ОРИЗОВИТЕ ТЕРАСИ НА БАНАУЕ
И най-мрачната нощ притежава някакво сияние. Пътувахме кой ли вече час през смълчаната джунгла. Звездите пропъстриха небето и студено заблещукаха в безкрая, а полупълната луна се беше отпуснала като окачена над скалите на изток. Човек не може да се умори да наблюдава огромния свят, увиснал в пространството над него. Във Филипините денят настъпва също толкова драматично, колкото и нощта. Тъмнината внезапно се сменя със светлина и полека-лека мекото зарево на изгрева изважда от мрака околните върхове. Те първи засияват, окъпани от зората, а след деня последни ловят лъчите на залеза. Слънцето изниква в миг на източния хоризонт и мъждукащото до преди малко небе се обагря в светлосиньо. После то сменя десетина пъти цвета си и контурите на ландшафта омекват. Чувствах се блестящо подготвена за среща с чудеса.
Радостта от преживяното пътуване и емоцията от спомените само се увеличават с времето и ни правят по-щастливи. Дори и неприятни епизоди, когато всичко се обърка, се обръщат в наша полза – те все още ни карат да се усмихваме години по-късно… Пътуването е всичко – и радост, и страх, любов и омраза, изненада и объркване. То ни прави по-умни и по – честити.
На последната гърбица на пътя ние спряхме и погледнахме нататък. Бяхме стигнали Лагауе – столицата на провинция Ифугао с население 18 077 души.
столицата на провинция Ифугао – Лагауе
в Лагауе
в очакване на джипнито
Пътят вече не е за автобус, той се връща обратно, а ние продължаваме с джипни. Своеобразният и уникален местен транспорт представлява маршрутки, сглобени от изоставените от американците военни джипове след Втората световна война. Находчивите филипинци с радост ги украсяват като всеки е различно изрисуван и днес това е основният транспорт в цялата страна. Муцуната е като на джип, тялото е удължено като на дакел, вътре под прозорците без стъкла се простират две дълги пейки и хората насядват сгушени един до друг. Всяка година в Манила се провежда необичаен карнавал „Крал Джипни“, където избират най-оригинално декорираната маршрутка.
джипни – шофьорът Антонио е на покрива
Поех полъха на чистия въздух. Днес, казах си, ще бъде един прекрасен ден. Хората бързо се упътваха нанякъде. Прехвърлихме се във филипинския всъдеход и зачакахме да се напълни. Скоро местата се заеха и накрая на стъпалото кацна един младеж, който по-късно стана наш водач из планината. Антонио.
Антонио
Ким при вида на Антонио
Удълженият джип запъпли нагоре по стръмното и пред нас се разстла безкрайната зелена джунгла в цялата си пищност. Най-шеметните природни красоти на Филипините. От двете ни страни се стелеха стотици километри непроходима джунгла, покрила върховете като огромно зелено одеало. Постепенно пейзажът става все по-ярък и по-ярък. Слънцето превръща последните остатъци от мъгла в мистичен оранжев облак, който нежно се разтваря над долините.
Много народи вярват, че при тях се крие Осмото чудо на света. Всяка страна има поне по едно чудо, достойно за възхищение. Китайското е Теракотената армия в Сиан, а тук са оризовите тераси в Кордилера – съвместно дело на трудолюбивите ръце на игорот и на природата. Древни напоителни канали, събиращи вода от планински потоци и извори на 1500 метра височина и на площ от десет хиляди квадратни километра. Национално културно съкровище, признато от ЮНЕСКО и за световно.
След около три часа пълзене по стръмнините (в дъждовния сезон тези места са почти непроходими) джипнито най-после изпухтя и спря пред малък хотел, целият в дърво отвън и отвътре. Бяхме в Банауе. Народът бързо се насочи към рецепцията, няма време за губене. Учтив мъж на средна възраст ни поведе по етажите нагоре, за да си изберем стая, все още имаше две свободни. Навсякъде борова ламперия, уют и красота.
