Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022349 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Април, 2017 г.
   
   
   Моля, активирайте заглавието, за да се отвори блогът с целия текст.
   
   
ФИЛИПИНИТЕ 39 April 25, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ЗА  ОСТРОВИТЕ  И  ПРИЯТЕЛСТВОТО

(втора част)

    – Казвам се Кими Тамура – Тамура Кими, и съм наполовина японка. Дядо ми е японец.

    – Значи си четвърт японка – поправих дребната жена със стегнато момчешко тяло. Лицето ѝ наподобяваше японско, но тук всеки прилича на някаква нация и не е някакво изключение.

    Запознахме се във фитнеса и Кими веднага си предложи услугите да ме закара до някъде, тъй като аз нямах кола. Исках да отида до Стария пазар на Олонгапо, който е и най-големият. За мен транспортът не е проблем, такситата са евтини, а и обичам да вървя пеша. Но с компания е по-весело.

    Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока необходимост да чувстваме, че принадлежим към някаква общност.

    Няма случайни срещи, както няма и случайни раздели. Просто хората, с които сме се разделили, са извършили своята мисия – в моя случай ме научиха на търпение и на изострена наблюдателност. Филипинско приятелство – има ли го… Отношенията между жените в това малко бойно общество са твърде заплетени и сложни, но ще опитам да внеса ред, за да дам посока на разказа.

    И така, всеки ден след тренировката, в близкото  кафе Кими ми предлагаше настойчиво да ме закара докъдето искам. Най-често пазарувах и се прибирах в хотела.

    По-късно новоизпечената ми приятелка ме покани в дома си на кафе, а след няколко дни ме запозна и с японската си „втора майка“ Мако сан. Госпожа Мако е пенсионерка и, подобно на американските си връстници, е решила да се засели във Филипините за вечни времена – на по-топло и евтино място. Живее под наем в малка къща в Свободната зона.

    И с нея находчивата филипинка се запознава случайно – в една сауна; и нея разхожда с колата си. Мако сан не знае английски и наистина се нуждае от помощ в самотния си живот.

    Едва по-късно си дадох сметка, че някои от най-автентично изглеждащите хора са само много добри актьори, специализирали се в сменянето на маски, костюми и влизането в различни роли. Ролята за пред японката е на мила и грижовна дъщеря, въпреки че възрастната жена има и син, и дъщеря, която работи като стюардеса и често навестява майка си. С неподозирана ярост Кими се нахвърля върху „лошата“ дъщеря, когато ми разказва за нея. Със силата на капката се стараеше  с все сили да отчужди майката от детето ѝ и да заеме неговото място. Стигна се до там, че един ден заминаха двете за Манила, където с привична и оттренирана пресметливост Кими завежда старата жена в японското посолство и ѝ помага да прехвърли имота си в родината на единствения си внук (дете на сина ѝ) и така да лиши дъщеря си от наследство. Разбира се, за услугата ѝ е заплатено добре.

    По време на нашите срещи новата ми приятелка възхваляваше собствената си доброта и приноса си в живота на старата жена. Тя не бързаше за никъде, планът ѝ беше дългосрочен. „Не обичам филипинките – казваше ми тя доверително като си мислеше, че така ще ме предразположи. – И в мен тече филипинска кръв, но не харесвам за приятелки филипинските жени.“ Истината беше, че тя нямаше никакви приятелки. Още не бях свикнала с двойнствената ѝ природа.

    Кими не прави благодеяния безплатно, аз също ѝ заплащах всяка услуга – с пари или с продукти по време на покупки… Тя често идваше да плува в хотелския басейн безплатно – като моя гостенка. Но всичко това ѝ беше недостатъчно,за да бъде пълно отмъщението ѝ над бялата жена, нейна вечна конкурентка през целия ѝ съзнателен живот.

    Сега осъзнавам колко болезнено ѝ е действал видът ми и появата ми в спортния клуб  – като червено на бик. Тя бързо се съюзи с няколко противнички на бялата раса с водачка Йоли- дребна и пълна, с отблъскващо лице на лъв жена. Особено тежко преживяха първото място, което спечелих на тримесечното спортно състезание „Предизвикателство“, увенчано и с чанта като награда. Наказанието, което измислиха за мен, беше да говорят на висок глас и на непонятния за мен тагалог обиди срещу мен по време на тренировки. Сред тази малка група имате чувството, че не сте за този свят, че сте попаднали тук по погрешка, че е трябвало да живеете в друга епоха или дори на някоя друга планета. Втрещявам се като малко дете, когато видя стена срещу себе си и неуважение. Надничах през различни гледни точки към заобикалящите ме филипинки на средна възраст, опитвах се да виждам техния свят и проблемите в него от възможно най-много ъгли. Но останахме чужди… Накрая разбрах – те не можеха да ми простят, че съм се родила под по-щастлива звезда – родила съм се бяла. С какво съм заслужила това  – местните жени цял живот се мажат с избелваща козметика, без никакъв резултат, а на мен бялата кожа ми е подарък свише… Черна несправедливост.

