Приятели, получих покана от Регионалната библиотека - Варна за среща - разговор с
читатели по повод китайските ми разкази "Светлина от Изтока".
С радост ви каня да посрещнем заедно Китайската Нова година на Петела на 27 януари от 17 часа в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека. Адресът е: ул. "Ген. Паренсов" 3 на Червения площад.
Ще пием чай по традиция, ще гледаме и обсъждаме снимки от книгата на голям екран, ще се радвам да ми споделите впечатленията си от "Светлина от Изтока".
Очаквам ви! До скоро!
Варна си е Варна! Никакъв мраз и лед не може да спре хората, жадни да научат нещо ново. Отдел "Изкуство" се оказа тесен да побере гостите, дошли да се докоснат до Изтока. Благодаря ви от сърце!
Благодаря и на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" за топлия прием.
Посрещнахме заедно Пролетния фестивал или Лунната Нова година, както я наричат китайците. Светлина от Изтока заля отдел "Изкуство". Два часа и половина се носихме на китайската вълна на среща с Годината на огнения петел. Върнах се отново в далечната и вече толкова близка страна. Сърцето ми е пълно.
ПРАЗНУВАНЕТО
Пътешествието си струва всеки миг и всяка стъпка от него. Нашите най-щастливи мигове като пътуващи и пишещи хора са, когато се натъкнем на нещо неочаквано, докато търсим нещо друго.
След обилната и вкусна вечеря дойде ред на изненадата, и тя беше пълна с радост. И във великденската нощ стават чудеса. Целият свят е пълен с тях, но ние сме им дотолкова свикнали, че ги приемаме за нещо обичайно. Едно такова чудо в тази знойна нощ за мен беше Православната църква , единствена в Манила, близо до дома на Полин в Параняке.
Носехме се по тъмните улици, когато Паоло плавно забави и отби встрани. Тук е! Изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото. Православна църква насред Манила! Сякаш родината ми помаха от нея. Изпитах някакъв чуден подем на духа, необикновен възторг. Най-важното си остава, както винаги , неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето.
входът на православния храм
Израснала съм в центъра на Варна, срещу Полиграфията и пътят ми всеки ден минаваше покрай Катедралата. Но внушителната варненска Катедрала никога не е предизвиквала такова трепетно вълнение в душата ми, както скромният православен храм „Благовещение“ в столицата на Филипините в жежката тропическа нощ. Не съм от религиозно семейство, бяха години на атеизъм. В моето детство не се ходеше на църква дори за сватби и погребения. Миризмата на свещите и кандилата ми е била непозната. Може би и затова толкова се впечатлявам, когато ме облъхва църковната хладина, чувам стъпките, които отекват под високия купол и погледът ми се спира на лицата с израз на дълбоко, сериозно вълнение.
наричат я “катедрала”, може би защото е единствена в Манила
– Magandang gabi! (Добър вечер!) – поздравявам стройния филипински свещеник.
– Kumusta! (Здравейте!) – отговаря ми той и гостоприемно ме кани да се включа в празника. Купувам свещи за трима ни и сядаме с Полин и Паоло с лице към олтара. Ето тук се чувствам у дома си. По някакъв странен начин, който не исках да анализирам, се почувствах едновременно гостенка и домакиня на великденската православна служба. В мен се обадиха гласовете на прародителите ми, живели от векове с православието.
олтарът, пристигнал от Гърция
От всички посоки сред виолетовия мрак на тропическата нощ прииждат християни за пасхалната света литургия; едно семейство с малки деца има европейски черти. Заслушвам се – говорят на руски. Паоло седна по-удобно на стола с доволното изражение на човек, който след третия звънец в театъра с нетърпение очаква започването на някоя интересна пиеса. Кръстът е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Отецът ме погледна с дружелюбно любопитство, беше от словоохотливите и веднага поведохме разговор. Църквата „Благовещение“ принадлежи към Вселенската (Константинополска) Патриаршия, енория на православната митрополия на Хонг Конг и Югоизточна Азия, която е основана от Светия синод през 1996. През същата година е построен и храмът; той е осветен през 2000 година от Негово Светейшество патриарх Вартоломей Първи и е първият православен храм в Югоизточна Азия, осветен от Вселенския патриарх. Архитектурата е във византийски стил, а вътрешното обзавеждане, олтарът и иконите са изпратени от Гърция. Православието е пристигнало тук благодарение на гръцки граждани, които са дошли по тези земи по бизнес дела още преди Втората световна война. Но местните хора са се присъединили основно през 1994 година.
