Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 667815 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>


Филипини (15)- Паралелен свят От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” - „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.

image

ето го щъркелът!

Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване  на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…

image

под палмата – елхичка

image

тропически цветя по елхата

image

пред входа на хотела

image

на входа на казиното – свята сцена

image

Лунапаркът цяла година е затворен предколедно

Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела  да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас… По-късно разбрах, че са си наели хореограф и всеки ден репетират...

В нашия хотел  е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.

image

предколедни ученически представления пред мола

image

публиката си е намерила място

image

преди състезанието

През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…

Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти  навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.


Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.

Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.

Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.

И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…

Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.

image

залез над Субик

image

морски залез

Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.

image

третата вила – през деня си изглежда нормално

image

поляната пред вилата

„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието…
Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./

image

Джей Си

Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата  ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.


Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.

image

недовършена стая в третата вила

Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.

Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, поне според Стивън Кинг,  а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.

image

болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела

Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.

Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.

Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” - „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.

image

в отточната тръба бляскат очички

И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо призраци. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.

Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.

image

входът на ресторант Холивуд

image

залата на Холивуд

image

стълбите към масите на открито

image

някогашни казарми

image

навесът пред спалните помещения

Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят…

image

огледалото към този свят

По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Персоналът не се задържа дълго - месец - два и си тръгват...  Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.

По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това – в следващата част.


Категория: Изкуство
Прочетен: 8481 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.12.2014 14:25

Филипини (14) - Празници и Пълници От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

„Във всеки човек има слънце. Позволете му да грее.”
Сократ

Октомври тук е симпатичен месец, празнува се много. Започнах с поредица от рождени дни, два от които в комплект с тайфуни, след това се разходих по Октоберфеста, последва глупавият Хелоуин, денят на ООН и месецът завърши с Денят на всички души, по нашему Задушница.

Първа ни покани на рожден ден Мел. В „Тропически залив” в 7 вечерта. В сезона на тайфуните… На обяд задуха вятър със свръхзвукова скорост, палмите за заогъваха безпомощно, заизливаха се потоци вода, връхлетя ни тайфун. Обикновено не траят дълго, мислехме си, че до вечерта ще отмине. Не стихна обаче. Кутийката с подаръка чака на масата. Помислихме си със Стани – в такова време едва ли някой ще се затича да празнува, рожденичката ще си стои сама… Това реши въпроса, обадих се на Мел – да, тя е във видеокето и чака. Извикахме такси, то се бави много, накрая изпълзя от тъмнината. Шофьорът не познава Олонгапо, от другаде е… Спираме на няколко пъти под ураганните напори на вятъра да питаме за посоката. Навън е топло, но много проливно, през предното стъкло не се вижда нищо, освен стичаща се на талази вода.


След дълги обиколки докретваме до „Тропическия залив” и влизаме победоносно. „На втория етаж е рожденият ден „ – упътва ни един сервитьор. Мел седи умърлушена, само две гостенки, доплували незнайно как, ѝ правят компания и искат да придадат бодрост на гласовете си, докато пеят, вперили поглед в екрана. Опитах се и аз да накарам очите си да заблестят весело, но те изобщо не ме послушаха. Пристига поръчаната предварително храна за двадесет души в едни огромни съдове, всеки да си сипва. И тя не успя да разведри атмосферата; вече бяхме вечеряли вкъщи. Не знаехме какъв е обичаят, щом ни канят в бар, вероятно ще има само напитки. На дамите се предлага само сок, за Стани имаше бира. Азиатката трябва да бъде скромна, от нея се очаква да пие само вода и чай, в краен случай – сок.

Навън тайфунът вилнее като изтърван, а ние седим кротко и слушаме безкрайните балади… Всичко на този свят има своя песен. По същото време в наводнената Манила се играе премиерата за сезона в Културния център на Филипините – „Жизел” с участието на филипино – американската балерина Стела Абрера в главната роля. Абрера е примабалерина в Американския балетен театър и гостуването ѝ е събитие. Единственото, с което ръководството на Културния център можа да улесни зрителите, беше да отмени официалния дрескод за случая. Можете да доплувате и в домашно облекло, важното е да успеете да стигнете…

Още сме в затъмнената стаичка на видеокето.

image

рожденичката Мел /вдясно/, вече развеселена

Най-хубав глас има прислужницата на Мел, чудим се защо не е станала певица. За слугините – нещо обичайно са, трудът им е твърде евтин. В къщите, които се предлагат под наем, винаги има предвидена стая за домашната помощница, а някъде – и за шофьора. Близко колониално минало…

Няколко дни по-късно се озовахме с моите приятелки на същото място, този път на дневен рожден ден – от 10,30 сутринта. Това е времето за обяд в азиатските страни. Йоли и Ара от фитнеса са рожденички в един ден.

image

дългата маса

Дълга маса, отрупана с храна, над двадесет гости и отново – безкрайни кахърни балади. Като си помисля, нескончаемото пеене избавя гостите от принудата да измислят теми за разговор – принуда, която винаги тегне над хора, събрани да празнуват на случаен принцип. Алкохол няма.

image

Агнес пее, вляво е Кими

Всички хапват, един пее на микрофона, после се редуват в пеенето. Някои пеят ужасно – трябва да ги изтърпите, както всички търпят… По всяко време пристигат нови хора, други вече си тръгват, и така – цял ден.


Рожденият ден на куйа /бай, бате, чичо/ Цезар съвпадна с Хелоуин. Той навърши 71. Живее в Биниктикан – квартал, строен за американците, и сега изкупен от богати филипинци. Богатите са около два процента от населението, средната класа е още пет – шест процента, останалите, за съжаление, са под границата на бедността. Много корейци също живеят под наем тук. Куйа Цезар е приятел на Агнес от стадиона, където се събират групи хора да вървят за здраве преди изгрев, по хладно. Той я покани за четири следобед. Тя от своя страна покани мен, за да не отива сама на празника. Пременихме се и се понесохме с таксито. Пътува се дълго, кварталът е сред самата джунгла, далеч от Олонгапо. Пристигаме първи, дори рожденикът го нямаше още.

image

Хелоуинска декорация пред дома на Цезар

Само внуците му – нагласени по хелоуински - се гонеха между масите на двора.

image

внуците на Цезар

Колко ли са горди ирландците, че по целия свят се празнува техният мрачен празник. Даже и тук, в далечните Филипини, някои гримират страшно и загрозяват децата си, само за да следват модата на жалкия карнавал на зомбита, без да се замислят за нейния смисъл. Устройват се състезания по зловещи деца /какъв оксиморон/ в моловете, тези културни центрове на съвремието… Мотото е „сладки и злокобни”.

Компанията за доставка на храна беше украсила градината и насипала ястията в познатите блестящи съдове с капаци.

image

в очакване

Седим с Агнес на крайната маса и тихо си бъбрим. Нито гости, нито домакини… Само една черна котка плавно прекоси зелената трева, съвсем в духа на ирландския задгробен празник. Безоблачно и горещо преди залеза, по небето – розови планини с облаци над тях… Много весело – отвсякъде ни гледат черепи и вещици, както се полага на този ден. След два часа най-после пристигна Цезар /като един истински цезар/ с жена си Глория.

image

рожденикът Цезар

Изслуша отегчено приветствията ни, кимна царствено и каза с лицемерно равнодушие, примесено с доза суета: „Скоро ще дойдат и другите гости – бизнесмени, политици…”. Сърцето на пишещия човек трепна след това уточнение, нали трябва да опозная всички слоеве на обществото.

Цезар е работил в общината преди да се пенсионира, бил е приближен на бившия кмет Дик /Ричард/ Гордън, последният от династията Гордън. Глория е била учителка по английски. На нея дължахме двучасовото си самотно и напразно очакване в задния двор. Съпругът ѝ поканил гостите си за четири часа, а тя след него им се обадила тайно и поправила началния час на шест часа. Незнайно как, пропуснала само Агнес… Да, такова им е чувството за хумор на този вид хора, такива са им шегите. Домакинята, разбира се, не се извини за „недоразумението” – богатите се извиняват само на по-богати от тях… Тя беше доволна от себе си.

image

Глория /вляво/ и Агнес

Разказа ни как са се сдобили с хубавата къща в Биниктикан, където вече е забранено да се строи. Когато я купили след изтеглянето на американците, тя била само „черупка, всичко вътре окрадено”. Възстановили я, нанесли се. Синът ѝ – млад бизнесмен – след като ме гледа известно време втренчено, каза: - За първи път виждам човек от България! – и поривисто се изнесе от полесражението. За него – бойно поле, за мен – наблюдателна кула…

Пресявам, разбира се, преживелиците, които споделям с вас, от впечатленията, които запазвам за себе си, най-малкото за да не бъда обвинена в, да речем, расизъм… Интересно, че в Китай такава мисъл нито веднъж не ми мина през ума. Едно е сигурно – предавам ви истината, така, както я виждам.

image

пред храната

В шест часа колелото все пак се завъртя – слугите притоплиха храната, надошлите гости се наредиха на опашка с чинии в ръце пред лъскавите тенджери, а децата беснееха в техния кът, определен пред фасадата на двуетажната къща. За тях имаше наети хора да ги занимават / не са аниматори, аниматор според тълковния речник е художник, който рисува анимация/.

Говори се таглиш – модернизиран език, смесица между тагалог и английски. В тагалог и бездруго има много английски думи, като се добавят и още, съвсем не можеш да му хванеш края – докъде е единият и откъде е другият език. Твърде подвеждащо за чужденеца. Сред пороя от думи – внезапно позната реч, английска, наостряш уши да хванеш смисъла, но тя без предупреждение, внезапно завива във филипински и ти пак отпускаш разочаровано уши…

image

вечерята

„Ето го и кметът Ролен Паулино” – сочи ми с поглед Агнес. Паулино е кмет от една година и е прекъснал четвъртвековното царуване на династията Гордън, за която всъщност чух добри неща от местните хора. По-късно обърнах очи към него и казах на приятелката ми, че бих искала да го снимам. Политикът като че ли само това чакаше. Уловил погледа ми, веднага скочи от стола си, почти го прекатури и се втурна към нас – успя да ме изненада със своя скок… Запознахме се и той с готовност зае поза за снимка.

image

кметът Паулино

От поведението и стойката му се излъчваше угодничество и желание да се хареса, без да е сигурен, че ще има полза от това, така, за всеки случай… Изглежда това е едно от общите неща за всички народи – политиците, тяхното поведение и неодобрението на избирателите. Говорила съм с хора от различни страни – нито един не си харесва управниците… Както казва Дъглас Адамс: „Доказан факт е, че хората, които искат да управляват други хора, са най-малко пригодни за това. Ако някой може да се добере до поста на президент, в никакъв случай не трябва да му се позволява да работи това”. И „Той беше станал президент не за да упражнява власт, а за да отклонява вниманието от нея”.

Украсата за Хелоуин в града беше потресаваща. По магазините надгробни паметници и прилепи се смесваха с весела коледна украса на фона на безгрижни празнични песнички.

image

в супера

В хотела всяка сутрин ни посрещаше разполовен труп, огромни паяци, грозни маски, секири с капеща кръв и други натуралистични ужасии.

image

половината я няма, но пък маратонките са запазени...

