Всяко зло за добро - ако не беше валяло, как щяхме да видим Музея на златото и да се потопим в миньорския живот...
         Хапваме в автобуса на път за подножието на Луошан. Въпреки енергичните ми протести, наложи се да прибера в торбичката и колекция от пилешки крака (с пръстите) и парчета сушена риба с местни подправки, подарени ми от моите дружелюбни спътнички.
       Вече си представях кални пътечки, хлъзгава трева и ние, залавяйки се за разни корени и храсти, как пълзим нагоре... Нищо подобно - изненадата ми беше пълна, когато видях спретнатите каменни стъпала към върха, измити от дъжда. Контрастът с тъмните подземия отпреди час беше много освежаващ. В подножието ни посрещна двадесетметровата позлатена фигура на свещената костенурка Ао - синът на Дракона. Това митично животно се състои от частите на други девет животни. Поверието е, че носи щастие и успехи на хората. На фона на мократа от дъжда планина вълшебното създание плува в приказна атмосфера  - и ние вече не сме на този свят...
       


      До него са изградили голяма червена сцена на открито, където се пее и танцува по време на празници.
     Китайците са оставили дискретни следи от човешко присъствие по снагата на планината - невидими отдалеч стълбички, скрити в зеленината, мостчета, навеси и беседки в традиционен стил, които се сливат с природата и добавят очарование и китайски дух към нейното величие.

                                          

        И една красота!
        Минава ми и такава мисъл, че природата навсякъде е прекрасна - дали планината е руска, швейцарска или китайска - каква е разликата? Водопадът винаги предизвиква възторг, езерото носи умиротворение и спокойствие - както у нас, така и тук.

              - водопадът Скалата на водните перли в долната си част

      Зеленото трябва да е студен цвят. Но тук, в планината, то не се подчинява на това определение, може би заради есенния лъх, който се усещаше във въздуха. И уж нямаше слънце, а беше топло и някак уютно. За момент забравих, че съм гостенка, почувствах се у дома. И водопадът ми заприлича на нашата Скакавица, а Луошан - на Рила...
                                        

        Защитих българската чест, приятели, че даже и европейската - приемам поздравления. Показах, че и една европейка може да катери планините не по-зле от китайките - неочаквано прозрение за моите спътнички. След този поход те вече ме приемат като една от тях.

              в далечината се виждат костенурката Ао и едно езеро

             Тук човек забравя за себе си и времето. Пречиства се, слива се с космоса... Така, в досег с природата, вероятно е възникнала и идеята за прераждането. Стари дървета, аромат на изумрудена зеленина, далечни върхове, чудни скали и древни павилиони. Не е нужно много въображение, за да се озовем в миналото и да видим онзи древен отшелник със свръхестествени сили, живял в пагодата на върха по време на династията Чин и станал герой на хилядолетна легенда за Луошан.
         Друго предание разказва как веднъж Джоу Джу ловувал вълци извън пределите на планината и изведнъж прад него се издигнала една стела (каменна възпоминателна плоча с гравирани надписи). Ловецът казал на вълците, че могат да се връщат обратно в планината, а той няма да ги преследва, докато стелата изгние.

                                          врата към рая или може би - краят на света...

            Казват, че има обичай при хубаво време някои поети  да се събират тук и да пишат красиви стихове под меката лунна светлина.
           Чиу Чуджи, известен даоист, е развил своите етични нравоучения точно тук. Той е и възвеличил върха Юнтун със стиховете: "Облаци около върха, вятър от рая подухва и спокойните дъждове го напояват, изгубен в планината, наслаждавай се на зелената гора и свежия въздух".

                  Интересни скални образувания привличат погледа. Два камъка като двойка стоят върху един от върховете, посрещайки вятъра и дъждовете заедно хиляди години. По-надалеч са Гигантският орел и Свещената костенурка. Няколко големи камъка са се събрали като чаша на нежен лотос. Свещена вода извира в дъното на каменната чаша. Тази игра на природата се нарича Чашата на лотоса.
           
                                               

         Но най-красивото място в Луошан, без съмнение, е водопадът Скалата на водните перли, висок шестдесет метра. Представям си го през зимата - като замръзнала приказка. Изкачваме се по протежение на падащата река и от всяка нова гледна точка тя е великолепна. На места се хвърля от високо разпенена и сърдита, а някъде се приплъзва леко по блестящите скали. Древният "Благороднически годишник на Джаоюан" го описва така: "Като вълшебна бяла тъкан водопадът пада пред вас и капчиците летят надолу като блестящи перли".

        На връщане вече знаех - Луошан има свой, особен дух, който не се среща никъде другаде.
       Попитах някои от моите нови приятелки защо китайците обичат да изкачват планини отново и отново и винаги по време на празници се отправят към планината, за да споделят радостта си с нея. Уан  Джин отговори с чувство: "Защото е вълнуващо - като се изкачиш на високо, ще видиш по-надалеч. Посрещала съм изгрева на върха на Тайшан. Беше много студено, катерихме се в тъмното с часове... Но е толкова красиво!"

                      И този пътепис участва в конкурса на  poblizo.com  Ако ви е харесал, можете да гласувате за него - чрез Фейсбук. Благодаря ви!