Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 574509 Постинги: 146 Коментари: 1104
Постинги в блога от Февруари, 2017 г.
26.02.2017 00:34 - Пинатубо 2
Наталия Бояджиева, писателски блог  
   
   
   
   
   
ФИЛИПИНИТЕ 37 February 20, 2017 

П И Н А Т У Б О

(втора част)

image

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

image

към върха зеленото и водата са  повече

    Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

image

и едно кученце пое с нас нагоре

image

колко окриляващо!

image

Ной

image

заветната табела “Добре дошли!”

    Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

image

езерото в кратера

image

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

image

Паоло

    Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

image

ниското мангово дърво

image

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

    В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

    – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

    По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

    Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

image

стените на калдерата

image

и друг водач се спуска надолу

image

аета също бързат да се приберат

    Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

image

облаци над Бялата пустиня

    Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

image

железни соли са позлатили  рекичката

image

всички се изнасят

    Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухат е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

image

Полин

    Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

image

улеи в снагата на вулканичните хълмове

image

реката вече буйства

image

издигаме се нагоре

image

дървета, застинали завинаги в лахара

image

наближаваме

    Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, когато излизаме  на платото и попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

image

горе е рай

    Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

image

църквата в Тарукан

image

здравният център, дар от “Добри хора”

image

училището “Емилия”

    Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

image

Тарукан

image

селото на аета

    Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

image

по улиците на селото

image

уютно – екзотично

    Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

    Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

    Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

    „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.
Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

    Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

image

блажена баня за карабао

    Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

    Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

    Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

    Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

    Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

    И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

    Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

     Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.
Категория: Изкуство
Прочетен: 3712 Коментари: 12 Гласове: 16
Последна промяна: 01.03.2017 09:22
19.02.2017 21:35 - Пинатубо 1
 
   
   
   
   
   
February 18, 2017 

ПИНАТУБО

(първа част)

    – Татко, слушай! Изкачих се на един вулкан! Влязох в кратера! А там едно езеро – красиво като сън… Поисках да плувам в това езеро…

    – А не, недей! – инстинктивно ме прекъсва баща ми.

    – Не ме пуснаха – успокоявам го. – Водата му била вредна за човешката кожа…

    Звучи просто – „изкачих се“, а всъщност си беше приключение. Целта ми беше мечтана и магична – Пинатубо! За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест. Осъзнах реално риска, когато в подножието на вулкана, където спряхме да платим такса и да наемем джип, трябваше и да подпиша декларация, че на своя глава тръгвам към върха. Никой не поема отговорност за вироглавите туристи.

    Имам приятели, на които напълно се доверявам, с които се смея и плача, пътувам и се уча. Нещо много ценно в тях е смесицата от чувствителност и индивидуалност. Те са част от духовното ми семейство. Семейство не е задължително винаги да са хората, с които имаш кръвна връзка. Това са хората в живота ти, които те искат в техния. Тези, които биха направили всичко, за да те видят усмихнат и тези, които те обичат.

    – Искаш да отидеш на Пинатубо? – погледът на спокойните, сериозни и открити очи на Полин се спира върху лицето ми. Една такава кротка и добра Полин. – Далеч е, пътува се дълго, но ще отидем, щом искаш. И ние не сме ходили, ще бъде интересно.

    Интересно беше, нещо повече –  мистично. Но не толкова просто, колкото звучеше, казано от нея в обичайния ѝ лаконичен стил.

    Тръгнахме в четири сутринта и зората ни завари на път. Краят на април е, най-горещото време на годината. В жаркия пояс на Земята няма пролет, няма обновление. Само в колата днес  е хладно.

image

карабао в оризовите ниви

    В ширналата се до хоризонта равнина реките текат бавно, изливат се, сякаш земята е наклонена. А отвъд този тих слънчев край , на фона на безоблачното небе, отвъд зелените квадрати на оризищата с проблясваща сред тях вода и лениви карабао в нея, отвъд вълнообразните очертания на джунглата, в далечината изпъкна една синя печална планина с рядко правилна конусовидна форма с изрязан връх като място на изваден зъб. Смътна и замъглена под небето като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Такъв беше първият изглед от това странно място. Самата му невъзмутимост представлява заплаха.

