Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 486328 Постинги: 145 Коментари: 1092
Постинги в блога от Юни, 2015 г.
20.06.2015 11:01 - Филипините 20

Филипините 20

Не само светлата страна

    Багио ми хареса. Като примижаш, виждаш Велико Търново и чуваш туптенето на сърцето, което усеща, че душата му се връща в тялото след дълго обикаляне.
     Но като отвориш широко очи, виждаш море от шарени, неопределени лица, което се оттича от двете ти страни. Смесица от етноси, вери, езици (не говоря за диалекти) и обичаи, преливащи един в друг, за да оформят цял един неподражаем и неизтребим стомилионен свят. Пъстра, жилава и жизнеспособна смес.          Парадоксално противопоставяне и същевременно неотделимост на етноси и вери в една вече утвърдена общност.

улица в Багио
улица в Багио

    Светът е толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме. В същото време той като че ли се смали и границите почти се обезсмислиха; днес има толкова държави, колкото и хора…
     От коя раса са филипинците – ако ми зададете този въпрос, не мога да ви отговоря. И никой не може. Страната непрекъснато ме провокира със странни и неразбираеми за нас неща, на които се старая да намеря обяснение. Искам да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, мисли, фолклор и философия. Надявам се да дешифрирам филипинския начин на живот.

