Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 486328 Постинги: 145 Коментари: 1092
Постинги в блога от Март, 2015 г.
 

Филипините- народни вярвания

   Пътуването е една от онези магии, които завладяват човека и които като пристрастеност обсебват мислите му. Когато си в чужда страна, се стремиш да я опознаеш в детайли, а народните вярвания дават храна за въображението, както и представа за артистизма и националния характер. Трябва да се почитат традициите, те също са средство за оцеляване. Интересно ми беше да ги съпоставя с фолклорния багаж, който си нося от България. В него има красиви и работни невести, вграждани живи, за да е здрав градежът; прелестни моми, които се надгряват със слънцето и хубостта им побеждава неговия светлик; змейове и змеици, залюбили и отвлекли гиздави моми и красиви овчари… Надникваме сега в част от митологията и историите, разпространени сред филипинците още от предхристиянско време.

заливът Субик

заливът Субик

   Както е обичайно за фолклорното думане, се появяват различни варианти, случки и герои се смесват и преплитат в разказите на Арнел, Стенли, Марвин и Джон Кристофър (Джей Си). Всеки си спомняше някакви случки, прекъсваха се, допълваха се, темата силно ги вълнуваше. Бяха искрени. Магията на притчата, която им помага да се видят от птичи поглед. Да бъдеш свободен е да можеш да приемаш хората такива, каквито са. Не трябва да ги разбираш или да бъдеш като тях. Такова е уважението към странностите на живота.

          Езическите религии са природни (обожествяват се природни сили и явления) и всяка от тях е типична за определен народ, макар отделните вярвания да са съпоставими. Филипинската митология, за разлика от гръцката и римската, не е организирана в официален пантеон и не съдържа дълги епоси, но все пак имат общи герои. Така и едни и същи приказни мотиви се повтарят при различните народи. И днес митовете са част от живота на обикновения филипинец, който силно вярва в съществуването на свръхестествени създания, не непременно зли. Само чисти и добри смъртни могат да ги видят. Някои наричат тази способност „трето око”.

  Започваме с Бунгиснгис - едноок гигант, който живее в джунглата. Той е щастлив и игрив циклоп. В северната част на Давао го наричат „махентой”. Той е от добрите.

  Асуанг през деня са хора, а нощем се трансформират в различни чудовища, за да тормозят и ядат будни хора през нощта, особено бременни жени. Могат да се превърнат в прилеп, котка, прасе или черно куче. Тяхна нощна плячка са също непредпазливи пътници или спящи хора. Митът за aswang е популярен във Висаяс.

брадавичеста свиня или асуанг?...

брадавичеста свиня или асуанг?...


Diwata (от санскрит devada – богове) са нимфи, покровителки на дърветата. В старогръцката митология ги наричат дриади. Те охраняват горите, морето, планините, земята и въздуха. Диуата дават благослов на тези, които вършат добро и проклинат онези, които увреждат природата. Тези феи живеят в големи дървета като акация, нара и балете. Balete е филипинско дърво, което започва растежа си като епифит или въздушно растение, прикрепено към живо дърво. То пуска няколко висящи корена, които, щом докоснат земята, впримчват, опасват и задушават напълно дървото домакин. Черен неблагодарник.
вдясно – епифит

вдясно – епифит

плодовете на дървото растат по самото му стъбло

плодовете на дървото растат по самото му стъбло

мангрова растителност

мангрова растителност

мангрова горичка

мангрова горичка

Duwende са джуджета, които могат да бъдат бели или черни, изящна алегория на доброто и злото. Тези малки същества могат да осигурят добър късмет или лоша съдба на хората. Те са добри или пакостливи в зависимост от отношението на обитателите на дома. Обикновено излизат в дванадесет на обяд за един час, както и в полунощ. Филипинците им се извиняват за безпокойството с думите „таби, таби, по!” и оставят храна на пода за дуенде, които живеят в дома или го охраняват. Елфчетата могат да ви скрият някой предмет и да ви се смеят, когато го търсите. Но ще ви го върнат, щом им се помолите. Свръхестествените явления добиват достоверност, щом чуете история от приятел. Дъщерята на Агнес, Аиса, била на седем, когато един ден си играела пред къщи и без да иска, настъпила един дуенде, но не му се извинила. Отишла на училище, а децата започнали да ѝ се смеят, че са ѝ поникнали мустаци. Тогава момиченцето се сетило за настъпаното джудже и щом се върнало у дома, му оставило храна на двора и му се извинило: „таби, таби, по!” Малко след това мустаците ѝ изчезнали… Животът е вълшебен и чудесата са навсякъде…

Дуенде много ми приличат на скандинавските гномове. Викингите си ги представят като малки създания, които живеят под земята и в тъмните и гъсти гори и пазят подземни съкровища. Имали магическата сила да направят човека щастлив или нещастен и особено да подаряват своите несметни съкровища на случайни посетители в горите, които обитавали. Троловете пък са изобразявани като великани, повече зли, отколкото добри. Някои от тях били огромни колкото планини, дърветата и горите по върховете представлявали косата им, а очите и устата им били пещери. Те са нощни същества и тъй като се раждат от камъка, на слънчева светлина се превръщат отново в камък.

