Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 486328 Постинги: 145 Коментари: 1092
Постинги в блога от Февруари, 2016 г.
 Здравейте! Ако искате да чуете този разказ във вид на репортаж, влезте в интернет радио Татковина днес, 17.2., в 14 часа българско време. Повторението е на 24.2., в същото време. Аз съм автор и водещ на рубриката "Пътешествие с Натали" и ви очаквам с моите репортажи.

Ако искате да прочетете целия текст, активирайте блога ми.

Тук се виждат само снимките...

Филипините 29

ВИСЯЩИТЕ КОВЧЕЗИ – САГА ЗА САГАДА

Златистото слънце пое към гористите възвишения, а ние – към центъра. Там ще си наемем водач, който да ни заведе до висящите ковчези. „Ковчези, мумии – това е ужасно – беше ми казала Агнес преди да тръгна. – Аз не бих искала да ги гледам…“ Никое място обаче не е толкова ужасно, колкото ви казват, че ще бъде. Пътуването – оставя те безмълвен, след това те превръща в разказвач.
Елегантният амфитеатър на терасите от лявата ни страна следва контурите на планината. Най-високият връх – Сисипитан (2 200 метра) е наблизо, изкачването му отнема един ден. Целта ни обаче е друга. Бе отредено последният следобед в Кордилера да бъде изпълнен с вълнения.
На главната улица продават маракуя на низи – направо от производителя. Купуваме си с Ким – тези са с жълта кожа, накиселяват повече от обикновено, но добре разхлаждат в жегата. С привична сръчност момичето обелва твърдия плод и изсмуква съдържанието му. С известни упражнения се свиква, както и с яденето с пръчици.

DSC00666

низи маракуя (пасифлора – страстен плод)

DSC00667

 

маракуя в ръцете на Ким
В туристическия център питаме за водач, но до това време са ги разграбили. Само до вратата седи умърлушено мургав млад мъж с раница на гръб, висок за филипинец. Очаква да го наемат, но надеждите му намаляват с края на работното време. Когато ни видя да се задаваме към него, се изправи зарадван и веднага състави маршрута. Ще отидем в Долината на ехото, времето ще стигне за там.

DSC00555.JPG

Джун
– Казвам се Джун (Юни) – представя се младият човек. Колко млад – не знам, винаги ми е било трудно да определям възрастта на азиатците, все ми младеят. Впрочем тук още в пубертета е обичайно да станеш родител. Средната възраст за страната е 23 години, така по улицата текат реки от юноши и младежи и почти не срещаш хора в средна възраст и над нея. Къде са ги скрили, не знам.
Джун взема чантата ми и тръгва напред. Видях очите му- две дневни пълни луни. Сигурно това е погледът на природата.
По пътя той ни показва дома на 93 – годишната Фанг –од, последната художничка на татуировки в околността, изкуство, което бавно избледнява. Но след едно телевизионно предаване на Discovery Channel славата на живата и енергична по младежки дама се разнесла и сега идват хора от цялата страна, а и от света, за да ги татуира. Тя обучава една от своите племенници на занаята. Използва трън от дървото помело, прикрепен към парче бамбук. Удря с парче дърво по този уред, за да вкара мастилото в кожата. А за мастило служат саждите от дъното на тигана, с който Фанг –од готви… От тези краища са известни и почернените за красота зъби сред племето аплаи.
Четири дни не са достатъчни, за да се почувства дълбочината на кордилерската култура, но поне навлизам в преддверието. Ако успееш да разбереш нещо, пред тебе се откриват други десет.
Времето се плъзва плавно към вечерта. Хората се движат със залез около косите. Изведнъж времето замря и ни остави да видим едно от онези чудеса, с които е пълен светът.
Ще отидем в Долината на ехото, за да видим емблемата на Сагада – висящите ковчези. Над мен се спусна покривалото на очакването. Прекрачих в измития от дъжда следобед.

