Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 633190 Постинги: 151 Коментари: 1163
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
 
·    Приятели, "Светлина от Изтока" може вече да се намери и в книжарница "Сиела" във Фестивалния комплекс.

    Ще се срещнем в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс  и ще си поговорим за Китай и неговите хора, живот и здраве, през май, когато се завърнем след лястовиците от Вечното лято.

  Две са книжарниците, където ви очакват моите китайски разкази - "Параграф 22" (на бул. "Княз Борис" 82)
и "Сиела" - Варна. Книгата може да се изпрати и на адрес.

Нямам търпение да се видим на живо.

www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com

  image   image image тук съм в едно старо феодално имение край Пънлай, Китай
Категория: Изкуство
Прочетен: 1419 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 13.02.2016 16:38
06.02.2016 18:38 - Към Сагада
  Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
  Моля активирайте блога, за да се разгърне целият текст. 
Филипините 28 February 5, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

    КЪМ САГАДА

    Януари е. Някои дървета преживяват нещо като листопад. Вятърът гони шумулящи листа по асфалта и, само като притворя очи, далечно ми напомня звуковете на българската есен. Но погледна ли отново, пред мен насмешливо развяват корони от дълги листа тънки палми. Двадесет и осем градуса е, а местните, настръхнали от студ, навличат якета и плетени шапки…
    По неведоми пътища се пренесох назад във времето. Любопитството да откриваш при мен се отключи, когато бях на тринадесет. Един август цялото семейство се отправихме на дълъг път – да гостуваме на приятелски семейства в Полша – в Краков и във Варшава. В онези времена имахме много приятели от северната славянска страна; така научих и езика им.
    Пътувахме всъщност по различни пътища – родителите и малкият ми брат се качиха на влака и се уговорихме да се срещнем направо в старата полска столица Краков. Аз, като по-голямото дете, бях вече самостоятелна и ми предоставиха свободата да пътувам с колата на полското приятелско семейство. Ще спираме във всяка страна по пътя и така ще мога да напълня душата си с повече впечатления. Преди тръгване баща ми ме посъветва: „И записвай наблюденията си.“ Идеята ми допадна, взех си една тетрадка и през цялото време ѝ разказвах чуждоземните си приключения. Първият ми спомен от чудатости на живо беше от няколко румънски селянки, които носеха на главите си кошове с товар, без да си помагат с ръце, съвсем като индийки. Останах потресена – екзотика толкова близо до дома, не бях очаквала. Нямах още фотоапарат и затова илюстрирах разказите си с рисунки. Дълго пазих тази скъпа за мен тетрадка. По-късно татко хареса написаното. Той е поет и журналист. Иван Бъчваров. Стихове аз никога не написах, но днес, четиридесет години по-късно, бащиният ми съвет е въплътен в книга – първата ми книга „Светлина от Изтока“ е с разкази за Китай, писани с много любов. Сбъдната мечта е – с много цветни снимки и диск с моите репортажи от далечната страна за радио Татковина, а също и с картинно представяне на дъщеря ми Емилия Бояджиева, която е художничка и също твори на тема Китай. Еми е и авторка на корицата. Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее…

image

“Светлина от Изтока” е вече и във Варна – в книжарница “Параграф 22” – на бул. “Княз Борис I” 82.

    Точно в навечерието на Китайската Нова година – хубав подарък.

    Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…
    С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
    Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.

    В Китай срещнах много хора. Срещнах дори и себе си.

    Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.

    Репортажите ми са писани и излъчвани от началото на 2010 до септември 2012г. и са в основата на разказите, включени в книгата.

    С тези мисли изкачвам стръмнините към Сагада – последната цел в моето пътуване. Връщам се да ви взема от там, където се бяхме разделили в предходната част – в джипнито на пътя.

image

 

весело се пътува на балкона

    Срещаме се пак там. Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо – високо. Лъкатушещият път ни води нагоре към сърцето на планината. От дясната ни страна се издига огромна скала, а метър и половина вляво зее отвесен склон. Няма мантинела. Виждам това място непроходимо през дъждовния сезон, когато тонове вода се изливат на вълни, на вълни, сякаш небесното море се изсипва странично надолу. Джунглата разстила пред зрителя симфония от зелени и пъстри цветове. Свикнах вече с редуването на опитомен, разграфен и преподреден от игорот свят с див, неизвестно какъв. Оризовите тераси – тези очи на планината – водят постоянна тиха битка с ерозията. Покрай нас минават сипеи и свлачища, хора с багери събират разпиляната природа, товарят я на камиони и я отнасят нанякъде. И така – година след година, непрекъснат труд…

image

природата се рони

 

image

 

събират оронената природа

 

image

 

културни традиции и забележителна приемственост

image

 

селски смесен магазин по пътя

image

 

кордилерско село

    Сагада е сгушена в котловина по поречието на река Чико в Централна Кордилера. Според легендата градът е основан от Биаг, човек от село Бика. Хората от Бика са били принудени да го напуснат заради постоянните набези на ловците на глави. Семейството на Биаг тръгнало навътре в планината да търси по-добро място. По пътя братята и сестрите решили да се разделят. Биаг поел на изток, докато стигнал мястото, където сега е Сагада, с дванадесет хиляди жители.

image

 

Бонток, Планинска провинция. Част от оризовите тераси на Филипинската  Кордилера, които показват инженерните постижения и изобретателността на игорот – майсторски проектанти и проницателни агрономи

 

image

планината е разграфена и преподредена от игорот

 

image

планинци работят в оризовите полета

image

мотори с кош и покривче (триколки) в един от попътните градове

 

image

картина на селския живот

 
    По време на испанската колонизация само няколко конквистадори са стъпили в Сагада поради липса на транспорт и на водачи, желаещи да ги придружават. Затова и това е едно от малкото места в страната, запазили своята местна култура, неповлияна от европейската.
    Виждайки, че католицизмът е отдавна установен във Филипините, протестантският мисионер Чарлз Брент решава, че няма да издигат олтар над и срещу друг олтар, и насочва дейността си сред филипинските китайци в Манила и сред племената на Северен Лусон. Днес Сагада е единственият филипински град, където населението е предимно протестантско. През 2004 г. Епископалната църква на Филипините чества своята стогодишнина като голяма част от тържествата са били в Сагада.
    Седемнадесет милиона са коренните жители в страната, събрани в сто и десет етнолингвистични групи. Племената са концентрирани най-вече в Северен Лусон, Кордилера – 33 процента; в Минданао – 61 процента (повечето са мюсюлмани) и няколко живеят в областта Висаяс. Високопланинските племена, наричани „игорот“ („планинци“ на тагалог), са повече от сто. Т е са останали изолирани и недокоснати от влиянието на низината, където е възприет съвременният начин на живот.
    Голямо е етническото разнообразие в език, занаяти, музика и традиции, непроменени от столетия. Резбовани дървени фигури, кошничарство, тъкачество, керамика и оръжия. Лов на диви прасета и маймуни, събирачество (събиране на горски плодове, корени, ядивни мравки и дървесни червеи), земеделие, а ловът на глави е прекратен неотдавна. Местните водачи и носачи разчитат на приходите от туризма.
Ибалой е земеделско племе, което отглежда ориз в терасовидните полета на Централна Кордилера. Те практикуват мумифицирането от древността. При този процес мъртвите тела се дехидратират напълно с помощта на дим.
    Изсушени и смалени човешки глави се нанизват на огърлицата на вожда и тя се предава на следващите водачи през вековете. Днес вече не сушат човешки глави, което е добра новина за мен, навлязла в техните владения…
    Човешката глава винаги е била символ. Символ на мъдростта, на достойнството, на неповторимата индивидуалност и силата на духа. Отрязването на главата е ритуал, с който победителят доказва не само физическата си, но и моралната си победа над врага. Келтите например закачали главите на враговете си по стените като военни трофеи.
    Обредът цанца означава смаляване на отнетата глава и се извършва само от шамана. Еквадорското племе хиваро вярва, че така извлича арутам – силата, която всеки воин носи в себе си. За да покажат на съперниците си натрупания арутам, хиваро носят главите като огърлица. Врагът им знае, че лесно може да се окаже част от колието, но пък може и да вземе цялата натрупана енергия.
    Незнайно как, обредът цанца е преплавал Тихия океан и се е заселил при планинските племена на Кордилера. За да бъдем обективни, ще кажем, че в иначе цивилизована Франция гилотината се използва за последен път през септември 1977, много след като филипинските племена спират да практикуват цанца. Това е последното известно публично обезглавяване в Европа. Едни и същи традиции шестват успоредно и независимо една от друга на много места по света.
    Ето с потомците на какви хора ми предстои да се срещна.
    В последното село преди Сагада пътниците от покрива напускат уютното си гнездо, защото в града е забранен този вид лекомислено пътуване. Сгъстяват се някак си по пейките във вътрешната част, в която винаги има място за още един.
    Сагада – други Филипини, различни. Страна в страната.
    Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака. Скали. Стръмен, открит склон. Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле, подминаваме назъбени скални масиви. Напредваме равномерно, уверено, без бързане. Джунглата става по-гъста, пак оредява. Далечно ромолене на вода.

image

планът на Сагада

 

image

пътят към Сагада

image

на високо боровете са повече

 
    Едва се провидяха първите къщи, шофьорът спира и отсича важно, че сме пристигнали. Всички слизаме. Няма нужда да си идвал преди, за да знаеш накъде да поемеш – пътят е един. Проточваме се в дълга колона, повлекли раници и сакове. Скоро улицата се разширява в нещо като площадче. Първо трябва да се регистрираме в информационния център, където вече чакат няколко туристи. Записаха ни данните, дадоха ни схема на града със забележителностите и тръгнахме да си търсим място за нощувка.

image

по улиците на Сагада

 

image

сувенирен магазин

 

image

сагадска къща с характерния покрив

 

image

една от колоритните къщи

image

пътят към пещерата

 

 
    Разгледахме набързо няколко къщи за гости, спряхме се на една от тях и оставихме багажа в стаята. Бърз обяд с местна храна в една подземна закусвалня и тръгваме към най-близката пещера. Имаме само един следобед, а на сутринта поемаме обратния път към Багио. И в тези няколко часа ние вместихме целия сагадски свят.

image

поникнали скали (подобно на Побитите камъни край Варна)

 

image

сагадска къща

 
    Не е загубила старата си култура и очарование Сагада, живописно си съжителстват пред погледа ми миналото и настоящето. Вдясно от пътя с цялото си дивно великолепие се разливат стъпалата, изрисувани по склоновете на планината. А оризовите стъбълца в тях са нежни като пролетна светлина.
    Ето ни пред входа на Сумагинг, тя не е погребална пещера като тези, покрай които минахме. Докато чакахме да се съберем група от десетина, изтече цял един час от безценното ни в този ден време. Най-сетне водачът ни се зае да пали карбидната лампа, с която ще осветява подземните недра.

image

 

групата се събира пред пещерата

 

image

 

водачът пали лампата

 

image

на влизане

    Обичам пещерите, разглеждала съм много, в тях е страшно интересно; но тази не ме впечатли, може би защото не я видях както трябва. Навлязохме в гърлото на пещерата и скоро ни обви вековен мрак. Вътре няма осветление, нито пътека, по която да се движите. Третото изпитание го усетих с носа си – неочаквана воня ме блъсна и заля в безкрайния тунел. Водачът крепи петромаксовата лампа, която обаче осветява само част от неговия път, а ние стъпвахме в пълен мрак по острите, нахвърляни хаотично мокри и лепкави камъни. Вниманието ми беше поделено между хлъзгавия камънак, който трябва да прехвърлям и тънкия светлинен лъч някъде далеч напред. Плувнахме в пот. Усещаше се навремени лек повей от крилата на прилепите и тихото им цвърчене. Ужасна смрад и мокрота. На една малка издатина предводителят ни огласи безучастно: „Оставете си джапанките тук, на връщане ще ги вземем.“ Попитах скромно какво налага това допълнително препятствие. Загадъчният отговор ме обърка още повече и не хвърли светлина върху заплетената ситуация: „Добре е за вашата безопасност.“ Филипинците от групата не попитаха нищо (тук не е прието да се пита или да се протестира), покорно събуха чехлите и зашляпаха във вонящите локви. Вероятно трябва да се захващаме с пръстите на краката по скалите, друго обяснение нямах. По-късно Ким ми обърна внимание колко широки и плоски са стъпалата на игорот и колко разперени са пръстите им. Цял живот са се захващали и с тях, когато са катерили височините. Аз не съм развила такова умение, научила съм се само да плувам и да се гмуркам, тук това не върши работа…
    Привичното за тях за мен се превръща в потресаващо. Отвсякъде застрашително надвиснали и стърчащи късове скали. „Има изход – помислих си, – и той е зад нас. Излизам!“
    – Връщам се – обявих на висок глас. Никой не реагира, освен вторият водач, който запали своята лампа от първата и кротко ни поведе двете с Ким обратно. В непрогледния мрак на дупката светлината означава живот. Изпитах щастието два пъти този следобед – веднъж като влизах и дваж повече – като излизах. Не излязох, а изхвърчах от дълбините като тапа от шампанско.
    Ако ви влече подземният свят и решите да посетите точно тази пещера, ще ви трябва пещерняшка екипировка, на челото – миньорска лампа (фенерче – челник) и, разбира се, противогаз.
    Наскоро прочетох, че според статистиката 26 процента от филипинското население, предимно в селските райони, нямат тоалетна – нито в дома си, нито на двора. Това са 26 милиона души. Сложността на масовата бедност е слабо позната в Европа. Тук с всеки изминал ден не само научавам, но и усещам вечния цикъл на бедността. Въпреки тази изостаналост обаче, сред хората преобладават спокойствие и оптимизъм. Пътешествията учат и на състрадание. Пътуването ни позволява да преосмислим предварителната преценка, която сме направили, отваряйки съзнанието ни за нови неща.

