Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 661489 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога от Февруари, 2015 г.


Пекин- Забраненият град От Наталия Бояджиева 


Следващата сутрин потеглихме за Пекин – последната точка от нашата обиколка. Спряхме за малко в столицата на провинция Шандун - Дзинан, град на четири хиляди години, известен с културата Луншан от късния период  на неолита. Знаехме за неговите 73 извора, но минахме почти транзит, бързайки да посветим повече време на Пекин.

image

в Дзинан

След изморителното слизане от Тайшан всички се бяхме схванали, стъпвахме вдървено, краката ни боляха. Приятел на Джан, впечатлен от роботския ни вървеж, ни покани в най-добрия салон за масажи в Дзинан – от това сме имали нужда. Това беше първият ни китайски масаж, а за нашите мъже – и последен, поне те така се заричат…

След вкусната вечеря се качихме на втория етаж на традиционно декорирана сграда, където са стаите за масаж. Въведоха ни в помещение с пет кушетки и включиха телевизор. Излегнахме се блажено и безгрижно, с дрехите и с настройката, че ще бъде забавно, не знаейки какво ни очаква. Появиха се пет хубави девойки в национална носия, всяка с дървено ведро с гореща вода в ръка. Във водата плуваха омайни билки с чуден аромат; там трябваше да потопим краката до коленете. Тогава още нямахме представа, че, за да бъде полезно, трябва да е и болезнено, а и не очаквахме от хубавиците такава подлост и безсърдечие. И като се започна едно мачкане и омесване – шокиращо за несвикнал човек. След десетина минути отдръпнаха кофите настрана. Не остана движение от йогата, което да не беше приложено върху нас. Не сме очаквали, че телата ни са способни на такова усукване – човек не знае своите възможности.Стани на два пъти става и потегля да си върви, но безкомпромисният глас на Анита ледено го завръщаше: „Къде, не сме свършили още!” Дъхът ми спря от невъобразимото пресукване, отказах се да проследявам накъде отиват краката ми, и накъде – ръцете. Каква ли подготовка трябва да имаш, за да изтърпиш всичко това, мислех си. Може би не чак като за космонавт, достатъчно е да си роден китаец…Да не говорим за вендузите, поставени на стъпалата ни и за торбите с горещи камъни, разстлани по гърбовете ни накрая...  Но най-много се смяхме на Симовите страдания, на него се падна най-дребното момиче. То съвестно и сръчно премяташе насам – натам дългите Симови крака, стоически, без да се оплаква, с усмивка на уста. Обаче Симо имаше гъдел и се превиваше от смях, и не можеше дъх да си поеме, което затрудни донякъде самоотверженото момиче, но то не се отказваше лесно… Във весел смях и охкания мина цял един час, най-после си тръгнахме. И стъпвахме някак по-леко… Винаги ни става смешно като си го спомним. Снимки нямаше кой да прави, всички лежахме арестувани от ловките и силни масажистки, но пък случката е увековечена от Еми, нашата художничка, в една чудесна карикатура. Нейната дебела папка, пълна с карикатури на забавни моменти от живота на семейството, ни събира винаги с настроение.

image

„Китайски масаж” – карикатура на Емилия Бояджиева

На другия ден не усетихме петстотинте километра до столицата, изминахме ги леко по гладкия път и следобед пристигнахме в хотела. След двучасово навлизане в метрополиса – екзотичен, мистериозен и исторически. Жителите му са 21 милиона, към които се прибавят и десет милиона трудови емигранти от селските райони, които работят на черно. По улиците вече се усещаше, че се намираме в най-населената страна в света.

image

навлизаме в Пекин

image

традиция и съвременност в Пекин

image

по пекинските улици

За сутринта се уговорихме с професионална екскурзоводка, която да ни разведе из Забранения град. Доверихме се на избора на Джан.
Разходихме се из квартала преди вечеря, не открихме разлика с другите китайски градове, които вече бяхме посетили. Китайско лято.

image

продавач на вестници

image

триколка за товари

image

триколка за пътници

image

пазарува се направо на тротоара

image

жена с плодове

image

пред портата

Плодове и зеленчуци на улицата, вездесъщите велосипеди и триколки, коли и милиони пешеходци сноват привидно хаотично, всеки се упътил по задачите си, но без излишно бързане и суетене и без да обръщат внимание на светофара. Приказват си един с друг, докато карат рамо до рамо колелетата си. Улиците не блестят от чистота и със сигурност не ги мият със сапун, но в живота на обикновения китаец има чистота, радост и движение към по-добро. Духът си почива сред такива хора.