DSC00560

 

епископалната църква “Света Богородица”
Първо пред нас се изправи епископалната църква „Света Богородица“. Монументалният каменен молитвен дом е построен от американски мисионери в началото на 1900 г. Преди да пристигнат загрижени чужденци да „спасяват душите им“, планинците са принадлежали на братството на „зелената джунгла“ . Още жестоката и фанатизирана тогава Испания се е опитвала да прекъсне връзката с корените на целия кордилерски народ, но безуспешно. Също така арогантните, жестоки и лакоми Съединени щати са постигнали само привиден успех в мисионерството. Никой досега не е успял истински да натъпче с религия тези чистосърдечни деца на природата. Как по-точно да бъдат християни – успоредно с езичеството или без него? Ами че те никога няма да изоставят своята вяра, защото тогава биха изгубили себе си – и те, и техните деца и внуци винаги ще се допитват до духовете на предците си в тежък момент, не до Христос – чужд, далечен и непознат. И досега те са предани на езическата анималистична вяра и в това няма нищо тъжно, това е прекрасно. Самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Но никой народ няма право да променя насила и изкуствено хода на мисленето и историята на друг народ.

DSC00567.JPG

гробището
Минаваме и през изоставеното християнско гробище от другата страна на църквата. Хора няма, но няколко крави и телета са си полегнали спокойно сред тревата между гробовете. Пътечката се вие нагоре и надолу, губи се между храстите и излиза пред пещери, потоци и поляни. Понякога вървим по ръба на хълма, откъдето градът се вижда като от птиче гнездо. Облаците тук не означават непременно дъжд. Те просто нощуват над градчето, захващайки се за планините.

DSC00561

Сагада отвисоко
Нали е Долина на ехото, трябва да изпробвам отзвука от гласа си. Викът ми разцепва въздуха, ехото запробягва от скат на скат и след няколко дълги секунди отново се връща при мен, придружено от плътен мъжки глас някъде над главите ни, който одобрително откликва на езика на аплаи. След мен и други изпробват гласовете си – заразително е. Виковете прозвучават многократно, превръщайки се в постепенно затихваща ечаща поредица.

DSC00578

скалите изплуват сред боровете
Вървим мълчаливо, всеки с мислите си. Тропически вечнозелени гори. Джун носи една яка тояга, за да отстранява трънаците и клоните, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко е неестествено спокойно и диво. Приближаваме до ниски хълмове, налягали като уморени моржове наоколо. Кордилера. Небето загубва част от синевата си, дърветата около нас се източват по-високи и в далечината се появяват още върхове. Разположени почти на едно ниво, те образуват плътна стена.

DSC00575

по пътеката
Сред гигантските дървета се чува лекият шепот на вятъра, по-точно на неговата сянка. Той се промъква през преплетените лиани и, сякаш пречупил хълма, пълзи по острата трева. Капките с мъка се стичат по листата, като че ли са се заблудили в лабиринт и сега присядат върху мъхестата почва, за да си починат. Сенките се сливат, пробляскват, избледняват и се появяват отново.
Накрая излизаме на тясна поляна, заобиколена отвсякъде с плътна джунгла, а клоните се вият като змии. Тръпчивите ухания и необичайно изваяните стъбла и клони ме карат да се чувствам в странен свят. Стреснати птици изпърхаха с криле и литнаха от гнездата. В дъното, точно срещу нас се извисяват самотни бели скали. Тази част на Лусон е била потопена в океана преди милиони години и в пещерите и по скалите още се намират вкаменени миди.
Понякога не знаем колко важен е моментът, докато не се превърне в спомен.
Ветрецът замира. Дърветата се вцепеняват в напрегнати пози, дори слънцето спира неумолимия си ход. Сърцето ми пропусна един такт. Малко са уникалните неща по света. За мен това е най-причудливата гледка, която съм виждала. Като израстъци по скалите, но в някакъв особен унисон с околната природа, са залепнали стари дървени сандъци, след внимателно взиране разбирам, че са ковчези.