деца от Багио
деца от Багио

    Според етническата антропология филипинците се водят южни монголоиди – преходна форма между монголоидната и австралоидната раса. Но реалността е друга – всички раси и стотици етноси са широко представени тук. Но така е, мисля, и в Южна Америка – навсякъде, където са стъпили испанските колонизатори. Никакви предразсъдъци относно безкрайното смешение. Никой не си задава въпроси и не търси отговори за предците си и за самия себе си. Расата, генът и културното унаследяване са твърде заплетени и малцина се опитват да ги разплетат. „Да, госпожо, не знаете ли, че имаме мексикански филипинци, китайски, японски, корейски и всякакви други?… Хубаво е да се смесваме, защо да не е хубаво, така се подобрява породата, както е и при кучетата…“ На въпроса за произхода им обикновено отговарят бързо, с готовност, но и без да очакват, че някой ще им повярва: „Баща ми е испанец, а майка ми – китайка.“ Така е, никой не си прави труда да се преструва, че им вярва. Това са двете най-уважавани нации тук, но всеки знае, че последният испанец, по-точно мексиканец, тъй като Мексико е управлявало от името на Испания, е напуснал тези земи преди повече от век. А китайките живеят в Китай, тук е имало само мъже от тази страна, но и те отдавна са претопени.
     Духовните ценности и начин на живот идват от различни, често несъвместими култури. Преди стотици години е можело да се направи известно разграничение според произхода, днес такава възможност е изключена. За филипинците с малайски корени например искреността е нарушение на вежливостта и проява на ексцентричност. Те няма да кажат нищо негативно дори за това, което не приемат – това и днес е често срещана черта, объркваща европейците. Най-добрият човек за тях е този, с когото лесно се разбират. Те са доверчиви като деца, толерантни, но могат да бъдат и войнствени, ако бъдат предизвикани.
     Китайските филипинци ценят качества като търпение и упоритост, издръжливост, предвидливост, пестеливост и синовна преданост. Връзката между деца и родители е въпрос на чест. Да се обединяват със сънародниците си е основно условие за щастието на отделния човек.
     Филипинците с испански корени са арогантни и надменни. За тях най-голямо значение имат репутацията и привилегиите.
     Разбира се, такива схематични образи в действителност не съществуват – никой не може да проследи истинските си корени, а и връзката с предците няма никакво значение за тях.
     Тук няма да разберат нашата народна песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово…“. За много филипинки да открият любовта на живота си означава да си намерят доживотен спонсор – чужденец. Американец, а в най-ново време – южнокореец. Нетрайни, съмнителни връзки, които бързо се разпадат. Чувствата са силно обезценени. Мнозина имат братя и сестри някъде из страната или по света, които никога не са виждали и даже не подозират за тяхното съществуване.
Има един филипинец – учен, поет, писател, художник и скулптор, водач на реформаторското движение във Филипините, подготвил филипинската революция. Хосе Ризал (1861 – 1896 г.), наричан „гордостта на малайската раса“. Смятал е, че народът още не е готов за независимост, доколкото властта на колонизаторите се крепи на робската му психика. Именно от нея първо трябва да се освободят хората. Ако революционерите победят и установят диктатура, тя скоро ще се изроди в тирания именно заради тази психика и тя ще бъде по-лоша от чуждото господство. Разстрелян е за подготовка на въстание срещу испанците, въпреки че той е създал само революционната организация, а въстанието е считал за преждевременно.
В една от студиите си „За мързела на филипинеца“ Ризал търси причините за липсата на мотивация и стремеж към постигане на повече от родителите, която води до поголовна бедност. Климатът е виновен – твърди той. – Например испанецът е по-мързелив от французина, а той пък – от германеца. (Ризал е учил в Мадрид, Париж, Берлин, живял е и в Лондон и в Япония). Социалните разстройства – злоупотреби и дискриминация, ширещата се корупция и бюрокрация, слабата роля на църквата и лошият пример на испанците, които са живели в леност – всичко това впоследствие е довело до влошаване и обезценяване на филипинските ценности. Но най-важното е ниското образование и липсата на национална гордост и единство между филипинците. За него образованието е ключът към лечението на филипинската вялост и мързел, а от там – и на бедността.
     Повече от век след неговата смърт нещата не са се променили кой знае колко. В двете книжарници в града никой не се навърта около книгите, учениците си купуват тетрадки и учебници и излизат. По-заможните семейства говорят с децата си само на английски – подготвят ги за живота. Книгата „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ на филипински автор си остана непрочетена. Почти няма книги на тагалог, с труд намерих една, за да я подаря на сина на Агнес. Дори образовани хора не четат, това не е ценност за тях, не знам дали някога е било ценност.
     Във филипинското общество мъжете са единствено отговорни за прехраната (често те създават по две семейства, без да са мюсюлмани); момичетата работят, докато се съберат да живеят с някого. Те от малки са насърчавани да бъдат само добри съпруги и домакини. Това води до обезличаване на женската индивидуалност, до депресия, прекъсване на социалните връзки и помрачава щастието (от европейска гледна точка; от тяхна – не, намират го за естествено). От друга страна много самотни майки се трудят, за да отгледат децата си. Обичайно е и баби и дядовци да се грижат за внучетата си, докато родителите работят в чужбина. А децата в тази страна са безброй, да са им живи и здрави. Това е една от най-гъсто населените държави в света.
     При посещението си през януари, папата доста грубо посъветва филипинците: „Добрите християни не се множат като зайци“… Те от своя страна намират тези думи за лицемерие, тъй като именно църквата ги съветва според библията: „Господ е казал: „Вървете и се множете!“ – И те с радост изпълняват повелята. Когато обаче децата им боледуват от недохранване и умират, никой не търси църквата за помощ, търсят кмета, властта… – разказва с болка Агнес за сънародниците си, тънещи в мизерия.
     Би трябвало да съм неутрална, за да внушавам обективност. Предпочитам да разказвам за светлата страна, но съзнавам, че така картината няма да бъде пълна. И не мога да остана равнодушна, когато човешки същества биват унижавани и манипулирани, болно е. Богатите държави не са забогатели от това, че са съградили блага, а от това, че са отнели благата на бедните държави, защото богатствата на Земята са константа. Без колониализма западноевропейците щяха днес да са точно толкова бедни, колкото всички останали народи по света. Съответно всички бедни народи нямаше да са толкова зле.
     В древността и Средните векове не е имало богати и бедни държави. През Средновековието, преди Великите географски открития, Западна Европа е била по-изостанала от Ориента. По времето на Авицена (около 1000 г.) науката и медицината в тогавашна Персия (Иран, Афганистан) са били значително по-напреднали, отколкото в Европа. Не можех да разговарям с Ким на тези теми, неправдата по света не я интересува. Затова запазих мислите си за себе си и – за вас.
     Възпитани са да гледат белите с подчинена, угодническа усмивка, да се чувстват дребни и беззащитни, да ги обслужват, да им се кланят, да им дават път… Има невидима, но осезаема пропаст между нас. Белите от своя страна, се поздравяваме по улиците, макар и непознати, като че ли сме членове на тайно братство… Няма как да избягаш от обичая, включваш се…
     В Багио не видях бели. Гледах нагоре към планината със слабата надежда, че там обществото няма да бъде толкова сложно и многосъставно, а по-еднородно.