image

Пинатубо

image

вулканичната пепел е спряла живота, където е паднала

    По междуселския път на места е насипана оронена царевица да съхне; тя блести в златно на слънцето. Полето е обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата половин година суша. Иззад гъстия шумак на джунглата  надничат стари бамбукови колиби, а често покрай пътя се носят  вълма бял дим. Паоло, като по-словоохотлив, заобяснява, докато шофира:

    – Хората горят сухи клони и прегорялата трева. Знам, че не е добре да се пали огън на полето, но ако селяните не направят това, слънцето и адската жега ще лумнат пожар, а той е страшен…

image

селска къща

    Безчетните острови образуват дълга брегова ивица, където живее по-голямата част от населението. Реките, езерата и равнините също осигуряват прехраната на много селища и земеделие, особено за най-важната храна – ориза. От друга страна водният път улеснява транспорта от стари времена. Планините и джунглата традиционно служат за изолация и защита на различни етнически племена – от миниатюрните горски къщички на ловците аета до усамотените ифугао в техните планински крепости – от хиляди години издълбани в склоновете оризови тераси. Островите са нанизани през Тихоокеанския  огнен пръстен, затова има активни вулкани и чести земетресения.

image

краят на сухия период е

    Но аета сега са по-уязвими от всякога. Една тъжна комбинация от природни бедствия, нарастващата бедност на съседните равнинни райони и правителствената апатия ги сварва неподготвени да се справят с реалностите на съвременния живот. Те имат малко понятие от неща като пари, лична собственост или държавно право. Техните вождове и старейшини водят нескончаеми дела с държавата и са успели да си върнат малка част от бащините земи – така земята около връх Пинатубо отново е тяхна.

    Често забравяме, че сме гости на тази планета. Много ни е грижа за застрашените от изчезване животни, включваме ги в „Червената книга“, правим кампании в тяхна защита… А за застрашените от изчезване хора защо ли никой не говори…

image

прилича на сняг, но е пепел

    Минават часове, откакто сме напуснали Субик. От Санта Хулиана колата свърна в един страничен път с цвят на сини сливи  и ние залъкатушихме нагоре по стръмното.

image

касата е отвън, под навеса

image

бъгита за любителите на самостоятелни разходки

    Наближаваме. Спираме на пропусквателен пост, където трябва да наемем високопроходим джип, обикновена кола не може да прекоси Каменната пустиня. След  десет сутринта не допускат туристи, защото няма да успеят да се върнат до стъмване. Попълваме и декларация за доброволно и на наша отговорност изкачване на върха и влизане в кратера на дремещ вулкан. Оставяме и телефона на наш близък – за всеки случай.  За миг ми се мярна сянката на мисълта за опасност, но това само разпали жаждата ми да опитам и това приключение. (Ако нещо те плаши, направи го! – смята Овенът). Купихме си и храна от една колиба – ориз и по парче печена риба (по-късно, когато стигнахме върха, реших, че това е най-вкусната храна, която съм яла някога). Поговорих си и с местно момиче на име Принцеса, качихме се после в джипа заедно с нашия достолепен водач на име Ной и един шофьор и потеглихме.

image

нашата тойота – всъдеход

image

Принцес, на тринадесет години

    От тук нататък път няма. Стръмни каменни грамади ни обграждат от всички страни. Пространството пред нас стана още по-неприветливо и пусто. Острите очертания на суровата каменна пустош бяха смекчени донякъде от младите дървета, прорасли по склоновете от двете ѝ страни. Плодородната област остана долу зад нас, а заедно с нея – и съвременният свят. Вместо него виждаш пред себе си предисторията – как се е формирала Земята. Необятно, пустинно и загадъчно място. Безбрежна, осеяна с камъни пустиня, която се разстила еднообразно до самия хоризонт. Колкото повече стои човек тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази пустош. Безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Бяла пустиня е неофициалното название, което дават филипинците на тази местност. А някога джунглата е разстилала пред погледа чудното си плодородие, от векове – допреди Пинатубо да се разгневи…

image

в Бялата пустиня

image

дори и карабао тук са призрачнобели

image

хълмовете са като отрязани

    Единственото разнообразие днес  е шумен поток, който струи бързо надолу и чиито води пресичаме на няколко пъти като джипът се накланя с муцуната напред  рязко и отвесно, аха да се преобърне. Ние с Полин изпищяваме от ужас, а мъжете стоически понасят несгодите… Пространството с рев се разделя, а шофьорът, сграбчил кормилото, се мъчи да преведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл. Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош.

