Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022358 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Август, 2014 г.
Филипините (8)- Самобичуването. Великден в Манила. От Наталия Бояджиева

 

Всяка минута от това време винаги ще се възправя в мен рязко и с голяма яснота. Никакви нови впечатления не биха могли да изличат тези, толкова дълбоко вдълбани са те.

Беше отредено тази сутрин да бъде изпълнена с най-разтърсващите преживявания до този момент.


Знаех за кратките драматизации и възстановки /sinakulo/, с които се представят на открито библейски сцени, както и моменти от живота на Исус. Един от любимите е епизодът с Юда и тридесетте сребърника. Актьорите се подбират от общността и, очевидно, когато се избират изпълнители на Исус и Богородица, се изисква много повече от актьорски способности. Понякога се канят киноактьори да играят главните роли.

Но това, което видях, беше шокираща, кървава реалност.

image

началото на процесията

Съпровождаме странната процесия, която ни върна 2000 години назад. Намираме се вече в барангай Санта Изабел, който е един от осемдесетте барангая на град Сан Пабло /барангай – село, квартал, предградие - на тагалог/. В един момент сред навалицата изгубих от поглед тъжната върволица нови Спасители. Накъде отидоха и къде оставиха дървените си кръстове, така и не разбрах. Докато снимах публиката – весела и в някакво нескончаемо розово настроение, в пълен контраст с мъчениците, Полин ме побутна по рамото. Обърнах се и току пред лицето ми изплува забулено лице над гола до кръста мъжка фигура, боса и с бич в ръка. Не можах да го разгледам добре, защото мъжът с резки отривисти движения премяташе камшика отляво и отдясно и той със свистене и с едно особено металическо потракване се забиваше в гърба му. Отскочих назад, за да му направя място, но след него се зададоха нови хора, които ме бяха доближили съвсем.

image

първите каещи се

Дали бяха същите с кръстовете, които се връщаха назад, или други, нямаше как да се разбере заради покритите лица. Този път през челото им минаваше зелен венец, алюзия с трънения. Голи до кръста, изложени на безмилостното слънце, от което филипинците така старателно се пазят по друго време, а панталоните им – най-вече дънки – бяха усукани с въже. Саморъчните бичове /burillo beats/, очевидно предавани от поколения, завършваха с низи от остри бамбукови парчета, а някои – с метални топчета.

image

страшната върволица

Слънцето гореше с меден блясък, лъчите му падаха отвесно над нас. Земята е пресъхнала, попукана, от месеци загубила влагата си. В рехавите сенки на дърветата хората напразно търсеха поне малка разхлада. Звукът на тишината е надвиснал над самобичуващите се. Останалата картина е с включен звук. Те са в този свят, но не от този свят. Стана ми душно, страшно и тясно. Мирис на кръв се носеше в тежкия обеден въздух. Нарезите по кожата кървяха и тези рани те продължаваха да шибат ритмично и в синхрон, безмилостно, в транс.
Явно вървяха отдалеч, гърбовете им се бяха превърнали в кървава маса. Един от тях не издържа на изтезанието и пада, загубил връзка със света, на горещата земя. Няколко приятели хващат за ръцете и краката лекото тяло и го отнасят нанякъде…

image

губят сили

image

миг преди да се строполи

Това вече не е игра, не е участие във великденска пиеса, а е зловеща реалност. Спрях да мисля. Не можех да кажа нищо. Мълчахме в потрес. Защо тези мъже си причиняваха такива неописуеми страдания - както каза Паоло, те надминават и мъките на Исус… Дали са си вменили да спасят света… Няма как да се пита. Чуваш само ритмичното потракване на металните и бамбукови наконечници на бича. С кървящи гърбове те се молят за Божията милост и благословия…


Да видиш миналото като настояще… В Пампанга, провинция в Централен Лусон на северния бряг на Манилския залив, късче от един по-голям свят. Пампанга /”речен бряг” от испански/ е заслужила честта да бъде един от осемте лъча на слънцето в националния флаг заради бунта й срещу испанската власт. А Сан Фернандо – нейна столица, е и столица на разпятията във Филипините. Хиляди се стичат всяка година, за да наблюдават зрелището.

image

девойките - със свои теми за обсъждане

image

контрастът с публиката е голям

Страстната седмица /Semana Santa/ е тържествен момент за католиците, най-важният религиозен празник. Испански мисионери са въвели ритуали като самобичуване и възстановки на кулминационната трагедия в живота на Исус – пътя към Голгота, последните седем думи на Христос на кръста и разпъването му. Исус е умрял на кръста, за да изкупи греховете ни, от любов към нас. Както е написано в Библията, той е бил подиграван, унижаван и измъчван преди това. Носил е своя кръст към Голгота, после е прикован към него и страдал неописуемо, припомня Църквата на Разпети петък.

