Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 661489 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога от Декември, 2015 г.
Приятели, ако цъкнете на датата, ще се разгърне целият текст.
Филипините 26 December 26, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

В СЕЛОТО НА ИФУГАО

    – Това е брат ми – посочи Антонио към младежа на панорамната площадка, който в момента оживено ръкомахаше, разказвайки някаква увлекателна история на двойка европейци. Двамата не се заприказваха, всеки зает с туристите си.

image

“Това е брат ми” – каза Антонио.

    Погледнах надолу – пред очите ми се разкри отвесен скат, който пропадаше стотици метри, а в подножието на хребета стърчаха остри канари. Загледана в ширналата се долу равнина, прорязана от буйна река и терасирана причудливо с разнообразни по форма стъпала, аз изгубих представа за времето. Величествен амфитеатър чак до седловината. Земята е обвита в тегнещата тайнственост на огромните пространства. Рядко хубава гледка. Навсякъде под слънцето има парченца земя, които те карат да онемяваш. Много пъти с наслада наблюдавах тази панорама, обрамчена от синкавата мъглявина в далечината. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството.

image

по планинските склонове

image

оризовите тераси на Кордилера

image

земя – опитомена и дива

image

в ниското се пени река

image

старица ифугао пред дома си

image

прозорец към красотата

    Оризищата обаче са не само красота, те са и грижа. Рушат се застрашително заради ерозията и бързо намаляващото селско население. Загубата им е тревожна перспектива. Една от бедите са червеите, които са се появили преди двадесетина години. Тогава много стопани са заменили ориза със зеленчуци като по-печеливши. Червеите прокопават ходове, през които водата се оттича твърде бързо и оризищата пресъхват. Почвата е глинеста и се пука лесно. Понякога и каменната стена, която служи за граница между отделните стъпала, се срутва. Свлачищата и и чудовищните бури тайфуните отмиват хиляди кубически метра пръст.
    Макар и много на рядко, забелязах някои изоставени и буренясали тераси.

image

някои тераси са необработени

    Собствениците им са намерили друг, по-сигурен доход и са се преселили в градовете. Там отиват и младите хора, които се отказват от земеделието, след като са се изучили. Семействата са бедни, тъй като за прехраната е нужен поне един хектар земя, а в Банауе всяко домакинство притежава средно около 250 квадратни метра. Оризищата са обявени за зона, свободна от генно модифицирани организми. Селските стопани работят, както и преди хиляди години, затова и годишно реколтата е една, за разлика от низината, където достигат три. Мъжете печелят малко и от туризма като планински водачи, но това е само през сухия сезон. През дъждовния планината става недостъпна.
   И ако в Сиан са командировани от цял свят достатъчно археолози и реставратори на глинените воини, то във Филипините нивото на бедността е твърде високо и няма кой да помогне за съхраняването на това съкровище. Грижа на правителството е, както и на ЮНЕСКО. Богатството не е само филипинско, а е на цялото човечество.

image

каменна пътека между оризовите ниви

image

разделено пространство

image

културен пейзаж, който заслужава закрила за благото на цялото човечество

image

на сянка

    Антонио нямаше търпение да продължим нататък – нещо беше нервен и неспокоен. За причината вече се досещах. Момата – където искате, слагайте ударението, няма да сгрешите…
    Този път не седнахме прилежно вътре, а се покатерихме на покрива на джипнито – двете с Ким. Семейството остана вътре. Загледах се от високо в джунгловия гоблен, който се беше проснал безкраен пред погледа ми, с всички нюанси на зеленото. Беше добил някакво меко земно лъчение. Ех, че беше хубаво! Простор, свобода, реене из небето като птици… Едно от нещата, което винаги ме кара да се чувствам възторжена, е, когато се кача над облаците. Космическо усещане. Само най-високите върхове изплуват като острови, а слънцето ги оцветява в розово и ти си някъде там, между земята и небето. Неповторимо, вълшебно.
    След около час възторгът ни беше прекъснат – спряхме за проверка на граничен пост.