image

през реката

    Ной не е от разговорливите, само веднъж посочи през прозореца нагоре към платото – там живеят аета. Подскочих от вълнение и го накарах да обещае, че на връщане ще се отбием в селото им.

image

тази гледка се точи с километри

    Сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на страшното бедствие. Но това усетихме най-вече, когато слязохме от джипа след около час пътуване. Стигнахме до място, където и наследената от американската армия военна кола не можеше да премине, нататък само пеша. Щом стъпих на размекнатия от горещината пясък и погледът ми се зарея над напечения камънак, се почувствах като гълтач на огън – въздухът прогаря дробовете при вдишване.

    – Да вървим – подканих приятелите си, – защото то иде подире ни – имах предвид слънцето.

    То явно ме чу и се пообиди, както стана ясно по-късно. Небето е прозрачно светло и горещо, невъзмутимо сухо и синьо. Пълно затишие. Само белият шум на течащата вода ми помага да прочистя ума си. А някъде горе в кратера се спотайва  езерото – студеносин скъпоценен камък сред сгорещената земя. Вулканично езеро – една от най-екзотичните гледки в света. Където има вода, е бухнала богата и пищна растителност – на високото.

image

срязаната част от хълмовете е мъртва; животът  е отвъд

    Огромни каменни блокове и остри скали стърчат от негостоприемните ѝ сипеи – суров и безутешен пейзаж, по библейски пуста земя. Светът сякаш отново ще се роди. Дали няма  да мярна някъде Адам и Ева, хванати за ръка… В този хаос обаче има и някаква симетрия.

image

разноцветни камъни – играчки за великани

image

далеч напред се синее калдерата на Пинатубо

    Вулканите в Югоизточна Азия са и най-мощните в света. Пинатубо е активен стратовулкан, чието изригване идва след  635 години летаргия и предизвиква най- бурния вулканичен катаклизъм през двадесети век. Пренесох се във времето на 15 юни 1991 година, в два следобед, не толкова отдавна.  Докато аз съм водела за ръка наскоро проходилия ми син във Варна, тук горящият кратер е бълвал потоци лава и е хвърлял на шеметна височина късове скали. Течен огън е падал на ослепителни водопади. Величествена, но жестока и опасна гледка. Изригващата горяща лава покрива планинските склонове с течен огнен килим, димящият ѝ гребен се вижда отдалеч. Бликат с трясък снопове ослепителна светлина. В пламтящия въздух жегата трепти като над пещ.

image

преснех изригването на Пинатубо в музея в Ангелес

    Серия от експлозии. Силно сгъстена и отприщена енергия…Като разбрал за илюминациите, тропическият тайфун Юния се довлякъл и се включил към кулминационната фаза, за да допълни и утежни ефекта. Изсипаният проливен дъжд образува лахар (смъртоносна гъста и лепкава кална река, която се движи с шеметна скорост и помита всичко по пътя си), по чието русло вървим сега. Гигантски чадър, гъба, облак. Земетресение. Чадърът започва от шестотин километра в диаметър и достига 1200 километра в диаметър, а стълбът е висок шестдесет километра.  Тогава се образува и кратерът с диаметър три километра, а върхът е отрязан  със сто и петдесет метра.

