Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 479678 Постинги: 144 Коментари: 1090
Постинги в блога от Ноември, 2016 г.

Филипините 33

Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

    Моловете са бездушни места. А градовете имат душа. Манилската душа е в Интрамурос , продължаваме с Полин и Паоло историческата разходка. Хомо туристикус е миролюбив биологичен вид – всичко ме интересува в една страна, с изключение на едно – моловете. Но мога ли да откажа на младите ми приятели, запленени и горди от молската мощ, обиколка на един от най-големите азиатски молове – Mall of Asia (Молът на Азия)…

    Кратката утринна прохлада се изпари като дим и дрезгаво синьото на небето заблестя ослепително гладко. И този ден жълтото слънце палеше немилостиво. Високата влажност ви кара да се чувствате потопени в лепкав горещ сироп.

    Носим се през огромния, плъзнал край морето столичен град, разделен на множество барангаи – цели градове, където разточителното богатство, покачено високомерно на кокилите на небостъргачите, съседства с жалка нищета. Заедно съжителстват два свята, толкова далеч един от друг,  свързани единствено от нишките на взаимната омраза. Тук почти няма средно съсловие. Луксозни величествени постройки от испанско време заемат центъра, а в останалата част са ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитават пренаселени колиби от картон и ламарина, отвявани при всеки тайфун.

    Докато чакаме на светофар, отнякъде изникват мършави деца, които  понечват да мият прозорците. Неочаквано Паоло почуква силно по вратата и децата се отдръпват; после кимва към тях и започва да говори мрачно, повече на себе си, без да обмисля дълго, както постъпват хората, решени да извършат нещо, от което се страхуват. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл: „Обичам Манила, това е моят роден град. Той е голям и хубав, но в него има и много престъпност. Изглежда така, сякаш тези деца са сами на улицата. Всъщност те работят за някого, някой невидим, който се крие в тъмното, следи ги с поглед и обира припечеленото с труд от тях. Като почуках отвътре по вратата, аз им дадох знак, че съм свой човек, да ме оставят на мира. Каза ми го един познат таксидижия…“ Личеше, че разказът му причинява болка, замълчахме. Бях му благодарна за доверието.

dsc05145

манилски деца

    Скоро младежът ловко се измъкна от интуитивното и в моите очи хаотично улично движение, паркира на четвъртия  етаж на гигантското чудовище и тръгнахме по улиците му. На всеки етаж се простира цял град с алеи, дървета, ресторанти,  магазини (полупразни) и площади, препълнени от блажени тълпи, избягали от адската жега навън. „Молуването“ им е любимо занимание след появата на мегамоловете – феномен, разработен от бизнесмена Хенри Си – китайски филипинец, в началото на 1990. Два от неговите СМ молове са в първата десятка по големина в света.

dsc04949

полицейска проверка на входа на Mall of Asia

    Всички тези молове, въпреки своята исполинщина, са така лишени от дух, както и навсякъде по света, че не могат нито да ми импонират, нито да ме възрадват. В тях няма нищо, което да се стреми към висините, ролята им е да господстват над дълбините. Толкова малко прозорци, липсва всякакво желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. Когато е бил открит през 2006, е бил най-големият мол в страната. От това състезание по грандоманщина, показност и празнота ми става болно. Трябва да търся извора някъде високо в планината, най-често тя пази националния дух,  помислих си и се зарадвах, че за следващия ден сме си наумили да се изкачим до Ангоно.

dsc04939

от терасата на мола

    Всеки ден през мола преминават над двеста хиляди  души.  Повечето посетители са млади, личи, че Филипините са на първо място в света по употреба на таблети и на второ след Индонезия по смартфони. Почти половината от „умните“ телефони са местни марки.

dsc04988

в мола на хладно

    Обядвахме на етажа със закусвалните. Филипинците не си поръчват салати, избират по-засищащи храни. А от терасата се открива пленителна панорама  към Манилския залив.