Подобни на дуенде са и „нуно са пунсо” (от тагалог – гоблин в могилата) – дребни човечета, които живеят в тайнствени хълмчета пръст като мравуняци. Те даряват пътника, стъпил на техния подслон, със сполука или нещастие. Суеверните хора, когато преминават през такава могила, искат разрешение от нуно с познатата вълшебна фраза: „таби, таби, по!”. Странни и внезапни заболявания, които сполитат човек, понякога се дължат на нуно.

Santelmo (от Santo Elmo) е огнено кълбо, което се вижда от филипинците, живеещи в планината Сиера Мадре. За него има съобщения още от испанската епоха (ХVI – XIX век). Огънят на свети Елмо варира от призрачно танцуващи пламъци до истински природни фойерверки. Обикновено е в син или синьо – бял цвят и трае няколко минути. Пламъкът не е горещ и се придружава от съскащ звук, което, според местните, доказва духовно присъствие. Те си обясняват и библейския горящ храст като форма на Огъня на свети Елмо. Попиват света с учудването на дете. А науката казва, че това е природният феномен кълбовидна мълния…

копията на дървесните кълнове

копията на дървесните кълнове

Екек са хора, които приличат на птици (древните гърци им казват харпии). Тези крилати хора търсят жертви през нощта, най-вече бременни жени, за да им вземат бебетата. Тук вече изслушах една зловеща история, която ми разказа с много тъга в сърцето Джей Си.

Още в шест вечерта въздухът е мастилено топъл. В една такава вечер младият мъж, потънал в носталгия и мъка по изгубената си рано съпруга, започна да ми разказва как е станало това. Идеална може да бъде само жената, която обичаш, а за него тя и досега е идеалната жена.
Когато дойде ред да се роди първото ни дете, аз посипах сол пред прага и поставих смачкан чесън на прозореца. Така всичко мина добре, предпазих жена си от екека и ни се роди чудно момиченце с японските очи на майка си. Но при второто ни дете, уви, защитата не проработи и няколко часа след раждането моята любима си отиде, екекът ѝ взе душата. Не можахме дори сватба да направим, все събирах пари за тържеството… Сега съм сам с двете ми дъщерички. Тъща ми ги гледа, а аз работя.
Дали съм видял чудовището? Да, видях го, но първо го чух.

В онази съдбовна нощ на очакване не можех да се отърва от чувството, че нещо става навън. Тази мисъл ме тревожеше и просто не можех да я избия от главата си. Бавно, почти потайно движение на покрива ме накара да затая дъх, застанах нащрек. Нещо огромно и тежко стъпваше отгоре. Изскочих навън. Тъмнината беше толкова гъста, че с нож да я режеш. С крайчеца на окото си долавям някакво внезапно, приплъзващо се движение и обръщам рязко глава, но не виждам нищо. Накъдето и да погледнех, нещо в същия миг преставаше да се движи, отскачаше зад някое от изкривените дървета или се пъхваше в дупка под земята. През цялото време околността зад къщата ни не изглеждаше пуста, а пълна с пълзящ, прикрит живот. Внимателно си поех дъх. Не след дълго слънцето ще се покаже… Но дотогава…

Имах усещането, че ме наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака. „Ти си по-силен – помислих си, - защото имаш Бог. Само вярвай, бъди предан и устоявай. Не се огъвай!” Извиках напосоки: „Махай се! Виждам те! Аз съм по-силен, ще те убия!” В тишината до мен долетя полустон – полуписък. В него имаше нещо неумолимо, нечовешко. Миризма на озлобен мрак и черни като грях огромни камъни, обрасли с мъх. Сякаш гравитационното поле на планетата изведнъж е станало по-силно, сякаш го дърпа надолу и създава затруднения на сърцето му, изсушава плътта му и замъглява очите му. Смразяващ страх.

Тук имаше лудост и дебнеща смърт, и ирационалност… „Не обръщай внимание” – каза си Джей Си. Беше влязъл в странен ритуал, чийто резултат изобщо не можеше да се предскаже. Трябваше да разчита само на себе си. Изведнъж го видя. Покривът от леко помръдващи клони бе приютил страшилището, цялото му тяло беше издуто. Младежът извика от задавен страх и тръгна напред с родена от паниката сила. Викът му отекна под високите корони на дърветата. Ръцете му се разтрепераха и свиха като в някаква нервна конвулсия. Някъде от сенките по-нататък нещо се изсмя. Зловещо кискане, почти жужене. Прокоба. Младият човек си представи студените му очи, но това беше само въображение. „Добротата би трябвало да има своя собствена сила срещу злото” – помисли си той.

