Постинги в блога от Април, 2010 г.
26.04.2010 12:47 -
В китайския 16 век
Първо искам да благодаря на всички приятели, които са гласували за моя пътепис "Среща с Буда" в конкурса на poblizo.com . Благодаря ви, приятели, за подкрепата!
А сега, като попаднах в клопката на Вулкана и заседнах в сянката на Облака му, не можах да се прибера у дома и си пиша кротко в блога... Опитвам се като китайците да приемам търпеливо и философски разочарованията. Какво друго ми остава, освен да продължа да ви разхождам из китайската провинция. Днес ще довършим пътуването във времето по старата уличка като прекрачим високия праг на дома на генерала и писателя Чи Джигуанг. Посреща ни непознат за мен бял храст с аромат на зюмбюл.
Тръгваме по лабиринт от алеи, скали и множество малки къщички, в които е живял героят с неговото семейство.
Ето как са си подреждали домовете китайците през 16 век.
А това е портрет на генерал Чи
Оформлението на градината е направено с много фантазия и според традицията.
Накъдето и да тръгнем, лабиринтът от алеи ни извежда на изхода. Прекосявайки уличката, влизаме в музея на оръжията, използвани от армията на генерала.
Ето как са изглеждали войниците му.
Генералът е организирал батальон от бойни колесници. Една от тях - с наблюдателница на върха, е наречена колесница Уан Ган.
От тази колесница се изстрелват едновременно много стрели.
С това оръдие завършваме разходката, пренесла ни далеч назад - в китайския 16 век...
17.04.2010 06:38 -
СРЕЩА С БУДА
Китайците не обичат да планират ежедневието си. Защото, даже и да си обещаят някакво събитие, все нещо им се случва и очакваното се разминава. Те обаче приемат това философски, не се разочароват, даже не го обсъждат. Затова не се учудихме, когато наш познат китаец, туроператор, ни покани на екскурзия до Наншан от предния ден.
Тръгнахме на седми март рано сутринта с автобус, времето - ясно и мразовито... Съпругът ми и тримата му колеги българи се оказват единствените мъже в автобуса. Развлечението било осмомартенски подарък за тридесетина китайки от техните половинки. Впрочем, местните дами са убедени, че осми март е ден на китайската жена и разпалено обясняват, че си го празнуват вече сто години. Е, нали знаехме, че Китай на техния език означава "страна в центъра на света" - не спорихме дълго...
"Ох, то тук само жени, къде съм тръгнал" - изпъшка глухо спътникът ми, но скоро гледката на Великата китайска равнина го погълна и той притихна примирено.
Наншанският бронзов Буда отблизо
Продължението заедно с много снимки е в poblizo.com и участва в конкурс за пътеписи. Заглавието е същото.
10.04.2010 09:35 -
ПЪНЛАЙ - ПРОЛЕТЕН РЕПОРТАЖ
Ето ни на Площада на мира. Той винаги пустее, както впрочем и тротоарите из града. Кой ще ти върви пеша като има велосипеди и електромоторчета. Един - единствен път на площада имаше навалица - когато през август в Летния театър се проведе Младежкия музикален фестивал... Вървейки по улиците, човек не остава с впечатление, че тази страна е пренаселена.
А, ето - появи се майка, която учи сина си да кара колело. Мястото е подходящо - просторно и празно...
това е входът на Летния театър
колона с барелефи
Ако искате да сте здрави, трябва да се целувате ето така - препоръчва един плакат насред площада:
Явно тук са наплашени от грипа и по всяко време на годината ще видите хора с маски на устата...
От другата страна на Летния театър виждаме един голям гонг. На него е написано, че диаметърът му е два метра и тежи 108 килограма. Отлят е първоначално в Индонезия през 2002 и две години по-късно първото му копие е подарено на китайското правителство и на китайския народ. Гонгът е символ на световната дружба и мир. В центъра му от лицевата страна са изобразени символите на световните религии и много национални флагове.
Сърцето ми трепна, когато си открих знамето, макар и толкова малко, така далеч от родината. Нямаше никой наоколо, на когото да го покажа с гордост...
Това са двете забележителности на площада...
Имам си една любима стара уличка в центъра, сега отиваме там. На нея е запазена къщата музей на Чи Джи Гуанг (1528 - 1588) - изтъкнат военен стратег, губернатор и национален герой от китайската история. До нея е Музеят на оръжията, използвани от армията на генерала. А по-нататък са пръснати очарователни антикварни магазинчета с безброй красиви дреболии.
В началото и края на улицата се издига по една арка. Искате ли да я видите как изглеждаше през зимата?
Пак сме сами - туристическият сезон е два месеца през лятото, а за местните не са никаква атракция "китайските потайности", както аз ги наричам, свикнали са им.
Ей така най харесвам - пусто, слънчево и прелестно безвремие.
къщата музей на генерал Чи. Друг път ще ви поканя вътре - плетеница от лабиринти, езеро, скали, чудеса...