image

границата между две провинции

image

тук се регистрирахме

    „Трябва да запишете имената си и от коя страна сте.“ – каза ни меко дежурният полицай. Никой не проверява документи, нито дори прочита написаното – стори ми се, че дори да напишеш „Карлсон от покрива“ или „Алиса от Страната на чудесата“, никой няма да се усъмни и да те спре…
    Пресякохме границата между две провинции, метнахме се пак на небето и продължихме прекъснатия полет. Времето сякаш бе подменено. Спомних си, че трябва да дишам…
    Стигнахме до каптирано вирче, украсено допълнително да радва душата. В него весело се гмуркаха четири местни дечица. Наоколо е спокойно и тихо, никой не ги придружава. Радваха се на топлата през цялата година вода – волни като рибки, истински деца на природата.

image

каптираният вир

 

image

като жив е

image

децата ифугао

image

волни като рибки

    Явно наближавахме Хунгдуан – типично село на племето ифугао. Днес завършва фестивалът Tungoh ad Hungduan, който се празнува ежегодно всяка трета седмица на април и продължава три дни. „ Тунгох“ означава периода на почивка в традиционния селскостопански цикъл след засяването на ориза. Важни моменти са: годишното изкачване на планината Напулауан, парадът на носиите, етнически игри, местни обичаи, обреди, песни, танци, аграрни изложби и спортни състезания. Наоколо – водопади, красота и тази мистична планина, скрила в дъждовните си гори древната напоителна система на ифугао.

image

пътят, по който дойдохме, пресича котловината

image

кметството на Хунгдуан

image

баскетболна среща

    Спряхме първо да погледаме баскетболната среща на покритото игрище. По-нататък са традиционните къщи ифугао, които се строят на кокили на ръба на някоя от оризовите тераси. Наколното жилище предпазва не толкова от наводнения, колкото от гладните плъхове. На сянка под дървената къщичка стопаните се хранят и си почиват. По дългите четири метра бамбукови пръти, намазани с олио, се устройват състезания като младежи и мъже се катерят нагоре в надпревара кой ще стигне най-бързо върха. Ходенето на кокили от бамбук е традиционен начин на придвижване , най-вече из водните пространства.

image

наколна къща на ифугао

image

бамбуковите пръти за състезание

image

селският шадраван

image

уловиха риба в шадравана

image

деца от селото

    Смесвайки се с планинците, се озовахме в нещо като тунел от навеси, а от двете страни бяха подредени дълги маси, както по селските сборове у нас. Готвеха в големи казани, тук-таме върху импровизирани щандове продаваха кокосова вода, сладки и друга храна. И деца, деца от всички възрасти тичаха навсякъде из шатрите. Чувството за оптимизъм и човешка жилавост се носеше във въздуха.  По всичко личи, че европейци рядко се изкачват до тези поднебесни висоти и домакините искрено ми се радваха. Един младеж разцепи кокосов орех, изля водата в чаша и ми я поднесе със срамежлива усмивка. Като нещо, което се разбира от само себе си, отнякъде се появи и хало-хало за мен – традиционна филипинска мелба в чаша, пълна с лед, а отгоре – нарязани плодове, залети с кокосово мляко. Тази сърдечност ми напомни за топлотата, с която една възрастна китайка ни покани на обяд в дома си, когато преминавахме през нейното село в провинция Шандун. И в българско село да замръкнеш, гладен няма да останеш… Навсякъде по света селската земя мирише на доброта и стопаните посрещат сърдечно гости от далеч. „В Аляска си имат лед безплатно през цялата година, а ние тук трябва да си го купуваме!“ – обърна се към мен мъж на средна възраст; тази шега винаги разсмива местните.

