Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 633172 Постинги: 151 Коментари: 1163
Постинги в блога
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>

    Най-познатият образ в Норвегия е силуетът на тези дървени къщи. Боядисаните в разноцветни пастели островърхи постройки придават фламандски облик на стария квартал Бриген. Не бих казала, че това е типичната норвежка къща - подобна архитектура може да бъде видяна в Холандия, Дания и други северни страни.
    Етнически повечето норвежци се от северногермански (нордически) произход, а името на страната идва от северногерманския език и означава "пътят на север". В стария норвежки думата "Norge" означава "надълго по брега" или "надълго по морето".
    В началото на ХІІІ век призракът на глада е надвиснал над най-стария норвежки град. За да се спасят хората, градът влиза в споразумение с Ханзата - търговски съюз между градовете в Прибалтика и Северна Европа, който гарантира свободата на корабоплаването и търговията помежду им.
    Корабите на Ханзата, идващи от различни големи пристанища, създават Берген като космополитен, богат и известен град - най-големия в Северна Европа през ХV - ХVІ век. От тогава тук се установява голяма група германски търговци, говорещи само своя долносаксонски език и ползващи специални права за търговия с рибарите от града. Местното население обаче не е подкрепяло напълно тези промени в обществото и германците били принудени да се отделят и да построят свой квартал - със собствени църкви, училища, болници...
     Бриген - днес е най-сниманата и популярна част на града, включена в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство от 1979 г.
     През 1536 г. кралят принуждава германските търговци да вземат норвежко гражданство или да напуснат - и така се слага край на тяхното господство в града. А по-късно финансовата независимост на държавите и войните отслабват Ханзата и тя се разпада. За нея днес напомня немският гигант в авиацията Луфтханза.
     Два големи пожара - през 1702 и през 1955 - превръщат в пепел историческия квартал. Но поредицата от цветни къщи всеки път е възстановявана напълно и днес те придават колорит на града като дом на магазини, ресторанти и музеи.
    Плетеницата от автентични тесни улички, затъмнени от надвисналите балкони, е стъпка назад в миналото. Въпреки че 61 от сградите в Бриген са запазени и защитени, те не са просто паметници. Приютяват магазини и офиси, ателиета на художници, занаятчийски работилници, съживени стари кръчми и ресторанти. Постройките са застинали в миналото, но животът в тях не спира...
    Ниското ослепително слънце (когато се появи) реже погледа. Очите търсят спокойствие в сумрака на малките магазинчета, побрали сръчността на поколения норвежки жени - там примамват дебели вълнени пуловери с характерната шарка на елени или снежинки, устойчиви на арктическия студ, както и безброй сувенири.
    Особено екзотична е традиционната бродерия Хардангер, родила се точно тук, в областта Хардангер. Това ръкоделие е процъфтявало в Норвегия в периода 1650 - 1850 г. С него са украсявали националните носии bunad, както и предмети от бита - постелки, завеси, възглавнички, кърпи и салфетки...
    Изящното везмо пристига по тези земи от Италия (венецианската дантела). Индустриалната революция изтласква ръчната бродерия от мода в много европейски страни, но в Норвегия фолклорното наследство се запазва и до днес като щастлив резултат от нейната изолираност и усамотеност.
    Специалните национални празнични костюми - "bunad" имат различен дизайн в зависимост от това от коя част на Норвегия са. Приятно впечатление ми направи, че в много магазини в града могат да се купят тези носии. (За Варна не можах да се сетя за такава възможност...).
    Популярността на bunad е нараснала много бързо през последните години, и особено сред младите.(Такова уважение към носиите съм виждала досега само в Китай). Съществува строг стил на облеклото и към него не може да се добави нищо друго, дори яке, и, разбира  се, никакъв грим или бижу. Дамският костюм от западното крайбрежие се стои от бродирана престилка, бяла ленена блуза с дълъг ръкав с бродирана яка и маншети, дълга черна вълнена пола и червен вълнен елек. Изработват се ръчно и се украсяват по различен начин. Предават се от поколение на поколение и се носят с голяма гордост на националния празник на кралството - 17 май. На тази дата през 1814 г. е подписана Декларацията за независимост на страната. Във всеки град и село има празнично шествие - най-колоритната част от норвежките чествания. Хиляди ученици от цялата страна маршируват заедно с училищните оркестри и знамена, минават в колони покрай Кралския дворец и приветстват краля. Някак познато звучи, само че предствата за хиляди българи, маршируващи в национални носии, ми изглежда доста необичайна и екзотична... Поне засега, нищо не се знае занапред... Всъщност, идеята не е лоша, как мислите? В скандинавската страна и носията има своя малък принос, за да се формира силният общностен дух пред лицето на всевъзможни трусове, промени и размествания...
     Национални костюми обличат младите хора и за рождени дни, за Коледа, както и за своя голям църковен празник - първото причастие, което тук се отбелязва особено тържествено.
    Лутеранството е официалната религия в страната - около 86 процента от населението са членове на Евангелистката лутеранска църква на Норвегия - един от главните обединители на нацията. Други християнски общности, между които са и Католическата църква, Методистката църква и други, събират едва към 4,6 процента от вярващите (за отбелязване е, че голямата част от католиците са родени в чужбина).

    По улиците  има множество пицарии, продават се дюнери и азиатска храна, но не видях заведение с надпис "Норвежка национална кухня"... Каква ли е тя... Вероятно еленско и сьомга. Не опитахме пържола от кит, както ни препоръча Пер в началото. Природолюбителското ми сърце се разбунтува срещу това кощунство - най-голямото животно в света е застрашен вид и търговията с месо от китове е забранена с конвенция на ООН. Но Норвегия, Исландия и Япония са подписали този документ с особено мнение и имат легалното право да не спазват ограничението за лов и търговия. Къде в града се продава китово месо - знаят само местните...

   Минавам и покрай няколко католически училища. Едно то тях - "Свети Павел" - е основано през 1873 година. То е собственост на епархията в Осло и е първото училище за деца от католическата общност в Берген.Тук се учат общо 340 ученици - от първи до десети клас - като местата са два пъти по-малко от желаещите да се обучават в него.
   По мое мнеие ролята на религията е значителна в тази страна. В двора си играят деца от различни раси, обществото се опитва да привикне с новата за него мултикултуралност...
   Но, без съмнение, няма по-обединяващо за един народ от собствените интелектуални традиции. Светлият дух е изначален, за норвежците той се нарича Ибсен, Едвард Мунк, Оле Бул, Амундсен, Григ, Тур Хейердал...
   Ето по тази улица нагоре към театъра е вървял Хенрик Ибсен - най-често поставяният класически драматург след Шекспир. През 1851 той е назначен за художествен ръководител и драматург на Националния театър в Берген. Започва трудна борба против датското влияние, за създаване на национална драматургия и театър и за утвърждаването на норвежкия език като литературен. До средата на ХІХ век писателите в Норвегия са писали на датски като смятали норвежкия за груб и простоват. Подобна борба за национално съзнание води и Писий, но един век по-рано...