Уви, този път злото надви – завърши горестно разказа си Джей Си. – Роди ми се втора дъщеричка, но расте без майка, екекът отнесе душата ѝ и разби надеждите ми… – и с източно примирение въздъхна: - Може би Бог ще ми прати друго добро момиче… Но как ще забравя жена си…

колония от гигантски златни короновани летящи лисици

колония от гигантски златни короновани летящи лисици

гигантските златни короновани летящи лисици са едни от най-големите прилепи в света, за щастие - вегетарианци

гигантските златни короновани летящи лисици са едни от най-големите прилепи в света, за щастие - вегетарианци

Друг път той беше в оптимистично настроение и гордо подхвана:
Във Филипините имаме толкова много духове, повечето добри. А в другите страни какво – само вампири! Да вземем капре, горския дух – аз съм го виждал, когато бях малък. Той живее и досега в манговото дърво до нашата къща. Много е висок, колкото дървото, пуши пури, които сам си свива, но не носи дрехи, само бахаг (набедрена препаска). Майка ми и баба ми не вярват, че съм го виждал, но аз си играх с него. Качвах се на дървото и скачах от там, а той ме хващаше, за да не се нараня. Ако някой е приятел с капре, ще има възможност да го види. Добър е, ако се държиш добре с него, но ако посегнеш да отсечеш дървото, ще ти се случи нещо с ръката… Голямата стъпка плаши децата, които играят навън през нощта. За да избегнете контрола му, трябва да обърнете дрехата си наопаки и да я носите така. При пълнолуние великанът сменя дървото. Сега вече аз пораснах, но още си общуваме. Когато пия бира, го чувам да цъка с език, това означава, че и той иска. Наливам му една чаша и я оставям до дървото, на другия ден е празна ( тук Радичков би се съгласил).

Агнес пред бял лауан – предпочитано от капре дърво

Агнес пред бял лауан – предпочитано от капре дърво

терасата на изоставена американска военна болница на Гранде Айлънд

терасата на изоставена американска военна болница на Гранде Айлънд

горски обитател

горски обитател

дали капре би харесал това дърво...

дали капре би харесал това дърво...

цветът на дървото

цветът на дървото

А виж, мананангал е измислица, защото никога не съм я виждал. Тя ловува нощем като избира усамотено място, където оставя долната част от тялото си. Когато се отдели от нея, придобива способността да лети. Понякога съблазнява мъжете с красотата си и ги примамва надалеч, за да ги изяде живи. Слънчевата светлина е смъртоносна за нея – ако двете ѝ половини са отделно с идването на зората, тя ще бъде унищожена. Трябва да се търси ниската част на торса и да се посипе със сол, чесън или пепел.

Има още филипински сирени, tikbalang – половин човек, половин кон ( древните гърци не биха имали нищо против, и те си имат кентавър), Манаул – митичният цар, който се превръща в птица… Той е и причината морето и небето да се борят. Сблъсъкът между тях е довел до образуването на Филипинските острови.

Над нас е осеяната със звезди индигова бездна. Слушам в захлас тропически фолклор, за нравите и обичаите на духовете - такова невероятно разнообразие от вярвания само народ с въображение може да създаде. В Далечния изток суеверията играят роля във всичко, те са лупата на сърцето, през която азиатците разглеждат най-подробно света. Отношението на филипинците към свръхестественото, техния духовен мироглед, запазен и след покръстването им – това може да се научи само при поглед отблизо, за да се види и невидимото, едва след приемането на чужденеца в местното общество.

На другия ден ще се отплатя на разказвачите с купичка българска супа – от време на време им нося да опитат нещо от нашата кухня, много я харесват.


Категория: Изкуство
Прочетен: 2538 Коментари: 12 Гласове: 13
Последна промяна: 22.05.2015 08:36


Филипинската сватба и дебют

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

    Проучването на ежедневния живот на обикновените хора дава лицето на страната. Лесно ми е да се почувствам на място навсякъде, а след една година време вече съм част и от този град, толкова вписана. За това ми помагат най-много приятелите, допуснали ме до своя свят.

    Обществото е мултикултурно, твърде многообразно и каквото и да кажа, ще се отнася само до малка част от него. Така е и със сватбата (kasalan) – колкото острови, толкова и обичаи, а и в самите острови има разделение. Освен това ритуалът е повлиян от католически, протестантски, китайски, испански и американски модели.

