Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 605757 Постинги: 147 Коментари: 1121
Постинги в блога
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>

    Преди началото на разказа искам да поздравя Китай с първия му нобелов лауреат за литература - Мо Йен. Писателят е родом от провинция Шандун, където живях и аз последните три години. С нетърпение очаквам превода на негови творби.

   На въпроса ни защо ядат скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми, Джанбин отговори така: " Вие знаете ли какво е глад? Когато умираш от глад, ядеш всичко, което се движи около теб. А когато този период отмине, ти установяваш, че всъщност скорпионът бил вкусен и така той остава в националното меню".
   След това ни разказа защо не може да яде сладки картофи (дигуа на китайски). "До петгодишната ми възраст (1985) това беше единствената храна за моето семейство и за повечето китайци." Джанбин е от провинция Хубей, но гладният период се отнася за цялата страна.

   Потърсих страницата "Големият глад в Китай" , ала тя е цензурирана тук, в страната, и не се отваря. Но ако общувате всекидневно с китайци, научавате нещата от първа ръка, не ви трябва интернет. Големият глад (1958 - 62) е убил 45 милиона души в Китай и е най-големият изкуствено предизвикан глад, който светът някога е виждал. Най-смъртоносният глад в историята е причинен от диктатор в селските райони на страната.

    Продължението на трета част заедно със снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=25478

Категория: Изкуство
Прочетен: 1857 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 16.10.2012 21:59

     Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на Олимпиадата в Лондон. Ники от своястрана се учудва, че всичко ми е изписано по лицето - емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.

     За нас европейците прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме - също като децата. Не и за китайците.
     Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив - от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта - личето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци... В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.


Продължението на разказа с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25340#more-25340
Категория: Изкуство
Прочетен: 1405 Коментари: 0 Гласове: 6

                                                         последни обиколки

      Тъжно е, когато приказката свършва... Раздялата с приятели винаги тежи.
      Когато пристигнах в Китай преди три години, моя приятелка от Варна ме успокояваше по скайпа: "Ще свикнеш, накрая даже няма да ти се връща..." Усмихнах се мрачно - толкова абсурдно ми звучеше тогава. Разбира се, Лили излезе права.

     Някои хора минават и бързо излизат от живота ни. Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни. И ние никога вече няма да сме същите...
    Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. Не очаквайте да пиша за китайската мафия - не ми е интересна (както и българската, и японската, и останалите по света). В драматургията има предпочитание към така наречения "лош"  герой - смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му - по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек - не по-малко дълбок и сложен като душевност.
    Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много. Тук, в Пънлай, имам привилегията да познавам едни от най-добрите хора и те да са мои приятели - Уан Уей, Сун, Джанбин, Клер, Ян Шао, Маа  и Ники - прекрасни млади хора - умни и чувствителни. Към тях добавям и двете европейки - Вероника и Моника - с които ме свързва същият този малък севернокитайски град. Благодарна съм и че попаднах точно в провинцията, а не в някой от мегаполисите на Китай. Тук, далеч от многогласия Вавилон, са се запазили старите нрави, обичаи и отношения, китайският дух.

   Броени дни до отпътуването ни. Еднопосочно този път. В тези последни обиколки из града се прощавам мислено с всички интересни места, които ми станаха любими и до края не преставаха да ме изненадват и удивляват. Привързах се към тази откритост, детска непосредственост и готовност лицата всеки момент да разцъфнат в усмивка. Ще ми липсват.

    Дали ни харесва или не, но всеки от нас е посланик на добра воля на собствената си страна в Китай. Нашето индивидуално поведение оказва влияние върху начина, по който ще бъде разглеждан целият ни народ. Когато се отнасяме с местните жители честно, с уважение и достойнство, така и те се отнасят с нас.
    Изчислено е, че до петдесет процента от всички новопристигнали чужденци в крайна сметка напускат Китай по-рано от планираното. По същество всичко е различно. Влюбена съм в Китай, но не винаги ми е било леко...

   Продължението на разказа и снимки към него можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25267#more-25267

           следва втора част
Категория: Изкуство
Прочетен: 1395 Коментари: 4 Гласове: 11

           нравопис

         Предизвикателството е да го приемеш този нов свят... и не просто да го приемеш, но и да го обикнеш.

       След обяда продължихме разходката - влизахме в стари аптеки, магазини, гостилници, чайни, работилници - един древен, отминал свят... Само на Виви не й се струваше никак романтично, луташе се насам - натам като пеперуда с опърлени криле, гледаше с невиждащ поглед - преживяваше нещо травмиращо и опустошително, за което нямах обяснение. Когато поспирах за снимки, тя нямаше търпение да ме изчака, после внезапно и без да се обади, хлътваше в някой вход и аз дълго се озъртах за нея... От време на време ми разясняваше по нещо, но без ентусиазъм. Вслушвах се в мълчанието й, взирах се в невидимото, неспособна да разбера причината за това страдание...
     Мъчението продължи безкрайно. До края на втория ден недоумението ми се превърна в отчаяние и накрая - в примирение... Вероника мрачно предположи, че вероятно пънлайското момиче не иска тя да е  с нас. Успокоих я набързо, ала съмнението се загнезди и в мен... Загадката се разкри едва след завръщането ни, но отсега булото започна да се повдига...

   "Светът на жените е по-интересен от света на мъжете и аз нищо не мога да направя срещу това" - казва немският режисьор Фасбиндер и тази негова мисъл особено ми допадна, намирам много истина в нея. Не само в киното, и в живота е така. Тази мисъл се преплиташе в съзнанието ми заедно с легендата за Бялата змия и нейната приятелка Зелената змия и с тихите образи на приятелките, тръгнали по две, по две на екскурзия в Уджън... Нищо чудно, че югът е родината на лао тун и нюшу.
    И тъй като сме на юг, разкривам ви някои тайни от емоционалния живот на китайските жени.

   Лао тун (lao tong) е древна китайска фраза със значение "приятели за цял живот". Едно съкровище, благословия, по-скъпо от родно сестринство е лао тун за китайките. Алин ми каза, че днес малко жени имат лао тун, динамичният живот ги разделя. А Ники - друга приятелка от Пънлай - сподели, че харесва чистотата на женското приятелство, но не и причините, довели до него.
   В китайската провинция приблизително 800 милиона души живеят с по-малко от един долар на ден. На много места, дори и днес, парите нямат никаква стойност, вместо тях съществува бартерна икономика.
   След брака жената преминава като вещ в семейния дом на съпруга си. Тя може никога повече да не види собственото си семейство. Ако свекърът и свекървата са мили с нея и тя роди син, може да й бъде разрешено това. Жестоката действителност за много жени е договореният брак - още като деца те са обещани за съпруги, често за уреждане на семейни дългове. Съпругът може да бъде много по-възрастен от нея. Ако тя не успее да роди син, може да бъде подложена на подигравки и дори побой от страна на съпруга и семейството му. Ако има дъщеря, бебето може да бъде убито при раждането, защото момичето е бреме и няма стойност за семейството, освен като източник на радост за майката. Това е мрачната действителност и в много други страни като Индия, Корея, Сингапур, Малайзия и Пакистан. За милиони жени по земята животът е по-лош от робство.
     Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава.
    Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново - не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални.

    Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета "златен лотос", за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви - тя е останала "голямокрака" - за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила - но не изгодно!
      В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията този обичай е обявен за незаконен. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката.
       Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените.

     Какво ли не се случва в общества, откъснати от хилядолетия от света...


         Продължението на разказа и 17 снимки от Ханджоу ще откриете тук:
http://poblizo.com/?p=24893
Категория: Изкуство
Прочетен: 1259 Коментари: 4 Гласове: 15
Последна промяна: 24.08.2012 15:30

    Щастието е направено, за да бъде споделяно. Иначе престава да е щастие.
    И друга истина преоткрих в това пренасяне през времето - целият свят се проявява в един човек и човекът отразява целия свят...