DSC00579

първата група ковчези
Лицето на Ким, очертано на фона на планината, си остава хладно и чуждо като зимен пейзаж. Джун присяда уморено на една скала и отпуска багажа до себе си. Оставам сама, зорко следена от очите на отдавна умрели хора. Лястовичи гнезда, високо над нас, от векове слети с камъка. Погледнати от друг ъгъл, приличат на дъна на малки лодки, извадени на брега и прегърнали скалите. Постепенно възприемам гледката и в един момент оставам потресена от това колко естествено ми се вижда всичко. Когато се говори, звучи ужасно – висящи ковчези, почти като летящи. Дори в мрачните готически романи не можеш да срещнеш това. На живо обаче изглеждат невинно, като че ли не би могло да бъде другояче. И все пак ме спохожда усещане за неудобство, уязвимост и незащитеност – така просто оставен да виси във въздуха ковчег, обливан от слънце и дъжд… Вече станал част от природата, срастнал се с нея. Като че ли тя самата се старае да защити последните човешки убежища като спуска над тях скали, за да ги прикрие. Един ден, след хиляди години, над тях ще се вижда само скалният саван…

DSC00589

скалата се стича над ковчезите
В миг осъзнавам – това е краят на всичко – на самонадеяните планове, на безумните и суетни човешки домогвания, илюзии и лелеяни надежди. По скалите спят хората, живели тук – някои – весели и задружни, други – тъжни, замислени и самотни, със синьо вместо сълзи. Смразяващо чувство на безнадеждна самота ме изпълва. В един момент усещаш, че си заобиколен от реални призраци, докато ти – възприемащият съзнанието им – си илюзия… Взирам се изтръпнала в старинните белези на края и усещам главата си съвършено празна.
Висящите ковчези, прикрепени към стръмни скали високо над земята, са общи за страните, произвеждащи ориз в Югоизточна Азия – Китай, Индонезия и Филипините. Хората Бо от Южен Китай имат същия древен погребален обичай. Ковчези в различна форма са били издълбавани от цяло парче дърво, както лодките еднодръвки. Полагат се върху греди или метални пръти, забити високо в скалата или върху естествени скални издатъци, или пък в пещери. Традиционно е за провинциите Юнан, Съчуан, Хубей, Фудзиан и Дзианси. Така тялото се запазва от диви животни и душата е благословена вечно.
В Сагада се спазва и ритуалът погребване на близки в издълбан дънер. Тези ковчези се подготвят предварително от самите възрастни хора. Ако са болни или твърде слаби, техният син или друг близък роднина ще го направи вместо тях. Игорот предпочитат да бъдат погребани по скалите като птици, отколкото под земята и са правили това повече от две хиляди години.
Времето изгуби значение; почувствах се извън него.
Поставянето на телата нависоко ги доближава до бащините им духове. Планината е стълба между този свят и небесата. Хората се страхуват да бъдат погребани на тъмно под земята, където е и влажно. Те искат да почиват на сигурно място. Едната причина е да не ги достигат зверовете, а другата е да бъдат предпазени от ловците на глави от различни части на провинциите Калинга и Бонток – извечни врагове, които вземат главите като трофеи.
Приемаме ловците на глави като диваци, а какво да кажем за съвременните туристи, които си вземат кости като сувенир от стотиците ковчези, подредени в някои пещери…
Джун ми обърна внимание, че има ковчези, дълги само около метър. Предположих, че вътре има дете. Не, човекът е сгънат в ембрионална поза. Местните вярват, че човек както е дошъл на този свят, в същата позиция трябва и да го напусне. Младият мъж замълча, загледан в прилепените вечни домове с невиждащ поглед. Сянка премина през лицето му, но нямаше следа от съсухрящата душата тъга и от болката. И той искал, когато му дойде времето, да гледа от там, от високото, към Сагада, но има някои условия – не всеки заслужава тази чест. Желаещите да почиват сред орлите и духовете на предците трябва да са стигнали до деветдесет години, да са били женени, да имат внуци и да имат заслуги към съгражданите си.
За помена се колят три прасета и две пилета, а тези, които не могат да си го позволят, принасят в жертва само две пилета и едно прасе – така общият брой на животните е три или пет. След това покойникът се поставя върху дървен сангадил (от хинди – неумолим) – смъртен стол и се привързва към него с ратан. (Един такъв сангадил е окачен сред ковчезите, тъй като никой вече не иска да сяда на него.)