    Няма зли хора, има само нещастни. Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

    Не можеш да контролираш лоялността на хората. Няма значение колко си добър към тях, това не означава, че те ще ти отвърнат със същото… Няма значение и колко са важни за теб, не означава, че ще те оценят по същия начин. Понякога хората, на които държиш, се превръщат в хора, на които най-малко можеш да се довериш.

    – Познавам добре филипинците, работил съм с тях дълги години – опита се да изостри моята бдителност и да ме предпази от грешки и разочарования Стани. – Не сме в Китай, съвсем различни са хората тук; не можеш да станеш приятел с тях. С лекота ще те предадат, ще ти забият нож в гърба, без да им мигне окото; не им се доверявай, няма да помогне твоята добронамереност.

    Не само доброжелателността ми, но и вроденият ми оптимизъм, вяра в хората и усет да ги разпознавам – винаги са ми помагали. Досега. Няма как да се сравняват два народа и с надежда да се пренася едната народопсихология върху другата. Няма да се припокрият.

    Искаш да изследваш чужди култури. Ами изследвай. Кой е обещавал, че навсякъде ще е красиво като в Китай, където не срещна врагове, а само сродни души и приятели… Човекът се опознава при общуване, конят – в път – казват китайците. А пътешествията учат повече, отколкото всичко останало. Понякога един ден на ново място дава повече, отколкото няколко години вкъщи. Пренебрегнах съвета на Стани, имах вече светлото приятелство на Полин и си мислех, че ще срещна и други хора като нея. Но сгреших.

    Традиции, историческа памет, морални ценности или липсата им у белите господари, които стават техни духовни ориентири – такива са наслагванията в простодушните сърца на поколения туземци. Испанският период си има и черно, и бяло, и много помежду. Вероятно от тогава пиной (както сами се наричат филипинците) свикват, че обещанията са празна дума – дават се само за да те зарадват и веднага се забравят, особено ако нямат изгода от тях.  Постепенно, но трайно,  деформираният морал на колонизатора се прегръща от безкнижните филипинци; за пълзящата подмяна на психокултурния код на нацията  пише с гняв и огорчение и техният национален герой Хосе Ризал. Много предвидливо последните американски завоеватели изгарят книжнината, написана на испански, изключват религията от училищната програма и така оставят без духовен коректив местните, които трябва да им работят, без да си задават въпроси. И така – цял век! Добавяме и още четири испански века робия преди това в опит да открием причините за тоталното ни разминаване, за необуздаността и варварството на палещите острови на слънцето.

 

    Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Сглобих постепенно несретния живот на Кими от уж случайно изтървани от нея фрази. Подсъзнателно тя е искала да разбера мотивите за предателството ѝ и да не я съдя много строго… Израснала е в мизерия, заобиколена от престъпност. Не е можела да се храни по три пъте на ден и си е обещала, че един ден, когато има деца, те няма да са лишени от нищо. Този ден настъпва твърде бързо, както е обичайно по тези земи – едва тийнейджърка, тя става майка на дъщеря и син. Никога не се е омъжвала. Бащата на децата ѝ е алкохолик и наркоман, биел я и тя избягала от него с децата им, още бебета. От тогава – повече от двадесет години, не е чувала и не иска да чуе нищо за него; не знае дали е жив.

    Кими се е научила, че единственият начин да оцелее е като се възползва от слабостите на другите. Прегърнала неморалността, тя извлича полза от нея. Никога не се е изправяла пред извисяващото чувство – едновременно на гордост и смирение – каквито са нашите усещания пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата. Състрадание, сърдечност,  достойнство, гордост и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“, са неща, напълно непознати за нея; те няма да нахранят децата ѝ. Оскърбяващото поведение и недостойните черти на жената са вероятно непреднамерени – професията ѝ зад граница на компаньонка е оставила завинаги своя отпечатък върху нея.

