Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 633158 Постинги: 151 Коментари: 1163
Постинги в блога
<<  <  4 5 6 7 8 9 10 11 12  >  >>

    Научих ценен урок за приятелството.
    Беше само момиче, подобно на хиляди други. Но стана моя приятелка и сега е единствена на света.
                
   
    Планирахме това пътуване от месеци, а мечтата да видя водните градове по река Яндзъ се роди преди две години, когато Уан Уей (Виви е западното й име и аз ще го използвам за краткост) ми показа свои снимки от Уджън и Ситан. Красотата им ме плени завинаги и пожелах да ги видя наживо.
    С Виви се запознахме в школата по танци. Един ден по време на репетиция, изнервена, че не разбирам какво ми говорят момичетата, извиках отчаяно: "Няма ли някой, който да говори английски?" Мълчание и неразбиране. От редиците се отдели красиво момиче в алена танцова носия, с тежка дълга коса и големи очи и тихо ми каза, така че да не чуят другите: "Аз говоря..." От този момент сме неразделни приятелки.
    Една и съща зодия и кръвна група, сходни вкусове за храна - неща, които впечатлиха първо Виви. Да се виждате за първи път, а да ви се струва, че се познавате вечно. Да имаме толкова много общи черти, интереси и представи, че се разбираме и без думи. Близост, разбиране и приемане. Сродни души - красиво и зареждащо. Сега вече знам - приятелството ни ще бъде същото, дори да не се видим с години.

      Приятелството си е приятелство навсякъде по света. И все пак има известни разлики в понятието за духовна връзка тук и на Запад, по мои наблюдения. Въпреки че много се пазя от обобщения, сега няма как да ги избегна съвсем.
     И така, разбирането за време е изключително флуидно в Китай. Нещата се случват, когато е предназначено да се случат - не по-рано или по-късно. За приятелството също няма понятие за време - в смисъл, че е нещо дълговечно. В китайската култура то е едно от най-важните неща - както е Бог в християнската култура.
     Китайците са заобиколени от поредица концентрични кръгове. Основният е семейството, а следващият са приятелите. Нямат доверие на хора извън кръга. Ето защо се стараят да изграждат връзки. Приятелството е и част от семейния живот тук. Приятелят може да установи много добра връзка с твоето семейство и с радост да прекарва известно време с него. Полезен човек от приятелите на твоя приятел може да помогне в грижата за твоите родители и деца.
     По-сложно е, отколкото можем да си го представим. Помощта и информацията са основни фактори за успеха в едно ориенталско общество, докато на Запад това са личните усилия, амбиция и реализация на всеки. Затова в западните общества ключът на приятелството е да се уважават независимостта и достойнството на отделните личности, техния свободен избор, а в ориенталската духовна връзка се набляга на искреността, споделянето и взаимността.
     Един човек в Китай, който не разполага с приятел, не може да постигне нищо. Дори работа не може да си намери. Виви работи в компания с две хиляди души. По нейни думи нито един от тях не е назначен след конкурс или интервю, всички са представени от някого, от близък. Тук приятелят не е просто придружител или спътник, с когото споделяте едни интереси, а е този, който достига ръката ти и докосва сърцето ти.
      Ако китаец ви нарече приятел, това означава, че сте специален човек за него, това е дълбока емоция в сърцето. Народната мъдрост казва: "Приятелите са като звездите - не винаги ги виждате, но знаете, че винаги са там". И още една китайска пословица: "Приятелят е като тяло, съпругата е като дреха - сменяш си дрехата, когато пожелаеш, но не можеш да си отрежеш тялото".
      Най-сетне радостта от дълбоката духовна връзка за цял живот може да бъде най-прекрасното нещо сега, когато политиката за едно дете е намалила семейството толкова много.

      След тази пространна съпоставка (твърде обща, но в същността си вярна) между двете култури се връщам на нашите планове за екскурзията с Виви. Тя вече е посетила тези места веднъж, освен това събира пари за пътуване до Тибет - стара нейна мечта. Но въпреки всичко с радост се съгласи да сподели с мен вълненията от срещата ми с водните градове.
     През това време от Уелс пристига Вероника - също чудесен човек - интелигентен и добър. Със сигурност не е остаряла истински, защото младежката спонтанност  във възприятията на света не я е напуснала. За втора година работи по три месеца като доброволка в местния колеж за учители. Преподава английски без заплащане - единственото, което иска, е да види, да научи повече за тази част от света. Реших да я поканя да дойде с нас до река Яндзъ. Питах Виви дали е съгласна - няма проблем.
    И ето - една петъчна вечер, на 18 май, потегляме трите с такси за Янтай. От там тръгва автобусът за Юга. Ще се спи в него и след 13 часа сме в Уджън - повече от 1300 километра път. Ние с Вероника сме единствените европейки. Виви е издействала предните места, настаняваме се зад шофьорите и екскурзовода. В групата има и три малки деца, гласчетата им не се чуха до края на пътуването - понесоха геройски несгодите на автобусния сън.. Не съм виждала толкова тихи и дисциплинирани деца като китайските, когато са извън дома. Пуснаха някакъв филм, народът се загледа и умълча. Два - три пъти през нощта автобусът спира на специални места за почивка край магистралата, за да се разтъпчем.
       Развиделява се, очаквам изгрева, но нещо пак е мрачно. Вали - тихо и упоително, през цялото време. Понякога поспира, колкото да си поеме дъх и пак продължава...  Това е пролетният дъжд - април - май, след него идва сливовият - юни и юли. Накрая е есенният - до октомври - и дъждовният сезон е приключил. Климатът е субтропичен, както и в по-голямата част от страната. Дълго, горещо и влажно лято, кратки преходни сезони. В подножието на лятото сме, чувства се вече жежкият му дъх, но облаците и дъждът ни носят прохлада.
     Слизаме от автобуса, въоръжени с чадъри, някои - и с дъждобрани - и се отправяме към чакалнята за входа на Стария град. Рано е, не са отворили. Правя снимки в облачната светлина и очакваме началото.
     Повечето пътници са момичета и млади жени. Явно, по-обичат да пътуват от мъжете - помислих си, но истинската причина ми се изясни много по-късно...
     Най-после пропускът отваря. Преминаваме с билетите, а контролната машинка изсвирва кратка мелодия за всеки проверен билет; свикнала съм й.
     Заставаме на дървения пирс в очакване да ни вземе голямата лодка и да ни пренесе до другия бряг. От 1400 години Уджън (Wuzhen) не си е променил името и начина на живот. Небесата са го благословили. Човек е склонен да приеме, че безсмъртието е възможно - ако не човешкото, то поне на един град... И това е утеха...
     Влизаме безмълвно в лодката - нещо средно между каик и покрит сал, задвижвана от двама мъже с помощта на дълги пръти. Бях виждала тези равномерни и монотонни движения на салджиите само по филмите - прътът се забива в дъното и лодката се оттласква напред.
     Наричат го Жива вкаменелост на старата китайска цивилизация, "земя на благоденствието" и "дом на коприната". Той е сред четирите най-известни селища по долното течение на Яндзъ и се намира в северната част на провинция Джъдзян, в триъгълника между Ханджоу, Суджоу и Шанхай. Градът е съществувал от 770 г.пр.н.е. под други имена, а по време на династия Тан (618-907) получава днешното си име. Прочува се с жаждата на жителите му за образование и дава най-много императорски чиновници от целия район. Днес наброява 60 000 души, от които едва 12 000 са постоянни жители. През 1991 г. е обявен за културен паметник от национално значение и в него се реализират проекти за съхраняване и развитите на местните културни реликви. Древна история и култура, живописна природа, добросърдечни хора и пъстри народни празници и обичаи, които се изпълняват и сега. Душата на ориенталския живот, Уджън е и посредник между Китай и света.
     Лодката ни безшумно се плъзга по тъмната стъклена вода без нито една вълничка, само дъждовните капки правят трапчинки по гладката й кожа. Основният воден път Дон Джа, дълъг около 400 метра, протича между улици с  къщи, строени по време на династията Цин (1644 - 1911 г.) и обитавани и до сега.
     Водните пътища се кръстосват с улици с плочници и с алеи. Водата в каналите се допълва от Големия канал, който и сега се използва да снабдява сухия север с вода и стоки от юга.
     Големият канал с дължина 1800 километра е най-дългият и най-стар изкуствен воден път в света, далеч надминаващ следващите два - Суецкия (193 км) и Панамския (83 км).Тръгва от Ханджоу, провинция Джъдзян на юг - до Пекин на север - и свързва различни речни системи като допринася много за процъфтяването на китайската икономика през последните династии. И досега, вече повече от две хиляди години, някои части от канала се използват. Той е бил построен на части по различно време, които са били свързани окончателно при династията Суи (581 - 618 г.). Император Ян Дъ е разпоредил това мащабно строителство. Около половината от селяните строители (три милиона души) са починали от тежък труд и глад преди да бъде завършен, както впрочем хиляди са умрели от изтощение и болести при строежа на посочените по-горе два съвременни канала.
      Смята се, че този строеж е бил твърде скъп и разточителен на работна ръка, което е и довело до падането на династия Суи.
      В миналите времена е служел за транспорт на храни и стоки, подобрил е отбраната на страната и е съживил икономическото и културно общуване между севера и юга.
     Подобно на Великата китайска стена, и Големият канал се посочва като една от най-величествените конструкции на древен Китай.

             следва...

Извинете, че пак ще ви изпратя за снимки тук:
http://poblizo.com/?p=24249#more-24249

Категория: Изкуство
Прочетен: 1545 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 04.07.2012 02:23

       Не сте виждали такова - сигурна съм. Има го само при нас - в танцовата школа в Пънлай.