dsc04934

изглед към Манилския залив

dsc04942

Окото на Манила

dsc04986

момчето вляво е Паоло

    Местната мода е различна от европейските предпочитания, а и размерите са доста по-малки от нашите; ако идвате тук за по-дълго, носете си дрехи за целия престой, все пак сезонът е само един.

dsc04974

танцът на продавачите

    Две места все пак привлякоха вниманието ми – едното е магазин за национално облекло и сувенири, където продавачите танцуват от време на време „филипински“ танци със силно испанско влияние. Дамската носия се нарича „филипиниана“ – дълга памучна рокля с щръкнали над рамото къси ръкави и цветен колан.

dsc04981

филипиниана

dsc04977

баронг тагалог

    „Баронг  тагалог“ е избродираната официална мъжка риза от лека, полупрозрачна материя, която се носи над колана (не запасана). Ежедневната риза е от груб памучен плат и се нарича канга. Тя е стигала под талията, без яка и с отвор в предната част. В зависимост от техния социален ранг и степен на смелост, цветът е бил или  червен – за водачите и смелите мъже, или черен или бял за обикновените граждани. Мъжете са носили и дълги тесни ивици плат през челото и слепоочията – те са спирали потта в горещия климат. Местният плат се тъче от абака (манилски коноп) – растение от семейство бананови, от чиито листа и стъбло се извличат текстилните влакна. От листата на ананаса и бамбука също се получават влакна. Такава е традицията в равнините, не и в планината Кордилера, където мъжката носия е само набедрена препаска.  Никой не купуваше от красивите дрехи, те са много скъпи, очевидно са предвидени като сувенири за чужденците.

dsc04952

ледената пързалка

    Другото интересно място е една огромна ледена пързалка с олимпийски размери 61 на 30 метра, най-голямата в Югоизточна Азия,  по която сред начинаещите гордо се носеха и няколко умели фигуристи. Особено забавен беше един майстор на кънките, който изпълняваше сложни фигури със спокойно – небрежен израз и след някой особено завъртян скок леко кацваше до самата ограда пред нас. Той отнесе искреното ми възхищение и аплодисменти. Признавам – ледът ме изненада и привлече като магнит. Високо ценен и скъп в адската жега, той се радваше на благоговейно внимание сред насъбралата се публика.

dsc04957

учител и ученичка

    Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите скорост. Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и те тръгват пред мен.

    Всеки град живее със собствен ритъм и Манила не прилича на никое друго кътче на света. Той е и модерен метрополис, и пропит с вековна история. Филипинците се движат отмерено, защото няма закъде да бързат. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето. И тази еднаквост, липса на сезони, обновление и развитие ме подтиска. Затова и местните нямат усещане за време – всичко им се слива, утре ще е същото като днес, а вдругиден – пак същото.  Както казват на Изток: „Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра да излее наведнъж градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът“.

dsc04762

Манилският университет

dsc04782

колеж от 1620 година

dsc04761

в Интрамурос

dsc04778

старинна архитектура

    От тук потегляме за Форт Сантяго – могъщия градеж от камък, свойствен на Испанската империя през Средновековието. През 1571 е изглеждал като заграждение от трупи и пръст, а каменното укрепление  е зидано между 1589 и 1592 г. Набезите на пирати – холандски, португалски, китайски и японски – довели до изграждането на крепостта с високи градски стени и ровове. Те следват контурите на Манилския залив и завоите на река Пасиг като покриват площ от 64 хектара. Наричан от крал Филип Втори  „изтъкнат и завинаги лоялен град“, Интрамурос (Между стените) е служел като културен, образователен и търговски център на Испанската империя на Изток. Богатите азиатци са се събирали в Оградения град и са отпътували с галеоните за Акапулко, Мексико. Но стените не обезкуражават европейските амбиции. Малката общност на белите заграбва колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи. Успехът е изглеждал потресаващ, за него е нямало географски граници. Западното общество се е разгръщало като триумф на човешкото могъщество. Европейците гледат на себе си като на носители на висока култура и цивилизация. Аета (автохтонното население) вярват в свръхестествените качества на животните, на небесните тела и на мъртвите си прадеди. За европейците обаче тези вярвания са „езически“. Така те внушават на аета, че завладяването им от белите трябва да коригира тяхната езическа неморалност. Обявяват християнството за единствената религия, която изисква лоялност от всички култури. Те приемат, че Бог е не само техен, но и на всички останали, живеещи на земята. И ето днес филипинците са разделени според вярата си – планинците са си останали езичници, хората от остров Минданао са мюсюлмани, а равнинните филипинци се водят католици и на празници се включват в християнските ритуали.