Седя си веднъж в двора, покрай хотелския  басейн, обърнала лице на запад. Залезът е по-широк от обикновено и багрите са по-шарени. Слънцето ме гледа с едничкото си всевиждащо око.Погледнах и аз нагоре и дълбоко си поех дъх, сякаш слънчевите лъчи ми придаваха някаква загадъчна енергия. Топла омара е провиснала като отпуснати гирлянди между околните хълмове, обрасли с джунгла. Тихо и безлюдно. Изведнъж отнякъде се появяват хора, официално облечени и забързани в една посока. Тръгвам моментално след тях, апаратът е с мен. Изкачваме се на широката тераса, а там – столове, строени в редици, очакват… сватбарите. Защото това е сватба, а младоженците са Шийла и Исмаел, както научавам от забравена на един стол покана. В нея е целият сценарий на тържеството, така че всички заедно да казват молитвите. Отпред, пред бяло платно, украсено с цветя, вече ги посрещат пастор и пасторка от Методистката църква. Младата двойка слуша с участие дългата реч, напътствията и шегите от венчалния обряд, а вечерта идва от изток на пръсти, докато на запад се разлива залезът. Някои деца не издържат на дългия ритуал, задрямват и пропускат намятането на новобрачните с общ бял воал, а върху него се проточва въже във вид на осмица (щастливо число тук, което също се тълкува като знак за безкрайност) – и двете глави попадат в примката, за да са свързани завинаги. В моите очи най-интересната част.

луната изгрява над джунглата

луната изгрява над джунглата

пасторите

пасторите

божието слово

божието слово

сватбарите

сватбарите

Шийла и Исмаел

Шийла и Исмаел

    Бракът във Филипините означава не само съюз на две лица, но и обединяването на два клана. Смята се, че човек не е случаен самотник, а продължител на дълъг и силен род. Типичната традиционна филипинска сватба от предколониално време е траяла три дни и е била официално потвърдена от babaylan – племенен жрец или жрица. Къщата на babaylan е била и „ритуална зала” за венчавката. Първият ден двойката се завежда при жреца, който ги благославя, докато ръцете им са хванати над съд със суров ориз. На третия ден жрецът убожда гърдите им, за да капне малко кръв, която се смесва в един съд с вода. След като потвърждават любовта си един към друг три пъти, ритуалчикът ги храни със сварен ориз. Новобрачните пият от водата, смесена с кръвта им. Жрецът обявява бракът им за сключен, след като е завързал шиите и ръцете им с въже и е сплел дългите им коси в обща плитка и така, буквално свързани, ги включва в празничната гощавка. Освен него, и вождът на племето или мъдър старейшина е можел да бракосъчетава. Днес местните традиции все още съществуват в някои отдалечени райони (мен ако питате, всички райони са отдалечени при население, пръснато по седемстотин обитаеми острова).

завинаги

завинаги

денят си отива

денят си отива

сънят е надвил младия сватбар

сънят е надвил младия сватбар

въжето ги свързва съвсем буквално

въжето ги свързва съвсем буквално

благословия

благословия

пред ресторанта – снимки на годениците

пред ресторанта – снимки на годениците

    Луната вече беше изгряла и обливаше с мека светлина щастливите Шийла и Исмаел, вече семейство. По даден от пастора знак сватбарите станаха и благословиха двойката с протегнати към тях ръце. После заедно се отправиха към ресторанта на първия етаж.

    Друг път случих сватба в католическата църква „Сан Роке”. Как направих снимките – подредих се до фотографите, слях се с тях и всеки мислеше, че съм наета от другия род. Накрая булката не хвърля букета към момите, а го поставя пред статуята на Богородица или на светеца покровител (в случая – свети Роке), или пък го полага на гроба  на заслужил роднина или прародител.

църквата Сан Роке

църквата Сан Роке

сватбарки

сватбарки

молитва за щастието на младоженците

молитва за щастието на младоженците

сватбата в Сан Роке

сватбата в Сан Роке

Десетте Божи заповеди в двора на църквата

Десетте Божи заповеди в двора на църквата

Свети Роке

Свети Роке

Богородица

Богородица

Агнес наскоро беше поканена за кръстница на своя племенница на един друг остров. Показва ми после снимки от тържеството и на тях видях десет жени кръстници и още толкова мъже кръстници, при това не бяха двойки. – Защо са толкова много? – питам.
Защото хората са бедни и имат нужда от подпомагане за добър старт в семейния живот.. Затова и другата дума за кръстници е откровеното „спонсори”. Да, и след сватбата те поддържат връзка - младата двойка ги търси за съвети, но най-вече за финансова помощ.

    И на друг интересен обичай станах свидетел в хотелския  ни двор. Нарича се „дебют”. Дебютът е традиционен празник, на който се празнува осемнадесетия рожден ден на момичето. От този ден то се превръща в млада жена, това е възрастта на зрелостта във Филипините. Може вече да встъпи в брак и се представя официално на всички познати ергени.Филипинските мъже празнуват своя дебют на двадесет и една, макар и не толкова тържествено – Марвин ми разказа, че просто са отишли с приятели на плажа и са се напили.

     Типичната церемония за девойката е една епична нощ. В ресторанта горят осемнадесет свещи и се започва с кратка молитва, призовавайки божията благословия над момичето. Първият танц е незабравимия „Танц на бащата и дъщерята”. Възрастен роднина като дядото може да замести бащата, ако той не е пристигнал за случая. Танцът „Осемнадесет рози” е с осемнадесет предварително поканени мъже, близки на дебютантката, които танцуват с нея, след като я даряват с по една червена роза или с нейното любимо цвете. А най-важният е „Гранд Котильон”, който е сложен танц, изисква месеци репетиции и обикновено семейството наема хореограф, който да подготви изпълнението. Репетициите са в дома на момичето, което осигурява храна и напитки за участниците.