   Снимки към пътеписа можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=27236#more-27236

Категория: Изкуство
Прочетен: 1320 Коментари: 0 Гласове: 6

   Събудих се в Берген - вторият по големина град в една от най-богатите страни в света, Портата на фиордите. Най-старият норвежки град е основан  през 1070 г. от крал Олаф и е столица до 1299. Днес е неофициална столица на областта Западна Норвегия, с население 220 000 жители и е едно то най-големите пристанища в Европа.
    Разположен е по бреговете на Хардангерфиорд - вторият по големина фиорд в страната и трети в света - дълъг е 179 километра.

    Събудих се - вали... Бързо разбираш, че тук без чадър не можеш. Продават ги навсякъде, на всякакви цени. Това е първото място, където е поставен първият автомат за чадъри (не видях такъв, но така казват...).
   Дъждът си взема отпуска само две - три седмици в годината.
   Наричат Берген Дървеният град (заради квартал Бриген) или Европейският Сиатъл... Аз бих го нарекла Водният град - отвсякъде вода - градът се е покатерил по диплите на Седемте планини, които се издигат покрай бреговете на Хардангерфиорд, като че ли да избяга от нея, но от небето се изливат тонове вода - и така е цяла година.
   Чистичък град, не събира прах, изглежда като гланцов през цялото време.
   Южният ни темперамент беше окончателно досломен от представата ни за полярната нощ и неизгряващото слънце. Да, по своему екзотична страна - слънцето или не изгрява, или не залязва (през лятото). Известно спасение от тягостната тъмница са солариумите, които са особено търсени от местните хора през нощната част от годината. Всеки може да отдели по десетина минути на ден и 25 крони, колкото е едно кафе, за да се погрее на изкуственото слънце...
   Най-търсените стоки, логично, са гумените ботуши и дъждобраните, както и светлоотразителните жилетки, които малки и големи трябва да носят през тъмното полугодие. Тук видях и най-високата цена за гумени ботуши, която може би съществува въобще - 2400 крони (600 лева), скъпо дори и за бергенчани.
   Излизам на лов за снимки и впечатления. На пръв поглед социалните различия са умерени и не се набиват на очи (ако не броим циганите - просяци по улиците, гостуващи отдалеч и емигрантите от Африка и Азия). Не забелязвам показни богаташки прояви,  минувачите са еднакво удобно и небрежно облечени. По-младите - с кецове и раници на гръб, със затъкнати слушалки в ушите, по-възрастните - също с ненатрапчиви дрехи. В движение видях да пушат само няколко жени.
   По-високи и руси от нас, те вървят мълчаливо и забързано като се правят, че не забелязват множеството африкански съграждани. Те пък са си заформили град в града - с хранителни магазини, фризьорски салони и увеселителни места - и видимо се чувстват прекрасно в студения северен град. Съжителството е мирно, никой на никого не пречи, никой от никого не се интересува.
   Занизват се сиви и мрачни дни - не можете да различите по светлината утрото от следобеда, не падат сенки. Бързо се насищаме на настойчивия и упорит дъжд и напрегнато очакваме слънчева промяна - но такава няма. Най-накрая една сутрин, докато дъждът закусваше, натежалите оловни облаци нещо се разсеяха и пропуснаха кичур от слънчевата коса... Още малко и - о,чудо! - слънце! Единственият слънчев ден! Къде по-напред да снимам...
    Бързо, Настя, да вървим, че ей сега ще се скрие. Настя е новата ми приятелка, момиче от Краснодар, с което се запознах на курса по норвежки за чужденци. На този курс се бяхме събрали все представители на източноевропейските и прибалтийските страни. Берген ги е привлякъл по различни причини, някои са решили да го направят свой дом.
    Та решаваме с Настя да се изкачим на хълма Фльоен (320 метра висок), за да видим града с погледа на птици. После ще разгледаме Бриген.
   За нагоре ще вземем фльойбанен - туристическото въжено влакче.
   - Откъде сте? - питат ни на касата. Водят статистика. Взехме си билетите и само след пет минути пристигна влакчето. Заедно се едно норвежко семейство успяхме да се настаним най-отпред, откъдето се разкриваше широка живописна панорама. Дори таванът е остъклен.
   Изкачването е кратко - след няколко снимки време и ето ни на върха.
   А от там - простор, погледът обхваща целия град, пристанището, част от фиорда и някои острови и се спира чак на отсрещната "планина" (бих я нарекла по-скоро хълм). Отваря се кръгозорът, полита мисълта, чувствам се някак над дъжда...

       Продължението с много снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=26838#more-26838


Категория: Изкуство
Прочетен: 1663 Коментари: 4 Гласове: 8

   Не съм се сбогувала още с Пънлай. И вероятно дълбоко в сърцето си никога няма да се  сбогувам.
   Пак ще се връщам към китайската тема; домът на приятеля никога не е твърде далеч. Но сега искам да ви разкажа и малко за Норвегия, където бяхме със съпруга ми по работа за един месец.

    Имам много познати, които от години живеят и работят там. Но никой от тях не беше ме подготвил със своите разкази за това, което видях. Истината е, че всеки гледа с различни очи. Ето какво видяха моите.
   