    Влизаме в Музея на езерото Сиху, без билети е. В безбрежното фоайе се е разпрострял макет на езерото - и друг път съм споменавала, че китайците обичат да онагледяват важни места, моменти и фигури от историята с модели и пластики.
    Следващият експонат е също макет - този път на традиционната градина Уенлан. От европейските класически паркове съм посещавала Летния дворец на Петър Първи край Петербург - руския Версай. Ех, Европа си е Европа! Ами то - красота! Разкош, величие и разточителност. Водни каскади, изкуство, феерия и злато, злато... Водещ е геометричният принцип при оформлението на подстригания парк.
    Друга е красотата на китайската класическа градина, тя има дълга история... Началото е преди три хиляди години, по време на династията Джоу. И винаги е привличала вниманието на естетите ( в нюйоркския Метрополитън от 18 август започна петмесечна специална изложба , посветена на китайските градини).
    Крайбрежието на езерото Сиху има всички елементи на една грижовно поддържана от хилядолетия градина, но в уголемен мащаб. Тук царува самата природа. Волята на небето и човешката воля са обединени в обожествяването й и в преследването на хармония между човека и сътвореното от Бог. Беззвучни поеми и живи картини, те символизират човешките чувства и мисли с различията и смяната на сезоните.
   Цветята и дърветата имат тук дълбока символика и подборът им никога не е случаен. Например лотосът се свързва с мимолетността на физическата красота, а орхидеите са символ на плодовитост и много деца... (Тук си спомняме за Йовковия мъдрец Люцкан и поетичните му тълкувания на цветята...).

   Пейзажът в китайския парк е фин и изящен. Макар и идеализиран, той винаги е имал човешко измерение. Алпинеуми, изкуствени планини, скали и вода, храмове и пагоди, множество пътечки, мостове, беседки, кули и павилиони - всички те изразяват естетически теми като спокойствие, преуспяване, самота и усамотение. Не само художниците и поетите са се вдъхновявали от градините, но и те са започнали да се идентифицират с вкусовете и нравите на техните обитатели, служели са като символични портрети, отразяващи характера на собственика.

   Предпочитано място за провеждане на литературни срещи, поетични двубои, театрални спектакли, както и въображаеми излети, тези места за размисъл често са проектирани, следвайки същите композиционни принципи, използвани в живописта. Беседките са тяхната есенция. Наричат ги "порта към луната" - сигнал за скрит вход към един алтернативен свят.
   Създателите на този микрокосмос виждат и Китай - заобиколен от океана, пустини, планини и страни, чиято култура е разглеждана като по-ниска - като голяма градина с високи стени, достатъчна сама по себе си.

   Продължението на пета част, както и 18 снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=24850

Категория: Изкуство
Прочетен: 1224 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 15.12.2012 07:55

    Самодоволната италианска фраза "Виж Неапол и умри!" бих перифразирала с удоволствие така: "Виж Източната Венеция и не умирай, за да я носиш дълго в сърцето си!".

    В началото ви разказах за особеностите на приятелството тук, но има още нещо важно и различно по темата - това е приятелството между китайските жени. Една неоспорима връзка, която обединява и държи жените непоколебими пред изпитанията и трудностите в живота.
    Пътешествието ми беше подарък от съпруга ми за рождения  ден, затова можете да си представите двойния ентусиазъм, с който се гмурнах в приключението. Но при Виви нямаше и следа от радостта, с която го планирахме.
    Всяко пътуване е пътуване преди всичко към себе си. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него. Освен към себе си, аз пътувам и към един друг народ и към една друга душа. Тайните на човешката душа не се делят по раси и континенти...

     След един час път - ето ни в Ханджоу (Hangzhou) - последната цел на нашата южна обиколка. Столица на югоизточната провинция Джъдзян, с население седем милиона. Намира се на 180 километра югозападно от Шанхай, на брега на залива Ханджоу, където река Цянтан се влива в Източнокитайско море. Стар център на занаятите и текстилната индустрия е - повече от 4 хиляди години тук се произвежда коприна.
    Много неща тук са първи и най. Най-дългият презокеански мост в света и втори най-дълъг в света е мостът Ханджоу. Величествената инженерна конструкция - магистрален висящ мост - пресича залива Ханджоу и съкращава пътя между Нинбо и Шанхай от 400 на 280 километра. Дълъг е 35,673 км, а височината на основния пилон е 448 метра.
   Перлата в делтата на река Яндзъ, Венеция на Изтока е пред нас (над 130 реки пресичат града, затова е заслужил това име)....

    14 снимки по темата и целия разказ можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=24613#more-24613

Категория: Изкуство
Прочетен: 1867 Коментари: 6 Гласове: 12
Последна промяна: 31.07.2012 18:51

    "Ситан повече ми харесва от Уджън - каза Виви. - По-жив е, по-истински".
    Скоро ще можем и ние да сравним двата града. Тук беше магия, а какво ли ще бъде нататък...

    Жизнената сила "ци" според даоистите и други китайски философски школи е присъща на всичко, което съществува. Следователно - и на водните градове - добавям от себе си. Освен от външния пейзаж, аз отнасям спомени и от вътрешния пейзаж на китайската духовност.
   Тръгвам си по-богата - с много красота в душата и с купища сувенири, накупени под горещото неодобрение на Виви. Моите китайски приятели винаги гледат да ме предпазят от лудостта на туриста - сувенирите: "Не купувай, скъпо е... Другаде това ще го има по-евтино!" Добре, че не ги слушам - така и семейството ми може да се порадва на чуждоземните реликви - белези на великолепното пъстро многообразие на човешкия живот, на един различен от нашия свят.

    Успяхме да вместим в обиколката на Уджън и две галерии с живописни творби на съвременни художници, но вече е време за обратния път. Разделям се с необикновения град, завинаги в негов плен.

    Шофьорите от нашия автобус ни отпускат още половин час за обяд в съвременната част на града, преди да потеглим за Ситан. От опит знам, че когато трябва бързо да се нахраниш в Китай, при това с приемлива за европееца храна, най-добре е да се заложи на дан чао фан. Ориз със зеленчуци и омлетени лентички, без ужасни подправки, приготвят го в повечето краища на страната. Ако нямате време за експерименти, послушайте ме, поръчайте си дан чао фан, ще ви нахрани.
      Ние така и направихме - хапнахме набързо в едно малко ресторантче и се върнахме в автобуса. Седнахме, потънали в мислите си.

     Устремяваме се към втория воден град - Ситан. Той е разположен в същата провинция Джъдзян, на стотина километра от Шанхай и от Ханджоу (последната ни цел). Датиран е от периода Пролет и Есен (770 - 476г.пр.н.е.). Ситан е място със стратегическо значение на границата на някогашните царства У и Юе. Равният му терен е прорязан от девет реки и канали.
    Пристигаме в непресъхващия дъжд. Този път си вземаме целия багаж - тук ще се нощува. След известно суетене екскурзоводът ни повежда към малък семеен хотел на два етажа. Скромен, но чист - това се иска. Стоварваме багажа и пак хукваме - кой ти гледа дъжда - имаме един следобед за разглеждане, сутринта потегляме за Ханджоу.
   Раздадени са ни билети, които се проверяват по познатия начин - с пееща машинка в началото на Стария град.

