Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 479678 Постинги: 144 Коментари: 1090
Постинги в блога от Декември, 2012 г.

   Не съм се сбогувала още с Пънлай. И вероятно дълбоко в сърцето си никога няма да се  сбогувам.
   Пак ще се връщам към китайската тема; домът на приятеля никога не е твърде далеч. Но сега искам да ви разкажа и малко за Норвегия, където бяхме със съпруга ми по работа за един месец.

    Имам много познати, които от години живеят и работят там. Но никой от тях не беше ме подготвил със своите разкази за това, което видях. Истината е, че всеки гледа с различни очи. Ето какво видяха моите.
   
    Когато тръгвахме от Бургас в началото на септември, тук си беше горещо лято. Наслаждавахме се на топлата вечер в очакване на полета, без да подозираме за леденото посрещане на Осло. На излизане от летището ни подхвана януарски студ и вятър, който брулеше безмилостно несвикналите ни тела. - При вас май е зима. - промърморих ядно на нашия посрещач - норвежеца Пер. - Да, тук е зима. - отговори спокойно той. - Минус четири градуса е...
    Север, север, ама чак пък толкова - едва осми септември е... Явно, трябваше бързо да се адаптираме.
    Пренощувахме в малък хотел близо до Музея на авиацията, който разгледахме на сутринта. Очаквах, че в тази страна нищо не е гратис и се изненадах, че в този музей се влиза без билети. Беше неделя, столичани бяха дошли с децата си да съчетаят разходката с патриотичното възпитание. Надписите са само на норвежки, така че точен превод на експонатите нямахме, но разбрахме, че разказът е за успехите и героизма на норвежките военновъздушни сили по време на войните.
     Най-старият експонат е от 1912 година. Летателните машини са събрани и реставрирани старателно от ентусиасти, видяхме и работилницата, където се прави това. Разрешено е качването в кабините на самолетите и навсякъде се виждаха сламено руси детски главички да надничат от пилотските места.
     Нямахме много време за разглеждане, очаквахме всеки момент да дойде Пер да ни вземе и да потеглим за Берген - нашата цел. Той ни беше приготвил изненада - ще пътуваме с колата му и ще прекосим платото Хардангер, за да се насладим на норвежката природа. Потеглихме на обяд, а в Берген пристигнахме в полунощ...
    Пътят се виеше между вековни борови и брезови гори, край реки и езера - много, много вода. Спирахме често за снимки. Кристално чистият и леден въздух режеше.
Предчувствието за предстоящо приключение правеше настъпващата със скрита хубост есен трепетна и вълнуваща. Неподправена природна красота се редува с окосени ливади и балирано в бял найлон сено. Не се виждат села, къщите са пръснати на големи разстояния помежду им - на този връх - къща, ей на онзи там - друга. Викингите очевидно предпочитат изолацията и усамотението. Като знам, че голямата част от годината тук е зима, си представих стоицизма, с който стопаните разриват снега и се проправят пътеки, за да изминат дългия и стръмен път до най-близкия хранителен магазин...

    Мечките и таралежите не са заспали още зимния си сън. Има ли ги по тези места...
- Искате ли да ви покажа мечките - ентусиазирано попита Пер.
- Е как - бързо ни води!
     Паркът на мечките се намира на около 800 метра от главния път. Той обхваща площ от 380 декара, където освен мечки  (включени в Норвегия в Червената книга), живеят лосове, таралежи, червени лисици, рисове, диви свине и диви патици.
     Видяхме и някои домашни животни - кози, мини прасета, зайци, овце и кокошки.
     Билетът за резервата е 170 крони (42 лева)  извън сезона, а през лятото - 230 крони (58  лева). Ако си носите храна, можете да я приготвите на огън в lavvo (лапландска палатка) или на газово барбекю.
     На няколко места разпръскваха уют дървени колиби със затревени покриви. По време на викингите покривите са се правели от торф и брезова кора - чак до 18 век. С времето там израствала трева - тук - таме даже и по някое дърво. В такава къща е хладно през лятото и топло през зимата. Сега това се е превърнало в цяло изкуство и от 2000 година се провеждат ежегодни конкурси за покриви с естествено покритие. Възстановяват се националните традиции, а разнообразните треви и цветя, които растат по тях, ги правят необикновено красиви.
    През цялото време срещахме туристи, дошли да прекарат целия ден на открито, наслаждавайки се на тишината и спокойствието на красивата есен.
    Сред недокоснатата природа ненатрапчиво се виеха стълби и пътеки, прекосявахме мостчета, гори, рекички, езерца, проломи и дефилета.
    Но каде са главните герои!
    Ето я първата мецана - как царствено плува през езерцето. Стигна до другия брят, огледа се за храна и съзря сред водата краешник хляб, хвърлен от посетителите. Подхвана го невъзмутимо и с известна елегантност върху лапата си и си го хапна с апетит. За изисканото си изпълнение Мецана отнесе заслужени овации от наша страна, но тя не се впечатли особено - явно беше свикнала с човешкото възхищение...
    Но най-възторжени възгласи, аплодисменти и увековечаване на филмови ленти получиха семейство мечки, за които заподозрях, че са си изкарвали хляба като циркови артисти.
     Щом видя, че по перилата на моста надвисват гроздове любопитни зрители, мечокът подхвана уверено своето шоу. Обхвана с лапи дънера на съседното дърво и се понесе устремно нагоре. Борът е дълъг и тъничък, дали ще издържи тежестта на великана - тръпнехме. По това време на годината кафевите мечки са се запасили вече с тръстинки за дългия зимен сън и тежат над 350 килограма.
    Но когато и приятелката му се метна весело след него и с неподозирана бързина пропълзя нагоре да го настигне, затаихме дъх - е, сега вече дървото ще се прекърши...