dsc04779

градската стена

dsc04501

Палатът на губернатора

    Испанско-американската война от 1898 година докарва американците тук. Градът между стените се предава след жестока битка. В огъня на Втората световна война японците окупират Филипините и три години страх и смърт вилнеят в града. След оцеляването от множество земетресения, тайфуни, пожари и войни през вековете, Интрамурос понася смъртен удар, когато американците освобождават страната от японците през 1945. Артилерията прави на прах стените и сградите, хиляди умират по време на осемдневната обсада. Когато всичко свършва, Ограденият град е мъртъв. През 1946 САЩ признават филипинската независимост, но градът дълго не възкръсва за живот. Десетилетия след войната той се е превърнал в огромна пустош, залята от заселници и огласяна от рева на камиони. Едва през 1979 започва възстановяването на града – музей.

dsc04799

входът

dsc04802

готови за обиколката

dsc04807

по алеите

dsc04902

и така обикаляхме

    В Цитаделата,  използвана  последователно от испанци, британци, американци и японци е можело да се проникне само по подвижни мостове, които се вдигали преди полунощ и се спускали на зазоряване (по същия начин, станал вече традиционен, се спират и днес  филипинците на подстъпите – мостове към Свободната зона, в която живея).  Каменен поздрав от стари времена към малкия – голям народ от настоящето, охранявал входа към река Пасиг. Отново крачим по калдъръма на Интрамурос – един от най-добре запазените средновековни градове в света с древни крепостни стени, църкви, училища  и палати отпреди пет века.  Подобна старинна испанска атмосфера ще ви обгърне и във Виган в Северна Кордилера. Вървим по изстрадалата земя и вдишваме история.

dsc04810

в парка на Форт Сантяго

    По пътя се разговорихме с един приветлив художник в неговото ателие, плениха ме картините му с ярки, филипински цветове, разточителни и пищни като разкошния Тропик. Артистът съзидателно е асимилирал чуждото влияние на Изтока и Запада като го е подчинил на местната чувствителност. Интересна е съвременната уникална филипинска култура. Изкуството е за това – да те кара да вярваш; това се случва и с мен.

dsc04892

фигурата на Хосе Ризал

rizals-foot-steps

стъпките на Ризал към лобното място

    Днес Форт Сантяго е укрепление с обширен парк с библейска красота. В него се намира и  Музеят на Ризал, последните му стъпки към лобното място, направени от бронз, тъмницата, в която е лежал и заветът му към сънародниците: „Вместо да се амбицираме да сме обикновена провинция, нека се амбицираме да сме нация; да развием независимостта, не колониалния манталитет. Смирението (покорството) не винаги е добродетел, то е престъпление, когато поощрява потисничеството. Няма тирани, където няма роби“. Защо ли народите не могат да достигнат своите герои…

dsc04819

портата към крепостта

dsc04820

водният ров пред стените

dsc04868

гледка от крепостта към река Пасиг

dsc04872

зад моста живее градската беднота

    Обгръщам с поглед светлата пара, потопила небосклона в нежносини акварелни тонове. Океанският вятър обгонва тревите и огъва палмите. Лъчите на залязващото слънце ни карат да присвием очи. Тук рано се стъмва, но нощта ще е дълга – великденска. Наричат я Salubong (среща) – в спокойствието и красотата на тропическата нощ ще се срещнат Богородица и нейният възкръснал син. Край на траура и на изтощителната скръб.