    Когато тръгвахме от Бургас в началото на септември, тук си беше горещо лято. Наслаждавахме се на топлата вечер в очакване на полета, без да подозираме за леденото посрещане на Осло. На излизане от летището ни подхвана януарски студ и вятър, който брулеше безмилостно несвикналите ни тела. - При вас май е зима. - промърморих ядно на нашия посрещач - норвежеца Пер. - Да, тук е зима. - отговори спокойно той. - Минус четири градуса е...
    Север, север, ама чак пък толкова - едва осми септември е... Явно, трябваше бързо да се адаптираме.
    Пренощувахме в малък хотел близо до Музея на авиацията, който разгледахме на сутринта. Очаквах, че в тази страна нищо не е гратис и се изненадах, че в този музей се влиза без билети. Беше неделя, столичани бяха дошли с децата си да съчетаят разходката с патриотичното възпитание. Надписите са само на норвежки, така че точен превод на експонатите нямахме, но разбрахме, че разказът е за успехите и героизма на норвежките военновъздушни сили по време на войните.
     Най-старият експонат е от 1912 година. Летателните машини са събрани и реставрирани старателно от ентусиасти, видяхме и работилницата, където се прави това. Разрешено е качването в кабините на самолетите и навсякъде се виждаха сламено руси детски главички да надничат от пилотските места.
     Нямахме много време за разглеждане, очаквахме всеки момент да дойде Пер да ни вземе и да потеглим за Берген - нашата цел. Той ни беше приготвил изненада - ще пътуваме с колата му и ще прекосим платото Хардангер, за да се насладим на норвежката природа. Потеглихме на обяд, а в Берген пристигнахме в полунощ...
    Пътят се виеше между вековни борови и брезови гори, край реки и езера - много, много вода. Спирахме често за снимки. Кристално чистият и леден въздух режеше.
Предчувствието за предстоящо приключение правеше настъпващата със скрита хубост есен трепетна и вълнуваща. Неподправена природна красота се редува с окосени ливади и балирано в бял найлон сено. Не се виждат села, къщите са пръснати на големи разстояния помежду им - на този връх - къща, ей на онзи там - друга. Викингите очевидно предпочитат изолацията и усамотението. Като знам, че голямата част от годината тук е зима, си представих стоицизма, с който стопаните разриват снега и се проправят пътеки, за да изминат дългия и стръмен път до най-близкия хранителен магазин...

    Мечките и таралежите не са заспали още зимния си сън. Има ли ги по тези места...
- Искате ли да ви покажа мечките - ентусиазирано попита Пер.
- Е как - бързо ни води!
     Паркът на мечките се намира на около 800 метра от главния път. Той обхваща площ от 380 декара, където освен мечки  (включени в Норвегия в Червената книга), живеят лосове, таралежи, червени лисици, рисове, диви свине и диви патици.
     Видяхме и някои домашни животни - кози, мини прасета, зайци, овце и кокошки.
     Билетът за резервата е 170 крони (42 лева)  извън сезона, а през лятото - 230 крони (58  лева). Ако си носите храна, можете да я приготвите на огън в lavvo (лапландска палатка) или на газово барбекю.
     На няколко места разпръскваха уют дървени колиби със затревени покриви. По време на викингите покривите са се правели от торф и брезова кора - чак до 18 век. С времето там израствала трева - тук - таме даже и по някое дърво. В такава къща е хладно през лятото и топло през зимата. Сега това се е превърнало в цяло изкуство и от 2000 година се провеждат ежегодни конкурси за покриви с естествено покритие. Възстановяват се националните традиции, а разнообразните треви и цветя, които растат по тях, ги правят необикновено красиви.
    През цялото време срещахме туристи, дошли да прекарат целия ден на открито, наслаждавайки се на тишината и спокойствието на красивата есен.
    Сред недокоснатата природа ненатрапчиво се виеха стълби и пътеки, прекосявахме мостчета, гори, рекички, езерца, проломи и дефилета.
    Но каде са главните герои!
    Ето я първата мецана - как царствено плува през езерцето. Стигна до другия брят, огледа се за храна и съзря сред водата краешник хляб, хвърлен от посетителите. Подхвана го невъзмутимо и с известна елегантност върху лапата си и си го хапна с апетит. За изисканото си изпълнение Мецана отнесе заслужени овации от наша страна, но тя не се впечатли особено - явно беше свикнала с човешкото възхищение...
    Но най-възторжени възгласи, аплодисменти и увековечаване на филмови ленти получиха семейство мечки, за които заподозрях, че са си изкарвали хляба като циркови артисти.
     Щом видя, че по перилата на моста надвисват гроздове любопитни зрители, мечокът подхвана уверено своето шоу. Обхвана с лапи дънера на съседното дърво и се понесе устремно нагоре. Борът е дълъг и тъничък, дали ще издържи тежестта на великана - тръпнехме. По това време на годината кафевите мечки са се запасили вече с тръстинки за дългия зимен сън и тежат над 350 килограма.
    Но когато и приятелката му се метна весело след него и с неподозирана бързина пропълзя нагоре да го настигне, затаихме дъх - е, сега вече дървото ще се прекърши...

       Продължението с много снимки ще видите тук: http://poblizo.com/?p=26760&cpage=1#comment-4994
Категория: Изкуство
Прочетен: 869 Коментари: 0 Гласове: 5

    Върнах се окрилена.
    Сутринта ми започна с разходка в нова за мен част на града, още неизследвана. Тръгнах по левия бряг на рекичката, която протича близо до църквата. След пазарчето се бяха наредили върволица малки магазинчета. Едно от тях ме притегли и влязох - музикален магазин, стените - целите в китари. Свикнали сме да свързваме китарата с Испания, където тя се е превърнала в национален инструмент, но истината е, че в западния свят тя идва от Централна Азия. В будизма понятието "китара" има значение на мъдрост, хармоничност и знание. И при древните китайци е подобно - символ е на знание, ученост и хармония.
    Влизала съм в други магазини с традиционни китайски инструменти, но за първи път виждах тук китарен магазин. Пристъпих неловко, защото знаех какво ще последва - обичайните любезни покани. Побързах да предупредя, че няма да купувам китара, не и сега. - Нищо, влез, седни, седни... - знаех си... Щом седнах, мъжът взе една китара и удари по струните. Страстен акорд, неочакван испански порив, чувствено изпълнение...
   Любовта на един млад мъж към неговата китара. Веднага разбрах - той я обича и я разбира. Усеща душата й. Неговата раздвижена фантазия пренася мислите му в звуци, в мелодия надвремева, емоционално наситена и долбока. Вътрешният му устрем го огради в кръг от светлина, развя се огнен плащ и се чуха потропващи токове. Испания се втурна толкова естествено в един малък пънлайски музикален магазин.
    На моменти китайската външност на китариста се размиваше и приемаше испански черти. Косата, прибрана в опашка (рядка за Китай мъжка прическа), добавяше към двойнственото излъчване като ме пренасяше назад във времето, когато такъв е бил обичайният мъжки силует.
    Стъписана от преобразяването, в една от паузите се приземих отново в Пънлай и видях на един стол пред мен да димят чаши с чай. Отпих механично и тогава забелязах две усмихнати очи да ме изучават дружелюбно. Жената на музиканта също пееше добре, а дъщеря им - ученичка в Далиан - беше много напреднала с китарата, очевидно решена да надмине баща си. Посвири ми и тя - Лъки е английското й име.