първите оризови стъпала видях от прозореца на хотела в Банауе
пенлива река се извива под хотела
хотелският ресторант
фигури на ифугао в естествен ръст
Нахвърляхме саковете в една от стаите и Ким отиде да преговаря с планински водач за екскурзия до оризовите тераси. Малко след това се върна и ми съобщи двойно завишена сума. Очакваше се като чужденка да не се ориентирам в обстановката. Слязох с нея във фоайето, което служеше и за закусвалня, и срещнах отново онова момче от джипнито – Антонио. Очите му се запромъкваха бавно към мен. След това поеха по дългия път обратно към себе си. Опита да се усмихне, но усмивката не достигна очите му. Въздъхнах в себе си, стегнах се вътрешно и се приготвих за преговори. Бедността е повсеместна, но тук в планината тя някак не се набива на очи. И все пак всеки човек носи в себе си свят, който е невидим отвън, всеки води своята лична борба. А и всяко общество си има своя ценностна система, своя парадигма, свой начин на живот. Със стаена в очите насмешка, която Ким се направи, че не забелязва, Антонио повтори баснословната сума. Попазарихме се, както е редно по тези земи, и излязохме на улицата, готови за път. Там ни очакваше една филипинска двойка на средна възраст. Мъжът беше по-словоохотлив – живеят в чужбина и се връщат от време на време; този път решили да поопознаят родината.
Настанихме се в джипнито на Антонио – той ще бъде шофьор и гид. През цялото време младежът настървено отхапваше нещо, скрито в шепата му, дъвчеше ожесточено и плюеше кървавочервена маса. Цялата му уста неестествено аленееше. „Какво е това?“ – попитах. „М`ома“. Спомних си, че на главната улица в Банауе видях голяма табела: „Забранено е плюенето на мома!“
Антонио, разкрасен с мома
ето я древната тайнствена смес
Не получих смислено обяснение, едва по-късно научих, че се нарича още арека или пинанг. Палмата арека е широко отглеждана в тропическите страни и дава плод през цялата година. Ядката се използва прясна, сушена, варена или печена. Парчета от нея заедно с гасена вар и стрита черупка от охлюв се увиват в листа от бетел и се дъвчат. Дъвченето му е традиция, която датира от древността. Има стимулиращ ефект, подобен на западната употреба на тютюн и кафе. Бодрост, повишена издръжливост, еуфория. Стимулира слюноотделянето и апетита и затопля тялото. Дотук са добрите страни.
Дългосрочно обаче ядката на арека засяга почти всички органи на човешкото тяло – мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, еднокринната и имунната система. Следва увреждане на ДНК и рак. Психоактивно вещество, към което хората се пристрастяват. Археологически доказателства говорят, че се използва най-малко от четири хиляди години в Тайланд, Индонезия и Филипините. Добавянето на тютюн на листа към сместа за дъвчене е скорошно нововъведение, тъй като тютюнът не е бил още внесен от американския континент до преди колониалната епоха. В градовете тази традиция е отмряла, но очевидно тук „и старите жени дъвчат мома“ – контрира ме Антонио, когато отбелязах, че това е опасна привичка. А известна е почитта на игорот към старите хора.
Разбира се, вниманието ми е основно насочено към пейзажа, очите ми са отворени в напълно будно и обострено състояние. Цветовете на небето сменят хиляди красиви нюанси. Ето ги и тях – оризовите тераси!