    Източните ветрове са издухвали облака, чието основно тяло е дълго единадесет хиляди километра, на запад. След осем дни той достига Централна Африка, а цялата Земя обикаля за двадесет и два дни. Озоновата дупка над Южното полукъло се увеличава до безпрецендентен размер, а глобалната температура рязко пада с около половин градус в продължение на две години. Повече от месец Пинатубо изхвърля пепел, но главното огнено представление продължава до 23 часа на петнадесети  юни. Моите млади приятели не са били родени тогава, но други познати очевидци са ми разказвали за разрушителната стихия и за последвалото дълго изриване на пепелта, покрила къщите. Населението е било евакуирано, но въпреки това седемстотин аета  са били погребани под калните лахари заедно с горите, добитъка и домовете на сто хиляди души.

image

по пътя към върха

    Връщам се постепенно в днешния ден – в същата тази Бяла пустиня съм, сред белезникави пясъци и нажежени камъни, като че още неизстинали от онзи ужасен ден. На места сред сипеите стърчат овъглени стволове на дървета, пометени от лавата и лахара и неизгорели напълно. Само отстрани има зеленина, иначе всичко е гладък, безжизнен камънак. Като някакъв непринадлежащ вече към Земята отвъден свят, в който никога няма да се зароди отново живот. Пътят води нагоре, но така постепенно, че почти не се усеща наклонът.  Признавам, че тласкана от нетърпеливо любопитство, крачех неотлъчно зад водача, който се движи равномерно и без следа от умора, и рядко се обръщах назад. Понякога спирах, за да снимам и да пия вода и тогава хвърлях поглед към Полин и Паоло, които виждах надалеч като две смалени фигури. Спирах Ной да ги изчакаме под някой навес. Почивахме и – отново на път, на път! Изнемогваме от жегата. Пътуването е трудно, ето защо обожавам да пътувам.

image

сюрреалистичен пейзаж

    Високо нагоре се издигат замъглените синкави очертания на върха, а отляво и отдясно се мяркат както лесове, така и напълно плешиви склонове.  Вървим по грубо напластения пясъчник на дъното на каньона, тук – там прекъсван от натрошен камънак и шисти,  и виждаме няколко хлапета аета, играят си сред камъните като ги редят във вид на крепости, това е тяхното природно лего. Къпали са се в потока, косите им са още мокри. Приветливо се усмихват, говорят ми нещо, снимам се с тях. Тук е техният дом – сред този декор за фантастични филми,  тук растат. По-късно ще вляза и в тяхното село.

image

Ной води, натоварен с багажа на Полин

image

деца аета в тяхното царство

image

Малкият принц в своя замък

image

техният конструктор е природата
Категория: Изкуство
Прочетен: 2766 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 19.02.2017 21:36
03.02.2017 23:45 - Ангоно
ФИЛИПИНИТЕ 35 January 24, 2017

АНГОНО

    От този чуден ден съм запазила още един спомен – Ангоно.

     Днес светът е ослепителен. Всеки пласт светлина има цвят. Слънцето – самият огън, вече разпален, пулсира, трепти и вибрира. Маранята размива очертанията на къщите. Влагата сякаш е проникнала в кръвта ми и монотонно пулсира във вените заедно с мириса на океанския бриз. Земята е покрита с лято през цялото време. Ако можеше, и колата би избърсала потта си.

    Потегляме покрай морето на изток от Манила – към Ангоно, да почувстваме пречистващата сила на природата и да видим прочутите петроглифи, издълбани в скалите през късния неолит.

 image

входът на полското консулство в Манила

 

image

полското консулство

image

последната калеса, която видях в Манила

    Зад нас остава потният гигант – азиатският мегаполис. Казвам на Полин и Паоло, че не си вземам  сбогом с него, а само довиждане, останаха още  много места за следващия път… Те се усмихват, и тримата се надяваме  да има следващ път.

image

тропически цветя

    Скоро поемаме по стръмен черен път нагоре в планината. Изпитвам усещането, че пътувам по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Ивицата синьо небе е така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до нас достига само разсеяна, мътна светлина. Склоновете се спускат тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаш по-продължително, непременно ще ти се завие свят. Сред хаоса от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури най-сетне от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас просната цяла Манила. В един момент синята мъгла се разнесе и градът се провидя.