Филипински дамски университет, колеж по хотелиерство и ресторантьорство
Филипински дамски университет, колеж по хотелиерство и ресторантьорство
Багио
Багио

    Слязохме от таксито пред разпръснат колежански комплекс, Ким много държеше да ми покаже къде е учила. Сред лабиринта от учебни сгради и общежития открихме малък музей, който се оказа много интересен за мен. Подозирам, че нито един турист не знае за него, вероятно е създаден за любознателните студенти от специалност антропология.

Музеят за изкуство и култура
Музеят за изкуство и култура
филипински културни общности
филипински културни общности
филипински културни общности
филипински културни общности
национална носия от Кордилерите
национална носия от Кордилерите
бойни щитове на кордилерски племена
бойни щитове и копия  на кордилерски племена
макети на традиционни къщи binangi в Кордилерите
макети на традиционни къщи binangi в Кордилерите
дамски дъждобран от остров Батанес, част от провинция Кагаян
дамски дъждобран от остров Батанес, част от провинция Кагаян
плашило
плашило

    Снимах тайно графики на типажи от различни филипински културни общности и предмети от техния бит. В Планинската провинция още се използва кокосово ренде igad, чрез което се добива кокосово олио за готвене, за масаж и за възстановяване на навехнати стави. Монтиран върху парче твърда дървесина, този домакински уред понякога се заема от съседите. По украсата на поставката се познава кой е стопанинът.

кокосовото ренде
кокосовото ренде

    В низината вече машина е заменила ръчното ренде, кокосът бързо се смила на гъста каша и ви го сипват в найлонова торбичка. Гответе, масажирайте се, върши добра работа. Както и при бамбука, нищо от кокоса не се изхвърля.

машината, заменила кокосовото ренде. Пазар Пагаса, Олонгапо
машината, заменила кокосовото ренде. Пазар Пагаса, Олонгапо

Категория: Изкуство
Прочетен: 2125 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 22.06.2015 08:28
09.06.2015 09:17 - интервю
 
 
 
 
 
  
 
понеделник, 8 юни 2015 г.

Наталия Бояджиева споделя...


 


 
 Наталия в Китай

- Представи се.
- Казвам се Наталия Бояджиева, родена съм в най-хубавия град – Варна.
По образование съм филолог (българска и руска филология), а по професия – журналист на свободна практика и преподавател по български език и литература в родния си град.
Щастливо омъжена съм и майка на дъщеря и син, а от година и половина имам и прекрасен внук.
Обичам да плувам и да танцувам, леководолаз съм и пътешественик. Обичам всички изкуства. Вярвам, че чудесата, за разлика от хората, никога не закъсняват за срещата.

    Имам щастието да поживея в две азиатски страни - Китай и Филипините и с радост разказвам за тях.

   Подготвила съм книга с документална проза, посветена на Китай и си търся издател.

Писателският ми блог е на адрес: www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com
 

 
- Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
-         Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
-          Хубави моменти преживявам всеки ден. Най-хубавите ми са свързани с децата ми, семейството и пътешествията.
 