    Колко вълнуващ и прекрасен е светът, видян и със сърцето, а не само с очите… Никой не се завръща от пътешествие същият, какъвто е бил. С времето започваме да гледаме на света по различен начин и той също ни вижда различно.

Категория: Изкуство
Прочетен: 878 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 07.02.2016 08:43
 
 

      Приятели, първата ми книга "Светлина от Изтока" е вече и във Варна - в книжарница "Параграф 22" - на бул. "Княз Борис I" 82.

      Точно в навечерието на Китайската Нова година - хубав подарък.

      Книгата може да бъде изпратена на адрес навсякъде в страната. Ако желаете това, моля, пишете ми на лични. 

      Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища...
     С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
     Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.
    
     Срещнах много хора в Китай. Срещнах дори себе си.

     Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.
    Надявам се да ви е любопитно и вълнуващо с  китайските ми емоции. Приятно четене!




image

  „Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 1004 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 06.02.2016 05:04
19.01.2016 16:38 - Първа книга
 
                          Приятели, искам да споделя радостта си с вас - 

              излезе от печат първата ми книга - "СВЕТЛИНА  ОТ  ИЗТОКА" - 

                   разкази за Китай, придружена с диск. На него са записани репортажите ми от
Китай за радио Татковина, както и е представена художничката Емилия Бояджиева - Пеева с нейни картини, посветени на Китай. Еми е авторка на корицата. В диска ще откриете още снимки от Китай, свързани с пътешествията ми. 

  Благодарна съм на д-р Ивета Рашева - главен асистент в КМНЦ - БАН -  за топлото представяне в рецензията си на книгата.

 Благодарности и на писателя Захари Карабашлиев за сърдечния отзив.

 Благодаря  също  на издателство "Българи" и на издателя Николай Тодоров за радостта, с която се зае с моя проект.

  Книгата може да се намери в НДК - 1 етаж, кафе клуб "Перото", който е денонощна книжарница. От утре ще присъства и във верига книжарници "От А до Я" в София.

  В родния ми град Варна ще пристигне в началото на февруари, допълнително ще ви пиша точно кога.

   Ще се радвам да споделите впечатленията си от книгата.

За да се разгърне текстът, активирайте сайта на издателството.



  добре дошли в нашия уеб сайт   Издателство "БЪЛГАРИ"
НОВИ КНИГИ image„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството“ Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 3937 Коментари: 20 Гласове: 14
Последна промяна: 19.01.2016 18:25
 За да се види целият текст, трябва да активирате блога ми; натиснете датата. Наталия Бояджиева, писателски блог    ФИЛИПИНИТЕ 27 January 16, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

ХАРАКТЕРЪТ НА ФИЛИПИНЕЦА

    Във вежливите обноски на Ким забелязах известна липса на сърдечност. Държеше се хладно и равнодушно, особено след като ѝ отказах да ям пиле пиникпикан. Не загубих време да ѝ обяснявам причината, тъй като човек чува това, което иска да чуе. Всеки трябва да стига до своята истина сам, безнадеждно е да бъдат убеждавани хората в нещо. Ким пътува изцяло на мои разноски и ако аз не купя пилето, тя няма да си купи сама.
    Отказът ми беше категоричен, тъй като видях с очите си как „подготвят“ нещастната птица за готвене. Живо пиле се държи здраво за краката и се бие с пръчка, докато умре. След това се скубе, пърли и реже на парчета. Във вряща вода се пуска първо осолено свинско и когато се свари, се добавя пилето. Това е прочутата рецепта, която упорито не исках да пробвам, въпреки честите настоявания и напомняния на младата жена. Ако човек е работил като учител, той е навикнал на детските манипулации и капризи и не се впечатлява особено. Колкото и да се облизваше и да преглъщаше Ким, аз останах непреклонна – няма да ям изтезавано животно.
    Сблъсъкът с моите ценности не ми причинява вече толкова огорчения и разочарования, както в началото. Не съм ли тръгнала да търся различното, какво очаквам… Нали най-любимото ми нещо е да посетя място, на което никога преди не съм била. Пък и пътуването увеличава като с лупа всички човешки емоции. Най-после хората ще си останат точно такива, каквито са, и ще продължат да си ядат пиле пиникпикан, независимо от моето мнение за тях.
    Въпреки всички успокоения, една мрачна мисъл витаеше упорито в съзнанието ми – да си добре приспособен към болно общество, не е признак на добро здраве. Връхлетяха ме спомени на вероломство и подлост, проявени от местни хора към мен… Ясно е, че когато някой те наранява, това е негова болка, не твоя, и все пак…

image

селяни от Хунгдуан

image

Хунгдуан, провинция Ифугао, Северен Лусон

image

зрители на празненството

image

танц

    Непостоянният характер на филипинеца. С каквато лекота сменят работата си през няколко месеца, с такава и прекъсват човешките взаимоотношения – любовни или приятелски. Всичко е до време за тях, нищо не е завинаги. Когато материята напълни съдовете, духът излиза от тях.
    Ако искате да разберете островитяните, един от ключовете може да бъде и следният ярък факт. Всяка година през април се прави пълна възстановка на битката при остров Мактан през 1521. Фернандо Магелан – първият мореплавател, достигнал от Европа до Азия в западна посока – е победен и убит от местния вожд Лапу Лапу. Последният испански кораб от експедицията достигнал Испания на следващата година, завършвайки първото в света околосветско пътешествие. Всяка година на 27 април Магелан умира отново и отново от ръцете на Лапу Лапу под прехласнатите погледи на събралите се зрители. Радост и задоволство – така му се пада, какво е тръгнал да ни открива! Както знаем, не по-малко печална е и съдбата на Джеймс Кук, убит от хавайските туземци. Далеч не всеки гори от желание да бъде „открит“ за света.
Днес на мястото на гибелта на Магелан има полуразрушен обелиск, поставен в негова чест от испанските колониални власти. Редом се издига величествената статуя на Лапу Лапу – филипинския национален герой, убиец на първооткривателя. Типичният упрек към филипинец за липса на национално чувство, е: „В жилите ти не тече вече кръвта на Лапу Лапу!“.
    Смъртта на големия европеец е забавила с около четиридесет години колонизацията на архипелага. От този ден нататък във филипинската душа свива гнездо подозрителност и омраза към белия човек, примесени с раболепие. Обяснимо е – от белите те са видели само робство. И до днес тази смесица заема място дълбоко и понякога неосъзнато в сърцата на местните. Пирамидата на житейските ценности е обърната и често техните изглеждат като карикатура на нашите. Високо в планините е малко по-другояче, но ние сме гости тук за кратко.
    Не обръщайте внимание на вековната омраза, изследвайте си планината. Това направих и аз.
    Главното препятствие за повечето хора е вътрешният диалог. Когато човек се научи да изплува от него, всичко става възможно, и най-невероятното. Но колко е сладък само този разговор със себе си… С усилие на волята се откъснах от него.
Докато убеждавах сама себе си, че трябва да съм по-толерантна, поглъщах късната следобедна светлина, топла и сладка като детство, която обливаше тънко разстланата над земята мъгла. Ниското блестеше като кехлибарена лагуна. В меката въртяща се мъглявина самотните къщички изглеждаха като безплътни сенки. Антонио караше лудешки с увереността на човек, който не очаква да бъде прекъснат. Аз седях до него, а Ким подскачаше на покрива при всяко подрусване на джипнито. Хунгдуан ме съпровождаше с целия си колорит. Не се забравя. Напусках място, където имаше като че ли процеп между два свята – света на живите хора и света на дяволите. В селото двата свята се застъпват. Процепът е там. Той се отваря и затваря като врата от вятъра.

image

танц на площада

image

мъжки танц

image

разказва се история с движения

image

празник (движението “летящ орел” е подобно и в един гръцки танц)

image

в центъра е макет на оризовите тераси

image

празникът продължава

    – Антонио! – гласът ми достигна до него през мъглата на момата и оризовото вино. Стъкленият му поглед не трепна. Безразлично като на Буда лице. – Бързаш ли за някъде?
    – Не – равно каза той.
    – Ами защо препускаш тогава? На покрива има човек.
    – Тя каза, че мога да карам както искам, тя ще се държи здраво.
    Ама че работа… Тази Ким… И този буреносен облак, който ни следва по целия път… Изтръпнала, изгубих представа за мястото и времето.
    Заваля. Неочаквано Антонио отби встрани и спря джипнито пред панорамна площадка със зашеметяваща гледка. Вземам апарата и тръгвам на лов за красота. Ким слиза пребледняла от ложата на балкона, но не протестира; какво не прави желанието да се харесаме и да изглеждаме геройски…
    Всъщност дъждът е слаб; тук го наричат душ. Ситните капчици мокрят, но не оставят следи по кожата. Широко усмихнато слънце през искрящата решетка на дъжда. На една каменна пейка, имитация на дънер, седяха три старици ифугао, в носии с етнически елементи, които си докарваха по някое песо като позираха на туристите. Няма ценоразпис – колкото дадеш. Бях последната фотографка за деня и жените се бяха приготвили да си тръгват. Приближих ги с усмивка, подадох им с радост сума, която да ги зарадва, и те се нагласиха за снимки. След определена възраст всеки човек сам е отговорен за своето лице, на което се отпечатва характерът му. Никога не съм виждала усмихнато лице, което да не е красиво. Погледнете ги. Три образа, увенчани с пернати диадеми, подобни на индианските, три различни характера. Три дълги живота. Умиротворени души и тишина в очите. Поговорихме малко. Изпълнена с благодарност, прибрах апарата и веднага едно момиче, сигурно внучката, поведе баба си нагоре по стълбите.

image

на панорамната площадка

image

трите старици ифугао

image

внучката помага

    Помотахме се малко в магазинчето за сувенири и пак седнахме във вълшебното ни килимче с името „джипни“. Следобедното слънце проникваше едва – едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До насечения от планината хоризонт се простира недокосната джунгла. Самота и тишина. Зареяхме се надолу по стръмнината и най-после със залеза пристигнахме в хотела.

image

кметството на Банауе

image

ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО, ДЪВЧЕНЕТО НА МОМА И ПЛЮЕНЕТО НА МОМА – е надпис на улицата в Банауе

    Храната, която предлага хотелският ресторант, предвидливо е неутрална, така че да я приемат и чуждестранните гости. Докато чакаме поръчката, планираме следващия ден, когато трябва да стигнем до Сагада. Антонио се примъква до масата ни и предлага отново услугите си, но аз съм твърдо решена да не го наемам повече. Хапваме набързо и излизаме да се разходим за последно (каква неприятна дума) из градчето. От прозореца бях мярнала един дълъг, тънък мост без подпори, проснат над буйната река.

image

мостът, гледан от хотела

image

Ким спира нерешително

image

залез над оризова нива

image

Банауе

    – Ще минем по него – обърнах се към Ким. Тя хвърли обезсърчен поглед към висящия мост.
    – Чужденците много обичат предизвикателствата – глухо мърмореше под носа си като не стана ясно дали повече ни упреква или се възхищава. Запристъпва плахо след мен като че ли цялата конструкция изведнъж ще се люшне и ще полети. Между нас казано, мостът не беше никакво препятствие, но младата жена не знаеше това…
    – Приключенията са полезни – вметнах окуражаващо, но дори и мисълта на Езоп не можа да повдигне духа ѝ, вече прекършен след бясното препускане върху ламаринения покрив.

image

изглед от моста

image

Този мост нямаше край…

image

минахме го…

image

мостът свети като фар в нощта

    Докато стигнем отсрещния бряг, уличните лампи вече светеха, а моята спътница с последни сили пълзеше към края на въздушния коридор. Вечерният мрак бе започнал да се сгъстява.
    Вече в хотела, напълно изтощена, Ким моментално заспа, а аз се заех да прехвърлям снимките в лаптопа. И лунната светлина, обляла оризовите стъпала отсреща, като че ли едва забележимо потрепваше.
    Където и да отидеш, това място става част от теб, без да осъзнаваш. Реалности има много, просто за всеки е очевидна една.
    Ранна закуска и помъкваме саковете към стоянката за джипнита, която си бяхме набелязали снощи. Слънцето изгря бързо, без много- много да се чуди дали си заслужава трудът. Ходейки по улицата, имах усещането за прекрасна лекота, въпреки багажа. Всичко е от въздуха – особената топла свежест на тропическата планина. Тихо и ведро. Във въздуха ухае онзи аромат, който човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди изгрев и преди жегата да те притисне.

image

на сутринта

image

момиче ниже тютюн

image

“балконът” вече е зает

image

джипнито е готово за път

image

млад пътник

    Запристигаха пътници. Първо се заеха местата на покрива като най-атрактивни, но Ким предвидливо седна вътре. Джипнито беше уютно в ранината и напластено със спомените и мислите на много хора. Прибрах се в него с някакво неясно облекчение и седнах до шофьора, имах да разпитвам много неща.

image

отново на път

image

водното ниво се поддържа цяла година

image

воден бивол карабао по пътя

    Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 1302 Коментари: 3 Гласове: 6
Последна промяна: 16.01.2016 18:16
Приятели, ако цъкнете на датата, ще се разгърне целият текст.
Филипините 26 December 26, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

В СЕЛОТО НА ИФУГАО

    – Това е брат ми – посочи Антонио към младежа на панорамната площадка, който в момента оживено ръкомахаше, разказвайки някаква увлекателна история на двойка европейци. Двамата не се заприказваха, всеки зает с туристите си.

image

“Това е брат ми” – каза Антонио.