Сега влизаме в това антикварно магазинче. Собственикът пиеше чай с двама приятели, наля ми и на мен една чашка и ме остави да разглеждам и снимам, без досадно настояване да купя нещо.
вляво е антикварят, на стената виси картата на Китай.
Не стана ли много дълъг постингът? Утре ще продължим... Снимките се увеличават с кликване върху тях.
08.04.2010 07:02 -
ПЪНЛАЙ - ПО-НАТАТЪК...
Запролети се и тук. Но само по календара. По тези краища пролетта пристига късно - чак към края на май... Тогава аз ще си бъда в любимата Варна и ще се радвам на лятото. Китай, Китай, ама и от Китай човек трябва да си взема отпуска от време на време...
Но все още съм в Пънлай. И като морско чедо днес ще ви покажа морето. По-точно - двете морета - Бохай и Жълто, които се пресрещат точно на градския плаж. Плажът тук не се използва за печене, както при нас, а за прехрана. Затова и през лятото няма да видите по него чадъри, шезлонги, барчета... Никой не се пече, хората мразят загара и неистово се крият от слънцето. Цялата им козметика - и за мъже, и за жени - е избелваща. Като знам при нас как ентусиазирано се препържват на солариумите... То и моя милост като пристигна тук, искаше да си запази варненския тен, но се избели на бърза ръка, ползвайки местни кремчета...
А и за разходки рядко се използва крайбрежната алея. Обичайно е по нея хората да разглеждат и сортират улова си от миди и риба по време на отлив или от рибарските си лодки.
Не случайно едното море се казва Жълто. Няма го лазура на нашето море... Наблизо е устието на река Хуанхъ - Жълтата река, та затова цветът му през цялата година е мръсно сиво жълт. Така или иначе, морето винаги ми напомня родния град и ме изпълва с малко тъга...
Това е изкуственият полуостров Осемте безсмъртни, за който още не съм ви разказвала. Казват, че е построен преди сто години, сега само се поддържа и реконструира. На него е голяма красота - вътрешни езера, пагоди, музей на нефрита, има много за показване.
плажът при отлив. В далечината се вижда полуострова, където се намира историческият комплекс Пънлай Г - гордостта на града.
Тези жени продават сувенири направо от велосипедите си. Шумно ме каниха да си купя, но когато извадих апарата да ги снимам, срамежливо скриха глави... Вижте как сериозно са се пребрадили - да не би да почернеят.
На запад по алеята се стига до паметника на Осемте безсмъртни, които прекосили морето (разказвала съм ви легендата за тях). Тук хората много обичат да се снимат.
Тази жена така лъчезарно ми се усмихна, че не можех да не я снимам...
Цяла зима стоят разпънати тези найлонови платнища между морето и крайбрежната алея, вероятно предпазват растенията от вятъра, не знам точно...
Минаваме покрай един голям хотел и продължаваме към единствения площад - Площада на мира.
Утре започваме от там.
Но все още съм в Пънлай. И като морско чедо днес ще ви покажа морето. По-точно - двете морета - Бохай и Жълто, които се пресрещат точно на градския плаж. Плажът тук не се използва за печене, както при нас, а за прехрана. Затова и през лятото няма да видите по него чадъри, шезлонги, барчета... Никой не се пече, хората мразят загара и неистово се крият от слънцето. Цялата им козметика - и за мъже, и за жени - е избелваща. Като знам при нас как ентусиазирано се препържват на солариумите... То и моя милост като пристигна тук, искаше да си запази варненския тен, но се избели на бърза ръка, ползвайки местни кремчета...
А и за разходки рядко се използва крайбрежната алея. Обичайно е по нея хората да разглеждат и сортират улова си от миди и риба по време на отлив или от рибарските си лодки.
Не случайно едното море се казва Жълто. Няма го лазура на нашето море... Наблизо е устието на река Хуанхъ - Жълтата река, та затова цветът му през цялата година е мръсно сиво жълт. Така или иначе, морето винаги ми напомня родния град и ме изпълва с малко тъга...
Това е изкуственият полуостров Осемте безсмъртни, за който още не съм ви разказвала. Казват, че е построен преди сто години, сега само се поддържа и реконструира. На него е голяма красота - вътрешни езера, пагоди, музей на нефрита, има много за показване.
плажът при отлив. В далечината се вижда полуострова, където се намира историческият комплекс Пънлай Г - гордостта на града.
Тези жени продават сувенири направо от велосипедите си. Шумно ме каниха да си купя, но когато извадих апарата да ги снимам, срамежливо скриха глави... Вижте как сериозно са се пребрадили - да не би да почернеят.
На запад по алеята се стига до паметника на Осемте безсмъртни, които прекосили морето (разказвала съм ви легендата за тях). Тук хората много обичат да се снимат.
Тази жена така лъчезарно ми се усмихна, че не можех да не я снимам...
Цяла зима стоят разпънати тези найлонови платнища между морето и крайбрежната алея, вероятно предпазват растенията от вятъра, не знам точно...
Минаваме покрай един голям хотел и продължаваме към единствения площад - Площада на мира.
Утре започваме от там.
Търсене