-          - А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?  А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
-         Че кой обича да си спомня за трудностите... Просто ги преодоляваш и вървиш напред.
 
-         В какво вярваш?
-         В красотата – природната и сътворената от хората. В доброто.
 
-         Вярваш ли в хората?
-         Да, нали и аз съм човек... Вярвам в доброто начало у хората и в тяхната духовна сила.
 
-         А в себе си?
-         Да, и в себе си. Един Овен винаги вярва в себе си...
 
-         За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
-         Мечтая за добър живот на децата и внуците ми, на всички българи.
 
-         Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
-         Не времето, а мястото – далеч съм от децата, внука и родителите си.
 
-         Важна ли е прошката в твоя живот?
-         Да, важна е за спокойствието и хармонията в живота ми.
 
-         Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
-         В настоящето, то е и най-интересно.
 
-         Харесваш ли нашето време?
-         Да, всяко време е хубаво; и нашето също.
 
-         Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
-         Има – държа да обиколя света или поне колкото се може повече страни. Страхотно преживяване е да опознаваш други народи.
 
 
 
 
 
-         Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
-         Красота, любов и действие.
 
-         Кои са най-красивите гледки на света за теб?
-         Най-красивите гледки, на които съм се наслаждавала, са у нас, в родината. Те са по-богати и добри от всякакви други.
 
-         Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
-         Извън дома, оказа се, че се чувствам добре навсякъде, където намеря приятели. Те са много важни за мен.
 
-         Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
-         Любовта.
 
-         Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
-         Подкрепа съм получила от родителите ми, съпруга ми и децата ми. Влияние ми е оказал баща ми, който е поет и журналист. Повлияли са на формирането ми като личност и всички прекрасни творци от всички изкуства, до които съм се докоснала.
 
-         Искаш ли да промениш нещо у себе си?
-         Не съм мислила.
 
-         Намерила ли си призванието си?
-         Да, така мисля.
 
-         Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
-         Вече не се страхувам от смъртта, този страх е характерен за по-младите. А живот след нея – като видя, ще ти разкажа.
 
-         А какво те кара да се чувстваш жива?
-         Любовта, Приятелите. Любимата работа.
 
-         Какво е за теб самотата?
-         Никога не съм самотна. Не знам какво е това.
 
-         Какво ти дава представа за вечност?
-         Човешката мисъл.
 
-         Какъв е смисълът на живота за теб?
-         Да творя добро и красота. Да обичам.
 
-         Какви чувства изпитваш най-често?
-         Радост от живота. Всичко ми е интересно.
 
 
 
 
-         Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
-         Щастие е да бъдеш с близките си хора. Щастие е да открия нещо ново и да разкажа за него, а ако разказът ми се получи добър, съм двойно по-щастлива.
 
-         Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
-         Вече избягвам да давам непоискани съвети. Но ако ми поискат, ето един – да вярват в себе си. Ето още един – да четат много и всеки ден да научават по нещо ново. А ето и един последен – да научат някой друг на това, което знаят.
 
-         Какво може да те разплаче?
-         Един красив залез, цвете, красота – природна или човешка.
 
-         А какво може да те накара да се усмихнеш?
-         Същото.
 
-         Чувстваш ли се обичана?
-         Да, и съм много щастлива.
 
-         А правилно оценена от другите за това, което си?
-         Надявам се.
 
-         Кое е доброто дело, което няма да забравиш?
-         Много са добрините, които хората са ми правили, помня ги.
 
-         Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
-         Не липсват, цял е.
 
-         Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
-         За самия живот.
 