    Погледнах надолу – пред очите ми се разкри отвесен скат, който пропадаше стотици метри, а в подножието на хребета стърчаха остри канари. Загледана в ширналата се долу равнина, прорязана от буйна река и терасирана причудливо с разнообразни по форма стъпала, аз изгубих представа за времето. Величествен амфитеатър чак до седловината. Земята е обвита в тегнещата тайнственост на огромните пространства. Рядко хубава гледка. Навсякъде под слънцето има парченца земя, които те карат да онемяваш. Много пъти с наслада наблюдавах тази панорама, обрамчена от синкавата мъглявина в далечината. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството.

image

по планинските склонове

image

оризовите тераси на Кордилера

image

земя – опитомена и дива

image

в ниското се пени река

image

старица ифугао пред дома си

image

прозорец към красотата

    Оризищата обаче са не само красота, те са и грижа. Рушат се застрашително заради ерозията и бързо намаляващото селско население. Загубата им е тревожна перспектива. Една от бедите са червеите, които са се появили преди двадесетина години. Тогава много стопани са заменили ориза със зеленчуци като по-печеливши. Червеите прокопават ходове, през които водата се оттича твърде бързо и оризищата пресъхват. Почвата е глинеста и се пука лесно. Понякога и каменната стена, която служи за граница между отделните стъпала, се срутва. Свлачищата и и чудовищните бури тайфуните отмиват хиляди кубически метра пръст.
    Макар и много на рядко, забелязах някои изоставени и буренясали тераси.

image

някои тераси са необработени

    Собствениците им са намерили друг, по-сигурен доход и са се преселили в градовете. Там отиват и младите хора, които се отказват от земеделието, след като са се изучили. Семействата са бедни, тъй като за прехраната е нужен поне един хектар земя, а в Банауе всяко домакинство притежава средно около 250 квадратни метра. Оризищата са обявени за зона, свободна от генно модифицирани организми. Селските стопани работят, както и преди хиляди години, затова и годишно реколтата е една, за разлика от низината, където достигат три. Мъжете печелят малко и от туризма като планински водачи, но това е само през сухия сезон. През дъждовния планината става недостъпна.
   И ако в Сиан са командировани от цял свят достатъчно археолози и реставратори на глинените воини, то във Филипините нивото на бедността е твърде високо и няма кой да помогне за съхраняването на това съкровище. Грижа на правителството е, както и на ЮНЕСКО. Богатството не е само филипинско, а е на цялото човечество.

image

каменна пътека между оризовите ниви

image

разделено пространство

image

културен пейзаж, който заслужава закрила за благото на цялото човечество

image

на сянка

    Антонио нямаше търпение да продължим нататък – нещо беше нервен и неспокоен. За причината вече се досещах. Момата – където искате, слагайте ударението, няма да сгрешите…
    Този път не седнахме прилежно вътре, а се покатерихме на покрива на джипнито – двете с Ким. Семейството остана вътре. Загледах се от високо в джунгловия гоблен, който се беше проснал безкраен пред погледа ми, с всички нюанси на зеленото. Беше добил някакво меко земно лъчение. Ех, че беше хубаво! Простор, свобода, реене из небето като птици… Едно от нещата, което винаги ме кара да се чувствам възторжена, е, когато се кача над облаците. Космическо усещане. Само най-високите върхове изплуват като острови, а слънцето ги оцветява в розово и ти си някъде там, между земята и небето. Неповторимо, вълшебно.
    След около час възторгът ни беше прекъснат – спряхме за проверка на граничен пост.

image

границата между две провинции

image

тук се регистрирахме

    „Трябва да запишете имената си и от коя страна сте.“ – каза ни меко дежурният полицай. Никой не проверява документи, нито дори прочита написаното – стори ми се, че дори да напишеш „Карлсон от покрива“ или „Алиса от Страната на чудесата“, никой няма да се усъмни и да те спре…
    Пресякохме границата между две провинции, метнахме се пак на небето и продължихме прекъснатия полет. Времето сякаш бе подменено. Спомних си, че трябва да дишам…
    Стигнахме до каптирано вирче, украсено допълнително да радва душата. В него весело се гмуркаха четири местни дечица. Наоколо е спокойно и тихо, никой не ги придружава. Радваха се на топлата през цялата година вода – волни като рибки, истински деца на природата.

image

каптираният вир

 

image

като жив е

image

децата ифугао

image

волни като рибки

    Явно наближавахме Хунгдуан – типично село на племето ифугао. Днес завършва фестивалът Tungoh ad Hungduan, който се празнува ежегодно всяка трета седмица на април и продължава три дни. „ Тунгох“ означава периода на почивка в традиционния селскостопански цикъл след засяването на ориза. Важни моменти са: годишното изкачване на планината Напулауан, парадът на носиите, етнически игри, местни обичаи, обреди, песни, танци, аграрни изложби и спортни състезания. Наоколо – водопади, красота и тази мистична планина, скрила в дъждовните си гори древната напоителна система на ифугао.

image

пътят, по който дойдохме, пресича котловината

image

кметството на Хунгдуан

image

баскетболна среща

    Спряхме първо да погледаме баскетболната среща на покритото игрище. По-нататък са традиционните къщи ифугао, които се строят на кокили на ръба на някоя от оризовите тераси. Наколното жилище предпазва не толкова от наводнения, колкото от гладните плъхове. На сянка под дървената къщичка стопаните се хранят и си почиват. По дългите четири метра бамбукови пръти, намазани с олио, се устройват състезания като младежи и мъже се катерят нагоре в надпревара кой ще стигне най-бързо върха. Ходенето на кокили от бамбук е традиционен начин на придвижване , най-вече из водните пространства.

image

наколна къща на ифугао

image

бамбуковите пръти за състезание

image

селският шадраван

image

уловиха риба в шадравана

image

деца от селото

    Смесвайки се с планинците, се озовахме в нещо като тунел от навеси, а от двете страни бяха подредени дълги маси, както по селските сборове у нас. Готвеха в големи казани, тук-таме върху импровизирани щандове продаваха кокосова вода, сладки и друга храна. И деца, деца от всички възрасти тичаха навсякъде из шатрите. Чувството за оптимизъм и човешка жилавост се носеше във въздуха.  По всичко личи, че европейци рядко се изкачват до тези поднебесни висоти и домакините искрено ми се радваха. Един младеж разцепи кокосов орех, изля водата в чаша и ми я поднесе със срамежлива усмивка. Като нещо, което се разбира от само себе си, отнякъде се появи и хало-хало за мен – традиционна филипинска мелба в чаша, пълна с лед, а отгоре – нарязани плодове, залети с кокосово мляко. Тази сърдечност ми напомни за топлотата, с която една възрастна китайка ни покани на обяд в дома си, когато преминавахме през нейното село в провинция Шандун. И в българско село да замръкнеш, гладен няма да останеш… Навсякъде по света селската земя мирише на доброта и стопаните посрещат сърдечно гости от далеч. „В Аляска си имат лед безплатно през цялата година, а ние тук трябва да си го купуваме!“ – обърна се към мен мъж на средна възраст; тази шега винаги разсмива местните.

image

навесът

image

готви се за сбора

image

така се цепи кокосов орех

image

от това оризово вино опитах

image

почерпиха ме с най-филипинския десерт –  хало – хало

    Оризовото вино мъжете го носеха със себе си и много държаха да го опитам. Наляха ми в пластмасова чашка и напрегнато се взряха в лицето ми. Е, как няма да харесаш такова приятелско вино. Вече не бяхме непознати. Легендите често разказват за ловец, който се изгубва по време на лов и пристига в непознато село. Пие оризово вино и се жени за жената, която му го е дала. Той носи непознати умения – изкуството да се строят каменни стени, нови сортове ориз, ковашки и медникарски сръчности, дърворезба. Така занаятите се пренасят от място на място.

image

жена от селото

image

младеж от Хунгдуан

image

портрет

image

портрет

image

мъжете готвят задружно

image

станове на ифугао

    Замислих се, че да се изучава културната история на етническите групи в региона е сложна задача. Нивото на многоезичие е необичайно високо. Племената са малобройни и повечето – несвързани дори с пътеки. Едно от отличията, които забелязах, е, че тук филипинците са съвсем други – сурови и сериозни, самоуверени, много далеч от раболепните усмивки  в низината.
С душа, стоплена от вниманието и гостоприемството, се огледах за моите спътници. Антонио си беше съвсем у дома и се сгряваше безметежно с оризово вино. Трябваше да го издърпам да тръгваме, но вече беше късно – той се беше развеселил достатъчно. Няма пътна полиция из планините и тук хората си карат, както искат. Като си представих тясното и стръмно нанадолнище, прииска ми се вече да сме в хотела.
Нямаше как обаче да отминем тези колоритни и артистични племенни танци. Tayaw, pattong, takik, pinanyuan са имената на различни сватбени танци, а bogi – bogi е танцът на ухажването. Първична сила, съхранена енергия и жизнелюбие са вплетени в движенията. Истинска наслада. Цветовете на носиите са червено, черно и бяло.

image

обредни танци

image

танци на площада

image

племенни танци

image

портрет на ифугао

image

тържествен момент

image

сламеният петел

image

в племенни носии

    След тях в неочакван контраст премериха сили млади щангисти, между които момичетата не отстъпваха по сила и амбиция на момчетата. Селските първенци бяха насядали на трибуната и от там наблюдаваха напрегнатата надпревара.

image

трибуната на журито

image

силна девойка

image

щангите са на почит в селото

    Природата е доста сурова към ифугао. Може би затова така обичат живота.
Минахме и през шатра, в която бяха изложени станове и творби на традиционните занаяти – дърворезба, медни украшения, кошници и тъкани платове. После спряхме пред двуетажна сграда, която приличаше на полицейско управление. Разбрах, че на втория етаж репетират танцьорки и поисках да ги снимам. Това ще допълни представата ми за начина, по който те запазват своята култура сред постоянно променящия се свят. Но трябваше да почакам за разрешение. Изведнъж се заковах на място и се взрях невярващо в стъклото на входната врата – над двадесетина снимки и рисунки на лица беше написано с едри букви – „Издирват се за убийства на журналисти“. Внезапно и изненадващо, като стълб на торнадо таблото разтърси околната идилия. Под всяко лице – името и паричната награда за залавянето му. Изградената до този момент селска романтика изведнъж се срути. Обгърна ме червена мъгла от ужас. Почувствах се лично обидена – защо мразят толкова пишещите братя… Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и… звезден прах. Живеем по едно и също време.

image

ИЗДИРВАТ СЕ ЗА УБИЙСТВА НА ЖУРНАЛИСТИ

image

останалите убийци

    Оказва се, че след Ирак и Сирия Филипините са най-смъртоносната за журналисти страна в света. Един архипелаг в Югоизточна Азия е на трето място в света, без да е военна зона. В последните двадесетина години 77 журналисти са убити в страната във връзка с тяхната работа. Репортери, коментатори – всички филипинци. Половината от тях са отвлечени, държани в плен и измъчвани, преди да бъдат убити. Убийците не са задържани – ето ги, гледат нагло от таблото.

    Вгледах се в грубите, жестоки и примитивни лица и ми стана ясно, че тези хора нито осъзнават какво правят, нито защо го правят. Те са изпратени и платени от някого, и точно той трябва да бъде издирен.
Журналистическите разследвания засягат интересите на могъщи политици, които са подкрепени с въоръжени сили. За разобличаването на корупцията в обществото цената е много висока – публицистите жертват живота си, за да осигурят на сънародниците си ежедневната доза истина. Това изтребление подкопава стремежа да бъдат изобличавани нарушенията и да бъде порицана несправедливостта. Страховитата истина е, че под повърхността на свободната преса текат кървавите реки на човешките жертвоприношения. Ацтеките и инките са убивали хора, за да умилостивят боговете за останалите живи. Срам и позор за Филипините, уж свободна страна.
    Дали писалката е по-силна от меча – иска ми се да вярвам в това. Времето ще покаже.
    Съжалих, че казах професията си на пропуска, това беше, защото отначало не искаха да ме пускат. Ето, вече втори полицай се качва на площадката за тренировки с фотоапарат в ръка. Докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен. За всеки случай. Нищо не последва от това.

image

докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен

image

репетиция

image

полицаите станаха двама

image

подготовка за представление

    Упътихме се към джипнито, което ни чакаше уморено на входа на селото. Някак и на мен ми се прекърши поривът за полет от неговия покрив. Красивата част от живота често съжителства с грозната. Тъжното е, че срещнах точно в планината, сред прекрасната природа, някои от недостойните качества на човека – там, където очаквах да видя повече чистота. Ако твърде дълго се взираш в бездната, и тя ще се взре в теб.
Вгледах се изпитателно в напрегнатото лице на Антонио и в устата му, неспираща да дъвче яростно и да плюе кървавочервената мома. Вдигнах поглед нагоре – небето беше започнало да сивее заплашително в съзвучие с някаква неясна тревога, която се настани в душата ми. Ким отново се покатери на покрива, а аз заех мястото до шофьора. Двойката филипинци седнаха в пътническата част.

