Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 606501 Постинги: 147 Коментари: 1121
Постинги в блога от Декември, 2014 г.


Филипини (15)- Паралелен свят От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” - „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.

image

ето го щъркелът!

Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване  на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…

image

под палмата – елхичка

image

тропически цветя по елхата

image

пред входа на хотела

image

на входа на казиното – свята сцена

image

Лунапаркът цяла година е затворен предколедно

Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела  да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас… По-късно разбрах, че са си наели хореограф и всеки ден репетират...

В нашия хотел  е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.

image

предколедни ученически представления пред мола

image

публиката си е намерила място

image

преди състезанието

През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…

Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти  навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.


Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.

Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.

Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.

И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…

Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.

image

залез над Субик

image

морски залез

Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.

image

третата вила – през деня си изглежда нормално

image

поляната пред вилата

„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието…
Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./

image

Джей Си

Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата  ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.


Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.

image

недовършена стая в третата вила

Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.

Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, поне според Стивън Кинг,  а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.

image

болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела

Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.

Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.

Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” - „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.

image

в отточната тръба бляскат очички

И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо призраци. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.

Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.

image

входът на ресторант Холивуд

image

залата на Холивуд

image

стълбите към масите на открито

image

някогашни казарми

image

навесът пред спалните помещения

Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят…

image

огледалото към този свят

По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Персоналът не се задържа дълго - месец - два и си тръгват...  Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.

По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това – в следващата част.


Категория: Изкуство
Прочетен: 8323 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.12.2014 14:25

Филипини (14) - Празници и Пълници От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

„Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”
Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.

Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните… На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите за заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама… Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е… Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода.


След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок.

Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади… Всичко на този свят има своя песен. По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете…

Още сме в затъмнената стаичка на видеокето.

image

рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена

Най-хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало…

Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден.

image

дългата маса

Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма.

image

Агнес пее, вляво е Кими

Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите, както всички търпят… По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.


Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още.

image

Хелоуинска декорация пред дома на Цезар

Само внуците му – нагласени по хелоуински - се гонеха между масите на двора.

image

внуците на Цезар

Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието… Мотото е „сладки и злокобни”.

Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

image

в очакване

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини… Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях… Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар /като един истински цезар/ с жена си Глория.

image

рожденикът Цезар

Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици…”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.

Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес… Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях… Тя беше доволна от себе си.

image

Глория /вляво/ и Агнес

Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: - За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула…

Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм… Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

image

пред храната

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.

Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши…

image

вечерята

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок… Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка.

image

кметът Паулино

От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай… Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците… Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е, че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.

Украсата за Хелоуин в града беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички.

image

в супера

В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии.

image

половината я няма, но пък маратонките са запазени...

И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската забава, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои самодейно състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /към тридесет лева/.

image

тридневно гробище край басейна

Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още… Един от гробовете е по истински случай, разбунил духовете в Олонгапо само преди няколко дни. Фантазия и действителност се смесиха. Убитата Дженифър Лауде е бивше момче, превърнато в момиче след операция. Намерена е удушена в мотелска стая. Убиецът е американски морски пехотинец, който много се ядосал, че Дженифър е преправено момиче, а не оригинално… Вдигна се много шум, но все още американецът не е осъден…

image

гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение

Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана… Наградата спечели Джей Си /Джон Кристофър/ - момче от охраната - с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ … Вижте снимките…

image

Обезглавеният вечеря – първа награда

image

друга творба

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/. По-ведри и приятни.

Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия. В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

image

малък „мексиканец”

image

гордите майки и участниците

image

в роли

image

Балканите са представени само с Гърция

image

сая или филипиниана е филипинската национална рокля

image

проверка по списъка

image

носия от Маршалските острови

image

още костюми

image

вдясно е африканецът, добре боядисан

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60-годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.

В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде.

image

сладоледаджията със звънче в ръка

image

палячовци за снимки

Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори.

image

една от сцените

На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия.

image

горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв

В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство.

image

потокът от празнуващи

Не наблягат на бирата, а повече на храната.

image

готви се усилено

image

продавач на фъстъци

Почти не се пуши, не че има забрана. Най-страстната любов на филипинеца – видеокето – е изнесено направо на улицата, избирай песен от дебелия каталог, следи думите от екрана и се надпявай с певците от сцените наоколо…

image

любимото видеоке

image

празник е!

image

веселяци

image

весело е да те снимат...

image

танцьорка се приготвя за сцената

image

участници в представление

image

а ето я и бирата!

image

охрана на входовете

image

урок по скейтборд

image

хубавици

image

на моста за Олонгапо

И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

image

дете се промушва през оградата

image

деца гледат анимация

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата ще е по-възторжена.
Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.

Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

 



Категория: Изкуство
Прочетен: 2885 Коментари: 8 Гласове: 10
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 606501
Постинги: 147
Коментари: 1121
Гласове: 13980
Календар
«  Декември, 2014  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031