Станахме рано, направихме си кафе в стаята и хапнахме плодове, тъй като в хотелския ресторант за закуска се предлага също такава храна, каквато и за обяд, и за вечеря - готвена. Във фоайето вече ни чакаше усмихната нашата водачка. Много скоро разбрахме, че с това и ще си останем – с нейната усмивка… Тя не говореше английски и каквото и да я попитахме, отговаряше с любезна усмивка, изломотваше нещо неразбрано и те поглеждаше невинно, оставяйки те в пълно недоумение – екскурзовод „джаадъ” /менте на китайски/. „Добрите думи са отрова – казва Конфуций, - горчивите – цяр”. Ни отрова, нито цяр достигнаха до нас, само неясно бърборене, замаскирано като обяснение на гид… Познанията ни по английски не ни помогнаха особено в общуването, но пък развихме интуицията си, досещайки се спонтанно какво иска да ни каже жената. Времето летеше, късно беше да търсим някой друг. Ползата от нейното присъствие беше само тази, че посочваше най-прекия път на Джан до забележителностите, които си бяхме набелязали. И това е нещо при тези огромни разстояния.

Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се крият под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън – най-големият площад в света! Символ на сърцето на китайската нация. Името му означава „Порта на небесното спокойствие”, наречен е така по името на портата, която се намира в северната му част, и се простира на 440 000 квадратни метра. Казват, че можел да събере един милион хора едновременно. Наистина е много впечатляващ. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си.

image

площад Тянанмън, вдясно – паметникът на националните герои

image

зад паметника на националните герои е Китайският исторически музей

На него са построени Народното събрание, Мавзолеят на Мао, Паметникът на националните герои, Китайският исторически музей и, разбира се, най-загадъчното място – Забраненият град. Гледаме да не изгубим от поглед нашата крехка водачка и едновременно не спираме да правим снимки. Минаваме първо покрай мавзолея на вожда, току-що са го отворили и пред него вече се вие километрична опашка, най-вече от китайци.

image

опашката пред мавзолея на Мао Дзедун

В Москва преди много години бях посетила мавзолея на Ленин и с това се беше изчерпал интересът ми към мумиите на съвременни политици. Отминаваме и се отправяме към по-интересната част – Императорския град.
Касата обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите  се сливат в покрив над главите.

image

частица от опашката пред Забранения град

Е, тук вече ще се чака цял ден, помислих си. Какво ли ще успеем да видим… В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, има и по-важни неща…

Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина.

image

Еми на фона на градската стена

Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 г., комплексът се състои от 980 сгради на площ от 72 хектара. Той е бил дом на китайските императори от династията Мин / 1368 – 1644/ до края на Цин /1644 – 1911/. Прекрачихме високия праг на централния портал –Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта - Божествената - и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви /или да го носят/ само императорът – Синът на Небето. Общо двадесет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правило за императрицата – на нейния сватбен ден и за студенти, положили успешно Императорския изпит. Симо, като историк, поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император” на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината. Морето от чадъри  ни понесе. И двете местни религии – будизъм и даоизъм – са съществували в мирно разбирателство, та и досега. От Азия са тръгнали всички световни религии. Официално Китай е атеистична страна, но хората тайно, а вече и открито следват някаква вяра. Видяхме два даоистки храма и няколко будистки, от които най-важен е Павилионът на Дъжд от цветя. Цялостното оформление на Забранения град до най-малкия детайл отразява философски и религиозни принципи, като над всичко е внушението за императорската мощ и сила. Броят на статуетките на покрива говори за статуса на стопанина, най-често са от три до седем. Единствено за Залата на Върховната хармония е разрешено да има десет драконови фигурки, тя е уникална в цялата страна.

image

десетте фигурки по стрехите

image

първият вътрешен двор с петте моста над Вътрешната златна река

image

каменните мостове

В първия огромен двор /10 000 квадратни метра/ са прехвърлени пет моста над вътрешната Златна река. Те символизират петте конфуциански добродетели, в които се възпитават хиляди поколения китайци– човечност, чувство за дълг, мъдрост, надеждност и благоприличие. Мостовете са украсени с мраморни балюстради с мотиви на дракон и феникс. Обширният двор събира много хора по време на празнични церемонии и внушава усещането за имперско величие.