Никол танцува с брат си Марк Антъни

Никол танцува с брат си Марк Антъни

Никол танцува с братовчед си

Никол танцува с братовчед си

приятелките поднасят запалени свещи

приятелките поднасят запалени свещи

речта на дебютантката

речта на дебютантката

    Освен рози – символ, че и тя е вече разцъфтяла като цвете, девойката получава и осемнадесет свещи от своите приятелки и роднини жени. Всяка дама – орисница държи кратко приветствие и пали свещ, с която поднася и подаръка си. Даровете си имат име – „Осемнадесет съкровища”. Правят се също толкова снимки на цялата компания, която вдига наздравици за любовта и приятелството. А свещите са символ на някаква добродетел и светлината им ще бъде пътеводна в живота на младата жена. Церемонията по връчването на тортата се придружава с фойерверки. Рожденичката си намисля желание, духва свещите и тортата може да бъде нарязана. Нощта завършва с реч на дебютантката, в която тя споделя свои мисли за живота и благодари на гостите си. Понякога в пресата се появяват тези благодарности към приятелите поименно, придружени с техни снимки от тържеството.

    Филипинката гледа на своето въвеждане в обществото като преход към женствеността – един от най-важните етапи в живота си.

   Преди испанците да ги колонизират, дебютът не е съществувал във Филипините. Една стара традиция - Quinceanera – е с корени в древното общество на ацтеките. На петнадесетгодишна възраст ацтекските момичета са били вземани от домовете им и обучавани от по-възрастни жени на всички умения, които жената трябва да владее. Дълги години испанците следват тази традиция и повлияват и на филипинците, които си избират осемнадесет години за зрялост.

Всъщност разкоша, който описах, могат да си позволят малко семейства. – Когато бях малка, семейството ни беше толкова бедно, че не можехме да се храним по три пъти на ден – спомня си Кими. – Тогава се заклех, че един ден моите деца ще живеят добре. Работих здраво в Сингапур и в Япония и постигнах мечтата си. Направих на дъщеря си най-прекрасния дебют, за да ѝ се сбъднат желанията. Това се помни. (Снимките, които ми даде Кими, са от дебюта на нейната дъщеря Никол).

    Други, по –практични родители, дават на децата си паричното  изражение на празника, да си купят нещо за спомен.

  Но дебюта, който наблюдавах в двора, учуди дори Агнес, а мен трогна. Излязох навън за вечерното си наблюдение на звездното небе, тук луната изглежда по-близка. Някакъв женски глас се носеше над водата, но песента е нещо обичайно по тези земи. Необичайна беше страстта на певицата. Доближих се и прочетох името ѝ Евелин на един плакат, поставен точно пред барчето, превърнато с филипинска непосредственост в църква за Рождественската служба. Беше дошъл свещеник, произнесе празнично слово пред събралите се двадесетина служители на хотела, после те се причестиха, той делово съблече църковната одежда и си тръгна.

    Сега обаче празникът беше различен – рожден ден, шестдесети, но – странно, със сценарий на дебют. Достолепната дама изпя няколко песни с чувство, смени официалната си рокля с друга и … започнаха танците. По начина, по който кавалерите пристъпваха плахо, поемаха червена роза от ръцете на една служителка и я подаваха на рожденичката, разбрах, че Евелин се връща в младежките си спомени. Може би не е имала своя дебют и е решила да го преживее сега, а може би просто иска да се почувства отново на осемнадесет… Сладко – горчива магия… Беше трогателно и когато десетинагодишният ѝ внук я покани на танц, и когато с нея по плочите край водата, пълна с разноцветни светлини, се понесе един старец с насълзени очи, може би баща ѝ. Танцът беше прекъсван няколко пъти от неговия сдържан мъжки плач от радост. Сълзи, признак на сила. Те стоплиха душата ми.

Евелин приема поздравления

Евелин приема поздравления

танц с рози

танц с рози

мъжки сълзи

мъжки сълзи

сладко – горчиво – отново на осемнадесет!

сладко – горчиво – отново на осемнадесет!

Никол и Евелин – две филипински жени, едната в зората на своя живот, а другата – прехвърлила билото му, но еднакво щастливи, еднакво обичани. Ние, хората, сме лишени от криле върху гърба си, но те са в нашите мисли, а когато желанията и копнежите ни са трепетни, неспокойни и търсещи, ни подтикват да ги размахаме и да полетим.

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 1902 Коментари: 7 Гласове: 9

Небесният храм и Великата китайска стена

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

    Най-ценното на пътуването е способността да преживяваш ежедневните неща като за първи път, да бъдеш в позиция, в която почти нищо не ти е познато. Не правихме детайлни предварителни проучвания, особено за най-прочутите места, именно заради свежестта на впечатленията и изненадата на първопроходеца.