       Суин Дзин е собственичка на клуба, но временно води часовете по индийски танци, докато намери заместничка на напусналата учителка. Госпожица Гъ замина, тъй като си намери секретарска работа някъде. "По-стабилно е" - каза тя важно, но всъщност танцът е в кръвта й, мисля, че няма да издържи дълго без него...
      Та когато Суин Дзин обяви, че започваме разучаването на танго, трепнах - най-после разнообразие от азиатското танцово изкуство. Един от любимите ми танци, истински опиат! Прозвуча страстно аржентинско танго (то какво ли танго ще е, ако не е страстно...) Девойката се понесе в ритъма, а големите огледала в залата отразиха характерните резки и насечени движения, радост за окото и душата. Ненадейно тя заизвива по индийски гъвкавото си тяло. Усмихнах се с яд и ирония. Какво е това - Индия и Аржентина - невъзможен диалог в танца! Запротестирах енергично, но всичко, което успях да постигна, беше да откажа момичетата поне от кърпите с парички, които подрънкват неуместно в такт...
       Двата танца отразяват различна душевност и експресия и отправят различни послания. Защо трябва да се съчетават в един?!
       При индийските танци емоциите се изразяват само с очи и ръце, особено с пръстите на ръцете. Тук е Азия, изразните средства са им по-близки, макар и китайската интерпретация да се получава по- спокойна и леко дистанцирана. "Китайската жена трябва да е плаха, срамежлива" - каза ми веднъж Уан Уей. Как проличава националният характер и традицията в емоцията на танца...
      А тангото е измислено като танц за двама като първоначално партньорите са били само мъже. Идеята му е била дуелът, в чиято основа е жената. Противоборството е останало и по-късно. Многообразието на сложните, но красиви елементи в латиноамериканския танц се дължи на различните националности на имигрантите в Аржентина. Съчетани са африкански ритми, аржентинска милонха, хаванска хабанера, испанско фламенко, даже полска мазурка, които са се слели в тъгата по родината, нещастната любов, страстта и самотата... Виждах, че не е лесно за китайските жени от 21 век да разберат със сърцето си тази тъга от парещия спомен за изгубената любов в една твърде далечна Аржентина отпреди век. За хора, които традицията задължава от хилядолетия да не дават израз на чувствата си и да покриват лицата си с маска, остана чужд и непонятен този див латинотемперамент, буйна кръв и отривисти движения.
       Навлизах с интерес в този чувствен танц, горещ и драматичен, който разчита изключително на импровизацията. И постепенно осъзнах, че всъщност редуването на индийски змиевидни движения с аржентински стъпки си има своето очарование - най-малкото, защото е уникално. И ако това е сплав от чувства и преживявания на много народи, защо да не добавим към тях и индийския... Е, сега вече знаете, че съществува и един по-екзотичен вариант на стогодишния танц - азиатско индо-китайско танго, аз го наричам танца на живота.

       Същата изненада преживях по-късно и с фламенкото... Но  вече си знаех.

      Суин Дзин ме покани на третия рожден ден на школата - на 21 април концертът по случай празника ще бъде изнесен в Сохо бар - едната от двете дискотеки в Пънлай. Като се замислих - ами аз съм един от ветераните на танцовия клуб - записах се в самото му начало и преживях заедно с момичетата всички трудности и възходи до сега. Празнували сме заедно, споделяли сме радости и проблеми, изкачихме планината Луошан, привличала съм познати за каузата на танцовото изкуство.Там срещнах и моите приятелки. Неусетно това място се бе превърнало в част и от моя живот.
       Защо барът се казва така? Сохо е космополитен квартал в централен Лондон, приютявал в течение на векове вълни от имигранти. Там  е и Чайна таун - с традиционните арки и с имената на улиците, написани и на мандарин. В чест на китайските имигранти, пренесли многовековната си култура в тази далечна страна, е избрано и името на бара. В интерес на истината дискотеките европейски тип не се радват на популярност сред пънлайските младежи. Танците не са любимото им занимание - те предпочитат да ходят вечер на КТВ с приятели. Това е китайското название на караоке клубовете, има ги много из града. Евтино, достъпно, дава поле за творческа изява - по техен вкус. Кабинки за караоке (за бърза употреба и през деня) има даже на последния етаж на новия мол.
       И така - идва паметният ден. От сутринта небето се разцепи и над града се заизлива не порой, а потоп... Става обяд - не спира. Не мога да не отида, обещала съм, пък и овенът трудно се предава. Тръгнах аз, облечена официално и с едно жалко чадърче, но вятърът набързо го замота и аз се отказах от услугите му. Притичах до портиерската будка, където пазят полицаи, мокра като мишка. Влязох вътре под усмихнатите и с някакъв примес на възхита и съжаление погледи на младите пазачи - момче и момиче. Как да стигна до Сохо бар... То и коли не вървят. Сетих се - Хелън! Бързо да й се обадя, само тя ще ме спаси. Хелън е западното име на една пънлайска шофьорка на такси, която говори английски. Много бойно момиче - и този път не ме излъга. След петнайсетина минути сребристата й кола спря пред портиерната и тя усмихната спусна прозорчето. Подбрах остатъците от чадъра и бързо се шмугнах при нея.
       Бях поканила на концерта и Вероника - друга моя приятелка, с която се гордея. Не се съмнявах, че ще дойде - как ли би могъл някакъв си потоп да уплаши англичанка, обиколила два пъти света! Тя заслужава отделно внимание, но сега само ще ви спомена, че Вероника е доктор по антропология, вече пенсионерка. Отгледала е двама сина и една осиновена дъщеря и вече се радва на пет внучета. Втора пролет идва в Пънлай да работи като доброволка в колежа за учители - преподава английски - без заплата. Осигурени са й стая в общежитието и храна в стола. Определено колоритна личност, аз й казах, че ако Пипи Дългото чорапче остарее един ден, то би се превърнала във Вероника.
       Тук срещнах хора с големи сърца - толкова е вдъхновяващо...
       Дойде, разбира се. Взехме я от клуба и отплавахме за Сохо бар по празните улици. Та седим си с Вероника в едно сепаре и оглеждаме народа като споделяме впечатления от китайския си живот. Нямаше много хора, както и очаквах - участниците и някои и други горди родители на малките танцьорки. Но пък беше страхотен концерт!
       Излизаха нетърпеливо и танцуваха с плам и принцеските в бляскави роклички, и учителките по различни видове танци, и йогите. Между изпълненията водещата разговаряше дълго и упоително с публиката, предлагаше разни игри като сляпа баба, двама са малко, трима са много и други от детството... Зрителите видимо се забавляваха. По някое време над главите им изплуваха подноси със... семки, не какви да е, а сладки и напоени с канела и разни други незнайни подправки. Това е почерпката. Чоплиш семки, оставяш шлюпките по масата, както е обичайно тук. Ако си в Рим, живей като римляните (пънлайчаните)...
        Западният момент в тържеството беше триетажната торта, около която пак дълго говориха, преди да я разрежат. Тортата е непривичен десерт за китайците, взет назаем от западните филми. Затова е повече красива, отколкото вкусна...
        Концертът ме погълна - продължи дълго, трябваше да се изявят всички. Подготвяха го три месеца. Беше много емоционален и трогателен.

       Сега ще ви представя и собственичката Суин Дзин. Тя е едва на 23, а вече откри и втори танцов клуб в града. Преди нея имаше още четири други. Отначало я виждах като амбициозна млада дама, решена на всичко, за да преуспее. Чести ремонти за освежаване на школата, търсене на най-добрите учителки в града, реклама... Винаги усмихната, готова да замести разболяла се или напуснала учителка, талантлив управител. Трудолюбива и всеотдайна, с уникална способност да заразява с любовта си към танца.
       С течение на времето Суин Дзин придоби за мене нови измерения, като че ли изплува от мъглата. Така става, когато между вас стои езикова бариера и може да се опознаете само чрез делата. Когато срещнеш истински другите, можеш да се вживееш в техния свят и да установиш контакт и без думи. Както се случи и с тази китайска девойка.
       Научих се да гледам техния свят със сърцето си и мисля, че го опознах по-добре дори, отколкото ако говорех свободно китайски . Целият свят се разкрива в степента, в която ние се отваряме за него.

       Помолих Уан Уей да помогне с превода на кратко интервю, което да допълни представата за това интересно момиче. Отговорите са стегнати, по войнишки. Ето ги:
      
      От шестнадесетгодишна се занимава с йога и танци. След като завършва професионално училище, девойката започва работа като учителка по йога и танци в Янтай. Едновременно взема уроци от индийка, която живее в Пекин. Никой от семейството й не се занимава с тези азиатски изкуства, нито пък е получила финансова подкрепа за началото на бизнеса си.
     Китайските танци си възвръщат популярността според нея, но те са по-професионални и трудни и не са за масова практика. Би искала да посети Индия, защото е запленена от нейната култура. Модата на индийските танци е навлязла в Китай през 2007.
    Какво я прави щастлива? Училището да е стабилно и ученичките да са доволни от наученото. И мечтите й са свързани с успеха на бизнеса й. Даже да спечели от лотария един милион юана, пак няма да спре да работи. Не се и съмнявам, като гледам колко страст и перфекционизъм влага в работата си.
    Отскоро е поставила в просторното фоайе ето този Буда за късмет и просперитет на школата. Всеки ден младата жена му поднася дарове - истинска храна. Днес има резени говеждо и сладки, а вчера бяха плодове. Сигурна съм, че и без преданите дарове старият Буда ще бъде благосклонен към толкова трудолюбие и ще донесе мечтаното.