image

навесът

image

готви се за сбора

image

така се цепи кокосов орех

image

от това оризово вино опитах

image

почерпиха ме с най-филипинския десерт –  хало – хало

    Оризовото вино мъжете го носеха със себе си и много държаха да го опитам. Наляха ми в пластмасова чашка и напрегнато се взряха в лицето ми. Е, как няма да харесаш такова приятелско вино. Вече не бяхме непознати. Легендите често разказват за ловец, който се изгубва по време на лов и пристига в непознато село. Пие оризово вино и се жени за жената, която му го е дала. Той носи непознати умения – изкуството да се строят каменни стени, нови сортове ориз, ковашки и медникарски сръчности, дърворезба. Така занаятите се пренасят от място на място.

image

жена от селото

image

младеж от Хунгдуан

image

портрет

image

портрет

image

мъжете готвят задружно

image

станове на ифугао

    Замислих се, че да се изучава културната история на етническите групи в региона е сложна задача. Нивото на многоезичие е необичайно високо. Племената са малобройни и повечето – несвързани дори с пътеки. Едно от отличията, които забелязах, е, че тук филипинците са съвсем други – сурови и сериозни, самоуверени, много далеч от раболепните усмивки  в низината.
С душа, стоплена от вниманието и гостоприемството, се огледах за моите спътници. Антонио си беше съвсем у дома и се сгряваше безметежно с оризово вино. Трябваше да го издърпам да тръгваме, но вече беше късно – той се беше развеселил достатъчно. Няма пътна полиция из планините и тук хората си карат, както искат. Като си представих тясното и стръмно нанадолнище, прииска ми се вече да сме в хотела.
Нямаше как обаче да отминем тези колоритни и артистични племенни танци. Tayaw, pattong, takik, pinanyuan са имената на различни сватбени танци, а bogi – bogi е танцът на ухажването. Първична сила, съхранена енергия и жизнелюбие са вплетени в движенията. Истинска наслада. Цветовете на носиите са червено, черно и бяло.

image

обредни танци

image

танци на площада

image

племенни танци

image

портрет на ифугао

image

тържествен момент

image

сламеният петел

image

в племенни носии

    След тях в неочакван контраст премериха сили млади щангисти, между които момичетата не отстъпваха по сила и амбиция на момчетата. Селските първенци бяха насядали на трибуната и от там наблюдаваха напрегнатата надпревара.

image

трибуната на журито

image

силна девойка

image

щангите са на почит в селото

    Природата е доста сурова към ифугао. Може би затова така обичат живота.
Минахме и през шатра, в която бяха изложени станове и творби на традиционните занаяти – дърворезба, медни украшения, кошници и тъкани платове. После спряхме пред двуетажна сграда, която приличаше на полицейско управление. Разбрах, че на втория етаж репетират танцьорки и поисках да ги снимам. Това ще допълни представата ми за начина, по който те запазват своята култура сред постоянно променящия се свят. Но трябваше да почакам за разрешение. Изведнъж се заковах на място и се взрях невярващо в стъклото на входната врата – над двадесетина снимки и рисунки на лица беше написано с едри букви – „Издирват се за убийства на журналисти“. Внезапно и изненадващо, като стълб на торнадо таблото разтърси околната идилия. Под всяко лице – името и паричната награда за залавянето му. Изградената до този момент селска романтика изведнъж се срути. Обгърна ме червена мъгла от ужас. Почувствах се лично обидена – защо мразят толкова пишещите братя… Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и… звезден прах. Живеем по едно и също време.

image

ИЗДИРВАТ СЕ ЗА УБИЙСТВА НА ЖУРНАЛИСТИ

image

останалите убийци

    Оказва се, че след Ирак и Сирия Филипините са най-смъртоносната за журналисти страна в света. Един архипелаг в Югоизточна Азия е на трето място в света, без да е военна зона. В последните двадесетина години 77 журналисти са убити в страната във връзка с тяхната работа. Репортери, коментатори – всички филипинци. Половината от тях са отвлечени, държани в плен и измъчвани, преди да бъдат убити. Убийците не са задържани – ето ги, гледат нагло от таблото.