   Стъпили на земята на Ситан, вие тръгвате по покрития коридор, дълъг повече от километър покрай речния бряг. Този навес с дървена конструкция и керемиден покрив осигурява подслон за хората от палещото слънце и дъжда, който през лятото е всекидневие. Той е отличителната черта - едно от чудните архитектурни решения в града и свързва магазините, жилищата и хотелите.
    Още от основаването на Ситан по дължината на реката са отворени магазини и започва търговска дейност. В Южен Китай често вали. За да привлекат купувачи, търговците решили да удължат покривите и стрехите на дюкяните си чак до речния бряг. Стрехите са подпрени и отделните пространства са обединени в един дълъг коридор. Част от него е много изискана с резбованите си декоративни мотиви.
    Има добре запазени групи от сгради от династията Мин (1368  - 1644) и от династията Цин (1644 - 1911) с високи художествени качества и историческа стойност. Мястото за жилищна площ се е пестяло. Тесните улици са като въжета, свързващи целия град в мрежа, така че от която и точка да тръгнете, ще намерите всяко друго място. Най-тясната е едва 80 сантиметра широка и пропуска само един човек в една посока.
    Второто от чудесата са мостовете, около стотина - дървени и каменни, които постоянно се реставрират и обновяват. Навързани над огледалните реки, те са като скъпо бижу по шията на античния град.
    И днес можете да видите изложби на редки древни книги, събирани от поколения и представени от собствениците - жители на Ситан.
    Тук тълпата е по-гъста, нескончаема, едвам се разминаваме по коридора. Туристите са само азиатци, не видях европейци. Интересът към Ситан многократно надхвърля интереса към Уджън, а и моите очаквания. Виви излезе права - жив и истински, с по-приповдигната и непосредствена атмосфера. Готви се навсякъде - направо на улицата, предимно пържено, сипва се в пластмасови чинийки и екскурзиантите продължават разходката си, ядейки (нещо, което не може да се види например в Пънлай). По всяко време тук кипи живот.
    Навън се спуска здрач - свечерява ли се или облаците се сгъстяват? Тук - таме започнаха да палят фенерите, полюшвани от бриза - знак, който води до друго време и пространство. Животът трябва да се живее заради красивите неща, това е внушението.
    След вечеря, около 17 часа, по улиците навсякъде се поставят бамбукови столчета, местните сядат на тях, гледат минувачите и си приказват. Задушевна идилия...
   Не знам дали хората се движат в картината или тя се движи в техните сърца. Времето в многоизмерния свят се огъва. То може да изчезне, когато сме се разтворили в момента - точно това се и случва в синия час. Тихата вода, красивите мостове, рибарските лодки, светлините и отраженията на целия град образуват един омагьосан свят, изпълнен с поезия, който може да се види само по долното течение на река Яндзъ.
   На покривите на някои стари къщи е прорасла трева. Казват, че духът на бившия собственик се е слял с тревата и й помага да расте като благославя мира и спокойствието в къщата, както и нейната трайност, а също и благополучието на целия град.
  
   Дори обичайната за китайците глъчка, която често стъписва чужденците, необяснимо се е снишила до тих говор. И точно когато вече се отнасях в друго измерение, страшна, дори обидна миризма ме блъсна в носа и набързо ме приземи. Какво е това!!! - Ферментирало тофу, дълбоко пържено - популярна закуска в Източна и Югоизточна Азия. Шокът от срещата с вонящото соево сирене е пълен. Няма къде да се скриеш - смрадта е разпростряла пипала навсякъде - хваща те за гърлото и те дави. Не може да се опише с думи. Това демонично ястие трябва да се яде с противогаз! Заснимах и бягах на безопасно разстояние, извън обхвата на "парфюма" му, оцелях след близка среща с този деликатес. А той си има поклонници от векове...
   По-късно научих подробности за приготовлението му, съществуват множество варианти. При традиционния метод първо се приготвя саламура от ферментирало мляко, зеленчуци и месо, добавят се сушени скариди, горчица, бамбукови връхчета и китайски билки. Ферментацията на саламурата отнема няколко месеца и безвредните бели кубчета, потопени в нея, се превръщат в нещо ужасяващо, от скучното прясно тофу не остава и следа. Яде се пържено, полято с чили сос. Миризмата му наподобява гнили отпадъци или тор - признават дори любителите ентусиасти. На вкус може да се сравни с развалено месо, но кзват, че колкото повече мирише, толкова е по-вкусно. Не ме питайте защо го ядат, нямам обяснение, но то има много почитатели, редят се на опашка за него. Истината е, че никой не остава равнодушен към лакомството - любителите му, а те са много, безпогрешно намират пътя към сергията, а всички останали бягат презглава като от ада.
    Eто едно ястие, което не може да бъде домашно приготвено - луди ли сте, нали съседите ще ви изгонят на минутата! Затова и поклонниците му толкова се радват като го открият на пазара...
    Подобна е вонята на плода дуриан от Югоизточна Азия, който се продава навсякъде в Китай. Веднъж Сун ми каза благо: "Вярно е, че вони ужасно, но пък е вкусен!" Не се престраших да опитам тази вкусотия - то не можеш да се доближиш до него. При това наричат този убийствен плод "краля на плодовете" - съвсем несправедливо узурпирана титла, мисля...
   Виви отдавна предвкусваше как ще си хапне от любимото ястие, което тук, на юг, особено майсторски приготвят. Купи си с радост от тофуто, заснехме превъзходното зловоние и продължихме нататък...

   Както животът е изпълнен с контрасти и противоречия, така и в нашето пътешествие се редуваха проза и романтика. Виви ми беше разказвала още преди година, че в Ситан има едно особено място, аз си го нарекох магазинче за надежда. В него хората си купуват специални листчета (по осем юана едното) и правото след като напишат нещо важно на тях, да ги залепят по стените на магазинчето. За всеки различни неща са важни - някои си написват желания - да забогатеят, да се задомят; но повечето оставят кратки послания на свои близки - приятели или любими. Листчетата си стоят там с години и се пазят. Стават стотици, може би хиляди... Можеш да си прочетеш писмо, писано за теб преди две години или преди два дни...
    Виви си търсеше бележка, писана от неин добър приятел от Циндао миналата година, но така и не успя да я открие. Друг път обаче си е намирала такива писма, те двамата си имат дългогодишна традиция в тази уникална поща.
    Внезапно вниманието й беше привлечено от ето това послание заради обръщението в него, което съвпада с нейния прякор "Голяма глава", и тя го засне. Ето какво гласи то:
  
    "В десетмилионното човешко море, във времето на дивата пустиня, нито по-рано, нито по-късно, аз срещнах теб - най-важния човек в живота ми. Сега, в този момент, в Ситан, единствената ми грижа е да те имам, надявам се, завинаги, Датоу. Обичам те
                                        5.10.2011, 14:33 "

    Простичката спонтанна бележка се превърна за мен в изящен урок по любов. Дълбоко ме трогна тази поща на приятелството и любовта. Дано е трогнала и любимото момиче и вече да са заедно и - завинаги. Но дали е прочела писмото...

    Образът на Мао да не ви смущава, всички листчета го имат...
    "Датоу" в превод означава "голяма глава" - прякора на любимата. Приятелките на Виви също я наричат така, както виждате от снимката, нямат никакво основание... Отначало аз се дразнех на карикатурния й прякор, но като видях, че момичето не се впечатлява от него, се успокоих. Тук никой не се обижда на прякора си, приемат го с радост, като нещо естествено.
    Да ме прощава влюбеният поет - автор на импровизираното любовно признание, че то достигна и до любознателните ми сънародници, но как иначе да научим повече за китайския свят. А и то е оставено на такова видно място - надявам се, няма да ми се разсърди.
   Тръгваме от магазинчето за надежда - този дълбок и много личен импулс на духовността на един народ. Китайска романтика, красиво...
   По-нататък се завъртат като в калейдоскоп магазинчета и работилнички, хора с чадъри и светещи корабчета, и лодки по реката, мостове, беседки, фенери...
   И за да бъде пълна картината, заедно със залеза, тихият ветрец довя до нас един ясен звънлив женски глас. Огледахме се - кой пее... Хората се спираха и се взираха отвъд канала - на античната водна сцена се беше качила певица на арии от Пекинската опера. Някога езерото пред сцената се е изпълвало с лодки, от които зрителите са наблюдавали представлението... Малката фигурка, облечена в театрална роба, пееше отдадено и вглъбено и насищаше въздуха с нещо непреходно и истинско - китайския дух.

    Слушахме прехласнати, не смеехме да мръднем. Дълго след като се бяхме прибрали в хотела, красивият глас се носеше над града...