 
 
 

Наталия във Филипините

Категория: Изкуство
Прочетен: 5224 Коментари: 8 Гласове: 13
Последна промяна: 14.06.2015 09:08
02.06.2015 11:57 - Филипините 19


Филипините 19

КЪМ БАГИО
(особености на филипинския характер)

И онзи див копнеж
       по Филипините,
по едрите звезди
       над Фамагуста…
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства…
          Никола Вапцаров

    Потръпвам, когато движа показалец по малките кръвоносни съдове на картата и тя като че ли  диша и оживява…
     Това е най-дълго подготвяната от мен екскурзия. Но не бих заменила нещата, които научих от това преживяване за нищо на света. „Не отивай сама по тези места – предупреждаваха ме приятелите. – Има човекоядци нависоко в планината. Сериозно.“
     „Няма да се качвам толкова високо“ – обещавах. Но вече бях решила – трябва да ги видя тези племена „ловци на глави“ във Филипинските Кордилери. Или поне техните потомци. Маршрутът ми е: Багио – Банауе с оризовите тераси – Сагада и обратно. Пътят е дълъг, преходите са по дванадесет и повече часа с автобус. Никой от приятелите ми не беше свободен цели пет – шест дни.

Олонгапо - паметник на доброволците, благоустроявали Свободната зона
Олонгапо – паметник на доброволците, благоустроявали Свободната зона
паметник на вожда Уло-нг-Апо, чието име носи Олонгапо
паметник на вожда Уло-нг-Апо, чието име носи Олонгапо
градинарка засажда жегоустойчиви тревички
градинарка засажда жегоустойчиви тревички

    Беше август. Тръгнах по Магсайсай драйв в Олонгапо да си търся туристическа агенция. Първа се изпречи на пътя ми „Груман – екскурзии и визи“. Почуках на стъклената врата. Отвори ми дребно, но наперено момиче и веднага заключи след мен. Олонгапо съвсем не е безопасен, дори и през деня. С живи черни очи и маниери на човек, който си разбира от работата, младата жена ме покани да седна пред бюрото, зад което тя се настани в очакване.
     – Багио – да, там мога да ви разведа, учила съм в града и го познавам. Предлагам да ви придружа, за да не ви мамят в цените. Можем да тръгнем след края на дъждовния сезон (октомври). Ще ви изпратя с имейл забележителностите и цената на екскурзията.
     Колкото и дружелюбно да се усмихвах, очевидната ми непринадлежност към техния свят си изигра ролята.
     Цената се оказа десетократно завишена, отколкото би била за филипинци. Пазаренето е част от културата на тази страна, но не и от моята. Манипулациите успяват в объркани и раздробени общества, в които няма съгласие върху нравствените стойности. Започнах да си прехвърлям наум азиатски мъдрости, за да се успокоя: „Ако проблемът може да се реши, то няма смисъл да се безпокоиш, а ако не може да се реши, то е безполезно да се безпокоиш“, „Има само неправилен път, но няма безизходно положение“. И все ми се изплъзва, че чуждата държава не е направена, за да се чувствате комфортно. Направена е за удобството на собствения си народ.
     Филипинците едновременно ми харесаха и ме поразиха. Изумена съм от крайностите, потресена съм от мащабите на природната красота, но и на мизерията. Ако сте тук за десетина дни, ще бъдете очаровани от постоянно усмихнатите към вас (но не и помежду си) лица. „Ех, – горестно беше възкликнал Паоло като гледаше как сърдечно ме приветстват непознати хора в Манила – де да бяхме толкова мили и любезни и един към друг…“. Ако поостанете обаче за година – две, зад тази привидна приветливост ще прозрете неописуемия им интерес към вашия портфейл. Всички са привлечени от съдържанието му; толкова е отблъскващо. Третирането на чужденците е покъртително. Всяка цена, която им се казва, е фалшива, но това го разбираш постепенно, с времето.
     – Ти си бяла – значи – богата. – реши да хвърли светлина върху моите терзания Рон. – Честно ти казвам – всички мислят как да ти измъкнат парите. За тях ти си ходещо портмоне.
     – Не всички бели са богати, всъщност повечето не са – опонирам.
     – Във всеки случай в сравнение с нас сте по-богати – не се предава младежът, убеден в правотата си. Жалко, аз пък мислех, че ме възприемат като човешко същество – както аз тях…
     Третият свят… Всичко е различно.
     Дори първият учебен ден, който тук е на първи юни. Няма пременени като пеперудки деца по улиците, с цветя в ръка, самите те – прекрасни цветя. Не се чуват песни и стихове от училищните дворове. Децата пристигат след ваканцията и се мятат да чистят цялото училище, защото няма кой. Държавата не може да плаща на някого за тази работа, не и в държавните училища. През цялата година е така – чистят по график; работна ръка има достатъчно – над петдесет ученици са в клас. Знаят ли нашите деца колко повече радост имат в сравнение с връстниците им от топлите страни… Трябва да видиш, за да повярваш.

