Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022315 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Януари, 2016 г.
19.01.2016 16:38 - Първа книга
 
                          Приятели, искам да споделя радостта си с вас - 

              излезе от печат първата ми книга - "СВЕТЛИНА  ОТ  ИЗТОКА" - 

                   разкази за Китай, придружена с диск. На него са записани репортажите ми от
Китай за радио Татковина, както и е представена художничката Емилия Бояджиева - Пеева с нейни картини, посветени на Китай. Еми е авторка на корицата. В диска ще откриете още снимки от Китай, свързани с пътешествията ми. 

  Благодарна съм на д-р Ивета Рашева - главен асистент в КМНЦ - БАН -  за топлото представяне в рецензията си на книгата.

 Благодарности и на писателя Захари Карабашлиев за сърдечния отзив.

 Благодаря  също  на издателство "Българи" и на издателя Николай Тодоров за радостта, с която се зае с моя проект.

  Книгата може да се намери в НДК - 1 етаж, кафе клуб "Перото", който е денонощна книжарница. От утре ще присъства и във верига книжарници "От А до Я" в София.

  В родния ми град Варна ще пристигне в началото на февруари, допълнително ще ви пиша точно кога.

   Ще се радвам да споделите впечатленията си от книгата.

За да се разгърне текстът, активирайте сайта на издателството.



  добре дошли в нашия уеб сайт   Издателство "БЪЛГАРИ"
НОВИ КНИГИ image„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството“ Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 6787 Коментари: 20 Гласове: 14
Последна промяна: 19.01.2016 18:25
 За да се види целият текст, трябва да активирате блога ми; натиснете датата. Наталия Бояджиева, писателски блог    ФИЛИПИНИТЕ 27 January 16, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

ХАРАКТЕРЪТ НА ФИЛИПИНЕЦА

    Във вежливите обноски на Ким забелязах известна липса на сърдечност. Държеше се хладно и равнодушно, особено след като ѝ отказах да ям пиле пиникпикан. Не загубих време да ѝ обяснявам причината, тъй като човек чува това, което иска да чуе. Всеки трябва да стига до своята истина сам, безнадеждно е да бъдат убеждавани хората в нещо. Ким пътува изцяло на мои разноски и ако аз не купя пилето, тя няма да си купи сама.
    Отказът ми беше категоричен, тъй като видях с очите си как „подготвят“ нещастната птица за готвене. Живо пиле се държи здраво за краката и се бие с пръчка, докато умре. След това се скубе, пърли и реже на парчета. Във вряща вода се пуска първо осолено свинско и когато се свари, се добавя пилето. Това е прочутата рецепта, която упорито не исках да пробвам, въпреки честите настоявания и напомняния на младата жена. Ако човек е работил като учител, той е навикнал на детските манипулации и капризи и не се впечатлява особено. Колкото и да се облизваше и да преглъщаше Ким, аз останах непреклонна – няма да ям изтезавано животно.
    Сблъсъкът с моите ценности не ми причинява вече толкова огорчения и разочарования, както в началото. Не съм ли тръгнала да търся различното, какво очаквам… Нали най-любимото ми нещо е да посетя място, на което никога преди не съм била. Пък и пътуването увеличава като с лупа всички човешки емоции. Най-после хората ще си останат точно такива, каквито са, и ще продължат да си ядат пиле пиникпикан, независимо от моето мнение за тях.
    Въпреки всички успокоения, една мрачна мисъл витаеше упорито в съзнанието ми – да си добре приспособен към болно общество, не е признак на добро здраве. Връхлетяха ме спомени на вероломство и подлост, проявени от местни хора към мен… Ясно е, че когато някой те наранява, това е негова болка, не твоя, и все пак…