Общо три са храмовете на православието във Филипините. Вторият е в малкия град Лос Банос в община Лагуна, а третият се намира на отдалечения остров Масбате. Три красиви църкви са построени благодарение на щедрата подкрепа на православието от много страни ( в света триста милиона души изповядват тази вяра).
Поседяхме в домашния за мен уют на нашата вяра, насладих се на тържествената служба, въпреки че не разбирах думите на отеца. Още си пазя недогорялата свещ от празника в „Благовещение“. Но не исках да пропусна рядката възможност да сравня в една и съща нощ как посрещат Възкресението на Спасителя и католическите християни в Азия.
Препускаме отново по пустите улици на великденска Манила, устремили сме се към най-старата филипинска църква – „Свети Агустин“. Няколко пъти през вековете възстановявана от земетресения, пожари и войни, тя е жилава, устойчива и вечна като самата вяра.
оркестърът пред “Свети Августин”
Католицизмът е хамелеонът на религиите. Навсякъде, където отива, приема местните традиции и ценности; вероятно това му помага да се закрепи на новото място. Когато говорех по-рано за самобичуването, споменах, че филипинският католицизъм е народен, примесен до голяма степен с обичаите, вярванията и световъзприемането на островитяните. Част от традициите съдържат езически елементи, които са били приспособени към християнството от самия народ; той не желае да къса с наследството от дедите.
пусто е във Великденската нощ в “Свети Августин”
интериор
Нямаше смирени богомолци в „Свети Августин“ преди полунощ, бяха на буйните танци. „Гледай, гледай – бутна ме Паоло. – Никога досега не съм виждал такова нещо! Никога…“ Проследих погледа му и също се смаях – светите отци танцуваха в белите си одежди, изпаднали в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целите сияеха, предвождани от оркестър и няколко буйно танцуващи енориаши. В началото се извисяваше статуя на възкръсналия Исус върху осветена кароца и цялото колоритно шествие, оградено от шпалир от развеселени зрители, се отправяше на дълга обиколка до Манилската катедрала. Там ще посрещнат друга процесия, предвождана от статуя на Светата дева, за да се срещнат майка и син под бамбукова арка, издигната за случая.
празничният танц
великденски танци
пасторите минават през шпалира
възкръсналият Исус
Млада двойка – мъж, облечен в бяло, и жена в розово – танцуват с две знамена, които символизират борбата между живота и смъртта и триумфа на Божия син над смъртта. Но нямаше вече място, за да се успоредим и да следваме, дори отдалеч, празнуващите. Не ни оставаше друго, освен да се върнем в пустата църква и да приседнем на пейките. Необичайна и неочаквана беше за мен тази празнота точно в нощта на Великден. Статуята на Божията майка, облечена в кринолин като испанска благородница, беше обърната към нас с лице, покрито с черен жалеен воал.
скърбящата Дева Мария
Паоло обясни, че когато шествието се завърне отново в храма, ще се състои срещата на скърбящата майка с нейния любим възкръснал син. Едва тогава воалът ще бъде снет от лицето ѝ от едно малко момиченце, облечено като ангел и качено в люлка високо под купола. Люлката се смъква над статуята с помощта на макара, детето дръпва воала, пеейки химн, с който обявява „Христос воскресе!“ и множеството ликува облекчено. Пуска се да лети и бял гълъб, след което епископът благославя християните. Очите блестят в екстаз, вярващите преживяват катарзис. Церемонията се нарича Salubong.