    Докато се усетя, се видях седнала насред магазина, срещу изпълнителя, да пея унесено "Подмосковные вечера"... Каквото свирят, на това припяваш... Оказа се, че това е много популярна песен в Китай (поне в този край), мнозина я пеят на китайски, други я слушат в различни аранжименти и малко от тях знаят, че е руска. После пяхме други руски песни, китайски и световни хитове. Никой от нас не разбираше езика на другия, но музиката говореше вместо нас. В ръцете на маестрото китарата пееше ту нежно, ту сурово и енергично, ту протяжно - печално. Самозабравен и потопен, той сигурно би продължил концерта до вечерта, ако не бяха влезли купувачи и негови ученици - беше време за урок.
     С нежелание се надигнах от стола, омагьосана от красотата. Стана ми ясен смисълът на испанското "дуенде" - да се носиш една педя над земята...

    Не можах да науча много за необикновения музикант заради езиковата бариера, но разбрах, че е едновременно и концертиращ изпълнител, и учител по китара, и собственик на магазин за китари, а умее дори да ги поправя. Има хора, които имат пари, а има богати хора - моят нов познат е от вторите. Писано ни било да се срещнем още няколко пъти. Веднъж те с жена си ни поканиха семейно на вечеря - на корейско барбекю. Просто така, без повод. Беше хубаво. Носеха ни сурови резени месо и зеленчуци и сами си ги печахме на малка печка с чекмедженца в нея, поставена на масата. Закараха ни с колата си, но не запомних мястото, беше се стъмнило. По-късно, колкото и да търсех този ресторант, не можах да го открия... Съществувал ли беше въобще...
     Беше ми крилато на връщане.

Продължението с много снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=26503#comments
Категория: Изкуство
Прочетен: 1181 Коментари: 2 Гласове: 12
Последна промяна: 17.12.2012 11:45

    Преди началото на разказа искам да поздравя Китай с първия му нобелов лауреат за литература - Мо Йен. Писателят е родом от провинция Шандун, където живях и аз последните три години. С нетърпение очаквам превода на негови творби.

   На въпроса ни защо ядат скорпиони, ларви, червеи и всякакви насекоми, Джанбин отговори така: " Вие знаете ли какво е глад? Когато умираш от глад, ядеш всичко, което се движи около теб. А когато този период отмине, ти установяваш, че всъщност скорпионът бил вкусен и така той остава в националното меню".
   След това ни разказа защо не може да яде сладки картофи (дигуа на китайски). "До петгодишната ми възраст (1985) това беше единствената храна за моето семейство и за повечето китайци." Джанбин е от провинция Хубей, но гладният период се отнася за цялата страна.

   Потърсих страницата "Големият глад в Китай" , ала тя е цензурирана тук, в страната, и не се отваря. Но ако общувате всекидневно с китайци, научавате нещата от първа ръка, не ви трябва интернет. Големият глад (1958 - 62) е убил 45 милиона души в Китай и е най-големият изкуствено предизвикан глад, който светът някога е виждал. Най-смъртоносният глад в историята е причинен от диктатор в селските райони на страната.

    Продължението на трета част заедно със снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=25478

Категория: Изкуство
Прочетен: 1862 Коментари: 0 Гласове: 14
Последна промяна: 16.10.2012 21:59

     Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на Олимпиадата в Лондон. Ники от своястрана се учудва, че всичко ми е изписано по лицето - емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.

     За нас европейците прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме - също като децата. Не и за китайците.
     Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив - от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта - личето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци... В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.


Продължението на разказа с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25340#more-25340
Категория: Изкуство
Прочетен: 1414 Коментари: 0 Гласове: 6

                                                         последни обиколки

      Тъжно е, когато приказката свършва... Раздялата с приятели винаги тежи.
      Когато пристигнах в Китай преди три години, моя приятелка от Варна ме успокояваше по скайпа: "Ще свикнеш, накрая даже няма да ти се връща..." Усмихнах се мрачно - толкова абсурдно ми звучеше тогава. Разбира се, Лили излезе права.

     Някои хора минават и бързо излизат от живота ни. Други са с нас за малко и оставят отпечатък в сърцата ни. И ние никога вече няма да сме същите...
    Всяка страна има тъмно и светло лице. Аз избрах да общувам със светлото. Не очаквайте да пиша за китайската мафия - не ми е интересна (както и българската, и японската, и останалите по света). В драматургията има предпочитание към така наречения "лош"  герой - смята се, че неговият характер е по-противоречив и развитието му - по-интересно за проследяване. Моят интерес обаче е провокиран много повече от добрия човек - не по-малко дълбок и сложен като душевност.
    Навсякъде има добри хора и аз вярвам, че са много. Тук, в Пънлай, имам привилегията да познавам едни от най-добрите хора и те да са мои приятели - Уан Уей, Сун, Джанбин, Клер, Ян Шао, Маа  и Ники - прекрасни млади хора - умни и чувствителни. Към тях добавям и двете европейки - Вероника и Моника - с които ме свързва същият този малък севернокитайски град. Благодарна съм и че попаднах точно в провинцията, а не в някой от мегаполисите на Китай. Тук, далеч от многогласия Вавилон, са се запазили старите нрави, обичаи и отношения, китайският дух.

   Броени дни до отпътуването ни. Еднопосочно този път. В тези последни обиколки из града се прощавам мислено с всички интересни места, които ми станаха любими и до края не преставаха да ме изненадват и удивляват. Привързах се към тази откритост, детска непосредственост и готовност лицата всеки момент да разцъфнат в усмивка. Ще ми липсват.

    Дали ни харесва или не, но всеки от нас е посланик на добра воля на собствената си страна в Китай. Нашето индивидуално поведение оказва влияние върху начина, по който ще бъде разглеждан целият ни народ. Когато се отнасяме с местните жители честно, с уважение и достойнство, така и те се отнасят с нас.
    Изчислено е, че до петдесет процента от всички новопристигнали чужденци в крайна сметка напускат Китай по-рано от планираното. По същество всичко е различно. Влюбена съм в Китай, но не винаги ми е било леко...

   Продължението на разказа и снимки към него можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25267#more-25267

           следва втора част
Категория: Изкуство
Прочетен: 1413 Коментари: 4 Гласове: 11

           нравопис

         Предизвикателството е да го приемеш този нов свят... и не просто да го приемеш, но и да го обикнеш.