ученици от Олонгапо
ученици от Олонгапо
частно училище в Олонгапо
частно училище в Олонгапо

    Приспособимостта на филипинците е толкова поразителна, че понякога се оглеждаш в поведението им като в криво огледало. Наблюдаваш своите жестове, въздишки, смръщване на челото, дори паузи при говорене. Хамелеонщината им е развита в космическа степен. Така са и оцелели през по-голямата част от своята история. Такава откровена имитация граничи с папагалщина и изглежда дори като подигравка – нещо, което не съм виждала никъде другаде. Дълбоко вкоренено в мисленето на филипинеца, то се прави напълно несъзнателно.
     Колониален манталитет. Приписват ти ролята на бялата „мам“ (съкратено от „мадам“), независимо дали ти харесва или не. А белите мъже, женени за филипинки, са наясно, че цял живот трябва да издържат и многобройната им рода.

на пазара
на пазара
деца рекламират новооткрит магазин
деца рекламират новооткрит магазин
деца плетат гривнички за продан
деца плетат гривнички за продан

    Ако си се държал даже не приятелски, а просто човешки с някой шофьор на такси като не си демонстрирал чувство на превъзходство, той те запомня и след това издебва да те види седнал в някое кафене и идва да ти иска пари като си измисля сърцераздирателни истории. Това ми се случи. Свикнали са белият да е надут и високомерен, ако не е – значи е слаб и трябва да му се вземат парите. Зад маската на доброта се крие неимоверна алчност. Вероятно бедността ги кара да вършат неща, които иначе не биха вършили… В такива моменти разбирам каква късметлийка съм, че срещнах Агнес, малко хора са като нея.
     Но трябваше да си намеря спътница, за да бъде Стани спокоен за това диво пътуване. И решението на проблема дойде от неочаквана посока.
     – Ким Гурман? Познавам я, тя е приятелка на дъщеря ми! – възкликна Агнес.
Връзката бързо се задейства. „Бялата жена, която е дошла при теб, е приятелка на мама. Не я таксувай като бяла.“ – получи съобщение Ким, без аз дори да знам.
     Да, светът е малък, особено пък Олонгапо. Въпросът беше решен. В Азия разбираш, че истината няма финална версия. Подхранвам толерантността си непрекъснато. Тъй като обещах на Агнес да не привеждам всички под общ знаменател, пояснявам, че всички мои наблюдения се отнасят само за хората, които съм срещала в ежедневието си през тази година и половина в различни части на страната – никой не познава един цял народ и не може да прави обобщения.

