Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 494833 Постинги: 146 Коментари: 1094
Постинги в блога от Април, 2012 г.

       Тук времето не е спряло - по-скоро си тече по свои, различни закони. И представата за училищен двор даже е друга. Много ме изненада водното колело по средата му. Задвижва се с педали, но за какво са използвали енергията му, Сун не можа да ми обясни... Нямаше и пояснителна табелка наоколо. Колкото познати китайци питах за съоръжението , всички вдигаха рамене. Може би е служело за напояване, а може би за нещо друго... И точно когато вече мислех да ви го оставя като загадка, дойде обяснението от Джанбин: Това е само модел на водно колело, каквито са използвали в миналото за пренасочване на водата за напояване на по-високо ниво. Имаме вече отговора!
       Пред водното колело е приседнала на колене млада музикантка, галеща унесено струните на цина, застинала във вечността. Очарова ме семплата изисканост на Изтока. От прочетените книги за живота на жените в Китай знам, че цинът им е бил любим инструмент в миналото. Той е най-древният китайски струнен инструмент, отличаващ се с простота и красива изработка. Наред с пипата. Мисля си - някой може и да съществува без изкуство, но никой не може да бъде жив без него.

      Излизаме от двора на училището и неволно се проточваме в индийска нишка. А как иначе бихте могли да минете по тази уличка? Усещането е клаустрофобично, стените ме притискат и ми се иска да се провикна като Алеко:  "О, въздух, въздух! Светлина!". Но не можем така да копираме класиците, нали... Затова и тихичко си въздъхвам, поглеждайки нагоре към синия отрязък небе... Тази теснотия и кривуличене на уличките си имат житейско обяснение - едно, за да предпазят селото от разбойници - често явление по онова време, и второ - да объркват пътя на духовете. Не е смешно - злите духове вървят само по права линия и не могат да вземат завоите. Те ще се замотаят в тази плетеница и няма да могат да досаждат на хората и да ги плашат...
     Едно от удоволствията на пътуването и досега с чужда култура е и в опознаването на мисленето и вярванията на другите хора. Извитите покриви също имат защитна функция: ако отгоре се спусне зъл дух, той няма да попадне в двора на къщата, а ще се подхлъзне и ще бъде отразен далеч в пространството. Старинните китайски къщи отвсякъде са оградени със стени - със същата цел - предпазване от духовете. Прозорците им гледат към вътрешния двор - никога към улицата. Като отворите единствената порта към двора, пред вас се изправя стена. Тя лесно може да бъде заобиколена от човек, но е непреодолима преграда за агресивния дух. Тази стена е прабабата на паравана.
     Мнозина снимаха тези комини като особеност на архитектурата, снимах ги и аз. Прилепени са към външната страна на фасадата. Вижда се ясно и линията от митични фигури, накацали по ръба на стрехите. И те плашат злите духове, а едновременно с това дават представа за социалния статус на стопанина, който статус определя броя им.

     Това са последните кривулици на селото. Сбогом, старо  имение, събирало през годините толкова тайни, трепети и надежди! Ще те помня като пазител на китайския дух и духовност.
    Излизаме и се озоваваме пак на площадчето с кладенеца. Щом ме видяха, че заставам пред тях в очакване, танцьорките се раздвижиха и музикантите взеха инструментите в ръце. Останалите туристи минаваха безразлично покрай импровизираната сцена - за тях тези танци не са нещо екзотично, те са част от културата , с която са израсли. Даже Сун и малкият се бяха запилели нанякъде.
    Жените в танцови костюми заеха местата си, погледнаха към мен и се понесоха с плавни движения, а оркестърът засвири. Сърцето ми трепна - тези хора танцуват заради мен - да впечатлят чужденката с изкуството си. За благодарност бях предан зрител - радвах им се и заснех целия им танц. Разбирателство без думи - беше красиво.