    Ще вечеряме у Полин, а след това – изненадата на вечерта, още не ми я казват. Разстоянията са огромни и се пътува с часове, така че след кратко помотаване в сувенирния магазин потегляме за Параняке, за дома на приятелите. А, както е известно, пътят до дома на приятеля никога не е дълъг.

    Вдясно се издигаха стройните тела на палмите, подобни на мрачни, пронизани от звезди букети, възнасящи и развяващи рошавите си змиевидни корони; вляво през тях от време на време в мрачината проблясваше морето, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само плясъкът на вълните…

    Посреща ни весело кучето Шербет и, кой знае как, се почувствах у дома си. Никога не сме имали куче, не съм свикнала с домашни животни, ако не броим змиите и тарантулите на сина ми. И все пак ме обгърна уютът на място, където ми се радват, където съм желан гост.

dsc05003

в дома на Полин

dsc05006

семейният олтар

    На тържествената вечеря бяха още чичо Джефри и една леля, която не се е омъжвала и винаги е живяла с тях. Работила е като учителка, а сега помага в домакинството. Всички говорят английски като роден, така че можахме да си поприказваме спокойно. Слушах интересни истории и спомени, беше чудна вечер. Нямаше го само най-малкият брат на приятелката ми – Патрик, той живее при майка им. Полин си мечтае и той да заживее с тях, да си бъдат всички заедно, но ще трябва да почака още няколко години…

dsc05009

холът

dsc05000

на Великден в приятелски дом

    Момичетата и леля им се бяха потрудили здраво – масата беше отрупана с всякакви лакомства.  Полин – малко нещо плаха и притеснителна, все гледаше да остане невидима, но топлото ѝ и земно присъствие ме обгръщаше неусетно и ми вдъхваше увереност в тази непозната земя. Докато шеташе в кухнята със сестра си Патриша, аз я загледах почти със страхопочитание, като се мъчех да прозра алхимията на очарованието и на кроткия пламък в очите ѝ. Доброта, грижовност, чувствителност и  човечност – това е Полин. Колко съм щастлива, че има някой, който ме кара с мъка да произнеса думата „сбогом“. Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

Наталия БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 851 Коментари: 0 Гласове: 9
15.11.2016 16:14 - Каза Манила

Филипините 32

КАЗА  МАНИЛА

 

    Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Когато смятаме, че виждаме околния свят в цялата му реалност, ние грешим. Всеки човек създава емоционален модел на околния свят – това е неговата картина, неговата вселена. Рисувам ви моята.

    Все още сме в Манила на Великден. Предния път ви оставих под осветеното от звезди нощно небе. Отнякъде долетяха птици, които държаха в човките си дълъг тъмен воал, пуснаха го и той се постла с вълнообразни движения над умълчания град. Тропическият мрак е почти лепкав, с усещането за плътно вещество; той се сблъска с горещия въздух и заедно ме обгърнаха…

    Прибрах се  с тях в стаята си в стария хотел с черупчести прозорци, но зашеметена дълго не можах да заспя – от жегата и от виденията… Животът по време на пътешествия – това е мечта в чист вид.

    Докато малките часове на съботата бавно се приближаваха към зората, а с нея и към началото на един нов и интересен ден, аз успях да дремна и да събера сили за още изненади и чудеса. „Стъклените“ стриди  процеждаха толкова светлина, че в стаята да се вижда, без острото заслепение на тропика. Беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло. Изведнъж непривичен звук проряза ухото ми – кукуригане на петел! В центъра на столицата да ме буди петльова песен! Трябва да го издиря този ранобудник… Скочих нетърпеливо,, батерията на апарата е заредена, заприготвях се за излизане. Обличането в тропика трае винаги кратко – едни шорти и една тениска са напълно достатъчни – и вече съм вън. Прелетях вихром покрай ранните кафеджии – хотелски гости, отпуснати лениво край масичките, и закрачих по улицата на пожар. Завивам надясно, водена от пронизителния вик на пасторалните птици и ги виждам – в кафези по една, подредени на тротоара за продан.