    Приятели, тридесет снимки по темата ви очакват отново тук: http://poblizo.com/?p=24365

Категория: Изкуство
Прочетен: 2067 Коментари: 8 Гласове: 15
Последна промяна: 05.10.2016 11:56

       Днешният Стар град е разделен на шест зони, в които човек може да се докосне до едновремешните работилници, къщи и воден пазар, да се наслади на традиционни ястия в малките ресторантчета (асо имате толкова време, ние нямахме, затова пътьом си взехме по една тънка питка със зеленчукова плънка от една пекарна на открито. Вкусно.).
   Покритите с мъх  стени и живописните крайречни улички, декорираните с красиви каменни и дървени резби стари къщи, съчетани с тихата приказна атмосфера, ведрите лица на местните ви карат да се чувствате като във филм за отминали времена. Всъщност тук наистина се снимат десетки филми - игрални, сериали и документални - киноиндустрията няма да пропусне този вълшебен естествен декор, прекрасен през всички сезони. Автентичен древен воден град...
   Първа на пътя ни се изпречва бояджийницата "Хуниуантай", където видяхме как от векове хората са щамповали тъкани с индиго - традиционен за града занаят. В миналото тъмносиньото багрило се е извличало от растението индиго (в момента Индия е от последните страни, където се култивира това растение). Днес се произвеждат несметни количества синтетично багрило - за нашите дънки.
    Характерно за боядисаните тук платове е , че цветовете остават насителни за дълго. Белите картини на син фон носят очаровеание и етнически дух. Някога са ги рисували върху плата с пчелен восък. След като приключи рисуването, платът се потапя във ваните с индигова боя. Местата с восък остават бели. После восъкът се маха, изделията се изплакват със студена вода и се оставят да съхнат върху тези високи стойки. Минаваме през залата, където се рисуват мотивите за щампите - простият, но елегантен рисунък говори за въображение, освободен дух и самочувствие, за уникална народна култура. Работилницата е действаща и в момента, произвежда тъкани за сувенирните магазини и по поръчка.

      След като излязохме от бояджийницата, Вероника "се изгуби" благоразумно в тълпата туристи и остана да отдъхва в едно кафене и да се наслаждава на речната панорама. Да се седне в кафене в Китай е изключение и моята приятелка не пропусна да му се порадва.
   Ние с Виви продължихме по мокрите улици - древни докове, странични алеи, пристани, островчета - наистина магическо място. Стълбите водят към водата, уличките и дори някои врати - също. Кръглите фенери по фасадите разпръскват мека светлина. Нереална тишина. Сякаш дъждът и реката поглъщат стъпките. Малкото пътешественици се реят над паважа, хванали се за чадърите си. Спокойствие. Мистика, легендарно, съдбовно. Поглеждам към спътницата си. Нещо е неспокойна, сенки преминават през лицето й. Нищо не я радва, нищо не я впечатлява. Какво има? - Нищо, от дъжда е - отговаря. Не иска да ми каже. Дали не е, защото спряхме пред Сватбената зала на Музея на народните обичаи... Наистина, обръчът около нея "Омъжи се най-после!", затяган от родителите й и малкото й общество, охлаби хватката напоследък, но сянката му винаги я преследва. На 29 е,както тя казва: "За Пънлай съм твърде стара, за големите градове като Циндао - още млада за брак."... Не е изключение, към всички млади хора китайското общество се отнася нетърпеливо - очаквателно - каго най-сетне ще се задомят. (Познато и в други култури - "Дневникът на Бриджит Джоунс").
     Все пак влизаме в Сватбената зала, обстановката е жизнерадостна и оживена още повече от млада двойка, която е наела древни сватбени носии и позира развълнувано и на двата етажа. Вълнението им се пренася и на нас - толкова са слънчеви, едновременно притеснени и искрящи от щастие. Тук са седнали на яркочервеното сватбено легло, изящно резбовано, което е не просто легло, а цяла малка стая с покрив. Когато леглото може да бъде гравирано по този начин, хората трябва да са спокойни, мирни и щастливи. Майсторството на китайските занаятчии личи в дърворезбата - човешките фигури, птици, животни и цветя са връх на съвършенството. Греди, врати и прозорци - на всичко е вдъхнала душа сръчната ръка. Темите са взети от народните легенди, като пънлайската за Осемте безсмъртни, прекосяващи морето. Виждаме битови сцени на риболов, бойни барабани и гонгове, традиционни образи като дракон и феникс, носещи благоденствие, разцъфнали сливи, орхидеи, божури, бамбук и хризантеми. Те описват народните обичаи с прост и неподправен език, фино и изящно.
      Но не само радост е изложена в тази зала, а и повод за мъка... Колко ли сълзи са се пролели над ето тези свидетелства за развод. От династията Тан (681 - 907г.) до окончателното му премахване в Република Китай, е съществувал и развод, обявен едностранно от съпруга. За да бъде признат, е било достатъчно недоволният съпруг да посочи поне една от следните причини:
    1. Съпругата не проявява синовна признателност към свекъра и свекървата. Те могат да разрушат брака дори и против волята на дватмата партньори.
    2. Тя не успява да роди син.
    3. Тя е ревнива. Това включва и несъгласие мъжът й да си вземе втора съпруга или наложница
    4. Тя е зла.
    5. Тя е приказлива.
    6. Тя извършва кражба.
    Все пак има три изключения, при които не е разрешен едностранен развод, дори ако някоя от горните причини съществува: ако жената няма семейство, в което да се върне, ако е съблюдавала целия тригодишен траур за свекър или свекърва или пък ако нейният съпруг е бил беден, когато са се оженили, а сега е богат. Имало справедливост...

      Навън светлината не се е променила - все такава си е, като пред здрачаване. Свежото ухание на влажна кора на дървета и листа ни приветства. Езерото е спокойно и притихнало, повърхността му не се надипля от никакъв вятър. Неподвижното тъмно огледало ми напомня даоистката притча за водата в езерото - всяка човешка същност може да бъде сравнена с езерни води, а тялото - с бреговете му. Добрите дела са като воден извор. Ако човек не успее да натрупа достатъчно добри дела, изворът на езерото секва и то пресъхва. Коритото му се напуква и в тялото нахлуват болести...

     Приятели, продължението, както и 21 снимки по темата ще откриете тук: http://poblizo.com/?p=24305&cpage=1#comment-4628

Категория: Изкуство
Прочетен: 2630 Коментари: 6 Гласове: 7

    Научих ценен урок за приятелството.
    Беше само момиче, подобно на хиляди други. Но стана моя приятелка и сега е единствена на света.
                
   
    Планирахме това пътуване от месеци, а мечтата да видя водните градове по река Яндзъ се роди преди две години, когато Уан Уей (Виви е западното й име и аз ще го използвам за краткост) ми показа свои снимки от Уджън и Ситан. Красотата им ме плени завинаги и пожелах да ги видя наживо.
    С Виви се запознахме в школата по танци. Един ден по време на репетиция, изнервена, че не разбирам какво ми говорят момичетата, извиках отчаяно: "Няма ли някой, който да говори английски?" Мълчание и неразбиране. От редиците се отдели красиво момиче в алена танцова носия, с тежка дълга коса и големи очи и тихо ми каза, така че да не чуят другите: "Аз говоря..." От този момент сме неразделни приятелки.
    Една и съща зодия и кръвна група, сходни вкусове за храна - неща, които впечатлиха първо Виви. Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате вечно. Да имаме толкова много общи черти, интереси и представи, че се разбираме и без думи. Близост, разбиране и приемане. Сродни души - красиво и зареждащо. Сега вече знам - приятелството ни ще бъде същото, дори да не се видим с години.

      Приятелството си е приятелство навсякъде по света. И все пак има известни разлики в понятието за духовна връзка тук и на Запад, по мои наблюдения. Въпреки че много се пазя от обобщения, сега няма как да ги избегна съвсем.
     И така, разбирането за време е изключително флуидно в Китай. Нещата се случват, когато е предназначено да се случат - не по-рано или по-късно. За приятелството също няма понятие за време - в смисъл, че е нещо дълговечно. В китайската култура то е едно от най-важните неща - както е Бог в християнската култура.
     Китайците са заобиколени от поредица концентрични кръгове. Основният е семейството, а следващият са приятелите. Нямат доверие на хора извън кръга. Ето защо се стараят да изграждат връзки. Приятелството е и част от семейния живот тук. Приятелят може да установи много добра връзка с твоето семейство и с радост да прекарва известно време с него. Полезен човек от приятелите на твоя приятел може да помогне в грижата за твоите родители и деца.
     По-сложно е, отколкото можем да си го представим. Помощта и информацията са основни фактори за успеха в едно ориенталско общество, докато на Запад това са личните усилия, амбиция и реализация на всеки. Затова в западните общества ключът на приятелството е да се уважават независимостта и достойнството на отделните личности, техния свободен избор, а в ориенталската духовна връзка се набляга на искреността, споделянето и взаимността.
     Един човек в Китай, който не разполага с приятел, не може да постигне нищо. Дори работа не може да си намери. Виви работи в компания с две хиляди души. По нейни думи нито един от тях не е назначен след конкурс или интервю, всички са представени от някого, от близък. Тук приятелят не е просто придружител или спътник, с когото споделяте едни интереси, а е този, който достига ръката ти и докосва сърцето ти.
      Ако китаец ви нарече приятел, това означава, че сте специален човек за него, това е дълбока емоция в сърцето. Народната мъдрост казва: "Приятелите са като звездите - не винаги ги виждате, но знаете, че винаги са там". И още една китайска пословица: "Приятелят е като тяло, съпругата е като дреха - сменяш си дрехата, когато пожелаеш, но не можеш да си отрежеш тялото".
      Най-сетне радостта от дълбоката духовна връзка за цял живот може да бъде най-прекрасното нещо сега, когато политиката за едно дете е намалила семейството толкова много.