И когато най-после славният ден отмина и мислехме, че сме се отървали от вампирската забава, персоналът бе обхванат от необяснимо вдъхновение и ентусиазъм и реши да си устрои самодейно състезание по хелоуински атрибути. Най-добрият печели хиляда песо /към тридесет лева/.

image

тридневно гробище край басейна

Хайде пак гробове, злокобни медицински сестри със спринцовки с отрова, обесени, обезглавени и много още… Един от гробовете е по истински случай, разбунил духовете в Олонгапо само преди няколко дни. Фантазия и действителност се смесиха. Убитата Дженифър Лауде е бивше момче, превърнато в момиче след операция. Намерена е удушена в мотелска стая. Убиецът е американски морски пехотинец, който много се ядосал, че Дженифър е преправено момиче, а не оригинално… Вдигна се много шум, но все още американецът не е осъден…

image

гробът на Лауде – в знак на искрено вълнение

Струпването на печалните образи беше в хотелския ресторант и аз предположих, че скоро никой няма да стъпи в него; така и стана… Наградата спечели Джей Си /Джон Кристофър/ - момче от охраната - с творението си „Обезглавеният вечеря” /как точно – не е ясно/ … Вижте снимките…

image

Обезглавеният вечеря – първа награда

image

друга творба

Какво още остана – Денят на ООН и Мардигра /Октоберфеста/. По-ведри и приятни.

Световният ден на ООН е 24 октомври, чества се подписването на Хартата на организацията през 1945. Филипините е една от първите 51 страни учредителки. Денят се отбелязва най-вече в училищата, където се вее знамето на ООН, устройват се вътрешни състезания за най- сполучливи национални костюми на страните членки и се изнасят уроци за културните различия. В Олонгапо първенците дефилираха на градски парад в мол СМ, където ги снимаха и им се радваха и умиляваха най-вече техните родители. Там и аз, случайно улучила момента, направих своите снимки. Дечица – навсякъде по света чаровни.

image

малък „мексиканец”

image

гордите майки и участниците

image

в роли

image

Балканите са представени само с Гърция

image

сая или филипиниана е филипинската национална рокля

image

проверка по списъка

image

носия от Маршалските острови

image

още костюми

image

вдясно е африканецът, добре боядисан

Измисляш си празник преди 180 години и в един момент гледаш – толкова е хубав, че в цял свят милиони хора с радост го празнуват. Така е станало с Октоберфеста, роден в Мюнхен от едно сватбено веселие, а днес разпространен в много страни от германски имигранти и техните потомци. Изненадах се, когато Рон ми каза месец по-рано: „През октомври ще празнуваме Октоберфест /Мардигра на тагалог/” с тон като че ли това е исконен местен обичай. И аз го изненадах с новината, че е немски по произход. В Манила ще се танцуват баварски народни танци, ще се свири на алпийски рог и на кравешки хлопки, ще се лее бира. Тази година се отбелязват 60-годишните филипино – германски отношения и 76 –я Мардигра /улична фиеста/.

В Олонгапо се празнува три вечери в края на октомври като част от главната улица се затваря за коли, но се и огражда откъм тротоарите. Така тези, които не са си платили билет от 50 песо, остават извън веселбата и гледат само през телената ограда. Полицаи навсякъде.

image

сладоледаджията със звънче в ръка

image

палячовци за снимки

Привилегированите, които се разхождаме по улицата, сме по-малко от зяпачите, но музиката гърми достатъчно силно от четирите сцени, монтирани по-рано. Изявяват се местни таланти – певци и танцьори.

image

една от сцените

На всяка крачка – скари с чревца на шиш, кубчета кръв, риби и царевица, дюнери, наричани тук шаварма, и готвени традиционни ястия.

image

горе вляво са чревцата, а кафевите кубчета са кръв

В двете посоки се разминават млади хора със сериозно изражение и семейства с деца, от време на време спират да си купят някое лакомство.

image

потокът от празнуващи

Не наблягат на бирата, а повече на храната.

image

готви се усилено

image

продавач на фъстъци

Почти не се пуши, не че има забрана. Най-страстната любов на филипинеца – видеокето – е изнесено направо на улицата, избирай песен от дебелия каталог, следи думите от екрана и се надпявай с певците от сцените наоколо…

image

любимото видеоке

image

празник е!

image

веселяци

image

весело е да те снимат...

image

танцьорка се приготвя за сцената

image

участници в представление

image

а ето я и бирата!

image

охрана на входовете

image

урок по скейтборд

image

хубавици

image

на моста за Олонгапо

И така – до към 22 часа. Сред гладните лица, които гледат зад телта, има и деца, понякога някое по-дръзко се отскубва и се промушва на улицата, но пак остава гладно. Най-много да седне пред големия екран да гледа анимация.

image

дете се промушва през оградата

image

деца гледат анимация

Не съм била в Мюнхен по време на феста, но ми се струва, че там атмосферата ще е по-възторжена.
Купих си печени на жар царевици, позабравена вкусотия. Въпреки че имаше вече опечени, поставиха за мен две сурови над жарта, за да бъдат възможно най-пресни. След няколко тегела насам – натам, се прибрах, а над квартала гърмеше смесената музика от всички сцени.

Два дни продължава Голямата Задушница – първи и втори ноември. Моите приятели заминаха по родните си места да посетят гробовете на близките си и да запалят свещ. Правят се фамилни събирания по повод помена, но не са непременно тъжни. Дава се гощавка, хората се радват да видят роднините си след дълга раздяла.

 



Категория: Изкуство
Прочетен: 3121 Коментари: 8 Гласове: 10


Филипините (13)- Още за храната

 

Изпратихте ли навреме лястовиците? Защото още ги няма, нещо се забавиха по пътя. Ослушвам се да чуя уютното им цвърчене, напразно. Може би срещу Коледа ще ни зарадват, а може и щъркел да размаха крила… Че тук друга промяна в природата няма, каквато беше през февруари, такава си е и досега, без обновление, без листопади. А за снега няма и да подхващам…

Хайде да свършваме с темата за храната, че имам да ви разказвам по-интересни неща.

Отношението към храната в Азия е по-специално. Тук живее 60 процента от световното население върху тридесет процента от сушата. Засега са повече от четири милиарда, но населението се увеличава главоломно главно в бедните страни, което задълбочава проблема с изхранването; нараства работната сила и от там – безработицата…


Във Филипините аграрното стопанство е примитивно и нискодоходно, развит е повече риболовът и туризмът. Това донякъде отговаря на въпроса ми защо азиатците не ядат млечни продукти, който си зададох още в Китай. Друга възможна причина е липсата на ензим, който да разгражда лактозата, както впрочем липсва и такъв, който да разгражда алкохола…

Последно за плодовете. Продава се „сърцето” на банана – то съдържа непоказалите се още малки плодчета, всъщност – цветовете на растението. Нещо като хайвера при рибата. Банановото сърце се бели като кочан царевица и цветчетата се мариноват като зеленчук с оцет, олио, чесън, лук, бял пипер, паста от скариди за готвене и пилешки бульон на кубчета. Става за гарнитура на пържена риба.

image

сърца на банани

image

вътрешността на банановите сърца

Любими са ми ландзонес. Растат на гроздове на дървета от семейството на махагоновите. Невзрачни на външен вид, като малки картофчета, като се обелят, разкриват полупрозрачна и вкусна бяла сърцевина. Ароматна и леко кисела. Нищо, че кожата им отделя млечен латекс и после дълго си чистиш ръцете и ножа.

image

ландзонес

image

ландзонес

Гуавата на вкус наподобява круша и също е дошла от Централна Америка, била е любима храна на инки и ацтеки. Днес се отглежда във всички тропически страни. Подобрява храносмилането, кръвното и работата на сърцето, укрепва имунитета. Основното ѝ действие е антимикробно и спазмолитично. От нея правят сокове, сладоледи и кремове. Оставена в стаята, ароматизира прекрасно въздуха няколко дни. image

гуава

image

гуава

Гуйабано е вечнозелено дърво, пристигнало от Централна и Южна Америка. Плодът е сърцевиден, киселосладък, с лек дъх на прокиснало вино. По-важно е, че всички части на растението – кората, листата, корените, плодовете и семената – са природни лекове за различни видове заболявания. Той има изключителна лечебна сила при дванадесет вида рак. Екстрактът от гуйабано е 10 000 пъти по-мощен в забавянето на растежа на раковите клетки, отколкото адриамицин – често използвано лекарство в химиотерапията. Понижава кръвното и кръвната захар.

image

гуйабано

image

гуйабано

Друга особеност, която забелязах, е, че азиатците не ядат сурови зеленчуци. Едната причина е, че при този жарък климат измиването им не е достатъчно, трябва да минат и през огъня. Другата Паоло ми обясни по своему: „Салатата е леко ястие, не нахранва. Ние искаме храната да ни засища. ” – и наблегна на спагетите – салата от спагети и спагети със сос. Има и трето – далеч не всички могат да си купуват зеленчуци, както и плодове.

Най-обичаното месно ястие тук е адобо, то е националната им гордост. Всеки филипинец може да го приготвя. Свинско, пилешко или комбинация от двете, задушено в марината от оцет, олио, чесън, лук, бял пипер и соев сос. Ври около половин час. Да се готви с оцет е стара традиция – месото не трае дълго при този жарък климат, а киселината убива лошата миризма. По пазарите се продава месо на открито и мухите много го харесват…

image

свинско адобо, готви се на улицата

image

пиле адобо, сготвено от Кими

Афритада е ястие с пиле, свинско и картофи, варени в доматен сос. Тук смесват риба със свинско и пилешко, и с каквото има… Широко се използва при готвенето моносодиум глутамат – подобрител и усилвател на вкуса. Глутаминовата киселина е мощен невротоксин, възбуждащ клетките до разрушаване и може да увреди мозъка в различна степен. Вреди на очите, предизвиква главоболие и депресия. Трудно е да се различи вкусът на глутамата, тъй като той е „умами” – т.нар. пети вкус. Нито сладък, нито солен, кисел или горчив. Този вкус ни кара да изпитваме удоволствие от храната, която ядем. Добавят го към соевия сос, във всички китайски ресторанти и заведения за бързо  хранене. Ако питате дали го използват, няма да признаят.

image

емпанада с пиле

Асадо е когато месото се запържва в соев сос и сироп от кафява захар, яде се самостоятелно или като пълнеж в големите пелмени сиопао. Преди ерата на хладилниците  месото се е запазвало освен в оцет, и обработено със захар.

image

пелмени на открито

image

печено прасе, продава се на открито

За барбекю използват и свински, и пилешки черва, кубчета свинска и пилешка кръв „dugo”, „tenga” /свински уши/. Мариноват ги преди печенето и ги сервират със соево – оцетен сос за топене.

