен ъгъл върху пясъка и са на път постепенно да се слеят с него.

Старите лодки

Всеки е вдълбочен в отработените движения за изкарване на прехраната. Няма да видите излегнати по бански хора да почерняват – това е непозната и вероятно шокираща гледка за местните, най-вече заради презрението им към тъмната кожа.

В търсене на храна

Oпасен мост

Зона за джетове

Ако продължите до края на плажа, ще стигнете скалите, над които се извисява древната крепост около историческия комплекс Пънлай Г – гордостта на града.

Старият фар в Пънлай Г

Скалите под Пънлай Г

Лифтът в Пънлай Г

Над целия залив ехти призрачният звук от старата храмова камбана, която туристите блъскат с един дебел дънер – с ентусиазъм, за здраве…

Неизменната камбана, която се бие с дънер, закачен до нея

Oт тази кула над залива се разнася камбанният звън

Вляво се издигат пъстрите арки пред входа на историческия комплекс „Трите свещени планини” – също много обичано и посещавано място. До него е топлият минерален басейн с няколко вида сауни и водни масажи. Идвам с радост да плувам тук, морето така и не ме привлече…

Арките пред историческия комплекс Трите свещени планини

Маратонките ми оставят леки следи в сбития пясък. Тук новият ден пристъпва по тиха слънчева пътека, но не над морето. А залезът разлива по водата мекото си млечнооранжево, прозиращо някак неуверено през опушеното стъкло на мъглата, вечната омара над града.

Туристи

Учителите са с розовите блузи

Крайбрежен хотел

Стигам до изкуствения полуостров на Осмината безсмъртни.

Схема на Полуострова, вляво се виждат Безсмъртните

Част от Полуострова

Едва на пет години е, но от хиляди години това място е било посещавано от мнозина императори, за да отправят молитвите си за небесен благослов. Вълшебни разкази са останали след императорите Цин Шъхуан, Хан У и Тан Таицон. Най-обичана е легендата за Осмината безсмъртни богове, които са прекосявали морето без плавателни средства. Навсякъде ще видите техни изображения, най-вече скулптурни.

Паметникът на Осмината безсмъртни

Лете се събират много туристи от цяла Азия, но аз го разгледах в един ветровит зимен ден. Вихрушката беше навяла снега там, където в топлото време е тревата. Високата красива пагода се вижда от целия залив. Дълъг каменен мост води до острова с форма на кратуна. От брега не се виждат нито вътрешните езера, нито водопадите или причудливите скали.

Мостът към Полуострова и арката на входа

Нямаше други посетители, така илюзията е пълна. Яростните пориви на вятъра вдигаха вълни в езерцето, обграждащо пагодата. В хубаво време там се излежаваха тюлени и морски лъвове, но сега и те се бяха прибрали на по-уютно място.

Пагодата в езерото

Притичвам, подгонена от вятъра и търся вратата на пагодата. Пробвах няколко, и все заключени. През прозорците виждах едри цветни фигури на яростни зли духове, но как да вляза при тях… Накрая неочаквано една невзрачна странична врата  поддаде и ме пропусна в тесен полутъмен коридор. Повървях така, докато видях да просветват запалени малки лампи с форма на лотос. Когато излязох на по-светло, се видях обградена от десетки огромни надвиснали зли духове с разкривени зелени и сини лица… Нищо няма да ти направят, ако не посегнеш към съкровищата, които пазят…

Някои от духовете

А съкровищата – ето това е приказката! Колко нефрит, порцелан, коприна и лакирано дърво под формата на вази, скулптури, паравани и всякакви фигури. Красота! С крайчеца на окото си забелязах девойка, която дискретно ме следеше, явно духовете пазители не са достатъчни…

Ръчно изрисуван порцелан

Изкусна изработка от рядък вид нефрит

Познахте ли ги? - Осмината безсмъртни, този път върху параван

Част от Безсмъртните, завинаги усмихнати

Цялото въображение на китайския творчески гений беше събрано по етажите на тази пагода. А последният е панорамен етаж с много прозорци и коридор, постлан с килими, който водеше към уютни малки зали за дегустация на чай. Преди да поема по него, се вгледах в посивялото море, излъчващо студ дори през стъклото.