       След обяда продължихме разходката - влизахме в стари аптеки, магазини, гостилници, чайни, работилници - един древен, отминал свят... Само на Виви не й се струваше никак романтично, луташе се насам - натам като пеперуда с опърлени криле, гледаше с невиждащ поглед - преживяваше нещо травмиращо и опустошително, за което нямах обяснение. Когато поспирах за снимки, тя нямаше търпение да ме изчака, после внезапно и без да се обади, хлътваше в някой вход и аз дълго се озъртах за нея... От време на време ми разясняваше по нещо, но без ентусиазъм. Вслушвах се в мълчанието й, взирах се в невидимото, неспособна да разбера причината за това страдание...
     Мъчението продължи безкрайно. До края на втория ден недоумението ми се превърна в отчаяние и накрая - в примирение... Вероника мрачно предположи, че вероятно пънлайското момиче не иска тя да е  с нас. Успокоих я набързо, ала съмнението се загнезди и в мен... Загадката се разкри едва след завръщането ни, но отсега булото започна да се повдига...

   "Светът на жените е по-интересен от света на мъжете и аз нищо не мога да направя срещу това" - казва немският режисьор Фасбиндер и тази негова мисъл особено ми допадна, намирам много истина в нея. Не само в киното, и в живота е така. Тази мисъл се преплиташе в съзнанието ми заедно с легендата за Бялата змия и нейната приятелка Зелената змия и с тихите образи на приятелките, тръгнали по две, по две на екскурзия в Уджън... Нищо чудно, че югът е родината на лао тун и нюшу.
    И тъй като сме на юг, разкривам ви някои тайни от емоционалния живот на китайските жени.

   Лао тун (lao tong) е древна китайска фраза със значение "приятели за цял живот". Едно съкровище, благословия, по-скъпо от родно сестринство е лао тун за китайките. Алин ми каза, че днес малко жени имат лао тун, динамичният живот ги разделя. А Ники - друга приятелка от Пънлай - сподели, че харесва чистотата на женското приятелство, но не и причините, довели до него.
   В китайската провинция приблизително 800 милиона души живеят с по-малко от един долар на ден. На много места, дори и днес, парите нямат никаква стойност, вместо тях съществува бартерна икономика.
   След брака жената преминава като вещ в семейния дом на съпруга си. Тя може никога повече да не види собственото си семейство. Ако свекърът и свекървата са мили с нея и тя роди син, може да й бъде разрешено това. Жестоката действителност за много жени е договореният брак - още като деца те са обещани за съпруги, често за уреждане на семейни дългове. Съпругът може да бъде много по-възрастен от нея. Ако тя не успее да роди син, може да бъде подложена на подигравки и дори побой от страна на съпруга и семейството му. Ако има дъщеря, бебето може да бъде убито при раждането, защото момичето е бреме и няма стойност за семейството, освен като източник на радост за майката. Това е мрачната действителност и в много други страни като Индия, Корея, Сингапур, Малайзия и Пакистан. За милиони жени по земята животът е по-лош от робство.
     Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава.
    Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново - не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални.

    Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета "златен лотос", за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви - тя е останала "голямокрака" - за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила - но не изгодно!
      В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията този обичай е обявен за незаконен. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката.
       Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените.

     Какво ли не се случва в общества, откъснати от хилядолетия от света...


         Продължението на разказа и 17 снимки от Ханджоу ще откриете тук:
http://poblizo.com/?p=24893
Категория: Изкуство
Прочетен: 1271 Коментари: 4 Гласове: 15
Последна промяна: 24.08.2012 15:30

    Щастието е направено, за да бъде споделяно. Иначе престава да е щастие.
    И друга истина преоткрих в това пренасяне през времето - целият свят се проявява в един човек и човекът отразява целия свят...

    Влизаме в Музея на езерото Сиху, без билети е. В безбрежното фоайе се е разпрострял макет на езерото - и друг път съм споменавала, че китайците обичат да онагледяват важни места, моменти и фигури от историята с модели и пластики.
    Следващият експонат е също макет - този път на традиционната градина Уенлан. От европейските класически паркове съм посещавала Летния дворец на Петър Първи край Петербург - руския Версай. Ех, Европа си е Европа! Ами то - красота! Разкош, величие и разточителност. Водни каскади, изкуство, феерия и злато, злато... Водещ е геометричният принцип при оформлението на подстригания парк.
    Друга е красотата на китайската класическа градина, тя има дълга история... Началото е преди три хиляди години, по време на династията Джоу. И винаги е привличала вниманието на естетите ( в нюйоркския Метрополитън от 18 август започна петмесечна специална изложба , посветена на китайските градини).
    Крайбрежието на езерото Сиху има всички елементи на една грижовно поддържана от хилядолетия градина, но в уголемен мащаб. Тук царува самата природа. Волята на небето и човешката воля са обединени в обожествяването й и в преследването на хармония между човека и сътвореното от Бог. Беззвучни поеми и живи картини, те символизират човешките чувства и мисли с различията и смяната на сезоните.
   Цветята и дърветата имат тук дълбока символика и подборът им никога не е случаен. Например лотосът се свързва с мимолетността на физическата красота, а орхидеите са символ на плодовитост и много деца... (Тук си спомняме за Йовковия мъдрец Люцкан и поетичните му тълкувания на цветята...).

   Пейзажът в китайския парк е фин и изящен. Макар и идеализиран, той винаги е имал човешко измерение. Алпинеуми, изкуствени планини, скали и вода, храмове и пагоди, множество пътечки, мостове, беседки, кули и павилиони - всички те изразяват естетически теми като спокойствие, преуспяване, самота и усамотение. Не само художниците и поетите са се вдъхновявали от градините, но и те са започнали да се идентифицират с вкусовете и нравите на техните обитатели, служели са като символични портрети, отразяващи характера на собственика.

   Предпочитано място за провеждане на литературни срещи, поетични двубои, театрални спектакли, както и въображаеми излети, тези места за размисъл често са проектирани, следвайки същите композиционни принципи, използвани в живописта. Беседките са тяхната есенция. Наричат ги "порта към луната" - сигнал за скрит вход към един алтернативен свят.
   Създателите на този микрокосмос виждат и Китай - заобиколен от океана, пустини, планини и страни, чиято култура е разглеждана като по-ниска - като голяма градина с високи стени, достатъчна сама по себе си.

   Продължението на пета част, както и 18 снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=24850

Категория: Изкуство
Прочетен: 1236 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 15.12.2012 07:55

    Самодоволната италианска фраза "Виж Неапол и умри!" бих перифразирала с удоволствие така: "Виж Източната Венеция и не умирай, за да я носиш дълго в сърцето си!".