     Същата сцена на гордост от местното изкуство се повтори и край град Дънджоу, където пристигнахме след около час път. Край този град в провинция Шандун се е родил Циу Чудзи (1148 - 1227) - най-известният между Седмината Истински Таоисти от Севера. Философът е основател на таоистката секта Драконова порта. Когато се прочул, от императорското правителство го извикали в днешен  Пекин като мисионер на таоизма.
      През 1219 г. е поканен и от самия Чингиз хан да се срещне с него и да му разкрие тайната на безсмъртието. Циу Чудзи заедно с осемнадесет свои ученици е пътувал две години, преминавайки разстояние от пет хиляди километра, за да пристигне в снежните планини на днешен Афганистан. При срещата си с Чингиз хан, основател на династията Юан, той се опитал да го откаже от... убийството. Проповядвал му е таоистката доктрина, съветвал го е да почита Небето и да обича своя народ, както и да има чисто сърце. "Един прост начин на живот ще позволи на естествената сила на сърцето да блесне". Настоявал е, че и трите религии в Китай - конфуцианството, будизмът и таоизмът трябва да бъдат равнопоставени.
      Той е удостоен със званието "безсмъртен" и "велик учител" от владетеля.
      В негова чест край родния му град е изграден мемориален и манастирски комплекс, на които посветихме следобеда.
     При появата ми като единствена европейска туристка музикантите и танцьорките подхванаха своето представление. Простотата, лекотата и свободата да бъдеш себе си в китайците винаги ми е действала вдъхновяващо. Трогната, изгледах търпеливо танца до край, въпреки че групата ми вече се беше отдалечила доста. Догонвайки Сун, се спрях изненадана пред едно сиво - синьо огледално езеро. Краят му беше потънал в мъгла. За разлика от теснотията в имението, тук се радвахме на необятен простор.
      Пред нас е паметникът на Циу Чудзи и неговите ученици, застинали в обичайните си научни занимания. Неповикана изплува в съзнанието ми сцена от прекрасния филм "Конфуций" с режисьор и сценарист Мей Ху. Големият мислител пътува прокуден из страната заедно със своите ученици и книгите си, написани на бамбукови плочки. Внезапно ледът над езерото, по който вървяха, се пропука, каруцата с книгите се обърна и те потънаха на дъното... Помните ли как завърши епизодът...
    А ето я и входната врата за манастирския комплекс. Пъргава екскурзоводка заобяснява на посетителите детайли, които така си и останаха тайна за мен...
    Храмовете винаги приповдигат духа. Ароматът на свещите е различен и облеклото на монасите - също, но това съчетание от мъдрост, тишина и гостоприемство ще откриете във всеки манастир по света.
   Стопаните на духовната обител вероятно са намерили отговора на въпроса що е щастие, упражнявайки уменията си за съзерцание, концентрация и спокоен размисъл. Достолепие и увереност излъчват фигурите, облечени в черно. Пред един от храмовете туристите коленичиха на постелките за молитви и при всеки техен поклон монахът удряше с една палка по купата - камбана и приятен звън огласяше околността.
   Влизахме последователно във всички храмове. Особено впечатление ми направи богинята на земеделието и астрономията в последния, най-голям храм, както и насядалите божества, които повече приличаха на герои от епос...
 
    Връщаме се по обратния път, а там - насред полето - е издигната дълга внушителна колонада върху каменна основа. Под колоните има барелефи, изобразяващи митични герои.
    Накрая на обиколката - като връзка със съвремието - една от новите играчки. Надуваеми цилиндри във вода. Събуваш си обувките, влизаш в цилиндъра и започваш тренировка за космонавт... Стрелбище с балони, а за най-точните наградата е торбичка с ябълки. Не стреляхме, че народът беше изморен от впечатления и се отправи към транспорта отвън.
    Препълнена с щастливи нови спомени се наместих до Сун и момченцето й и аз.

   Двадесет и пет снимки по темата ви очакват на http://poblizo.com/http:  Извинете за неудобството.

До скоро! :)

Категория: Изкуство
Прочетен: 1474 Коментари: 6 Гласове: 11
Последна промяна: 24.04.2012 03:03

     Ако приемем, че Западът е Слънчевата половина на света, неговият творчески потeнциал, то Изтокът е неговата Лунна половина или душата му. В Имението на Моу открих и двете страни обединени.