От панорамния етаж на пагодата

Отсреща е стъпил насред водата остров Чандао, по това време пуст и неуютен. На границата на пролетта и лятото над морето се виждат миражи, затова и наричат Пънлай – града на миражите. Но сега е зима – какво прави в оловната вода веселата компания на Осмината безсмъртни, носещи се над вълните… Не им е време, разбудила съм ги от зимен сън… Проследих с поглед своенравните божества, докато се скриха зад острова. Нали са безсмъртни, позволени са им всякакви приумици…

Отново Безсмъртните, този път от камък, се носят по езерото

Още няколко пъти видях образите им, докато разглеждах старинната мебелировка от далечни епохи на малките зали, всяка в различен стил. След като обещах, че ще си купя от техния чай, тънка девойка в традиционно чипао разигра пред мен изящна чаена церемония като ми наля да опитам десетки видове превъзходен чай. За всеки от тях тя обясняваше надълго нещо на китайски, не се разбира, но е приятно да се слуша. Накрая си купих най-красивата кутийка чай с вълшебен аромат, който по-късно напразно търсих по магазините из града…


Излязох със стоплена душа, бях попаднала в дивен свят. Усещането не се повтори никога повече.

Водопадите не бяха замръзнали, а и тюлените бяха излезли да се раздвижат. Но сърцето ми беше вече преизпълнено с красота…

Водопад на полуострова

Тюлените излязоха да похапнат

Навън пак е лято, свечерява се… Оранжевото на залеза се е размило, полека измествано от спускащия се мрак. Тъмно е, вървим с Нини, Никос и малкия Стелиос по посока към скалите, чуваме наоколо и стъпки на други хора. Черните сенки от клоните сякаш рисуват калиграфски надписи върху напечените от слънцето бели каменни плочи. Изведнъж пред нас се ширва плажът, ярко осветен от мощни прожектори, като ден е.

Плажът нощем

Не мога да повярвам на очите си – там, където денем стърчат самотни рибари, сега не можеш да се разминеш от народ – млад и весел. Устремени като пеперуди към лампа, пънлайчани се разхождат по бански на лунна светлина, от луната не се почернява… спокойно… Някои даже се къпят, разбира се, с пояси на кръста, и възрастните също. С тези пояси на кръста те прекосяват града и гордо се появяват край морето по тъмно – време е за разпускане, ще се веселим.

Плажът е развлечение само нощем

Дълги сребърни ивици показват къде се прелива водата на едва забележими вълни по плиткия бряг. Единственото капанче е изнесло маси на пясъка – рядка гледка. Седнахме и ние да си хапнем сепия на шиш, вкусно е. Внезапно Никос трепна: Чу ли това?! – Вслушах се в гласа по високоговорителя, който се смесваше с музиката от заведението. Гласът говореше нещо на китайски, но после ясно и отчетливо произнесе на английски: Пазете се от акули!!! Това беше откровение за Никос, нашия съсед - той живееше в Пънлай от години, но едва сега чуваше, че в морето имало акули! Така и не стана ясно до края на престоя ни – има или няма акули в плиткото море Бохай, вътрешно за Жълто море. Местните жители не бяха на едно мнение: едни яростно отричаха и се смееха с глас, други уплашено потвърждаваха за кръвожадните риби, а трети си признаваха, че никога не са си задавали този въпрос…

Продължаваме по плажната ивица на другия ден. Стигаме до паметника на Осмината безсмъртни, почитани почти като национални герои. Мястото е любимо за снимки, най-вече на младоженците. По целия плаж можете да видите младоженци и сватбари, режисирани от майстор фотограф по много емоционален начин…

Булки чакат ред за снимки на плажа

Тук младоженецът държи букета

Ох, какво направих...

Нататък по улицата са струпани сергии със сувенири и множество малки ресторантчета, чак до входа за историческия комплекс.

Празнична музика се разнесе в нощта – стигнали сме до Летния театър. Имаме късмет да случим на концерт, края му, нищо – пак е хубаво. Песни, народни танци, пъстри костюми, щастливи хора…

Концертът в Летния театър

Основното удоволствие от Пънлай е просто да бъдеш тук – да бродиш по плажа и по улиците, да се смесваш със суматохата по пазарите, да снимаш и да бъдеш част от китайския живот.