Според принципите на фън шуй идеалното място за дом е с южно изложение с вода отпред /Златната река/ и планина или хълм зад него / хълма Дзиншан/. Паркове и градини, езерца, водни канали на няколко нива с мраморни мостове над тях, каменни колони с барелефи, лъвове, жерави и дракони, червени порти със златни орнаменти по тях. Над портите се издигат гиздави многопластови покриви с богата ажурна украса.

image

богата декорация

image

порта със златна украса

image

част от двора

image

един от троновете

Тронове видяхме на две места – в Двореца на Небесната чистота и в Залата на Съхранената хармония, място за аудиенции. Трудно се снима над многоглавата тълпа, но с повече усърдие успяхме да запечатаме красотата, Еми има особени заслуги за това.

В Двореца на Небесната чистота е и Залата на Земното спокойствие. Там са спалните на императора и императрицата. Владетелите Канси, Тонджъ, Гуансу и последният – Пу И, са живели в тази зала след като са се оженили и преди да се преместят в други зали. „Qian Qing” и “Kun Ning” означават: “Небето е чисто и земята е мирна”, с други думи – императорът ще управлява страната вечно.

Големият каменен барелеф е дълъг 17 метра, три – широк и тежи повече от двеста тона. Изработен е от цял естествен камък в началото на династията Мин /1406г./, когато са построени трите главни зали. През 1761 г. /Цин/ старите фигури по камъка са били издълбани и на тяхно място са изсечени нови. С рамка от лотосови пъпки, къдрави вълни на дъното, по средата – девет дракона сред облаците /драконът е символ на императора/. Гигантският къс е бил извлечен от Дашъуо, западните предградия на Пекин. Той е транспортиран до Двореца през една люта зима като са поливали вода по пътя, за да се образува лед. Така той е бил избутван и приплъзван по ледената пътека.

image

Големият каменен барелеф

image

бронзови лъвове пазят каменния барелеф

image

Станислав разглежда току-що купената книга за Забранения град

Всеки предмет на изкуството има история, безкрайно интересна. В музейната част са запазени 1 700 000 изящни предмети от бита на императора, съпругата му и хилядите му конкубини. /По-късно приятелката ми Сун ще ме попита как така европейските царе имат само по една царица като цялата власт е в тях. Я виж китайските по колко хиляди наложници имат!…/. Бронзови и емайлирани съдове за вода и храна, керамични мозайки и дърворезби, печати, стели, скулптури, малка пластика на животни, нефритени и златни бижута… Само нефритените изделия са 30 000 на брой като най-ранните са от неолита. Една от най-големите колекции на механични часовници от 18 и 19 век е също тук. Те са правени в собствените работилници на двореца, някои са пристигнали от Западна Европа и Япония.

image

съд за вино в музея

image

в музея

Императорската библиотека съдържа множество редки книги и исторически документи и от двете династии – Мин и Цин.
Сред ценните културни реликви има и много дарения от обществеността.
Ако искаш да разгледаш всичко, ще ти трябва поне месец всекидневни обиколки. Нашето време обаче е ограничено до няколко часа, така че поехме към изхода в северната част на Забранения град. Излязохме зашеметени от преживяното, усетили пулса на Китай.

Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към един хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „накъде сега?” „Ако не сте много изморени, да се качим на върха” – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не се бяха възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно… Добре, ще се покатерим.

Паркът Дзиншан /Jingshan/ е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра хълм е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца и от околните канали.

image

излизаме през Божествената порта и отсреща е хълмът Дзиншан

image

храмът на върха

image

в будисткия храм

image

трон за „императорски” снимки на върха

Има една покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнадесетата година от царуването му – 1644 г. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание, първата му цел била да обсадят столицата Пекин. Атаката започнала в един мартенски ден, по обяд. На следващия ден Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт.