image

селяни от Хунгдуан

image

Хунгдуан, провинция Ифугао, Северен Лусон

image

зрители на празненството

image

танц

    Непостоянният характер на филипинеца. С каквато лекота сменят работата си през няколко месеца, с такава и прекъсват човешките взаимоотношения – любовни или приятелски. Всичко е до време за тях, нищо не е завинаги. Когато материята напълни съдовете, духът излиза от тях.
    Ако искате да разберете островитяните, един от ключовете може да бъде и следният ярък факт. Всяка година през април се прави пълна възстановка на битката при остров Мактан през 1521. Фернандо Магелан – първият мореплавател, достигнал от Европа до Азия в западна посока – е победен и убит от местния вожд Лапу Лапу. Последният испански кораб от експедицията достигнал Испания на следващата година, завършвайки първото в света околосветско пътешествие. Всяка година на 27 април Магелан умира отново и отново от ръцете на Лапу Лапу под прехласнатите погледи на събралите се зрители. Радост и задоволство – така му се пада, какво е тръгнал да ни открива! Както знаем, не по-малко печална е и съдбата на Джеймс Кук, убит от хавайските туземци. Далеч не всеки гори от желание да бъде „открит“ за света.
Днес на мястото на гибелта на Магелан има полуразрушен обелиск, поставен в негова чест от испанските колониални власти. Редом се издига величествената статуя на Лапу Лапу – филипинския национален герой, убиец на първооткривателя. Типичният упрек към филипинец за липса на национално чувство, е: „В жилите ти не тече вече кръвта на Лапу Лапу!“.
    Смъртта на големия европеец е забавила с около четиридесет години колонизацията на архипелага. От този ден нататък във филипинската душа свива гнездо подозрителност и омраза към белия човек, примесени с раболепие. Обяснимо е – от белите те са видели само робство. И до днес тази смесица заема място дълбоко и понякога неосъзнато в сърцата на местните. Пирамидата на житейските ценности е обърната и често техните изглеждат като карикатура на нашите. Високо в планините е малко по-другояче, но ние сме гости тук за кратко.
    Не обръщайте внимание на вековната омраза, изследвайте си планината. Това направих и аз.
    Главното препятствие за повечето хора е вътрешният диалог. Когато човек се научи да изплува от него, всичко става възможно, и най-невероятното. Но колко е сладък само този разговор със себе си… С усилие на волята се откъснах от него.
Докато убеждавах сама себе си, че трябва да съм по-толерантна, поглъщах късната следобедна светлина, топла и сладка като детство, която обливаше тънко разстланата над земята мъгла. Ниското блестеше като кехлибарена лагуна. В меката въртяща се мъглявина самотните къщички изглеждаха като безплътни сенки. Антонио караше лудешки с увереността на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Аз седях до него, а Ким подскачаше на покрива при всяко подрусване на джипнито. Хунгдуан ме съпровождаше с целия си колорит. Не се забравя. Напусках място, където имаше като че ли процеп между два свята – света на живите хора и света на дяволите. В селото двата свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от вятъра.

image

танц на площада

image

мъжки танц

image

разказва се история с движения

image

празник (движението “летящ орел” е подобно и в един гръцки танц)

image

в центъра е макет на оризовите тераси

image

празникът продължава

    – Антонио! – гласът ми достигна до него през мъглата на момата и оризовото вино. Стъкленият му поглед не трепна. Безразлично като на Буда лице. – Бързаш ли за някъде?
    – Не – равно каза той.
    – Ами защо препускаш тогава? На покрива има човек.
    – Тя каза, че мога да карам както искам, тя ще се държи здраво.
    Ама че работа… Тази Ким… И този буреносен облак, който ни следва по целия път… Изтръпнала, изгубих представа за мястото и времето.
    Заваля. Неочаквано Антонио отби встрани и спря джипнито пред панорамна площадка със зашеметяваща гледка. Вземам апарата и тръгвам на лов за красота. Ким слиза пребледняла от ложата на балкона, но не протестира; какво не прави желанието да се харесаме и да изглеждаме геройски…
    Всъщност дъждът е слаб; тук го наричат душ. Ситните капчици мокрят, но не оставят следи по кожата. Широко усмихнато слънце през искрящата решетка на дъжда. На една каменна пейка, имитация на дънер, седяха три старици ифугао, в носии с етнически елементи, които си докарваха по някое песо като позираха на туристите. Няма ценоразпис – колкото дадеш. Бях последната фотографка за деня и жените се бяха приготвили да си тръгват. Приближих ги с усмивка, подадох им с радост сума, която да ги зарадва, и те се нагласиха за снимки. След определена възраст всеки човек сам е отговорен за своето лице, на което се отпечатва характерът му. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво. Погледнете ги. Три образа, увенчани с пернати диадеми, подобни на индианските, три различни характера. Три дълги живота. Умиротворени души и тишина в очите. Поговорихме малко. Изпълнена с благодарност, прибрах апарата и веднага едно момиче, сигурно внучката, поведе баба си нагоре по стълбите.