image

стръкчета ориз

image

на връщане

image

дебел джунглов гоблен

image

колко труд…

image

плуват облаци в езерцата

image

величие

    Заспускахме се по стръмното и скоро се оставих на магията на планината, която може да бъде усетена само на живо. Безброй цъфтящи храсти, причудливи дървета и невиждани плодове… Докато се движа, откривам чудеса – като тази поляна с калии… Не можех да откъсна поглед от картината – далеч в ниското изскачаха селца и пак се скриваха в мъглата. Планината решава какво лице да ми покаже, аз само се чувствам щастливка, ако се озова на точното място.
    Пътешествията ни променят. Отговарят ни на много въпроси. Вдъхновяват ни, правят ни по-смели. Помагат ни да се чувстваме живи.
    Осени ме внезапна и лека мисъл – че този момент ще остане с мен завинаги.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 2298 Коментари: 8 Гласове: 7
Последна промяна: 28.12.2015 12:20
  Наталия Бояджиева, писателски блог   Приятели, съжалявам, че текстът е орязан. Цъкнете на заглавието "Филипините 25" и ще го видите целия. ФИЛИПИНИТЕ 25 December 15, 2015 Natalia Boiadzhieva

ОРИЗОВИТЕ ТЕРАСИ НА БАНАУЕ

    И най-мрачната нощ притежава някакво сияние. Пътувахме кой ли вече час през смълчаната джунгла. Звездите пропъстриха небето и студено заблещукаха в безкрая, а полупълната луна се беше отпуснала като окачена над скалите на изток. Човек не може да се умори да наблюдава огромния свят, увиснал в пространството над него. Във Филипините денят настъпва също толкова драматично, колкото и нощта. Тъмнината внезапно се сменя със светлина и полека-лека мекото зарево на изгрева изважда от мрака околните върхове. Те първи засияват, окъпани от зората, а след деня последни ловят лъчите на залеза. Слънцето изниква в миг на източния хоризонт и мъждукащото до преди малко небе се обагря в светлосиньо. После то сменя десетина пъти цвета си и контурите на ландшафта омекват. Чувствах се блестящо подготвена за среща с чудеса.
    Радостта от преживяното пътуване и емоцията от спомените само се увеличават с времето и ни правят по-щастливи. Дори и неприятни епизоди, когато всичко се обърка, се обръщат в наша полза – те все още ни карат да се усмихваме години по-късно… Пътуването е всичко – и радост, и страх, любов и омраза, изненада и объркване. То ни прави по-умни и по – честити.
    На последната гърбица на пътя ние спряхме и погледнахме нататък. Бяхме стигнали Лагауе – столицата на провинция Ифугао с население 18 077 души.

image

столицата на провинция Ифугао – Лагауе

image

в Лагауе

image

в очакване на джипнито

    Пътят вече не е за автобус, той се връща обратно, а ние продължаваме с джипни. Своеобразният и уникален местен транспорт представлява маршрутки, сглобени от изоставените от американците военни джипове след Втората световна война. Находчивите филипинци с радост ги украсяват като всеки е различно изрисуван и днес това е основният транспорт в цялата страна. Муцуната е като на джип, тялото е удължено като на дакел, вътре под прозорците без стъкла се простират две дълги пейки и хората насядват сгушени един до друг. Всяка година в Манила се провежда необичаен карнавал „Крал Джипни“, където избират най-оригинално декорираната маршрутка.

image

джипни – шофьорът Антонио е на покрива

    Поех полъха на чистия въздух. Днес, казах си, ще бъде един прекрасен ден. Хората бързо се упътваха нанякъде. Прехвърлихме се във филипинския всъдеход и зачакахме да се напълни. Скоро местата се заеха и накрая на стъпалото кацна един младеж, който по-късно стана наш водач из планината. Антонио.

image

Антонио

image

Ким при вида на Антонио

    Удълженият джип запъпли нагоре по стръмното и пред нас се разстла безкрайната зелена джунгла в цялата си пищност. Най-шеметните природни красоти на Филипините. От двете ни страни се стелеха стотици километри непроходима джунгла, покрила върховете като огромно зелено одеало. Постепенно пейзажът става все по-ярък и по-ярък. Слънцето превръща последните остатъци от мъгла в мистичен оранжев облак, който нежно се разтваря над долините.
    Много народи вярват, че при тях се крие Осмото чудо на света. Всяка страна има поне по едно чудо, достойно за възхищение. Китайското е Теракотената армия в Сиан, а тук са оризовите тераси в Кордилера – съвместно дело на трудолюбивите ръце на игорот и на природата. Древни напоителни канали, събиращи вода от планински потоци и извори на 1500 метра височина и на площ от десет хиляди квадратни километра. Национално културно съкровище, признато от ЮНЕСКО и за световно.
    След около три часа пълзене по стръмнините (в дъждовния сезон тези места са почти непроходими) джипнито най-после изпухтя и спря пред малък хотел, целият в дърво отвън и отвътре. Бяхме в Банауе. Народът бързо се насочи към рецепцията, няма време за губене. Учтив мъж на средна възраст ни поведе по етажите нагоре, за да си изберем стая, все още имаше две свободни. Навсякъде борова ламперия, уют и красота.

image

първите оризови стъпала видях от прозореца на хотела в Банауе

image

пенлива река се извива под хотела

image

хотелският ресторант

image

фигури на ифугао в естествен ръст

    Нахвърляхме саковете в една от стаите и Ким отиде да преговаря с планински водач за екскурзия до оризовите тераси. Малко след това се върна и ми съобщи двойно завишена сума. Очакваше се като чужденка да не се ориентирам в обстановката. Слязох с нея във фоайето, което служеше и за закусвалня, и срещнах отново онова момче от джипнито – Антонио. Очите му се запромъкваха бавно към мен. След това поеха по дългия път обратно към себе си. Опита да се усмихне, но усмивката не достигна очите му. Въздъхнах в себе си, стегнах се вътрешно и се приготвих за преговори. Бедността е повсеместна, но тук в планината тя някак не се набива на очи. И все пак всеки човек носи в себе си свят, който е невидим отвън, всеки води своята лична борба. А и всяко общество си има своя ценностна система, своя парадигма, свой начин на живот. Със стаена в очите насмешка, която Ким се направи, че не забелязва, Антонио повтори баснословната сума. Попазарихме се, както е редно по тези земи, и излязохме на улицата, готови за път. Там ни очакваше една филипинска двойка на средна възраст. Мъжът беше по-словоохотлив – живеят в чужбина и се връщат от време на време; този път решили да поопознаят родината.
Настанихме се в джипнито на Антонио – той ще бъде шофьор и гид. През цялото време младежът настървено отхапваше нещо, скрито в шепата му, дъвчеше ожесточено и плюеше кървавочервена маса. Цялата му уста неестествено аленееше. „Какво е това?“ – попитах. „М`ома“. Спомних си, че на главната улица в Банауе видях голяма табела: „Забранено е плюенето на мома!“

image

Антонио, разкрасен с мома

image

ето я древната тайнствена смес

    Не получих смислено обяснение, едва по-късно научих, че се нарича още арека или пинанг. Палмата арека е широко отглеждана в тропическите страни и дава плод през цялата година. Ядката се използва прясна, сушена, варена или печена. Парчета от нея заедно с гасена вар и стрита черупка от охлюв се увиват в листа от бетел и се дъвчат. Дъвченето му е традиция, която датира от древността. Има стимулиращ ефект, подобен на западната употреба на тютюн и кафе. Бодрост, повишена издръжливост, еуфория. Стимулира слюноотделянето и апетита и затопля тялото. Дотук са добрите страни.
    Дългосрочно обаче ядката на арека засяга почти всички органи на човешкото тяло – мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, еднокринната и имунната система. Следва увреждане на ДНК и рак. Психоактивно вещество, към което хората се пристрастяват. Археологически доказателства говорят, че се използва най-малко от четири хиляди години в Тайланд, Индонезия и Филипините. Добавянето на тютюн на листа към сместа за дъвчене е скорошно нововъведение, тъй като тютюнът не е бил още внесен от американския континент до преди колониалната епоха. В градовете тази традиция е отмряла, но очевидно тук „и старите жени дъвчат мома“ – контрира ме Антонио, когато отбелязах, че това е опасна привичка. А известна е почитта на игорот към старите хора.
    Разбира се, вниманието ми е основно насочено към пейзажа, очите ми са отворени в напълно будно и обострено състояние. Цветовете на небето сменят хиляди красиви нюанси. Ето ги и тях – оризовите тераси!

image

оризовите тераси на Банауе

image

цялата Кордилера е терасирана

    Ако е вярно, че да снимаш значи да си присвоиш фотографирания предмет, както някои от племената вярват, то аз съм впечатляващо богата. Това, което очите могат да видят и душата да усети, думите не могат да опишат. Трибуните са издълбани ръчно в планините преди повече от две хиляди години! Били са конструирани като практическо решение на проблема с отглеждането на ориз по склонове под главозамайващи ъгли. Древна и устойчива система. Най-известните тераси са край Банауе, но всъщност цялата планина е прорязана от тях. Навсякъде, където живеят хора, стръмнините са изсечени амфитеатрално. Подбрала съм явно най-доброто време за посещение – април – май, когато зелените наболи стръкове са с най-живия си изумруден цвят. Едно необикновено изумрудено, в което и небето е добавило своето синьо. И простор, простор…
    Спираме на една панорамна площадка. Озарените от слънцето хълмове, насечени стъпаловидно, се снишават да достигнат живачната лента на реката. Отвъдният им бряг се губи в мъглата, надвиснала постоянно в подножието на отсрещната планина. Стоя пред това величие , вкоренена в земята, неспособна да откъсна поглед. Чувството, което човек изпитва, заставайки пред тях, е чувство за начало. В някои от оризовите езерца плуват облаци, а сенките на други се спускат отгоре, срязвайки водата като с бръснач. Рядко се мяркат дребните фигури на ифугао, сведени в поклон към земята майка. Водачът ни твърди, че изгледът от това място краси банкнотите от двадесет песо. Сравнихме – така е.

image

изгледът, който краси банкнотите

image

оризови тераси отблизо

    Изваяни планини. Стъпалата на терасите като че се качват до небето – живо доказателство за силата и смелостта на ифугао, за дързостта на човешкия дух. Зашеметяващ е този амфитеатрален пейзаж. Оризовите тераси са най-старите каменни структури в Югоизточна Азия и едно от най-красивите места на света. За разлика от Пирамидите, те са направени от хората, които живеят тук, в тяхна полза, а не с робски труд. Освен това, в отличие от други велики чудеса на света, оризовите тераси са все още в употреба в съответствие с първоначалната им функция. За да ги видите от край до край, ще ви отнеме два дни шофиране и много часове пешеходен туризъм. Само за направата на едно ниво отива година – да се изчисти тревата, да се преместят камъните и пръстта, да се направят бариерите за задържане на водата и да се укрепят стените, което ще ги предпази от свличане по време на поройните дъждове.

image

Ким е доволна от снимката, направена от Антонио

    Не можеш просто така да отидеш в Банауе – полагаш усилия. Няма летища наблизо, отнема едно денонощие автобусно време. Това спасява местните, а в този ден и нас с Ким, от кавалкадите туристи, които заливат и изпотъпкват по-достъпните места.

image

терасите на Кордилера

image

птичи поглед

image

на фона на терасите

image

и така пътувахме по някое време – на покрива…

image

така сушат ориза

    Времето тук тече по-бавно, отколкото в низината, повечето минава в земеделие, занаяти и приготвяне на храната. Вниманието, за щастие, е към дома и семейството – в тази изолирана и консервирана общност. Голяма част от живота на планинците е свързана с ориза – основна култура, яде се по три пъти на ден. От засяването до обирането му – всеки период е свещен по свой собствен начин. Пътуването ми се случи по време на растеж, но през цялото време има и други задачи – плевене, предпазване от птиците, сушене на обрания ориз. И до днес много племена практикуват езически ритуали на благодарност преди посев и по време на прибиране на реколтата. Те никога не се планират и е въпрос на случайност да присъствате на такъв.
    Имахме късмет, че днес приключва един такъв празник в далечно планинско село. След като му казах, че правя проучвания, Антонио реши да ни го покаже, макар че само няколко часа остават до края му. С неговото трескаво шофиране може и да успеем… Редуват се борови гори, влажна джунгла, каменливи планински върхове и – оризови тераси. Освен ориз тук се отглеждат и други култури, които виреят само в Кордилера заради надморската височина и по-ниските температури. Кафето е една от тях, зеленчуци растат в изобилие, продават ги в ниското. Ловът и риболовът се учат в ранна детска възраст и са част от културата на игорот.

image

очовечена природа

image

зелени оризови езерца

image

къщичка на ръба

    Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет. Приятно ми беше през цялото време да виждам човешки лица с открит и ясен поглед, а не отсъстващи и забити в някакви машинарийки…

Категория: Изкуство
Прочетен: 2829 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 17.12.2015 09:14
19.11.2015 07:07 - Ловци на глави
 
https://nataliaboiadzhieva.wordpress.com/

Наталия Бояджиева, писателски блог   Филипините 24 November 18, 2015 Natalia Boiadzhieva