       Продължението с много снимки ще видите тук: http://poblizo.com/?p=26760&cpage=1#comment-4994
Категория: Изкуство
Прочетен: 827 Коментари: 0 Гласове: 5

    Върнах се окрилена.
    Сутринта ми започна с разходка в нова за мен част на града, още неизследвана. Тръгнах по левия бряг на рекичката, която протича близо до църквата. След пазарчето се бяха наредили върволица малки магазинчета. Едно от тях ме притегли и влязох - музикален магазин, стените - целите в китари. Свикнали сме да свързваме китарата с Испания, където тя се е превърнала в национален инструмент, но истината е, че в западния свят тя идва от Централна Азия. В будизма понятието "китара" има значение на мъдрост, хармоничност и знание. И при древните китайци е подобно - символ е на знание, ученост и хармония.
    Влизала съм в други магазини с традиционни китайски инструменти, но за първи път виждах тук китарен магазин. Пристъпих неловко, защото знаех какво ще последва - обичайните любезни покани. Побързах да предупредя, че няма да купувам китара, не и сега. - Нищо, влез, седни, седни... - знаех си... Щом седнах, мъжът взе една китара и удари по струните. Страстен акорд, неочакван испански порив, чувствено изпълнение...
   Любовта на един млад мъж към неговата китара. Веднага разбрах - той я обича и я разбира. Усеща душата й. Неговата раздвижена фантазия пренася мислите му в звуци, в мелодия надвремева, емоционално наситена и долбока. Вътрешният му устрем го огради в кръг от светлина, развя се огнен плащ и се чуха потропващи токове. Испания се втурна толкова естествено в един малък пънлайски музикален магазин.
    На моменти китайската външност на китариста се размиваше и приемаше испански черти. Косата, прибрана в опашка (рядка за Китай мъжка прическа), добавяше към двойнственото излъчване като ме пренасяше назад във времето, когато такъв е бил обичайният мъжки силует.
    Стъписана от преобразяването, в една от паузите се приземих отново в Пънлай и видях на един стол пред мен да димят чаши с чай. Отпих механично и тогава забелязах две усмихнати очи да ме изучават дружелюбно. Жената на музиканта също пееше добре, а дъщеря им - ученичка в Далиан - беше много напреднала с китарата, очевидно решена да надмине баща си. Посвири ми и тя - Лъки е английското й име.

    Докато се усетя, се видях седнала насред магазина, срещу изпълнителя, да пея унесено "Подмосковные вечера"... Каквото свирят, на това припяваш... Оказа се, че това е много популярна песен в Китай (поне в този край), мнозина я пеят на китайски, други я слушат в различни аранжименти и малко от тях знаят, че е руска. После пяхме други руски песни, китайски и световни хитове. Никой от нас не разбираше езика на другия, но музиката говореше вместо нас. В ръцете на маестрото китарата пееше ту нежно, ту сурово и енергично, ту протяжно - печално. Самозабравен и потопен, той сигурно би продължил концерта до вечерта, ако не бяха влезли купувачи и негови ученици - беше време за урок.
     С нежелание се надигнах от стола, омагьосана от красотата. Стана ми ясен смисълът на испанското "дуенде" - да се носиш една педя над земята...

    Не можах да науча много за необикновения музикант заради езиковата бариера, но разбрах, че е едновременно и концертиращ изпълнител, и учител по китара, и собственик на магазин за китари, а умее дори да ги поправя. Има хора, които имат пари, а има богати хора - моят нов познат е от вторите. Писано ни било да се срещнем още няколко пъти. Веднъж те с жена си ни поканиха семейно на вечеря - на корейско барбекю. Просто така, без повод. Беше хубаво. Носеха ни сурови резени месо и зеленчуци и сами си ги печахме на малка печка с чекмедженца в нея, поставена на масата. Закараха ни с колата си, но не запомних мястото, беше се стъмнило. По-късно, колкото и да търсех този ресторант, не можах да го открия... Съществувал ли беше въобще...
     Беше ми крилато на връщане.

Продължението с много снимки можете да видите тук: http://poblizo.com/?p=26503#comments
Категория: Изкуство
Прочетен: 1120 Коментари: 2 Гласове: 12
Последна промяна: 17.12.2012 11:45
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 479678
Постинги: 144
Коментари: 1090
Гласове: 12074
Календар
«  Декември, 2012  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31