    Вгледах се в грубите, жестоки и примитивни лица и ми стана ясно, че тези хора нито осъзнават какво правят, нито защо го правят. Те са изпратени и платени от някого, и точно той трябва да бъде издирен.
Журналистическите разследвания засягат интересите на могъщи политици, които са подкрепени с въоръжени сили. За разобличаването на корупцията в обществото цената е много висока – публицистите жертват живота си, за да осигурят на сънародниците си ежедневната доза истина. Това изтребление подкопава стремежа да бъдат изобличавани нарушенията и да бъде порицана несправедливостта. Страховитата истина е, че под повърхността на свободната преса текат кървавите реки на човешките жертвоприношения. Ацтеките и инките са убивали хора, за да умилостивят боговете за останалите живи. Срам и позор за Филипините, уж свободна страна.
    Дали писалката е по-силна от меча – иска ми се да вярвам в това. Времето ще покаже.
    Съжалих, че казах професията си на пропуска, това беше, защото отначало не искаха да ме пускат. Ето, вече втори полицай се качва на площадката за тренировки с фотоапарат в ръка. Докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен. За всеки случай. Нищо не последва от това.

image

докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен

image

репетиция

image

полицаите станаха двама

image

подготовка за представление

    Упътихме се към джипнито, което ни чакаше уморено на входа на селото. Някак и на мен ми се прекърши поривът за полет от неговия покрив. Красивата част от живота често съжителства с грозната. Тъжното е, че срещнах точно в планината, сред прекрасната природа, някои от недостойните качества на човека – там, където очаквах да видя повече чистота. Ако твърде дълго се взираш в бездната, и тя ще се взре в теб.
Вгледах се изпитателно в напрегнатото лице на Антонио и в устата му, неспираща да дъвче яростно и да плюе кървавочервената мома. Вдигнах поглед нагоре – небето беше започнало да сивее заплашително в съзвучие с някаква неясна тревога, която се настани в душата ми. Ким отново се покатери на покрива, а аз заех мястото до шофьора. Двойката филипинци седнаха в пътническата част.

image

стръкчета ориз

image

на връщане

image

дебел джунглов гоблен

image

колко труд…

image

плуват облаци в езерцата

image

величие

    Заспускахме се по стръмното и скоро се оставих на магията на планината, която може да бъде усетена само на живо. Безброй цъфтящи храсти, причудливи дървета и невиждани плодове… Докато се движа, откривам чудеса – като тази поляна с калии… Не можех да откъсна поглед от картината – далеч в ниското изскачаха селца и пак се скриваха в мъглата. Планината решава какво лице да ми покаже, аз само се чувствам щастливка, ако се озова на точното място.
    Пътешествията ни променят. Отговарят ни на много въпроси. Вдъхновяват ни, правят ни по-смели. Помагат ни да се чувстваме живи.
    Осени ме внезапна и лека мисъл – че този момент ще остане с мен завинаги.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 2402 Коментари: 8 Гласове: 7
Последна промяна: 28.12.2015 12:20
  Наталия Бояджиева, писателски блог   Приятели, съжалявам, че текстът е орязан. Цъкнете на заглавието "Филипините 25" и ще го видите целия. ФИЛИПИНИТЕ 25 December 15, 2015 Natalia Boiadzhieva