музикантите
буйно веселие
В уличния полумрак блещукаха само свещи, мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци. Горещината се уморяваше малко едва късно през нощта, но каква умора беше това – от 43 градуса слизаше на четиридесет…Наближаваше полунощ, когато отпратих преданите ми приятели да се прибират след дългия и вълнуващ ден. Моят хотел е до „Свети Августин“, но те трябваше да пътуват поне два часа, докато стигнат до дома си в Параняке, а умората вече се стичаше по лицата им. Неделята ще е последният ми манилски ден и сме планирали планинска екскурзия.
Мистериите и чудесата трябва да се разкриват малко по малко. Утре.
Обръщам се и я виждам – надвесила се е над покрива на църквата, аха и ще се плъзне надолу по него. Пълна със сокове от насъбралото се вечно лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това място. Че ме чака и у дома. Луната – един бляскав миг щастие.
Младият ден, наричан в нашия език Зората, настъпваше. В неделното утро багажът ми е събран, обиколила съм квартала няколко пъти и всеки път виждам различни неща, които се запечатват жадно в паметта ми; очаквам Паоло и Полин да дойдат да ме вземат. Ето ги, влизат във фоайето на хотела. Момичето се усмихва загадъчно, когато я упреквам защо не ми е казала, че предварително е платила престоя ми. Тя е доволна, че е направила добро, без да го огласява, за нея това е толкова просто и естествено. Дълбоките реки текат тихо. Връщам ѝ неволно взетия заем и поемаме към колата. Манилското слънце вече сипе огнена жарава върху главите ни. Дните биха се изнизвали еднообразно за някой, който е роден тук, но аз имам късмет за мен всичко да е ново и непознато, затова и преинтересно. И изведнъж те обзема онова изпълване, онова удоволствие да приемеш неизвестното и то да стане част от теб. Сливаш се с града и започваш да искаш още и още нови преживявания. И няма насищане.
Паоло и Полин са аристократи на духа. Заобиколени от много низост и нищета, те са успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Чувството им за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечава от собствената им среда. Трудно намират хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност. Може би затова така уютно се чувствахме едни с други. За да завърша портрета на девойката, ще добавя топлината, утехата и чувството за истински живот, които тя може да внесе в една скучна стая. Тя се грижеше за мен като за своя собствена сестра, защото не можеше да постъпи другояче.
Отбихме се набързо в „Свети Августин“; няколко души смирено се молеха в хладината между дебелите стени. Само множеството разтопени разноцветни свещи говореха за снощния празник.
надгробни плочи на пода в църквата
Tiendesitas
Tiendesitas („малки магазинчета“ от испански) е шареното място, където влязохме, за да разгледам и снимам традиционни филипински сувенири. Нещо като безистен с множество малки магазинчета, ресторанти и фризьорски салони за кучета – поради жегата много хора си бяха довели любимците да им намалят козината. Фризьорите бяха с хирургически маски на устата, а стопаните наблюдаваха отвън през витрината… Работа имаше много.
фризьорски салон за кучета
калеси в очакване на клиенти
корабно величие под купола
Под купола на покрития базар са разпънати пъстри корабни платна, алюзия с испанските галеони, докарали войска за завладяването на Филипинския архипелаг. По-нататък, небрежно нахвърляни без ред ме привлякоха елегантни дърворезби, инкрустирани с блестящи камъчета и метал, красоти от черупки на стриди капис, религиозни статуи, кукли, картини, чадъри и ветрила, изящни предмети от кокос, бамбук – лампиони, сервизи и часовници, вази, бижута, ритуални предмети не като от рог на изобилието, а като съкровища, натоварени на огромен ветроход, с какъвто нашествениците са откарвали местните богатства в родината си… Друга перспектива се откри пред мен – предмети на лукса и разкоша, измайсторени от сръчните ръце и въображението на островитяните и съвсем „заслужено“ отмъкнати от вековните им господари.
изящна дърворезба
творби на народните занаяти
сувенири
безброй сувенири
пейзаж от филипинско село
гиздила
Прехласнато ги гледах и снимах като си представях живо преминаването им от ръце в ръце.
Едвам ме измъкнаха от тази съкровищница, за да се отправим към природата и неподправената ѝ красота. Ангоно.