Умъртвяването на плътта се извършва от някои християни през по-голямата част от християнската история, най-вече в католическите манастири. През ХIII век група римокатолици са поставили началото на тази практика в нейния екстремен вид. Ранните християни са смятали, че тялото е зло и трябва да бъде контролирано. Телесното наказание показва разкаяние за греха, по-лично изразяване на вярата, крайна версия на покаянието. Но през ХIV век Римокатолическата църква ги осъжда чрез отлъчване. Публичното самобичуване остава обичайно във Филипините, Мексико и другите страни с испанско колониално минало. Практики като гладуване, лишаване от сън и самоизтезание са известни за постигане на необичайни състояния на съзнанието. Необикновено състояние на недействителност.

image

дамска публика

image

навалицата е голяма

image

и самоделен всъдеход участва в шествието

image

великденска декорация край пътя

Дали искам да видя как страдащите лазят по разкървавените си колене последните стотина метра до църквата и как после трима от каещите се буквално ги приковават на кръста… Някои kristos биват разпъвани за петнадесети или двадесети път. При всяко замахване с чука към гвоздея в ръката на човека, тълпата изревава, изтръпнала от ужас. След няколкочасово висене на кръста в непоносимата жега, когато се почувстват пречистени от греховете, клетниците биват свалени… живи, слава Богу! Пренасят ги на носилка. Закарват ги в болница за инжекция против тетанус. Гледката ми се стори прекалена дори за моите здрави нерви.

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

Защо го правят? Но най-важното, както винаги, е неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. „Защото Исус ме призова”, „Защото искам да измоля Божията милост да оздравее тежко болният ми брат, сестра, майка, баща”, „ Защото съм дал panata /обет/, че ако Бог чуе молбите ми, ще оставя да ме разпъват двадесет или тридесет години поред”, „Покайвам се за греховете си”, „Защото имаме семейна традиция от поколения и аз не мога да я наруша”, „Благодарен съм за нещо добро, което ми се е случило”. По-късно Кими с гордост ми обясни: „Това е филипинска традиция, знак на вяра и покаяние. Не, не ги боли забиването на гвоздеите, аз съм питала”.

Събрах и още мнения. Повечето католици разбират и одобряват този стар ритуал, но някои се срамуват от него и го осъждат: „Екстремисти! Това е лудост! Тези каскади са от суета и гордост. Всичко, което трябва да направим, е да се покаем за греховете си и да приемем Исус като наш Спасител и Бог на живота ни.”

”Това, което правят, е грях и обида към Бог. Не бива да се имитира това, което Исус е направил на Голгота.” „ Не е за гордост, нито се издигат така в очите на другите, но такъв е техният начин да се почувстват свързани с Исус. Искат да изпитат това, което той е чувствал и да покажат своята преданост към него. И така да се доближат до Бога.”

„Това самостоятелно публично нараняване не е необходимо. Христос е изкупил нашите грехове. Повече жертви и саможертви не са нужни, нито проливане на кръв. Исус казва да вярваме в него, а не да се приковаваме на кръста.” Католическата църква е остро против тази форма на жертвоприношение, в която участват всяка година стотици вярващи. Медиите я наричат езическа и варварска. Но нищо не може да я спре.

Някои култури запазват по-стари обичаи. В конгломерата от 7100 острова и днес много древни племена практикуват церемонии, останали от предците. Да благодарят на своите деди и да се помолят на боговете – с това са свързани техните вярвания. Великденските ритуали също се приемат сред нехристиянските фолклорни ритуали, които изместват екзотичните за филипинците сложни испански католически церемонии. Ето как се смесват двата вида вярвания – разпространено поверие е, че човек може да получи свръхестествена сила в нощта на Добрия петък, ако извърши определени ритуали. Това може да стане, ако се стои под струпаните цветове на банановото дърво в очакване на талисман, който по магически начин може да се спусне в устата на човека в полунощ. Друг обичай е изпробване на амулети в дълбоките гори на окултната планина Банахау /блатен глог/.

