Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 662239 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>

Емилия Бояджиева - Пеева
Родена 1984 г. в гр.Варна.
2003 г. - завършва Националното училище по изкуствата „Добри Христов” - гр. Варна.
2009 г. - завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Живопис”.
от 2012 г. - редовен докторант към Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българската академия на науките.
Има много самостоятелни изяви и участия в редица общи изложби в страната и чужбина. Илюстрирала е над 10 книги – лирика и драма на български автори.
image
    

      Една неформална група от художници, родени главно през първата половина на 80-те години на ХХ век, се събират в изложбата „Генезис”. Очакват да се случи нещо интересно и значимо за Варна – града, в който повечето от тях живеят и работят и са получили средното си образование в Националното училище по изкуствата „Добри Христов”. Тяхното по-нататъшно формиране е продължило в Националната художествена академия, Велико-Търновския университет, Шуменския университет и Нов български университет, с пътувания в други страни и участие в самостоятелни и колективни изложби. Не са неизвестни за ценители и по-широка публика, но все още не са достатъчно познати. Свежестта на творческите им търсения в живописта, скулптурата, графиката, рисунката и фотографията е впечатляваща и непреднамерена. Определено може да се каже, че персоналните им почерци са ясно изведени и развити, независимо от сравнително краткия изминат път.
Александър Бузилов, Александър Петров, Боян Янев, Васил Пенчев, Венци Марков, Веси Радева, Георги Кенаров, Емилия Бояджиева, Ивайло Николов, Илиян Пеев, Кирил Харалампиев, Марина Варенцова – Русева, Мирослав Йотов, Николай Русев, Светлан Стефанов, Свилен Георгиев, Стефан Стефанов, Христина Цонкова, Христо Савов, Юлия Бузилова, Явор Григоров и Явор Пенев споделят убеждението, че в името на Изкуството има смисъл да бъдат заедно, за да покажат публично любовта си към красивото – като един вик, че ги има, че са тук, че работят – и с подобна изява да отворят „вратата” за всички млади техни колеги. В контекста на художествения живот днес, който в значителна степен е ограничен и негативно повлиян от обществената среда, искрената вяра в силата и енергията на творчеството е достоен за уважение мотив за отговорно професионално и личностно поведение.
Историята на изкуството е богата на много примери за създадени в ранна възраст произведения, които след време се оказват т.нар. „христоматийни образци” от високо цененото наследство на техните автори. Категоричен отговор на какво се дължи това няма. Но със сигурност свободата, непорочността, целеустремеността и талантът на младите създават своеобразна амалгама от емоционалност, която заслужава още сега да бъде споделена и подкрепена.
Весела Христова-Радоева
Изкуствовед, член на УС на СБХ



image


            ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ИЗЛОЖБАТА, ПРИЯТЕЛИ!  ОТКРИВАНЕТО Е НА 7 МАРТ от 18,30 часа в ГАЛЕРИЯ  ГРАФИТ - ВАРНА.
     
Категория: Изкуство
Прочетен: 3044 Коментари: 6 Гласове: 9
Последна промяна: 05.03.2013 13:20

       Имах щастието да посетя Сиан - душата на Китай, град - символ на началото, първата китайска столица. Продължава да бъде столица и по-късно - по време на тринадесет династии.
       Когато се върнах в Пънлай и разказах на приятелите за пътешествието, се оказа, че никой от тях не е виждал Осмото чудо - Теракотената армия на живо... Те са толкова млади, а страната им - огромна и с древна история - има забележителности за цял един човешки живот...

      Китайците казват: "Смисълът на живота е в това - да трупаш неща, които можеш да вземеш със себе си". С идеята да трупаме впечатления, красиви спомени и мъдрост, взехме следобед самолета от Нандзин и след три часа полет - ето ни в Сиан (Западно спокойствие е преводът), едно от родните места на китайската цивилизация по поречието на Хуанхъ - Жълтата река. Старото му име е знаково - Chang` an означава Вечния град, историята му е на повече от три хиляди години! Отправната точка по Пътя на коприната и дом на прочутата Теракотена армия, градът си е спечелил световна слава и е с най-голям брой исторически и културни реликви в цялата страна. В него има и 51 университета.

     - Казвам се Аманда и ще бъда вашият гид през двата дни. Какво искате първо да посетите? - усмихна се лъчезарно младата жена, която ни посрещна на летището. Китайците, които работят с чужденци, обикновено си избират някакво европейско име, с което се представят, за да улеснят общуването; много помага.
     Настаниха ни в Императорския хотел "Западна столица" в самия център. С гръмките названия в Китай сме свикнали, но хотелът наистина си заслужава името - величествен и луксозен. На другия ден открих в страничните улички очарователни стари магазинчета и работилници, в една от тях дори изработваха дракони за прочутия танц.
       На сутринта Аманда ме очакваше във фоайето (съпругът ми беше зает служебно). Беше довела и братовчедка си Ева - студентка по изобразително изкуство - за да упражнява езика. Обичайно е младите китайци, които изучават английски, да не пропускат възможност да поприказват с чужденци заради "упражнението". Девойката беше тиха и притеснителна, не вземаше участие в разговора ни, но явно й беше достатъчно да слуша.