DSC00580

един сангадил (смъртен стол) е окачен сред ковчезите

 

Покрит с одеало, се поставя на входната врата, за да му отдадат последна почит роднините. След няколко дни бдение трупът се свива в ембрионална поза, увива се отново в одеало и се овързва с ратан. През това време няколко мъже пробиват дупки в скалата, за да закрепят ковчега. По пътя към скалата опечалените правят всичко възможно да поносят покойника. Смята се, че е късмет, така флуидите от него ще пренесат неговите умения, талант и способности на участниците в процесията.
Когато шествието стигне мястото, млади мъже се покатерват по скалата и полагат тялото в окачения вече ковчег. Костите се чупят, за да се смести тялото. Днес младото поколение предпочита да погребва бабите и дядовците си в гробището и там да ги посещава. Висящите ковчези са една традиция, която бавно върви към своя край и, подобно на татуирането, един ден може би ще изчезне. Но засега е жива.
Сагадци са изваяли остров във времето, рай, в който нищо не може да ги засегне. Тук те са свободни да бъдат себе си. Свободни като албатроси над океана.










 

Категория: Изкуство
Прочетен: 859 Коментари: 2 Гласове: 5
Последна промяна: 18.02.2016 12:18
 

Приятели, "Светлина от Изтока" може вече да се намери и в книжарница "Сиела" във Фестивалния комплекс.

    Ще се срещнем в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс  и ще си поговорим за Китай и неговите хора, живот и здраве, през май, когато се завърнем след лястовиците от Вечното лято.

  Две са книжарниците, където ви очакват моите китайски разкази - "Параграф 22" (на бул. "Княз Борис" 82)
и "Сиела" - Варна. Книгата може да се изпрати и на адрес.

Нямам търпение да се видим на живо.

 
тук съм в едно старо феодално имение край Пънлай, Китай
Категория: Изкуство
Прочетен: 801 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 13.02.2016 16:38
06.02.2016 18:38 - Към Сагада
 

Филипините 28

    КЪМ САГАДА

    Януари е. Някои дървета преживяват нещо като листопад. Вятърът гони шумулящи листа по асфалта и, само като притворя очи, далечно ми напомня звуковете на българската есен. Но погледна ли отново, пред мен насмешливо развяват корони от дълги листа тънки палми. Двадесет и осем градуса е, а местните, настръхнали от студ, навличат якета и плетени шапки…
    По неведоми пътища се пренесох назад във времето. Любопитството да откриваш при мен се отключи, когато бях на тринадесет. Един август цялото семейство се отправихме на дълъг път – да гостуваме на приятелски семейства в Полша – в Краков и във Варшава. В онези времена имахме много приятели от северната славянска страна; така научих и езика им.
    Пътувахме всъщност по различни пътища – родителите и малкият ми брат се качиха на влака и се уговорихме да се срещнем направо в старата полска столица Краков. Аз, като по-голямото дете, бях вече самостоятелна и ми предоставиха свободата да пътувам с колата на полското приятелско семейство. Ще спираме във всяка страна по пътя и така ще мога да напълня душата си с повече впечатления. Преди тръгване баща ми ме посъветва: „И записвай наблюденията си.“ Идеята ми допадна, взех си една тетрадка и през цялото време ѝ разказвах чуждоземните си приключения. Първият ми спомен от чудатости на живо беше от няколко румънски селянки, които носеха на главите си кошове с товар, без да си помагат с ръце, съвсем като индийки. Останах потресена – екзотика толкова близо до дома, не бях очаквала. Нямах още фотоапарат и затова илюстрирах разказите си с рисунки. Дълго пазих тази скъпа за мен тетрадка. По-късно татко хареса написаното. Той е поет и журналист. Иван Бъчваров. Стихове аз никога не написах, но днес, четиридесет години по-късно, бащиният ми съвет е въплътен в книга – първата ми книга „Светлина от Изтока“ е с разкази за Китай, писани с много любов. Сбъдната мечта е – с много цветни снимки и диск с моите репортажи от далечната страна за радио Татковина, а също и с картинно представяне на дъщеря ми Емилия Бояджиева, която е художничка и също твори на тема Китай. Еми е и авторка на корицата. Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее…

Kor_Svetlina

“Светлина от Изтока” е вече и във Варна – в книжарница “Параграф 22” – на бул. “Княз Борис I” 82.