ЛОВЦИ НА ГЛАВИ
Тълпите могат да те накарат да се чувстваш самотен. Винаги се усещам като остров в море от хора. Постоянно си извън баланс. Нищо не е твое при пътуване, освен основните неща – въздух, сън, планините, небето…
Обичам да наблюдавам други хора в тяхната естествена среда, да задълбочавам общуването си с тях, да откривам какво се крие зад туристическата фасада… Няма чужди земи. Само пътешественикът е чужд. И тъй като всичко е чудо и чака да го опознаем, стремежът ми е да скъсявам разстоянието и да се приобщавам към местните.
Поучени от първия си опит да купим билети на автогарата в Олонгапо в момента на тръгването, сега вече бързахме с Ким след обяда да си осигурим превоз. Ще пътуваме цяла нощ до Банауе и с изгрева ще сме там!
Остана ни време да минем през Бърнам парк ( наречен по името на американския архитект Даниел Хъдзън Бърнам) – спокойно място с езеро, пълно с увеселителни лодки, така умиротворяващо в бледнеещата светлина на късния следобед.

image

езерото в парка

Грамадни столетни борове, чиято наситена зеленина със синкави отблясъци напомня за просветващи смарагди. Под сянката на дърветата се бяха излегнали почиващи – същи Сентрал парк.

image

в парка Бърнам

Мирише на събирано с хилядолетия слънце. Насреща два хребета – високи, тъмнееха изрязани на фона на аленеещото вече небе. Изглежда като че ли в безкрайното лято хората вечно се разхождат сред безсмъртната вселена; нищо не се променя… Вървяхме през удължаващите се сенки. Не трепваше нито лист. Природата се бе притаила в очакване – спокойна и уверена. По алеите слепец предлагаше масажи на добра цена. Както и в Китай, а и в цяла Азия незрящите са известни като най-добрите масажисти, те се отдават на професията си с много страст. Услугите им са търсени – по тези земи дори и тригодишни деца са водени на разтривки от родителите си, това не се приема за лукс, а за необходимост и нещо най-обикновено.
На оградата на парка прочетох мисълта на Айнщайн, написана с едри букви на английски: „Великите умове винаги намират яростна опозиция от посредствените умове“.

image

паметник на Хосе Ризал има във всеки град

„Ефирна“ не подхожда за катедрала, но точно това си помислих, когато я видях да се розовее на хълма. Строена е между 1920 и 1936. По време на японската окупация през Втората световна война е служила като евакуационен център; устояла е на бомбардировките над Багио от съюзническите сили през 1945, а хилядите загинали са погребани в района на Катедралата „Света Богородица от Единение“. И въпреки всичко е останала изправена като изящна, стъпила на високото балерина с розовата си фасада, с прозореца роза и двойните квадратни камбанарии с пирамидални покриви. Рядка църковна архитектура. Вътре – за късмет – отново сватба; слънчевата енергия се стича пъстра от витражите по бледорозовите стени. Простор, стотици гости, паметен момент.

image

катедралата “Света Богородица от Единението”

image

страничният вход на катедралата в Багио

image

в катедралата

image

отново сватба

image

сватбарите

image

изглед от катедралата

Отвън на няколко сергии планинци продават сувенири – съдове, плетени от бананови листа, красиво резбовани тояги от черно дърво, на върха с фигурата на Пазителя на оризищата – същински жезъл, бижута, ръчно тъкани платове и още много…

image

на преден план – тоягите с Пазителя на оризищата

Игорот – народите на Кордилера – се състоят от две подгрупи: голямата живее в южните, централни и западни части, а по-малката – на изток и на север. Шест са етнолингвистичните общества – Бонток, Ибалой, Ифугао, Апайао, Калинга и Канканаи. Племената и днес са расово хомогенни. Австронезийското езиково семейство е едно и също като на народите на Полинезия, Микронезия, Меланезия и Индонезия. Малайската раса се простира на юг от най-южните монголоиди и притежава много белези на австралоидите – къдрава коса, тъмна кожа, широк нос. Общи културни черти наблюдаваме в танците с оръжие, погребалните обичаи и татуировките. Танците на планинците могат да се видят и по улиците на Багио по време на Парада на цветята – фестивала Панагбенг, през февруари.
Калинга обитават едноименната провинция и са най-яростните противници на промените, довлечени от „цивилизацията“ по високите земи. Там е и най-опасно да се пътува. Всички племенни групи в миналото са били ловци на глави, избивали са се едни други хиляди години, преди да се появят белите и да ги покръстят.
Кръвожадната традиция на рязане на глави и колекциониране на черепите им продължава до евангелизирането на местните от американските протестантски мисионери. След първото убийство мъжът нанасял на раменете си специална чак – лаг татуировка; тя показвала зрялост – той вече е воин и може да брани своето племе. До началото на ХХ век всички мъже се гордеели с тези татуировки като форма на идентичност, а и до днес все още има остатъци от хилядолетното изкуство (batek). Жените пък се разкрасяват и отбелязват различните етапи в своя живот по този неизтриваем начин. След два или повече взети черепа цялото тяло се покрива с рисунки на сплетени стоножки. Тази украса помагала да се противопоставят на злите духове. Понякога се рисували човешки вени и това не е случайно. Кордилерците вярвали, а вярват и сега, че точно човешката кръв привлича духовете анито, които имат голяма сила. Анито са духовете на мъртвите, те могат да променят настоящите събития. Мъртъвците са несравнимо повече от живите – разумно е да се поддържат добри отношения с тях. Оставят им храна, а преди важни събития ги викат за съвет. Ако ви се случват нещастия и болести, трябва да се сдобиете с череп, за да омекне към вас анито. Човешката глава съдържа най-важното, същността на човека, ето защо и отрязването ѝ е важен показател за успеха на воина. В много племена мъжът не е можел да се ожени, докато не вземе череп. Трофеят участва в сложни ритуали, свързани с общуването с душата на убития. Когато младоженецът чука на вратата на своята избраница, в ръцете си трябва да носи отрязана глава. (По-късно в Сагада видях в магазина за сувенири майсторски изработена дървена фигура точно в този драматичен момент; не ми дадоха обаче да я снимам… Предлагам ви друга – на воин ифугао.)

image

воинът ифугао

image

воин ифугао

image

ритуални маски – дракон на ифугао

Своеобразен е и обичаят на илонготите – при загуба на любим човек трябва да се отиде на лов за череп и да се убие невинен човек – тогава болката значително утихва. Завоеванието се измива в реката и около него се въртят в ритуален танц… По време на японската окупация през 1940 мъжете калинга отново са започнали да покриват телата си с татуировки след обезглавяването на японски войници.
Архипелагът е далеч от континента – не само географски, но и духовно, и културно. Величествените планини на страната са в ярък контраст и с пясъчните плажове, кораловите рифове, рибарските селца и оживените градове, разположени сред равнините. Природата често ни напомня с кратки земетресения, че късовете суша са се формирали на място, където се сблъскват две тектонични плочи върху западната дъга на Тихоокеанския огнен пояс. Нагъването на земята е създало остри планински вериги върху по-големите острови. Обсипани са с вулкани, които също допринасят за формирането на височинния пейзаж. Неравният терен е изолирал планинците, да се стигне до тях е трудно и сега. Анимисти и политеисти, те с лекота съчетават древната си езическа вяра с привнесеното християнство.

image

ритуални венци – гердани

 

Във Филипините дневната светлина угасва като лампите в театъра преди първо действие – бързичко, плавно и незабележимо. Докато първите сенки на вечерта се стелят в низината – и вече сме в мрак – синьо кадифе. Пред нас проблясват светлините в парка – хората продължават разходките си, незабелязвайки тъмнината. Наблизо е спрял автобусът, който ще ни изкачи до Банауе – същинската цел на моето пътуване. Пътуването, не пристигането има значение – помислих си, докато се настанявах на седалката. За моя радост този път нямаше климатик, ще пътуваме на отворени прозорци, това се иска!
Тогава още нямах представа, че приключението ми освен вълнуващо, може да бъде и опасно. Едва по-късно научих за неочаквания риск – левичарското бунтовническо движение Нова народна армия (НПА), което наброява четири хиляди въоръжени борци срещу властта в Манила. Само три месеца след нашето пътуване бунтовниците убиха трима правителствени войника и раниха двадесет в провинция Калинга, през която минахме.
New People`s Army е въоръжено крило на Комунистическата партия на Филипините, основано през 1969. Стратегическата линия на маоистката армия е въоръжената партизанска борба , продължителна „война на народа“. Подобна „партия“, само че в Перу, описва майсторски Артър Хейли в романа си „Вечерни новини“. Не е обаче само в художествената литература – така се оказа.
В районите, където действа, НПА събира „революционни такси“ най-вече от бизнеса. „Партизаните“ отдавна са изгубили своята идеология и сега се занимават с рекетиране. Армията е определена като терористична организация от САЩ през 2002 и от Европейския съюз през 2005 г. Мирните преговори с филипинското правителство са стигнали до задънена улица. Единственият въпрос, по който са постигнали съгласие, е за правата на човека, но двете страни го разбират по своему. Днес революционерите „оперират“ – изнудват предимно селяните и техните цели включват военни, полицейски и правителствени информатори, както и бизнесмени, които отказват да бъдат рекетирани с „революционни данъци“. Арнел ми даде следния пример: „Спират миналата седмица автобус на „Виктори лайнер“ – компания, която отказала да плати рекета. Пътниците слизат и бандитите взривяват автобуса.“
В момента НПА има сто и десет партизански фронта в 71 от общо 81 провинции. Обвиняват ги в престъпления като изнасилвания, изтезания, отвличания за подкуп и трафик на наркотици. Живеят в планините, крият се в джунглата, неоткриваеми са.
Гледана от автобуса, нощта ми изглежда по-тъмна и изпълнена с форми, които не мога да определя. Пътят разтваряше джунглата. Скоро луната – ярка и чиста – изплува високо над палмите като рисуваше под тях тъмни сенки и светли петна. Тук небесните светила бързо се издигат над хоризонта и заемат място в центъра на небосвода, точно над главите ви.
Ким се беше унесла в дрямка. Напускаме Багио – Портата към Кордилера; врата, водеща към нов и вълнуващ свят.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 1243 Коментари: 2 Гласове: 8
Последна промяна: 18.12.2015 08:33
05.11.2015 16:58 - Игорот
 https://nataliaboiadzhieva.wordpress.com/2015/11/05/%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-23/

 
Здравейте, приятели! Ако цъкнете на датата под заглавието, ще излезе целият текст, неотрязан.
 
Филипините 23 November 5, 2015 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ИГОРОТ

Нещо, което не очаквах и за което не бях готова, беше появата на полуголия младеж от племето канканаи. Бяхме слезли от джипнито след едночасово лазене по стръмното и наближавахме входа на Златните мини.

imageмладеж от племето канканаи imageканканаи в Багио

Седем години след като испанците са се установили в Манила, един от тях – Хуан Саиседо – заминал в планините на север да търси злато. Той попаднал в земя на плодородни долини и девствени гори. Открито е и злато и армии от войници, свещеници и търсачи на щастие са потекли насам. Но безбройните битки със свирепите планински племена са убедили завоевателите, че трудно ще управляват в планината.
Багио е основан от американците през 1900 г. на мястото на Кафагуай – село на племето ибалой. Името му произлиза от bagiw, което на ибалой означава „мъх“. Градът се намира на височина 1540 метра в планината Кордилера, в провинция Бенгует. Поради хладния си климат е обявен за лятна столица, където правителството се мести, за да избяга от лятната жега в Манила през април и май. Освен борове, тук растат и разкошни орхидеи.
Заговорих момчето, за да го предразположа за снимка. Отговаряше ми дружелюбно, но със сдържано достойнство. Не, не е от племето ифугао, а от канканаи. Не се е облякъл така, за да привлича вниманието и да го снимат – това е племенното му облекло и така си ходи из града. По-късно Ким си спомни, че в колежа имали състудент от същото племе, той така и дошъл на дипломирането – под тогата носел набедрена препаска – бахаг – все пак е празник и трябва да бъде представителен, с етническа носия.
Канканаите живеят в Западната Планинска провинция, Северен Бенгует и Югоизточен Илокос. Говорят свой език – канканаи. Подобно на другите планинци, и те строят стъпаловидни оризови тераси по неравния терен на Кордилера. В малкото общество се практикува родителски брак. Сватбената церемония е изпъстрена с много традиционни ритуали. В миналото е имало случаи на смесени бракове с равнинните хора, но днес тази практика силно е намаляла. В патриархалното канканайско семейство старите хора са много уважавани; ако младоженците следват древните традиции, това ще им донесе успех, ако ли не – лош късмет.
На тяхната територия е развит рудодобивът, добиват се много минерали, и по-специално – злато. Мъжете и досега ловуват с копия и кучета, а при риболов използват бамбукови капани. Канканаи са сред най-добрите производители на зеленчуци в страната, а жените са и най-прочутите тъкачки.

imageпанорамната площадка imageгледка от Мините imageКордилера, провинция Бенгует

От рудника беше останала само панорамната площадка и парк с хубав изглед към насрещните върхове – Кордилера е като разбушувало се море, застинало в неравномерни мътнозелени и сини вълни. Гледките отвисоко са като в Търново – откъдето и да погледнеш, все е живописно! Долу в ниското е опънат голям плакат, където с едри букви е написано на илокано: „Благодарим ви, че ни посетихте! Пожелаваме ви късмет!“.

imageплакатът imageмладежи с носии на игорот imageпоглед от високо

Млади филипинци обличат носии на игорот, за да се снимат с тях. Носят вековни огърлици, които се предават от поколение на поколение – направени от глиги на дива свиня и от крокодилски зъби. Свеж прохладен бриз, диша се, може да се носи дори блуза с дълъг ръкав, нещо немислимо в равнината. Тънка пелена от прозрачна бяла мъгла се стеле над джунглата, ширнала се до хоризонта, за да се слее там с ослепително ярката синева на вечно лятното небе. Суровата красота на това място ме очарова.

