Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022328 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Април, 2014 г.

   Филипините (2) - Хората От Наталия Бояджиева

 

Хората. Най-важното и най-интересното нещо в една страна. И на Луната е интересно да се отиде, но засега няма хора. Когато се засели, може да полетя и аз…

- Вие имате сняг?! Колко хубаво… – възкликва замечтано Антонио. – А аз, откакто съм се родил, не съм виждал сняг… – Ела в България, ще видиш. – О, много е далеч и много скъпо… – замисля се.- В Щатите имат няколко сезона, а вие имате ли? –
Обяснявам, клати глава, трудно му е да си представи какво ли е времето извън лятото, какво е очакването от смяната на сезоните, непрекъснатата промяна.
- И ние имаме зима – подхваща гордо филипинецът – януари и февруари, но я наричаме „хладен бриз”.

image

Антонио

Видях им зимата – 30 градуса горещина, даже и нощем не се разхлажда кой знае колко. Какво ли ще е лятото, мислех си. Ами същото, ето, вече е лято. „Най-после лято!” – този трогателен възглас на една реклама в мола ме разсмя от сърце. Че не е ли тук вечно лято! Но ако не обявиш кога е жаркият сезон, как ще определиш ваканцията на децата и лятната отпуска – хората са избрали април и май да са това жадувано време. Веднага след ваканцията – през юни – започва новата учебна година.

В моя живот сезоните винаги са се сменяли и птиците са отлитали на юг, никога на север. Вечно лято… дали е вечен рай…

image

Братчета на моста за Олонгапо

image

Братовчедка им дойде да ги прибере, къде са тръгнали сами...

Сега да внеса малко яснота по темата. Всеки знае, че в тропиците сезоните са два – сух и дъждовен (от юни до края на септември), и тук е така. Средната годишна температура във Филипините е 27 градуса. Просто на местните хора им е приятно да поразнообразят сезонността. Например боти и ботуши можеш да си купиш през цялата година, не че се налага, ами така – модно е. И гледаш в знойния ден девойки по къси панталонки и с много сериозни зимни ботуши…

image

Парк, създаден от доброволци

image

Лицей

Има и други наши навици, които тук са безнадеждни – като парфюмирането. И най-трайният аромат се задържа не повече от минута, може би затова разкошните тропически цветя най-често са без мирис.

В новата страна, особено ако е далечна, човек придобива навици, присъщи за живота там.

Едва сега осъзнавам колко много ми е помогнал китайският опит за вникването в азиатската душа. С открито лице и на висотата на човека, подходът на съпричастност е начинът за най-пълно разбиране и дава вписания поглед.

image

Един от мостовете, който свързват Олонгапо със Свободната зона, вдясно - Харбър пойнт, най-новият мол

С постоянния звън на цикадите бяхме свикнали още от Китай, а с дружелюбните и усмихнати хора – просто им се радваш. Бяха ми казали, че филипинците са добронамерени и щастливи, но топлотата им надмина очакванията ми. Усмивката им не е дежурна и служебна, както е в много западни страни, а чиста и детска, всеки ден стопля сърцето ми.
Но ще мога ли да намеря най-скъпоценния бисер – този на приятелството…

Запознанството ми с филипинци започна още на летището в Доха. Имахме престой половината нощ. Много скоро разбрах, че дребните хора, които грейват в усмивка, щом ви заговорят, са от тази островна страна. Разговорът тръгва естествено и дългите часове в препълнената чакалня се стопяват неусетно. Спътничката ми е от остров Себу и се връща у дома след почивка. Кутиите с играчки, които се подават от сака й, издават кой я чака. Това лице, а и много други по-късно, запомних с усмивката, сигурно е на герба на страната…

image

Филипински учител

image

Върнънт вика за снимка колежките си, учителки, които придружават учениците си на национално състезание