           image  Аманда (вдясно) и Ева

        Така малката ни групичка застана на тротоара в очакване на такси. В осеммилионен град да се хване такси е трудна задача, както се убедихме много пъти по време на престоя ни... Но скоро късметът ни проработи и вече пътувахме към действащия будистки храм Син Шан - всъщност цял манастирски комплекс, един от най-старите в Китай - в сърцето на града. С царствено достолепие той съжителства с небостъргачите наоколо, без това да изглежда еклектично.

                image  входът на манастира

      Докато чаках Аманда да си купи свещи пред портата, ме наобиколиха просяци (това не може да се види в нашия Пънлай). Дадох по малко пари на няколко, но отнякъде прииждаха нови и моята водачка ме дръпна да вървим - не може да се помогне на всички...
     Влязохме през високата порта и веднага потънахме в друг свят. Тръгнахме по алеите на комплекса. На домакините в него видимо не им пречи върволицата от туристи през целия ден. Приходите от билетите са им нужни за поддръжката - в момента се поправяха някои от сградите.

                     image  първият от поредицата храмове

       Странно ми подейства съчетанието на деловия ритъм на ремонтните работи и грохота на града отвъд манастирските стени с това застинало безвремие вътре.
       Разминахме се с няколко монаси - вървяха вглъбени в себе си; в дрехи, непроменяни от хилядолетия; далеч от светската суета - бяхме невидими за тях... Те са в света, но не като част от него. По-късно коментирахме с нашия приятел Джанбин защо мъжете, а и жените тук, в Китай, отдадени на Бога, остригват до голо главите си. "За да се отличават от другите хора, а и заедно с косите си да се освободят и от чувствата си... - после добави замислено - но това е невъзможно..."

             image  будистки монах

   Помислих си, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й, ти си почти мъртъв...
   Храмът Син Шан е построен през 268 г., по време на Западната Цин династия (265 - 316 г.), но е бил главен будистки център през династията Тан (618 - 907г.)

                 image Аманда пали свещи пред храма

                   image дяволът позира, докато работи...

                            image  стенни релефи в храма

        Продължението на разказа с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=28034

Категория: Изкуство
Прочетен: 1092 Коментари: 0 Гласове: 8

    Берген беше избран за културна столица на Европа през 2000 година. Тъй като и моят роден град Варна кандидатства за тази чест през 2019, вглеждах се внимателно в бергенския културен живот и си набелязвах какво бихме могли да заемем от техния опит. Хареса ми специалното отношение към децата и младежите - имат редица привилегии - като например безплатен вход за Бергенския Музей на изкуствата всеки първи четвъртък от месеца. В почивните дни на площадчето пред езерото се разпъват големи палатки, в които учебните заведения в града представят по забавен начин тематични дни, посветени на различни интересни въпроси. Аз случих Деня, посветен на опазването на природата. Беше се стекъл целият град - деца с родителите си обикаляха и се спираха пред щандовете, където имаше демонстрации на различни "чудеса" в природата или на идеи как да я съхраняваме успешно. Деца с видимо удоволствие произвеждаха ток като въртяха в захлас педалите на специален велосипед...

     Бергенският Музей на изкуствата е разположен в три отделни сгради край езерото в центъра. В едната от тях - Градската галерия - можете да видите образци на норвежкото и световно изкуство от ХV век до днес. Случих и гостуването на един съвременен китайски автор, който беше подредил инсталацията си на последния етаж. Много е богата колекцията от картини от Норвежкия романтизъм, наричан тук "Златен век". Той се дели на два периода, всеки от които е свързан със съответната художествена академия в Германия. През първия период (1820 - 1840) норвежките артисти са следвали школата на Дрезденската академия, а следващото поколение художници (1840 - 1860) са били свързани с Дюселдорф. Те са рисували еднакво добре и грандиозни, и интимни сцени, възхвалявали са норвежкия фолклор и селския бит.
    Отделна зала е посветена на руските икони, а друга на... Пикасо! С вълнение разгледах няколко негови картини на живо...

   На централно място в града е и паметникът на Оле Бул (1810 - 1880), роден в Берген, един от великите цигулари и композитори. На деветгодишна възраст той е свирел първа цигулка в Бергенската филхармония, но когато на 18 години  се явил на приемните изпити в Университета в Кристиания (Осло), бил скъсан. Куриози...
    Бул постъпва в Музикалния лицей, а по-късно продължава образованието си в Германия. Такъв е бил и съветът му към родителите на Едвард Григ (1843 - 1907), когото чул да свири свои композиции на 15 - годишна възраст. Прозрял, че пред него стои гений, той горещо препоръчал да бъде изпратен на обучение в Лайпциг.
     Символ и гордост за града и страната си, Григ е и сложна, и противоречива личност. Отделихме с Настя един ден, за да посетим дома му Тролдхауген (Хълма на троловете) - на осем километра южно от Берген. Беше вечер през целия ден - валеше и щеше да продължава да вали. Но това е най-поетичният ми спомен от този град.
    Пътувахме близо час с трамвай. По пътя си припомнях предварително прочетената му биография. На 19 години, завършил с отличие Консерваторията в Лайпциг, Едвард се завръща у дома, но за кратко. Талантът на младежа не можел да процъфтява в условията на слабо развитата музикална култура на Берген. През 1863 той заминава за Копенхаген - център на музикалния живот на тогавашната Скандинавия.
    Там той открил прекрасен изпълнител на своите песни - певицата Нина Хагеруп - негова братовчедка. Следващата година в салона, където се били събрали млади музиканти, Григ предложил на Нина да му стане жена.