imageв Тъкачницата imageетнически тъкани imageзад стана imageритуални гонгове

От там надникнахме и в Тъкачницата близо до Епископалната църква, където около тридесетина жени тъчаха платове с пъстри етнически мотиви. Сериозни и съсредоточени, те не ни забелязваха, докато вървяхме по пътеките между становете; снимах ги като се стараех светкавицата да не ги заслепява. В къщата се продаваха и изплетени от тях кошници и съдове, както и маски, бижута, талисмани, церемониални медни гонгове и здрави мебели от най-твърдата дървесина в страната – всичко това – дело на обитателите на високите земи.

imageДейвид

Дейвид е момчето, което продава сувенири – дърворезба, изработени от ифугао. Двамата с чичо си подбират хубава дървесина от махагон, абанос, розово дърво, хартиено дърво, които растат наоколо и правят фигурки, емблематични за тяхното племе – ловец с копие, горски животни, ритуални маски, лули и уникалните малки, скрити в дървен калъф ками. Калъфчето изглежда безобидно, често е с формата на крокодил и може да се носи като колие. Трисантиметровото острие не се вижда, но извади ли се от канията, става смъртоносно. Носят ги най-вече жените ифугао за самозащита. Няколко от тях ще отпътуват за Варна като подаръци. Дейвид е на 23 и учи в колеж в родния Багио. На въпроса ми какво отличава ифугао от останалите филипинци, отговаря с гордост: – По-образовани сме и по-гостоприемни – за нас гостите са като част от семейството ни.
Момчето и чичо му – дърводелци и резбари – използват най-често кашмирено дърво или бял тик (Gmelina Arborea), което расте в близост до Банауе. То е бързорастящо широколистно тропическо дърво с бледожълта до кремава дървесина, която след време потъмнява до жълтокафява. Красиви и изразителни маски – дракон и слънца стават от него.
Най-твърдата дървесина във Филипините се добива от дървото magkono. Рязането на дънер с диаметър седемдесет сантиметра с трион с диамантени връхчета отнема от два до четири дни като разрезът се полива обилно с вода за охлаждане. То е ендемично дърво, което се среща само на някои места в страната. Смята се за едно от най-ценните дървета в света не само заради своята рядкост. Мебелите от него са изключително търсени – те траят в продължение на поколения и на векове – вечни са, казват местните. Желязното дърво се използва и за основа на къщи, за стълбове и за лодки. Агнес, моята приятелка, си поръчва мебели от такова дърво. Понякога чака с месеци, докато майсторът ифугао достави рядката дървесина, но после е щастлива и горда с прекрасното обзавеждане.
Опознаването на Кордилера е като навлизането в друга страна. Хората игорот живеят в шест различни провинции, в над двадесет племена, всички говорещи различни езици; практикуват различни ритуали и имат различни вярвания и култури. Отделните общности не са свързани дори с пътеки в джунглата (в действителност „пътека в джунглата“ е твърде относително понятие – тя обраства само за няколко дни). От историческа гледна точка планинците никога не са били обединени, те принадлежат на племенните си групи и все още съществуват мирни пактове, които поддържат мира и спокойствието между тях. Терминът „игорот“ е стара филипинска дума, която означава „хора от планините“ и включва всички племена от Кордилера. Испанците никога не са били в състояние да проникнат напълно в планината по време на тристагодишния колониален гнет и нямат никакво влияние върху начина на живот на населението. Те използват названието „игорот“ пренебрежително, като синоним на „диваци“.
Причината е не само недостъпният планински терен, но и гордата природа на обитателите му, които не се предават на аутсайдери, за каквито считат испанските нашественици. Това продължава до 1990 г., когато Американската епископална църква навлиза в планинските дебри и нейните мисионери започват да покръстват планинците. Заради дългите години на мисионерско присъствие хората са приели протестантството, но това не им пречи да се занимават и с езически практики – в сватбените ритуали, в лечението, при засаждането и прибирането на реколтата и при погребения.
Попаднахме на сватба на ифугао в епископалната църква „Светите невинни“. Беше 18 април 2015. Наближихме входа като случайни минувачи, но бяхме посрещнати от домакините като скъпи гости, поканиха ни да присъстваме на благословията на брака на Майкъл Нейл Дауи и Бернет Магуид (имената взех от книжката, която ни дадоха с подробен сценарий на тържеството).

imageсватбарка в носия на игорот imageв очакване – пред църквата imageхубост

Потвърдиха се думите на Дейвид за прочутото гостоприемство на ифугао. Всички ни се усмихваха искрено, докато си търсехме места сред редиците пейки. Аз бързо се подредих до фотографите и успях да запечатам вълнението по лицата на участниците в сватбената процесия, повечето облечени в носии – първо влязоха няколко двойки Главни спонсори (ние ги наричаме свидетели), след тях върви кумът, следван от младоженеца с неговите родители. Пристигат няколко двойки второстепенни спонсори (няма ограничение за броя им), трима приносители – на Библията, на Монетата и на пръстените. Следва кумата, шаферките и родителите на булката. Последна бавно пристъпва булката – сама, озарена и тържествена. Бялата прозрачна рокля покрива същинската – традиционна ифугао булченска премяна. Звучи красива музика, всички заемат местата си, сядаме. Свещеникът подхвана своята реч – обръщение, нататък церемонията ви е известна от холивудските филми. Ако е вярно, че душата се ражда стара и постепенно се подмладява, то тези щастливи младоженци са може би вече млади души, завърнали се у дома след дълго скитане…

imageспонсори imageприносителят на Библията imageнастроение imageкумата imageважна роля imageродителите на булката imageмладоженците imageсватбари imageтържеството imageГолемият ден imageритуалът

Днес терминът игорот се ползва гордо от някои кордилерци, докато други предпочитат по-конкретните си племенни названия. За разлика от много други племена в страната, които са били изтласкани на малки парчета от бащината си земя, игорот са запазили голяма част от земите си. Коренното население в цялата страна е петнадесетмилионно. Отделяните от правителството средства са недостатъчни за образованието, лечението и опазването на културната му идентичност. Местните родове са концентрирани главно в Минданао и Кордилера – области, в които се намират основните природни ресурси на страната. Жителите им често са принудени да изоставят земите си, за да отстъпят място за индустрии и мини, при пълното безразличие на властите, които считат коренното население за пречка по пътя на икономическото развитие. Игорот обаче са се опълчили срещу решението на президента Маркос да бъде изграден огромен язовир на река Чико в края на седемдесетте години. Така са се запазили от разселване многобройни племена и от унищожение – техните оризови полета. Днес има план да се поставят ветрогенератори край Сагада, но хората са скептични относно осъществяването му – те просто няма да позволят. Опазват това, което е от жизнено значение за тях – природата.
Много е вдъхновяващо да се види планинският начин на живот и трудолюбието на игорот, не се изненадвам, че наследниците на различни племена и култури не са допуснали испанците повече от триста години.

Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 769 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 06.11.2015 07:50
 
       ФИЛИПИНИТЕ 22 September 26, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

Дали да сравняваме народите

Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба.
Помолиха ме да съпоставя китайския и филипинския народи. Замислих се над задачата с ясното съзнание, че няма как да се сравняват цели народи. Сърцата на хората са като дълбоки кладенци, никой не знае какво има на дъното им. Можем само да предполагаме по онова, което от време на време изплува. Пазя се много от обобщения, затова ще сравнявам само на основата на хората, които лично познавам. Идеалният случай е да се чувстваш добре навсякъде. Намирам приятели по всички места, където съм живяла и те ме правят щастлива.
И така – опасно е да се сравняват народите – винаги ще остане някой обиден. Но не можах да откажа на молбата и – ето ме в ролята на сравнител… Прилики почти няма в световъзприемането на двата народа, само разлики се гонят из главата ми. Честно казано, филипинците много повече приличат на латиноамериканските народи, отколкото на северния си съсед. Слушах разказите на позната колумбийка и на Линда за живота в Еквадор – испанците са оставили траен отпечатък в психиката на покорените от тях народи. Някои обединяващи черти са: двойствена природа, притворство, лесно обещаване и трудно изпълняване на дадената дума…
Китайците, които срещнах, са хора мили, сърдечни, открити и непосредствени. Гордо се опират на хилядолетните традиции на древния си народ, който никога не се е съобразявал или приспособявал към нашественицитие, а е извоювал свободата си. Няма го филипинското раболепие към белия човек, само любопитство и радост от общуването.
Двама души може да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно. Китаецът вижда в японския окупатор само враг и до днес не иска да купува японски стоки, нито да ходи на туризъм в Япония. „Японците няма да получат моите пари!“ – отговори яростно Сун на въпроса ми дали ѝ се ходи в съседната страна. Точно противоположно е отношението на филипинеца към американския господар. Между 1898 и 1911 г. – период, в който продължава Филипино – американската война – около един милион филипинци (от тогавашното седеммилионно население) са намерили смъртта си в борбата да сложат край на американската окупация. Напразни жертви. Никой вече не си ги спомня, национална амнезия.

imageГрадският музей на Олонгапо

Днес в Градския музей на Олонгапо американският период е илюстриран с фигури на проститутки, без никакъв упрек – ето, имало е поминък за населението… (вижте снимката). „Знаеш ли защо харесваме американците? – предизвикателно ми обясни Ким. С невярващи уши чух:  – Защото говорят на малко име и защото ни оставят добри бакшиши!“. Съкрушителни доводи. Лоботомия на ценностите.

imageв музея – американски патрул проверява местните на влизане в Олонгапо imageамериканският период в града imageубийството на кмета на Олонгапо Джеймс Гордън на 20.2.1967 г. imageглавата на вожда Уло-нг-Апо, намерена отсечена на брега imageжители на Олонгапо почистват след изригналия през 1991 г. вулкан Пинатубо

Дори името на страната, дадено ѝ през 1543 г., е в чест на испанския крал Филип Втори, завоевателя. Населението е пръснато по седемстотин острова от общо 7107 и говори на 171 езика, които нямат нищо общо помежду си. Тагалог е създаден, за да се разбират сънародниците от всички краища, но много от племената и досега не искат да го учат и да го говорят. Тук, в Субик, се говори, но пък повечето не могат да четат и пишат на него. Учителите по тагалог обикновено говорят в час само на английски, как децата да научат родния си език. А преподавателите просто са загрижени да подготвят учениците си за живота… Не може да става и дума за общи традиции, обичаи и културно наследство, голямо е разнообразието в закони, нрави и вкусове. Културен кръстопът, където малайци (това е старото име на всички островитяни от Мадагаскар до Филипините), индуси, араби, китайци, испанци, американци и много други са си взаимодействали и са изградили уникална расова смесица. Необичайното съчетание от черти на днешните жители биха хвърлили в недоумение и най-опитния антрополог. Нито статистиката при преброяването, нито някой друг се е захванал да проследи странните кривулици на родословните дървета на милионите филипинци. Впрочем над една пета от населението на земята са деца от смесени бракове. На планетата не остана място, където коренното население да не се е смесило с представители на имигранти (една болна за Европа тема в момента). Може би изключение правят само арктическите ескимоси, които от седем хиляди години живеят в малки родствени популации и при тях генетични увреждания не се наблюдават.
Южните острови са ислямизирани още през петнадесети век вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, което е създало свои собствени, но непризнати от света, султанати. Имат независимо правосъдие и образователна система. Днес тези хора са обхванати от сепаратистки настроения, добре въоръжени, в сложни отношения и чести схватки с правителствените войски.
И още нещо. Ако Великата китайска стена е защитавала народа от външните врагове, то Интрамурос (градската стена на Манила, строена 150 години) е илюстрация за дискриминация спрямо местните, наречени от колонизаторите индиоси. Въпреки че била построена от работници индиоси, тя служела на испанското духовенство и благородници. Местните не можели да влизат, освен за да работят като прислуга. И днес тази традиция продължава в „Свободната зона“ Субик, където живея (бивша американска военна база). На подстъпите мостове към Зоната полицейски постове пропускат само работещите в нея, а чужденците – без проблеми.
Предците на китайците са китайци, на корейците – корейци. А на филипинците – островитяни от близки и далечни места, които са се заселили тук някога, въпреки двадесетте действащи вулкана и тайфуните. А също и малко китайци, на които им е харесала красивата природа и целогодишното слънце; и Бог знае колко още други видове кръв са се влели в жилите им. Всъщност много народи са се лакомили за тази територия… И много са оставили следи. Трудно може да се изгради национална гордост и патриотизъм сред доскоро враждували племена. „Ние нямаме традициите на Китай и Япония – разказва с плътен баритон Беа, трансексуален човек, роден като мъж с името Бруно. Познавам я от фитнеса. – Нашите предци са малайци и заради бедността сме принудени да правим много жертви. Жертваме дори любовта. Да, много чужденци се шокират от гримираните и с ярко червило мъже, които крачат по улиците. Мога да ти кажа, че като жена мога да припечеля повече, отколкото като мъж. Имам малки братя, които трябва да изуча; баща ни почина. И така, отидох в Тайланд и си направих операция за смяна на пола, по-евтино е. И вече съм жена…“ – завърши спокойно разказа си Беа (за име си е избрала първите букви от думата beautiful (красив).
Разбира се, не навсякъде в страната е така. Олонгапо е най-близкият до бившата американска база град, неслучайно филипинският ежедневник „Philippine Daily Inquirer“ го нарече „града на греха“ миналата есен, когато американски военен уби транссексуален младеж в един хотел.
Ето ги накратко някои от най-фрапиращите разлики в манталитета на китайци и филипинци. Херодот отбелязва, че всяко общество счита своите собствени възгледи, вяра и бит за по-добри от останалите. Според релативизма истината и моралът са относителни и трябва да се разглеждат само от гледна точка на историческия контекст и преобладаващите принципи и норми. Разбирането за добро и зло са въпрос на социално споразумяване и по този начин нямат универсална валидност. Те се променят и различават от епоха на епоха и в различните култури и ситуации. Обективното познание на света е невъзможно и няма обективна истина. Абсолютизмът обаче отговаря повече на моята нагласа, че съществуват универсални етични стандарти, които са непреклонни и абсолютни. Има очевидни морални истини, също както има и очевидни факти за света. Например малодушието е лошо качество. Героите заслужават уважение. .. Но, както е казал Достоевски: „Нахрани, пък тогава искай добродетели“.
Приемаме, че очарованието на Филипините е и в етническото им многообразие. Преснех и шест снимки от фиести в различни градове на страната, правени от талантливия местен фотограф Алън Фабриканте, за да го покажа.