    Едва по средата на дългия ден сме. Жарава се сипе от небето. Следобед ще разгледаме и Небесния храм, а Великата китайска стена оставяме за утре – до нея се пътува 80 километра.
    Къде да обядваме… Симо и Стани обявиха, че вече са развили непоносимост към китайската храна – твърде странна е на вкус и не ги засища. От двете злини избраха „по-малката” – Макдоналдс – прокълнато място с вредна храна, която във Варна не бихме и погледнали. Нямаше как – преодоляхме няколко задръствания, които в гигантската столица са неизбежни по всяко време на деня, и пристигнахме в американското бързо хранене. Бързо хапнахме, метнахме се пак в буса и не след дълго спряхме пред Небесния храм - Tian Tan.

    Небесният храм е най-големият храмов и манастирски комплекс в Китай – четири пъти по-голям от Забранения град. Великолепната гора, която го покрива, създава усещане за рай, както предполага и името му. Построен е през 1420 г. по време на император Yongle (Юнлъ) от династията Мин, който е отговорен  и за построяването на Забранения град. По време на китайската Нова година императорите са се молили на Бога на Небето за добра реколта и това е една от най-важните церемонии на имперски Китай. Бил е разглеждан и като таоистки храм, въпреки че поклоненията на монарсите пред Небето предшестват таоизма.

Залата за молитви за добра реколта

Залата за молитви за добра реколта

Залата за молитви, възстановена след пожара от мълния през 1889

Залата за молитви, възстановена след пожара от мълния през 1889

    Вървим по каменната пътека, създадена специално и само за монарха и неговата свита, които са излизали от Забранения град и са прекосявали Пекин, за да стигнат до Небесния храм и да разпънат шатри в комплекса. На редовите китайци не им е било разрешено да гледат процесията и последващата церемония. Смятало се е, че и най-малката грешка в ритуала би представлявала лоша поличба  за цялата нация през следващата година.

    Днес паркът и откритите пространства живеят  и дишат с ритъма на обикновения столичанин. Тук един мъж на средна възраст свири на ърху под сенчестия навес, по-нататък двама играят на китайски шах, заобиколени от наблюдатели, други упражняват тай чи, а нощем се събират да танцуват етнически и съвременни танци. Приемат го като един от градските паркове – място за артистична изява, гимнастика и общуване.

навес с колонада в комплекса Небесен храм

навес с колонада в комплекса Небесен храм

мъже играят китайски шах под навеса

мъже играят китайски шах под навеса

    Не така обаче е било някога, в петнадесети век. Цялостното оформление на ансамбъла от пет архитектурни групи символизира връзката между Земята и Небето – света на хората и божия свят – която стои в основата на китайската космогония, а също и особената роля на императора в тези отношения. Синът на Небето се явява посредник между народа и своите символични родители – боговете, тях той моли за добра реколта. И Залата за Молитви за Добри Реколти, и Олтарът са кръгли (символ на Небето) и са разположени в центъра на квадрат (Земята). Целият храмов комплекс е обграден с двойна стена, по-висока и полукръгла в северния край (Небето) и по-ниска и квадратна в южния край като знак за Земята.

     Спираме смаяни пред Храма за молитви за добри реколти – един от Десетте най-забележителни храма в света. Неслучайно. Красота и изящество и във формата, и в украсата и в интериора. Залата е увенчана с троен покрив с кралскосини керемиди, а на върха му – позлатена сфера. Тя е единственият запазен образец на архитектурния стил на Мин и Тан династиите. Няма неизрисувано местенце – богата декорация  в червено, синьо, зелено и златно с много сложен дизайн – радост за очите. Постройката е изцяло дървена и без пирони. А влизайки вътре, оставате с впечатлението, че колоните, които я поддържат, са безкрайни. Оцветени в благородно червено, те символизират четирите сезона, дванадесетте месеца, часовете на деня и на нощта и всички съзвездия.

няма неизрисувано местенце по фасадата

няма неизрисувано местенце по фасадата

в Залата за молитви

в Залата за молитви

Императорският Небесен Свод е мястото, където се пазят паметните плочи на предците на императорите. Заобиколен е от гладка ехо – стена, наречена така заради своите акустични свойства. Ако един човек застане зад източната пристойка до стената, а друг – зад западната и говорят с лице на север, те ще се чуват ясно, макар и твърде далеч един от друг.

в дъното – Императорският Небесен свод

в дъното – Императорският Небесен свод

Императорският Небесен свод, ограден с ехо стена

Императорският Небесен свод, ограден с ехо стена

    Накрая стигаме до Олтара на Небето, където са се правели жертвоприношения на животни и са се палели ароматни свещи. Той е снежнобяла мраморна площадка на три нива – всяко пищно украсено с дракони. В центъра му има кръгла плоча, наречена Сърцето на Небето. Благодарение на дизайна на олтара, звуците от молитвата се отразяват от парапета, създавайки значителен резонанс, който е трябвало да помогне молитвата да стигне до боговете. Стени обикалят небесното сърце и то се свързва с другите части на комплекса чрез красиви порти с облаци на върха.