       Деветнадесет снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23709

Категория: Изкуство
Прочетен: 3149 Коментари: 12 Гласове: 18
Последна промяна: 28.05.2012 18:52

       Тук времето не е спряло - по-скоро си тече по свои, различни закони. И представата за училищен двор даже е друга. Много ме изненада водното колело по средата му. Задвижва се с педали, но за какво са използвали енергията му, Сун не можа да ми обясни... Нямаше и пояснителна табелка наоколо. Колкото познати китайци питах за съоръжението , всички вдигаха рамене. Може би е служело за напояване, а може би за нещо друго... И точно когато вече мислех да ви го оставя като загадка, дойде обяснението от Джанбин: Това е само модел на водно колело, каквито са използвали в миналото за пренасочване на водата за напояване на по-високо ниво. Имаме вече отговора!
       Пред водното колело е приседнала на колене млада музикантка, галеща унесено струните на цина, застинала във вечността. Очарова ме семплата изисканост на Изтока. От прочетените книги за живота на жените в Китай знам, че цинът им е бил любим инструмент в миналото. Той е най-древният китайски струнен инструмент, отличаващ се с простота и красива изработка. Наред с пипата. Мисля си - някой може и да съществува без изкуство, но никой не може да бъде жив без него.

      Излизаме от двора на училището и неволно се проточваме в индийска нишка. А как иначе бихте могли да минете по тази уличка? Усещането е клаустрофобично, стените ме притискат и ми се иска да се провикна като Алеко:  "О, въздух, въздух! Светлина!". Но не можем така да копираме класиците, нали... Затова и тихичко си въздъхвам, поглеждайки нагоре към синия отрязък небе... Тази теснотия и кривуличене на уличките си имат житейско обяснение - едно, за да предпазят селото от разбойници - често явление по онова време, и второ - да объркват пътя на духовете. Не е смешно - злите духове вървят само по права линия и не могат да вземат завоите. Те ще се замотаят в тази плетеница и няма да могат да досаждат на хората и да ги плашат...
     Едно от удоволствията на пътуването и досега с чужда култура е и в опознаването на мисленето и вярванията на другите хора. Извитите покриви също имат защитна функция: ако отгоре се спусне зъл дух, той няма да попадне в двора на къщата, а ще се подхлъзне и ще бъде отразен далеч в пространството. Старинните китайски къщи отвсякъде са оградени със стени - със същата цел - предпазване от духовете. Прозорците им гледат към вътрешния двор - никога към улицата. Като отворите единствената порта към двора, пред вас се изправя стена. Тя лесно може да бъде заобиколена от човек, но е непреодолима преграда за агресивния дух. Тази стена е прабабата на паравана.
     Мнозина снимаха тези комини като особеност на архитектурата, снимах ги и аз. Прилепени са към външната страна на фасадата. Вижда се ясно и линията от митични фигури, накацали по ръба на стрехите. И те плашат злите духове, а едновременно с това дават представа за социалния статус на стопанина, който статус определя броя им.

     Това са последните кривулици на селото. Сбогом, старо  имение, събирало през годините толкова тайни, трепети и надежди! Ще те помня като пазител на китайския дух и духовност.
    Излизаме и се озоваваме пак на площадчето с кладенеца. Щом ме видяха, че заставам пред тях в очакване, танцьорките се раздвижиха и музикантите взеха инструментите в ръце. Останалите туристи минаваха безразлично покрай импровизираната сцена - за тях тези танци не са нещо екзотично, те са част от културата , с която са израсли. Даже Сун и малкият се бяха запилели нанякъде.
    Жените в танцови костюми заеха местата си, погледнаха към мен и се понесоха с плавни движения, а оркестърът засвири. Сърцето ми трепна - тези хора танцуват заради мен - да впечатлят чужденката с изкуството си. За благодарност бях предан зрител - радвах им се и заснех целия им танц. Разбирателство без думи - беше красиво.

     Същата сцена на гордост от местното изкуство се повтори и край град Дънджоу, където пристигнахме след около час път. Край този град в провинция Шандун се е родил Циу Чудзи (1148 - 1227) - най-известният между Седмината Истински Таоисти от Севера. Философът е основател на таоистката секта Драконова порта. Когато се прочул, от императорското правителство го извикали в днешен  Пекин като мисионер на таоизма.
      През 1219 г. е поканен и от самия Чингиз хан да се срещне с него и да му разкрие тайната на безсмъртието. Циу Чудзи заедно с осемнадесет свои ученици е пътувал две години, преминавайки разстояние от пет хиляди километра, за да пристигне в снежните планини на днешен Афганистан. При срещата си с Чингиз хан, основател на династията Юан, той се опитал да го откаже от... убийството. Проповядвал му е таоистката доктрина, съветвал го е да почита Небето и да обича своя народ, както и да има чисто сърце. "Един прост начин на живот ще позволи на естествената сила на сърцето да блесне". Настоявал е, че и трите религии в Китай - конфуцианството, будизмът и таоизмът трябва да бъдат равнопоставени.
      Той е удостоен със званието "безсмъртен" и "велик учител" от владетеля.
      В негова чест край родния му град е изграден мемориален и манастирски комплекс, на които посветихме следобеда.
     При появата ми като единствена европейска туристка музикантите и танцьорките подхванаха своето представление. Простотата, лекотата и свободата да бъдеш себе си в китайците винаги ми е действала вдъхновяващо. Трогната, изгледах търпеливо танца до край, въпреки че групата ми вече се беше отдалечила доста. Догонвайки Сун, се спрях изненадана пред едно сиво - синьо огледално езеро. Краят му беше потънал в мъгла. За разлика от теснотията в имението, тук се радвахме на необятен простор.
      Пред нас е паметникът на Циу Чудзи и неговите ученици, застинали в обичайните си научни занимания. Неповикана изплува в съзнанието ми сцена от прекрасния филм "Конфуций" с режисьор и сценарист Мей Ху. Големият мислител пътува прокуден из страната заедно със своите ученици и книгите си, написани на бамбукови плочки. Внезапно ледът над езерото, по който вървяха, се пропука, каруцата с книгите се обърна и те потънаха на дъното... Помните ли как завърши епизодът...
    А ето я и входната врата за манастирския комплекс. Пъргава екскурзоводка заобяснява на посетителите детайли, които така си и останаха тайна за мен...
    Храмовете винаги приповдигат духа. Ароматът на свещите е различен и облеклото на монасите - също, но това съчетание от мъдрост, тишина и гостоприемство ще откриете във всеки манастир по света.
   Стопаните на духовната обител вероятно са намерили отговора на въпроса що е щастие, упражнявайки уменията си за съзерцание, концентрация и спокоен размисъл. Достолепие и увереност излъчват фигурите, облечени в черно. Пред един от храмовете туристите коленичиха на постелките за молитви и при всеки техен поклон монахът удряше с една палка по купата - камбана и приятен звън огласяше околността.
   Влизахме последователно във всички храмове. Особено впечатление ми направи богинята на земеделието и астрономията в последния, най-голям храм, както и насядалите божества, които повече приличаха на герои от епос...
 
    Връщаме се по обратния път, а там - насред полето - е издигната дълга внушителна колонада върху каменна основа. Под колоните има барелефи, изобразяващи митични герои.
    Накрая на обиколката - като връзка със съвремието - една от новите играчки. Надуваеми цилиндри във вода. Събуваш си обувките, влизаш в цилиндъра и започваш тренировка за космонавт... Стрелбище с балони, а за най-точните наградата е торбичка с ябълки. Не стреляхме, че народът беше изморен от впечатления и се отправи към транспорта отвън.
    Препълнена с щастливи нови спомени се наместих до Сун и момченцето й и аз.

   Двадесет и пет снимки по темата ви очакват на http://poblizo.com/http:  Извинете за неудобството.

До скоро! :)

Категория: Изкуство
Прочетен: 1952 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 24.04.2012 03:03

     Ако приемем, че Западът е Слънчевата половина на света, неговият творчески потeнциал, то Изтокът е неговата Лунна половина или душата му. В Имението на Моу открих и двете страни обединени.

     На всяка крачка се издигат стени - като преграда срещу външния свят (като в конструктор Лего се чувстваш)... Никакъв простор за погледа и мисълта, такова е внушението. Заплитайки се в китайските потайности - лабиринт от улички, алеи - коридори и дворчета, внезапно сред сивотата на постройките пред очите ми заиграха свежи цветни петна. Оживели от света на сенките, на красива лятна сцена певици, облечени в старинни одежди, представят любими откъси от кунчу опера - подобна, но по-стара от Пекинската опера, която доминира в Китай между 16 и 18 век. Това е традиционен китайски театър, в който се съчетават песни, четене, пантомима, танци, инструментална музика, акробатика и бойни изкуства. И за мен изпълненията са познати, въпреки че съм единствената европейска туристка в момента - в парка в Пънлай съм гледала подобни на импровизирана лятна сцена. Хората си я харесват - личи по прехласнатите изражения. Омагьосва ги лиризмът на текста, уникалният стил на пеене и елегантният танц... Пътят към кунчу операта е много дълъг - трае цял живот. Не се безпокоя за оцеляването на това прекрасно изкуство - то има бъдеще. И публиката му е от всички възрасти, а и много деца се посвещават на изучаването на тънкостите му.