image

Мис Олонгапо, преснимах снимката й в мола

Неизбежни са сравненията с предния ми азиатски опит – Китай. Там също така мило ни се радваха, но в техните реакции имаше и много изненада – горе-долу като при среща с извънземни, така се и чувствахме, вървейки по улиците. Всеки, който не прилича на нас, привлича нашето внимание… Тук, в Субик, изненада няма, свикнали са отдавна с присъствието на белите. Получавам поздрави и усмивки навсякъде, където се появя. Отначало си мислех, че това е изискване към персонала на хотелите и магазините. Приятелката ми Полин е вече двадесет дни в Манила, грижи се за болната си кръстница, и няма кого да попитам. Много скоро забелязах, че и напълно непознати хора по улицата се радват да ме видят. Един поклон ми помогна да разбуля загадката.

image

В Градския музей - Ulo ng Apo - вождът, на когото е кръстен Олонгапо

Трогна ме особено и ме смути един слабичък старец, с когото се разминах на улицата. Всъщност не успях да се размина просто така, както би станало у нас. Щом ме видя, дядото започна дълбоко да се кланя и да ме приветства. Ужасно се притесних и му отговорих на поклона, което го накара да запревива още повече крехката си фигура. В този миг ми просветна – спокойно, Натали, не се стъписвай толкова. Нямаш заслуги за тези поклони, те не са предназначени за теб. Изпратени са на хилядите бели хора, които са живели и работили тук през вековете, тях вижда в твое лице старецът, на тях благодари. Получи ги ти благодарение на случайното обстоятелство, че си представител на същата раса, ти си само посланикът на този неочакван прилив на любов. Отдъхнах си. Когато въоръженият полицай, на пост пред националната банка ми се усмихна и се поклони дълбоко, вече бях подготвена.

image

Испанците пристигат в залива Субик

Стериотипът е, че колонизаторите са едни жестоки хора, които завладяват по-слабите народи и ги експлоатират безогледно. Както е обикновено в живота, монетата има и друга страна. Когато дойде на място, човек с изненада научава, че освен да получават от местните труд и блага, завоевателите са им давали много – научили са ги на много неща. Замислих се над това, докато гледах фигурите на испанеца и филипинеца един до друг в Градския музей на Олонгапо, бяха представени като по-голям брат, който учи нещо по-малкия.

image

Испанец и филипинец

Интересно какво е отношението на съвременните филипинци към техните някогашни колонизатори. Попитах Полин – едно интелигентно и зряло за възрастта си момиче. Тя се усмихна смутено: „И така, и така… Те са ни дали религията.”

image

Кораб на испанските колонизатори

Вярата. Нещо изключително важно за един от най-религиозните народи в света. Около 90 процента от филипинците са римокатолици, при това вярата им е дълбока и искрена. „Испанците са ни учили всяка неделя да ходим на църква, а учителят ни в гимназията каза, че те самите не го правят…” – с лек упрек, като дете, хванало родителя си в простъпка, добави младата ми приятелка. Филипинците обаче ходят и са щастливи от това. Всъщност много са нещата, които ги правят щастливи – просто животът, той трябва да се живее весело, защото е кратък. Когато не говори, филипинецът пее – навсякъде – и по улиците, и на работното място, ако то позволява. Касиерката в супера, докато чака да си подредите продуктите, момчето, което ги прибира в кесии, персоналът в хотела, дори полицаят на пост, колкото и несериозно да изглежда. Всички.

С Полин и Чини се запознах на една служебна вечеря. Нашият домакин беше поканил и дъщеря си Полин, както и секретарката Чини – наскоро завършили колеж девойки, за да свикват да общуват и работят с чужденци. Прочувствената му реч към нас в началото послужи едновременно и като образец за момичетата.


Веднага след официалната част се заговорихме и, както става между сродни души, бързо се сближихме. Имах планове да видя толкова много места, проблемът обаче се оказа липсата на градски транспорт. Разстоянията в нашата Свободна зона са огромни, тя заема площ от 700 квадратни километра и не бих могла да викам такси за всяко пътуване. Оказа се, за радост, че Полин шофира и има кола.