    Тя заминава отначало за Сингапур като оставя децата си на брат си да ги гледа. И той си има  деца, но те живеят надалеч, в друг град със своята майка и не са виждали баща си от години. Вуйчото приема племенниците си като свои деца и ги отглежда. Кими им изпраща пари от чужбина и живее с мечтата те поне да бъдат щастливи. Годините минават, децата растат, а на майка им вече ѝ е време да се оттегли от професията. Дълго е събирала пари за дебюта на Никол – пищно филипинско тържество по случай осемнадесет годишнината на момичето – да бъде разкошен, да е като другите…

image

децата на Кими

image

вляво е вуйчото в ролята на баща на Никол

image

приятелките на дебютантката

image

Никол с братовчед си

    Тогава заминава за Япония, предвидливо научава езика, но и това не ѝ помага особено; там конкуренцията е голяма: „В Япония предпочитаха рускините – не че бяха по-добри от нас, а само заради бялата им кожа… Сега  японското посолство отказва да ми издаде повече виза за страната, попаднала съм явно в някакъв черен списък“ – разказва с огорчение мургавата жена. Потръпнах – Линда и аз съставляваме цялото женско бяло население на стотина километра наоколо. Дълго отглежданата и затаявана злоба, завист и гняв ще се стоварят върху моята нищо неподозираща бедна глава. Бели мъже – пенсионирани американци –  има с хиляди и те са добре дошли, но бели жени – какво ще правят тук!

    И тя се зае постепенно да приведе плана си в действие. Около месец се вживя в ролята на приятелка, каквато никога не бе имала и се хареса в ролята на актриса – след поканата ѝ у тях на кафе започна да ми носи по малко храна в кутия ( гладното ѝ детство крещеше, че това е най-прекият път към сърцето на другия. Носеше храница и на момичетата от рецепцията, но те останаха равнодушни), развеждаше ме с колата си… Скоро се самозабрави в играта си. Дори веднъж отидохме до Ангелес, където живее дъщеря ѝ с двете си деца, но без съпруг. Никол живее в една къща с вуйчо си – човекът, който е отгледал нея и брат ѝ. Американецът, от когото са децата, я е изоставил и си е намерил друго момиче… И всички приемат това за обичайно.

    Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато са мили. Особено когато са мили.

    Ударът беше кратък и неособено болезнен, защото го бях предвидила вече. Всъщност не беше един целенасочен удар, а няколко знака на пренебрежение и опити за унижение. Не се отзовах на поканата за рождения ѝ ден и на следващия ден ѝ обясних спокойно и твърдо, че не искам да я виждам. Така и стана – повече не я видях, за голямо мое облекчение. Спря да идва на фитнеса. По-късно и аз се преместих в нов.

    Не правя компромис с ценностите си, затова и понесох леко неодобрението и злобата на малката група бездуховни жени. Бързо открих какво се крие под преувеличената нежност и неопределена загриженост, хубавичка и повърхностна.  Дълбоко в душата на Кими е припламнало може би моментно желание да си има приятелка, както е виждала да става по филмите, но то бе пометено от неистовата ѝ жажда за мъст. Забелязах  постоянната ѝ борба между това, което е, и това, което би искала да бъде. Тя се е вживяла в измисления от нея почтен живот с японския ѝ спонсор Тамура, когото нарича съпруг  и много иска да вярва в него. Има само два страха – някоя по-хитра от нея и млада съперница да не ѝ го отмъкне и да не би тя самата да напълнее с килограм – два и той  да я изостави… Присвоила си беше и фамилията му, без да има право на това. Както и останалите пенсионери от богати страни, Тамура беше пристигнал тук за по-евтин живот и имаше нужда от местна жена за домашна помощница. И той, както и останалите заможни старци са наясно, че ще издържат не само жената, но и децата, и внуците ѝ. Такава е сделката, и двете страни са доволни.

    Прекалената толерантност, хубавите спомени от Китай и романтичният отказ да правя разлика между хората (всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта) ме подведоха този път. Бях доверчива към хора, които не познавам и на които отказвах да видя сенчестата страна. Но тъмните аспекти на живота не изчезват просто защото ги игнорираме; в действителност само се влошават и задълбочават. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесла добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене е ужасно наивна, както се убедих бързо. И все пак запознанството ми с Кими със сигурност е трябвало да се случи;  то ми даде една друга перспектива. Всяко преживяване е урок. Както е посъветвал бащата на Скот Фицжералд сина си: „Почувстваш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“ Така е – имала съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължена да дам твърде много. „Даром получихте, даром давайте“ – са думи на Исус.

    Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим кои от тях да са до нас, а без кои да продължим напред. Ако трябва да бъдат в живота ни – те ще ни настигнат.

 

    Винаги има период на притеснение и екзалтация, когато  заминаваш в чужбина за дълго време. Самолетът отдавна се е приземил в Манила, но когато си зад граница, дълго не се приземяваш наистина. И две години не са достатъчни, за да разбереш напълно местната култура. Но това е богат опит, изпълнен с върхове и разочарования, натрупан опит за цял живот. И се връщаш у дома горд, че си се справил с това изпитание докрай.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 2308 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 26.04.2017 07:13
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022349
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Април, 2017  >>
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930