    В началото ви разказах за особеностите на приятелството тук, но има още нещо важно и различно по темата - това е приятелството между китайските жени. Една неоспорима връзка, която обединява и държи жените непоколебими пред изпитанията и трудностите в живота.
    Пътешествието ми беше подарък от съпруга ми за рождения  ден, затова можете да си представите двойния ентусиазъм, с който се гмурнах в приключението. Но при Виви нямаше и следа от радостта, с която го планирахме.
    Всяко пътуване е пътуване преди всичко към себе си. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него. Освен към себе си, аз пътувам и към един друг народ и към една друга душа. Тайните на човешката душа не се делят по раси и континенти...

     След един час път - ето ни в Ханджоу (Hangzhou) - последната цел на нашата южна обиколка. Столица на югоизточната провинция Джъдзян, с население седем милиона. Намира се на 180 километра югозападно от Шанхай, на брега на залива Ханджоу, където река Цянтан се влива в Източнокитайско море. Стар център на занаятите и текстилната индустрия е - повече от 4 хиляди години тук се произвежда коприна.
    Много неща тук са първи и най. Най-дългият презокеански мост в света и втори най-дълъг в света е мостът Ханджоу. Величествената инженерна конструкция - магистрален висящ мост - пресича залива Ханджоу и съкращава пътя между Нинбо и Шанхай от 400 на 280 километра. Дълъг е 35,673 км, а височината на основния пилон е 448 метра.
   Перлата в делтата на река Яндзъ, Венеция на Изтока е пред нас (над 130 реки пресичат града, затова е заслужил това име)....

    14 снимки по темата и целия разказ можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=24613#more-24613

Категория: Изкуство
Прочетен: 1912 Коментари: 6 Гласове: 12
Последна промяна: 31.07.2012 18:51

    "Ситан повече ми харесва от Уджън - каза Виви. - По-жив е, по-истински".
    Скоро ще можем и ние да сравним двата града. Тук беше магия, а какво ли ще бъде нататък...

    Жизнената сила "ци" според даоистите и други китайски философски школи е присъща на всичко, което съществува. Следователно - и на водните градове - добавям от себе си. Освен от външния пейзаж, аз отнасям спомени и от вътрешния пейзаж на китайската духовност.
   Тръгвам си по-богата - с много красота в душата и с купища сувенири, накупени под горещото неодобрение на Виви. Моите китайски приятели винаги гледат да ме предпазят от лудостта на туриста - сувенирите: "Не купувай, скъпо е... Другаде това ще го има по-евтино!" Добре, че не ги слушам - така и семейството ми може да се порадва на чуждоземните реликви - белези на великолепното пъстро многообразие на човешкия живот, на един различен от нашия свят.

    Успяхме да вместим в обиколката на Уджън и две галерии с живописни творби на съвременни художници, но вече е време за обратния път. Разделям се с необикновения град, завинаги в негов плен.

    Шофьорите от нашия автобус ни отпускат още половин час за обяд в съвременната част на града, преди да потеглим за Ситан. От опит знам, че когато трябва бързо да се нахраниш в Китай, при това с приемлива за европееца храна, най-добре е да се заложи на дан чао фан. Ориз със зеленчуци и омлетени лентички, без ужасни подправки, приготвят го в повечето краища на страната. Ако нямате време за експерименти, послушайте ме, поръчайте си дан чао фан, ще ви нахрани.
      Ние така и направихме - хапнахме набързо в едно малко ресторантче и се върнахме в автобуса. Седнахме, потънали в мислите си.

     Устремяваме се към втория воден град - Ситан. Той е разположен в същата провинция Джъдзян, на стотина километра от Шанхай и от Ханджоу (последната ни цел). Датиран е от периода Пролет и Есен (770 - 476г.пр.н.е.). Ситан е място със стратегическо значение на границата на някогашните царства У и Юе. Равният му терен е прорязан от девет реки и канали.
    Пристигаме в непресъхващия дъжд. Този път си вземаме целия багаж - тук ще се нощува. След известно суетене екскурзоводът ни повежда към малък семеен хотел на два етажа. Скромен, но чист - това се иска. Стоварваме багажа и пак хукваме - кой ти гледа дъжда - имаме един следобед за разглеждане, сутринта потегляме за Ханджоу.
   Раздадени са ни билети, които се проверяват по познатия начин - с пееща машинка в началото на Стария град.

   Стъпили на земята на Ситан, вие тръгвате по покрития коридор, дълъг повече от километър покрай речния бряг. Този навес с дървена конструкция и керемиден покрив осигурява подслон за хората от палещото слънце и дъжда, който през лятото е всекидневие. Той е отличителната черта - едно от чудните архитектурни решения в града и свързва магазините, жилищата и хотелите.
    Още от основаването на Ситан по дължината на реката са отворени магазини и започва търговска дейност. В Южен Китай често вали. За да привлекат купувачи, търговците решили да удължат покривите и стрехите на дюкяните си чак до речния бряг. Стрехите са подпрени и отделните пространства са обединени в един дълъг коридор. Част от него е много изискана с резбованите си декоративни мотиви.
    Има добре запазени групи от сгради от династията Мин (1368  - 1644) и от династията Цин (1644 - 1911) с високи художествени качества и историческа стойност. Мястото за жилищна площ се е пестяло. Тесните улици са като въжета, свързващи целия град в мрежа, така че от която и точка да тръгнете, ще намерите всяко друго място. Най-тясната е едва 80 сантиметра широка и пропуска само един човек в една посока.
    Второто от чудесата са мостовете, около стотина - дървени и каменни, които постоянно се реставрират и обновяват. Навързани над огледалните реки, те са като скъпо бижу по шията на античния град.
    И днес можете да видите изложби на редки древни книги, събирани от поколения и представени от собствениците - жители на Ситан.
    Тук тълпата е по-гъста, нескончаема, едвам се разминаваме по коридора. Туристите са само азиатци, не видях европейци. Интересът към Ситан многократно надхвърля интереса към Уджън, а и моите очаквания. Виви излезе права - жив и истински, с по-приповдигната и непосредствена атмосфера. Готви се навсякъде - направо на улицата, предимно пържено, сипва се в пластмасови чинийки и екскурзиантите продължават разходката си, ядейки (нещо, което не може да се види например в Пънлай). По всяко време тук кипи живот.
    Навън се спуска здрач - свечерява ли се или облаците се сгъстяват? Тук - таме започнаха да палят фенерите, полюшвани от бриза - знак, който води до друго време и пространство. Животът трябва да се живее заради красивите неща, това е внушението.
    След вечеря, около 17 часа, по улиците навсякъде се поставят бамбукови столчета, местните сядат на тях, гледат минувачите и си приказват. Задушевна идилия...
   Не знам дали хората се движат в картината или тя се движи в техните сърца. Времето в многоизмерния свят се огъва. То може да изчезне, когато сме се разтворили в момента - точно това се и случва в синия час. Тихата вода, красивите мостове, рибарските лодки, светлините и отраженията на целия град образуват един омагьосан свят, изпълнен с поезия, който може да се види само по долното течение на река Яндзъ.
   На покривите на някои стари къщи е прорасла трева. Казват, че духът на бившия собственик се е слял с тревата и й помага да расте като благославя мира и спокойствието в къщата, както и нейната трайност, а също и благополучието на целия град.
  