    Точно в навечерието на Китайската Нова година – хубав подарък.

    Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…
    С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
    Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.

    В Китай срещнах много хора. Срещнах дори и себе си.

    Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.

    Репортажите ми са писани и излъчвани от началото на 2010 до септември 2012г. и са в основата на разказите, включени в книгата.

    С тези мисли изкачвам стръмнините към Сагада – последната цел в моето пътуване. Връщам се да ви взема от там, където се бяхме разделили в предходната част – в джипнито на пътя.

DSC00440

 

весело се пътува на балкона

    Срещаме се пак там. Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо – високо. Лъкатушещият път ни води нагоре към сърцето на планината. От дясната ни страна се издига огромна скала, а метър и половина вляво зее отвесен склон. Няма мантинела. Виждам това място непроходимо през дъждовния сезон, когато тонове вода се изливат на вълни, на вълни, сякаш небесното море се изсипва странично надолу. Джунглата разстила пред зрителя симфония от зелени и пъстри цветове. Свикнах вече с редуването на опитомен, разграфен и преподреден от игорот свят с див, неизвестно какъв. Оризовите тераси – тези очи на планината – водят постоянна тиха битка с ерозията. Покрай нас минават сипеи и свлачища, хора с багери събират разпиляната природа, товарят я на камиони и я отнасят нанякъде. И така – година след година, непрекъснат труд…

DSC00441

природата се рони

 

DSC00449

 

събират оронената природа

 

DSC00436

 

културни традиции и забележителна приемственост

DSC00451

 

селски смесен магазин по пътя

DSC00457

 

кордилерско село

    Сагада е сгушена в котловина по поречието на река Чико в Централна Кордилера. Според легендата градът е основан от Биаг, човек от село Бика. Хората от Бика са били принудени да го напуснат заради постоянните набези на ловците на глави. Семейството на Биаг тръгнало навътре в планината да търси по-добро място. По пътя братята и сестрите решили да се разделят. Биаг поел на изток, докато стигнал мястото, където сега е Сагада, с дванадесет хиляди жители.

DSC00469

 

Бонток, Планинска провинция. Част от оризовите тераси на Филипинската  Кордилера, които показват инженерните постижения и изобретателността на игорот – майсторски проектанти и проницателни агрономи

 

DSC00481

планината е разграфена и преподредена от игорот

 

DSC00482

планинци работят в оризовите полета

DSC00485

мотори с кош и покривче (триколки) в един от попътните градове

 