Възползвайки се от суматохата, Чон джън изпратил няколко евнуси да придружат престолонаследника извън града, на безопасно място. След това принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си. С наближаването на зората императорът ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не се явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, смесен с изстрели, докато беглецът имал само един оръженосец – евнух на име Уан Чънън. Тогава императорът си ударил силно пръста, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани”. След това той се обесил на върха на хълма. Днес табела разказва за неговата злочеста съдба. Китайците и досега държат особено много на това – „да имат лице”, тоест да запазят достойнството си.

Платихме си билети и започнахме да се изкачваме по стълби и застлани с плочи пътеки. Зеленината освежава и тялото, и ума в непосилната жега. С всяко стъпало се потапяме и в китайския вътрешен свят – едновременно съвременен и силно традиционен. На едно място мъж на средна възраст пее арии от Пекинската опера, така, за себе си, без да търси публика. Другаде артист изнася kuaiban /бамбукова беседа/. Kuaiban означава устен разказ на истории или приказки, популярен в Северен Китай. Изпълнителят придружава разказа си с малко кречетало от бамбукови плочки, с което потраква ритмично, в такт с говоренето. Вероятно това е прародителят на модерния рап. Около него вече се събира публика… Дълбоката духовност е това, което е съхранило китайския народ и неговата блестяща цивилизация през хилядолетията.

image

Забраненият град

image

на втори план е съвременен Пекин

image

куполът на Националната опера

image

все още с поглед в миналото

Струва си усилието, струва си! Гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се почувствахме окрилени и щастливи.


Снимки: Наталия и Емилия Бояджиеви


Категория: Изкуство
Прочетен: 4689 Коментари: 11 Гласове: 11
Последна промяна: 26.02.2015 07:02
07.02.2015 05:18 - Тайан


Тайан От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 06.02.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Хубаво е там, където ни няма. В миналото вече не сме и то ни изглежда прекрасно.

Нашата семейна обиколка из провинция Шандун започна от Пънлай към Цю Фу – родното място на Конфуций. Шофьорът ни се казва Джан, а преводачката – Анита. В страна, в която малцина говорят английски, без преводач е доста трудно. Две години по-късно, вече приятели, бяхме поканени на сватбата на Анита и на кръщенето на сина на Джан.

image

Джан и Симо във файтон

image

Еми и Анита, силно привързана към телефона

С ентусиазма на първооткриватели се настанихме в микробусчето ние със Станислав и нашите деца – Емилия и Симеон. Стани беше подготвил това пътуване като подарък изненада и наистина ни направи щастливи.Август е, въздухът – горещ и влажен, тежък за дишане. Потегляме от жаркия Цю фу на север и постепенно пътят започва да се вие и издига в планината /осемдесет процента от територията на страната са планини и плата/.

image

планинско село

Отвисоко просторът се усеща по друг начин – през очите на птица. Тревистият пейзаж навън лети край нас като в мъгла. Вече е по-свежо, и погледът си почива в зеленината. Изведнъж той се задържа смаян върху големи камъни със странна форма. Спираме, слизаме и тръгваме сред необичайните отломъци, за да разберем кой ги е създал – човекът или природата. Скоро откриваме, че те работят в съдружие. Камъните се добиват в кариера и хората им помагат да станат по-впечатляващи и привличащи вниманието, според китайския вкус. Добре е, ако се виждат жилки, пукнатини и дупки като дантела.

image

имитация на скалиста планина

image

добив и обработка на декоративни камъни

image

гранит

image

късове природа

image

камиони товарят скалите

image

готови да отпътуват късове

Вече бяхме забелязали в парка на Пънлай и в градинките около блоковете да се издигат особени късове скали – с блясък или матови, в различни цветове. Сега вече знаем, че в китайските градини камъкът е специално подбран и поставен на пиедестал на точно определено място, за да може човек да му се наслаждава от много страни. Камъните, наред с водата и павилионите, са задължителни елементи на класическата градина, наричана „китайска градина на образованите”, създавана от богатите семейства. По-бедните хора се радват на кладенци и глинени басейни с рибки в дворовете си.

