Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022333 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Септември, 2015 г.
 
       ФИЛИПИНИТЕ 22 September 26, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

Дали да сравняваме народите

Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба.
Помолиха ме да съпоставя китайския и филипинския народи. Замислих се над задачата с ясното съзнание, че няма как да се сравняват цели народи. Сърцата на хората са като дълбоки кладенци, никой не знае какво има на дъното им. Можем само да предполагаме по онова, което от време на време изплува. Пазя се много от обобщения, затова ще сравнявам само на основата на хората, които лично познавам. Идеалният случай е да се чувстваш добре навсякъде. Намирам приятели по всички места, където съм живяла и те ме правят щастлива.
И така – опасно е да се сравняват народите – винаги ще остане някой обиден. Но не можах да откажа на молбата и – ето ме в ролята на сравнител… Прилики почти няма в световъзприемането на двата народа, само разлики се гонят из главата ми. Честно казано, филипинците много повече приличат на латиноамериканските народи, отколкото на северния си съсед. Слушах разказите на позната колумбийка и на Линда за живота в Еквадор – испанците са оставили траен отпечатък в психиката на покорените от тях народи. Някои обединяващи черти са: двойствена природа, притворство, лесно обещаване и трудно изпълняване на дадената дума…
Китайците, които срещнах, са хора мили, сърдечни, открити и непосредствени. Гордо се опират на хилядолетните традиции на древния си народ, който никога не се е съобразявал или приспособявал към нашественицитие, а е извоювал свободата си. Няма го филипинското раболепие към белия човек, само любопитство и радост от общуването.
Двама души може да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно. Китаецът вижда в японския окупатор само враг и до днес не иска да купува японски стоки, нито да ходи на туризъм в Япония. „Японците няма да получат моите пари!“ – отговори яростно Сун на въпроса ми дали ѝ се ходи в съседната страна. Точно противоположно е отношението на филипинеца към американския господар. Между 1898 и 1911 г. – период, в който продължава Филипино – американската война – около един милион филипинци (от тогавашното седеммилионно население) са намерили смъртта си в борбата да сложат край на американската окупация. Напразни жертви. Никой вече не си ги спомня, национална амнезия.

imageГрадският музей на Олонгапо

Днес в Градския музей на Олонгапо американският период е илюстриран с фигури на проститутки, без никакъв упрек – ето, имало е поминък за населението… (вижте снимката). „Знаеш ли защо харесваме американците? – предизвикателно ми обясни Ким. С невярващи уши чух:  – Защото говорят на малко име и защото ни оставят добри бакшиши!“. Съкрушителни доводи. Лоботомия на ценностите.

imageв музея – американски патрул проверява местните на влизане в Олонгапо imageамериканският период в града imageубийството на кмета на Олонгапо Джеймс Гордън на 20.2.1967 г. imageглавата на вожда Уло-нг-Апо, намерена отсечена на брега imageжители на Олонгапо почистват след изригналия през 1991 г. вулкан Пинатубо