      След тази пространна съпоставка (твърде обща, но в същността си вярна) между двете култури се връщам на нашите планове за екскурзията с Виви. Тя вече е посетила тези места веднъж, освен това събира пари за пътуване до Тибет - стара нейна мечта. Но въпреки всичко с радост се съгласи да сподели с мен вълненията от срещата ми с водните градове.
     През това време от Уелс пристига Вероника - също чудесен човек - интелигентен и добър. Със сигурност не е остаряла истински, защото младежката спонтанност  във възприятията на света не я е напуснала. За втора година работи по три месеца като доброволка в местния колеж за учители. Преподава английски без заплащане - единственото, което иска, е да види, да научи повече за тази част от света. Реших да я поканя да дойде с нас до река Яндзъ. Питах Виви дали е съгласна - няма проблем.
    И ето - една петъчна вечер, на 18 май, потегляме трите с такси за Янтай. От там тръгва автобусът за Юга. Ще се спи в него и след 13 часа сме в Уджън - повече от 1300 километра път. Ние с Вероника сме единствените европейки. Виви е издействала предните места, настаняваме се зад шофьорите и екскурзовода. В групата има и три малки деца, гласчетата им не се чуха до края на пътуването - понесоха геройски несгодите на автобусния сън.. Не съм виждала толкова тихи и дисциплинирани деца като китайските, когато са извън дома. Пуснаха някакъв филм, народът се загледа и умълча. Два - три пъти през нощта автобусът спира на специални места за почивка край магистралата, за да се разтъпчем.
       Развиделява се, очаквам изгрева, но нещо пак е мрачно. Вали - тихо и упоително, през цялото време. Понякога поспира, колкото да си поеме дъх и пак продължава...  Това е пролетният дъжд - април - май, след него идва сливовият - юни и юли. Накрая е есенният - до октомври - и дъждовният сезон е приключил. Климатът е субтропичен, както и в по-голямата част от страната. Дълго, горещо и влажно лято, кратки преходни сезони. В подножието на лятото сме, чувства се вече жежкият му дъх, но облаците и дъждът ни носят прохлада.
     Слизаме от автобуса, въоръжени с чадъри, някои - и с дъждобрани - и се отправяме към чакалнята за входа на Стария град. Рано е, не са отворили. Правя снимки в облачната светлина и очакваме началото.
     Повечето пътници са момичета и млади жени. Явно, по-обичат да пътуват от мъжете - помислих си, но истинската причина ми се изясни много по-късно...
     Най-после пропускът отваря. Преминаваме с билетите, а контролната машинка изсвирва кратка мелодия за всеки проверен билет; свикнала съм й.
     Заставаме на дървения пирс в очакване да ни вземе голямата лодка и да ни пренесе до другия бряг. От 1400 години Уджън (Wuzhen) не си е променил името и начина на живот. Небесата са го благословили. Човек е склонен да приеме, че безсмъртието е възможно - ако не човешкото, то поне на един град... И това е утеха...
     Влизаме безмълвно в лодката - нещо средно между каик и покрит сал, задвижвана от двама мъже с помощта на дълги пръти. Бях виждала тези равномерни и монотонни движения на салджиите само по филмите - прътът се забива в дъното и лодката се оттласква напред.
     Наричат го Жива вкаменелост на старата китайска цивилизация, "земя на благоденствието" и "дом на коприната". Той е сред четирите най-известни селища по долното течение на Яндзъ и се намира в северната част на провинция Джъдзян, в триъгълника между Ханджоу, Суджоу и Шанхай. Градът е съществувал от 770 г.пр.н.е. под други имена, а по време на династия Тан (618-907) получава днешното си име. Прочува се с жаждата на жителите му за образование и дава най-много императорски чиновници от целия район. Днес наброява 60 000 души, от които едва 12 000 са постоянни жители. През 1991 г. е обявен за културен паметник от национално значение и в него се реализират проекти за съхраняване и развитите на местните културни реликви. Древна история и култура, живописна природа, добросърдечни хора и пъстри народни празници и обичаи, които се изпълняват и сега. Душата на ориенталския живот, Уджън е и посредник между Китай и света.
     Лодката ни безшумно се плъзга по тъмната стъклена вода без нито една вълничка, само дъждовните капки правят трапчинки по гладката й кожа. Основният воден път Дон Джа, дълъг около 400 метра, протича между улици с  къщи, строени по време на династията Цин (1644 - 1911 г.) и обитавани и до сега.
     Водните пътища се кръстосват с улици с плочници и с алеи. Водата в каналите се допълва от Големия канал, който и сега се използва да снабдява сухия север с вода и стоки от юга.
     Големият канал с дължина 1800 километра е най-дългият и най-стар изкуствен воден път в света, далеч надминаващ следващите два - Суецкия (193 км) и Панамския (83 км).Тръгва от Ханджоу, провинция Джъдзян на юг - до Пекин на север - и свързва различни речни системи като допринася много за процъфтяването на китайската икономика през последните династии. И досега, вече повече от две хиляди години, някои части от канала се използват. Той е бил построен на части по различно време, които са били свързани окончателно при династията Суи (581 - 618 г.). Император Ян Дъ е разпоредил това мащабно строителство. Около половината от селяните строители (три милиона души) са починали от тежък труд и глад преди да бъде завършен, както впрочем хиляди са умрели от изтощение и болести при строежа на посочените по-горе два съвременни канала.
      Смята се, че този строеж е бил твърде скъп и разточителен на работна ръка, което е и довело до падането на династия Суи.
      В миналите времена е служел за транспорт на храни и стоки, подобрил е отбраната на страната и е съживил икономическото и културно общуване между севера и юга.
     Подобно на Великата китайска стена, и Големият канал се посочва като една от най-величествените конструкции на древен Китай.

             следва...

Извинете, че пак ще ви изпратя за снимки тук:
http://poblizo.com/?p=24249#more-24249

Категория: Изкуство
Прочетен: 1518 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 04.07.2012 02:23

       Не сте виждали такова - сигурна съм. Има го само при нас - в танцовата школа в Пънлай.