Скалите с различна големина и очертания символизират земни форми като острови, хълмове и планини, но също и човешки емоции и качества като сила и издръжливост. За китайците градината е микрокосмосът на света. Свое собствено място, отговарящо най-добре на същността ти, място с настроение и хармония. Затова и всички градини имат различно оформление, защото представят душата на стопанина. Непроменящата се природа на камъка преминава представите за краткотрайността на живота. Избирането на камъни за градината изисква много грижа и чувство. Най-предпочитани са старите късове, обрасли с мъхове и лишеи. Изборът трябва да бъде съобразен и с тематиката и композицията на градината. Подредбата на камъните има символно значение и, подредени по определен начин, те имат съответното въздействие върху посетителя. Градината е обичано място за размисъл, наслада, успокоение и достигане на хармония на душата със заобикалящия я свят.

Отскоро сме в страната, всичко е ново и интересно за нас. По-късно много пъти ставахме свидетели как огромни камиони превозват тези удивителни и причудливи късове природа, всеки уникален, за да украсят с тях паркове и хотели. Вече знаехме откъде идват. Напускаме светая светих, където човешкото въображение вдъхва живот на мъртвата природа и поемаме пътя за Тайан, градът в подножието на планината Тайшан / Taishan/. Благословена с красива природа, провинция Шандун ни се усмихва приветливо, по китайски. В нея живеят повече от сто милиона души на площ от 156 700 квадратни километра.

image

Джан купува праскови

image

прасковена градина

Спираме край пътя, за да си купим от чудесните зрели праскови /ех, не толкова ароматни като българските, но все пак разхлаждат в зноя/. Прасковата и сливата са дървета на щастието, тук в Китай. Прасковената градина край Тайан покрива 66 700 хектара площ и е най-голямата в света според Гинес. Самият град се възприема като малък според тукашните разбирания – пет милиона и половина души живеят в него. По-важно е, че е една от люлките на китайската цивилизация и средищна точка на религията в областта – будизма и даоизма. Открити са следи от хора, живели преди 500 000 години по тези места. На запад от него протича Хуанхъ / Жълтата река, дълга 5 500 километра; в нейния басейн възникват първите китайски държави/.

image

децата се превозват така

image

почистват фасадата на хотела

image

улица в Тайан

image

така се събират повече дрехи за сушене

image

в подножието на Тайшан сме

image

ключар

image

зеленчукът се продава направо на улицата

Настанихме се в хотела и веднага излязохме да разгледаме Даоисткия храм. Нашите спътници не са професионални екскурзоводи и, за да не останат загадките от видяното в зоната на здрача, Анита се обади на нейна състудентка, която живее в Тайан. Изабела пристигна бързо – стройна, изящна и спокойна. Каза си името, докато си мажеше раменете със слънцезащитен крем. Китайците не се ръкуват при запознанство, така че ръцете им остават свободни. А пък това августовско слънце е толкова опасно за дамите…

После ни поведе към храма, който се оказа рядка културна реликва, истинско съкровище, просъществувало 2 230 години! Това е мястото, където древните императори са идвали да се помолят и да отдадат почит на бога на планината Тайшан. Строежът му е започнал през династиите Цин /221г.пр.н.е. – 206г.пр.н.е./ и Хан /206г.пр.н.е. – 23г.н.е./ и е продължил през Тан /618г. – 907г./ и Сун /960 – 1127/. Бил е подновяван през Дзин /1115 – 1234/, Юен /1279 – 1368/ и Мин /1368 – 1644/. Земетресения, войни и бедствия – нищо не е в състояние да разруши докрай китайската старина. Хората бдят над всеки камък, арка и стела /каменна плоча с надпис/ и се гордеят с тях мълчаливо. Странна сила обитава тези енергийни центрове и ги пази от врагове. Това е уникалното в китайската любов към родината, която респектира чужденците, тя се изразява в опазване на традициите през петте хиляди години история.