  Продължението с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=27329

Категория: Изкуство
Прочетен: 979 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 18.01.2013 00:02

    Най-познатият образ в Норвегия е силуетът на тези дървени къщи. Боядисаните в разноцветни пастели островърхи постройки придават фламандски облик на стария квартал Бриген. Не бих казала, че това е типичната норвежка къща - подобна архитектура може да бъде видяна в Холандия, Дания и други северни страни.
    Етнически повечето норвежци се от северногермански (нордически) произход, а името на страната идва от северногерманския език и означава "пътят на север". В стария норвежки думата "Norge" означава "надълго по брега" или "надълго по морето".
    В началото на ХІІІ век призракът на глада е надвиснал над най-стария норвежки град. За да се спасят хората, градът влиза в споразумение с Ханзата - търговски съюз между градовете в Прибалтика и Северна Европа, който гарантира свободата на корабоплаването и търговията помежду им.
    Корабите на Ханзата, идващи от различни големи пристанища, създават Берген като космополитен, богат и известен град - най-големия в Северна Европа през ХV - ХVІ век. От тогава тук се установява голяма група германски търговци, говорещи само своя долносаксонски език и ползващи специални права за търговия с рибарите от града. Местното население обаче не е подкрепяло напълно тези промени в обществото и германците били принудени да се отделят и да построят свой квартал - със собствени църкви, училища, болници...
     Бриген - днес е най-сниманата и популярна част на града, включена в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство от 1979 г.
     През 1536 г. кралят принуждава германските търговци да вземат норвежко гражданство или да напуснат - и така се слага край на тяхното господство в града. А по-късно финансовата независимост на държавите и войните отслабват Ханзата и тя се разпада. За нея днес напомня немският гигант в авиацията Луфтханза.
     Два големи пожара - през 1702 и през 1955 - превръщат в пепел историческия квартал. Но поредицата от цветни къщи всеки път е възстановявана напълно и днес те придават колорит на града като дом на магазини, ресторанти и музеи.
    Плетеницата от автентични тесни улички, затъмнени от надвисналите балкони, е стъпка назад в миналото. Въпреки че 61 от сградите в Бриген са запазени и защитени, те не са просто паметници. Приютяват магазини и офиси, ателиета на художници, занаятчийски работилници, съживени стари кръчми и ресторанти. Постройките са застинали в миналото, но животът в тях не спира...
    Ниското ослепително слънце (когато се появи) реже погледа. Очите търсят спокойствие в сумрака на малките магазинчета, побрали сръчността на поколения норвежки жени - там примамват дебели вълнени пуловери с характерната шарка на елени или снежинки, устойчиви на арктическия студ, както и безброй сувенири.
    Особено екзотична е традиционната бродерия Хардангер, родила се точно тук, в областта Хардангер. Това ръкоделие е процъфтявало в Норвегия в периода 1650 - 1850 г. С него са украсявали националните носии bunad, както и предмети от бита - постелки, завеси, възглавнички, кърпи и салфетки...
    Изящното везмо пристига по тези земи от Италия (венецианската дантела). Индустриалната революция изтласква ръчната бродерия от мода в много европейски страни, но в Норвегия фолклорното наследство се запазва и до днес като щастлив резултат от нейната изолираност и усамотеност.
    Специалните национални празнични костюми - "bunad" имат различен дизайн в зависимост от това от коя част на Норвегия са. Приятно впечатление ми направи, че в много магазини в града могат да се купят тези носии. (За Варна не можах да се сетя за такава възможност...).
    Популярността на bunad е нараснала много бързо през последните години, и особено сред младите.(Такова уважение към носиите съм виждала досега само в Китай). Съществува строг стил на облеклото и към него не може да се добави нищо друго, дори яке, и, разбира  се, никакъв грим или бижу. Дамският костюм от западното крайбрежие се стои от бродирана престилка, бяла ленена блуза с дълъг ръкав с бродирана яка и маншети, дълга черна вълнена пола и червен вълнен елек. Изработват се ръчно и се украсяват по различен начин. Предават се от поколение на поколение и се носят с голяма гордост на националния празник на кралството - 17 май. На тази дата през 1814 г. е подписана Декларацията за независимост на страната. Във всеки град и село има празнично шествие - най-колоритната част от норвежките чествания. Хиляди ученици от цялата страна маршируват заедно с училищните оркестри и знамена, минават в колони покрай Кралския дворец и приветстват краля. Някак познато звучи, само че предствата за хиляди българи, маршируващи в национални носии, ми изглежда доста необичайна и екзотична... Поне засега, нищо не се знае занапред... Всъщност, идеята не е лоша, как мислите? В скандинавската страна и носията има своя малък принос, за да се формира силният общностен дух пред лицето на всевъзможни трусове, промени и размествания...
     Национални костюми обличат младите хора и за рождени дни, за Коледа, както и за своя голям църковен празник - първото причастие, което тук се отбелязва особено тържествено.
    Лутеранството е официалната религия в страната - около 86 процента от населението са членове на Евангелистката лутеранска църква на Норвегия - един от главните обединители на нацията. Други християнски общности, между които са и Католическата църква, Методистката църква и други, събират едва към 4,6 процента от вярващите (за отбелязване е, че голямата част от католиците са родени в чужбина).