Дори името на страната, дадено ѝ през 1543 г., е в чест на испанския крал Филип Втори, завоевателя. Населението е пръснато по седемстотин острова от общо 7107 и говори на 171 езика, които нямат нищо общо помежду си. Тагалог е създаден, за да се разбират сънародниците от всички краища, но много от племената и досега не искат да го учат и да го говорят. Тук, в Субик, се говори, но пък повечето не могат да четат и пишат на него. Учителите по тагалог обикновено говорят в час само на английски, как децата да научат родния си език. А преподавателите просто са загрижени да подготвят учениците си за живота… Не може да става и дума за общи традиции, обичаи и културно наследство, голямо е разнообразието в закони, нрави и вкусове. Културен кръстопът, където малайци (това е старото име на всички островитяни от Мадагаскар до Филипините), индуси, араби, китайци, испанци, американци и много други са си взаимодействали и са изградили уникална расова смесица. Необичайното съчетание от черти на днешните жители биха хвърлили в недоумение и най-опитния антрополог. Нито статистиката при преброяването, нито някой друг се е захванал да проследи странните кривулици на родословните дървета на милионите филипинци. Впрочем над една пета от населението на земята са деца от смесени бракове. На планетата не остана място, където коренното население да не се е смесило с представители на имигранти (една болна за Европа тема в момента). Може би изключение правят само арктическите ескимоси, които от седем хиляди години живеят в малки родствени популации и при тях генетични увреждания не се наблюдават.
Южните острови са ислямизирани още през петнадесети век вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, което е създало свои собствени, но непризнати от света, султанати. Имат независимо правосъдие и образователна система. Днес тези хора са обхванати от сепаратистки настроения, добре въоръжени, в сложни отношения и чести схватки с правителствените войски.
И още нещо. Ако Великата китайска стена е защитавала народа от външните врагове, то Интрамурос (градската стена на Манила, строена 150 години) е илюстрация за дискриминация спрямо местните, наречени от колонизаторите индиоси. Въпреки че била построена от работници индиоси, тя служела на испанското духовенство и благородници. Местните не можели да влизат, освен за да работят като прислуга. И днес тази традиция продължава в „Свободната зона“ Субик, където живея (бивша американска военна база). На подстъпите мостове към Зоната полицейски постове пропускат само работещите в нея, а чужденците – без проблеми.
Предците на китайците са китайци, на корейците – корейци. А на филипинците – островитяни от близки и далечни места, които са се заселили тук някога, въпреки двадесетте действащи вулкана и тайфуните. А също и малко китайци, на които им е харесала красивата природа и целогодишното слънце; и Бог знае колко още други видове кръв са се влели в жилите им. Всъщност много народи са се лакомили за тази територия… И много са оставили следи. Трудно може да се изгради национална гордост и патриотизъм сред доскоро враждували племена. „Ние нямаме традициите на Китай и Япония – разказва с плътен баритон Беа, трансексуален човек, роден като мъж с името Бруно. Познавам я от фитнеса. – Нашите предци са малайци и заради бедността сме принудени да правим много жертви. Жертваме дори любовта. Да, много чужденци се шокират от гримираните и с ярко червило мъже, които крачат по улиците. Мога да ти кажа, че като жена мога да припечеля повече, отколкото като мъж. Имам малки братя, които трябва да изуча; баща ни почина. И така, отидох в Тайланд и си направих операция за смяна на пола, по-евтино е. И вече съм жена…“ – завърши спокойно разказа си Беа (за име си е избрала първите букви от думата beautiful (красив).
Разбира се, не навсякъде в страната е така. Олонгапо е най-близкият до бившата американска база град, неслучайно филипинският ежедневник „Philippine Daily Inquirer“ го нарече „града на греха“ миналата есен, когато американски военен уби транссексуален младеж в един хотел.
Ето ги накратко някои от най-фрапиращите разлики в манталитета на китайци и филипинци. Херодот отбелязва, че всяко общество счита своите собствени възгледи, вяра и бит за по-добри от останалите. Според релативизма истината и моралът са относителни и трябва да се разглеждат само от гледна точка на историческия контекст и преобладаващите принципи и норми. Разбирането за добро и зло са въпрос на социално споразумяване и по този начин нямат универсална валидност. Те се променят и различават от епоха на епоха и в различните култури и ситуации. Обективното познание на света е невъзможно и няма обективна истина. Абсолютизмът обаче отговаря повече на моята нагласа, че съществуват универсални етични стандарти, които са непреклонни и абсолютни. Има очевидни морални истини, също както има и очевидни факти за света. Например малодушието е лошо качество. Героите заслужават уважение. .. Но, както е казал Достоевски: „Нахрани, пък тогава искай добродетели“.
Приемаме, че очарованието на Филипините е и в етническото им многообразие. Преснех и шест снимки от фиести в различни градове на страната, правени от талантливия местен фотограф Алън Фабриканте, за да го покажа.

imageтанц на предците imageфилипински фолклор imageфилипински народни танци imageфиеста imageфилипински танци imageтанцова фиеста