     На всяка крачка се издигат стени - като преграда срещу външния свят (като в конструктор Лего се чувстваш)... Никакъв простор за погледа и мисълта, такова е внушението. Заплитайки се в китайските потайности - лабиринт от улички, алеи - коридори и дворчета, внезапно сред сивотата на постройките пред очите ми заиграха свежи цветни петна. Оживели от света на сенките, на красива лятна сцена певици, облечени в старинни одежди, представят любими откъси от кунчу опера - подобна, но по-стара от Пекинската опера, която доминира в Китай между 16 и 18 век. Това е традиционен китайски театър, в който се съчетават песни, четене, пантомима, танци, инструментална музика, акробатика и бойни изкуства. И за мен изпълненията са познати, въпреки че съм единствената европейска туристка в момента - в парка в Пънлай съм гледала подобни на импровизирана лятна сцена. Хората си я харесват - личи по прехласнатите изражения. Омагьосва ги лиризмът на текста, уникалният стил на пеене и елегантният танц... Пътят към кунчу операта е много дълъг - трае цял живот. Не се безпокоя за оцеляването на това прекрасно изкуство - то има бъдеще. И публиката му е от всички възрасти, а и много деца се посвещават на изучаването на тънкостите му.

    Продължаваме с пълна скорост по разклонения лабиринт. Попаднах като че ли на скоростно влакче - чакайте, не бързайте толкова, аз трябва да разбера нещата в детайли...
    Отворите - луна по алеите рамкират изящно дори и обикновената гледка и й придават романтично очарование. Тук се снимат и филми. Телевизионният сериал "Имението на Моу" си ползва готовите автентични декори.
    За стената от цветни камъни, наричана още "Тигровата кожа", собственикът е наел умели занаятчии. Майсторите са я украсили богато според формата и цветовете на камъните.
    Помислено е и за бомбоубежище, което е осигурявало защита на повече от тридесет души по време на японските бомбардировки. Влязохме и в Мемориалната зала, посветена на паметта на жертвите от антияпонската война (1937 - 1945).
    Прескачаме през епохите като в някакъв исторически калейдоскоп... Сега като разглеждам отново петстотинте снимки, се чудя как сме успели да видим всичко това за 3- 4 часа...
    Следващата зала е Погребална. Тук дълги редици от макетни фигури зад стъклени витрини показват как е изглеждало Голямото погребение (1870 г.). Организацията му е била поета от Дзиан Дженгуо - снахата на господаря. Едновременно са били погребани стопанинът Моу, един негов син и един от внуците му. Зрителите стоят потресени пред малките фигурки от възстановката на зрелищното траурно шествие, опасало цялата зала - музиканти, войници, опечалените, облечени в бяло (траурният цвят за Азия), носят се хоругви, паланкини...
     Колко е мимолетен животът - като вишнев цвят... "Животът и смъртта са едно и също нещо - казва Лао Дзъ. - Първото не може да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото.
     Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това също е естествено. Да премеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя".  Друг вид познание от нашето - по-ведро...
     Потопени в тъжното преживяване, излизаме бавно от залата, за да ни залее контрастно настроение - Сватбената зала! Животът в имението продължава...
    Тук паланкините са жизнерадостни -  покрити с изящно извезана яркочервена коприна - цветът на булката. Цветя, птици и фениксът - символ на неугасващата любов, на живота и на женското начало. Драконът и фениксът са взаимно допълващи се символи - според китайците когато драконът се извисява и фениксът танцува, хората ще се наслаждават на щастието в продължение на години, това ще донесе мир и спокойствие за всички под небето.
     Паланкинът е покрил стол, легло или дори малка стая, пренасяна от носачи. Използван е като луксозен транспорт в течение на векове в културите, където жената е изолирана от обществото извън дома си. Булката задължително е пренасяна в паланкин до дома на съпруга си. Сватбената трапеза е пред нас с двата червени стола отстрани, а на стената - благопожелания към младоженците. Оглеждам се неволно дали няма да се покаже отнякъде булката в червен чонсам. Следва тяхната стая с разкошно легло с балдахин, отново всичко е в червено - цвят на бога на щастието, даряващ богатство.
    Все още на празнична вълна, влизаме в следващата постройка, където се потапаме в друго народно изкуство - фигурки от тесто. Няма тайна - всичко се прави пред очите на зрителите така, както е ставало преди 300 години.Традицията е севернокитайска, тъй като тук се е ядял хляб, в Южен Китай предпочитан е оризът. Някога тестото се е правело от царевично брашно, а днес - от пшенично. Замесва се с мая, втасва няколко часа, разточва се и се оформят фигурките. Пекат се на пара (както и местният хляб манту), за да не хващат коричка и след изстиването им се оцветяват. Всичко на ръка, затова са уникални. Вярва се, че в зависимост от украсата фигурките ще донесат на притежателя им  богатство, щастие, дълъг живот и сила. Две от тях отпътуваха за Варна като подарък за децата ми.