Симо на фона на Жертвения олтар

Симо на фона на Жертвения олтар

    Императорът се облича в сини молитвени дрехи - като върховен жрец, измива си ръцете и се отправя към кръглия Олтар. Звучи ритуална музика и владетелят коленичи в Сърцето на Небето, отправяйки трепетно молитвата. Принася се жертва. По-късно той се покланя и пред паметните плочи на предците, където оставя дарове от нефрит и коприна и се помолва за благоденствие на народа си. Императорът коленичи три пъти и се покланя девет пъти пред плочите. Музика и церемониални танци. Накрая се изгарят копринени свитъци в открита, подобна на кладенец пещ и монархът се завръща в Забранения град.

портите, украсени с облаци в горния край

портите, украсени с облаци в горния край

Уникално съчетание от история, философия, духовност и култура. Целият китайски свят е в тази свещена церемония.

     На излизане поспираме и пред китайската хвойна на повече от петстотин години с името „Девет дракона”. Названието й се дължи на ствола – прав, солиден и покрит с гротескни образувания – спираловидни вдлъбнатини, които се извиват нагоре като че ли девет дракона са се усукали около дървото, устремени към небето, така ги е видяло  въображението на китаеца.

старата хвойна

старата хвойна

    Когато излязохме от Небесния храм, нощта вече се прокрадваше откъм изток и градът бързо започна да притъмнява.

    На следващата сутрин ставаме с опияняващото усещане, че днес ще видим нещо велико – едно от Седемте чудеса на света, най-голямото защитно съоръжение на Земята, символа на китайската цивилизация – Великата китайска стена! Тръгваме рано, но и така не можем да избегнем жегата. Когато пристигаме на изходния пункт за изкачване на Стената - Бадалин, вече вдишваме огън и издишваме жупел- непоносимата жега си беше наумила да ни уплаши, но ние бяхме претръпнали и почти не ѝ обръщахме внимание… Опашката от чакащи коли е безкрайна, напредвахме със сантиметри и Стани и Симо – пушачи по онова време – не издържаха и слязоха за по цигара. След това продължили с бърза крачка напред с мисълта, че все ще ги настигнем. Но се загубили в навалицата. Сюблимният момент настъпи, когато нашата водачка трябваше да обясни на Стани по телефона как да ни намерят. Като че ли някой предаваше по вселенския телефон от близка планета. Близка, но непозната. Гледахме я с ужас как емоционално гъгне с неразбираеми звуци на телефона, споглеждахме се разочаровано с Еми и вече си представяхме страшни сцени на срещи в полицеско  управление…, когато като по магия те двамата се появиха от неочаквана посока. Но не благодарение на неразгадаемите указания. Въздишка на облекчение и отново сме в колата  и чакаме ред. Той дойде след около час пълзене по шосето.

първи впечатления от Стената

първи впечатления от Стената

панорама от Стената

панорама от Стената

    Кабинков  лифт ни издига до стената и скоро кацваме върху необхватната каменна верига. Погледът се рейва смаян надалеч към планинските върхове и не иска да се връща. Обзема ви абсолютна яснота. Тук няма скрити символи и знаци, както е в Небесния храм. Простор, вълни от зелени планини и пак простор… Ослепително лазурно небе и трепкаща мараня, която обвива в було далечните върхове. И сред тази дивна лятна панорама се вие един безкраен каменен дракон – Стената! Замълчаваме, за да осъзнаем мястото, да го обхванем с поглед. Ухание на слънце, събирано и трупано с хилядолетия, и на безбрежност. Идеята да се огради страната с висока стена внезапно престава да ви изглежда нелогична. Изтласквате от съзнанието си факта, че Чингиз хан е опровергал необходимостта от такава преграда като просто я е заобиколил и ордите му са навлезли и опустошили Китай през 1211 г. Толкова хармонично и убедително се вие величествената грамада през планините, като че ли е безкрайна и като че ли винаги е била тук. Мрачно доказателство на какво са способни хората, когато изцяло се посветят на нещо.

Великата стена

Великата стена

със Симо и Стани пред наблюдателната кула

със Симо и Стани пред наблюдателната кула

    Надвесвам се между зъберите на титаничното съоръжение. Отблизо то изглежда по-тежко и застрашително, отколкото на снимка. Гледката ми носи смесени чувства – възхита от величието на човешкия труд и търпение, и тъга заради погубените човешки животи, погълнати от безкрайния дракон. Какъв малък и нищожен отрязък от целостта на вечността ни е отделен и колко дребна частица от всеобщата съдба сме.