А сега ще ви върна в Илокандия – това е името на родното място на народа илокано (или илоко). Третата по големина филипинска етнолингвистична група обхваща девет милиона души в Северен Лусон и планината Кордилера. Говорят илоко – подгрупа на австронезийското езиково семейство. Австронезийските им предци са дошли на остров Лусон с билоги (лодки – стрели) през Желязната епоха. Хранят се с варени зеленчуци и сладководна риба, а любими лакомства им са бели ларви на мравки и „скачаща салата“ – живи скариди, полети със сок от каламанси (малки лимончета).

imageилокано imageв Илокандия imageмладежи в носии от Кордилера imageнощем в парка на Багио

Споменах за храна и срещнах гладния поглед на Ким – 11 часа е, обедно време. „Добре, че нямаш изискванията на корейските ми клиенти за техен национален ресторант“ – одобрително ме погледна тя. Не, моите изисквания са други – за българска храна или поне за европейска…, което е по-трудно за намиране. Подминахме няколко филипински закусвални и най-после спряхме в една пицария – това е най-европейското място в града. Блюдата са неутрални, по световната рецепта „Да не обидим никого“ и се понасят добре. В Азия хората вярват, че храната е едно от най-големите удоволствия и му се посвещават със страст.
Откакто свят светува, хората мечтаят всичко да е такова, каквото няма да бъде. „Умирам, без да видя зората да осветява моята родна земя. Вие, които трябва да я видите, приветствайте я…“ (Хосе Ризал)
Слънце и слънце, и слънце, с очите си гребвам и вече съм богата. Под дългата светлина на вечното лято имаме време за още няколко места, преди да потеглим вечерта към Банауе. Тук горе времето е разредено и забавено още повече, отколкото в низината. Искам да проникна дълбоко в тази страна и да я разбера. А дали наистина трябва да сравняваме народите…
Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 2496 Коментари: 5 Гласове: 9
Последна промяна: 29.09.2015 13:51

  ФИЛИПИНИТЕ 21 August 30, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

ФИЛИПИНИТЕ 21
Кордилерски къщи
Нещо и за корейците

    Мина и сватбата на сина ни – прекрасна като сън. Задомени са вече и двете ни деца.
А ние се върнахме обратно в топлата страна, където ще останем още няколко месеца. Да пътуваш е да откриваш, че всичко, което знаеш за друга държава, е грешно.
Сутрин рано през прозорците нахлуват трелите от надпяването на чудновати пойни птици. Черният гарван слуша, слуша и внезапно решава да сложи край на всякакви конкурси по изкуствата с арогантния си грак като прехвърча тежко насам – натам. Сега му е времето, в дъждовния период. Тази година обаче дъждовете са малко, та местните започнаха да се тревожат за реките и за реколтата си от ориз – основна храна за тях. Едно момиче ми беше казало, твърдо убедено: „Ако не ядеш ориз, ще умреш“, тя така знае. Има още месец и нещо до края на дъждовния период, може би небесата ще се отворят благосклонно над бедната страна.
    Връщаме се отново в Багио през летния април. Излизам доволна от малкия, но богат с история университетски музей, понесла частица от нея във фотоапарата си. Лицето на Ким не изразява нищо – тя просто бърза към следващото любопитно за мен място, селото Там – ауан.

imageвходът към село Там Ауан imageграфити върху укрепителната стена imageсъвременна украса imageпазителите на оризищата imageносия от провинция Калинга imageателие на местен художник imageтук пихме кафе

    То не е истинско село, в къщите му обаче може да се нощува срещу заплащане от петстотин песо. Къщите носят духа на кордилерците – техните домове, съхранени тук, са разхвърляни артистично из стръмната стъпаловидна градина. За съжаление вече са на изчезване, което прави събраните образци още по-ценни.