image

свещи пред храма

image

портата на Даоисткия храмов комплекс

image

схемата на комплекса

image

портата от вътрешната страна

Влизаме през дебелата като на крепост стена и се озоваваме в двора на спокойствието, неособено обширен, но наситен със символи и знаци на китайското величие през хилядолетията. Архитектурата е в дворцов стил. Храмовият комплекс е величествен с осемте си порти, ъглови кули и множество молитвени зали. С двуострите си стрехи залата Тианкуан е от най-висока класа и е призната за една от трите знакови древни зали в Китай. Изабела ни водеше с ненатрапчива увереност и меко присъствие.

image

Изабела

image

арка в комплекса

image

митичните същества, които видяхме и в Цю фу

image

вход на молитвена зала

image

каменна стела в беседката

image

подпокривната украса е богата

image

алея с отвор луна

image

ароматните свещи

image

част от двора

image

бонзай

image

езерцето

В едно от дворчетата приседнахме до езерце с лотоси и големи пъстри декоративни риби, покрити с ефирна мрежа, може би за да се избегне хвърлянето на неподходяща храна. По бреговете му отново срещнахме впечатляващите камъни, които вече познавахме от планинската кариера, струпани привидно хаотично, но всъщност с вкус и артистизъм. Другаде се наслаждавахме на бонзаи, красиво нацъфтели. Множество саксии с различни цветя, поддържани градини, алеи с кръгли проходи по тях. Традиционни свещници на открито със снопове запалени дълги ароматни свещи в тях. Мир и тишина, подтикващи към размисъл.

И дърветата в двора са вековни. Те издигат към небето над триста стели, като стелата на Ли от династията Цин е първата, издигната в Тайан. На следващия ден се изкачихме и на планината, където видяхме и други хилядолетни стели.

Даоисткият храм е включен в Списъка на световното културно наследство през 1987.Когато денят отслабна, малко преди да се зароди нощта, излязохме от Даоисткия храм, напълно погълнати от китайския дух и атмосфера. Изабела покани цялата компания на вечеря, спонтанно и естествено. Почувствала се домакиня, искаше да ни представи кухнята на своя роден край, за която говореше с възхищение и убеденост, че е превъзходна и непременно ще ни хареса. Вече бяхме преживели първия си сблъсък с китайската кухня, толкова популярна по света. В една крайпътна закусвалня стояхме дълго, втренчени в кокошите глави с човки и в краката с нокти, които се предлагаха за обяд. За първи път ни мина през ума, че китайската храна по света е адаптирана към вкусовете на отделните народи, иначе никой няма да си я поръчва. Автентичните ястия са само тук, в страната, за радост на самите китайци.

image

вляво са кокошите глави

Натоварихме се цялата дружина в микробуса и потеглихме по мръкналите пътища. Луната – все още неотхапана, стъпила на пръсти върху мрака, влезе в пейзажа не като подробност, а като магически център. Въздухът стана на люспи.

Дълго пътувахме, стори ми се, че излязохме извън града. Най-после слизаме пред зашумен ресторант.
- Изабела, ти обичаш ли ларви? – питам плахо. Момичето се оживява: - Да, разбира се, като се препържат, ставаш толкова хрупкави! Но не знам днес дали имат, ще питаме…
Не питахме за този деликатес, от който щяхме напълно да изгубим апетит. Най-странното ястие, което пристигна, бяха панираните тиквени цветове, които намерихме за приемливи.

image

карамелизираният шаран

Китайската част от компанията се наслаждава истински на карамелизирания шаран, ние подходихме по-скромно към необичайно сготвената риба. Научихме, че шаранът е бил любимото ястие на Конфуций и си припомних неговите думи: „Всичко е красиво, но не всеки може да го види така”…

Никой не обърна внимание как точно държим пръчиците, няма правила; има различни начини, затова – както ти е удобно. След известни упражнения се свиква и с това. Горещият и влажен мусонен климат си показа рогата като изсипа върху смаяните ни глави цял порой. Стигнахме набързо до колата и се плъзнахме надолу по калния баир…

Никога повече не видяхме Изабела, но топлото чувство за китайското гостоприемство и доброта се повтори много пъти след това…
На следващия ден ни очакваше свещената планина Тайшан.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия и Емилия  Бояджиеви


Категория: Изкуство
Прочетен: 1613 Коментари: 2 Гласове: 6
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 661489
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14981
Календар
«  Февруари, 2015  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
232425262728