imageтанц на предците imageфилипински фолклор imageфилипински народни танци imageфиеста imageфилипински танци imageтанцова фиеста

А сега ще ви върна в Илокандия – това е името на родното място на народа илокано (или илоко). Третата по големина филипинска етнолингвистична група обхваща девет милиона души в Северен Лусон и планината Кордилера. Говорят илоко – подгрупа на австронезийското езиково семейство. Австронезийските им предци са дошли на остров Лусон с билоги (лодки – стрели) през Желязната епоха. Хранят се с варени зеленчуци и сладководна риба, а любими лакомства им са бели ларви на мравки и „скачаща салата“ – живи скариди, полети със сок от каламанси (малки лимончета).

imageилокано imageв Илокандия imageмладежи в носии от Кордилера imageнощем в парка на Багио

Споменах за храна и срещнах гладния поглед на Ким – 11 часа е, обедно време. „Добре, че нямаш изискванията на корейските ми клиенти за техен национален ресторант“ – одобрително ме погледна тя. Не, моите изисквания са други – за българска храна или поне за европейска…, което е по-трудно за намиране. Подминахме няколко филипински закусвални и най-после спряхме в една пицария – това е най-европейското място в града. Блюдата са неутрални, по световната рецепта „Да не обидим никого“ и се понасят добре. В Азия хората вярват, че храната е едно от най-големите удоволствия и му се посвещават със страст.
Откакто свят светува, хората мечтаят всичко да е такова, каквото няма да бъде. „Умирам, без да видя зората да осветява моята родна земя. Вие, които трябва да я видите, приветствайте я…“ (Хосе Ризал)
Слънце и слънце, и слънце, с очите си гребвам и вече съм богата. Под дългата светлина на вечното лято имаме време за още няколко места, преди да потеглим вечерта към Банауе. Тук горе времето е разредено и забавено още повече, отколкото в низината. Искам да проникна дълбоко в тази страна и да я разбера. А дали наистина трябва да сравняваме народите…
Наталия БОЯДЖИЕВА

Категория: Изкуство
Прочетен: 1659 Коментари: 5 Гласове: 9
Последна промяна: 29.09.2015 13:51

  ФИЛИПИНИТЕ 21 August 30, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit

ФИЛИПИНИТЕ 21
Кордилерски къщи
Нещо и за корейците

    Мина и сватбата на сина ни – прекрасна като сън. Задомени са вече и двете ни деца.
А ние се върнахме обратно в топлата страна, където ще останем още няколко месеца. Да пътуваш е да откриваш, че всичко, което знаеш за друга държава, е грешно.
Сутрин рано през прозорците нахлуват трелите от надпяването на чудновати пойни птици. Черният гарван слуша, слуша и внезапно решава да сложи край на всякакви конкурси по изкуствата с арогантния си грак като прехвърча тежко насам – натам. Сега му е времето, в дъждовния период. Тази година обаче дъждовете са малко, та местните започнаха да се тревожат за реките и за реколтата си от ориз – основна храна за тях. Едно момиче ми беше казало, твърдо убедено: „Ако не ядеш ориз, ще умреш“, тя така знае. Има още месец и нещо до края на дъждовния период, може би небесата ще се отворят благосклонно над бедната страна.
    Връщаме се отново в Багио през летния април. Излизам доволна от малкия, но богат с история университетски музей, понесла частица от нея във фотоапарата си. Лицето на Ким не изразява нищо – тя просто бърза към следващото любопитно за мен място, селото Там – ауан.

imageвходът към село Там Ауан imageграфити върху укрепителната стена imageсъвременна украса imageпазителите на оризищата imageносия от провинция Калинга imageателие на местен художник imageтук пихме кафе

    То не е истинско село, в къщите му обаче може да се нощува срещу заплащане от петстотин песо. Къщите носят духа на кордилерците – техните домове, съхранени тук, са разхвърляни артистично из стръмната стъпаловидна градина. За съжаление вече са на изчезване, което прави събраните образци още по-ценни.

imageдап – ай – за обучение на момчетата

    Пътеката се вие право нагоре по склона и се губи в бухналата зеленина. Купих билети и тръгнахме по разноцветното нанагорнище. Короните на палмите се полюшваха като водорасли, развявани от течението. Тънките езичета мъгла, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение, ме изпълни с чувство за нереалност. Извиках няколко облака да ми правят сянка.
Първата от поредицата къщи на планинските племена в Кордилерите е дап – ай /dap-ay/. Тя играе много важна роля в живота на хората от Сагада. В старо време е служила за обучение на подрастващите момчета от селото. Старците са ходели там през нощта, за да разказват на юношите за текущи събития, мненията си по даден проблем, да споделят опита си и плановете за бъдещето. Слушайки тези истории, момчетата са добивали мъдрост и са формирали житейските си ценности, за да станат истински зрели мъже – отговорни и готови да се справят с предизвикателствата. В тази своеобразна школа те са се учили и да правят масаж и други техники за отпускане на тялото след изморителния ден, както и да лекуват главоболие и болки в гърба. Дап –ай се откриват и в други части на Кордилерите. Те са служели и за съдебна палата на селото – старейшините са се събирали там, за да решават различни важни въпроси за общността.
    Къщата на племето ифугао е наглед семпла, но всъщност с доста сложна конструкция. Строена е през 1923 г., без пирони и е пример за точността и за строителния талант на ифугао. С рунтав и прихлупен покрив от слама и листа и повдигната до височината на раменете, изработена от твърда дървесина, тя може да служи на няколко поколения само с периодични поправки на покрива.

imageдуклиган – трапезарията е под къщата

    Колибата на плодовитостта се нарича „дуклиган“. В нея живеят семейни двойки, след като в течение на една година не им се е родило дете. Шаманът изпълнява ритуал и съпрузите могат да останат в хижата един месец. Ако и това не помогне, мъжът има право да си намери друга жена, въпреки че бракът е още в сила. Цикълът се повтаря и тогава вече и жената може да си намери друг мъж. Целта е да се определи кой от двамата е бездетен.

imageкамбанки над пътеката imageвървим по карта imageфигурата е на духа – пазител на оризищата imageнад рекичката imageгледка към Багио imageкъщи в Багио

    Най-голямата ифугао къща е батад. В нея има и полуетаж, а капандурата предлага изглед към залез слънце. Мебелите също са дървени – от тежко, твърдо и здраво дърво; те се предпочитат и от по-заможни филипинци от низината. Стените и подът са от същото дебело дърво, което прави дома хладен, когато навън е горещо и обратно. Тъмнината вътре се подсилва от саждите от огнището и от борината, която гори вместо лампа. Колибата анаба е най-старата, строена е през 1898 г., кухнята ѝ е все още запазена и функционира. А най- малката – нагор – е само за трима обитатели. Отвътре домовете са естествено вентилирани – стените често не достигат до тавана (така се строи и сега) и това дава възможност на въздуха бързо да се обменя. Нашият израз „Затваряй, че става течение“ в тропиците е съвсем непонятен.
    Ким не знаеше всичко това, не го знае и досега, просто не я интересува. През цялото време тя не ме попита и нищо за света, от който идвам. Наследила е туристическото бюро от майка си и смята да продължи бизнеса. Трябва ли да обръща внимание и на забележителности… По-късно показах снимките на други хора и те ми обясниха. С лек укор тя се обърна към мен: „А корейците, които доведох тук веднъж, разгледаха много бързо всичко…“
    Корейците. Новите американци, новите господари на страната…
„Те дойдоха без предупреждение, стичаха се почти незабелязано, докато не станаха твърде много, за да бъдат игнорирани – разказва Агнес. – Изведнъж се видя, че те са практически навсякъде във Филипините – в моловете, в университетите, в най-скъпите курорти, дори и по местните телевизионни предавания.“

imageкорейска църква в Свободната зона imageблизо 40 процента от корейците са християни imageстоловата в църквата imageв корейската църква imageгледка от църквата

    В момента южнокорейците (за кратко ще ги наричам „корейци“) са във всички филипински градове. Нещо повече – те са си устроили свои градове – с църкви (доминиращите религии са християнство (от 1784 г.) и будизъм), хотели, училища, ресторанти, масажни салони, както и курортни комплекси и гигантски производства (както е  корабостроителницата „Ханджин“ – една от най-големите в света).

imageцеремония по именуването на новопостроен кораб в “Ханджин” imageледена скулптура по случай именуването на кораба

    Продължават да нахлуват в страната и вече са я завладели, а филипинците ги посрещат радушно. Няма и четири часа път със самолет от Сеул, населението тук е англоговорящо, животът е значително по-евтин и тук са едни от най-прекрасните плажове в света. В същото време корейците внасят долари с кофи – като преки инвестиции и като потребление. Развита страна с висок стандарт и четвърта най-силна икономика в Азия, Южна Корея е на първо място по чуждестранни инвестиции, следвана от САЩ и Япония. Работят повече от 250 големи техни фабрики в специалните икономически зони тук.
    Но вместо да свикват с всичко филипинско, чужденците явно предпочитат да донесат Корея с тях и да се придържат към себе си. Общностите им са разпръснати из цялата страна (както става и с китайците зад граница). Живеем в общество, в което хората се местят от едно място на друго, носейки домовете със себе си в сърцата и умовете си.
    Корейската вълна е започнала в края на 90 – те години. Хиляди корейски ученици и студенти се тълпят в топлата страна по време на училищните им ваканции – януари – февруари и юли – август, за да изкарат курсове по английски. Привлечени от достъпното обучение и по-евтиния живот, мнозина остават и за по една година. Безброй английски езикови центрове само за корейци са пръснати навсякъде.
С други думи, корейците са във Филипините, за да останат. В сравнение със студения и скъп Сеул, в чийто столичен район живее половината от петдесетмилионното население, тропикът е рай и за пенсионерите. Изглежда, че поколения корейци ще бъдат една голяма част от местния живот за години напред – от студенти до баби и дядовци, дошли да почиват на морския бряг.
    Ергените, които имат късмет да не са първородни синове, бързо се ориентират и си избират партньорка сред местните жени. Първородните нямат право да се женят за чужденка. Това е една от най-хомогенните в етническо отношение държави в света. Еднорасовото общество обаче е на път да се изпъстри и да стане доста шарено. Южна Корея има най-ниската раждаемост в света, очаква се населението да намалее с 13 процента до 2050 година. Вълната от емигранти към Щатите, Канада и Австралия също отнася много хора извън домовете им. Други пък заминават за топлите страни като Тайланд и Филипините, защото там се живее евтино и лесно.
    Говорила съм с корейци на всякаква възраст. Лий е на 35, но според тамошните обичаи още му е рано да се жени. Накратко и набързо ми разказа живота си. Дошъл е тук да работи, но и да си намери жена. Не иска да живее в родината си, там изискванията към младите мъже са изключително високи, трябва да отговарят на редица условия, за да предложат брак. Неслучайно в Страната на утринната свежест има най-много случаи на самоубийства от всички индустриализирани страни в света. А тук всичко е някак по-лесно и опростено. Корейците са най-желаните ергени за филипинките – богати като американците, а има и млади сред тях. Безброй примери потвърждават, че мъжете от по – богатите народи си намират лесно жени по тези места.
    Общото между двата азиатски народа е силното американско културно влияние следствие на военното присъствие, холивудските филми и бизнес връзките. Южнокорейският говор е наводнен със заети английски думи, които са използвани по нестандартен начин. Изкривения език наричат конглиш (корейски плюс английски) по аналогия с чинглиш (китайски плюс английски) и таглиш (тагалог и английски). От севернокорейска гледна точка това е още едно доказателство, че на юг от границата се простира една американска културна колония, в която обаче за шестдесет години са дезертирали 23 000 севернокорейци. Южните мислят с тъга, че братята им на север живеят в затвор. Правителството има програма за северните съседи – помага им при намиране на работа, но малцина са щастливците, които могат да се възползват. Хората от двете страни – Северна и Южна Корея споделят един език, история и култура, датираща от преди пет хиляди години. Но 10 милиона корейци остават разделени от своите семейства от 1948 г. насам.
    – Лий, как така всички корейци, които познавам, носят фамилия Ким или Лий?
    – И Парк – добавя той със загадъчна усмивка. – Половината ми сънародници са с тези три фамилии, а Лий е всъщност една от най-разпространените фамилии в света – над сто милиона души се обръщат на нея.
    После младежът ми разказа, че оскъдността на фамилните имена се свързва с дългата феодална история на полуострова и сложните му отношения със съседите Китай и Япония. За имената корейската аристокрация е използвала китайски йероглифи по моделите на конфуцианското именуване от пети век. През по-голямата част от историята само елитът е имал фамилни имена. Благородниците са приемали имена, с които да направят правдоподобно твърдението, че имат предци от Китай – страната, от която най-много се възхищавали. Имало е само няколко такива. Когато в края на 19 век и обикновените хора са започнали да придобиват фамилии, те са сграбчвали някоя от вече популярните благороднически, за да се наслаждават на престижа ѝ. В строгата социална йерархия само влиятелните семейства са се ползвали с уважение. Ким и Лий са могъщи родове в древна и средновековна Корея. В течение на хиляда години кланът Ким се е разраствал като гигантско дърво с много корени, разпръснати из цялата страна. Днес корейските фамилии са не повече от 250 (за сравнение – в Япония и Холандия са над десет хиляди).
    Интересно явление със сложна транскултурна същност е южнокорейската попкултура, известна още като Халю (Hallyu). Корейските филми и сериали се правят по модел на холивудските. Хибридът не е чисто корейски, но и не е напълно чужд. Този глобален продукт включва смесица от други култури, обединени и аранжирани с корейска чувственост и звучене, създадени така, че да се харесат на хората по цял свят. Така и поп музиката е адаптирана към всеки пазар. Нова форма на азиатска модерност без определена националност, която се развива в момента и се консумира в световен мащаб.
    През 1999 г. правителството на Република Корея решава, че културната индустрия може да стимулира икономиката и насочва вниманието си към нея. И наистина, тази индустрия се радва на огромен успех не само сред азиатските, но и сред евро – американските почитатели. Модернизацията на Южна Корея е история на имитация, но тя е различна от директно копираното. Бумът на кей попа става през 2009 г. и днес тя е новата експортна индустрия. Корейската вълна удря на психическо ниво. Мания и жива страст, тя кара потребителите да поглъщат огромно количество корейска култура и продукти. Корейската треска е успешна, защото тя не просто влиза в живота ти, а тя се превръща в твоя живот. Като наблюдавам въздействието ѝ върху филипинците, виждам, че променя представите и нагласите на хората, а понякога им изгражда дори напълно нова самоличност. Те слушат музиката на сладките, еднакви и куклоподобни певци и певици, обличат се, ядат чуждата храна, дори се държат и говорят по корейски модел. По този начин Южна Корея не само продава, но и развива и разпространява културата си, правейки я способна да достигне до хора от най-отдалечените краища на света. Влезеш ли веднъж в „новия живот“, връщането назад е малко вероятно, защото той ти дава цяла нова представа за света, влиза под кожата ти и става част от теб. Звучи почти като биологическо оръжие… Но ето че и във Варна, в един от танцовите клубове може да се запишете да учите кей поп танци, впрочем с доста сложна хореография.
    Без напредъка на технологиите и развитието на икономиката на страната, кей попът – една от визитните ѝ картички, най-вероятно нямаше да съществува. „Моята страна спря вече своя възход – замислено отбеляза Су Ан. – Може би е стигнала върха на своето развитие…“
    Докато пишех тези редове, водопади от дъжд се заизливаха над зажаднялата земя. Тъкмо навреме. Забуча след смрачаване и хорът на жабите – бикове и на останалите им другари. Опашките на дъждовете все още се люлеят – конци на хвърчила.