imageдап – ай – за обучение на момчетата

    Пътеката се вие право нагоре по склона и се губи в бухналата зеленина. Купих билети и тръгнахме по разноцветното нанагорнище. Короните на палмите се полюшваха като водорасли, развявани от течението. Тънките езичета мъгла, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение, ме изпълни с чувство за нереалност. Извиках няколко облака да ми правят сянка.
Първата от поредицата къщи на планинските племена в Кордилерите е дап – ай /dap-ay/. Тя играе много важна роля в живота на хората от Сагада. В старо време е служила за обучение на подрастващите момчета от селото. Старците са ходели там през нощта, за да разказват на юношите за текущи събития, мненията си по даден проблем, да споделят опита си и плановете за бъдещето. Слушайки тези истории, момчетата са добивали мъдрост и са формирали житейските си ценности, за да станат истински зрели мъже – отговорни и готови да се справят с предизвикателствата. В тази своеобразна школа те са се учили и да правят масаж и други техники за отпускане на тялото след изморителния ден, както и да лекуват главоболие и болки в гърба. Дап –ай се откриват и в други части на Кордилерите. Те са служели и за съдебна палата на селото – старейшините са се събирали там, за да решават различни важни въпроси за общността.
    Къщата на племето ифугао е наглед семпла, но всъщност с доста сложна конструкция. Строена е през 1923 г., без пирони и е пример за точността и за строителния талант на ифугао. С рунтав и прихлупен покрив от слама и листа и повдигната до височината на раменете, изработена от твърда дървесина, тя може да служи на няколко поколения само с периодични поправки на покрива.

imageдуклиган – трапезарията е под къщата

    Колибата на плодовитостта се нарича „дуклиган“. В нея живеят семейни двойки, след като в течение на една година не им се е родило дете. Шаманът изпълнява ритуал и съпрузите могат да останат в хижата един месец. Ако и това не помогне, мъжът има право да си намери друга жена, въпреки че бракът е още в сила. Цикълът се повтаря и тогава вече и жената може да си намери друг мъж. Целта е да се определи кой от двамата е бездетен.

imageкамбанки над пътеката imageвървим по карта imageфигурата е на духа – пазител на оризищата imageнад рекичката imageгледка към Багио imageкъщи в Багио

    Най-голямата ифугао къща е батад. В нея има и полуетаж, а капандурата предлага изглед към залез слънце. Мебелите също са дървени – от тежко, твърдо и здраво дърво; те се предпочитат и от по-заможни филипинци от низината. Стените и подът са от същото дебело дърво, което прави дома хладен, когато навън е горещо и обратно. Тъмнината вътре се подсилва от саждите от огнището и от борината, която гори вместо лампа. Колибата анаба е най-старата, строена е през 1898 г., кухнята ѝ е все още запазена и функционира. А най- малката – нагор – е само за трима обитатели. Отвътре домовете са естествено вентилирани – стените често не достигат до тавана (така се строи и сега) и това дава възможност на въздуха бързо да се обменя. Нашият израз „Затваряй, че става течение“ в тропиците е съвсем непонятен.
    Ким не знаеше всичко това, не го знае и досега, просто не я интересува. През цялото време тя не ме попита и нищо за света, от който идвам. Наследила е туристическото бюро от майка си и смята да продължи бизнеса. Трябва ли да обръща внимание и на забележителности… По-късно показах снимките на други хора и те ми обясниха. С лек укор тя се обърна към мен: „А корейците, които доведох тук веднъж, разгледаха много бързо всичко…“
    Корейците. Новите американци, новите господари на страната…
„Те дойдоха без предупреждение, стичаха се почти незабелязано, докато не станаха твърде много, за да бъдат игнорирани – разказва Агнес. – Изведнъж се видя, че те са практически навсякъде във Филипините – в моловете, в университетите, в най-скъпите курорти, дори и по местните телевизионни предавания.“

imageкорейска църква в Свободната зона imageблизо 40 процента от корейците са християни imageстоловата в църквата imageв корейската църква imageгледка от църквата

    В момента южнокорейците (за кратко ще ги наричам „корейци“) са във всички филипински градове. Нещо повече – те са си устроили свои градове – с църкви (доминиращите религии са християнство (от 1784 г.) и будизъм), хотели, училища, ресторанти, масажни салони, както и курортни комплекси и гигантски производства (както е  корабостроителницата „Ханджин“ – една от най-големите в света).