   Дори обичайната за китайците глъчка, която често стъписва чужденците, необяснимо се е снишила до тих говор. И точно когато вече се отнасях в друго измерение, страшна, дори обидна миризма ме блъсна в носа и набързо ме приземи. Какво е това!!! - Ферментирало тофу, дълбоко пържено - популярна закуска в Източна и Югоизточна Азия. Шокът от срещата с вонящото соево сирене е пълен. Няма къде да се скриеш - смрадта е разпростряла пипала навсякъде - хваща те за гърлото и те дави. Не може да се опише с думи. Това демонично ястие трябва да се яде с противогаз! Заснимах и бягах на безопасно разстояние, извън обхвата на "парфюма" му, оцелях след близка среща с този деликатес. А той си има поклонници от векове...
   По-късно научих подробности за приготовлението му, съществуват множество варианти. При традиционния метод първо се приготвя саламура от ферментирало мляко, зеленчуци и месо, добавят се сушени скариди, горчица, бамбукови връхчета и китайски билки. Ферментацията на саламурата отнема няколко месеца и безвредните бели кубчета, потопени в нея, се превръщат в нещо ужасяващо, от скучното прясно тофу не остава и следа. Яде се пържено, полято с чили сос. Миризмата му наподобява гнили отпадъци или тор - признават дори любителите ентусиасти. На вкус може да се сравни с развалено месо, но кзват, че колкото повече мирише, толкова е по-вкусно. Не ме питайте защо го ядат, нямам обяснение, но то има много почитатели, редят се на опашка за него. Истината е, че никой не остава равнодушен към лакомството - любителите му, а те са много, безпогрешно намират пътя към сергията, а всички останали бягат презглава като от ада.
    Eто едно ястие, което не може да бъде домашно приготвено - луди ли сте, нали съседите ще ви изгонят на минутата! Затова и поклонниците му толкова се радват като го открият на пазара...
    Подобна е вонята на плода дуриан от Югоизточна Азия, който се продава навсякъде в Китай. Веднъж Сун ми каза благо: "Вярно е, че вони ужасно, но пък е вкусен!" Не се престраших да опитам тази вкусотия - то не можеш да се доближиш до него. При това наричат този убийствен плод "краля на плодовете" - съвсем несправедливо узурпирана титла, мисля...
   Виви отдавна предвкусваше как ще си хапне от любимото ястие, което тук, на юг, особено майсторски приготвят. Купи си с радост от тофуто, заснехме превъзходното зловоние и продължихме нататък...

   Както животът е изпълнен с контрасти и противоречия, така и в нашето пътешествие се редуваха проза и романтика. Виви ми беше разказвала още преди година, че в Ситан има едно особено място, аз си го нарекох магазинче за надежда. В него хората си купуват специални листчета (по осем юана едното) и правото след като напишат нещо важно на тях, да ги залепят по стените на магазинчето. За всеки различни неща са важни - някои си написват желания - да забогатеят, да се задомят; но повечето оставят кратки послания на свои близки - приятели или любими. Листчетата си стоят там с години и се пазят. Стават стотици, може би хиляди... Можеш да си прочетеш писмо, писано за теб преди две години или преди два дни...
    Виви си търсеше бележка, писана от неин добър приятел от Циндао миналата година, но така и не успя да я открие. Друг път обаче си е намирала такива писма, те двамата си имат дългогодишна традиция в тази уникална поща.
    Внезапно вниманието й беше привлечено от ето това послание заради обръщението в него, което съвпада с нейния прякор "Голяма глава", и тя го засне. Ето какво гласи то:
  
    "В десетмилионното човешко море, във времето на дивата пустиня, нито по-рано, нито по-късно, аз срещнах теб - най-важния човек в живота ми. Сега, в този момент, в Ситан, единствената ми грижа е да те имам, надявам се, завинаги, Датоу. Обичам те
                                        5.10.2011, 14:33 "

    Простичката спонтанна бележка се превърна за мен в изящен урок по любов. Дълбоко ме трогна тази поща на приятелството и любовта. Дано е трогнала и любимото момиче и вече да са заедно и - завинаги. Но дали е прочела писмото...

    Образът на Мао да не ви смущава, всички листчета го имат...
    "Датоу" в превод означава "голяма глава" - прякора на любимата. Приятелките на Виви също я наричат така, както виждате от снимката, нямат никакво основание... Отначало аз се дразнех на карикатурния й прякор, но като видях, че момичето не се впечатлява от него, се успокоих. Тук никой не се обижда на прякора си, приемат го с радост, като нещо естествено.
    Да ме прощава влюбеният поет - автор на импровизираното любовно признание, че то достигна и до любознателните ми сънародници, но как иначе да научим повече за китайския свят. А и то е оставено на такова видно място - надявам се, няма да ми се разсърди.
   Тръгваме от магазинчето за надежда - този дълбок и много личен импулс на духовността на един народ. Китайска романтика, красиво...
   По-нататък се завъртат като в калейдоскоп магазинчета и работилнички, хора с чадъри и светещи корабчета, и лодки по реката, мостове, беседки, фенери...
   И за да бъде пълна картината, заедно със залеза, тихият ветрец довя до нас един ясен звънлив женски глас. Огледахме се - кой пее... Хората се спираха и се взираха отвъд канала - на античната водна сцена се беше качила певица на арии от Пекинската опера. Някога езерото пред сцената се е изпълвало с лодки, от които зрителите са наблюдавали представлението... Малката фигурка, облечена в театрална роба, пееше отдадено и вглъбено и насищаше въздуха с нещо непреходно и истинско - китайския дух.

    Слушахме прехласнати, не смеехме да мръднем. Дълго след като се бяхме прибрали в хотела, красивият глас се носеше над града...