       Суин Дзин е собственичка на клуба, но временно води часовете по индийски танци, докато намери заместничка на напусналата учителка. Госпожица Гъ замина, тъй като си намери секретарска работа някъде. "По-стабилно е" - каза тя важно, но всъщност танцът е в кръвта й, мисля, че няма да издържи дълго без него...
      Та когато Суин Дзин обяви, че започваме разучаването на танго, трепнах - най-после разнообразие от азиатското танцово изкуство. Един от любимите ми танци, истински опиат! Прозвуча страстно аржентинско танго (то какво ли танго ще е, ако не е страстно...) Девойката се понесе в ритъма, а големите огледала в залата отразиха характерните резки и насечени движения, радост за окото и душата. Ненадейно тя заизвива по индийски гъвкавото си тяло. Усмихнах се с яд и ирония. Какво е това - Индия и Аржентина - невъзможен диалог в танца! Запротестирах енергично, но всичко, което успях да постигна, беше да откажа момичетата поне от кърпите с парички, които подрънкват неуместно в такт...
       Двата танца отразяват различна душевност и експресия и отправят различни послания. Защо трябва да се съчетават в един?!
       При индийските танци емоциите се изразяват само с очи и ръце, особено с пръстите на ръцете. Тук е Азия, изразните средства са им по-близки, макар и китайската интерпретация да се получава по- спокойна и леко дистанцирана. "Китайската жена трябва да е плаха, срамежлива" - каза ми веднъж Уан Уей. Как проличава националният характер и традицията в емоцията на танца...
      А тангото е измислено като танц за двама като първоначално партньорите са били само мъже. Идеята му е била дуелът, в чиято основа е жената. Противоборството е останало и по-късно. Многообразието на сложните, но красиви елементи в латиноамериканския танц се дължи на различните националности на имигрантите в Аржентина. Съчетани са африкански ритми, аржентинска милонха, хаванска хабанера, испанско фламенко, даже полска мазурка, които са се слели в тъгата по родината, нещастната любов, страстта и самотата... Виждах, че не е лесно за китайските жени от 21 век да разберат със сърцето си тази тъга от парещия спомен за изгубената любов в една твърде далечна Аржентина отпреди век. За хора, които традицията задължава от хилядолетия да не дават израз на чувствата си и да покриват лицата си с маска, остана чужд и непонятен този див латинотемперамент, буйна кръв и отривисти движения.
       Навлизах с интерес в този чувствен танц, горещ и драматичен, който разчита изключително на импровизацията. И постепенно осъзнах, че всъщност редуването на индийски змиевидни движения с аржентински стъпки си има своето очарование - най-малкото, защото е уникално. И ако това е сплав от чувства и преживявания на много народи, защо да не добавим към тях и индийския... Е, сега вече знаете, че съществува и един по-екзотичен вариант на стогодишния танц - азиатско индо-китайско танго, аз го наричам танца на живота.

       Същата изненада преживях по-късно и с фламенкото... Но  вече си знаех.

      Суин Дзин ме покани на третия рожден ден на школата - на 21 април концертът по случай празника ще бъде изнесен в Сохо бар - едната от двете дискотеки в Пънлай. Като се замислих - ами аз съм един от ветераните на танцовия клуб - записах се в самото му начало и преживях заедно с момичетата всички трудности и възходи до сега. Празнували сме заедно, споделяли сме радости и проблеми, изкачихме планината Луошан, привличала съм познати за каузата на танцовото изкуство.Там срещнах и моите приятелки. Неусетно това място се бе превърнало в част и от моя живот.
       Защо барът се казва така? Сохо е космополитен квартал в централен Лондон, приютявал в течение на векове вълни от имигранти. Там  е и Чайна таун - с традиционните арки и с имената на улиците, написани и на мандарин. В чест на китайските имигранти, пренесли многовековната си култура в тази далечна страна, е избрано и името на бара. В интерес на истината дискотеките европейски тип не се радват на популярност сред пънлайските младежи. Танците не са любимото им занимание - те предпочитат да ходят вечер на КТВ с приятели. Това е китайското название на караоке клубовете, има ги много из града. Евтино, достъпно, дава поле за творческа изява - по техен вкус. Кабинки за караоке (за бърза употреба и през деня) има даже на последния етаж на новия мол.
       И така - идва паметният ден. От сутринта небето се разцепи и над града се заизлива не порой, а потоп... Става обяд - не спира. Не мога да не отида, обещала съм, пък и овенът трудно се предава. Тръгнах аз, облечена официално и с едно жалко чадърче, но вятърът набързо го замота и аз се отказах от услугите му. Притичах до портиерската будка, където пазят полицаи, мокра като мишка. Влязох вътре под усмихнатите и с някакъв примес на възхита и съжаление погледи на младите пазачи - момче и момиче. Как да стигна до Сохо бар... То и коли не вървят. Сетих се - Хелън! Бързо да й се обадя, само тя ще ме спаси. Хелън е западното име на една пънлайска шофьорка на такси, която говори английски. Много бойно момиче - и този път не ме излъга. След петнайсетина минути сребристата й кола спря пред портиерната и тя усмихната спусна прозорчето. Подбрах остатъците от чадъра и бързо се шмугнах при нея.
       Бях поканила на концерта и Вероника - друга моя приятелка, с която се гордея. Не се съмнявах, че ще дойде - как ли би могъл някакъв си потоп да уплаши англичанка, обиколила два пъти света! Тя заслужава отделно внимание, но сега само ще ви спомена, че Вероника е доктор по антропология, вече пенсионерка. Отгледала е двама сина и една осиновена дъщеря и вече се радва на пет внучета. Втора пролет идва в Пънлай да работи като доброволка в колежа за учители - преподава английски - без заплата. Осигурени са й стая в общежитието и храна в стола. Определено колоритна личност, аз й казах, че ако Пипи Дългото чорапче остарее един ден, то би се превърнала във Вероника.
       Тук срещнах хора с големи сърца - толкова е вдъхновяващо...
       Дойде, разбира се. Взехме я от клуба и отплавахме за Сохо бар по празните улици. Та седим си с Вероника в едно сепаре и оглеждаме народа като споделяме впечатления от китайския си живот. Нямаше много хора, както и очаквах - участниците и някои и други горди родители на малките танцьорки. Но пък беше страхотен концерт!
       Излизаха нетърпеливо и танцуваха с плам и принцеските в бляскави роклички, и учителките по различни видове танци, и йогите. Между изпълненията водещата разговаряше дълго и упоително с публиката, предлагаше разни игри като сляпа баба, двама са малко, трима са много и други от детството... Зрителите видимо се забавляваха. По някое време над главите им изплуваха подноси със... семки, не какви да е, а сладки и напоени с канела и разни други незнайни подправки. Това е почерпката. Чоплиш семки, оставяш шлюпките по масата, както е обичайно тук. Ако си в Рим, живей като римляните (пънлайчаните)...
        Западният момент в тържеството беше триетажната торта, около която пак дълго говориха, преди да я разрежат. Тортата е непривичен десерт за китайците, взет назаем от западните филми. Затова е повече красива, отколкото вкусна...
        Концертът ме погълна - продължи дълго, трябваше да се изявят всички. Подготвяха го три месеца. Беше много емоционален и трогателен.

       Сега ще ви представя и собственичката Суин Дзин. Тя е едва на 23, а вече откри и втори танцов клуб в града. Преди нея имаше още четири други. Отначало я виждах като амбициозна млада дама, решена на всичко, за да преуспее. Чести ремонти за освежаване на школата, търсене на най-добрите учителки в града, реклама... Винаги усмихната, готова да замести разболяла се или напуснала учителка, талантлив управител. Трудолюбива и всеотдайна, с уникална способност да заразява с любовта си към танца.
       С течение на времето Суин Дзин придоби за мене нови измерения, като че ли изплува от мъглата. Така става, когато между вас стои езикова бариера и може да се опознаете само чрез делата. Когато срещнеш истински другите, можеш да се вживееш в техния свят и да установиш контакт и без думи. Както се случи и с тази китайска девойка.
       Научих се да гледам техния свят със сърцето си и мисля, че го опознах по-добре дори, отколкото ако говорех свободно китайски . Целият свят се разкрива в степента, в която ние се отваряме за него.

       Помолих Уан Уей да помогне с превода на кратко интервю, което да допълни представата за това интересно момиче. Отговорите са стегнати, по войнишки. Ето ги:
      
      От шестнадесетгодишна се занимава с йога и танци. След като завършва професионално училище, девойката започва работа като учителка по йога и танци в Янтай. Едновременно взема уроци от индийка, която живее в Пекин. Никой от семейството й не се занимава с тези азиатски изкуства, нито пък е получила финансова подкрепа за началото на бизнеса си.
     Китайските танци си възвръщат популярността според нея, но те са по-професионални и трудни и не са за масова практика. Би искала да посети Индия, защото е запленена от нейната култура. Модата на индийските танци е навлязла в Китай през 2007.
    Какво я прави щастлива? Училището да е стабилно и ученичките да са доволни от наученото. И мечтите й са свързани с успеха на бизнеса й. Даже да спечели от лотария един милион юана, пак няма да спре да работи. Не се и съмнявам, като гледам колко страст и перфекционизъм влага в работата си.
    Отскоро е поставила в просторното фоайе ето този Буда за късмет и просперитет на школата. Всеки ден младата жена му поднася дарове - истинска храна. Днес има резени говеждо и сладки, а вчера бяха плодове. Сигурна съм, че и без преданите дарове старият Буда ще бъде благосклонен към толкова трудолюбие и ще донесе мечтаното.