    Продължаваме с пълна скорост по разклонения лабиринт. Попаднах като че ли на скоростно влакче - чакайте, не бързайте толкова, аз трябва да разбера нещата в детайли...
    Отворите - луна по алеите рамкират изящно дори и обикновената гледка и й придават романтично очарование. Тук се снимат и филми. Телевизионният сериал "Имението на Моу" си ползва готовите автентични декори.
    За стената от цветни камъни, наричана още "Тигровата кожа", собственикът е наел умели занаятчии. Майсторите са я украсили богато според формата и цветовете на камъните.
    Помислено е и за бомбоубежище, което е осигурявало защита на повече от тридесет души по време на японските бомбардировки. Влязохме и в Мемориалната зала, посветена на паметта на жертвите от антияпонската война (1937 - 1945).
    Прескачаме през епохите като в някакъв исторически калейдоскоп... Сега като разглеждам отново петстотинте снимки, се чудя как сме успели да видим всичко това за 3- 4 часа...
    Следващата зала е Погребална. Тук дълги редици от макетни фигури зад стъклени витрини показват как е изглеждало Голямото погребение (1870 г.). Организацията му е била поета от Дзиан Дженгуо - снахата на господаря. Едновременно са били погребани стопанинът Моу, един негов син и един от внуците му. Зрителите стоят потресени пред малките фигурки от възстановката на зрелищното траурно шествие, опасало цялата зала - музиканти, войници, опечалените, облечени в бяло (траурният цвят за Азия), носят се хоругви, паланкини...
     Колко е мимолетен животът - като вишнев цвят... "Животът и смъртта са едно и също нещо - казва Лао Дзъ. - Първото не може да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото.
     Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това също е естествено. Да премеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя".  Друг вид познание от нашето - по-ведро...
     Потопени в тъжното преживяване, излизаме бавно от залата, за да ни залее контрастно настроение - Сватбената зала! Животът в имението продължава...
    Тук паланкините са жизнерадостни -  покрити с изящно извезана яркочервена коприна - цветът на булката. Цветя, птици и фениксът - символ на неугасващата любов, на живота и на женското начало. Драконът и фениксът са взаимно допълващи се символи - според китайците когато драконът се извисява и фениксът танцува, хората ще се наслаждават на щастието в продължение на години, това ще донесе мир и спокойствие за всички под небето.
     Паланкинът е покрил стол, легло или дори малка стая, пренасяна от носачи. Използван е като луксозен транспорт в течение на векове в културите, където жената е изолирана от обществото извън дома си. Булката задължително е пренасяна в паланкин до дома на съпруга си. Сватбената трапеза е пред нас с двата червени стола отстрани, а на стената - благопожелания към младоженците. Оглеждам се неволно дали няма да се покаже отнякъде булката в червен чонсам. Следва тяхната стая с разкошно легло с балдахин, отново всичко е в червено - цвят на бога на щастието, даряващ богатство.
    Все още на празнична вълна, влизаме в следващата постройка, където се потапаме в друго народно изкуство - фигурки от тесто. Няма тайна - всичко се прави пред очите на зрителите така, както е ставало преди 300 години.Традицията е севернокитайска, тъй като тук се е ядял хляб, в Южен Китай предпочитан е оризът. Някога тестото се е правело от царевично брашно, а днес - от пшенично. Замесва се с мая, втасва няколко часа, разточва се и се оформят фигурките. Пекат се на пара (както и местният хляб манту), за да не хващат коричка и след изстиването им се оцветяват. Всичко на ръка, затова са уникални. Вярва се, че в зависимост от украсата фигурките ще донесат на притежателя им  богатство, щастие, дълъг живот и сила. Две от тях отпътуваха за Варна като подарък за децата ми.

    Най-после наближаваме училището на Моу - най-впечатляващата сграда в имението. Първо виждаме елегантната червена колонада пред входа. Посреща ни с поздрав каменният Конфуций - Учителят на десет хиляди поколения, както го наричат признателните китайци.
    Още в древността в китайската държава е създадена традиция да се оказва всестранна помощ на учените и да се стимулира развитието на науката. Огромната култгура на старата цивилизация, постиженията в областта на историята, философията, литературата и изкуството били възприети от младата феодална класа, която ги преработила, придала им ново съдържание и продължила да ги развива.
     Обучението по китайска калиграфия изисква наличието на "Четири съкровища": четка за писане, пръчица за мастило, мастилница и хартия. Тези четири богатства са изиграли важна роля в разпространението на културата и изкуството в Китай и с течение на времето самите мастилници са се превърнали в произведения на изкуството, събирани и от ценители колекционери. Един поглед към произхода и подбора на материалите на най-известните мастилници разкрива различни естетически стойности в китайската история на изкуството. В древността в тях първо са смилали пигмента на прах. Формата на тези "съкровища" може да е като лотосови листа, човешки лица, полумесеци, антични монети. Повечето са каменни, но има и от порцелан, бронз, лакирано дърво...

    Добре, добре, няма да подлагам повече търпението ви на изпитание - ще ви покажа и разкажа и за гигантската и безкрайно красива мастилница, макар и с риска да не прочетете пътеписа ми докрай (задава се и трета част :))  Малкият любопитко Сун Ие Чън вече е потънал във входа, и ние с майка му потегляме след него.
    Снимах надписа преди да вляза, имам доказателство. На вратата спрях смаяна - това е малък кораб, покрит с дракони, костенурки, митични създания, планини, феникси, цветя и птици, преплетени с неописуема фантазия! Каква красота! Истински шедьовър. Но къде е мастилницата?! Това е тя - посочва ми Сун. - Виж къде проблясва мастилото!
     Не знам дали Моу е имал представа в какво величие на човешкия талант и въображение ще се превърне камъкът, докаран чак от провинция Хъбей... Дори мащабите й не са най-впечатляващото, а именно изяществото. Тези мистични призрачни фигури, замръзнали върху нея. Дължина - 14,06 метра, ширина - 3,60 метра и височина - 1,20 метра! Да пишеш и да пееш! Какво по-вдъхновяващо за учениците, писателите, философите и калиграфите от една такава вълшебна мастилница...
     Подобни каменни мастилници са правени още от 770 г.пр.Хр. Станали са популярни през династията Танг и са известни най-вече в Северен Китай. Декорацията им често е била резбована върху скъпите лилаво сандалово дърво и розово дърво.
    А калиграфията е душата на китайското изобразително изкуство. Винаги се споменава редом с традиционната живопис. Седем са висшите училища по калиграфия и живопис само в Янтай. Това изкуство е живо и винаги съвременно.
     Обикалях от всички страни чудноватия кораб, снимах, но беше трудно да го обхвана целия, тъй като залата беше тясна. Не можех да се откъсна от него и да изляза, а имахме още толкова за разглеждане...

    Двадесет и пет снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23233

     Продължавам с трета, последна част от нашето пътешествие. До скоро!
 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1838 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 20.04.2012 10:28

      И най-красивата - добавям спокойно, без да съм видяла останалите претендентки. Скоро ще я видите и вие.