DSC01713

картина на селския живот

 
    По време на испанската колонизация само няколко конквистадори са стъпили в Сагада поради липса на транспорт и на водачи, желаещи да ги придружават. Затова и това е едно от малкото места в страната, запазили своята местна култура, неповлияна от европейската.
    Виждайки, че католицизмът е отдавна установен във Филипините, протестантският мисионер Чарлз Брент решава, че няма да издигат олтар над и срещу друг олтар, и насочва дейността си сред филипинските китайци в Манила и сред племената на Северен Лусон. Днес Сагада е единственият филипински град, където населението е предимно протестантско. През 2004 г. Епископалната църква на Филипините чества своята стогодишнина като голяма част от тържествата са били в Сагада.
    Седемнадесет милиона са коренните жители в страната, събрани в сто и десет етнолингвистични групи. Племената са концентрирани най-вече в Северен Лусон, Кордилера – 33 процента; в Минданао – 61 процента (повечето са мюсюлмани) и няколко живеят в областта Висаяс. Високопланинските племена, наричани „игорот“ („планинци“ на тагалог), са повече от сто. Т е са останали изолирани и недокоснати от влиянието на низината, където е възприет съвременният начин на живот.
    Голямо е етническото разнообразие в език, занаяти, музика и традиции, непроменени от столетия. Резбовани дървени фигури, кошничарство, тъкачество, керамика и оръжия. Лов на диви прасета и маймуни, събирачество (събиране на горски плодове, корени, ядивни мравки и дървесни червеи), земеделие, а ловът на глави е прекратен неотдавна. Местните водачи и носачи разчитат на приходите от туризма.
Ибалой е земеделско племе, което отглежда ориз в терасовидните полета на Централна Кордилера. Те практикуват мумифицирането от древността. При този процес мъртвите тела се дехидратират напълно с помощта на дим.
    Изсушени и смалени човешки глави се нанизват на огърлицата на вожда и тя се предава на следващите водачи през вековете. Днес вече не сушат човешки глави, което е добра новина за мен, навлязла в техните владения…
    Човешката глава винаги е била символ. Символ на мъдростта, на достойнството, на неповторимата индивидуалност и силата на духа. Отрязването на главата е ритуал, с който победителят доказва не само физическата си, но и моралната си победа над врага. Келтите например закачали главите на враговете си по стените като военни трофеи.
    Обредът цанца означава смаляване на отнетата глава и се извършва само от шамана. Еквадорското племе хиваро вярва, че така извлича арутам – силата, която всеки воин носи в себе си. За да покажат на съперниците си натрупания арутам, хиваро носят главите като огърлица. Врагът им знае, че лесно може да се окаже част от колието, но пък може и да вземе цялата натрупана енергия.
    Незнайно как, обредът цанца е преплавал Тихия океан и се е заселил при планинските племена на Кордилера. За да бъдем обективни, ще кажем, че в иначе цивилизована Франция гилотината се използва за последен път през септември 1977, много след като филипинските племена спират да практикуват цанца. Това е последното известно публично обезглавяване в Европа. Едни и същи традиции шестват успоредно и независимо една от друга на много места по света.
    Ето с потомците на какви хора ми предстои да се срещна.
    В последното село преди Сагада пътниците от покрива напускат уютното си гнездо, защото в града е забранен този вид лекомислено пътуване. Сгъстяват се някак си по пейките във вътрешната част, в която винаги има място за още един.
    Сагада – други Филипини, различни. Страна в страната.
    Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака. Скали. Стръмен, открит склон. Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле, подминаваме назъбени скални масиви. Напредваме равномерно, уверено, без бързане. Джунглата става по-гъста, пак оредява. Далечно ромолене на вода.

DSC02225

планът на Сагада

 

DSC00494

пътят към Сагада

DSC00490

на високо боровете са повече

 
    Едва се провидяха първите къщи, шофьорът спира и отсича важно, че сме пристигнали. Всички слизаме. Няма нужда да си идвал преди, за да знаеш накъде да поемеш – пътят е един. Проточваме се в дълга колона, повлекли раници и сакове. Скоро улицата се разширява в нещо като площадче. Първо трябва да се регистрираме в информационния център, където вече чакат няколко туристи. Записаха ни данните, дадоха ни схема на града със забележителностите и тръгнахме да си търсим място за нощувка.

DSC00501

по улиците на Сагада

 

DSC00503

сувенирен магазин

 

DSC00505

сагадска къща с характерния покрив

 

DSC00506

една от колоритните къщи

DSC00511

пътят към пещерата

 

 
    Разгледахме набързо няколко къщи за гости, спряхме се на една от тях и оставихме багажа в стаята. Бърз обяд с местна храна в една подземна закусвалня и тръгваме към най-близката пещера. Имаме само един следобед, а на сутринта поемаме обратния път към Багио. И в тези няколко часа ние вместихме целия сагадски свят.

DSC00515

поникнали скали (подобно на Побитите камъни край Варна)

 

DSC00516

сагадска къща

 
    Не е загубила старата си култура и очарование Сагада, живописно си съжителстват пред погледа ми миналото и настоящето. Вдясно от пътя с цялото си дивно великолепие се разливат стъпалата, изрисувани по склоновете на планината. А оризовите стъбълца в тях са нежни като пролетна светлина.
    Ето ни пред входа на Сумагинг, тя не е погребална пещера като тези, покрай които минахме. Докато чакахме да се съберем група от десетина, изтече цял един час от безценното ни в този ден време. Най-сетне водачът ни се зае да пали карбидната лампа, с която ще осветява подземните недра.