ОРИЗОВИТЕ ТЕРАСИ НА БАНАУЕ

    И най-мрачната нощ притежава някакво сияние. Пътувахме кой ли вече час през смълчаната джунгла. Звездите пропъстриха небето и студено заблещукаха в безкрая, а полупълната луна се беше отпуснала като окачена над скалите на изток. Човек не може да се умори да наблюдава огромния свят, увиснал в пространството над него. Във Филипините денят настъпва също толкова драматично, колкото и нощта. Тъмнината внезапно се сменя със светлина и полека-лека мекото зарево на изгрева изважда от мрака околните върхове. Те първи засияват, окъпани от зората, а след деня последни ловят лъчите на залеза. Слънцето изниква в миг на източния хоризонт и мъждукащото до преди малко небе се обагря в светлосиньо. После то сменя десетина пъти цвета си и контурите на ландшафта омекват. Чувствах се блестящо подготвена за среща с чудеса.
    Радостта от преживяното пътуване и емоцията от спомените само се увеличават с времето и ни правят по-щастливи. Дори и неприятни епизоди, когато всичко се обърка, се обръщат в наша полза – те все още ни карат да се усмихваме години по-късно… Пътуването е всичко – и радост, и страх, любов и омраза, изненада и объркване. То ни прави по-умни и по – честити.
    На последната гърбица на пътя ние спряхме и погледнахме нататък. Бяхме стигнали Лагауе – столицата на провинция Ифугао с население 18 077 души.

image

столицата на провинция Ифугао – Лагауе

image

в Лагауе

image

в очакване на джипнито

    Пътят вече не е за автобус, той се връща обратно, а ние продължаваме с джипни. Своеобразният и уникален местен транспорт представлява маршрутки, сглобени от изоставените от американците военни джипове след Втората световна война. Находчивите филипинци с радост ги украсяват като всеки е различно изрисуван и днес това е основният транспорт в цялата страна. Муцуната е като на джип, тялото е удължено като на дакел, вътре под прозорците без стъкла се простират две дълги пейки и хората насядват сгушени един до друг. Всяка година в Манила се провежда необичаен карнавал „Крал Джипни“, където избират най-оригинално декорираната маршрутка.

image

джипни – шофьорът Антонио е на покрива

    Поех полъха на чистия въздух. Днес, казах си, ще бъде един прекрасен ден. Хората бързо се упътваха нанякъде. Прехвърлихме се във филипинския всъдеход и зачакахме да се напълни. Скоро местата се заеха и накрая на стъпалото кацна един младеж, който по-късно стана наш водач из планината. Антонио.

image

Антонио

image

Ким при вида на Антонио

    Удълженият джип запъпли нагоре по стръмното и пред нас се разстла безкрайната зелена джунгла в цялата си пищност. Най-шеметните природни красоти на Филипините. От двете ни страни се стелеха стотици километри непроходима джунгла, покрила върховете като огромно зелено одеало. Постепенно пейзажът става все по-ярък и по-ярък. Слънцето превръща последните остатъци от мъгла в мистичен оранжев облак, който нежно се разтваря над долините.
    Много народи вярват, че при тях се крие Осмото чудо на света. Всяка страна има поне по едно чудо, достойно за възхищение. Китайското е Теракотената армия в Сиан, а тук са оризовите тераси в Кордилера – съвместно дело на трудолюбивите ръце на игорот и на природата. Древни напоителни канали, събиращи вода от планински потоци и извори на 1500 метра височина и на площ от десет хиляди квадратни километра. Национално културно съкровище, признато от ЮНЕСКО и за световно.
    След около три часа пълзене по стръмнините (в дъждовния сезон тези места са почти непроходими) джипнито най-после изпухтя и спря пред малък хотел, целият в дърво отвън и отвътре. Бяхме в Банауе. Народът бързо се насочи към рецепцията, няма време за губене. Учтив мъж на средна възраст ни поведе по етажите нагоре, за да си изберем стая, все още имаше две свободни. Навсякъде борова ламперия, уют и красота.