     Облачен октомври в Пънлай. Но в душата - слънце.
     "Искаш ли да отидем в Имението на Моу?" - пита ме Сун. Нямах представа какво е това имение, но я прекъснах бързо: "Естествено, Сун! Нали знаеш, че искам да отида навсякъде и да видя всичко!" Знае, знае - ентусиазмът ми я развеселява. Записваме се за екскурзията в една туристическа агенция.
     Срещаме се сутринта в уречения ден. Заедно с нас в маршрутката влизат три двойки китайци на средна възраст. Сун води и сина си - деветгодишния Сун Ие Чън (в превод - "Ще работи за велика кауза и ще има успех!").
     Пътуваме около два часа през Великата китайска равнина. На въпросите ми към шофьора за местностите, през които минаваме, той дава мъгляви отговори, както е обичайно тук... Или пък Сун не беше сигурна в превода - едно от двете!
     Времето не бърза за никъде. Както и ние - когато стигнем... Тук е така - животът си тече равно и спокойно, без излишна динамика.
     Слизаме на малък селски площад. Това е Чишиа - мястото, където се намира най-голямото и най-добре запазено феодално имение в Северен Китай. Дижу  (едрите земевладелци) са гръбнакът на феодален Китай. След 1949 г. комунистическото правителство конфискува земите и имуществото им и те са лишени от многовековните си привилегии (спомнете си филма "Последният император" на Бертолучи).
     Стоим пред входа на имението на Моу Молин (1789 - 1870) - виден севернокитайски феодал. В разцвета си семейството е притежавало 4 000 хектара земеделски земи и 8 000 хектара планини. Всяка година се е добивало повече от 3,3 милиона килограма зърно. Фамилното имение е започнато да се строи през 1722 - първата година от възкачването на престола на император Ион Джън от династията Цин. С богатството, натрупано от поколения, Моу Молин го е разширил до сегашния му вид. Днес то обхваща площ от два хектара и има повече от 480 стаи - по наши разбирания - дворец, но доста различен от европейските... Годишно се посещава от почти два милиона туристи.
      Но няма екскурзоводи с английски, затова тръгваме сами по тесните улички - коридори.
     При определяне местоположението на имението са били поканени специалисти по фън шуй, за да са сигурни господарите, че семейството ще бъде благословено с голямо богатство и късмет. Фън шуй е древната китайска практика на подреждане на пространството, за да се постигне хармония с околната среда. Така имението се намира в благоприятен район, където двете енергии от Вселената - на успеха и на щастието - се срещат.
     За да запази своята мистична енергия, имението е оформено като древна ключалка. В него има три големи двора и няколко квадратни площада, заобиколени от къщи от всички страни. Безкрайният поток от туристи тече устремно, завихря се по дворовете и се оттича нататък по лабиринта. С утехата, че по-добре като вихър, отколкото никак, препускаме и ние с останалите.
     Писател, облечен в носия, предлага книгата си, дава автограф и позира за снимки. Оставам само със снимка за спомен и влизам в поредната къща. При оформлението на имението е спазена социалната йерархия - задължителната храмова зала, където по време на празници семейството отдава почит на починалите предци на специален олтар. Господарят е живял на горния етаж, съпругата му, конкубините и децата му - на долния, а слугите са в отделна къща. През целия си живот той е имал една съпруга, четири наложници, бил е баща на петима синове и шест дъщери.
     Господарите не са имали определено меню, те са можели да ядат каквото пожелаят. Счетоводителите, частните учители и техните семейства обаче, са ядяли едно и също всеки ден - парен хляб (манту) и готвено ядене за закуска и вечеря, а за обяд - ориз и готвено. На наемните работници, слугите и бавачките се полагали само просени питки и туршия.
    Има още плевни, мелница, аптека, лятна сцена, погребална зала, бомбоубежище и поредица работилници - истински китайски Етъра - сърцето и душата на народните занаяти и изкуства. Е, разбира се, нашият Етър с простора и зеленината си е много по-красив и въздействащ от поставените в кошари работилнички. Но все пак можах да сравня изкуствата на двата народа. Някои са общи, има, разбира се, и специфични за района.
    Докато надничаме през кошарите и щракам с апарата, Сун подхваща следната история за стопанина Моу: "Моу Молин се обличал в обикновени селски дрехи, когато предприемал дълги пътувания. Бедното му облекло било изпитана тактика както против разбойниците по пътищата, така и  за заблуда на някои превзети търговци в големите градове.
    Веднъж той отишъл в Янтай (най-близкия голям град, днес със седем милиона жители) със свои съдружници да направи някои покупки. Видял да се продават купчини седла в магазина до хана, където бил отседнал. Хрумнала му една идея, той отишъл при собственика на магазина и го попитал наивно - глуповато: "Колко струва пейката?" (тук вече аз предвкусвах победата на китайския Хитър Петър и цялата се превърнах в слух). Съдейки по неговата външност и глупавия въпрос, магазинерът помислил, че той е беден и невеж селянин и отговорил презрително: "Един юан за една... Имаш ли един юан?". Моу хвърлил бегъл поглед на стоката и, преструвайки се, че брои парите си в чантата, казал: "Нямам много пари в себе си. Моля, дайте ми като начало петстотин броя!" В същото време той хвърлил чантата с петстотин юана на тезгяха, оставяйки търговеца смаян и объркан. Като собственик на приличен магазин той трябвало да си спази думата. Моу също знаел това много добре и продължил да го притиска, с което привличал все повече зрители (надхитрянето в магазина - любимо китайско зрелище! Не питай старило, а патило...) Заобиколен от шумна тълпа, и разтревожен от повече загуби, изпотеният собственик викал отчаяно: "Тази стока може да бъде продадена само на този клиент, който е платил, но на никой друг!" Тогава той с болка подал петстотин от седлата на Моу, който си тръгнал с чест и достойнство. Умният човек наел мулета, с които откарал стоката в Чишиа и скоро направил състояние от нея.

        И ние знаем много подобни поучителни истории, но с герой нашият мъдрец Хитър Петър. Случката с Моу по асоциативен път ме отведе до един епизод от пънлайското ми ежедневие (няма как да не спомена следната особеност на китайския характер). Позната китайка ме покани да излезем заедно по магазините - за мен неприятно занимание, но за тукашните жени - вдъхновено състезание по пазарене с търговците - умение, изведено в култ. Слад дълго надприказване с продавачката и мерене на безброй якета, тя се спира на едно и обобщава: "Нищо, че ми е малко, ще го взема, защото е евтино!" Ключовата дума е евтино - няма значение дали стоката ви харесва или подхожда, нали е евтина...
       Корените на тази хилядолетна философия са чудесно илюстрирани със следния цитат от сборника "Юанши Чанцин", писан през 821 г., на който попаднах днес. Съвети на роднините към начинаещия търговец: "По-добре е да се сдобиеш с печалба, отколкото със  слава. Тичайки за слава, не винаги можеш да постигнеш успех, а в търсенето на печалба никога няма да се излъжеш в сметките си. При продажба на стоки съумявай да излъжеш. Съумявай да измамиш митничаря в митницата, така ще нараства богатството ти и няма да претърпиш загуба... Изучавай тайните знаци на търговията. И не се съобразявай даже със земляка си.".

    Следва втора част.  Осемнайсет снимки за илюстрация ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23183  
До скоро!
Категория: Изкуство
Прочетен: 1223 Коментари: 2 Гласове: 10
Последна промяна: 12.04.2012 17:08

         Пътувах натам, откъдето през цялото време получавах във Варна нетърпеливи имейли: "Хайде, кога ще се върнеш? Липсваш ми" и "Откакто замина, в живота ми има празнота"... Как няма да бързаш към такива приятели?
       Срещнахме се в Пънлай. То беше радост! Да споделиш своите очи с чуждите. В приятелските очи - няма я прословутата азиатска непроницаемост... Те светят, греят със споделеното щастие и тези мигове не се забравят... Сун безгрижно ме попита: "Като заминеш налято за България, кога ще си дойдеш пак?"
"Заминавам завинаги, Сун..." Тя нищо не каза, само няколко сълзи се отрониха от очите й. После бързо се съвзе и опита да придаде бодрост на гласа си: "Но до лятото имаме време..."

        Трета пролет посрещам вече тук. Суха, мразовита, слънчева - китайска морска пролет. По нещо прилича на варненската, въпреки че според местните е настъпила още на 23 януари, заедно с Новата година, драконската... Леденият вятър развява вече над парка пъстри хвърчила, наизлязоха по алеите мъже с бичове, а плющенето им отеква като пушечен изстрел из целия квартал... Любими занимания. Мъжете гордо позират за снимки, размахвайки саморъчното оръжие. Понякога ми дават да опитам и аз - не пробвайте това без учител - движението е усукващо и отривисто, ръцете се сменят светкавично, ако не знаете как, може да се ударите лошо. Още не са изнесли пумпалите, нунчите и музиката за танците из парка, нека се постопли малко...
         Раздадох мартеници на приятели с подробни указания кога и как да се закичат и с обещание да бъдат здрави и щастливи. Щастлива бях и аз, когато на Баба Марта освен нас - петимата българи, и няколко пънлайчани разнасяха из града националното ни пожелание за здраве.