Така след два дни приятелките ми ме взеха от хотела и отидохме на плаж. Щом сме на остров, накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до вода, мислех си. Но тук не е така. Плажовете са няколко, специално поддържани да стават и за плуване – с предпазни мрежи против акули – и са доста отдалечени.. Пътувахме близо час, докато стигнем до “All Hands Beach” (плажът „Всички ръце”).

image

Февруарско утро на плажа

Каква безбрежност… Плажът е широк, бял и пуст, извън сезона сме (мен ако питат, какво му е на сезона – топло и сухо, морето бистро като планински извор, с една светла кристална синина. Водата топла.)

image

Кристална вода

За сезон броят само април и май, както вече споменах, те имат честта да са лято. Морето едва диша – почти невидими дантелени вълнички припляскват леко. Върху светлото му лице тук- таме се полюшват малки салчета – това са платформи за гмуркане. Вижда се и докъде стигат мрежите против акули.

image

В далечината е планината Чинко Пикос, част от полуостров Редондо

Само един служител, обут с гумени ботуши, гази из плитчината и събира от дъното морски таралежи в торба, подготвя плажа за първите туристи.

image

Човекът почиства дъното от таралежи, зад него се вижда платформа за гмуркане

Убождането на иглокожите е опасно и болезнено, може да предизвика парализа. Мястото е закътано, заливът не позволява големи вълни, по други острови са местата за сърф.

image

Морски таралежи

Усмихнатата касиерка, в момента бездейна, реши да ни разведе и да ни покаже бунгалата. Но преди да стигнем до тях, спряхме до една кошара от бамбукови пръти: - „Това е гнездото на костенурките. – започна разказа си тя. - Морските костенурки са в беда по целия свят. Но ние активно защитаваме гнездата и новоизлюпените малки.

image

Гнездото на морските костенурки

През декември, когато наближи времето за снасяне на яйцата, оставяме свободен коридор между противоакулните преграждения и зачакваме. Всяка година, в едни и същи нощи, около полунощ, от водата изплуват костенурките. Ние дебнем тяхната поява и веднага изгасяме всички лампи по плажа. Виждаме на лунната светлина как едрите животни (някои и до два метра) излизат от водата и тръгват тромаво по пясъка да си търсят подходящо място за гнездо. С предните си крака майките копаят земята, а със задните я изблъскват настрана. Работата протича бавно, с почивки. Когато изровената яма е достатъчно голяма, костенурката снася от 130 до 200 яйца и веднага започва да засипва гнездото като утъпква и изравнява пясъка. Не остават никакви следи от ямата, но хората са запомнили мястото. Преди да се завърне във водата, майката започва да плаче - как няма да плаче, оставила е толкова бебета сами на сушата… Бащите не излизат, те чакат в морето, някъде наблизо.

image

Отляво Полин, касиерката и Чини

На другия ден хората, които се грижим за потомството на влечугите, пренасяме яйцата в кошарата на безопасно място и ги заравяме отново. Минават много хора, деца играят в пясъка… Но въпреки всички мерки, след около два месеца от снесените яйца се излюпват едва половината малки. Инстинктът им показва вярната посока към морето и те се връщат у дома, но малко от тях оцеляват, тъй като попадат в устата на хищните риби.”

image

Строят предпазна стена срещу големите вълни

image

Бунгало на плажа

След като ни показа бунгалата и различни увеселителни места, добрата жена ни изпрати до колата отново с усмивка на уста. Решихме, че пак ще се върнем, за да се погмуркаме и поехме обратния път.

image

Мангово дърво

image

Този път бяхме със служебния шофьор



Категория: Изкуство
Прочетен: 1995 Коментари: 2 Гласове: 9
07.04.2014 15:35 - ФИЛИПИНИТЕ

      Филипините (1)- Лястовиците са тук, при нас, От Наталия Бояджиева 

Скоро ще ви ги изпратим. Те ще пътуват дълго, повече  от месец и накрая ще ви донесат радост и слънце, пролет. Наесен не забравяйте да ни ги върнете, след като отгледат малките си. Ще ми липсва домашният уют, който разпръскват с нежното си цвърчене.