image

в далечината е богатият град

    В  ниското са се разстлали в безбрежната шир милионите колиби на градската беднота – гледка с притегателно – отблъскваща сила. Всичко е относително – ако искаш да изследваш други общества, трябва да се освободиш от западната представа, нещо, което трудно ми се удава понякога. Далеч до хоризонта, полускрит от маранята, се плиска заливът Лагуна. Морето всъщност е животът за повечето местни. А вдясно се мержелее линията на небостъргачите. Панорамата е необятна. Кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова местните вярват повече на въображението си и на вътрешния си глас, отколкото на очите.  Очите заблуждават за разстоянията, за истинските очертания на предметите, за всичко. Част от отсрещния бряг се губи в мъглата и се слива с водата като мираж. Хоризонтът се превръща в сива пелена, сякаш гледаме към него с насълзени очи.

image

бедните предградия

image

след наводнение

    Преминаваме над река, а по двата ѝ бряга са нахвърляни същите невзрачни къщурки. Покрай една от тях са струпани коли една върху друга , метнати там от придошлата  стихия. Във въздуха витае обезпокоителното съществуване на съвършено нормалното и даже баналното редом с екзотичното и странното. Отдясно остава чистият и остър силует на бялата църква „Иглешия ни Кристо“ – християнска секта, възникнала във Филипините през 1914 с основател Феликс Манало; днес е третото вероизповедание след Римокатолическата религия и исляма. По време на американското колониално управление протестантски мисионери въвеждат алтернативи на католицизма и подкопават неговото влияние.

image

църква “Иглешия ни Кристо”

    Следобед очертанията на планината са станали по-ясни, величествени и стръмни. Попадаме  сред обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, разделени от дълбоки каньони и стръмни урви. Сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. Завладяващо е уединението на непроходимите каменни гиганти; почуда, преклонение и възхита изпитвам пред силата на природата.  Непозната растителност, непознати звуци в огромната предвечна тропическа планина.

image

Ангоно, община Бинангонан, петроглифите

    Излизаме на широка като пасище поляна, където Паоло спира колата и слизаме; няма други коли.  Минаваме покрай табелата „Ангоно, община Бинангонан, Петроглифите“ и мимоходом отбелязвам забраните, които се изброяват по-надолу: да се пазят животните и растенията, и без вандализъм… Купувам билети и един младеж с полицейска униформа тръгва с нас да ни придружи до музея. Първо минаваме през  тунел, прокопан от ифугао специално за туристите. От другата му страна пред очите ми се разстилат нови масиви – можех да огледам склоновете далеч навътре. Спомням си страстта на китайците да изкачват планини по време на празници или като на поклонение – защото от там светът се вижда отвисоко! Имат право – духът си почива.

image

всеки изход е вход за някъде другаде

image

Паоло и момчето от охраната

image

отвъд тунела

    Вървим по пътечка сред пищящите цикади.  Адската горещина се беше смилила малко горе на височината.  Тук листата никога не падат. Или поне не видимо. Впрочем понякога до дънера на някоя палма виждам полегнало огромно изсъхнало листо, като скелет на кит. А от върха вече наднича нежнозелено младото листо. Така палмата расте.

    Когато виждате само на няколко крачки, слухът ви долавя шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ви, толкова повече се изострят останалите. Сред клонака се стрелкаха палави сенки, ловки като вятър, смесваха се със светлините и листата…

    Бях прочела предварително, че в Ангоно се намира пещера със скални рисунки от преди 30 хиляди години. Представих си нашата Магура – пещера на петнадесет милиона години, с огромни зали и безброй галерии и със следи от човешко присъствие от преди 12 хиляди години – останки от жилища, огнища, оръдия от камък, кости, метал и керамика. Долната земя от приказките, разпалвала човешкото въображение през вековете. И най-интересното – около седемстотин  скални рисунки на ловни и ритуални сцени на поне седем хиляди години. Най-голямото находище на праисторическа наскална живопис в Европа.

image

съдове от династията Мин, намерени в околността

    Първо пътя ни пресече малък музей със стъклени стени, в който бяха събрани артефакти от различни епохи, намерени в околността – работни инструменти и съдове, правени в Китай; кости от праисторически животни – вкаменени останки от гигантски земни костенурки, бивни и кътници от стрегодонт, фосили на папрати…

image

вкаменени останки от гигантска земна костенурка

image

и досега не се разгадани тези паметни знаци

    Преди 1,7 милиона години климатът на островите е бил субтропичен и умерен; доста по-хладен от сегашния. Записващият човек снима старателно експонатите и жадно се заоглежда за входа на пещера. Уредникът хвана трескавия ми поглед  и поясни смутено:

    – Няма пещера, всички нея търсят. Само тази каменна стена отсреща с издълбани рисунки по нея. Елате да ви я покажа.

image

зад оградата е стената с рисунките

image

скалата отблизо

    Не стана ясно кой и защо е въвел в заблуда жадните за приключения туристи. Аз се разочаровах, но Паоло просто потъна в отчаяние и само повтаряше с тих глас, отправен повече към собствената му замислена душа: – Аз пък очаквах да има пещера!

    В този момент той беше много далеч от bahala – типично филипинско  отношение към живота, което позволява той да се изживее максимално, без да се тревожат за проблемите, тъй като животът е кратък. Означава още упование на вярата като начин за справяне с предизвикателствата и трудностите – “Осланям се на волята Божия”. “Bahala na” трудно се разбира от хора, които никога не са били във Филипините или не са канени в дома на филипинско семейство. Може да се сравни с ” Hakuna matata”, което на суахили означава “нямай грижи”, “освободи се от всякаква тревога” – израз, популяризиран от филма “Цар Лъв”.

    Остана утехата, че се наслаждаваме на грандиозната, несравнима панорама и на интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните пиной (както филипинците наричат сами себе си)… Във всеки случай мястото тук наистина бе за властелини, чиито тронове досягат облаците. Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето.

    Но петроглифи всъщност имаше. Скалата не се виждаше отдалеч, закриваше я вечнозелената, макар и поизбледняла в края на сухия период  растителност. Наближваме по витата пътека и излизаме на тясна площадка. – Ето, тук е – сочи ни водачът. Взираме се и различаваме рисунките – издълбани във варовиковата  скала картини, оставени от древни племена, 127 човешки и животински стилизирани фигури. Те са символични и са свързани с лечение и магия. Включени са в Световния списък на скално изкуство на ЮНЕСКО. Сега се оказа, че не са от тридесет хиляди, а само от пет  хиляди години, но какво значение има… Странните неразгадани символи са оставени от изчезнали цивилизации. Впечатляваща е уникалната по рода си колекция от тайнствени знаци. От тези незапомнени времена до днес обаче някои рисунки са повредени следствие ерозията или вандализъм.

    Плиткият скален заслон от вулканичен туф  е широк 63 метра и е висок пет метра. Той е украсен с каменни резби на хора, жаби и гущери – най-старото произведение на изкуството в страната. Поради сложността им се предполага, че не са създадени само от един човек. Открити са през 1965 от Карлос Франциско и негови приятели по време на тяхно пътуване из планината. Това не са най-старите човешки следи – на остров Палаван, в пещерите Табон са намерени човешки кости на 50 хиляди години… Да, тази част на света е населена твърде отдавна…

image

още скални рисунки

image

стълбите водят към платото

image

ясно личи посланието на предците

    Когато говорихме с моите ученици за началото на изобразителното изкуство, ги попитах защо един от прачовеците в първобитното племе вместо да си почива в пещерата след тежък лов или да си говори с другите, взема въглен в ръка и започва да рисува по стените това, което му се е случило през деня. Юношите помълчаха и едно момиче отговори: – Защото той не може да не рисува.

    Ето това „не може да не рисува“ е движило и ръката с длетото по скалния заслон. Опитвам се да си представя човека, тази божествена искрица живот, изправена пред бялата скала, как оставя послание за хората през всички времена след отрязъка, който е отреден на него. В този момент той се е чувствал свободен и истински, преживял е нещо дълбоко и не може да му устои, чувства се длъжен да го преведе на езика на изкуството. Как ли са изглеждали – едри и сурови или по-скоро дребни, жилави и енергични, ако съдим по коренното население аета. Хомо сапиенс е живял тук още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните аета или аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Откъде са пристигнали първите папуаси и защо толкова се отличават от останалите филипинци… Дали са палили огън по начина, който Симсон ми показа в джунглата; какво още е занимавало умовете им, освен оцеляването…