dsc05123

малките гладиатори

    Във Филипините националният „спорт“ включва пари, ножове, арена, перушина и много кръв. Става дума за жестоки боеве с петли. Бойците, наричани още „геймкокс“, са птиците, които притежават издръжливост и непетелска сила. Природата ги е надарила с естествена яростна злоба и агресивност, което се използва за оправдание от защитниците на кървавия спорт – петлите бездруго се мразят един друг, а състезанията са само начин да дадат израз на природните си инстинкти…

    Боят с петли се нарича „сабонг“, когато е законен, а „тупада“, ако е незаконен, скрито от властите. И в двата случая има съдия, чиято присъда е окончателна. В  Манила се провежда шампионат два пъти годишно. Много страстни почитатели на този спорт идват от САЩ, където той е позволен в три щата. Особено популярен е в цяла Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка и Близкият изток. В европейските страни са забранени, но не и тук – на филипинските острови. Само преди два месеца в Ню Йорк се е състоял най-големият шампионат, по време на който са конфискувани три хиляди птици и са арестувани седемдесет души. Петльовото дерби е най-древният „спорт“ със зрители – датира от преди шест хиляди години, от Персия, а по тези земи е документирано още по времето на Магелан.

    Към лявото краче на малките гладиатори  се прикрепва гривна с извит остър шип, а понякога – и на двете, за повече емоции. „Тук сме бедни и търсим зрелище за забавление – обяснява един от мургавите продавачи. – Много хора си отглеждат пилета за боя до двегодишна възраст. Участието им обикновено е само веднъж, победеният състезател отива в тенджерата.  Толкова е популярен сабонг, че дори местните телевизии снимат битките.“

    Тръгнах си  бавно обратно към хотела, където трябваше да чакам моите млади приятели. Мислех си за боевете с щурци, забранени в Китай и тъкмо  за това толкова разпространени. Испанците използват и днес бикове, за да проливат кръв на арената (и човешка кръв); другаде гледат  как се бият кучета. Човешката кръвожадност е безкрайна… Мъжете се тълпят. Алчни за зрелища очи…

    За да се разтуша, тръгнах да пообиколя вътрешния двор (патио) на старата Каза Манила.

    Паоло бе напълно изтощен след цял ден шофиране от Свободната зона Субик до столицата и сред това напълно интуитивно манилско движение, където ловкост, опит и съобразителност са задължителни качества. Той имаше нужда да си почине и аз не ги чаках по-рано от единадесет, както и стана. Така че имах време да разгледам патиото – това е не просто двор, а истински лабиринт от стълби, тераси, потайни зали, ниши, арки, проходи  и коридори, и навсякъде – разкоша на нацъфтелите тропически храсти – цели водопади. Привидният хаос би объркал нежелания гост, а за домакините предлага прелестни местенца за усамотяване. Дворът не може да се обхване с един поглед – той е раздробен на десетки мозаечни късчета, изпълнени с финес, изненади и жизнерадост. Като че ли за да допълнят древната красота, из  патиото позираха двойки в техния сватбен ден; с радост се съгласяваха да ги снимам.

dsc05098

най-щастливият ѝ ден

dsc05094

шаферка

dsc05100

сияйна младост

dsc05108

младо семейство

dsc04992

последен грим

 

dsc04757

загуанът

    „Загуан“ е арабската дума за коридор – през него са минавали каретите, наричани тук „калеса“. Загуанът и патиото са покрити с китайски камъни от гранит, които са стигнали дотук във вид на баласт в китайските джонки. По-късно били продадени в Манила за павиране на патио и улици. Фонтанчето, което разпръсква хладина в средата на двора, се е появило едва през 1882, когато градът се радва вече на течаща вода.

dsc04710

шадраванът

dsc04711

патиото

    Когато Полин и Паоло пристигнаха, аз вече знаех много и с гордост им станах водач из живописните дворчета, които и те виждаха за първи път. Взехме си все пак  екскурзовод и заедно влязохме да разгледаме старината и отвътре.