    По улиците  има множество пицарии, продават се дюнери и азиатска храна, но не видях заведение с надпис "Норвежка национална кухня"... Каква ли е тя... Вероятно еленско и сьомга. Не опитахме пържола от кит, както ни препоръча Пер в началото. Природолюбителското ми сърце се разбунтува срещу това кощунство - най-голямото животно в света е застрашен вид и търговията с месо от китове е забранена с конвенция на ООН. Но Норвегия, Исландия и Япония са подписали този документ с особено мнение и имат легалното право да не спазват ограничението за лов и търговия. Къде в града се продава китово месо - знаят само местните...

   Минавам и покрай няколко католически училища. Едно то тях - "Свети Павел" - е основано през 1873 година. То е собственост на епархията в Осло и е първото училище за деца от католическата общност в Берген.Тук се учат общо 340 ученици - от първи до десети клас - като местата са два пъти по-малко от желаещите да се обучават в него.
   По мое мнеие ролята на религията е значителна в тази страна. В двора си играят деца от различни раси, обществото се опитва да привикне с новата за него мултикултуралност...
   Но, без съмнение, няма по-обединяващо за един народ от собствените интелектуални традиции. Светлият дух е изначален, за норвежците той се нарича Ибсен, Едвард Мунк, Оле Бул, Амундсен, Григ, Тур Хейердал...
   Ето по тази улица нагоре към театъра е вървял Хенрик Ибсен - най-често поставяният класически драматург след Шекспир. През 1851 той е назначен за художествен ръководител и драматург на Националния театър в Берген. Започва трудна борба против датското влияние, за създаване на национална драматургия и театър и за утвърждаването на норвежкия език като литературен. До средата на ХІХ век писателите в Норвегия са писали на датски като смятали норвежкия за груб и простоват. Подобна борба за национално съзнание води и Писий, но един век по-рано...

   Снимки към пътеписа можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=27236#more-27236

Категория: Изкуство
Прочетен: 1337 Коментари: 0 Гласове: 6

   Събудих се в Берген - вторият по големина град в една от най-богатите страни в света, Портата на фиордите. Най-старият норвежки град е основан  през 1070 г. от крал Олаф и е столица до 1299. Днес е неофициална столица на областта Западна Норвегия, с население 220 000 жители и е едно то най-големите пристанища в Европа.
    Разположен е по бреговете на Хардангерфиорд - вторият по големина фиорд в страната и трети в света - дълъг е 179 километра.

    Събудих се - вали... Бързо разбираш, че тук без чадър не можеш. Продават ги навсякъде, на всякакви цени. Това е първото място, където е поставен първият автомат за чадъри (не видях такъв, но така казват...).
   Дъждът си взема отпуска само две - три седмици в годината.
   Наричат Берген Дървеният град (заради квартал Бриген) или Европейският Сиатъл... Аз бих го нарекла Водният град - отвсякъде вода - градът се е покатерил по диплите на Седемте планини, които се издигат покрай бреговете на Хардангерфиорд, като че ли да избяга от нея, но от небето се изливат тонове вода - и така е цяла година.
   Чистичък град, не събира прах, изглежда като гланцов през цялото време.
   Южният ни темперамент беше окончателно досломен от представата ни за полярната нощ и неизгряващото слънце. Да, по своему екзотична страна - слънцето или не изгрява, или не залязва (през лятото). Известно спасение от тягостната тъмница са солариумите, които са особено търсени от местните хора през нощната част от годината. Всеки може да отдели по десетина минути на ден и 25 крони, колкото е едно кафе, за да се погрее на изкуственото слънце...
   Най-търсените стоки, логично, са гумените ботуши и дъждобраните, както и светлоотразителните жилетки, които малки и големи трябва да носят през тъмното полугодие. Тук видях и най-високата цена за гумени ботуши, която може би съществува въобще - 2400 крони (600 лева), скъпо дори и за бергенчани.
   Излизам на лов за снимки и впечатления. На пръв поглед социалните различия са умерени и не се набиват на очи (ако не броим циганите - просяци по улиците, гостуващи отдалеч и емигрантите от Африка и Азия). Не забелязвам показни богаташки прояви,  минувачите са еднакво удобно и небрежно облечени. По-младите - с кецове и раници на гръб, със затъкнати слушалки в ушите, по-възрастните - също с ненатрапчиви дрехи. В движение видях да пушат само няколко жени.
   По-високи и руси от нас, те вървят мълчаливо и забързано като се правят, че не забелязват множеството африкански съграждани. Те пък са си заформили град в града - с хранителни магазини, фризьорски салони и увеселителни места - и видимо се чувстват прекрасно в студения северен град. Съжителството е мирно, никой на никого не пречи, никой от никого не се интересува.
   Занизват се сиви и мрачни дни - не можете да различите по светлината утрото от следобеда, не падат сенки. Бързо се насищаме на настойчивия и упорит дъжд и напрегнато очакваме слънчева промяна - но такава няма. Най-накрая една сутрин, докато дъждът закусваше, натежалите оловни облаци нещо се разсеяха и пропуснаха кичур от слънчевата коса... Още малко и - о,чудо! - слънце! Единственият слънчев ден! Къде по-напред да снимам...
    Бързо, Настя, да вървим, че ей сега ще се скрие. Настя е новата ми приятелка, момиче от Краснодар, с което се запознах на курса по норвежки за чужденци. На този курс се бяхме събрали все представители на източноевропейските и прибалтийските страни. Берген ги е привлякъл по различни причини, някои са решили да го направят свой дом.
    Та решаваме с Настя да се изкачим на хълма Фльоен (320 метра висок), за да видим града с погледа на птици. После ще разгледаме Бриген.
   За нагоре ще вземем фльойбанен - туристическото въжено влакче.
   - Откъде сте? - питат ни на касата. Водят статистика. Взехме си билетите и само след пет минути пристигна влакчето. Заедно се едно норвежко семейство успяхме да се настаним най-отпред, откъдето се разкриваше широка живописна панорама. Дори таванът е остъклен.
   Изкачването е кратко - след няколко снимки време и ето ни на върха.
   А от там - простор, погледът обхваща целия град, пристанището, част от фиорда и някои острови и се спира чак на отсрещната "планина" (бих я нарекла по-скоро хълм). Отваря се кръгозорът, полита мисълта, чувствам се някак над дъжда...