На мен ми допада специалитетът от Пампанга – сисиг, но само с морски дарове или с пиле. Сервира се на нагорещена метална чиния. Обичайният сисиг се прави от запържени парченца свински бузи, зурла и уши, подправени с каламанси /малки лимончета/, лук и люти чушки.

image

сисиг пиле и марски дарове на грил

image

сисиг с морски дарове

image

каламанси /малки лимончета/

Често си хапват kangkong – блатно зеле, китайски спанак или воден спанак. Тропическо водно растение, на което се ядат филизите и листата. Разговорно го наричат „зеленчук на бедността”. Стъблата му са дълги по два – три метра, кухи са и могат да плуват. Нарязани заедно с листата, те се готвят в рибни и месни ястия като sinigang. Зеленчукът се яде и самостоятелно, сотиран в обичайната марината – оцет, олио, соев сос, лук и чесън. Като предястие се приготвя хрупкав кангконг като се панира подобно на японските зеленчуци темпура. През дъждовния сезон успях да заснема този човек, който си береше кангконг в изкуствения канал до нас.

image

филипинец си бере кангконг от изкуствен канал

Разбира се, това е храната на обикновените хора. Сутрин те ядат същото като на обяд или вечеря – основно ориз и малко  риба или месо. Навсякъде по улиците и пазарите се готви, и съвсем евтино  човек може да се нахрани. Изисканите ресторанти са за богати – там ще ви поднесат агнешки шиш кебап или сьомга на грил върху канапе от задушени зеленчуци със специален сос от скариди… Там не влизат хора, по-точно влизат само заможни и свободни места има винаги. Тези избрани не ядат прилепи и змии като мнозинството.

image

сьомга на грил в ресторант "Фарът"

image

млечна риба, пълнена със зеленчуци

image

телешко сукиаки се подгрява на масата

Когато Кими разбра, че ще пиша за храната, тя ни покани на обяд с Агнес и приготви много вкусотии. Мил жест на добра приятелка. Кими е готвачка – готви по поръчка домашна храна от трите азиатски кухни – корейска, японска и филипинска - и я разнася по домовете и в офисите. Освен това е учителка по подреждане на японската храна за съпруги на японци. Както е известно, японците поставят на първо място външния вид на храната и едва на второ – вкусът ѝ. Разбира се, Кими използва съвременните уреди – хлебопекарна, оризоварка – но когато дойде ред до цветово съчетание на храната, си има определени правила, които тя спазва. Съпругът ѝ е японец, затова тя е едновременно католичка и будистка, тъй като той е будист… Тамура работи тук и тя носи храна всеки ден в офиса му – за него и колегите му. Веднъж и аз си поръчах пиле териаки и получих това произведение на кулинарното изкуство, оризът има вид на изгрев или залез… Освен него има малко пилешки гърди, мариновани и запечени на грил, по малко джинджифил, сладък картоф, банан, кълнове с моркови на тиган  и  тофу.


Ние с Агнес не сме японки, така че Кими наблегна на вкуса на храната, вкусно беше. Едновременно се поставят на масата  всички ястия, както са в съдовете  за готвене. Всеки си взема колкото и от което пожелае. В Азия не се сипват индивидуални порции, храната се поделя между сътрапезниците. Имаше пиле адобо, телешко сукиаки – по японска рецепта /супа от телешко със зеленчуци/ и млечна риба на грил, пълнена със зеленчуци. Оризът, сварен без сол, е задължителен. А десерта вече ви го показах в предната част – плодова желирана салата.

image

оризът, сварен без сол, замества хляба

image

в закусвалнята Кабален в мол Харбър пойнт

image

панирани зеленчуци темпура

Сега ще видите какво сервираха на първия рожден ден на Джанел – дъщеричката на Венсан. Той е французин, женен за филипинка, и имат три деца. Домът им е в Илдефонсо, провинция Булакан, на три часа път с кола от тук.

image

домът на Венсан и Джени

Бяхме поканени със Стани да гостуваме за три дни и таткото само се притесняваше да не вали дъжд на рождения ден. Какъв ти дъжд – помете ни тайфунът Марио! На другия ден научихме, че Марио е съсипал Манила и е оставил още повече хора без дом. Издухани покриви, високи вълни и безмилостни тонове вода, която се заизлива и върху нас. Токът, разбира се, спря. „Мислихме с Джени да купим генератор, но все отлагахме. Ето сега вече се налага… – мърмореше Венсан. – Какъв празник без ток!”

Метнахме се в колата и – право в местния мол. Има такива уреди, избрахме най-добрия и – обратно. Къщата им е чудесна, с голям двор. Ремонтирали и обзавели са си я по свой вкус – приятна смесица между френски шик и тропическа колониална изисканост. Джени е професионална певица, насладихме се на хубавия ѝ глас вечерта, когато започна караоке празникът, тук му казват видеоке. Караокето не е японско изобретение, то е създадено от филипинеца Роберто дел Росарио, който го нарича „система за едновременно пеене”.

image

Джанел с майка си

image

рожденичката Джанел със своя бавач

Нямаше обявен час на рождения ден, предвид разтегливото тълкуване на понятието време, наричано с чувство за самоирония от местните – „филипино тайм” – никой не спазва час, така беше и в Китай. Както ми обясняваше Джанбин: „Нашите деди не са имали часовници – ставали са с изгрева и са се прибирали със залеза, кой ти е гледал часа…” От обяд до вечерта прииждаха десетки гости – роднини и приятели, никой никого не чака, дава си подаръка, сипва си от храната, сяда и си хапва.  Поразговоря с другите – и си тръгва. Хората не се впечатляват и от тайфуни, свикнали са им. Навесът ни предпазваше донякъде от потоците вода, нищо не попречи на хубавото празненство.

image

под навеса е пълно с гости

Храната, масите и столовете, както и украсата, бяха доставени с камион от фирма за кетъринг.

image

Венсан е опекъл скарата

image

храната, доставена за рождения ден

image

Джанел с батко си и братовчедки

image

шанхайски рулца с месна плънка, майсторът е Джени, много вкусни

image

месно руло със зеленчуци, отново на Джени

За певческата част останаха най-запалените певци. Трябва да призная, че толкова школувани гласове на едно място рядко могат да се съберат. Вярно е и друго – от огромния каталог с хиляди песни те избират най-вече балади, бавната музика е по-лесна за изпълнение, най-малкото защото имаш време да прочетеш следващия текст. Филипинецът пропява веднага щом проговори. Дават му детски комплект за пеене и той живее с музиката до края на дните си. Особено ме трогна един млад вдовец, загубил жена си едва преди няколко дни и останал сам с три деца. Той пя „Легло от рози” на Бон Джоуви с толкова страст и любов, че разтърси душата ми. Пя със сухи, пламтящи очи. Малкото му момиченце се притискаше в него през цялото време. Съпругата му е била прислужница в дома и Джени я е обичала като сестра. Но дори смъртта не успя да спре страдалеца, така той изразява мъката си, истинската скръб не може да се опише с думи, но с песен – може.

image

прегърнал детето си, той пее

Пуснете си „Bed of roses”, добавете сто пъти повече страст и отчаян копнеж и ще се доближите до песента, която аз чух. В един момент се видях права да стърча над другите, вперила нажалени очи към тъмнокожия певец, а Венсан да ме дърпа: „Сядай, сядай. Това е животът…” . А самотната душа крещеше неистово: „Искам да легна до теб в легло от рози, а тази нощ аз съм прикован на легло от тръни… Ти си тази, за която бих дал живота си. Искам да съм възможно най-близо до теб…” Дали Бон Джоуви си е представял, когато е съчинявал прекрасната си песен, писана, разбира се, по съвсем друг повод, че на нея ще се понесе един беден филипински селянин, за да се срещне отново със своята любима… Скоро след споделената тъга човекът и неговото осиротяло птиче се изгубиха в нощта. Другите гости не обърнаха внимание на моята реакция, нито пък на бурята от чувства на младия мъж, за тях важна е радостта от живота, който трябва да се изживее максимално, без тревоги за проблемите, защото той е кратък… Жизнелюбието им е поучително, но нашата душевност е друга.

image

на сбогуване - Джени с децата и кученцето

Нека ви разкажа и за новооткритото кафе „Куку” /на тагалог „Маникюр”/, чиито стопани са едно младо семейство – дъщерята на Агнес – Аиса Солей и нейният съпруг кореецът Су Ан Хиун.

image

кафе "Коку" в Олонгапо

image

семейство Аиса Солей и Су Ан Хиун

Аиса е завършила за медицинска сестра и няколко години е работила това, докато разбрала, че всъщност страстта ѝ е да готви вкусно и да си измисля рецепти.

image

корейски кимбаб, не казвайте на Су Ан, че прилича на суши...

Момичето с такова вдъхновение експериментира и включва всеки ден нови ястия в менюто, че ме зарази със своя ентусиазъм и им помогнах малко с рекламата. Предложих да напишат на флаерите, че предлагат единственото по рода си в страната „бавно хранене” / има и английски термин slow food/ в противовес на бързата и нездравословна храна. Готви се за всеки посетител отделно, а чакането не доскучава, тъй като всяка дама може през това време да лакира ноктите си, избирайки между петдесет вида лак, има и модели за декориране, които да следвате. Идеята Су Ан е взел от своите родители, които също държат кафене в Южна Корея. За господата има шах и таблети с интернет. Музиката е много приятна и често ходим там с приятелки. Намираме спокойствие и хармония.

image

занимавките - лак и шах

Когато човек работи със страст, непременно идва успехът. И телевизията вече ги снима. „Куку” става все по-търсено в Олонгапо, а Аиса сбъдна мечтата си.

image

Аиса сервира кафе

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 2019 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 13.11.2014 14:10
Филипините (12)- Кулинарна разходка из Лусон

Дали първо да не ви разкажа за пробудилия се наскоро вулкан Майон /висок 2462 метра/, който си живее на югоизток в същия този наш остров Лусон. За последните 400 години той е изригвал повече от петдесет пъти, но местните продължават да обитават опасната зона и да обработват земята. В последните дни на върха му се е оформил купол от лава, висок петдесет метра, който осветява с червено сияние нощното небе над Майон – едновременно възхитителна и плашеща картина. За предстоящо изригване говорят ручеите лава, които се стичат по склоновете му, засега спокойно, слабите земетресения и изхвърлянето на нажежени камъни и скали с големина на къщи, което е предвестник на бавното движение на магмата към кратера. До днес са евакуирани 35 хиляди души от околността. Остава да се молим и да се надяваме, че лавата ще изтече тихо и послушно, без излишни емоции и унищожителни експлозии… Кими ходи там наскоро с децата и трите си внучета, празнуваха рождения ден на дъщеря й. Та тя ми даде снимката от склоновете на вулкана, преди да е станал много опасен…

image

От склоновете на Майон

Сега за храната. Седнахме в един от китайските ресторанти в Бинондо, пълен в празничния ден. „Баба ни е китайка – обяснява Полин. – Затова и очите ни са дръпнати. Обичаме да идваме в китайския квартал и често хапваме тук.” Паоло като кавалер и по-запознат с менюто, поръчва за всички; както е обичайно, не се сервират индивидуални порции, а в общи чинии. Съгласих се дори да опитам пелмени, макар че вареното тесто /макарони, равиоли, юфка…/ не ми е по вкуса. Много пъти китайските ми приятели са ме канили да хапна от тези традиционни за тях тестени храни, но не пожелах. А сега носталгията така ме налегна, че успях да изям няколко и дори ми харесаха…


Колко пъти си нарушавах диетата, за да опитвам разни пържени храни и да мога после да ви ги опиша… След като разкажа за кулинарното изкуство на страната, ще се върна отново към Манила и нейните красоти. Темата е безкрайна, защото изисква да се направи преглед на многобройни национални кухни, които са повлияли филипинската. Така както и тагалог е смес от множество езици. Така, както и самите филипинци са съчетание на всевъзможни народи… Но за това – по-късно. Освен това всяка провинция си има различни особености и предпочитания, като Пампанга претендира да е кулинарната столица на Филипините. Преди колонизаторите да завладеят страната, местните са ядяли кореноплодни, дивеч, зеленчуци и риба. Рецептите са включвали варено и печено на скара. От малайците са заели лютите чушки и кокосовото мляко в сосовете за балансиране на лютивината. Китайците внасят китайските спагети и соевия сос. Испанците въвеждат средиземноморската кухня, готвенето с чесън, лук, домати и пипер, зехтина и маслините, както и техниките задушаване и сотиране. Американците, които поемат контрол над Филипините след Испано-американската война през 1898, разпространяват храни, доставяни от тяхната страна за армията. Днес ги приемаме за вредни – майонеза, хот дог, хамбургери, кондензирано мляко. По-късно – и Макдоналдс, на който филипинците скоро отговарят със своя верига за бърза храна – Джоли бий. Новите техники готвене под налягане и замразяване са също от тях.