    Най-после наближаваме училището на Моу - най-впечатляващата сграда в имението. Първо виждаме елегантната червена колонада пред входа. Посреща ни с поздрав каменният Конфуций - Учителят на десет хиляди поколения, както го наричат признателните китайци.
    Още в древността в китайската държава е създадена традиция да се оказва всестранна помощ на учените и да се стимулира развитието на науката. Огромната култгура на старата цивилизация, постиженията в областта на историята, философията, литературата и изкуството били възприети от младата феодална класа, която ги преработила, придала им ново съдържание и продължила да ги развива.
     Обучението по китайска калиграфия изисква наличието на "Четири съкровища": четка за писане, пръчица за мастило, мастилница и хартия. Тези четири богатства са изиграли важна роля в разпространението на културата и изкуството в Китай и с течение на времето самите мастилници са се превърнали в произведения на изкуството, събирани и от ценители колекционери. Един поглед към произхода и подбора на материалите на най-известните мастилници разкрива различни естетически стойности в китайската история на изкуството. В древността в тях първо са смилали пигмента на прах. Формата на тези "съкровища" може да е като лотосови листа, човешки лица, полумесеци, антични монети. Повечето са каменни, но има и от порцелан, бронз, лакирано дърво...

    Добре, добре, няма да подлагам повече търпението ви на изпитание - ще ви покажа и разкажа и за гигантската и безкрайно красива мастилница, макар и с риска да не прочетете пътеписа ми докрай (задава се и трета част :))  Малкият любопитко Сун Ие Чън вече е потънал във входа, и ние с майка му потегляме след него.
    Снимах надписа преди да вляза, имам доказателство. На вратата спрях смаяна - това е малък кораб, покрит с дракони, костенурки, митични създания, планини, феникси, цветя и птици, преплетени с неописуема фантазия! Каква красота! Истински шедьовър. Но къде е мастилницата?! Това е тя - посочва ми Сун. - Виж къде проблясва мастилото!
     Не знам дали Моу е имал представа в какво величие на човешкия талант и въображение ще се превърне камъкът, докаран чак от провинция Хъбей... Дори мащабите й не са най-впечатляващото, а именно изяществото. Тези мистични призрачни фигури, замръзнали върху нея. Дължина - 14,06 метра, ширина - 3,60 метра и височина - 1,20 метра! Да пишеш и да пееш! Какво по-вдъхновяващо за учениците, писателите, философите и калиграфите от една такава вълшебна мастилница...
     Подобни каменни мастилници са правени още от 770 г.пр.Хр. Станали са популярни през династията Танг и са известни най-вече в Северен Китай. Декорацията им често е била резбована върху скъпите лилаво сандалово дърво и розово дърво.
    А калиграфията е душата на китайското изобразително изкуство. Винаги се споменава редом с традиционната живопис. Седем са висшите училища по калиграфия и живопис само в Янтай. Това изкуство е живо и винаги съвременно.
     Обикалях от всички страни чудноватия кораб, снимах, но беше трудно да го обхвана целия, тъй като залата беше тясна. Не можех да се откъсна от него и да изляза, а имахме още толкова за разглеждане...