dsc05131

нашият гид

    Първият етаж сега е зает от магазинчета за антики. Той е изграден от вулканични скали, довлечени от провинция Булакан. Най-горният етаж със стаите за живеене е от дърво; доколкото дървото е по-леко от камъка, сградата е устойчива на честите земетресения.

dsc05116

камък и дърво

    Гидът ни повежда нагоре по стълбите, спира на полуетажа и ни пренася през вековете – виждаме клиенти, наематели и бизнеспартньори да чакат да ги приеме богатият земевладелец. На следващото ниво е просторният кабинет с няколко масивни бюра от местна дървесина. Тук работи господарят с помощниците си.

    Надникваме в две уютни спални – те са предвидени за неженените чичо или леля, които живеят с многобройното семейство, освен бабата и дядото. Тази традиция се е запазила и до днес – срещнах я вечерта, когато гостувах в дома на приятелите ми. Дневната, ах, това е бална зала с толкова класическа и достолепна украса, че трудно може да се повярва, че е в азиатски дом… Тук младите дами свирят на пиано или пеят; има също и танцови или поетични вечери. А по-възрастните обсъждат политиката, работата…

    Ораторио (малък параклис) в къщата събира всяка вечер семейството за молитва. По-изтъкнатите фамилии са държали големи скулптурни изображения на светци зад стъклени витрини и всяка година са ги изнасяли , за да участват в градски процесии.Необичайното на Синята стая са фреските по стените, копирани от Помпей в неокласически стил. Най-фееричната стая. В много от стаите вместо зидана стена има дървена решетка, през която свободно минава въздухът. Тук никога не става студено, нито дори течение…

    В старите домове често е имало свързващи врати между спалните; уединението не е било толкова важно за семейния живот. Основната стая е спалнята на стопанина, тя е обзаведена със скъпи мебели, има огледало в цял ръст, мраморна мивка – лукс. Филипинското гостоприемство повелява стопанинът да отстъпи своята спалня на важните гости, които остават да нощуват.

    В трапезарията над предългата маса висяха огромни правоъгълни ветрила, движени с въженце от прислугата. Отстрани в остъклени бюфети са изложени семейният порцелан и сребро. Просторната кухня е добре обзаведена с гигантска печка, маса, шкафове и дори малък праобраз на хладилник – гидът твърди, че лед се е докарвал с кораби отнякъде на север… От кухнята се излиза на тераса, където се е намирала цистерна с филтър от въглища, чакъл и пясък за събиране на пречистена дъждовна вода, стичаща се от покрива по каменен улей. За всичко е помислено – дори за дезинфекцията на стъклените чаши, окачени върху пръчици на терасата – слънцето се е грижило за това.  Полин се усъмни в смисъла на това сушене на слънце и много се учуди, когато аз потвърдих  свойствата на небесното светило.

dsc05137

към кухнята

    Жалко, че така зорко следяха да не снимам атмосферата на този  отрязък от далечното минало на столицата. През цялото време духовете на старите обитатели ни следяха, както ми се стори, дружелюбно – не само от портретите по стените. С гордост се наслаждаваха на интереса и възхищението , което предизвикваше у нас техният разкошен дом – подреден с много изисканост и любов.

dsc05136

терасата е широка и сенчеста

dsc04715

розите

 

dsc04467

кът от лабиринта

dsc04469

част от двора на Каза Манила

dsc04472

изящество – испано-филипинско

dsc04476

стара карта на Филипините

dsc04474

хотелското кафене

dsc04663

част от Каза Манила

dsc04688

бялото е тържество

dsc04697

тропическа Испания

dsc04701

кладенецът

dsc04703

с въображение и любов
Категория: Изкуство
Прочетен: 303 Коментари: 8 Гласове: 9
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 479678
Постинги: 144
Коментари: 1090
Гласове: 12074
Календар
«  Ноември, 2016  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930