Други световни влияния като японската, тайландската, виетнамската, френската, италианската, от Близкия изток, са намерили път към филипинската кухня, което я прави истинска гастрономическа смесица. Затова и чужденците я харесват – от която и страна да сте дошли, има нещичко и по ваш вкус. Не бих нарекла тази еклектика липса на идентичност. Филипинците са адаптирали външното влияние към местните продукти и към своя вкус.

- Знаете ли, че китайците ядат ферментирало тофу? – опитах се да впечатля с познания приятелите си като за момент пропуснах силното китайско влияние във Филипините.
- Да, и ние ядем!

На възмущението ми, че това е сатанинско изобретение с убийствена миризма, те отговориха, че има храни, които миришат ужасно, но иначе са много вкусни. И като им свикнеш от малък… – Например дурианът – мога да изям цял сама – казва унесено Полин. И добави, за да ме довърши окончателно: - Ние ядем и пилешки зародиши, вярно, ядем ги на тъмно, за да не ги гледаме, но много ги обичаме. Това е „балют”.

При тези думи ме блъсна споменът за страшната воня, която се разнасяше по улиците на Янтай в Китай, когато печаха тези неизлюпени пиленца направо на тротоара. И какво им обичат – само кости и перушина…

Това са ”екзотичните ястия”, както тук ги наричат с лека самоирония. Към тях спадат вараните, жабите, змиите и прилепите, както е в повечето азиатски страни. Можете да ги пробвате в малките квартални кръчми.

Kamayan е начин на хранене с ръце. – Европейците имат лъжици и вилици, китайците – пръчици, а ние, филипинците, имаме нашите ръце. По-вкусно е така.
С ръце те се хранят само вкъщи, на заведение ползват прибори, но без нож, той се смята за оръжие в Азия.

image

Мел /вляво/ и Кими - приятелки от фитнеса

Започвам с напитките, а след това по стар детски навик ще премина към десертите – най-важното! Студени плодови напитки се продават направо на тротоара, в бидони – размесват се натрошен лед, вода и нарязани плодове. Тук, в Олонгапо, най-често режат кокосови орехи /буко/. Пробвах, освежаващо е, за хигиената не гарантирам, но със сигурност са по-природни, отколкото кутиите с химикали, наречени „сокове” в магазина.

Гуламан е също студена напитка, подсладена с тръстикова захар, от там и кафевият й цвят.

Филипинците си имат свое кафе, от прохладните планини на Батангас, познато като „баракос”. И аз пия такова, запарвам го, по-ароматно е от тези, които купувам във Варна, защото е местно. Арабика със силно изразен аромат.

image

кафе Баракос

В заведенията на еспресото казват „американо”, много се учудиха като им казах, че всъщност е „италиано”. За тях и пиците са „Калифорния”, а не например „Наполи”. Последните завоеватели – американците, са оставили самонадеяни следи във всичко. Всеки вид кафе – с мляко, капучино и други варианти, се предлага и горещо, и ледено.

image

ледено кафе, в малката чашка - захарен сироп за подслаждане

Стотина вида чай могат да се купят като от местните най-търсени са от джинджифил, от ампалая /горчива краставица/, от банаба и други билкови, а от китайските – най-харесван е зеленият.

За бираджиите ще посоча двете национални марки – „Сан Мигел” /пивоварна, основана през 1890 в столицата/ и “Red Horse”. Скоро ще се леят обилно по време на уличния фестивал Октоберфест, няма само германците да си го празнуват я. От твърдите напитки най-вече корейците купуват кокосова водка /по-скоро спирт/ „Lambanog” с висок градус – 80 – 90 %. Произвежда се в провинция Кесон на нашия остров Лузон.

image

филипинска бира

Когато сутрин чуете протяжния вик: “Тааа-хооо, тааа-хооо!”, погледнете натам и ще видите мъж с кобилица на рамо, а в двата края – ведра от поцинкована ламарина да проблясват на слънцето. Това е продавачът на домашно приготвено тахо. Станал е рано, за да го свари и да го предложи още горещо на първите минувачи. В другата кофа носи сироп от тръстикова захар и пластмасови чашки.

image

тахо

Млечнобелият желиран крем от соя е тахо, прилича на малебито, дошло при нас от Ориента. Чашката се допълва с кафевия сироп, а отгоре се насипват саго перли; по желание се добавят парченца манго, плодове от хлебно дърво /langka/ или сварен мунго боб. Сагото е нишесте, което се извлича от порестата вътрешност на палмови стебла; от него се правят перли, които, подобно на нашия кус- кус, се варят с вода или мляко. В Индонезия и Малайзия наричат този десерт „таху”. Филипинците го обичат горещо, така са сигурни, че е току-що сварено.


Пъстрото изкушение „хало – хало” има твърде свободна интерпретация в различните краища, но това е националният десерт. Превежда се като "смес - смес".

image

хало - хало

Заснех и съставките, от които се събира лакомството тук, в Субик – сипвате си в чашката парченца ананас, крем тахо, банани в сироп, оризови сладки, други плодове в кокосово мляко, ядки, желирана кокосова вода и натрошен лед. То е шарено, красиво и с много вкусове на едно място…

image

съставки за хало-хало - парченца ананас, крем тахо, банани в сироп

image

още за хало - хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко

image

и от това се добавя в хало - хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед

Bibingka” е малък кръгъл кекс от оризово брашно, захар, сода, яйца, кокосово мляко, прясно мляко и масло. Понякога добавят и парченце жълто сирене за разкош.

image

бибинка, купена в мола

Яйчният пай е дошъл от Западна Европа, а сладоледените топки в тесто, както и поничките „mochi balls” – от Япония.

image

яйчен пай

image

сладолед в тесто по японски маниер

image

панирани бананови кръгчета "маруя"

Бананова щека наричат два банана от „брашнения” сорт, за готвене, нанизани на шиш и панирани.

image

бананова щека

image

бананови щеки в мол СМ

Също толкова вкусен, но недиетичен е и туронът с хлебно дърво /джакфрут, langka/.

image

турон с langka /хлебно дърво/

Турон е вид испански сладкиш, нуга с мед и бадеми, но тук е използвано само името му – плънката е от хлебно дърво – най-големият ядивен плод, растящ на дърво и най-много разпалвал въображението на европейците в миналото.

image

турон

Банани в сироп, сладкиши от лепкав ориз, подсладен червен мунго боб, кокосови пастили, десерт от желирани плодове с кондензирано мляко – каква ти диета!

image

банани в сироп

image

японски понички mochi balls

image

сладкиши от лепкав ориз

image

подсладен мунго боб, сварен от Кими

image

пакети с червен и жълт боб мунго

image

оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел

image

корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе "Куко"

Всъщност повечето хора тук са слаби, но това е по-скоро от недохранване, отколкото от спазване на диета. В същото време ежегодно в Европейския съюз се разхищават деветдесет милиона тона годна храна, а у нас се падат годишно по сто килограма изхвърлена храна на човек… Де да можеше тези излишъци да стигнат до тук… Поради същата нечувана бедност често плодовете не се оставят да узреят, а се берат зелени. Зелените манго и папая се готвят като зеленчуци. Затова и избързах да снимам тази гуава в двора на хотела недозряла…

image

неузряла гуава

image

зелено манго на клечка

За любознателните ми приятелки Мел разказа как прави кокосови пастили, типични за провинция Тарлак. Лесно е, горе-долу както ние правим сливов пестил /по-скоро нашите баби/, само че за разлика от сгъстената и изсушена сливова каша, тук се приготвя горещ захарен сироп и към него се добавят настъргани кокосови орехи. Вари се до сгъстяване, изстива и го режат на пастили. Вкусът е като на „баунти”, но без шоколада.

image

кокосови пастили

Още по-лесен е желираният десерт – в малка тавичка се налива една опаковка кондензирано мляко, изсипват се нарязани на кубчета плодове /Кими ползва от консерва/ и отгоре се залива с разтворения желатин. Охлажда се в хладилник.

image

желирани плодове, почерпка от Кими

И у нас се продават тропически плодове, винаги обаче е най-интересно да видиш и опиташ плодовете на тяхната родна земя, където те са най-вкусни. Представям ви един нов за мен вид, който расте навсякъде по филипинските осткрови, но няма как да се изнася, тъй като е нетраен – скоро след узряването започва да гние. Това е чеса /chessa, tiessa/ плод с хубав оранжев цвят, пристигнал от Мексико и Централна Америка по тези земи.

image

плодове чеса

Разрязан прилича на жълтък на яйце, затова го наричат още яйчен плод, с вкус среден между печени тиква и сладък картоф /ямс/. Има от една до шест черни семки, подобни на кестени. Яде се пресен, в шейкове, кремове и сладоледи.

image

чеса /chessa, tiessa/

Бананите водят своя произход от Малайзия, отпреди 4000 години. От множеството видове банани тук ние със Стани си харесахме едни - малки като пръстчета, сорт „сеньорита” – много са сладки.

image

банани "сеньорита"

Не всички филипинци познават плодовете на своята родина, тъй като нямат възможност да пътуват и обикновено си остават там, където са родени. Островите са изолирана и разхвърляна земя и това, което расте на единия, не е сигурно, че ще намериш и на съседния. Така могат да минат години, а и цял живот, без човек да е опитал всичко, което ражда родната му земя.

До тук беше сладката част. Следва солената.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 2563 Коментари: 13 Гласове: 10
Последна промяна: 22.10.2014 15:06



Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.

– Защо е това бързане? - попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…


Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и малко столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.

Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

image

улица "Онгпин" в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.
   Бинондо е основан от испанския губернатор Луис Перес Дасмаринас като постоянно местообитание за китайските имигранти, приели католицизма. Колонизаторите  дават филипинска земя за застрояването на квартала на група китайски търговци и занаятчии за вечни времена, без данъци и с ограничени права на самоуправление. Китайците, които не приемат католицизма, са прогонени или убити (по испански обичай). Днес Манилският Чайнатаун е смесица от китайска, филипинска и много далечен повей на испанска култури.

    Построен е на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански завоеватели през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ - тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

image

високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.


    Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ - и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

image

арката на главната улица в Чайнатаун

    Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.

    Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

image

академия "Лоренцо Руиз"

    Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета  и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

image

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

    Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

image

Мостът на филипинско - китайската дружба

    Светилище – олтар на самата улица, уникално  и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

image

олтарът- светилище на открито

image

олтарът на улицата

    Преди да влезем в базиликата „Санта Круз” в Манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 2075 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 02.10.2016 09:27

Филипините (10)- Походът на смъртта  

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия  в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

image

паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

image

паметникът

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци. Но поданиците на Императора - слънце са безкомпромисни и към самите себе си, когато загубят житейска битка - сепуко и харакири са ритуални самоубийства, изобретени  от тях.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо - с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
- Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

image

църквата в Ангелес

image

Градската библиотека в Ангелес

image

университетът "Светият ангел" в Ангелес

image

призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

image

оризови ниви по пътя за Ангелес

image

Градският музей на Ангелес

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

image

картината "Хвърлянето на храна"

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.

Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

image

от експозицията на музея

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

image

Децата на слънцето

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

image

Родината майка

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиев

Категория: Изкуство
Прочетен: 1514 Коментари: 4 Гласове: 4
Последна промяна: 30.09.2014 09:08
Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

 

Рон, момчето, с което ви запознах в първата част, днес е жив и здрав. Но можеше и да не е. В понеделник, 18 август, в два часа следобед, животът му висеше за секунди на косъм. Отстрани на хотела, с лице към градината, се намира пералнята. Тясна пътечка води към нея и едва не е завела Рон в лапите на смъртта.

image

Рон след срещата със смъртта

Филипинската кобра рядко напада човек, но едно нейно ухапване съдържа толкова отрова, че може да убие и слон. Силно отровната плюеща кобра живее в северните райони на Филипините – в равнините, залесените райони, полетата, пасищата, джунглата и населените места – практически навсякъде. Яде малки бозайници и птици, жаби, змии и гущери. Врагове са й хората, хищните птици и мангустата, сега вече можем да добавим и … котката. Отровата й е мощен невротоксин, който парализира дишането, смъртта настъпва до половин час. Кобрите са способни да плюят отровата си в мишена до три метра разстояние като се целят в очите на жертвата, за да я ослепят, да издигнат две трети от тялото си във въздуха и така да се придвижват, нападайки. Филипинската кобра е в десятката на най-отровните змии на планетата.

image

мястото на битката

Тъжен и замислен защо не отговаря телефонът, на който младият татко търси своето момиченце в далечната земя, Рон не забелязва нищо от външния свят, обърнал поглед там далеч, където живее Ейнджъл. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се е разстлал над целия Субик и в тази трепкаща вълна всичко изглежда призрачно и измамно за окото, но не и за котешкото. Младежът е тъй далечен за всичко наоколо, както и небето.


Още миг и той ще излезе от сумрачния коридор на обляната от следобедното слънце пътечка и тази крачка щеше да му бъде последната, ако не беше Тигър и неговата бърза лапа с извадени нокти, която изпревари с един миг насочената към крака му глава на двуметровата кобра. Злокобната разперена качулка вещае смърт, а очите, очите на кобрата – стъклени, жестоки и неподвижни - хипнотизират човека, спрял като вкаменен, но не успяват да отчетат светкавичното движение на котешката лапа. Съскането на двете животни се смесва, но фученето на дребния хищник с настръхнала козина и извит като дъга гръбнак надделява и кобрата с раздрана глава обръща на бяг. Котките имат по-остър слух и от кучетата и са способни на дълго и търпеливо дебнене. Единственото незащитено място, където могат да бъдат ухапани, е носът им.

image

Тигър

Храбрият котарак я пази на тревата, докато пристигне подкрепление от момчетата, които работят в пералнята и носят дългия прът с мрежа накрая, с който чистят басейна. С тази мрежа майсторски захлупват опасното влечуго и го пъхат в голяма туба от вода. Така, живо, го занасят и подаряват на местния зоопарк Зуубик Сафари. В този момент са помислили и за това, че филипинската кобра е изчезващ вид и трябва да се пази…

image

врагът е пленен

Будистите вярват, че гигантска кобра е разпервала качулката си над медитиращия Буда, за да го предпазва от слънцето. Но такова е отношението й единствено към божеството. Кобри ухапват по около двадесет хиляди души годишно само в Индия. Това става най-вече по време на мусонните дъждове, каквито валят и сега, наводненията и увеличаването на селскостопанската дейност. image

двуметровата кобра - вече безопасна

„Единственият ефективен лек е противоотровата, но тук, в Субик, не може да се намери – обясни ми Агнес, моя приятелка, лекарка в Бърза помощ и майка на четири деца. – Единственото, което можем да направим, е да поставим на пострадалия инжекция против тетанус и да го изпратим в Манила”.
„Но дотам са три часа път с кола – възразявам – човекът ще умре”.
„Отровата на някои змии има по-дълго действие – до няколко часа. Съветваме ухапания да запази спокойствие, за да забави разпространението й. Да, така е - тропическа страна сме, а нямаме противозмийски серум, знам, проблем е. Но той е много скъп, а има малка трайност, едва шест месеца, затова болниците не го купуват.” – завършва тя.

image

Агнес

Няма ли юначен котарак наблизо, който да се бие със змиите, краят е печален… Опасно е, затова и пазачът затваря нощем вратата към градината, за да не плъзват студенокръвни гости по коридорите… Затова и хората търсят стария лечител от Олонгапо на име Магадандак, който разрязва вената над ухапаното място и с помощта на рог от карабао /воден бивол/ изсмуква отровата и спасява живот. Ако стигнеш навреме.

Запознахме се с Агнес във фитнеса, приятен човек с чувство за хумор, сродна душа. Тя е от тези филипински лекари, които са решили да останат у дома, където има недостиг на медици, вместо да заминат да работят като сестри във всемогъщите Щати.

Когато ми разказваше страшната си история, Рон не можа да надвие своето вълнение, гласът му трепереше, но лицето сияеше. „Аз съм късметлия, живея вече пети живот – отметна глава той. После тихо прибави: - Предния ден бях на църква, както всяка неделя, и се молих горещо, и Бог ме запази.”

През май в живота на Рон настъпи поврат. Едва запознал се наживо с дъщеричката си, която му гостува от Щатите, той вече трябваше да мисли как ще може да я вижда по-нататък. Трябва да работи в богата страна, за да събира пари за път до Калифорния. Избра си Канада, където планира да замине догодина. Младежът е „mongoose” – „мангуста” /вид филипинско бойно изкуство/, той носи бойните си умения като броня, която да го защити от целия свят. Хрумна ми и споделих с него, че на Запад се повишава интересът към източните бойни изкуства, философия и практики и би могъл да преподава това изкуство наред с работата си като охрана. Нищо не ми отговори, помислих, че пренебрегва съвета ми. Само след два дни Рон скромно ми се похвали, че е започнал преподавателска дейност като събрал будни тийнейджъри от църквата, в която ходи – Iglesia ni Cristo /Църквата на Христос – християнска религия, която възниква във Филипините през 1914 г. с основател Феликс Манало/. Това е третото вероизповедание в страната след римокатолическата религия и исляма. Не си го е избрал, родителите му го изповядват. Като начало учи юношите безплатно, докато събере опит. Харесва му да бъде учител, да развива учтивост, търпение и уважение, докато тренира ума, тялото и духа на своите ученици.

Филипинските бойни изкуства включват древни и по-нови методи на борба, както и елементи от западните и източните бойни техники, силно повлияни от феномена на културна и езикова смесица. Най-популярните са mongoose и arnis. Необходимостта от самосъхранение е в същността на тези системи. Човекът мангуста е невъоръжен, но много опасен. Служи си само с ръцете и така обезврежда всякакво нападение. Това не е спорт, няма и шампионати, средство за защита е. Рон има четири счупвания на кости, но не се отказва. „Най-доброто е – казва. - Забранено е официално, защото може да бъде смъртоносно, но нашата църква го разрешава, затова избрах този вид самоотбрана.” Да, тук е Азия, при това Югоизточна, всичко е различно…

През вековете нашествениците, а също и конфликтите между местните племена са наложили нова, различна динамика на битка по тези острови. Хората са развили бойните си умения във връзка с непрекъснато променящите се обстоятелства. Способни са да се бият с оръжия, както и с голи ръце като превръщат обикновени предмети от бита в смъртоносни оръжия.

Южните Филипини с хората моро всъщност никога не са били завладявани от испанци и американци; нито пък северните планини на Лусон със страховитите племена – ловци на глави, така че те са съхранили оръжията си и своите бойни умения. Хората моро са етнически местни мюсюлмани, около пет процента от цялото население. Испанците за първи път използват думата „moros” – маври, за да опишат мюсюлманските туземци на островите Минданао, Себу и Сулу.

В „по-цивилизованите” провинции и градове, където гражданите са били обезоръжени, остава „bolos” /нож, подобен на мачетето/, с който си служат в селското стопанство и за да контролират растежа на тревата – меч, която може да надхвърли покрива, ако не я режат. Уличните банди в Манила и сега използват саморъчно направени ножове. Филипинците поддържат своите вековни връзки с хладните оръжия и бойните техники, оцелели от древни времена и все още много живи и актуални.

Европейската фехтовка, японските и китайските традиционни бойни изкуства са вече само демонстрация на умения – никой не ходи наоколо с рапири, саби и самурайски мечове катана. Но ножовете и мачете са често срещани оръжия на улицата, а и всеки предмет може да се използва за увеличаване на силата на филипинския боец.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 1519 Коментари: 4 Гласове: 5
Филипините (8)- Самобичуването. Великден в Манила. От Наталия Бояджиева

 

Всяка минута от това време винаги ще се възправя в мен рязко и с голяма яснота. Никакви нови впечатления не биха могли да изличат тези, толкова дълбоко вдълбани са те.

Беше отредено тази сутрин да бъде изпълнена с най-разтърсващите преживявания до този момент.


Знаех за кратките драматизации и възстановки /sinakulo/, с които се представят на открито библейски сцени, както и моменти от живота на Исус. Един от любимите е епизодът с Юда и тридесетте сребърника. Актьорите се подбират от общността и, очевидно, когато се избират изпълнители на Исус и Богородица, се изисква много повече от актьорски способности. Понякога се канят киноактьори да играят главните роли.

Но това, което видях, беше шокираща, кървава реалност.

image

началото на процесията

Съпровождаме странната процесия, която ни върна 2000 години назад. Намираме се вече в барангай Санта Изабел, който е един от осемдесетте барангая на град Сан Пабло /барангай – село, квартал, предградие - на тагалог/. В един момент сред навалицата изгубих от поглед тъжната върволица нови Спасители. Накъде отидоха и къде оставиха дървените си кръстове, така и не разбрах. Докато снимах публиката – весела и в някакво нескончаемо розово настроение, в пълен контраст с мъчениците, Полин ме побутна по рамото. Обърнах се и току пред лицето ми изплува забулено лице над гола до кръста мъжка фигура, боса и с бич в ръка. Не можах да го разгледам добре, защото мъжът с резки отривисти движения премяташе камшика отляво и отдясно и той със свистене и с едно особено металическо потракване се забиваше в гърба му. Отскочих назад, за да му направя място, но след него се зададоха нови хора, които ме бяха доближили съвсем.

image

първите каещи се

Дали бяха същите с кръстовете, които се връщаха назад, или други, нямаше как да се разбере заради покритите лица. Този път през челото им минаваше зелен венец, алюзия с трънения. Голи до кръста, изложени на безмилостното слънце, от което филипинците така старателно се пазят по друго време, а панталоните им – най-вече дънки – бяха усукани с въже. Саморъчните бичове /burillo beats/, очевидно предавани от поколения, завършваха с низи от остри бамбукови парчета, а някои – с метални топчета.