Сега се стрелкат почти невидими, светкавично безредно под големия мост, неспокойни са, стягат куфарите за дългия път… С хиляди са и само ловките им маневри предотвратяват неминуемия сблъсък. Суетят се, обхванати от нетърпението да се приберат у дома. Кое е всъщност „у дома” – у дома е, където се отглеждат децата. Повечето български лястовици зимуват в Африка, но някои по-спортни натури летят  чак до тук, до Далечния Изток. Не носихме дълго мартеници – децата на въздуха са навсякъде около нас.


Филипините. Никога не съм си представяла, че ще живея тук. Югоизточна Азия ми е позната от романите на Карл Май и от разкази на моряци в родната Варна. В началото предпочитах да съм в Китай – заради приятелите. А и заради многото магнетични места, които останаха неизследвани… Но съдбата реши друго, изпрати ни да опознаваме нова страна. Пак е Азия.

Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от 7107 острова. Това е Република Филипините. Повечето  са с вулканичен произход (има над двеста вулкана!) – едва седемстотин от тях са населени, останалите са чиста природа. Най-големите острови са: Лусон (местните го наричат Лузон), където са столицата и нашият Субик; Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението е сто милиона и бързо нараства, правителството вече взема мерки за ограничаване на раждаемостта. Само в Манила живеят над 11 милиона души, което я прави един от двадесетте най-големи метрополиса в света.

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от местните вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, което побеждава испанците и Магелан е убит.

Името на страната е дадено 22 години по-късно от испанския пътешественик Руй Лопез в чест на крал Филип Втори.

Първото име на Субик е Хубек, така е наричан от жителите на провинция Замбалес на остров Лузон. Но испанските мисионери са бъркали Хубек със Субик и така остава и до днес. За името научих в Градския музей на Олонгапо, за който ще разкажа по-късно.

Subic Bay Freeport Zone /SBFZ/, която е по-известна като Залива Субик, е първият успешен случай на военна база, преобразувана в курортна безмитна зона. Тя е управлявана от Subic Bay Metropolitan Authority. Обхваща оградения район на бившата американска военноморска база „Заливът Субик” в югозападната част на остров Лусон и е заобиколена от градовете Олонгапо и Субик. Пристанището гледа на запад към планинската верига Замбалес, а заливът е част от Южнокитайско море.

image

Олонгапо е най-близкият град, в далечината се вижда планината Замбалес

Заливът Субик, където живеем ние, е на 140 километра северно от Манила. Планинската верига зад него представлява отлична естествена защита от тайфуни, както и от последиците  от изригването на вулкана Пинатубо на близкия връх през 1991.

image

Филипини, навеси по улиците на Олонгапо предпазват от слънце и дъжд

Зоната е била най-голямата американска военна база в Азия. Но условията за развитие на кораборемонт са създадени тук още през 1885 г. от тогавашната колониална сила Испания. След Испано – американската война през 1898 кралство Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверенитета на САЩ.

image

джипни - вид типично филипинска маршрутка без прозорци

Така за сто години Заливът Субик се превръща във военна база. През 1991 г. филипинското правителство отказва да поднови договора за наем на базата. Американските военноморски сили вече съкращават операциите си в Субик, когато през юни 1991 г. внезапно Пинатубо изригва. Едно от най-големите вулканични изригвания в последните сто години в света покрива с пепел околните селища и базата и нанася големи щети. Последният американски кораб отплава на 24.11.1992 година.

Днес тази уникална зона е популярен курорт благодарение и на доброволния труд на жителите на Олонгапо и е един от основните икономически двигатели на страната с повече от 700 инвестиционни проекта, в това число четвъртата по големина корабостроителница в света.

image

Олонгапо

image

по улиците на Олонгапо

image

обущарят работи на открито

image

рибният пазар

Категория: Изкуство
Прочетен: 2550 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 07.04.2014 17:14
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022328
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Април, 2014  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930