       Продължението с много снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=26838#more-26838


Категория: Изкуство
Прочетен: 1735 Коментари: 4 Гласове: 8

   Не съм се сбогувала още с Пънлай. И вероятно дълбоко в сърцето си никога няма да се  сбогувам.
   Пак ще се връщам към китайската тема; домът на приятеля никога не е твърде далеч. Но сега искам да ви разкажа и малко за Норвегия, където бяхме със съпруга ми по работа за един месец.

    Имам много познати, които от години живеят и работят там. Но никой от тях не беше ме подготвил със своите разкази за това, което видях. Истината е, че всеки гледа с различни очи. Ето какво видяха моите.
   
    Когато тръгвахме от Бургас в началото на септември, тук си беше горещо лято. Наслаждавахме се на топлата вечер в очакване на полета, без да подозираме за леденото посрещане на Осло. На излизане от летището ни подхвана януарски студ и вятър, който брулеше безмилостно несвикналите ни тела. - При вас май е зима. - промърморих ядно на нашия посрещач - норвежеца Пер. - Да, тук е зима. - отговори спокойно той. - Минус четири градуса е...
    Север, север, ама чак пък толкова - едва осми септември е... Явно, трябваше бързо да се адаптираме.
    Пренощувахме в малък хотел близо до Музея на авиацията, който разгледахме на сутринта. Очаквах, че в тази страна нищо не е гратис и се изненадах, че в този музей се влиза без билети. Беше неделя, столичани бяха дошли с децата си да съчетаят разходката с патриотичното възпитание. Надписите са само на норвежки, така че точен превод на експонатите нямахме, но разбрахме, че разказът е за успехите и героизма на норвежките военновъздушни сили по време на войните.
     Най-старият експонат е от 1912 година. Летателните машини са събрани и реставрирани старателно от ентусиасти, видяхме и работилницата, където се прави това. Разрешено е качването в кабините на самолетите и навсякъде се виждаха сламено руси детски главички да надничат от пилотските места.
     Нямахме много време за разглеждане, очаквахме всеки момент да дойде Пер да ни вземе и да потеглим за Берген - нашата цел. Той ни беше приготвил изненада - ще пътуваме с колата му и ще прекосим платото Хардангер, за да се насладим на норвежката природа. Потеглихме на обяд, а в Берген пристигнахме в полунощ...
    Пътят се виеше между вековни борови и брезови гори, край реки и езера - много, много вода. Спирахме често за снимки. Кристално чистият и леден въздух режеше.
Предчувствието за предстоящо приключение правеше настъпващата със скрита хубост есен трепетна и вълнуваща. Неподправена природна красота се редува с окосени ливади и балирано в бял найлон сено. Не се виждат села, къщите са пръснати на големи разстояния помежду им - на този връх - къща, ей на онзи там - друга. Викингите очевидно предпочитат изолацията и усамотението. Като знам, че голямата част от годината тук е зима, си представих стоицизма, с който стопаните разриват снега и се проправят пътеки, за да изминат дългия и стръмен път до най-близкия хранителен магазин...

    Мечките и таралежите не са заспали още зимния си сън. Има ли ги по тези места...
- Искате ли да ви покажа мечките - ентусиазирано попита Пер.
- Е как - бързо ни води!
     Паркът на мечките се намира на около 800 метра от главния път. Той обхваща площ от 380 декара, където освен мечки  (включени в Норвегия в Червената книга), живеят лосове, таралежи, червени лисици, рисове, диви свине и диви патици.
     Видяхме и някои домашни животни - кози, мини прасета, зайци, овце и кокошки.
     Билетът за резервата е 170 крони (42 лева)  извън сезона, а през лятото - 230 крони (58  лева). Ако си носите храна, можете да я приготвите на огън в lavvo (лапландска палатка) или на газово барбекю.
     На няколко места разпръскваха уют дървени колиби със затревени покриви. По време на викингите покривите са се правели от торф и брезова кора - чак до 18 век. С времето там израствала трева - тук - таме даже и по някое дърво. В такава къща е хладно през лятото и топло през зимата. Сега това се е превърнало в цяло изкуство и от 2000 година се провеждат ежегодни конкурси за покриви с естествено покритие. Възстановяват се националните традиции, а разнообразните треви и цветя, които растат по тях, ги правят необикновено красиви.
    През цялото време срещахме туристи, дошли да прекарат целия ден на открито, наслаждавайки се на тишината и спокойствието на красивата есен.
    Сред недокоснатата природа ненатрапчиво се виеха стълби и пътеки, прекосявахме мостчета, гори, рекички, езерца, проломи и дефилета.
    Но каде са главните герои!
    Ето я първата мецана - как царствено плува през езерцето. Стигна до другия брят, огледа се за храна и съзря сред водата краешник хляб, хвърлен от посетителите. Подхвана го невъзмутимо и с известна елегантност върху лапата си и си го хапна с апетит. За изисканото си изпълнение Мецана отнесе заслужени овации от наша страна, но тя не се впечатли особено - явно беше свикнала с човешкото възхищение...
    Но най-възторжени възгласи, аплодисменти и увековечаване на филмови ленти получиха семейство мечки, за които заподозрях, че са си изкарвали хляба като циркови артисти.
     Щом видя, че по перилата на моста надвисват гроздове любопитни зрители, мечокът подхвана уверено своето шоу. Обхвана с лапи дънера на съседното дърво и се понесе устремно нагоре. Борът е дълъг и тъничък, дали ще издържи тежестта на великана - тръпнехме. По това време на годината кафевите мечки са се запасили вече с тръстинки за дългия зимен сън и тежат над 350 килограма.
    Но когато и приятелката му се метна весело след него и с неподозирана бързина пропълзя нагоре да го настигне, затаихме дъх - е, сега вече дървото ще се прекърши...