image

страшната върволица

Слънцето гореше с меден блясък, лъчите му падаха отвесно над нас. Земята е пресъхнала, попукана, от месеци загубила влагата си. В рехавите сенки на дърветата хората напразно търсеха поне малка разхлада. Звукът на тишината е надвиснал над самобичуващите се. Останалата картина е с включен звук. Те са в този свят, но не от този свят. Стана ми душно, страшно и тясно. Мирис на кръв се носеше в тежкия обеден въздух. Нарезите по кожата кървяха и тези рани те продължаваха да шибат ритмично и в синхрон, безмилостно, в транс.
Явно вървяха отдалеч, гърбовете им се бяха превърнали в кървава маса. Един от тях не издържа на изтезанието и пада, загубил връзка със света, на горещата земя. Няколко приятели хващат за ръцете и краката лекото тяло и го отнасят нанякъде…

image

губят сили

image

миг преди да се строполи

Това вече не е игра, не е участие във великденска пиеса, а е зловеща реалност. Спрях да мисля. Не можех да кажа нищо. Мълчахме в потрес. Защо тези мъже си причиняваха такива неописуеми страдания - както каза Паоло, те надминават и мъките на Исус… Дали са си вменили да спасят света… Няма как да се пита. Чуваш само ритмичното потракване на металните и бамбукови наконечници на бича. С кървящи гърбове те се молят за Божията милост и благословия…


Да видиш миналото като настояще… В Пампанга, провинция в Централен Лусон на северния бряг на Манилския залив, късче от един по-голям свят. Пампанга /”речен бряг” от испански/ е заслужила честта да бъде един от осемте лъча на слънцето в националния флаг заради бунта й срещу испанската власт. А Сан Фернандо – нейна столица, е и столица на разпятията във Филипините. Хиляди се стичат всяка година, за да наблюдават зрелището.

image

девойките - със свои теми за обсъждане

image

контрастът с публиката е голям

Страстната седмица /Semana Santa/ е тържествен момент за католиците, най-важният религиозен празник. Испански мисионери са въвели ритуали като самобичуване и възстановки на кулминационната трагедия в живота на Исус – пътя към Голгота, последните седем думи на Христос на кръста и разпъването му. Исус е умрял на кръста, за да изкупи греховете ни, от любов към нас. Както е написано в Библията, той е бил подиграван, унижаван и измъчван преди това. Носил е своя кръст към Голгота, после е прикован към него и страдал неописуемо, припомня Църквата на Разпети петък.

Умъртвяването на плътта се извършва от някои християни през по-голямата част от християнската история, най-вече в католическите манастири. През ХIII век група римокатолици са поставили началото на тази практика в нейния екстремен вид. Ранните християни са смятали, че тялото е зло и трябва да бъде контролирано. Телесното наказание показва разкаяние за греха, по-лично изразяване на вярата, крайна версия на покаянието. Но през ХIV век Римокатолическата църква ги осъжда чрез отлъчване. Публичното самобичуване остава обичайно във Филипините, Мексико и другите страни с испанско колониално минало. Практики като гладуване, лишаване от сън и самоизтезание са известни за постигане на необичайни състояния на съзнанието. Необикновено състояние на недействителност.

image

дамска публика

image

навалицата е голяма

image

и самоделен всъдеход участва в шествието

image

великденска декорация край пътя

Дали искам да видя как страдащите лазят по разкървавените си колене последните стотина метра до църквата и как после трима от каещите се буквално ги приковават на кръста… Някои kristos биват разпъвани за петнадесети или двадесети път. При всяко замахване с чука към гвоздея в ръката на човека, тълпата изревава, изтръпнала от ужас. След няколкочасово висене на кръста в непоносимата жега, когато се почувстват пречистени от греховете, клетниците биват свалени… живи, слава Богу! Пренасят ги на носилка. Закарват ги в болница за инжекция против тетанус. Гледката ми се стори прекалена дори за моите здрави нерви.

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

Защо го правят? Но най-важното, както винаги, е неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. „Защото Исус ме призова”, „Защото искам да измоля Божията милост да оздравее тежко болният ми брат, сестра, майка, баща”, „ Защото съм дал panata /обет/, че ако Бог чуе молбите ми, ще оставя да ме разпъват двадесет или тридесет години поред”, „Покайвам се за греховете си”, „Защото имаме семейна традиция от поколения и аз не мога да я наруша”, „Благодарен съм за нещо добро, което ми се е случило”. По-късно Кими с гордост ми обясни: „Това е филипинска традиция, знак на вяра и покаяние. Не, не ги боли забиването на гвоздеите, аз съм питала”.

Събрах и още мнения. Повечето католици разбират и одобряват този стар ритуал, но някои се срамуват от него и го осъждат: „Екстремисти! Това е лудост! Тези каскади са от суета и гордост. Всичко, което трябва да направим, е да се покаем за греховете си и да приемем Исус като наш Спасител и Бог на живота ни.”

”Това, което правят, е грях и обида към Бог. Не бива да се имитира това, което Исус е направил на Голгота.” „ Не е за гордост, нито се издигат така в очите на другите, но такъв е техният начин да се почувстват свързани с Исус. Искат да изпитат това, което той е чувствал и да покажат своята преданост към него. И така да се доближат до Бога.”

„Това самостоятелно публично нараняване не е необходимо. Христос е изкупил нашите грехове. Повече жертви и саможертви не са нужни, нито проливане на кръв. Исус казва да вярваме в него, а не да се приковаваме на кръста.” Католическата църква е остро против тази форма на жертвоприношение, в която участват всяка година стотици вярващи. Медиите я наричат езическа и варварска. Но нищо не може да я спре.

Някои култури запазват по-стари обичаи. В конгломерата от 7100 острова и днес много древни племена практикуват церемонии, останали от предците. Да благодарят на своите деди и да се помолят на боговете – с това са свързани техните вярвания. Великденските ритуали също се приемат сред нехристиянските фолклорни ритуали, които изместват екзотичните за филипинците сложни испански католически церемонии. Ето как се смесват двата вида вярвания – разпространено поверие е, че човек може да получи свръхестествена сила в нощта на Добрия петък, ако извърши определени ритуали. Това може да стане, ако се стои под струпаните цветове на банановото дърво в очакване на талисман, който по магически начин може да се спусне в устата на човека в полунощ. Друг обичай е изпробване на амулети в дълбоките гори на окултната планина Банахау /блатен глог/.

В продължение на векове духовниците са се оплаквали на висок глас, че много филипинци, особено в селските райони, където те живеят преобладаващо, ходят на църква само три пъти в живота си – когато ги кръщават, когато се женят и когато телата им участват в последните ритуали. Това е преувеличено, защото филипинците ходят на църква, за да присъстват на същите тържествени церемонии и на техните роднини и приятели, а те се много, много. При всички положения духовенството би преценило това оплакване като несъществено, съпоставяйки го с отчайващата смяна на вярата при някои – те заменят християнството с исляма, привлечени от големия брой разрешени съпруги – четири! Има и такива случаи…

Но сега сме на другия полюс – при най-преданите и всеотдайни католици, които жертват плътта си в името на вярата. От една страна – ужасно, от друга – трогателно…

„Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде” – казва мъдро китайска пословица. Всеки от нас си има свой собствен свят, но всички сме част от едно цяло… От едно цяло…

image

зрителите се смесват с мъчениците

image
   празнична суматоха пред църквата "Светият кръст"

С чисто сърце мога да нарека филипинската религия – народен католицизъм. Тя е една от характеристиките на тяхното общество и е от жизнено значение за разбиране на филипинския характер.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1426 Коментари: 4 Гласове: 9
Филипините (7)- По пътя към Манила От Наталия Бояджиева 

 

ДЕЦАТА НА СЛЪНЦЕТО

Това не е бергенският дъжд, който вали хладно и методично, със завидно упорство цяла година, без отпуска и денонощно. Равно, равно… Филипинският е дъжд със съвсем друг характер – много по-емоционален и избухлив. Както се развилнява, така и бързо му минава, без сянка от злопаметност. А е и топъл, както въздухът и земята, която го попива. Мусонен. Не е подтискащ, нито скучен – кара те да мечтаеш за пътешествия, след като спре. Дробовете се изпълват с тръпчиво – сладостния мирис на цветя, мокра зеленина и земя. Понякога вали и през слънце, като на шега, колко пъти вече дяволът се жени. Но в някои дни влагата, примесена с жегата, създава усещането, че сте потопени в горещо лепкаво желе… Често силен вятър възвестява началото, небето почернява и се спуска заплашително ниско. Гръмотевиците трещят достатъчно дълго, за да внушат страхопочитание сред земните твари. След увертюрата и първите едри капки, пороят се хвърля безстрашно надолу като водопад. Непробиваемата водна стена се лее с часове, след това също така внезапно спира и слънцето се усмихва: „Разбягахте се, нали? Спокойно, тук съм, няма да ви изоставя.” И това се повтаря всеки ден – от юни до ноември. Стигна се дотам, че ако не вали два – три дни, се затъжвам…


Но не навсякъде е така. Тук сме закриляни от планините Редондо, Сусонг Далага /в превод от тагалог Момини гърди/ и Балинпуйо. На други места обаче нямат този късмет, природата показва зловещото си лице и откъм Тихия океан често ги връхлитат тайфуни с трагични опустошения… В средата на юли през Филипините премина тайфунът Гленда – първият за сезона. Скоро очакваме Хенри – вторият. Докато премине цялото страшно сборище – към 20 такива свръх бури, ще мине и септември.

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

За щастие Гленда ни удари с опашката си само, но от Манила прибра двадесет човешки живота… В нашата провинция Замбалес се задоволи само с изтръгнати дървета и наводнени къщи. Високата зелена стена на джунглата проредя - откриха се прозорци от падналите дървета, корени сочат към небето… Вятър с бързината на мисълта и водопади - няколко часа. Хората се молят на божията милост, защото нямат друго оръжие срещу стихиите. Свикнали са и очакват всеки нов удар с горчива обреченост. Евакуират се хиляди хора, но все пак не минава без жертви…

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

Вали на поразия… В Олонгапо улиците редовно се наводняват, полуголи деца скачат радостно във вода до кръста, наслаждавайки се на топлата баня.

image

наводнени улици в Олонгапо

image

само за децата е радост

Но на излезлите от тяхната възраст не им е толкова весело, чудят се как да преплуват, за да стигнат до целта си. А тук, в Свободната зона, американците са направили прецизна отводнителна система за своята военна база, вече бивша. Иронията е, че тя е свободна само за тези, които живеят в нея. Филипинците извън Зоната се подлагат на полицейски проверки на подстъпите към Района на богатите и трябва да имат основателна причина да влязат – например да работят като хотелски  персонал. Трябва да докажат това с карта, която показват на поста. Втората ирония е, че американците отново се завърнаха, или поне военните им части – след 23 – годишно отсъствие… image

полицейски пост на границата със Свободната зона

Когато вали дълго и се събере повечко вода, от високото се смъкват с нея всякакви влечуги и земноводни. Градинарят изкопава трапове – капани за вараните, така хвана този на снимката, охранен е, ще му вземе едно 300 песо на пазара (десет лева). Водният варан е вторият по големина гущер в света след комодския, достига два метра дължина. Мускулестото му тяло завършва с мощна странично сплескана опашка, която използва за бой, а и за да пори водата. Съскаше заплашително и отчаяно, докато градинарят го отнесе нанякъде с вързани крачета…

image

воден варан

По тъмно гръмва мощният мъжки хор на жабите бик и напълно засенчва квакането на по-обикновените жаби. Звукът е нещо средно между оркестър от контрабаси и зимна виелица, която ми звучи много уютно в жегата. С него мъжете си търсят дами, но изглежда са толкова много, че жените никога не достигат и винаги при силен дъжд ще чуете плътното им и монотонно бучене. Заради него носят това респектиращо име. Въпреки агресивния си характер жабокът бик е много грижовен баща. Той пази яйцата, скривайки ги в гласовата си торбичка, като ги гълта. Щом се излюпят поповите лъжички, той ги пуска на свобода и следи дали са в безопасност. Жабешките бикове ядат всичко, което няма първо тях да изяде. Живеят до тридесет години, ако не ги хване някой филипинец за храна…

image

жаба бик в ръката на охраната

Всяко създание, всяко насекомо или животно има своето неповторимо място в живота. Те са точно толкова важни, колкото сме и ние.