image

първите оризови стъпала видях от прозореца на хотела в Банауе

image

пенлива река се извива под хотела

image

хотелският ресторант

image

фигури на ифугао в естествен ръст

    Нахвърляхме саковете в една от стаите и Ким отиде да преговаря с планински водач за екскурзия до оризовите тераси. Малко след това се върна и ми съобщи двойно завишена сума. Очакваше се като чужденка да не се ориентирам в обстановката. Слязох с нея във фоайето, което служеше и за закусвалня, и срещнах отново онова момче от джипнито – Антонио. Очите му се запромъкваха бавно към мен. След това поеха по дългия път обратно към себе си. Опита да се усмихне, но усмивката не достигна очите му. Въздъхнах в себе си, стегнах се вътрешно и се приготвих за преговори. Бедността е повсеместна, но тук в планината тя някак не се набива на очи. И все пак всеки човек носи в себе си свят, който е невидим отвън, всеки води своята лична борба. А и всяко общество си има своя ценностна система, своя парадигма, свой начин на живот. Със стаена в очите насмешка, която Ким се направи, че не забелязва, Антонио повтори баснословната сума. Попазарихме се, както е редно по тези земи, и излязохме на улицата, готови за път. Там ни очакваше една филипинска двойка на средна възраст. Мъжът беше по-словоохотлив – живеят в чужбина и се връщат от време на време; този път решили да поопознаят родината.
Настанихме се в джипнито на Антонио – той ще бъде шофьор и гид. През цялото време младежът настървено отхапваше нещо, скрито в шепата му, дъвчеше ожесточено и плюеше кървавочервена маса. Цялата му уста неестествено аленееше. „Какво е това?“ – попитах. „М`ома“. Спомних си, че на главната улица в Банауе видях голяма табела: „Забранено е плюенето на мома!“

image

Антонио, разкрасен с мома

image

ето я древната тайнствена смес

    Не получих смислено обяснение, едва по-късно научих, че се нарича още арека или пинанг. Палмата арека е широко отглеждана в тропическите страни и дава плод през цялата година. Ядката се използва прясна, сушена, варена или печена. Парчета от нея заедно с гасена вар и стрита черупка от охлюв се увиват в листа от бетел и се дъвчат. Дъвченето му е традиция, която датира от древността. Има стимулиращ ефект, подобен на западната употреба на тютюн и кафе. Бодрост, повишена издръжливост, еуфория. Стимулира слюноотделянето и апетита и затопля тялото. Дотук са добрите страни.
    Дългосрочно обаче ядката на арека засяга почти всички органи на човешкото тяло – мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, еднокринната и имунната система. Следва увреждане на ДНК и рак. Психоактивно вещество, към което хората се пристрастяват. Археологически доказателства говорят, че се използва най-малко от четири хиляди години в Тайланд, Индонезия и Филипините. Добавянето на тютюн на листа към сместа за дъвчене е скорошно нововъведение, тъй като тютюнът не е бил още внесен от американския континент до преди колониалната епоха. В градовете тази традиция е отмряла, но очевидно тук „и старите жени дъвчат мома“ – контрира ме Антонио, когато отбелязах, че това е опасна привичка. А известна е почитта на игорот към старите хора.
    Разбира се, вниманието ми е основно насочено към пейзажа, очите ми са отворени в напълно будно и обострено състояние. Цветовете на небето сменят хиляди красиви нюанси. Ето ги и тях – оризовите тераси!