       Деветнадесет снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23709

Категория: Изкуство
Прочетен: 2975 Коментари: 12 Гласове: 18
Последна промяна: 28.05.2012 18:52

       Тук времето не е спряло - по-скоро си тече по свои, различни закони. И представата за училищен двор даже е друга. Много ме изненада водното колело по средата му. Задвижва се с педали, но за какво са използвали енергията му, Сун не можа да ми обясни... Нямаше и пояснителна табелка наоколо. Колкото познати китайци питах за съоръжението , всички вдигаха рамене. Може би е служело за напояване, а може би за нещо друго... И точно когато вече мислех да ви го оставя като загадка, дойде обяснението от Джанбин: Това е само модел на водно колело, каквито са използвали в миналото за пренасочване на водата за напояване на по-високо ниво. Имаме вече отговора!
       Пред водното колело е приседнала на колене млада музикантка, галеща унесено струните на цина, застинала във вечността. Очарова ме семплата изисканост на Изтока. От прочетените книги за живота на жените в Китай знам, че цинът им е бил любим инструмент в миналото. Той е най-древният китайски струнен инструмент, отличаващ се с простота и красива изработка. Наред с пипата. Мисля си - някой може и да съществува без изкуство, но никой не може да бъде жив без него.

      Излизаме от двора на училището и неволно се проточваме в индийска нишка. А как иначе бихте могли да минете по тази уличка? Усещането е клаустрофобично, стените ме притискат и ми се иска да се провикна като Алеко:  "О, въздух, въздух! Светлина!". Но не можем така да копираме класиците, нали... Затова и тихичко си въздъхвам, поглеждайки нагоре към синия отрязък небе... Тази теснотия и кривуличене на уличките си имат житейско обяснение - едно, за да предпазят селото от разбойници - често явление по онова време, и второ - да объркват пътя на духовете. Не е смешно - злите духове вървят само по права линия и не могат да вземат завоите. Те ще се замотаят в тази плетеница и няма да могат да досаждат на хората и да ги плашат...
     Едно от удоволствията на пътуването и досега с чужда култура е и в опознаването на мисленето и вярванията на другите хора. Извитите покриви също имат защитна функция: ако отгоре се спусне зъл дух, той няма да попадне в двора на къщата, а ще се подхлъзне и ще бъде отразен далеч в пространството. Старинните китайски къщи отвсякъде са оградени със стени - със същата цел - предпазване от духовете. Прозорците им гледат към вътрешния двор - никога към улицата. Като отворите единствената порта към двора, пред вас се изправя стена. Тя лесно може да бъде заобиколена от човек, но е непреодолима преграда за агресивния дух. Тази стена е прабабата на паравана.
     Мнозина снимаха тези комини като особеност на архитектурата, снимах ги и аз. Прилепени са към външната страна на фасадата. Вижда се ясно и линията от митични фигури, накацали по ръба на стрехите. И те плашат злите духове, а едновременно с това дават представа за социалния статус на стопанина, който статус определя броя им.

     Това са последните кривулици на селото. Сбогом, старо  имение, събирало през годините толкова тайни, трепети и надежди! Ще те помня като пазител на китайския дух и духовност.
    Излизаме и се озоваваме пак на площадчето с кладенеца. Щом ме видяха, че заставам пред тях в очакване, танцьорките се раздвижиха и музикантите взеха инструментите в ръце. Останалите туристи минаваха безразлично покрай импровизираната сцена - за тях тези танци не са нещо екзотично, те са част от културата , с която са израсли. Даже Сун и малкият се бяха запилели нанякъде.
    Жените в танцови костюми заеха местата си, погледнаха към мен и се понесоха с плавни движения, а оркестърът засвири. Сърцето ми трепна - тези хора танцуват заради мен - да впечатлят чужденката с изкуството си. За благодарност бях предан зрител - радвах им се и заснех целия им танц. Разбирателство без думи - беше красиво.

     Същата сцена на гордост от местното изкуство се повтори и край град Дънджоу, където пристигнахме след около час път. Край този град в провинция Шандун се е родил Циу Чудзи (1148 - 1227) - най-известният между Седмината Истински Таоисти от Севера. Философът е основател на таоистката секта Драконова порта. Когато се прочул, от императорското правителство го извикали в днешен  Пекин като мисионер на таоизма.
      През 1219 г. е поканен и от самия Чингиз хан да се срещне с него и да му разкрие тайната на безсмъртието. Циу Чудзи заедно с осемнадесет свои ученици е пътувал две години, преминавайки разстояние от пет хиляди километра, за да пристигне в снежните планини на днешен Афганистан. При срещата си с Чингиз хан, основател на династията Юан, той се опитал да го откаже от... убийството. Проповядвал му е таоистката доктрина, съветвал го е да почита Небето и да обича своя народ, както и да има чисто сърце. "Един прост начин на живот ще позволи на естествената сила на сърцето да блесне". Настоявал е, че и трите религии в Китай - конфуцианството, будизмът и таоизмът трябва да бъдат равнопоставени.
      Той е удостоен със званието "безсмъртен" и "велик учител" от владетеля.
      В негова чест край родния му град е изграден мемориален и манастирски комплекс, на които посветихме следобеда.
     При появата ми като единствена европейска туристка музикантите и танцьорките подхванаха своето представление. Простотата, лекотата и свободата да бъдеш себе си в китайците винаги ми е действала вдъхновяващо. Трогната, изгледах търпеливо танца до край, въпреки че групата ми вече се беше отдалечила доста. Догонвайки Сун, се спрях изненадана пред едно сиво - синьо огледално езеро. Краят му беше потънал в мъгла. За разлика от теснотията в имението, тук се радвахме на необятен простор.
      Пред нас е паметникът на Циу Чудзи и неговите ученици, застинали в обичайните си научни занимания. Неповикана изплува в съзнанието ми сцена от прекрасния филм "Конфуций" с режисьор и сценарист Мей Ху. Големият мислител пътува прокуден из страната заедно със своите ученици и книгите си, написани на бамбукови плочки. Внезапно ледът над езерото, по който вървяха, се пропука, каруцата с книгите се обърна и те потънаха на дъното... Помните ли как завърши епизодът...
    А ето я и входната врата за манастирския комплекс. Пъргава екскурзоводка заобяснява на посетителите детайли, които така си и останаха тайна за мен...
    Храмовете винаги приповдигат духа. Ароматът на свещите е различен и облеклото на монасите - също, но това съчетание от мъдрост, тишина и гостоприемство ще откриете във всеки манастир по света.
   Стопаните на духовната обител вероятно са намерили отговора на въпроса що е щастие, упражнявайки уменията си за съзерцание, концентрация и спокоен размисъл. Достолепие и увереност излъчват фигурите, облечени в черно. Пред един от храмовете туристите коленичиха на постелките за молитви и при всеки техен поклон монахът удряше с една палка по купата - камбана и приятен звън огласяше околността.
   Влизахме последователно във всички храмове. Особено впечатление ми направи богинята на земеделието и астрономията в последния, най-голям храм, както и насядалите божества, които повече приличаха на герои от епос...
 
    Връщаме се по обратния път, а там - насред полето - е издигната дълга внушителна колонада върху каменна основа. Под колоните има барелефи, изобразяващи митични герои.
    Накрая на обиколката - като връзка със съвремието - една от новите играчки. Надуваеми цилиндри във вода. Събуваш си обувките, влизаш в цилиндъра и започваш тренировка за космонавт... Стрелбище с балони, а за най-точните наградата е торбичка с ябълки. Не стреляхме, че народът беше изморен от впечатления и се отправи към транспорта отвън.
    Препълнена с щастливи нови спомени се наместих до Сун и момченцето й и аз.

   Двадесет и пет снимки по темата ви очакват на http://poblizo.com/http:  Извинете за неудобството.

До скоро! :)

Категория: Изкуство
Прочетен: 1879 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 24.04.2012 03:03

     Ако приемем, че Западът е Слънчевата половина на света, неговият творчески потeнциал, то Изтокът е неговата Лунна половина или душата му. В Имението на Моу открих и двете страни обединени.