Но тогава беше април – разгарът на лятото, наближаваше Великден. Тази година нашият и римокатолическият празник съвпаднаха. Умувахме с Полин как да го посрещнем в Манила, където тя живее със семейството си.
– Няма да са отворени музеите – предупреждава ме, - а само църквите.
– Ами чудесно, ще видя тях.
Взеха ме с колата рано, както обикновено. Не ние хващаме пътя – пътят хваща нас, мен поне ме е хванал здраво…

Добре, признавам, Антонио, лятото ви е по-горещо от зимата. Зимният термометър се издига на не повече от 32 градуса, а летният преминава спокойно 42. При това в Субик има лек намек за полъх откъм морето, а в Манила – нито следа. Най-хладното място в цялата страна е град Багуио, високо в Кордилерите. През 1903 той е определен за лятна столица и правителството се прехвърля там през април и май, за да избегне жегите в низината.


Слънцето стана, и аз след него. Днес е 18 април – Добрият петък от Страстната седмица, по нашему Разпети петък. Малък куфар за три дни и зареден фотоапарат.

Паоло и Полин са весели и радостно възбудени от предстоящото пътуване. Ще ми покажат столицата – техния роден град, и то точно на този светъл за всички християни празник. Когато са двамата, шофира Паоло – той е kuya – баткото, който се ползва с голяма власт и авторитет в многобройното филипинско семейство, почти като втори баща. Така, както Полин е ate – най-голямата сестра, тя е заместник – майка. Грижи се за по-малките си братя и сестри и носи отговорност пред родителите си, като така се подготвя и за майчините си задължения. Самите те впечатлителни и любознателни младежи, приятелите ми спираха навсякъде и ми обясняваха всичко, което ме интересуваше.

Пътувахме около час, когато стигнахме един стръмен разклон. Вниманието ми беше привлечено от групичка хора, спрели под едно дърво на сянка. Необикновено беше това, което носеха двама от тях – огромни тъмночервени и черни кръстове. Слязохме от колата, блъсна ни в лицата страшната жега и ни взе дъха; зачакахме да наближат странниците. Скоро се изравниха с нас и продължиха, без да ни обръщат внимание.

image

първата група се задава

image

почивка под дървото

image

участници в изкачването на Голгота

Настъпи тишина – тишината на изненадата. Двама млади мъже носеха дълги пурпурни роби, пристегнати в кръста с въжета. Единият беше бос. По един водач държеше другия край на въжето и го подръпваше, насочвайки младежите по пътя – те не го виждаха добре, тъй като лицата им бяха напълно покрити с червени кърпи, завързани на тила. Не ги виждах и аз, можех само да си представя колко изтерзани бяха и как потта се стичаше по тях.

image

кръстът разсича хоризонта

image

новите Спасители и техните помощници

image

на границата на силите си

image

юношески ръце

image

странното шествие

Полин ги попита откъде идват и с лека усмивка, по обичая, ми предаде, че селището им се намира на един час път с кола от тук, Паоло се хвана за главата уплашен – тези хора са тръгнали пеша още през нощта… Филипинският обичай повелява, когато се говори за нещо страшно или болезнено, за болест, смърт или бедствие, човек да се усмихва – така повдига духа на другите, които го слушат и заедно си дават кураж, и превъзмогват мъката. Усмивката скрива много неща – страх, болка, мъка…

Моите спътници знаеха за тази традиция – самобичуването през Добрия Петък, но за първи път виждаха това на живо. За тях също беше травмираща гледка.

Откакто съм в тази страна, попадам непрекъснато в различни епохи, като че ли съм в машина на времето. Бях в Каменната ера, сега съм в Средновековието и едновременно във времето на разпъването на Спасителя….

Тръгнахме с Полин като зомбирани след тях. Къде ли отиват… Паоло ни следваше бавно с колата и когато жегата ставаше болезнена, ние влизахме за малко при него да се охладим. Отдолу се изкачваха по склона нови и нови групи млади хора – пак така - дълги роби, лица, закрити от червен плат и дългите кръстове, подпрени на рамената им, а краят им, вече изтрит с годините, се влачи по асфалта. Мълчат и вървят. Току някой се свлече и коленичи, треперейки от умора, или пък седне на земята. От време на време приятелите им, които иначе ги подкрепят по тежкия път към Голгота, ги удрят с пръчки, за да подсилят мъките им. Без злоба, като нещо, което се разбира от само себе си. Помагат им в постигането на целта.

image

пътят е дълъг

image

мъчениците не са сами

image

край пътя

Поставила съм си предварителната задача да преодолея предубежденията си и да пристъпвам към различната култура и нейните носители с отворен ум и непредубедено, да подхождам към екзотичното и дори екстремното със съпричастност. Но това е нещо, което не разбирам. Как да се отпусна и да наблюдавам активно като гледката ми причинява болка. Какво правят тези младежи, защо се подлагат на това страдание; имитират Христос ли…

Накрая реших, че за мен са по-важни техните специфични вярвания и убеждения, какво е разбирането им за морал, а не да измервам доколко това разбиране се различава от моето.

Дълго вървяхме сред доброволните мъченици, докато стигнахме един импровизиран навес от пръти и сухи листа на бананова палма, явно подготвен за празника.

image

навесът

Под сянката му ме посрещна неочаквана гледка – сред тържествена обстановка, пред опънато червено платно, седяха на столове, облечени в бял плат, мъж и жена с микрофони в ръце. Пред тях на маса със снежнобяла покривка бяха поставени статуи на Богородица и на Исус, както и Светото писание. Двамата четяха откъси от него за насъбралата се публика, също предимно от млади хора.

image

говорителите

image

прежаднели и изнурени

Като видя дългоочакваната сянка, единия от страдалците го напуснаха и последните му сили и той се просна без дъх на асфалта с лице надолу, а ръцете – разперени настрани. Фигурата му образуваше жив кръст.

image

жив кръст

Червената плащеница, потъмняла от пот, покриваше тънкото, изтощено тяло. Никой не се смути от гледката, всичко върви по познатия за филипинците сценарий. Нали и Божият син три пъти е падал, докато изкачи хълма. Една девойка – без да бърза – му подаде шише с вода. Момчето пи жадно и се пооживи. Всички го чакаха мълчаливо да си почине с лица външно спокойни и нищо неиздаващи - като на всички хора от Изтока.

image

милост

image

като сцена от филм

image

решили са да спасят света или себе си...

image

нова група се задава

image

почивката е кратка

image

и отново - напред

image

публиката пристига с джипнита, триколки и на мотори

image

статуя на светец върху кароца /подвижна платформа

Удиви ме това спокойствие на младата публика и пълната липса на съчувствие. По тях се четеше по-скоро увереност, че така е било вече стотици години и така трябва да бъде – традицията трябва да продължи. А настроението да е празнично.

image

Божията майка

image

Великденско настроение

image

плащениците вече са свалени, но лицата остават покрити

image

публиката

image

последни метри

image

публиката - празник е!

image

а, чужденка! /единствената чужденка съм/

image

публиката върви с мъчениците

Но напред ни очакваше още по-страшна гледка…


Категория: Изкуство
Прочетен: 1657 Коментари: 8 Гласове: 7


Филипините (6)- Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Слизаме, вече е много горещо. Децата са сънливи и едва плетат крака след нас, но не можем да ги оставим в колата – напича, опасно е. За разлика от тях Джей Ар кипи от енергия, няма и сянка от умора по ведрото му лице, почти тича из училищния двор като малко дете.

image

училището в Пастолан

image

училището в Пастолан

Влиза в учителската стая и тържествено обявява: „Посетители!”, като че ли това е музей и ние имаме право да го разглеждаме колкото си искаме. Двете учителки обаче не споделиха ентусиазма му, едната излезе, другата остана в учителската стая мълчалива, макар и усмихната. Снимах девиза на стената, който гласи на английски: „ Животът не е толкова кратък, в него винаги има достатъчно време за любезност (вежливост)”, пожелах приятен ден и излязох. Това са последните училищни дни преди очакваната лятна ваканция (април и май). Няколко малки момиченца отвън се кикотеха срамежливо и кокетно – като всички малки момичета по света.

image

срамежливите момиченца

image

беседка в двора

Докато разглеждахме актовата зала на открито, състояща се от сцена и столове, с навес над тях, над главите ни започнаха да се събират оловни облаци. Слънцето бе изчезнало като пламъче на духната свещ. В тропиците това става много бързо, а в планината може да бъде и опасно. Облачното небе се прихлупи ниско и накрая легна над Пастолан (в превод името означава пасбище). Зачу се безкрайният тътен на небесната артилерия.


Джей Ар не обръщаше внимание на задаващата се буря, беше се пренесъл в детството си, втренчен в откритата сцена.

image

актовата зала - Джей Ар си припомня детските години

Изведнъж се обърна и тръгна с бърза крачка навън, но пак не заради времето. Дете на природата, може ли дъждът да го смути. А аз се тревожех за обратния път – трябваше да върнем двамата аета обратно в Памулаклакин, за Полин - как ще се справи със стръмното нанадолнище, залято с вода…

Минахме през игрище, където юноши играеха баскетбол - въпреки ниския си ръст, за аета това е любимият спорт. Ловът и риболовът за тях не са спортове, а начин на живот.

image

вляво са баскетболистите

- Тук вляво, под големия навес, се събираме цялото племе да решаваме важни въпроси – подхвърля мимоходом младият мъж и още ускорява ход, крачи енергично, почти тичаме, за да го следваме.

image

под големия навес се събират хората от племето да обсъждат важни въпроси

image

сцената за селските събрания

Оглеждам се, за да запечатам странността и тайнствеността на всичко. Очертанията на миниатюрните бамбукови къщи са изящни като рисунка, виждат се чак от пътя.

image

от другата страна на пътя

image

селска къща

image

къщата е почти готова, остава да се покрие навесът

Тежките плътни облаци лазят над малките домове, които са неотменна част от пейзажа, както перестите корони на стройните палми и живата, дишаща свежест джунгла наоколо. Никак не исках да се откъсвам от омаята на гледката на всички тези пълзящи и виещи се лиани и дървета, които галеха лицето ми с упоителна хладина и защитаваха от всички страни уютното селце на това необикновено племе.

image

корените са оголени от обилните дъждове

image

къщи в Пастолан

image

къща в Пастолан

image

покривът продължава в навес, под който семейството се храни

image

бамбуков мост, закрепен към манговото дърво, Симсон слиза по моста

Пристигнали преди 30 хиляди години  в този край, в края на последния Ледников период, когато морското равнище е започнало да се вдига. Смята се, че са пътували от остров на остров от югозападната част на Филипините, откъм Индийския океан. Негритосите са търсели място, добро за лов и риболов, харесали са залива и са се установили за постоянно. Когато не са ловили риба, мъжете от селото са преследвали диви свине, водни биволи карабао (тогава още диви) и птици, които са живеели в гората около залива. Бродели в малки номадски групи, облечени с кори и листа. Някои обитавали естествени скални заслони, други са си правели навеси от клони, покрити с бананови листа и трева. Етнологическите проучвания потвърждават, че първите обитатели на Олонгапо и на залива Субик се пигмеите.

image

ето как са представени ловците аета - коренните жители - в Градския музей на Олонгапо

Днешните негритоси в Пастолан притежават същите физически черти и характеристики и са живото доказателство, че са преки наследници на онези праисторически хора. Тяхната примитивна култура и досега в някои отношения принадлежи на Каменната ера, живеят без електричество и водна канализация. Имат опит в тъкането и плетенето на кошници  от бамбук и ратан. Правят си домакински съдове от кокосови черупки и бамбук, както се убедихме. Съвсем наскоро са сменили бахаг (набедрените си препаски) с безличните тениски и бермуди. Младите жени са носели тъмни поли с бродерии, които се загръщат около тялото. И мъжете, и жените са носели огърлици, гривни и ленти за ръце и за глава, направени от семена, кости на животни, ратан и трева.