       Продължението с много снимки ще видите тук: http://poblizo.com/?p=26760&cpage=1#comment-4994
Категория: Изкуство
Прочетен: 876 Коментари: 0 Гласове: 5

    Върнах се окрилена.
    Сутринта ми започна с разходка в нова за мен част на града, още неизследвана. Тръгнах по левия бряг на рекичката, която протича близо до църквата. След пазарчето се бяха наредили върволица малки магазинчета. Едно от тях ме притегли и влязох - музикален магазин, стените - целите в китари. Свикнали сме да свързваме китарата с Испания, където тя се е превърнала в национален инструмент, но истината е, че в западния свят тя идва от Централна Азия. В будизма понятието "китара" има значение на мъдрост, хармоничност и знание. И при древните китайци е подобно - символ е на знание, ученост и хармония.
    Влизала съм в други магазини с традиционни китайски инструменти, но за първи път виждах тук китарен магазин. Пристъпих неловко, защото знаех какво ще последва - обичайните любезни покани. Побързах да предупредя, че няма да купувам китара, не и сега. - Нищо, влез, седни, седни... - знаех си... Щом седнах, мъжът взе една китара и удари по струните. Страстен акорд, неочакван испански порив, чувствено изпълнение...
   Любовта на един млад мъж към неговата китара. Веднага разбрах - той я обича и я разбира. Усеща душата й. Неговата раздвижена фантазия пренася мислите му в звуци, в мелодия надвремева, емоционално наситена и долбока. Вътрешният му устрем го огради в кръг от светлина, развя се огнен плащ и се чуха потропващи токове. Испания се втурна толкова естествено в един малък пънлайски музикален магазин.
    На моменти китайската външност на китариста се размиваше и приемаше испански черти. Косата, прибрана в опашка (рядка за Китай мъжка прическа), добавяше към двойнственото излъчване като ме пренасяше назад във времето, когато такъв е бил обичайният мъжки силует.
    Стъписана от преобразяването, в една от паузите се приземих отново в Пънлай и видях на един стол пред мен да димят чаши с чай. Отпих механично и тогава забелязах две усмихнати очи да ме изучават дружелюбно. Жената на музиканта също пееше добре, а дъщеря им - ученичка в Далиан - беше много напреднала с китарата, очевидно решена да надмине баща си. Посвири ми и тя - Лъки е английското й име.

    Докато се усетя, се видях седнала насред магазина, срещу изпълнителя, да пея унесено "Подмосковные вечера"... Каквото свирят, на това припяваш... Оказа се, че това е много популярна песен в Китай (поне в този край), мнозина я пеят на китайски, други я слушат в различни аранжименти и малко от тях знаят, че е руска. После пяхме други руски песни, китайски и световни хитове. Никой от нас не разбираше езика на другия, но музиката говореше вместо нас. В ръцете на маестрото китарата пееше ту нежно, ту сурово и енергично, ту протяжно - печално. Самозабравен и потопен, той сигурно би продължил концерта до вечерта, ако не бяха влезли купувачи и негови ученици - беше време за урок.
     С нежелание се надигнах от стола, омагьосана от красотата. Стана ми ясен смисълът на испанското "дуенде" - да се носиш една педя над земята...

    Не можах да науча много за необикновения музикант заради езиковата бариера, но разбрах, че е едновременно и концертиращ изпълнител, и учител по китара, и собственик на магазин за китари, а умее дори да ги поправя. Има хора, които имат пари, а има богати хора - моят нов познат е от вторите. Писано ни било да се срещнем още няколко пъти. Веднъж те с жена си ни поканиха семейно на вечеря - на корейско барбекю. Просто така, без повод. Беше хубаво. Носеха ни сурови резени месо и зеленчуци и сами си ги печахме на малка печка с чекмедженца в нея, поставена на масата. Закараха ни с колата си, но не запомних мястото, беше се стъмнило. По-късно, колкото и да търсех този ресторант, не можах да го открия... Съществувал ли беше въобще...
     Беше ми крилато на връщане.