imageцеремония по именуването на новопостроен кораб в “Ханджин” imageледена скулптура по случай именуването на кораба

    Продължават да нахлуват в страната и вече са я завладели, а филипинците ги посрещат радушно. Няма и четири часа път със самолет от Сеул, населението тук е англоговорящо, животът е значително по-евтин и тук са едни от най-прекрасните плажове в света. В същото време корейците внасят долари с кофи – като преки инвестиции и като потребление. Развита страна с висок стандарт и четвърта най-силна икономика в Азия, Южна Корея е на първо място по чуждестранни инвестиции, следвана от САЩ и Япония. Работят повече от 250 големи техни фабрики в специалните икономически зони тук.
    Но вместо да свикват с всичко филипинско, чужденците явно предпочитат да донесат Корея с тях и да се придържат към себе си. Общностите им са разпръснати из цялата страна (както става и с китайците зад граница). Живеем в общество, в което хората се местят от едно място на друго, носейки домовете със себе си в сърцата и умовете си.
    Корейската вълна е започнала в края на 90 – те години. Хиляди корейски ученици и студенти се тълпят в топлата страна по време на училищните им ваканции – януари – февруари и юли – август, за да изкарат курсове по английски. Привлечени от достъпното обучение и по-евтиния живот, мнозина остават и за по една година. Безброй английски езикови центрове само за корейци са пръснати навсякъде.
С други думи, корейците са във Филипините, за да останат. В сравнение със студения и скъп Сеул, в чийто столичен район живее половината от петдесетмилионното население, тропикът е рай и за пенсионерите. Изглежда, че поколения корейци ще бъдат една голяма част от местния живот за години напред – от студенти до баби и дядовци, дошли да почиват на морския бряг.
    Ергените, които имат късмет да не са първородни синове, бързо се ориентират и си избират партньорка сред местните жени. Първородните нямат право да се женят за чужденка. Това е една от най-хомогенните в етническо отношение държави в света. Еднорасовото общество обаче е на път да се изпъстри и да стане доста шарено. Южна Корея има най-ниската раждаемост в света, очаква се населението да намалее с 13 процента до 2050 година. Вълната от емигранти към Щатите, Канада и Австралия също отнася много хора извън домовете им. Други пък заминават за топлите страни като Тайланд и Филипините, защото там се живее евтино и лесно.
    Говорила съм с корейци на всякаква възраст. Лий е на 35, но според тамошните обичаи още му е рано да се жени. Накратко и набързо ми разказа живота си. Дошъл е тук да работи, но и да си намери жена. Не иска да живее в родината си, там изискванията към младите мъже са изключително високи, трябва да отговарят на редица условия, за да предложат брак. Неслучайно в Страната на утринната свежест има най-много случаи на самоубийства от всички индустриализирани страни в света. А тук всичко е някак по-лесно и опростено. Корейците са най-желаните ергени за филипинките – богати като американците, а има и млади сред тях. Безброй примери потвърждават, че мъжете от по – богатите народи си намират лесно жени по тези места.
    Общото между двата азиатски народа е силното американско културно влияние следствие на военното присъствие, холивудските филми и бизнес връзките. Южнокорейският говор е наводнен със заети английски думи, които са използвани по нестандартен начин. Изкривения език наричат конглиш (корейски плюс английски) по аналогия с чинглиш (китайски плюс английски) и таглиш (тагалог и английски). От севернокорейска гледна точка това е още едно доказателство, че на юг от границата се простира една американска културна колония, в която обаче за шестдесет години са дезертирали 23 000 севернокорейци. Южните мислят с тъга, че братята им на север живеят в затвор. Правителството има програма за северните съседи – помага им при намиране на работа, но малцина са щастливците, които могат да се възползват. Хората от двете страни – Северна и Южна Корея споделят един език, история и култура, датираща от преди пет хиляди години. Но 10 милиона корейци остават разделени от своите семейства от 1948 г. насам.
    – Лий, как така всички корейци, които познавам, носят фамилия Ким или Лий?