DSC00538

 

групата се събира пред пещерата

 

DSC00541

 

водачът пали лампата

 

DSC00543

на влизане

    Обичам пещерите, разглеждала съм много, в тях е страшно интересно; но тази не ме впечатли, може би защото не я видях както трябва. Навлязохме в гърлото на пещерата и скоро ни обви вековен мрак. Вътре няма осветление, нито пътека, по която да се движите. Третото изпитание го усетих с носа си – неочаквана воня ме блъсна и заля в безкрайния тунел. Водачът крепи петромаксовата лампа, която обаче осветява само част от неговия път, а ние стъпвахме в пълен мрак по острите, нахвърляни хаотично мокри и лепкави камъни. Вниманието ми беше поделено между хлъзгавия камънак, който трябва да прехвърлям и тънкия светлинен лъч някъде далеч напред. Плувнахме в пот. Усещаше се навремени лек повей от крилата на прилепите и тихото им цвърчене. Ужасна смрад и мокрота. На една малка издатина предводителят ни огласи безучастно: „Оставете си джапанките тук, на връщане ще ги вземем.“ Попитах скромно какво налага това допълнително препятствие. Загадъчният отговор ме обърка още повече и не хвърли светлина върху заплетената ситуация: „Добре е за вашата безопасност.“ Филипинците от групата не попитаха нищо (тук не е прието да се пита или да се протестира), покорно събуха чехлите и зашляпаха във вонящите локви. Вероятно трябва да се захващаме с пръстите на краката по скалите, друго обяснение нямах. По-късно Ким ми обърна внимание колко широки и плоски са стъпалата на игорот и колко разперени са пръстите им. Цял живот са се захващали и с тях, когато са катерили височините. Аз не съм развила такова умение, научила съм се само да плувам и да се гмуркам, тук това не върши работа…
    Привичното за тях за мен се превръща в потресаващо. Отвсякъде застрашително надвиснали и стърчащи късове скали. „Има изход – помислих си, – и той е зад нас. Излизам!“
    – Връщам се – обявих на висок глас. Никой не реагира, освен вторият водач, който запали своята лампа от първата и кротко ни поведе двете с Ким обратно. В непрогледния мрак на дупката светлината означава живот. Изпитах щастието два пъти този следобед – веднъж като влизах и дваж повече – като излизах. Не излязох, а изхвърчах от дълбините като тапа от шампанско.
    Ако ви влече подземният свят и решите да посетите точно тази пещера, ще ви трябва пещерняшка екипировка, на челото – миньорска лампа (фенерче – челник) и, разбира се, противогаз.
    Наскоро прочетох, че според статистиката 26 процента от филипинското население, предимно в селските райони, нямат тоалетна – нито в дома си, нито на двора. Това са 26 милиона души. Сложността на масовата бедност е слабо позната в Европа. Тук с всеки изминал ден не само научавам, но и усещам вечния цикъл на бедността. Въпреки тази изостаналост обаче, сред хората преобладават спокойствие и оптимизъм. Пътешествията учат и на състрадание. Пътуването ни позволява да преосмислим предварителната преценка, която сме направили, отваряйки съзнанието ни за нови неща.

    Колко вълнуващ и прекрасен е светът, видян и със сърцето, а не само с очите… Никой не се завръща от пътешествие същият, какъвто е бил. С времето започваме да гледаме на света по различен начин и той също ни вижда различно.

Категория: Изкуство
Прочетен: 764 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 07.02.2016 08:43
 
 

      Приятели, първата ми книга "Светлина от Изтока" е вече и във Варна - в книжарница "Параграф 22" - на бул. "Княз Борис I" 82.

      Точно в навечерието на Китайската Нова година - хубав подарък.

      Книгата може да бъде изпратена на адрес навсякъде в страната. Ако желаете това, моля, пишете ми на лични. 

      Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища...
     С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
     Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.
    
     Срещнах много хора в Китай. Срещнах дори себе си.

     Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.
    Надявам се да ви е любопитно и вълнуващо с  китайските ми емоции. Приятно четене!




„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния ...

  „Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 813 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 06.02.2016 05:04
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 486328
Постинги: 145
Коментари: 1092
Гласове: 12255
Календар
«  Февруари, 2016  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
29