Ноемврийското турне – Велико Търново –                                                                    Габрово

                                                   (26.11 – 28.11 2018)

 

    Четири дни ме нямаше вкъщи, а ми се струват като месец. Толкова сгъстено и наситено с радост беше това време.

    В понеделник по обяд пристигнах във Велико Търново и два часа по-късно вече бяхме със Симо в Университетската библиотека. Предпразнично е, имат 55-годишнина на Университета - празник не само за свързаните с висшето училище, но и за всички българи.

    Вълнуващо е, пристигат най-големите специалисти по история, география, туризъм, филология и етнология, и техните студенти. Преди началото ме предупредиха, че някои студенти имат лекция след час и ще излязат. Никой не напусна уютната читалня, увлякохме се в жив и интересен разговор, гледахме и коментирахме снимки от далечни земи. Обещахме си да се срещнем отново.

    Във вторник по обяд бях в Регионалната библиотека "Петко Р. Славейков", Средношколски отдел. Част от гостите бяха ученици от Търново, а друга - бяха пристигнали от Лясковец, от Дома за деца в неравностойно положение. Унесени и жадни за пътешествия и приключения, и те пътуваха с мен. Очите им се озаряваха от радост, която често се сменяше със замисленост. Не им се тръгваше...

    Вечерта - в книжарница "Хеликон" - отново се пренесохме в Тропика на Козирога...

 

    В сряда сутринта поемам за Габрово, мислех - с маршрутка. През нощта обаче се беше спуснал мраз и беше заледил пътя. Промених посоката към гарата, пристигнах пет минути преди влака, успях. Къщички в снега и пушещи коминчета, като в детската песничка. Мъглата, която ту скрива, ту открива близките върхове, прави гледката още по-прекрасна. Колко щастлива и спокойна изглежда природата... И колко величествена - планината.

    Слязох в Габрово и ме лъхна възхитителният аромат на планинска зима. Снегът се сипе леко и тихо. Наоколо всичко тъне в покой. Картината е тържествена и някак нереална. Отдавна не бях се наслаждавала на такъв пейзаж.

    По улиците няма хора.Таксито скоро стига до хотел "Балкан", оставям багажа и тръгвам към Дома на хумора и сатирата. Помня го от детството си, но сега ми се видя по-внушителен.Огромни изложбени зали на всеки етаж, пълни с изкуство. В една от стаите ме чака Венета- старата ми приятелка. Имаме толкова много да си говорим, а времето е толкова малко...
    Обядваме в бистро "Рио" на брега на Янтра, където готвят толкова вкусно и обстановката е непринудено домашна. Там опитайте пълнени тиквички със сос от четири сирена.

    Вечерта Залата на жирафите се напълва с хора от всички възрасти. Около мен е уютно с китайските картини на Еми - пет маслени платна и три акварела, тук наречени "Багри от Изтока". Двете с нея представяме Китай. Снимките от малко познати места допълват представата. Сред многото лица запомних живото лице на Моника от Априловската гимназия, специалност журналистика, с нейния наблюдателен и остър поглед и умни въпроси, както подобава на истински журналист. Беше богата на преживявания вечер, толкова е вдъхновяващо. У мен остана усещането за нещо чисто, съкровено и красиво.

    И когато на другия ден влакът ме понесе обратно през старопланинските тунели и заснежени гори към ветровита родна Варна, потънах в мисли за току-що отминалите срещи с хората на Балкана. Те не се притесняват, нито се срамуват да бъдат истински. Не си слагат маска на цинизъм като защитна броня, тя не им е нужна. Няма от кого да се защитават, те живеят в лукс - луксът да бъдеш себе си.

    Хората от малките градове. Приличат си навсякъде по света.  Няма да забравя топлотата, с която една възрастна жена от Девня - Райна, дойде в читалището, за да ми подаде огромен букет току-що накъсани в градината ѝ хризантеми с думите: "Аз съм болна и не мога да остана на премиерата, но дойдох да ти поднеса тези цветя". Отвън я чакаше зет ѝ, за да я върне с кола у дома. Райнините ярки есенни слънца ще ме топлят цяла зима, а и много зими занапред...

    На всяка гара, където сменях влака, добри ръце се протягаха към тежкия ми куфар, пълен с книги. Искаше ми се да прегърна тези непознати. Душата ми се напълни с благородството, добротата и отзивчивостта на тези българи, а те са много, много...

    Вейка не потрепва сред тази безмълвна замръзнала картина. И сред нея - изящна сърничка, която гледа спокойно към влака, свикнала с тромавия му бумтеж. За един миг погледите ни се срещнаха...

тук сме със сина ми Симеон - докторант във ВТУ

  27 ноември в 19:32 ч. ·  
Наталия Бояджиева със Стефка Чернева (вляво) - управител на книжарница "Хеликон" във Велико Търново

27 ноември в 19:32 ч. · в книжарница "Хеликон" - Велико Търново