     На всяка крачка се издигат стени - като преграда срещу външния свят (като в конструктор Лего се чувстваш)... Никакъв простор за погледа и мисълта, такова е внушението. Заплитайки се в китайските потайности - лабиринт от улички, алеи - коридори и дворчета, внезапно сред сивотата на постройките пред очите ми заиграха свежи цветни петна. Оживели от света на сенките, на красива лятна сцена певици, облечени в старинни одежди, представят любими откъси от кунчу опера - подобна, но по-стара от Пекинската опера, която доминира в Китай между 16 и 18 век. Това е традиционен китайски театър, в който се съчетават песни, четене, пантомима, танци, инструментална музика, акробатика и бойни изкуства. И за мен изпълненията са познати, въпреки че съм единствената европейска туристка в момента - в парка в Пънлай съм гледала подобни на импровизирана лятна сцена. Хората си я харесват - личи по прехласнатите изражения. Омагьосва ги лиризмът на текста, уникалният стил на пеене и елегантният танц... Пътят към кунчу операта е много дълъг - трае цял живот. Не се безпокоя за оцеляването на това прекрасно изкуство - то има бъдеще. И публиката му е от всички възрасти, а и много деца се посвещават на изучаването на тънкостите му.

    Продължаваме с пълна скорост по разклонения лабиринт. Попаднах като че ли на скоростно влакче - чакайте, не бързайте толкова, аз трябва да разбера нещата в детайли...
    Отворите - луна по алеите рамкират изящно дори и обикновената гледка и й придават романтично очарование. Тук се снимат и филми. Телевизионният сериал "Имението на Моу" си ползва готовите автентични декори.
    За стената от цветни камъни, наричана още "Тигровата кожа", собственикът е наел умели занаятчии. Майсторите са я украсили богато според формата и цветовете на камъните.
    Помислено е и за бомбоубежище, което е осигурявало защита на повече от тридесет души по време на японските бомбардировки. Влязохме и в Мемориалната зала, посветена на паметта на жертвите от антияпонската война (1937 - 1945).
    Прескачаме през епохите като в някакъв исторически калейдоскоп... Сега като разглеждам отново петстотинте снимки, се чудя как сме успели да видим всичко това за 3- 4 часа...
    Следващата зала е Погребална. Тук дълги редици от макетни фигури зад стъклени витрини показват как е изглеждало Голямото погребение (1870 г.). Организацията му е била поета от Дзиан Дженгуо - снахата на господаря. Едновременно са били погребани стопанинът Моу, един негов син и един от внуците му. Зрителите стоят потресени пред малките фигурки от възстановката на зрелищното траурно шествие, опасало цялата зала - музиканти, войници, опечалените, облечени в бяло (траурният цвят за Азия), носят се хоругви, паланкини...
     Колко е мимолетен животът - като вишнев цвят... "Животът и смъртта са едно и също нещо - казва Лао Дзъ. - Първото не може да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото.
     Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това също е естествено. Да премеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя".  Друг вид познание от нашето - по-ведро...
     Потопени в тъжното преживяване, излизаме бавно от залата, за да ни залее контрастно настроение - Сватбената зала! Животът в имението продължава...
    Тук паланкините са жизнерадостни -  покрити с изящно извезана яркочервена коприна - цветът на булката. Цветя, птици и фениксът - символ на неугасващата любов, на живота и на женското начало. Драконът и фениксът са взаимно допълващи се символи - според китайците когато драконът се извисява и фениксът танцува, хората ще се наслаждават на щастието в продължение на години, това ще донесе мир и спокойствие за всички под небето.
     Паланкинът е покрил стол, легло или дори малка стая, пренасяна от носачи. Използван е като луксозен транспорт в течение на векове в културите, където жената е изолирана от обществото извън дома си. Булката задължително е пренасяна в паланкин до дома на съпруга си. Сватбената трапеза е пред нас с двата червени стола отстрани, а на стената - благопожелания към младоженците. Оглеждам се неволно дали няма да се покаже отнякъде булката в червен чонсам. Следва тяхната стая с разкошно легло с балдахин, отново всичко е в червено - цвят на бога на щастието, даряващ богатство.
    Все още на празнична вълна, влизаме в следващата постройка, където се потапаме в друго народно изкуство - фигурки от тесто. Няма тайна - всичко се прави пред очите на зрителите така, както е ставало преди 300 години.Традицията е севернокитайска, тъй като тук се е ядял хляб, в Южен Китай предпочитан е оризът. Някога тестото се е правело от царевично брашно, а днес - от пшенично. Замесва се с мая, втасва няколко часа, разточва се и се оформят фигурките. Пекат се на пара (както и местният хляб манту), за да не хващат коричка и след изстиването им се оцветяват. Всичко на ръка, затова са уникални. Вярва се, че в зависимост от украсата фигурките ще донесат на притежателя им  богатство, щастие, дълъг живот и сила. Две от тях отпътуваха за Варна като подарък за децата ми.

    Най-после наближаваме училището на Моу - най-впечатляващата сграда в имението. Първо виждаме елегантната червена колонада пред входа. Посреща ни с поздрав каменният Конфуций - Учителят на десет хиляди поколения, както го наричат признателните китайци.
    Още в древността в китайската държава е създадена традиция да се оказва всестранна помощ на учените и да се стимулира развитието на науката. Огромната култгура на старата цивилизация, постиженията в областта на историята, философията, литературата и изкуството били възприети от младата феодална класа, която ги преработила, придала им ново съдържание и продължила да ги развива.
     Обучението по китайска калиграфия изисква наличието на "Четири съкровища": четка за писане, пръчица за мастило, мастилница и хартия. Тези четири богатства са изиграли важна роля в разпространението на културата и изкуството в Китай и с течение на времето самите мастилници са се превърнали в произведения на изкуството, събирани и от ценители колекционери. Един поглед към произхода и подбора на материалите на най-известните мастилници разкрива различни естетически стойности в китайската история на изкуството. В древността в тях първо са смилали пигмента на прах. Формата на тези "съкровища" може да е като лотосови листа, човешки лица, полумесеци, антични монети. Повечето са каменни, но има и от порцелан, бронз, лакирано дърво...

    Добре, добре, няма да подлагам повече търпението ви на изпитание - ще ви покажа и разкажа и за гигантската и безкрайно красива мастилница, макар и с риска да не прочетете пътеписа ми докрай (задава се и трета част :))  Малкият любопитко Сун Ие Чън вече е потънал във входа, и ние с майка му потегляме след него.
    Снимах надписа преди да вляза, имам доказателство. На вратата спрях смаяна - това е малък кораб, покрит с дракони, костенурки, митични създания, планини, феникси, цветя и птици, преплетени с неописуема фантазия! Каква красота! Истински шедьовър. Но къде е мастилницата?! Това е тя - посочва ми Сун. - Виж къде проблясва мастилото!
     Не знам дали Моу е имал представа в какво величие на човешкия талант и въображение ще се превърне камъкът, докаран чак от провинция Хъбей... Дори мащабите й не са най-впечатляващото, а именно изяществото. Тези мистични призрачни фигури, замръзнали върху нея. Дължина - 14,06 метра, ширина - 3,60 метра и височина - 1,20 метра! Да пишеш и да пееш! Какво по-вдъхновяващо за учениците, писателите, философите и калиграфите от една такава вълшебна мастилница...
     Подобни каменни мастилници са правени още от 770 г.пр.Хр. Станали са популярни през династията Танг и са известни най-вече в Северен Китай. Декорацията им често е била резбована върху скъпите лилаво сандалово дърво и розово дърво.
    А калиграфията е душата на китайското изобразително изкуство. Винаги се споменава редом с традиционната живопис. Седем са висшите училища по калиграфия и живопис само в Янтай. Това изкуство е живо и винаги съвременно.
     Обикалях от всички страни чудноватия кораб, снимах, но беше трудно да го обхвана целия, тъй като залата беше тясна. Не можех да се откъсна от него и да изляза, а имахме още толкова за разглеждане...

    Двадесет и пет снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23233

     Продължавам с трета, последна част от нашето пътешествие. До скоро!
 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1741 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 20.04.2012 10:28
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 605757
Постинги: 147
Коментари: 1121
Гласове: 13970
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30