    Приятели, тридесет снимки по темата ви очакват отново тук: http://poblizo.com/?p=24365

Категория: Изкуство
Прочетен: 2171 Коментари: 8 Гласове: 15
Последна промяна: 05.10.2016 11:56

       Днешният Стар град е разделен на шест зони, в които човек може да се докосне до едновремешните работилници, къщи и воден пазар, да се наслади на традиционни ястия в малките ресторантчета (асо имате толкова време, ние нямахме, затова пътьом си взехме по една тънка питка със зеленчукова плънка от една пекарна на открито. Вкусно.).
   Покритите с мъх  стени и живописните крайречни улички, декорираните с красиви каменни и дървени резби стари къщи, съчетани с тихата приказна атмосфера, ведрите лица на местните ви карат да се чувствате като във филм за отминали времена. Всъщност тук наистина се снимат десетки филми - игрални, сериали и документални - киноиндустрията няма да пропусне този вълшебен естествен декор, прекрасен през всички сезони. Автентичен древен воден град...
   Първа на пътя ни се изпречва бояджийницата "Хуниуантай", където видяхме как от векове хората са щамповали тъкани с индиго - традиционен за града занаят. В миналото тъмносиньото багрило се е извличало от растението индиго (в момента Индия е от последните страни, където се култивира това растение). Днес се произвеждат несметни количества синтетично багрило - за нашите дънки.
    Характерно за боядисаните тук платове е , че цветовете остават насителни за дълго. Белите картини на син фон носят очаровеание и етнически дух. Някога са ги рисували върху плата с пчелен восък. След като приключи рисуването, платът се потапя във ваните с индигова боя. Местата с восък остават бели. После восъкът се маха, изделията се изплакват със студена вода и се оставят да съхнат върху тези високи стойки. Минаваме през залата, където се рисуват мотивите за щампите - простият, но елегантен рисунък говори за въображение, освободен дух и самочувствие, за уникална народна култура. Работилницата е действаща и в момента, произвежда тъкани за сувенирните магазини и по поръчка.

      След като излязохме от бояджийницата, Вероника "се изгуби" благоразумно в тълпата туристи и остана да отдъхва в едно кафене и да се наслаждава на речната панорама. Да се седне в кафене в Китай е изключение и моята приятелка не пропусна да му се порадва.
   Ние с Виви продължихме по мокрите улици - древни докове, странични алеи, пристани, островчета - наистина магическо място. Стълбите водят към водата, уличките и дори някои врати - също. Кръглите фенери по фасадите разпръскват мека светлина. Нереална тишина. Сякаш дъждът и реката поглъщат стъпките. Малкото пътешественици се реят над паважа, хванали се за чадърите си. Спокойствие. Мистика, легендарно, съдбовно. Поглеждам към спътницата си. Нещо е неспокойна, сенки преминават през лицето й. Нищо не я радва, нищо не я впечатлява. Какво има? - Нищо, от дъжда е - отговаря. Не иска да ми каже. Дали не е, защото спряхме пред Сватбената зала на Музея на народните обичаи... Наистина, обръчът около нея "Омъжи се най-после!", затяган от родителите й и малкото й общество, охлаби хватката напоследък, но сянката му винаги я преследва. На 29 е,както тя казва: "За Пънлай съм твърде стара, за големите градове като Циндао - още млада за брак."... Не е изключение, към всички млади хора китайското общество се отнася нетърпеливо - очаквателно - каго най-сетне ще се задомят. (Познато и в други култури - "Дневникът на Бриджит Джоунс").
     Все пак влизаме в Сватбената зала, обстановката е жизнерадостна и оживена още повече от млада двойка, която е наела древни сватбени носии и позира развълнувано и на двата етажа. Вълнението им се пренася и на нас - толкова са слънчеви, едновременно притеснени и искрящи от щастие. Тук са седнали на яркочервеното сватбено легло, изящно резбовано, което е не просто легло, а цяла малка стая с покрив. Когато леглото може да бъде гравирано по този начин, хората трябва да са спокойни, мирни и щастливи. Майсторството на китайските занаятчии личи в дърворезбата - човешките фигури, птици, животни и цветя са връх на съвършенството. Греди, врати и прозорци - на всичко е вдъхнала душа сръчната ръка. Темите са взети от народните легенди, като пънлайската за Осемте безсмъртни, прекосяващи морето. Виждаме битови сцени на риболов, бойни барабани и гонгове, традиционни образи като дракон и феникс, носещи благоденствие, разцъфнали сливи, орхидеи, божури, бамбук и хризантеми. Те описват народните обичаи с прост и неподправен език, фино и изящно.
      Но не само радост е изложена в тази зала, а и повод за мъка... Колко ли сълзи са се пролели над ето тези свидетелства за развод. От династията Тан (681 - 907г.) до окончателното му премахване в Република Китай, е съществувал и развод, обявен едностранно от съпруга. За да бъде признат, е било достатъчно недоволният съпруг да посочи поне една от следните причини:
    1. Съпругата не проявява синовна признателност към свекъра и свекървата. Те могат да разрушат брака дори и против волята на дватмата партньори.
    2. Тя не успява да роди син.
    3. Тя е ревнива. Това включва и несъгласие мъжът й да си вземе втора съпруга или наложница
    4. Тя е зла.
    5. Тя е приказлива.
    6. Тя извършва кражба.
    Все пак има три изключения, при които не е разрешен едностранен развод, дори ако някоя от горните причини съществува: ако жената няма семейство, в което да се върне, ако е съблюдавала целия тригодишен траур за свекър или свекърва или пък ако нейният съпруг е бил беден, когато са се оженили, а сега е богат. Имало справедливост...

      Навън светлината не се е променила - все такава си е, като пред здрачаване. Свежото ухание на влажна кора на дървета и листа ни приветства. Езерото е спокойно и притихнало, повърхността му не се надипля от никакъв вятър. Неподвижното тъмно огледало ми напомня даоистката притча за водата в езерото - всяка човешка същност може да бъде сравнена с езерни води, а тялото - с бреговете му. Добрите дела са като воден извор. Ако човек не успее да натрупа достатъчно добри дела, изворът на езерото секва и то пресъхва. Коритото му се напуква и в тялото нахлуват болести...

     Приятели, продължението, както и 21 снимки по темата ще откриете тук: http://poblizo.com/?p=24305&cpage=1#comment-4628

Категория: Изкуство
Прочетен: 2711 Коментари: 6 Гласове: 7
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 633172
Постинги: 151
Коментари: 1163
Гласове: 14469
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031