Продължението с много снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=26503#comments
Категория: Изкуство
Прочетен: 1190 Коментари: 2 Гласове: 12
Последна промяна: 17.12.2012 11:45

    Преди началото на разказа искам да поздравя Китай с първия му нобелов лауреат за литература - Мо Йен. Писателят е родом от провинция Шандун, където живях и аз последните три години. С нетърпение очаквам превода на негови творби.

   На въпроса ни защо ядат скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми, Джанбин отговори така: " Вие знаете ли какво е глад? Когато умираш от глад, ядеш всичко, което се движи около теб. А когато този период отмине, ти установяваш, че всъщност скорпионът бил вкусен и така той остава в националното меню".
   След това ни разказа защо не може да яде сладки картофи (дигуа на китайски). "До петгодишната ми възраст (1985) това беше единствената храна за моето семейство и за повечето китайци." Джанбин е от провинция Хубей, но гладният период се отнася за цялата страна.

   Потърсих страницата "Големият глад в Китай" , ала тя е цензурирана тук, в страната, и не се отваря. Но ако общувате всекидневно с китайци, научавате нещата от първа ръка, не ви трябва интернет. Големият глад (1958 - 62) е убил 45 милиона души в Китай и е най-големият изкуствено предизвикан глад, който светът някога е виждал. Най-смъртоносният глад в историята е причинен от диктатор в селските райони на страната.

    Продължението на трета част заедно със снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=25478

Категория: Изкуство
Прочетен: 1867 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 16.10.2012 21:59

     Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на Олимпиадата в Лондон. Ники от своястрана се учудва, че всичко ми е изписано по лицето - емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.

     За нас европейците прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме - също като децата. Не и за китайците.
     Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив - от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта - личето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци... В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.


Продължението на разказа с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25340#more-25340
Категория: Изкуство
Прочетен: 1418 Коментари: 0 Гласове: 6

                                                         последни обиколки

      Тъжно е, когато приказката свършва... Раздялата с приятели винаги тежи.
      Когато пристигнах в Китай преди три години, моя приятелка от Варна ме успокояваше по скайпа: "Ще свикнеш, накрая даже няма да ти се връща..." Усмихнах се мрачно - толкова абсурдно ми звучеше тогава. Разбира се, Лили излезе права.

     Някои хора минават и бързо излизат от живота ни. Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни. И ние никога вече няма да сме същите...
    Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. Не очаквайте да пиша за китайската мафия - не ми е интересна (както и българската, и японската, и останалите по света). В драматургията има предпочитание към така наречения "лош"  герой - смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му - по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек - не по-малко дълбок и сложен като душевност.
    Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много. Тук, в Пънлай, имам привилегията да познавам едни от най-добрите хора и те да са мои приятели - Уан Уей, Сун, Джанбин, Клер, Ян Шао, Маа  и Ники - прекрасни млади хора - умни и чувствителни. Към тях добавям и двете европейки - Вероника и Моника - с които ме свързва същият този малък севернокитайски град. Благодарна съм и че попаднах точно в провинцията, а не в някой от мегаполисите на Китай. Тук, далеч от многогласия Вавилон, са се запазили старите нрави, обичаи и отношения, китайският дух.

   Броени дни до отпътуването ни. Еднопосочно този път. В тези последни обиколки из града се прощавам мислено с всички интересни места, които ми станаха любими и до края не преставаха да ме изненадват и удивляват. Привързах се към тази откритост, детска непосредственост и готовност лицата всеки момент да разцъфнат в усмивка. Ще ми липсват.

    Дали ни харесва или не, но всеки от нас е посланик на добра воля на собствената си страна в Китай. Нашето индивидуално поведение оказва влияние върху начина, по който ще бъде разглеждан целият ни народ. Когато се отнасяме с местните жители честно, с уважение и достойнство, така и те се отнасят с нас.
    Изчислено е, че до петдесет процента от всички новопристигнали чужденци в крайна сметка напускат Китай по-рано от планираното. По същество всичко е различно. Влюбена съм в Китай, но не винаги ми е било леко...

   Продължението на разказа и снимки към него можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25267#more-25267

           следва втора част
Категория: Изкуство
Прочетен: 1423 Коментари: 4 Гласове: 11

           нравопис

         Предизвикателството е да го приемеш този нов свят... и не просто да го приемеш, но и да го обикнеш.

       След обяда продължихме разходката - влизахме в стари аптеки, магазини, гостилници, чайни, работилници - един древен, отминал свят... Само на Виви не й се струваше никак романтично, луташе се насам - натам като пеперуда с опърлени криле, гледаше с невиждащ поглед - преживяваше нещо травмиращо и опустошително, за което нямах обяснение. Когато поспирах за снимки, тя нямаше търпение да ме изчака, после внезапно и без да се обади, хлътваше в някой вход и аз дълго се озъртах за нея... От време на време ми разясняваше по нещо, но без ентусиазъм. Вслушвах се в мълчанието й, взирах се в невидимото, неспособна да разбера причината за това страдание...
     Мъчението продължи безкрайно. До края на втория ден недоумението ми се превърна в отчаяние и накрая - в примирение... Вероника мрачно предположи, че вероятно пънлайското момиче не иска тя да е  с нас. Успокоих я набързо, ала съмнението се загнезди и в мен... Загадката се разкри едва след завръщането ни, но отсега булото започна да се повдига...