В продължение на векове духовниците са се оплаквали на висок глас, че много филипинци, особено в селските райони, където те живеят преобладаващо, ходят на църква само три пъти в живота си – когато ги кръщават, когато се женят и когато телата им участват в последните ритуали. Това е преувеличено, защото филипинците ходят на църква, за да присъстват на същите тържествени церемонии и на техните роднини и приятели, а те се много, много. При всички положения духовенството би преценило това оплакване като несъществено, съпоставяйки го с отчайващата смяна на вярата при някои – те заменят християнството с исляма, привлечени от големия брой разрешени съпруги – четири! Има и такива случаи…

Но сега сме на другия полюс – при най-преданите и всеотдайни католици, които жертват плътта си в името на вярата. От една страна – ужасно, от друга – трогателно…

„Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде” – казва мъдро китайска пословица. Всеки от нас си има свой собствен свят, но всички сме част от едно цяло… От едно цяло…

image

зрителите се смесват с мъчениците

image
   празнична суматоха пред църквата "Светият кръст"

С чисто сърце мога да нарека филипинската религия – народен католицизъм. Тя е една от характеристиките на тяхното общество и е от жизнено значение за разбиране на филипинския характер.

Категория: Изкуство
Прочетен: 2088 Коментари: 4 Гласове: 9
Филипините (7)- По пътя към Манила От Наталия Бояджиева 

 

ДЕЦАТА НА СЛЪНЦЕТО

Това не е бергенският дъжд, който вали хладно и методично, със завидно упорство цяла година, без отпуска и денонощно. Равно, равно… Филипинският е дъжд със съвсем друг характер – много по-емоционален и избухлив. Както се развилнява, така и бързо му минава, без сянка от злопаметност. А е и топъл, както въздухът и земята, която го попива. Мусонен. Не е подтискащ, нито скучен – кара те да мечтаеш за пътешествия, след като спре. Дробовете се изпълват с тръпчиво – сладостния мирис на цветя, мокра зеленина и земя. Понякога вали и през слънце, като на шега, колко пъти вече дяволът се жени. Но в някои дни влагата, примесена с жегата, създава усещането, че сте потопени в горещо лепкаво желе… Често силен вятър възвестява началото, небето почернява и се спуска заплашително ниско. Гръмотевиците трещят достатъчно дълго, за да внушат страхопочитание сред земните твари. След увертюрата и първите едри капки, пороят се хвърля безстрашно надолу като водопад. Непробиваемата водна стена се лее с часове, след това също така внезапно спира и слънцето се усмихва: „Разбягахте се, нали? Спокойно, тук съм, няма да ви изоставя.” И това се повтаря всеки ден – от юни до ноември. Стигна се дотам, че ако не вали два – три дни, се затъжвам…


Но не навсякъде е така. Тук сме закриляни от планините Редондо, Сусонг Далага /в превод от тагалог Момини гърди/ и Балинпуйо. На други места обаче нямат този късмет, природата показва зловещото си лице и откъм Тихия океан често ги връхлитат тайфуни с трагични опустошения… В средата на юли през Филипините премина тайфунът Гленда – първият за сезона. Скоро очакваме Хенри – вторият. Докато премине цялото страшно сборище – към 20 такива свръх бури, ще мине и септември.

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

За щастие Гленда ни удари с опашката си само, но от Манила прибра двадесет човешки живота… В нашата провинция Замбалес се задоволи само с изтръгнати дървета и наводнени къщи. Високата зелена стена на джунглата проредя - откриха се прозорци от падналите дървета, корени сочат към небето… Вятър с бързината на мисълта и водопади - няколко часа. Хората се молят на божията милост, защото нямат друго оръжие срещу стихиите. Свикнали са и очакват всеки нов удар с горчива обреченост. Евакуират се хиляди хора, но все пак не минава без жертви…

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

Вали на поразия… В Олонгапо улиците редовно се наводняват, полуголи деца скачат радостно във вода до кръста, наслаждавайки се на топлата баня.

image

наводнени улици в Олонгапо

image

само за децата е радост

Но на излезлите от тяхната възраст не им е толкова весело, чудят се как да преплуват, за да стигнат до целта си. А тук, в Свободната зона, американците са направили прецизна отводнителна система за своята военна база, вече бивша. Иронията е, че тя е свободна само за тези, които живеят в нея. Филипинците извън Зоната се подлагат на полицейски проверки на подстъпите към Района на богатите и трябва да имат основателна причина да влязат – например да работят като хотелски  персонал. Трябва да докажат това с карта, която показват на поста. Втората ирония е, че американците отново се завърнаха, или поне военните им части – след 23 – годишно отсъствие… image