image

на панорамната площадка

image

трите старици ифугао

image

внучката помага

    Помотахме се малко в магазинчето за сувенири и пак седнахме във вълшебното ни килимче с името „джипни“. Следобедното слънце проникваше едва – едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До насечения от планината хоризонт се простира недокосната джунгла. Самота и тишина. Зареяхме се надолу по стръмнината и най-после със залеза пристигнахме в хотела.

image

кметството на Банауе

image

ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО, ДЪВЧЕНЕТО НА МОМА И ПЛЮЕНЕТО НА МОМА – е надпис на улицата в Банауе

    Храната, която предлага хотелският ресторант, предвидливо е неутрална, така че да я приемат и чуждестранните гости. Докато чакаме поръчката, планираме следващия ден, когато трябва да стигнем до Сагада. Антонио се примъква до масата ни и предлага отново услугите си, но аз съм твърдо решена да не го наемам повече. Хапваме набързо и излизаме да се разходим за последно (каква неприятна дума) из градчето. От прозореца бях мярнала един дълъг, тънък мост без подпори, проснат над буйната река.

image

мостът, гледан от хотела

image

Ким спира нерешително

image

залез над оризова нива

image

Банауе

    – Ще минем по него – обърнах се към Ким. Тя хвърли обезсърчен поглед към висящия мост.
    – Чужденците много обичат предизвикателствата – глухо мърмореше под носа си като не стана ясно дали повече ни упреква или се възхищава. Запристъпва плахо след мен като че ли цялата конструкция изведнъж ще се люшне и ще полети. Между нас казано, мостът не беше никакво препятствие, но младата жена не знаеше това…
    – Приключенията са полезни – вметнах окуражаващо, но дори и мисълта на Езоп не можа да повдигне духа ѝ, вече прекършен след бясното препускане върху ламаринения покрив.

image

изглед от моста

image

Този мост нямаше край…

image

минахме го…

image

мостът свети като фар в нощта

    Докато стигнем отсрещния бряг, уличните лампи вече светеха, а моята спътница с последни сили пълзеше към края на въздушния коридор. Вечерният мрак бе започнал да се сгъстява.
    Вече в хотела, напълно изтощена, Ким моментално заспа, а аз се заех да прехвърлям снимките в лаптопа. И лунната светлина, обляла оризовите стъпала отсреща, като че ли едва забележимо потрепваше.
    Където и да отидеш, това място става част от теб, без да осъзнаваш. Реалности има много, просто за всеки е очевидна една.
    Ранна закуска и помъкваме саковете към стоянката за джипнита, която си бяхме набелязали снощи. Слънцето изгря бързо, без много- много да се чуди дали си заслужава трудът. Ходейки по улицата, имах усещането за прекрасна лекота, въпреки багажа. Всичко е от въздуха – особената топла свежест на тропическата планина. Тихо и ведро. Във въздуха ухае онзи аромат, който човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди изгрев и преди жегата да те притисне.

image

на сутринта

image

момиче ниже тютюн

image

“балконът” вече е зает

image

джипнито е готово за път

image

млад пътник

    Запристигаха пътници. Първо се заеха местата на покрива като най-атрактивни, но Ким предвидливо седна вътре. Джипнито беше уютно в ранината и напластено със спомените и мислите на много хора. Прибрах се в него с някакво неясно облекчение и седнах до шофьора, имах да разпитвам много неща.

image

отново на път

image

водното ниво се поддържа цяла година

image

воден бивол карабао по пътя

    Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 2006 Коментари: 3 Гласове: 6
Последна промяна: 16.01.2016 18:16
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022315
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Януари, 2016  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031