оризовите тераси на Банауе
цялата Кордилера е терасирана
Ако е вярно, че да снимаш значи да си присвоиш фотографирания предмет, както някои от племената вярват, то аз съм впечатляващо богата. Това, което очите могат да видят и душата да усети, думите не могат да опишат. Трибуните са издълбани ръчно в планините преди повече от две хиляди години! Били са конструирани като практическо решение на проблема с отглеждането на ориз по склонове под главозамайващи ъгли. Древна и устойчива система. Най-известните тераси са край Банауе, но всъщност цялата планина е прорязана от тях. Навсякъде, където живеят хора, стръмнините са изсечени амфитеатрално. Подбрала съм явно най-доброто време за посещение – април – май, когато зелените наболи стръкове са с най-живия си изумруден цвят. Едно необикновено изумрудено, в което и небето е добавило своето синьо. И простор, простор…
Спираме на една панорамна площадка. Озарените от слънцето хълмове, насечени стъпаловидно, се снишават да достигнат живачната лента на реката. Отвъдният им бряг се губи в мъглата, надвиснала постоянно в подножието на отсрещната планина. Стоя пред това величие , вкоренена в земята, неспособна да откъсна поглед. Чувството, което човек изпитва, заставайки пред тях, е чувство за начало. В някои от оризовите езерца плуват облаци, а сенките на други се спускат отгоре, срязвайки водата като с бръснач. Рядко се мяркат дребните фигури на ифугао, сведени в поклон към земята майка. Водачът ни твърди, че изгледът от това място краси банкнотите от двадесет песо. Сравнихме – така е.
изгледът, който краси банкнотите
оризови тераси отблизо
Изваяни планини. Стъпалата на терасите като че се качват до небето – живо доказателство за силата и смелостта на ифугао, за дързостта на човешкия дух. Зашеметяващ е този амфитеатрален пейзаж. Оризовите тераси са най-старите каменни структури в Югоизточна Азия и едно от най-красивите места на света. За разлика от Пирамидите, те са направени от хората, които живеят тук, в тяхна полза, а не с робски труд. Освен това, в отличие от други велики чудеса на света, оризовите тераси са все още в употреба в съответствие с първоначалната им функция. За да ги видите от край до край, ще ви отнеме два дни шофиране и много часове пешеходен туризъм. Само за направата на едно ниво отива година – да се изчисти тревата, да се преместят камъните и пръстта, да се направят бариерите за задържане на водата и да се укрепят стените, което ще ги предпази от свличане по време на поройните дъждове.
Ким е доволна от снимката, направена от Антонио
Не можеш просто така да отидеш в Банауе – полагаш усилия. Няма летища наблизо, отнема едно денонощие автобусно време. Това спасява местните, а в този ден и нас с Ким, от кавалкадите туристи, които заливат и изпотъпкват по-достъпните места.
терасите на Кордилера
птичи поглед
на фона на терасите
и така пътувахме по някое време – на покрива…
така сушат ориза
Времето тук тече по-бавно, отколкото в низината, повечето минава в земеделие, занаяти и приготвяне на храната. Вниманието, за щастие, е към дома и семейството – в тази изолирана и консервирана общност. Голяма част от живота на планинците е свързана с ориза – основна култура, яде се по три пъти на ден. От засяването до обирането му – всеки период е свещен по свой собствен начин. Пътуването ми се случи по време на растеж, но през цялото време има и други задачи – плевене, предпазване от птиците, сушене на обрания ориз. И до днес много племена практикуват езически ритуали на благодарност преди посев и по време на прибиране на реколтата. Те никога не се планират и е въпрос на случайност да присъствате на такъв.
Имахме късмет, че днес приключва един такъв празник в далечно планинско село. След като му казах, че правя проучвания, Антонио реши да ни го покаже, макар че само няколко часа остават до края му. С неговото трескаво шофиране може и да успеем… Редуват се борови гори, влажна джунгла, каменливи планински върхове и – оризови тераси. Освен ориз тук се отглеждат и други култури, които виреят само в Кордилера заради надморската височина и по-ниските температури. Кафето е една от тях, зеленчуци растат в изобилие, продават ги в ниското. Ловът и риболовът се учат в ранна детска възраст и са част от културата на игорот.
очовечена природа
зелени оризови езерца
къщичка на ръба
Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет. Приятно ми беше през цялото време да виждам човешки лица с открит и ясен поглед, а не отсъстващи и забити в някакви машинарийки…