Наталия БОЯДЖИЕВА

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 2442 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 03.09.2015 16:21
20.06.2015 11:01 - Филипините 20
Наталия Бояджиева, писателски блог Филипините 20 June 20, 2015 

Не само светлата страна

    Багио ми хареса. Като примижаш, виждаш Велико Търново и чуваш туптенето на сърцето, което усеща, че душата му се връща в тялото след дълго обикаляне.
     Но като отвориш широко очи, виждаш море от шарени, неопределени лица, което се оттича от двете ти страни. Смесица от етноси, вери, езици (не говоря за диалекти) и обичаи, преливащи един в друг, за да оформят цял един неподражаем и неизтребим стомилионен свят. Пъстра, жилава и жизнеспособна смес.          Парадоксално противопоставяне и същевременно неотделимост на етноси и вери в една вече утвърдена общност.

imageулица в Багио

    Светът е толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме. В същото време той като че ли се смали и границите почти се обезсмислиха; днес има толкова държави, колкото и хора…
     От коя раса са филипинците – ако ми зададете този въпрос, не мога да ви отговоря. И никой не може. Страната непрекъснато ме провокира със странни и неразбираеми за нас неща, на които се старая да намеря обяснение. Искам да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, мисли, фолклор и философия. Надявам се да дешифрирам филипинския начин на живот.

imageдеца от Багио

    Според етническата антропология филипинците се водят южни монголоиди – преходна форма между монголоидната и австралоидната раса. Но реалността е друга – всички раси и стотици етноси са широко представени тук. Но така е, мисля, и в Южна Америка – навсякъде, където са стъпили испанските колонизатори. Никакви предразсъдъци относно безкрайното смешение. Никой не си задава въпроси и не търси отговори за предците си и за самия себе си. Расата, генът и културното унаследяване са твърде заплетени и малцина се опитват да ги разплетат. „Да, госпожо, не знаете ли, че имаме мексикански филипинци, китайски, японски, корейски и всякакви други?… Хубаво е да се смесваме, защо да не е хубаво, така се подобрява породата, както е и при кучетата…“ На въпроса за произхода им обикновено отговарят бързо, с готовност, но и без да очакват, че някой ще им повярва: „Баща ми е испанец, а майка ми – китайка.“ Така е, никой не си прави труда да се преструва, че им вярва. Това са двете най-уважавани нации тук, но всеки знае, че последният испанец, по-точно мексиканец, тъй като Мексико е управлявало от името на Испания, е напуснал тези земи преди повече от век. А китайките живеят в Китай, тук е имало само мъже от тази страна, но и те отдавна са претопени.
     Духовните ценности и начин на живот идват от различни, често несъвместими култури. Преди стотици години е можело да се направи известно разграничение според произхода, днес такава възможност е изключена. За филипинците с малайски корени например искреността е нарушение на вежливостта и проява на ексцентричност. Те няма да кажат нищо негативно дори за това, което не приемат – това и днес е често срещана черта, объркваща европейците. Най-добрият човек за тях е този, с когото лесно се разбират. Те са доверчиви като деца, толерантни, но могат да бъдат и войнствени, ако бъдат предизвикани.
     Китайските филипинци ценят качества като търпение и упоритост, издръжливост, предвидливост, пестеливост и синовна преданост. Връзката между деца и родители е въпрос на чест. Да се обединяват със сънародниците си е основно условие за щастието на отделния човек.
     Филипинците с испански корени са арогантни и надменни. За тях най-голямо значение имат репутацията и привилегиите.
     Разбира се, такива схематични образи в действителност не съществуват – никой не може да проследи истинските си корени, а и връзката с предците няма никакво значение за тях.
     Тук няма да разберат нашата народна песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово…“. За много филипинки да открият любовта на живота си означава да си намерят доживотен спонсор – чужденец. Американец, а в най-ново време – южнокореец. Нетрайни, съмнителни връзки, които бързо се разпадат. Чувствата са силно обезценени. Мнозина имат братя и сестри някъде из страната или по света, които никога не са виждали и даже не подозират за тяхното съществуване.
Има един филипинец – учен, поет, писател, художник и скулптор, водач на реформаторското движение във Филипините, подготвил филипинската революция. Хосе Ризал (1861 – 1896 г.), наричан „гордостта на малайската раса“. Смятал е, че народът още не е готов за независимост, доколкото властта на колонизаторите се крепи на робската му психика. Именно от нея първо трябва да се освободят хората. Ако революционерите победят и установят диктатура, тя скоро ще се изроди в тирания именно заради тази психика и тя ще бъде по-лоша от чуждото господство. Разстрелян е за подготовка на въстание срещу испанците, въпреки че той е създал само революционната организация, а въстанието е считал за преждевременно.
В една от студиите си „За мързела на филипинеца“ Ризал търси причините за липсата на мотивация и стремеж към постигане на повече от родителите, която води до поголовна бедност. Климатът е виновен – твърди той. – Например испанецът е по-мързелив от французина, а той пък – от германеца. (Ризал е учил в Мадрид, Париж, Берлин, живял е и в Лондон и в Япония). Социалните разстройства – злоупотреби и дискриминация, ширещата се корупция и бюрокрация, слабата роля на църквата и лошият пример на испанците, които са живели в леност – всичко това впоследствие е довело до влошаване и обезценяване на филипинските ценности. Но най-важното е ниското образование и липсата на национална гордост и единство между филипинците. За него образованието е ключът към лечението на филипинската вялост и мързел, а от там – и на бедността.
     Повече от век след неговата смърт нещата не са се променили кой знае колко. В двете книжарници в града никой не се навърта около книгите, учениците си купуват тетрадки и учебници и излизат. По-заможните семейства говорят с децата си само на английски – подготвят ги за живота. Книгата „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ на филипински автор си остана непрочетена. Почти няма книги на тагалог, с труд намерих една, за да я подаря на сина на Агнес. Дори образовани хора не четат, това не е ценност за тях, не знам дали някога е било ценност.
     Във филипинското общество мъжете са единствено отговорни за прехраната (често те създават по две семейства, без да са мюсюлмани); момичетата работят, докато се съберат да живеят с някого. Те от малки са насърчавани да бъдат само добри съпруги и домакини. Това води до обезличаване на женската индивидуалност, до депресия, прекъсване на социалните връзки и помрачава щастието (от европейска гледна точка; от тяхна – не, намират го за естествено). От друга страна много самотни майки се трудят, за да отгледат децата си. Обичайно е и баби и дядовци да се грижат за внучетата си, докато родителите работят в чужбина. А децата в тази страна са безброй, да са им живи и здрави. Това е една от най-гъсто населените държави в света.
     При посещението си през януари, папата доста грубо посъветва филипинците: „Добрите християни не се множат като зайци“… Те от своя страна намират тези думи за лицемерие, тъй като именно църквата ги съветва според библията: „Господ е казал: „Вървете и се множете!“ – И те с радост изпълняват повелята. Когато обаче децата им боледуват от недохранване и умират, никой не търси църквата за помощ, търсят кмета, властта… – разказва с болка Агнес за сънародниците си, тънещи в мизерия.
     Би трябвало да съм неутрална, за да внушавам обективност. Предпочитам да разказвам за светлата страна, но съзнавам, че така картината няма да бъде пълна. И не мога да остана равнодушна, когато човешки същества биват унижавани и манипулирани, болно е. Богатите държави не са забогатели от това, че са съградили блага, а от това, че са отнели благата на бедните държави, защото богатствата на Земята са константа. Без колониализма западноевропейците щяха днес да са точно толкова бедни, колкото всички останали народи по света. Съответно всички бедни народи нямаше да са толкова зле.
     В древността и Средните векове не е имало богати и бедни държави. През Средновековието, преди Великите географски открития, Западна Европа е била по-изостанала от Ориента. По времето на Авицена (около 1000 г.) науката и медицината в тогавашна Персия (Иран, Афганистан) са били значително по-напреднали, отколкото в Европа. Не можех да разговарям с Ким на тези теми, неправдата по света не я интересува. Затова запазих мислите си за себе си и – за вас.
     Възпитани са да гледат белите с подчинена, угодническа усмивка, да се чувстват дребни и беззащитни, да ги обслужват, да им се кланят, да им дават път… Има невидима, но осезаема пропаст между нас. Белите от своя страна, се поздравяваме по улиците, макар и непознати, като че ли сме членове на тайно братство… Няма как да избягаш от обичая, включваш се…
     В Багио не видях бели. Гледах нагоре към планината със слабата надежда, че там обществото няма да бъде толкова сложно и многосъставно, а по-еднородно.

imageФилипински дамски университет, колеж по хотелиерство и ресторантьорство imageБагио

    Слязохме от таксито пред разпръснат колежански комплекс, Ким много държеше да ми покаже къде е учила. Сред лабиринта от учебни сгради и общежития открихме малък музей, който се оказа много интересен за мен. Подозирам, че нито един турист не знае за него, вероятно е създаден за любознателните студенти от специалност антропология.

imageМузеят за изкуство и култура imageфилипински културни общности imageфилипински културни общности imageнационална носия от Кордилерите imageбойни щитове и копия  на кордилерски племена imageмакети на традиционни къщи binangi в Кордилерите imageдамски дъждобран от остров Батанес, част от провинция Кагаян imageплашило

    Снимах тайно графики на типажи от различни филипински културни общности и предмети от техния бит. В Планинската провинция още се използва кокосово ренде igad, чрез което се добива кокосово олио за готвене, за масаж и за възстановяване на навехнати стави. Монтиран върху парче твърда дървесина, този домакински уред понякога се заема от съседите. По украсата на поставката се познава кой е стопанинът.

imageкокосовото ренде

    В низината вече машина е заменила ръчното ренде, кокосът бързо се смила на гъста каша и ви го сипват в найлонова торбичка. Гответе, масажирайте се, върши добра работа. Както и при бамбука, нищо от кокоса не се изхвърля.

imageмашината, заменила кокосовото ренде. Пазар Пагаса, Олонгапо
Категория: Изкуство
Прочетен: 2704 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 22.06.2015 08:28
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 633190
Постинги: 151
Коментари: 1163
Гласове: 14469
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031