        Докато ме нямаше за три месеца, тук са се случили важни събития - три нови китайчета поздравиха света. Деца на приятели - Лианг и Маа имат синове, а Чу - дъщеричка. Очакваме още двама сина - на Джанк и на Нини... Толкова желани и чакани - единствени деца в семейството. Родителите им са от поколението на 80-те - млади и щастливи, първите, които са по едно дете. Задоволени хора, много от тях са завършили колеж, знаят какво искат от живота. Разбира се, след 20 - та си годишнина те се сблъскват и с някои проблеми, породени от китайските традиции, но - за това друг път... Темата сега е бъдещето на Китай - тези важни, сериозни и прекрасни, както се вижда от снимките, младенци.
         Първа проплака в края на октомври госпожица Чу Янг - дъщеричката на Чу, колега на съпруга ми. Собственото й име Янг означава "слънчева светлина", или перифразирано - Светлозара, Лъчезара или просто Светла. В Древен Китай новородената Янг би била оставена в ъгъла на стаята на кучешка постеля, забавлявайки се с парчета от глинени съдове. Традиционно тук никога не е имало равноправие между половете. Семейният клан е бил загрижен за раждането на синове, които да продължат рода. Новороденото момче се е поставяло на празнична подложка и близките са го успокоявали като му давали скъпи играчки. За да родят син на всяка цена, китайките са прибягвали към всевъзможни заклинания и гадания.
         "Малка радост" - така наричат китайците бебето момиченце. Днес на сто момичета се раждат 130 момчета. Според последни изследвания увеличаващото се междуполово неравновесие се дължи на абортите на момиченца - най-вече в селските райони, а ултразвуковите прегледи, въведени в края на 80-те, са засилили тази практика. Тя е причина за голяма тревога в Китай - повече от 24 милиона млади мъже ще се окажат без съпруги към 2020 г. според Китайската Академия за социални науки. Това ще доведе до бракове между хора от различни поколения, ще се засили и трафикът на хора в много части на страната. Мъжете от по-бедните райони ще останат ергени през целия си живот.
          Най-сериозният демографски проблем за най-големия народ в света се изостря и от нежеланието сред младите китайци от градовете да имат въобще деца. Хората много са се променили през последните двадесет години. Младите двойки предпочитат да живеят живота "двойни доходи без деца" (има вече и такъв термин).
          И сега законът разрешава по селата второ дете, ако първото е момиче. В градовете обаче - не, дори някои семейства не регистрират новородените си дъщери, за да могат да имат второ дете. Затова и преброяванията на населението никога не могат да бъдат точни - при толкова укрити деца... Нерегистрираното дете означава, че то живее нелегално в страната, без гражданство - не може да ходи на училище, да постъпи в болница или да започне работа... Дори не може да си купи билет за влак - и там искат лична карта.
          Но да се върнем при нашата чаровница Слънчева светлина. Нея не я грози такава опасност - като единствено дете тя е дълго чакана и обичана от родителите си.
          Годината на Дракона е смятана за  много благоприятна за раждане. Младите майки таят надеждата, че техните малки "дракончета" ще станат велики хора. Затова и тази година се очакват много бебета. Създаването на дете се счита за едно от най-важните задължения в живота на човека. Според древните китайци бездетното семейство е застигнато от голямо проклятие. Его защо има много традиции, свързани с бременността и раждането. Бременната жена тук винаги се е радвала на голяма почит и уважение. Близките й се стараят по всякакъв начин да направят живота й през деветте месеца колкото може по-приятен. Бъдещата майка се храни със специално приготвени за състоянието й ястия и пие отвари от различни китайски билки, които подпомагат развитието на плода.
         Когато Маа разбра благата вест, че ще става майка, веднага спря работа, но идваше известно време в школата. Сядаше важно в едно кресло, облечена в красива широка рокля, макар още да не й личеше и се оставяше на радостта на момичетата. Те пристигаха за репетиция една по една, първо отиваха при нея и нежно я милваха по коремчето. Носехме й разни лакомства. Маа не отказваше никое и си ги хапваше с достойнство...
         Сега вече е майка на син! За синове се вдига голям шум - чак и знаме се побива на прозореца. Видяхме го с Уан Уей, когато отидохме на 13 -я ден на бебе - червено знаме със златен надпис - благопожелания за новородения син - всички да знаят! Понякога се окачват две знамена - или има близнаци, или вторият флаг е от бабата и дядото. Тук не се чака дълго за посещение - след десетия ден приятелките на майката идват да я видят. Голяма чест за един чужденец е да бъде поканен в дома на китаец - гостите се канят обикновено на заведение. Но ние с Маа не сме чужденки една за друга...
           Посрещна ни гордият татко на малкия Сун Джин Хао. В превод името му означава "блестящо бъдеще", но млечното му име е Хай Джян - "безопасно море" - в чест на дядо му и прадядо му, които са рибари. За имената е интересно. Те са пожелателни - вярва се, че името води до по-добро бъдеще за детето. Мъжките имена са свързани със здраве, сила, твърдост и успех, а женските - с красота и цветя. Има и изключения - например името на приятелката ми Сун Фу Рен означава "богата жена".
         Днес има над 700 различни китайски фамилни имена. Разнообразието зависи в по-голяма степен от собствените имена, а не от фамилните. На първо място се пишат фамилиите, а при обръщение не се разделят от собствените имена: Ян Шао, Джан Бин, Уан Уей...
        Хората от провинцията често носят имена, отразяващи живота в селските райони, например "Голям вол". Понякога момиченце получава име като "Надежда за по-малък брат" или "Ще получи по-малък брат". Освен официалното, има и други видове имена: млечно (в ранното детство), училищно име, "карикатурни" имена, западно (след икономическите реформи на Дън Сяо Пин - за улеснение на западните бизнес партньори. Изненадващо се възприемат и като патриотични поради тяхната връзка с икономическия прогрес). А има и посмъртно (храмово) - само за императори...
       Едно име може да има няколко значения, някои много поетични. Аи означава любов, привързаност, приятелство, Баи - бял, чист, Бао - съкровище, похвала, Чао - да надмине, Чун - извор, изток, Хуанг - ярък, мъдър, Хаи - море, щастлив, радостен, Линг - дух, душа, камбана...
       Та влизаме ние при Хай Джян, даваме подаръците на майка му, защото той не се впечатлява особено, радваме му се, правим малко снимки и слушаме разказа на Маа за някои обичаи. След голямото събитие семейството три дни вари яйца, боядисва ги в червено и ги раздава на роднини, съседи и приятели.Ако имат момче, яйцата са 99, а ако е момиче - сто. Родилката един месец не излиза от къщи, а след това отива у родителите си и гостува 10 - 15 дни с бебето.
        Навършването на сто дни е празник. Идват роднини да благословят бебето, носят му дрехи, бижута, сребърна огърлица за дълъг живот. Майката отива пред олтара на богинята на милосърдието Гуанин, за да й благодари за детето. Бащата му дава име и извършва обреда на подстригването.
        На една година се прави прощъпулник, подобно на нашия. Пред бебето се нареждат няколко предмета - пари, книга, писалка и други - и то трябва да си избере един. По избора се гадае за бъдещето му.
        Маа има помощница, която се грижи за бебето, тъй като бабите работят и не могат да помагат. Не стоим много и на тръгване благославяме мъника да е здрав и щастлив и да радва родителите си.
       Тези дни предстои да посетим и третия ни нов приятел - Лианг Младши. Когато той се роди, получих светкавично имейл от баща му с единствените две думи, така жадувани от всеки китаец - "Моят син!"  - и множество снимки на бебока. Вълнението и гордостта са неописуеми. Щастието е огромно.
       "Избрах името му насън - разказва Лианг. - Собственото му име е Джин Тай, където двете думи имат по няколко значения. Джин - ярък, умен, сияен, весел и блестящ, а Тай - достоен, горд, важен, здрав и читав". Като гледам, в тези две имена се съдържат всички хубави пожелания за един бъдещ мъж. Желаем му ги и ние.

      По старо местно поверие ако бебето плаче много, родителите написват името му на много листчета, застават на кръстопът и ги раздават на случайни минувачи. Вярва се, че колкото пъти се произнася името на човек, толкова повече той се изпълва със сили. Надявам се, че като споменаваме с обич имената, ще вдъхнем повече сила на трите невръстни деца на Китай.
      Да сте живи и здрави, Чу Янг, Хай Джян и Лианг Джин Тай!


http://poblizo.com/?p=22953  - тук можете да видите снимките по материала. Извинете за неудобството.
    


          


Категория: Изкуство
Прочетен: 1811 Коментари: 6 Гласове: 7
Последна промяна: 21.03.2012 17:10

          Добре дошли на сватба по пънлайски! Не по китайски, защото тук всеки край, град, че  и село пазят различни обичаи. Всъщност сватбите са три, а аз ги сглобявам в една мозайка за вас, тъй като човек не може да присъства на всички части на една сватба. Вие сте или от страната на булката, или от страната на младоженеца, нали? Е, те канят своите гости в различни дни - първият ден е за близките на жениха.

        На селска сватба вече сме ходили ("Любовта е пролет, но цяла година"), сега ще празнуваме в града. Кумове няма. Гостите не присъстват на самото подписване, то е в друг ден в общината. Омъжената дама не променя бащината си фамилия. И снимките за албумите се правят с месеци по-рано - те не включват сватбената церемония, нито близките на нея...
      Първата година като пристигнахме в Китай, гледах младоженци само по плажа - като най-романтично място те го избираха, за да си правят снимки за албумите. Направи ми впечатление, че изпод запретнатите бели булчински рокли често се подаваха прозаични ботуши и дънки. Като че ли момичетата са се пременили за маскен бал с взети под наем дрехи. Направих си богата колекция от снимки на непознати младоженци. Те нямаха нищо против да ги снимат и други хора, освен наетия за сесията фотограф - режисьор, който търпеливо ги нагласявше и често сам им изиграваше търсените пози прадварително. Мислех си, как ли изглежда китайската сватба...

                      image двойката чака ред за снимки

        Поканиха ме на две сватби предното лято, а трета (вземането на булката) гледах и снимах пред входа, в който живея.
       Първа беше сватбата на една девойка от блока, само два дни преди празника на Маа - моята учителка по танци. Маа ме беше поканила още през юли, но датата се определя от двете майки - тъщата и свекарвата по-късно. В китайската култура от хилядолетия бракът се смята повече за фамилен въпрос, отколкото за нещо лично между двама души. Това е първата стъпка - изборът на щастлива дата въз основа на датите и часовете на раждане на младите. Четни дати и месеци са за предпочитане (впрочем и цветята в букетите трябва да са четен брой, нечетен е само за починалите - обратно на нашата традиция. То и белият цвят е траурен в Азия, но в сватбените ритуали напоследък се наблюдава известно поевропейчване - бяла рокля, шаферки...).

        Рано сутринта булката започват да я разкрасяват. Има специална церемония по сресване на косата с четири наричания. Първото сресване - да останете заедно цял живот! При второто - да има хармония във вашия брак! Трето - да си благословена с много деца и внуци! И четвърто сресване - бъди благословена с дълголетие!
        След този ритуал на невестата се поднася сладка супа с розови топки ориз като пожелание за пълен със сладости брак.
        И ето- в седем сутринта младоженецът тръгва от дома на родителите си с фойерверки и сподирен от пикап с музиканти в каросерията.

               image

      Сватбената кола е украсена с живи цветя, кукли и йероглифа "двойна радост" (според китайската поговорка "щастието идва по двойки"). На входа, където живее избраницата, е залепен същият "щастлив" йероглиф и се веят весело червени панделки. Кварталът се оглася от пронизителния звук на народните инструменти и ритмичното звънтене на чинелите. Кавалкадата спира пред входа и оглушителен трясък от пиратки разпръсква злите духове и призовава съседите: "Сватба има!".

    Вземането на булката е обичай, подобен на нашия. Пак така има престорено боричкане на входа, където пътят на жениха към дома на булката е препречен и той трябва да преодолее препятствието с ... подкуп. Червеният плик с пари влиза в действие.

         следва продължение

http://poblizo.com/?p=21444

За съжаление, по неизвестни за мен причини, снимки повече не могат да се качват в моите постинги. Предлагам на читателите да разгледат целия материал с много снимки на посочения по-горе линк.
Поздрави!