image

фигури

image

петроглифи

image

древната скала

image

навесът

    Гидът ме събуди от размисъла ми, като  посочи дългата люспеста кожа на змия, която висеше и се полюшваше току над главите ни. „Опасна, силно отровна змия“ – поясни с усмивка той. Филипинците винаги се усмихват, когато предизвикат у вас почуда или уплаха. Усмивката им също е и защитна реакция, в случай че се разгневите на казаното от тях (от белите те винаги очакват да се държат неочаквано).

image

виждате ли змийската кожа?

image

ето я…

    Нямаше други посетители в този час и аз попитах Полин:

    – Приятелите ти идвали ли са тук? – Вероятно в гласа ми е прозвучала малко повече самоувереност, отколкото ми се искаше, но чувствителната девойка веднага я долови и ми отговори простичко:

   – Те не се интересуват от това.

    Съвсем очевидно е, помислих си с укор, съзнанието ни е ограничено, затова не можем да възприемаме всичко, което е около нас, а само това, което ни интересува. Всички сме свързани като едно човешко семейство. Никой не е по-добър от другия – просто сме на различни етапи от животите си и се справяме с тях по най-добрия начин, който познаваме.

image

терасите спират ерозията

    Обърнах се отново към великолепните гледки, които се разстилаха пред очите ми и които ме очароваха. Още не съм навикнала с картините в тази част на Филипините, с  величествената и чудна природа и нейната дивота. Не мога да ѝ се нагледам.

image

заливът Лагуна

    Времето, прекарано в друга страна, променя човека – неговите възгледи, начина, по който гледа на света и хората. Многообразието е основната характеристика на вселената. В нея има множество индивидуални битиета, всяко свободно и с автономна човешка воля. Човек не може да живее в друг свят, без да е направил преоценка на своя собствен. Променя се вашата перспектива. Започвате да оценявате всичко, с което разполагате. Не бива да приемате живота си за даденост, а да му се радвате, тъй като милиони хора по целия свят живеят много по-бедно и тъжно.

image

отвисоко

image

панорама

    Тръгваме бавно обратно, спираме често, за да правя снимки. Крачим съвсем сами под небето. Единственият ни спътник бе лекият планински ветрец, тихият му звук се носеше като въздишка – есенна  и самотна – през океана от прегоряла трева (разбира се, тук есен няма, но все пак тревата е пожълтяла; в края на сухия сезон сме). Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към безбрежната шир.

image

в сухия сезон сме

    Хубаво е. Истинско. Неделята си отива, изпратена от въодушевление и ентусиазъм.

    Ако наистина добрият пътешественик няма предвиден план и не възнамерява да пристигне, както казва Лао Дзъ, то аз определено съм от добрите…

image

по пътя

image

в ниското е Параняке

    За да излезем на магистралата за Субик, минаваме през Параняке – една от общините, които изграждат Метро Манила и мястото, където е домът, в който гостувах. Името му вероятно идва от следната случка. Когато испанците завладели страната, двама войници от господарите се качили в един файтон, за да ги закара донякъде. Щом стигнали до мястото, единият казал: „Para aqui, para aqui!” (спри тук, спри тук!). Но кочияшът не знаел испански и продължил да кара, а войникът повторил заповедта си. Файтонджията разказвал по-късно това на съгражданите си и всички се смели на непонятните думи, повтаряни от испанците. И така останало името Параняке. Основан е през 1580 година. Поради близостта си до морето паранякци търгуват с китайци, японци, индонезийци, индийци и малайци. Традиционният поминък включва добив на сол, риболов, отглеждане на ориз и обущарство (по-точно чехларство).

    За мен остана като символ на приятелския дом. При всеки приятел имам по още един дом.

Наталия БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 6547 Коментари: 8 Гласове: 11
Последна промяна: 04.02.2017 20:11
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 574509
Постинги: 146
Коментари: 1104
Гласове: 13430
Календар
«  Февруари, 2017  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728