Ким с шала
Ким с шала

    След няколко отлагания на пътуването по различни причини, най-после съм на автогарата в единадесет през нощта на 17 април. Рано преди изгрев ще бъдем в Багио. Пристига Ким с пътна чанта и голям плетен шал през раменете в лятната жега (април е разгарът на лятото, над четиридесет градуса е; едва по-късно разбрах колко е важен шалът в пътуването). Въпреки уговорката и предплатен аванс моята екскурзоводка не е купила билети предварително, тъй като смятала, че както преди десет години, по време на нейното студентство, винаги имало билети, така ще има и сега. Билети нямаше, през отпускарския сезон много народ пътува. Също така тя не е запазила места и в никой хотел… Вече бях наясно, че филипинците често забравят обещанията си, които дават лесно и бързо, за да ви зарадват; но стиснах зъби и реших, че това е част от чара на едно пътуване – непредвидените пречки. Наредихме се на опашката за „късметлии пътници“ пред вратата на автобуса с все багаж в ръцете, очаквайки някой от закупилите билети да не дойде… Мина цял час. В последния момент преди да тръгне, шофьорът обяви, че не са дошли четирима и ще вземе от нас, чакащите. Така седнахме и то на добри места.
     Много бързо осъзнах, че не само шал, а и пуловер и дебело палто са нужни в автобуса. Свирепият климатик смъкна температурата до около десет градуса и някои хора започнаха да кашлят. Рязкото и необичайно застудяване се отрази зле на пътниците, които се опитваха да поспят, свити надве. От студа няма къде да се скриеш. Всъщност никой и не протестира, явно са свикнали, а и тук оплакванията не са приети. Както и отказът – няма да чуете „не“, но това не значи, че ще изпълнят молбата ви. На всяка спирка се качваха продавачи на вода и храна, но вкочанените хора не проявиха особен интерес.
     Пътуването с влак е по-удобно и всъщност първите релси във Филипините са поставени точно от Манила до Багио, накъдето сме се запътили, през 1891 според указа на испанския крал Алфонсо ХІІ. Но не са изтраяли до наше време – по-голямата част е била унищожена още от японците през Втората световна война. Помогнали са им американските войски, тайфуните и вулканът Майон, който изригва през 1993 и довършва започнатото.
     Подвижният хладилник се изкачваше леко по невидимата в мрака планина. Височината усетих само по промяната на налягането в ушите. Леката дрезгавина най-после ни избави от кошмара. Пристигаме в Багио! Раздвижваме вдървените си крака и стъпваме на розовата от изгрева улица. Първите звуци, които чуваме, са виковате на продавачите на тахо: „Тахоооо, ягодово тахооо!“ Ягоди, в тропиците…         Спомням си и още нещо характерно за лятната столица на Филипините – боровете! Градът на боровете го наричат. Необичайната за страната прохлада ми действа ободряващо; след повече от година непосилна жега най-сетне природен хлад… И ароматът на бор… Не са като нашите планински борове, но все пак са иглолистни…
Борове и палми – доста рядко и екзотично съчетание…
     Спираме такси и се понасяме в сънения град. Пътуваме дълго и накрая слизаме пред висока стръмна улица – стълба. Ким води, всичко й е познато, уверено се катери нагоре, понесла саковете си. По средата на стълбата спираме, вляво е вратата на малък хотел. Тук ще оставим на съхранение багажа си, докато разглеждаме красотите.

фигура на човек от местните племена игорот - на стръмното стълбище
фигура на човек от местните племена игорот – на стръмното стълбище

    Вече само с по една лека чанта поемаме стремглаво нагоре, когато внезапно ме спира някакъв странен паметник – четирима души в национални носии седят по стъпалата един над друг и са протегнали ръце – всеки над главата на седналия по-ниско. Попитах Ким как се обясняват тези фигури. „Това е наш традиционен обичай – сладко заговори тя. – Следобедите филипинците посядват на приказка и тогава си пощят главите“. Стори ми се уникален паметник…

паметникът на... пощенето
паметникът на… пощенето
същият паметник
същият паметник

    Изгряващото слънце зарумени най-напред високите върхове и после се спусна и погали и нас. Тук лъчите му не се превръщат в пещ на мига, както е долу в низината.
     Колкото повече гледки се откриваха пред очите ми, толкова повече Багио ми заприличваше на Велико Търново. Същите тесни стръмни улички, същите накацали една върху друга къщи, само хората – други…

Багио
Багио

Категория: Изкуство
Прочетен: 2667 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 26.06.2015 16:31
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 486328
Постинги: 145
Коментари: 1092
Гласове: 12255
Календар
«  Юни, 2015  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930