image

оризовите тераси на Банауе

image

цялата Кордилера е терасирана

    Ако е вярно, че да снимаш значи да си присвоиш фотографирания предмет, както някои от племената вярват, то аз съм впечатляващо богата. Това, което очите могат да видят и душата да усети, думите не могат да опишат. Трибуните са издълбани ръчно в планините преди повече от две хиляди години! Били са конструирани като практическо решение на проблема с отглеждането на ориз по склонове под главозамайващи ъгли. Древна и устойчива система. Най-известните тераси са край Банауе, но всъщност цялата планина е прорязана от тях. Навсякъде, където живеят хора, стръмнините са изсечени амфитеатрално. Подбрала съм явно най-доброто време за посещение – април – май, когато зелените наболи стръкове са с най-живия си изумруден цвят. Едно необикновено изумрудено, в което и небето е добавило своето синьо. И простор, простор…
    Спираме на една панорамна площадка. Озарените от слънцето хълмове, насечени стъпаловидно, се снишават да достигнат живачната лента на реката. Отвъдният им бряг се губи в мъглата, надвиснала постоянно в подножието на отсрещната планина. Стоя пред това величие , вкоренена в земята, неспособна да откъсна поглед. Чувството, което човек изпитва, заставайки пред тях, е чувство за начало. В някои от оризовите езерца плуват облаци, а сенките на други се спускат отгоре, срязвайки водата като с бръснач. Рядко се мяркат дребните фигури на ифугао, сведени в поклон към земята майка. Водачът ни твърди, че изгледът от това място краси банкнотите от двадесет песо. Сравнихме – така е.

image

изгледът, който краси банкнотите

image

оризови тераси отблизо

    Изваяни планини. Стъпалата на терасите като че се качват до небето – живо доказателство за силата и смелостта на ифугао, за дързостта на човешкия дух. Зашеметяващ е този амфитеатрален пейзаж. Оризовите тераси са най-старите каменни структури в Югоизточна Азия и едно от най-красивите места на света. За разлика от Пирамидите, те са направени от хората, които живеят тук, в тяхна полза, а не с робски труд. Освен това, в отличие от други велики чудеса на света, оризовите тераси са все още в употреба в съответствие с първоначалната им функция. За да ги видите от край до край, ще ви отнеме два дни шофиране и много часове пешеходен туризъм. Само за направата на едно ниво отива година – да се изчисти тревата, да се преместят камъните и пръстта, да се направят бариерите за задържане на водата и да се укрепят стените, което ще ги предпази от свличане по време на поройните дъждове.

image

Ким е доволна от снимката, направена от Антонио

    Не можеш просто така да отидеш в Банауе – полагаш усилия. Няма летища наблизо, отнема едно денонощие автобусно време. Това спасява местните, а в този ден и нас с Ким, от кавалкадите туристи, които заливат и изпотъпкват по-достъпните места.

image

терасите на Кордилера

image

птичи поглед

image

на фона на терасите

image

и така пътувахме по някое време – на покрива…

image

така сушат ориза

    Времето тук тече по-бавно, отколкото в низината, повечето минава в земеделие, занаяти и приготвяне на храната. Вниманието, за щастие, е към дома и семейството – в тази изолирана и консервирана общност. Голяма част от живота на планинците е свързана с ориза – основна култура, яде се по три пъти на ден. От засяването до обирането му – всеки период е свещен по свой собствен начин. Пътуването ми се случи по време на растеж, но през цялото време има и други задачи – плевене, предпазване от птиците, сушене на обрания ориз. И до днес много племена практикуват езически ритуали на благодарност преди посев и по време на прибиране на реколтата. Те никога не се планират и е въпрос на случайност да присъствате на такъв.
    Имахме късмет, че днес приключва един такъв празник в далечно планинско село. След като му казах, че правя проучвания, Антонио реши да ни го покаже, макар че само няколко часа остават до края му. С неговото трескаво шофиране може и да успеем… Редуват се борови гори, влажна джунгла, каменливи планински върхове и – оризови тераси. Освен ориз тук се отглеждат и други култури, които виреят само в Кордилера заради надморската височина и по-ниските температури. Кафето е една от тях, зеленчуци растат в изобилие, продават ги в ниското. Ловът и риболовът се учат в ранна детска възраст и са част от културата на игорот.

image

очовечена природа

image

зелени оризови езерца

image

къщичка на ръба

    Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет. Приятно ми беше през цялото време да виждам човешки лица с открит и ясен поглед, а не отсъстващи и забити в някакви машинарийки…

Категория: Изкуство
Прочетен: 2940 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 17.12.2015 09:14
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 661489
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14981
Календар
«  Декември, 2015  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031