полицейски пост на границата със Свободната зона

Когато вали дълго и се събере повечко вода, от високото се смъкват с нея всякакви влечуги и земноводни. Градинарят изкопава трапове – капани за вараните, така хвана този на снимката, охранен е, ще му вземе едно 300 песо на пазара (десет лева). Водният варан е вторият по големина гущер в света след комодския, достига два метра дължина. Мускулестото му тяло завършва с мощна странично сплескана опашка, която използва за бой, а и за да пори водата. Съскаше заплашително и отчаяно, докато градинарят го отнесе нанякъде с вързани крачета…

image

воден варан

По тъмно гръмва мощният мъжки хор на жабите бик и напълно засенчва квакането на по-обикновените жаби. Звукът е нещо средно между оркестър от контрабаси и зимна виелица, която ми звучи много уютно в жегата. С него мъжете си търсят дами, но изглежда са толкова много, че жените никога не достигат и винаги при силен дъжд ще чуете плътното им и монотонно бучене. Заради него носят това респектиращо име. Въпреки агресивния си характер жабокът бик е много грижовен баща. Той пази яйцата, скривайки ги в гласовата си торбичка, като ги гълта. Щом се излюпят поповите лъжички, той ги пуска на свобода и следи дали са в безопасност. Жабешките бикове ядат всичко, което няма първо тях да изяде. Живеят до тридесет години, ако не ги хване някой филипинец за храна…

image

жаба бик в ръката на охраната

Всяко създание, всяко насекомо или животно има своето неповторимо място в живота. Те са точно толкова важни, колкото сме и ние.

Но тогава беше април – разгарът на лятото, наближаваше Великден. Тази година нашият и римокатолическият празник съвпаднаха. Умувахме с Полин как да го посрещнем в Манила, където тя живее със семейството си.
– Няма да са отворени музеите – предупреждава ме, - а само църквите.
– Ами чудесно, ще видя тях.
Взеха ме с колата рано, както обикновено. Не ние хващаме пътя – пътят хваща нас, мен поне ме е хванал здраво…

Добре, признавам, Антонио, лятото ви е по-горещо от зимата. Зимният термометър се издига на не повече от 32 градуса, а летният преминава спокойно 42. При това в Субик има лек намек за полъх откъм морето, а в Манила – нито следа. Най-хладното място в цялата страна е град Багуио, високо в Кордилерите. През 1903 той е определен за лятна столица и правителството се прехвърля там през април и май, за да избегне жегите в низината.


Слънцето стана, и аз след него. Днес е 18 април – Добрият петък от Страстната седмица, по нашему Разпети петък. Малък куфар за три дни и зареден фотоапарат.

Паоло и Полин са весели и радостно възбудени от предстоящото пътуване. Ще ми покажат столицата – техния роден град, и то точно на този светъл за всички християни празник. Когато са двамата, шофира Паоло – той е kuya – баткото, който се ползва с голяма власт и авторитет в многобройното филипинско семейство, почти като втори баща. Така, както Полин е ate – най-голямата сестра, тя е заместник – майка. Грижи се за по-малките си братя и сестри и носи отговорност пред родителите си, като така се подготвя и за майчините си задължения. Самите те впечатлителни и любознателни младежи, приятелите ми спираха навсякъде и ми обясняваха всичко, което ме интересуваше.

Пътувахме около час, когато стигнахме един стръмен разклон. Вниманието ми беше привлечено от групичка хора, спрели под едно дърво на сянка. Необикновено беше това, което носеха двама от тях – огромни тъмночервени и черни кръстове. Слязохме от колата, блъсна ни в лицата страшната жега и ни взе дъха; зачакахме да наближат странниците. Скоро се изравниха с нас и продължиха, без да ни обръщат внимание.

image

първата група се задава

image

почивка под дървото

image

участници в изкачването на Голгота

Настъпи тишина – тишината на изненадата. Двама млади мъже носеха дълги пурпурни роби, пристегнати в кръста с въжета. Единият беше бос. По един водач държеше другия край на въжето и го подръпваше, насочвайки младежите по пътя – те не го виждаха добре, тъй като лицата им бяха напълно покрити с червени кърпи, завързани на тила. Не ги виждах и аз, можех само да си представя колко изтерзани бяха и как потта се стичаше по тях.

image

кръстът разсича хоризонта

image

новите Спасители и техните помощници

image

на границата на силите си

image

юношески ръце

image

странното шествие

Полин ги попита откъде идват и с лека усмивка, по обичая, ми предаде, че селището им се намира на един час път с кола от тук, Паоло се хвана за главата уплашен – тези хора са тръгнали пеша още през нощта… Филипинският обичай повелява, когато се говори за нещо страшно или болезнено, за болест, смърт или бедствие, човек да се усмихва – така повдига духа на другите, които го слушат и заедно си дават кураж, и превъзмогват мъката. Усмивката скрива много неща – страх, болка, мъка…

Моите спътници знаеха за тази традиция – самобичуването през Добрия Петък, но за първи път виждаха това на живо. За тях също беше травмираща гледка.