    – И Парк – добавя той със загадъчна усмивка. – Половината ми сънародници са с тези три фамилии, а Лий е всъщност една от най-разпространените фамилии в света – над сто милиона души се обръщат на нея.
    После младежът ми разказа, че оскъдността на фамилните имена се свързва с дългата феодална история на полуострова и сложните му отношения със съседите Китай и Япония. За имената корейската аристокрация е използвала китайски йероглифи по моделите на конфуцианското именуване от пети век. През по-голямата част от историята само елитът е имал фамилни имена. Благородниците са приемали имена, с които да направят правдоподобно твърдението, че имат предци от Китай – страната, от която най-много се възхищавали. Имало е само няколко такива. Когато в края на 19 век и обикновените хора са започнали да придобиват фамилии, те са сграбчвали някоя от вече популярните благороднически, за да се наслаждават на престижа ѝ. В строгата социална йерархия само влиятелните семейства са се ползвали с уважение. Ким и Лий са могъщи родове в древна и средновековна Корея. В течение на хиляда години кланът Ким се е разраствал като гигантско дърво с много корени, разпръснати из цялата страна. Днес корейските фамилии са не повече от 250 (за сравнение – в Япония и Холандия са над десет хиляди).
    Интересно явление със сложна транскултурна същност е южнокорейската попкултура, известна още като Халю (Hallyu). Корейските филми и сериали се правят по модел на холивудските. Хибридът не е чисто корейски, но и не е напълно чужд. Този глобален продукт включва смесица от други култури, обединени и аранжирани с корейска чувственост и звучене, създадени така, че да се харесат на хората по цял свят. Така и поп музиката е адаптирана към всеки пазар. Нова форма на азиатска модерност без определена националност, която се развива в момента и се консумира в световен мащаб.
    През 1999 г. правителството на Република Корея решава, че културната индустрия може да стимулира икономиката и насочва вниманието си към нея. И наистина, тази индустрия се радва на огромен успех не само сред азиатските, но и сред евро – американските почитатели. Модернизацията на Южна Корея е история на имитация, но тя е различна от директно копираното. Бумът на кей попа става през 2009 г. и днес тя е новата експортна индустрия. Корейската вълна удря на психическо ниво. Мания и жива страст, тя кара потребителите да поглъщат огромно количество корейска култура и продукти. Корейската треска е успешна, защото тя не просто влиза в живота ти, а тя се превръща в твоя живот. Като наблюдавам въздействието ѝ върху филипинците, виждам, че променя представите и нагласите на хората, а понякога им изгражда дори напълно нова самоличност. Те слушат музиката на сладките, еднакви и куклоподобни певци и певици, обличат се, ядат чуждата храна, дори се държат и говорят по корейски модел. По този начин Южна Корея не само продава, но и развива и разпространява културата си, правейки я способна да достигне до хора от най-отдалечените краища на света. Влезеш ли веднъж в „новия живот“, връщането назад е малко вероятно, защото той ти дава цяла нова представа за света, влиза под кожата ти и става част от теб. Звучи почти като биологическо оръжие… Но ето че и във Варна, в един от танцовите клубове може да се запишете да учите кей поп танци, впрочем с доста сложна хореография.
    Без напредъка на технологиите и развитието на икономиката на страната, кей попът – една от визитните ѝ картички, най-вероятно нямаше да съществува. „Моята страна спря вече своя възход – замислено отбеляза Су Ан. – Може би е стигнала върха на своето развитие…“
    Докато пишех тези редове, водопади от дъжд се заизливаха над зажаднялата земя. Тъкмо навреме. Забуча след смрачаване и хорът на жабите – бикове и на останалите им другари. Опашките на дъждовете все още се люлеят – конци на хвърчила.

Наталия БОЯДЖИЕВА

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 3359 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 03.09.2015 16:21
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022333
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Септември, 2015  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930