   "Светът на жените е по-интересен от света на мъжете и аз нищо не мога да направя срещу това" - казва немският режисьор Фасбиндер и тази негова мисъл особено ми допадна, намирам много истина в нея. Не само в киното, и в живота е така. Тази мисъл се преплиташе в съзнанието ми заедно с легендата за Бялата змия и нейната приятелка Зелената змия и с тихите образи на приятелките, тръгнали по две, по две на екскурзия в Уджън... Нищо чудно, че югът е родината на лао тун и нюшу.
    И тъй като сме на юг, разкривам ви някои тайни от емоционалния живот на китайските жени.

   Лао тун (lao tong) е древна китайска фраза със значение "приятели за цял живот". Едно съкровище, благословия, по-скъпо от родно сестринство е лао тун за китайките. Алин ми каза, че днес малко жени имат лао тун, динамичният живот ги разделя. А Ники - друга приятелка от Пънлай - сподели, че харесва чистотата на женското приятелство, но не и причините, довели до него.
   В китайската провинция приблизително 800 милиона души живеят с по-малко от един долар на ден. На много места, дори и днес, парите нямат никаква стойност, вместо тях съществува бартерна икономика.
   След брака жената преминава като вещ в семейния дом на съпруга си. Тя може никога повече да не види собственото си семейство. Ако свекърът и свекървата са мили с нея и тя роди син, може да й бъде разрешено това. Жестоката действителност за много жени е договореният брак - още като деца те са обещани за съпруги, често за уреждане на семейни дългове. Съпругът може да бъде много по-възрастен от нея. Ако тя не успее да роди син, може да бъде подложена на подигравки и дори побой от страна на съпруга и семейството му. Ако има дъщеря, бебето може да бъде убито при раждането, защото момичето е бреме и няма стойност за семейството, освен като източник на радост за майката. Това е мрачната действителност и в много други страни като Индия, Корея, Сингапур, Малайзия и Пакистан. За милиони жени по земята животът е по-лош от робство.
     Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава.
    Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново - не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални.

    Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета "златен лотос", за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви - тя е останала "голямокрака" - за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила - но не изгодно!
      В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията този обичай е обявен за незаконен. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката.
       Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените.

     Какво ли не се случва в общества, откъснати от хилядолетия от света...


         Продължението на разказа и 17 снимки от Ханджоу ще откриете тук:
http://poblizo.com/?p=24893
Категория: Изкуство
Прочетен: 1281 Коментари: 4 Гласове: 15
Последна промяна: 24.08.2012 15:30

    Щастието е направено, за да бъде споделяно. Иначе престава да е щастие.
    И друга истина преоткрих в това пренасяне през времето - целият свят се проявява в един човек и човекът отразява целия свят...

    Влизаме в Музея на езерото Сиху, без билети е. В безбрежното фоайе се е разпрострял макет на езерото - и друг път съм споменавала, че китайците обичат да онагледяват важни места, моменти и фигури от историята с модели и пластики.
    Следващият експонат е също макет - този път на традиционната градина Уенлан. От европейските класически паркове съм посещавала Летния дворец на Петър Първи край Петербург - руския Версай. Ех, Европа си е Европа! Ами то - красота! Разкош, величие и разточителност. Водни каскади, изкуство, феерия и злато, злато... Водещ е геометричният принцип при оформлението на подстригания парк.
    Друга е красотата на китайската класическа градина, тя има дълга история... Началото е преди три хиляди години, по време на династията Джоу. И винаги е привличала вниманието на естетите ( в нюйоркския Метрополитън от 18 август започна петмесечна специална изложба , посветена на китайските градини).
    Крайбрежието на езерото Сиху има всички елементи на една грижовно поддържана от хилядолетия градина, но в уголемен мащаб. Тук царува самата природа. Волята на небето и човешката воля са обединени в обожествяването й и в преследването на хармония между човека и сътвореното от Бог. Беззвучни поеми и живи картини, те символизират човешките чувства и мисли с различията и смяната на сезоните.
   Цветята и дърветата имат тук дълбока символика и подборът им никога не е случаен. Например лотосът се свързва с мимолетността на физическата красота, а орхидеите са символ на плодовитост и много деца... (Тук си спомняме за Йовковия мъдрец Люцкан и поетичните му тълкувания на цветята...).

   Пейзажът в китайския парк е фин и изящен. Макар и идеализиран, той винаги е имал човешко измерение. Алпинеуми, изкуствени планини, скали и вода, храмове и пагоди, множество пътечки, мостове, беседки, кули и павилиони - всички те изразяват естетически теми като спокойствие, преуспяване, самота и усамотение. Не само художниците и поетите са се вдъхновявали от градините, но и те са започнали да се идентифицират с вкусовете и нравите на техните обитатели, служели са като символични портрети, отразяващи характера на собственика.

   Предпочитано място за провеждане на литературни срещи, поетични двубои, театрални спектакли, както и въображаеми излети, тези места за размисъл често са проектирани, следвайки същите композиционни принципи, използвани в живописта. Беседките са тяхната есенция. Наричат ги "порта към луната" - сигнал за скрит вход към един алтернативен свят.
   Създателите на този микрокосмос виждат и Китай - заобиколен от океана, пустини, планини и страни, чиято култура е разглеждана като по-ниска - като голяма градина с високи стени, достатъчна сама по себе си.

   Продължението на пета част, както и 18 снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=24850

Категория: Изкуство
Прочетен: 1248 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 15.12.2012 07:55
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 662239
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14995
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031