Откакто съм в тази страна, попадам непрекъснато в различни епохи, като че ли съм в машина на времето. Бях в Каменната ера, сега съм в Средновековието и едновременно във времето на разпъването на Спасителя….

Тръгнахме с Полин като зомбирани след тях. Къде ли отиват… Паоло ни следваше бавно с колата и когато жегата ставаше болезнена, ние влизахме за малко при него да се охладим. Отдолу се изкачваха по склона нови и нови групи млади хора – пак така - дълги роби, лица, закрити от червен плат и дългите кръстове, подпрени на рамената им, а краят им, вече изтрит с годините, се влачи по асфалта. Мълчат и вървят. Току някой се свлече и коленичи, треперейки от умора, или пък седне на земята. От време на време приятелите им, които иначе ги подкрепят по тежкия път към Голгота, ги удрят с пръчки, за да подсилят мъките им. Без злоба, като нещо, което се разбира от само себе си. Помагат им в постигането на целта.

image

пътят е дълъг

image

мъчениците не са сами

image

край пътя

Поставила съм си предварителната задача да преодолея предубежденията си и да пристъпвам към различната култура и нейните носители с отворен ум и непредубедено, да подхождам към екзотичното и дори екстремното със съпричастност. Но това е нещо, което не разбирам. Как да се отпусна и да наблюдавам активно като гледката ми причинява болка. Какво правят тези младежи, защо се подлагат на това страдание; имитират Христос ли…

Накрая реших, че за мен са по-важни техните специфични вярвания и убеждения, какво е разбирането им за морал, а не да измервам доколко това разбиране се различава от моето.

Дълго вървяхме сред доброволните мъченици, докато стигнахме един импровизиран навес от пръти и сухи листа на бананова палма, явно подготвен за празника.

image

навесът

Под сянката му ме посрещна неочаквана гледка – сред тържествена обстановка, пред опънато червено платно, седяха на столове, облечени в бял плат, мъж и жена с микрофони в ръце. Пред тях на маса със снежнобяла покривка бяха поставени статуи на Богородица и на Исус, както и Светото писание. Двамата четяха откъси от него за насъбралата се публика, също предимно от млади хора.

image

говорителите

image

прежаднели и изнурени

Като видя дългоочакваната сянка, единия от страдалците го напуснаха и последните му сили и той се просна без дъх на асфалта с лице надолу, а ръцете – разперени настрани. Фигурата му образуваше жив кръст.

image

жив кръст

Червената плащеница, потъмняла от пот, покриваше тънкото, изтощено тяло. Никой не се смути от гледката, всичко върви по познатия за филипинците сценарий. Нали и Божият син три пъти е падал, докато изкачи хълма. Една девойка – без да бърза – му подаде шише с вода. Момчето пи жадно и се пооживи. Всички го чакаха мълчаливо да си почине с лица външно спокойни и нищо неиздаващи - като на всички хора от Изтока.

image

милост

image

като сцена от филм

image

решили са да спасят света или себе си...

image

нова група се задава

image

почивката е кратка

image

и отново - напред

image

публиката пристига с джипнита, триколки и на мотори

image

статуя на светец върху кароца /подвижна платформа

Удиви ме това спокойствие на младата публика и пълната липса на съчувствие. По тях се четеше по-скоро увереност, че така е било вече стотици години и така трябва да бъде – традицията трябва да продължи. А настроението да е празнично.

image

Божията майка

image

Великденско настроение

image

плащениците вече са свалени, но лицата остават покрити

image

публиката

image

последни метри

image

публиката - празник е!

image

а, чужденка! /единствената чужденка съм/

image

публиката върви с мъчениците

Но напред ни очакваше още по-страшна гледка…


Категория: Изкуство
Прочетен: 2501 Коментари: 8 Гласове: 7
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022358
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Август, 2014  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031