    Двадесет и пет снимки по темата ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23233

     Продължавам с трета, последна част от нашето пътешествие. До скоро!
 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1306 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 20.04.2012 10:28

      И най-красивата - добавям спокойно, без да съм видяла останалите претендентки. Скоро ще я видите и вие.

     Облачен октомври в Пънлай. Но в душата - слънце.
     "Искаш ли да отидем в Имението на Моу?" - пита ме Сун. Нямах представа какво е това имение, но я прекъснах бързо: "Естествено, Сун! Нали знаеш, че искам да отида навсякъде и да видя всичко!" Знае, знае - ентусиазмът ми я развеселява. Записваме се за екскурзията в една туристическа агенция.
     Срещаме се сутринта в уречения ден. Заедно с нас в маршрутката влизат три двойки китайци на средна възраст. Сун води и сина си - деветгодишния Сун Ие Чън (в превод - "Ще работи за велика кауза и ще има успех!").
     Пътуваме около два часа през Великата китайска равнина. На въпросите ми към шофьора за местностите, през които минаваме, той дава мъгляви отговори, както е обичайно тук... Или пък Сун не беше сигурна в превода - едно от двете!
     Времето не бърза за никъде. Както и ние - когато стигнем... Тук е така - животът си тече равно и спокойно, без излишна динамика.
     Слизаме на малък селски площад. Това е Чишиа - мястото, където се намира най-голямото и най-добре запазено феодално имение в Северен Китай. Дижу  (едрите земевладелци) са гръбнакът на феодален Китай. След 1949 г. комунистическото правителство конфискува земите и имуществото им и те са лишени от многовековните си привилегии (спомнете си филма "Последният император" на Бертолучи).
     Стоим пред входа на имението на Моу Молин (1789 - 1870) - виден севернокитайски феодал. В разцвета си семейството е притежавало 4 000 хектара земеделски земи и 8 000 хектара планини. Всяка година се е добивало повече от 3,3 милиона килограма зърно. Фамилното имение е започнато да се строи през 1722 - първата година от възкачването на престола на император Ион Джън от династията Цин. С богатството, натрупано от поколения, Моу Молин го е разширил до сегашния му вид. Днес то обхваща площ от два хектара и има повече от 480 стаи - по наши разбирания - дворец, но доста различен от европейските... Годишно се посещава от почти два милиона туристи.
      Но няма екскурзоводи с английски, затова тръгваме сами по тесните улички - коридори.
     При определяне местоположението на имението са били поканени специалисти по фън шуй, за да са сигурни господарите, че семейството ще бъде благословено с голямо богатство и късмет. Фън шуй е древната китайска практика на подреждане на пространството, за да се постигне хармония с околната среда. Така имението се намира в благоприятен район, където двете енергии от Вселената - на успеха и на щастието - се срещат.
     За да запази своята мистична енергия, имението е оформено като древна ключалка. В него има три големи двора и няколко квадратни площада, заобиколени от къщи от всички страни. Безкрайният поток от туристи тече устремно, завихря се по дворовете и се оттича нататък по лабиринта. С утехата, че по-добре като вихър, отколкото никак, препускаме и ние с останалите.
     Писател, облечен в носия, предлага книгата си, дава автограф и позира за снимки. Оставам само със снимка за спомен и влизам в поредната къща. При оформлението на имението е спазена социалната йерархия - задължителната храмова зала, където по време на празници семейството отдава почит на починалите предци на специален олтар. Господарят е живял на горния етаж, съпругата му, конкубините и децата му - на долния, а слугите са в отделна къща. През целия си живот той е имал една съпруга, четири наложници, бил е баща на петима синове и шест дъщери.
     Господарите не са имали определено меню, те са можели да ядат каквото пожелаят. Счетоводителите, частните учители и техните семейства обаче, са ядяли едно и също всеки ден - парен хляб (манту) и готвено ядене за закуска и вечеря, а за обяд - ориз и готвено. На наемните работници, слугите и бавачките се полагали само просени питки и туршия.
    Има още плевни, мелница, аптека, лятна сцена, погребална зала, бомбоубежище и поредица работилници - истински китайски Етъра - сърцето и душата на народните занаяти и изкуства. Е, разбира се, нашият Етър с простора и зеленината си е много по-красив и въздействащ от поставените в кошари работилнички. Но все пак можах да сравня изкуствата на двата народа. Някои са общи, има, разбира се, и специфични за района.
    Докато надничаме през кошарите и щракам с апарата, Сун подхваща следната история за стопанина Моу: "Моу Молин се обличал в обикновени селски дрехи, когато предприемал дълги пътувания. Бедното му облекло било изпитана тактика както против разбойниците по пътищата, така и  за заблуда на някои превзети търговци в големите градове.
    Веднъж той отишъл в Янтай (най-близкия голям град, днес със седем милиона жители) със свои съдружници да направи някои покупки. Видял да се продават купчини седла в магазина до хана, където бил отседнал. Хрумнала му една идея, той отишъл при собственика на магазина и го попитал наивно - глуповато: "Колко струва пейката?" (тук вече аз предвкусвах победата на китайския Хитър Петър и цялата се превърнах в слух). Съдейки по неговата външност и глупавия въпрос, магазинерът помислил, че той е беден и невеж селянин и отговорил презрително: "Един юан за една... Имаш ли един юан?". Моу хвърлил бегъл поглед на стоката и, преструвайки се, че брои парите си в чантата, казал: "Нямам много пари в себе си. Моля, дайте ми като начало петстотин броя!" В същото време той хвърлил чантата с петстотин юана на тезгяха, оставяйки търговеца смаян и объркан. Като собственик на приличен магазин той трябвало да си спази думата. Моу също знаел това много добре и продължил да го притиска, с което привличал все повече зрители (надхитрянето в магазина - любимо китайско зрелище! Не питай старило, а патило...) Заобиколен от шумна тълпа, и разтревожен от повече загуби, изпотеният собственик викал отчаяно: "Тази стока може да бъде продадена само на този клиент, който е платил, но на никой друг!" Тогава той с болка подал петстотин от седлата на Моу, който си тръгнал с чест и достойнство. Умният човек наел мулета, с които откарал стоката в Чишиа и скоро направил състояние от нея.