Категория: Изкуство
Прочетен: 1698 Коментари: 6 Гласове: 16
Последна промяна: 25.02.2012 09:25
                      (молба за подкрепа)

    Така наричат Чандао - град, спуснат върху едноименния остров. Окръг Чандао се намира в провинция Шандун, на север от Пънлай и включва архипелаг от 32 острова. Десет от тях са заселени (общо 52 000 жители), останалите са необитаеми. Веригата от острови е известна с красивите си плажове и живописни варовикови скали.

image  качваме се с моя водач Джанбин на пътническо корабче от Пънлай

   Главният поминък тук са морските ферми, в които се отглеждат любими китайски лакомства - морски краставици (не растението, а вид скъпо мекотело с жилаво месо), морски охлюви, таралежи, миди, кафяви водорасли, дори риба. Другият отрасъл е туризмът, но отскоро. До преди три години Чандао е бил затворен за чужденци поради многобройните си военни съоръжения. Островитяните незабавно са докладвали всички външни лица на властта. Западноевропейците, откривани на острова, бързо бивали натоварвани от полицията на следващия ферибот за сушата. Островите са открити за чужденци едва от декември 2008 и заради дългата изолация са сравнително непознати за външния свят.

image  остров Чандао

                                  image  морска гара Чандао

image  крайбрежната улица


             Приятели, целият пътепис може да се прочете в poblizo.com  - той участва в конкурса "По света" - http://poblizo.com/?p=20983#more-20983

   Ще ви бъда благодарна, ако ме подкрепите с гласуване във Фейсбук, на страницата на poblizo.com   - до 29 октомври.

         Слънчева и спокойна есен от мен!
Категория: Изкуство
Прочетен: 3279 Коментари: 14 Гласове: 12
Последна промяна: 06.10.2011 03:38
image


                                     
 
            

          Идеята дойде от Моника - моя холандска приятелка. Когато се завърна от Шанхай със съпруга си, между разказите за забележителностите, тя ми спомена за два феномена, които обикновено убягват на вниманието на туристите - улицата на вторите съпруги и брачния пазар. За първи път чувах за тях и Моника накратко ми обясни, че на тази улица в луксозни жилища живеели младите и красиви "втори съпруги" на богатите китайци. Те карали скъпи коли и пазарували само в бутици. Любопитството ми се разпали, но Моника не знаеше повече. Подари ми само тази снимка, която е направила на брачния пазар.
         Реших да поговоря с познати китайци, въпреки че темата можеше да е болезнена за тях, съзнавах това. Но нали е част от живота им, а аз искам да го опозная, да разбуля мистерията...
        - Защо се интересуваш от тази тема - засегна се Джанбин. - Този феномен го има и в Америка, и в някои африкански страни. "Втори съпруги" (er nai) стават бедни момичета, които са изгубили своя дух. Понякога те дори обикват своите господари. Всичко лошо изчезва в техния живот за една секунда. Животът им става вълшебна приказка...

          Хай Мън ми разказа, че когато била двадесетгодишна и работела в Нандзин, срещнала мъж, два пъти по-възрастен от нея. Той я харесал и й предложил да му стане втора съпруга, тъй като от първата нямал деца. Като военен той нямал право да се разведе и така кръгът на нещастието му се затварял. Девойката му отказала и те се разделили. Сега той живее в Пекин, навярно си е намерил втора съпруга и се радва на рожба...
         Но такива случаи са изолирани. По-често разбогателите се мъже, вече на години, не искат да се примирят с природните закони. Чрез младите си наложници - живи кукли, те демонстрират не само финансова, но и жизнена мощ и енергия... И не е само една улица в Шанхай, а цял комплекс, многоетажен, известен с наемателките си - шанхайските метреси, наричани благовидно "втори съпруги". Er nai са на върха на планината от китайската търговия със секс.
         Древната роля на конкубина има модерен вариант и днес е превърната в доходоносна кариера за някои млади китайки. Това е сделка. Богаташът иска от втората съпруга дете и да го представя в общаството така, че другите мъже да му завиждат. И двете страни имат задължението да се държат благоприлично един към друг на публични места, така че да се спечели уважението на другите хора. Това е ключът към загадката - престижът и доброто име на преуспелия - той демонстрира благосъстояние с живото си тамагочи - безправно и безсловесно като прочутата играчка... До неотдавна съпругата сама е избирала наложници за богатия си съпруг, сега е "избавена" от това унизително задължение...
        
image                    Шанхай


                                            image

  
              Коравосърдечен и непрощаващ бизнес. Много от тези  носещи Гучи и каращи беемвета момичета биват изоставяни когато стигнат 30-те и това се знае предварително. Уговаря се един от двата вида договори - краткосрочен или дългосрочен, никога безсрочен... Забранени от закона, но на практика на показ, едновременно им се възхищават и ги осъждат, както конкубините винаги са били. Част от тях са дъщери на селяни, други са студентки, които се издържат по този начин.
            Начинът им на живот е отражение на възможностите на господаря. Напълно безпомощни в мига, в който той изгуби интерес към тях, остават на улицата без пукнат грош. Той пък си избира друга.
           В специален сайт в интернет може да се прочете лозунгът: "Вторите съпруги са хора и имат своите човешки права" Адвокат предлага услугите си на тези жени, но те рядко се оплакват. Използвани и потискани от властните си любовници, те приемат това за нещо нормално, за част от традициите... Както очевидно го приемат и първите, законни съпруги.

         Тъй като потомството е много важно в китайската култура, Китай практикува полигамия в продължение на хиляди години. В миналото императорите са имали стотици до хиляди наложници. Една китайка ме попита как така в Европа един цар има само една царица, нали властта е в неговите раце. Китайците винаги са свързвали богатството и властта с многоженството.
         Законът "едно семейство - едно дете" е въведен през 1980 от Дън Сяопин като средство за намаляване на бедността. Богаташите винаги са заобикаляли закона - това е един от начините.

           Ако в САЩ и в Европа любовницата се пази в тайна от законната съпруга и от обществото и ако Мария - Тереза Австрийска е била забранила на жените с древни професии да се разхождат на публични места редом до почтените дами, то тук в Азия е точно обратното. Семейните жени доскоро не са имали достъп до външния свят и неговия блясък, наказани да не прекрачват прага на дома си до живот. Техните съпрузи са се забавлявали открито по ресторанти и театри с мин дзи, или момичетата на цветята в Китай или с гейшите в Япония.  "... хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чиито живот бе пълен с цели".  Пред театър  "Минамидза"  "тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния" - Артър Голдън - "Мемоарите на една гейша". Никъде не се споменават съпругите на тези мъже - светските развлечения не са за тях.  Та не може да не са останали  следи от старите азиатски представи за ролята на мъжа и жената в обществото. Друг свят, друга подредба на ценностите...

             И към края - няколко думи за шанхайския брачен пазар - анахронизъм или актуална действителност... В събота и неделя между 12 и 15 часа можете да го откриете в Народния парк, около Порта 5, срещу театъра. Родители - с или дори без съгласието на техните деца, организират срещи и уговарят брачен партньор за наследниците си. Местният сватовник г-н Фу казва: "Въпреки че за момичетата от Шанхай не е трудно да си намерят съпруг, все още имам много имена в моите списъци".

             
          Такива пазари има и в други големи градове - например в Янтай родители се събират два пъти в месеца.
          Бракът в Китай винаги е бил работа на родителите. Един баща държи снимка на дъщеря си и говори на струпалата се около него малка група: "Дъщеря ми следва в австралийски университет. Дошъл съм да й намеря съпруг".
          На първата снимка се вижда как родители преписват данни от списъци на кандидат женихи - ръст, тегло, образование, професия и заплата.
         Само след десет години тук ще има 24 милиона неженени мъже, които не могат да си намерят съпруги. И сега в някои гранични с Виетнам райони се внасят нелегално виетнамки за съпруги...

          С присъщия си оптимизъм Сун внесе "светлинка" в обсъжданата иначе мрачна според мен тема:  "Er nai? Да, знам, има ги много и в Хай Джинюан (нашият квартал е луксозен, но не знаех, че се ползва с такава слава) - засмя се тя. - Даже познавам лично една. Родителите им не се гневят, че са избрали такъв път, защото дъщерите им разполагат с много пари и им помагат. А и ако момичетата са умни, могат да спестят пари и да се омъжат за някое хубаво момче... Да, и за брачния пазар знам - там едни родители представят децата си на други родители в търсене на подходяща партия. Младите са много заети с работа и нямат време за запознанства и срещи."

        "- И животът им става вълшебна приказка" - каза замислено Джанбин. Дали...


                                                                 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1701 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 11.09.2011 16:56

                             image  нещо европейско, даже балканско

    Мъжката част от компанията вече нямаше търпение да опита прочутите китайски вина в Музея на виното. Отидохме пеша до там, не беше далеч. Строгата сива сграда ни респектира с надпис: "Музей за култура на виното Чангиу". Билетът е петдесет юана (десет лева) с включена дегустация.

           image Музея на виното

   В просторния двор никакви веселяшки изпълнения - спретнато шадраванче със скулптура в средата, стена с традиционни каменни релефи, стара сграда, където френски майстори винари са обучавали китайските си колеги...

                  image гледка от двора на музея

            image и бонзаят е в буре...

         Единственият експонат, който загатва за несериозния характер на прочутата напитка, е самоделен музикален инструмент от винени бутилки, окачени на рамка, по които може да се свири с помощта на метална лъжица...

         image "музикалният инструмент"

     Ето я статуята на главния виновник виното да се настани завинаги в живота на китайците. Джан Бъши е роден в провинция Гуандон. Високообразованият китайски емигрант е основател на първата в страната винарска изба, наречена "Янтайска винарска изба Чангиу" през 1892.

            image  Джан Бъши

      Голямата изба Чангиу е започната през 1894 и е завършена за единадесет години. Тя е дълбока седем метра. Естествената й температура е много добра за виното и брендита. Повече от хиляда бъчви са разположени на площ от 2 666 кв. метра и това е най-голямата изба в Азия.