    „Хилядолетието трае само няколко секунди” – мисли Далай Лама и потвърждението е пред нас. Гигантският строеж е започнал още през IV век преди новата ера – в епохата на Пролети и Есени и на Воюващите царства. През 221г. пр. н. е. императорът – обединител Цин Шъхуан завладява шестте царства Чу, Ци, Уей, Джао, Хан и Ян и дава заповед да се съединят съществуващите участъци в една непрекъсната линия за отпор на степните нашественици от север. През следващите 2 300 години милиони китайци от двадесет династии работят по укрепването и удължаването ѝ и днес тя достига 21 196 километра. Истинската мистерия на света е видимото, а не невидимото. Вдигнах глава от тази зашеметяваща картина, но като с ефекта на доминото внезапен полъх на вятъра довя шепота на милиони китайци, оставили костите си в човешкото творение , наричано още тогава „най-дългото гробище на света”. Работната сила се е състояла от войници, селяни, военнопленници и затворници като от тях десет милиона мъже са намерили смъртта си тук. Колосален труд в епоха без машини, когато за хоросан са използвали брашно от лепкав ориз. Има една легенда за Мън Дзиен, чийто съпруг е починал в градежа. Нейният плач е бил толкова горчив, че част от стената рухнала, разкривайки костите на мъжа, така че тя могла да го погребе.

     Събирането на работна сила в строителството на стената обезлюдява нивите и настъпва глад. Когато се изчерпва търпението му, народът въстава една година след смъртта на император Цин Шъхуан. Това въстание е първото и най-жестоко в китайската история и води до свалянето на династията Цин.

    Каменната стена е построена с мъдрост, всеотдайност, пот, сълзи и кръв. В различните епохи е имало различна полза от нея. Предпазвала е Пътя на коприната, както и безопасното предаване на информация и транспорта. Могъщ символ на обединението на Китай, едновременно с това тя представя отделянето и скриването на страната от останалата част на света като така се запазва родната култура и самобитност.

страничен проход

страничен проход

на сянка

на сянка

по Стената

по Стената

    Огледах се за моите хора – бяха се пръснали и крачеха насам – натам съсредоточено, откривайки тайни стълбища, ниши и скривалища встрани от основния път. Няма равни участъци – или се катериш нагоре, или се спускаш надолу. Стратегически платформи, наблюдателници, складове за зърно и оръжия, помещения за войниците и кули за светлинни и димни сигнали са изградени по цялото протежение на стената. Надникнах в една бойница, където се бяха събрали туристи на сянка и хладина. Там се и изработваха малки паметни знаци, които свидетелстват поименно, че сте били на Великата стена, поръчах си и аз.

    Тръгнахме си с гордост и въодушевление от най-дългата структура на света, изградена от човешка ръка и посещавана годишно от около сто милиона туристи. Една мечта се сбъдна.

    Любовта на китайците към стените продължава и сега – висока зидария, често с покривче, огражда и в наши дни кварталите в градовете и селските къщи. Явно им създава уют, чувство за сигурност и за уединение.

парчета стъкло са циментирани върху стена в Пекин

парчета стъкло са циментирани върху стена в Пекин

портата за ресторанта, и отново - стени

портата за ресторанта, и отново - стени

    На връщане се отбихме в скрито крайпътно ресторантче, което ни показа нашата водачка. Хапнахме набързо, тъй като нашата художничка Еми държеше да разгледа Националната художествена галерия. Китайската ни спътница призна, че не знае къде се намира, но ще ни покаже друго място – център за съвременно изкуство. След тържественото достолепие на вечността е много освежаващо да се срещнеш и с младежкото лице на столицата. Артистичната зона 798 заема голяма площ от шест квадратни километра сред изоставени фабрики, строени от източногерманците в Пекин през 50-те години. Червени маоистки лозунги още красят стените на бившите халета, пригодени успешно за галерии. Цял ден можете да скитате из изложбените зали, ателиета, модни магазини, ресторанти и кафенета, както и да си купите китайски поп арт. Добре е да имате карта на галериите. За Еми беше изключително преживяване да види китайските си колеги по време на работа и да се запознае с тяхното творчество. Особено се впечатли от откровеното и своеобразно тибетско изкуство.

фабриката днес е галерия

фабриката днес е галерия

в Арт зона 798

в Арт зона 798

една от творбите

една от творбите

призрачни образи по знамената

призрачни образи по знамената

божеството

божеството

човекът, хванал се за покрива, е творба

човекът, хванал се за покрива, е творба

модерна творба

модерна творба

С пълни сърца и души отново се оставихме залезът да ни завладее. Огненото отражение – толкова прекрасно и наситено с чувства – продължаваше да разхубавява града.

довиждане, Пекин!

довиждане, Пекин!

Платихме на нашата водачка колкото поиска за труда и се разделихме усмихнати – все пак ни прави компания два дни.
Очакваше ни дълъг път – последният етап от нашето две хиляди километрово пътуване из провинция Шандун. Прибирахме се у дома – в Пънлай, нашият тригодишен дом.
„Колкото по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае”. (Лао Дзъ)

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 6606 Коментари: 8 Гласове: 11
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 486328
Постинги: 145
Коментари: 1092
Гласове: 12255
Календар
«  Март, 2015  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031