        И ние знаем много подобни поучителни истории, но с герой нашият мъдрец Хитър Петър. Случката с Моу по асоциативен път ме отведе до един епизод от пънлайското ми ежедневие (няма как да не спомена следната особеност на китайския характер). Позната китайка ме покани да излезем заедно по магазините - за мен неприятно занимание, но за тукашните жени - вдъхновено състезание по пазарене с търговците - умение, изведено в култ. Слад дълго надприказване с продавачката и мерене на безброй якета, тя се спира на едно и обобщава: "Нищо, че ми е малко, ще го взема, защото е евтино!" Ключовата дума е евтино - няма значение дали стоката ви харесва или подхожда, нали е евтина...
       Корените на тази хилядолетна философия са чудесно илюстрирани със следния цитат от сборника "Юанши Чанцин", писан през 821 г., на който попаднах днес. Съвети на роднините към начинаещия търговец: "По-добре е да се сдобиеш с печалба, отколкото със  слава. Тичайки за слава, не винаги можеш да постигнеш успех, а в търсенето на печалба никога няма да се излъжеш в сметките си. При продажба на стоки съумявай да излъжеш. Съумявай да измамиш митничаря в митницата, така ще нараства богатството ти и няма да претърпиш загуба... Изучавай тайните знаци на търговията. И не се съобразявай даже със земляка си.".

    Следва втора част.  Осемнайсет снимки за илюстрация ви очакват тук: http://poblizo.com/?p=23183  
До скоро!
Категория: Изкуство
Прочетен: 1095 Коментари: 2 Гласове: 10
Последна промяна: 12.04.2012 17:08
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 494833
Постинги: 146
Коментари: 1094
Гласове: 12405
Календар
«  Април, 2012  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30