    Влизаме в огромно фоайе, вдясно - бар с отбрани питиета, след който започват залите - снимки на пионерите във винопроизводството, стари етикети за вино, преси и всякакви съоръжения и реликви. И навсякъде въздухът е пропит с характерната винена миризма. Как иначе - в царството на виното сме. Скулптури от бронз и макети  онагледяват целия производствен процес - от брането на грозде до бутилирането на еликсира.

         image  фоайето

                image  първа зала - снимането забранено...

       Слязохме в избата и докато снимаме всички размери бъчви, стигнахме до мястото за дегустация. Откъснаха ни част от билетите, срещу което получихме по един пръст бяло и червено вино. Както очаквахме, червеното беше по-добро от бялото, но не и по-добро от нашето.

    За края на обиколката е запазена атракцията - трите най-големи и най-стари дъбови бъчви в Азия - бъчвите кралски размер. Те са изработени в зората на компанията Чангиу и всяка има обем от петнадесет тона. Съвсем заслужено са покрити с дълги червени панделки, които подчертават достойнството им...

          image  "кралска" бъчва

      На втория етаж са наградите на винарската изба, старинни винени чаши, сувенири и отново - скулптури за онагледяване на тайнството "правене на вино", включително белене на кората на корков дъб. Тук се и проследява историята на виното от Библията до наши дни.

                image как се бели корков дъб

          Последва закъснял обяд и пазаруване в един от най-големите централни магазини, който по съдържание прилича на нашенски селски смесен магазин, а по площ - на малък квартал.

          image  пред магазина пържат закуски на открито

    Поемаме обратно към Пънлай - от двете страни на пътя гледаме непознати реки и винарни, построени в стила на френски замъци. Понякога ей така, насред полето, изниква сред нищото стройна група високи блокове. И отново - поле... Обясниха ни, че на това място е било село, къщите са съборени и хората - настанени в новите блокове, и те да разберат от удобствата на градския живот. Обикновено някаква компания построява и фабрика наблизо, така поминъкът е осигурен.

     "Димящата кула" остава далеч зад нас, но често и с удоволствие ще се връщаме там.

Категория: Изкуство
Прочетен: 3260 Коментари: 7 Гласове: 10
Последна промяна: 11.10.2011 08:16

       С тази екзотична легенда в мислите продължаваме към Янтай - обикновен китайски седеммилионен град. Дълго се пътува от предградията към центъра, но по улиците не се чувства пренаселеност. Времето - типично пролетно, народът наизлязъл радостен на въздух. Джанбин си беше приготвил по моя молба лист с адресите на някои музеи. Той е от Хубей - Южен Китай - и този край също му е непознат.
    Първо ни заведе в Културния център - огромна сграда, китайците си падат по мега сгради, улици и градски пространства. Подобно на нашите културни домове и читалища, и тук деца и възрастни могат да се посветят на любими изкуства - пеене, танци, калиграфия, китайско рисуване, европейска живопис, народни и класически инструменти.

                    image

         image  пред културния дом

                             image един от най-хубавите акварели в изложбената зала към дома

        image древна музикантка

       Янтай е разположен на брега на морето Бохай в североизточната китайска провинция Шандун. Името му означава "димяща кула" и идва от наблюдателните кули, построени на връх Чи през 1398 - при царуването на император Хонгу, основателя на династията Мин. От кулите стражите са сигнализирали с дим за нашествието на японски пирати.
     Регионът на Янтай някога е бил феодално царство на име Лай до периода "Войни между царствата", траял от 475 г.пр. Хр. до 221 г.пр.Хр., когато е наречено царство Ци.
     Едва през 1861 Янтай отваря пристанището си за търговия със света. Седемнадесет нации, включително британската, откриват посолства в града. Последователно той е бил във владение на британци, германци и японци. Днес е вторият индустриален град в провинция Шандун след Чиндао. Областта е известна с производството на череши (дори и през зимата зреят в оранжерии) и на ябълки (местните хора вярват, че тук растат най-хубавите ябълки в света).

    След като се насладихме на традиционни китайски акварели в Културния дом, Джанбин ни поведе към Музея за стара култура с храм на морската богиня Мазу - закрилницата на моряците и рибарите. Изложени са литографии и акварели на стари майстори, а отстрани са строени древни китайски оръжия.

         image Музеят за стара култура

                  image подпокривното пространство

       image оръжията са от дясната страна на олтара в храма на Мазу

      След храма отсреща се изправя Централната порта, излязла от приказките. Украсата е изящна дърворезба с мотиви и сцени от старата китайска история и фолклор. Всичко е изработено с много любов и талант.

              image

       Чудната порта на времето ни открива гледкакъм друга част от традиционната градина, в дъното на която неочаквано се издига оперна сцена от дърво. И тя има своята история и премеждия - измайсторена е във Фуджиан и е претърпяла корабокрушение по време на транспортирането си. В Янтай я поправят и монтират в градината пред храма на морската богиня. На нея са се играели представления на Пекинската опера в чест на Мазу. 

             image оперната сцена

   Култът към тази богиня е започнал през династията Мин, когато множество храмове в нейна чест са издигнати в цял Китай. Мазу има силно влияние в източноазиатската морска култура.

           image  интересен контраст

      image  Джанбин обича да позира - тук е на сцената

     На излизане вниманието ни привлече голям надпис "Клиника по пластична хирургия".

        image  клиниката

    Извечната човешка жажда за младост и красота и тук е намерила израз във вярата във вълшебната пръчица. С надежда да си подари преобразяване в красавица, пристъпи прага китайка на средна възраст. Западната мода бързо намира одобрение тук. По-късно в Чиндао видяхме огромни ракламни пана за такива "преобразителни" центрове. При нас вмешателството в човешката външност е някак по-дискретно, дори тайно, не се афишира така агресивно. Но - тук е Китай...

         следва

Категория: Изкуство
Прочетен: 1433 Коментари: 2 Гласове: 9
              
                                   РАЗХОДКА ДО ЯНТАЙ

          Тръгваме за Янтай с едно приятелско българско семейство и с нашия китайски приятел Джанбин навръх китайския традиционен празник Чинмин или както го наричат още  Чист светъл празник, както и Ден за почистване на гробовете. По нашему Задушница, но една доста по-различна Задушница. Чества се на 104-я ден след зимното слънцестоене. Конфуций е синтезирал значението на празника с няколко думи: "Какво не може да няма човек? Предци."

           Денят е една възможност за китайците да си спомнят за своите предци и да ги почетат на местата им за вечен покой. Млади и стари разговарят с душите на починалите си близки, уверяват ги колко им липсват, спомнят си миналото с тях, разказват им за промените в живота си, мечтаят за по-добро бъдеще. Почистват гробовете и оставят цветя, храна, чай и вино. Палят хартиени пари на гроба, за да не са бедни покойниците в отвъдното (тези книжни пари са копия на истинските и се купуват от магазина).

        image улица в Янтай

           Минахме с таксито и покрай гробища, пред които бяха паркирани много коли. Някои хора носеха върбови клонки, които ще оставят на гробовете или ще закачат по-късно на портите си. Те вярват, че клонките на върбата ще държат заключен духа на дявола, който броди на този ден.
          Празникът не е само тъжен - пословична е несломимата жизнерадост на китаеца - семействата излизат сред пролетната природа, навестяват роднини, често ще видите в небето да се реят хвърчила във форма на животни или маски на герои от Пекинската опера.
          Чинмин заема неизменно своето място в китайската култура в продължение на 2500 години. Прекъснат е само веднъж - през 1949 г.,  когато комунистическата партия го е забранила. Но през 2008 неговото честване е възобновено като официален празник в Китай.
         Като всяка китайска традиция, и тази почива на легенда. Чинмин произлиза от деня  Ханши (Ден само със студена храна), посветен на Джие Дзитуи, починал през 636 г.пр.Хр. Той е бил верен служител от свитата на дук Уен от град Джин, преди още той да стане дук. На деветнадесетата година от заточението на Уен те останали за дълго без храна. Неочаквано Джие сварил супа от месо за Уен. Заточеникът много се зарадвал, но се и зачудил как слугата му се е сдобил със супата. Оказало се, че Джие е отрязал парче от бедрото си, за да сготви супата! Господарят бил толкова трогнат, че обещал да го възнагради един ден. Но Джие не бил човек, който търси отплата. Той просто искал да помогне на Уен да се завърне в Джин като дук. Когато това се случило, верният и добър човек напуснал службата и се скрил от погледа на дука. Уен възнаградил хората, които му помогнали през десетилетията. Но по някаква причина забравил  за Джие, който се бил преместил да живее в гората със своята майка. Дукът отишъл в гората, но не могъл да намери помощника си. Тогава наредил да запалят гората, за да излезе от нея Джие. Но не станало така - преданият човек загинал в пламъците. Разкаян, Уен заповядал три дни да не се пали огън впамет на Джие. И днес окръгът, където той е загинал, се нарича Джиесиу (мястото, където Джие почива в мир), а денят е "само със студена храна".

        следва
Категория: Изкуство
Прочетен: 939 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 19.07.2011 08:50
<<  <  4 5 6 7 8 9 10 11 12  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 633158
Постинги: 151
Коментари: 1163
Гласове: 14469
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031