Има още две други древни популации из архипелага. Първата е от палеолита, това е племенната общност от долината Кагаян в северната част на Лузон. Другите са хората мамануа – единствените негрито на остров Минданао. Те живеят в планините около езерото Маинит и вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък  от техния magbabaya (бог). Следи от Бронзовата ера в начина на живот все още се откриват сред тези етнически групи.

image

племенникът на Джей Ар си играе пред дома си

image

като къщичка на кокоши крака

image

навесът присъства винаги

Топлата светлина, която струеше от лицето на Джей Ар, сякаш стана още по-топла, когато наближи дома си.

image

домът, който Джей Ар е построил за семейството си

image

пейки край къщата

Като всеки влюбен мъж, той бързаше да изненада своята любима и да прегърне малкия си син. Сдържаната, но емоционално наситена среща между двамата съпрузи беше кратка. Радостта и щастието идват по много начини, но няма по-голямо щастие от семейното – това говореха лицата им. Малкият спеше в люлката, не ми се искаше да го будим, но баща му вече го беше измъкнал и го държеше в прегръдките си.

image

бащина гордост. Вдясно е закачена бебешката люлка. Дървено кръстче пази семейството.

Мери Грейс ни посрещна радушно, без сянка от смущение, но вниманието й беше привлечено от щастливата гледка на таткото и сина. Тя просто сияеше, това лъчезарно момиче, още в пълната радост на живота.

image

съпругата Мери Грейс

Момченцето, носещо гръмкото име Ган (оръдие, огнестрелно оръжие, пушка) Картър, раздразнено от внезапното събуждане, се разплака. Сепнат от плача му, Джей Ар ме погледна притеснено – какво ще си помисли гостенката, да не се разсърди. Усмихнах му се и го помолих да остави детенцето да си доспи.

image

малкият Ган Картър се разплаква

Младият аета, почивал твърде дълго в колата, беше неудържим. Докато направя някоя и друга снимка, той се беше покатерил пъргаво чак до върха на близкото манго. Изглеждаше, като че ли върви по клоните, почти без да използва ръце. След малко се спусна, сякаш се плъзна надолу, носейки голяма торба с плодове в ръка. Подаде ми я, точно както по нашите села хората дават на гостите си на изпроводяк нещо, накъсано от градината. Стопли ми сърцето. Мангото беше още зелено, но домакинът настояваше, че като постои два – три дни в стаята, ще узрее, така и стана. Това беше най-ароматното манго, което съм яла.

image

Джей Ар бере манго

Едри капки от небето заудряха лицата ни. Тук дъждът не носи прохлада, само добавя водни пари в горещия въздух, та става тежък и лепкав.

image

Заваля. На върха отсреща се вижда ретранслаторът, монтиран от американците.

Стъмни се, забързахме към колата. Сбогувах се с планината, обрасла с джунгла, сред която лъкатушеха рекички и беше скрито едно изчезващо царство…, а дали ще изчезне наистина… Един различен свят, със своите обичаи и неподправена красота, с ритъма на първобитния живот, един паралелен свят. Но изчезне ли това племе, ще обеднее цялото човечество.

Аета знаят как да живеят в хармония със света и с вътрешната си същност. Имат определен начин на мислене – облакът и тревата, дървото и реката, човекът и животните са дълбоко взаимосвързани, защото са творение на една и съща Велика Тайна. Животът сред природата винаги е бил по-първичен, но и по-истински. Покори ме изключителното чувство за свобода и естественост. Съвременният човек е изгубил тези качества и старите уроци в опасно голяма степен.


Заради икономически интереси и принудителната миграция те са обречени да изгубят своята култура и автентичния си облик. Техните вярвания, а и съдбата им донякъде са сходни с тези на американските индианци. Индианската философия е плод на цивилизация много по-просветена, отколкото сме смятали.

Един писател, който е навлязъл дълбоко в тяхната психология, е Джек Лондон: „Но Имбер от племето Бяла риба не го чу, потънал в мислите си. Съдията с четвъртитото чело също се беше замислил, пред погледа му се изправи като огромно привидение цялата негова раса – подкована със стомана, обвита в броня, раздаваща закони и определяща съдбата на другите народи. Той видя зората на своето бяло племе да блести с червени отблясъци в тъмнината на горите и мрачните морета; той видя как тази зора се разгаря в кървавочервени пламъци и преминава в тържествен и сияещ ден…”
„Съюзът на старците”

Много ми хареса и писмото, изпълнено с жар, на вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс. Думите му се отнасят напълно и за аета – тази забравена отломка от древния свят. „Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?

Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж, всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях, носи спомените за червенокожите хора! Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри, еленът, мустангът и орелът са нашите братя!…

Природата, загърната с призрачна пелена, дреме следобедния си сън и не иска нищо да знае. Затрогващо красиво и уникално кътче на Филипините.

Страшна, но правдива е местната пословица: „И какво като тревата е хубава, като конят е умрял?”…

Джей Ар ни покани още веднъж да останем по- за дълго в дома му, в държанието му очарователно се смесваха непринуденост, срамежливост и гостоприемство, искаше да покаже колкото се може повече от родното си село на чужденката, толкова живо заинтересувана от живота на аета. Но трябваше да се прибираме. По обратния път той ни посочи диви банани, които растяха наоколо – могат да се ядат, но имат твърди семки за разлика от тези, които той отглежда. Тъй като Полин заспуска колата предпазливо, имахме време да чуем от него и филипинския мит за произхода на хората, а Полин помагаше с превода. Не е изненадващо, че са дошли от бамбука… Ето как…

Една птица непрекъснато летяла между морето и небето и не можела да си намери място, за да кацне и да си почине. За да се добави интрига, птицата предизвикала кавга между двете стихии. Казала на небето, че морето е решило да се издигне и да го удави. А то отговорило, че ще се бие като хвърля скали и острови, за да притиска морето надолу. Птицата предала тази закана, провокирайки водния исполин да зашлеви с вълните си небето. То пък си отмъстило със скали и цели острови. Морето никога повече не повторило удоволствието. Птицата тогава щастлива кацнала на една подаваща се на повърхността скала.

Докато тя си почивала, един бамбуков филиз бил изхвърлен на брега и побутнал крачетата й. Птицата се отместила малко. Бамбукът я побутнал отново и тя пак се поместила. Това продължило, докато пернатото в яда си клъвнало бамбука и го пробило. Тогава от единия възел на стъблото се появил първият мъж, а от втория излязла жена.

Получила благословията на боговете, двойката имала много деца. Те обаче пораснали мързеливи, не помагали на родителите си, докато баща им, разгневен, взел една дебела пръчка и ги подгонил да ги бие. Ужасени, те се разбягали – някои избягали навън, други се скрили в спалнята, в хола, в кухнята и дори сред покритите със сажди съдове. Тези, които влезли в спалнята, станали ръководители и лидери, другите – от хола – станали свободни хора. Потомците на онези, скрити в кухнята, станали роби, докато почернелите от саждите на съдовете дали началото на аета.

Един примитивен, но красив и романтичен свят в Тропика на Рака. В ниското тече 21 век, а тук, под звездите, открих една отиваща си култура – ще замине ли с нея и филипинската идентичност и уникалност. Свят с малко обитатели, но пълен с драма, тъга и радост… Не видях пещерни хора – видях млади, красиви и добри хора, които се обичат.

Скоро стигнахме до Памулаклакин. Симсон и Джей Ар се умълчаха и лицата им добиха деловия вид на хора, стигнали до работното си място. Нямаше и помен от дъжд, облаците изтъняха, а слънцето лениво се полюляваше в хамака. Децата продължаваха да спят. Двамата ни водачи слязоха от колата и се отдалечиха мълчаливо, както се и срещнахме сутринта.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1797 Коментари: 4 Гласове: 6
Последна промяна: 14.06.2014 15:56

   
Филипините (5)- Към Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Те са дошли първи по тези земи, когато светът е бил с 30 000 години по-млад и като че са се зарекли да останат последни. Никой досега не е могъл да ги асимилира - ни малайци, ни китайци, нито испанци, американци, нито окръжаващото ги днес филипинско общество (за което обаче не може да се каже същото). Историята на аета продължава да обърква археолози и антрополози. За разлика от другите австронезийци (папуасите от Соломоновите острови, аборигените на Австралия), негрито са показали устойчивост към промени и изключителна гъвкавост. Опитите на испанците да ги заселят в резервати, подобно на индианците, са се провалили. Най-многото, което са постигнали, е било да ги прогонят от тучните равнини и плажни ивици нависоко в планината. Изглежда, силно е у аета диханието на живота и те не се предават.

image

джунглата в Памулаклакин

Някои от тях са номади и изграждат само временни заслони от бамбук, покрити с бананови листа. Други живеят в села, както Джей Ар и семейството му.

Отново правим кръг около Симсон. Палене на огън без друг огън – за аета това е обикновено ежедневие, просто резервен вариант, към който прибягват, когато се наложи, а за нас има стойността на магически ритуал, на чудо, пренасящо ни в каменната ера. Епохите не са се срещнали и не са оставили следи в бита им. Това е една паралелна еволюция, една бликаща вечност. Тридесет хиляди години – високо над достиженията, но и над пороците на цивилизацията…

image

началото на ритуала

Първо нашият водач издялква от сух бамбук няколко колчета. След това започна да плъзга острието на кармоната по повърхността на стеблото, докато настърга една шепа фин пух от стърготини. Той събра облачето пух в топка, постави я на земята и я покри с половина от стебло с обгорени нарези по него от предишни демонстрации. Новият нарез, прорязан за нас, се падна точно върху пухеното топче. Притискайки с крак пръчката, Симсон заби уверено с камък четири колчета, за да не мърда.

image

така се събира пух за искрата

image

нарезът е точно над пухчето

image

бамбукът се обездвижва

Постави ръба на другата половина в нареза и започна ловко да търка. Изтръпнали и хипнотизирани следяхме бързото  движение – дали ще пламне…

image

така се пали искрата

image

магическата искра е скрита в пухчето

Още миг и божествената искра пламна, изумени и ликуващи, ние бяхме в зората на времената, когато огнените езици – дело на човека – за първи път са осветили непрогледната нощ.

Тъмнокожият човек подхвана внимателно скъпоценната искрица с двете си ръце и я разгори с дъха си. Постави я в половината стебло и спокойно обясни, че от тук нататък е лесно – само добавяте още съчки. Все още се чувствахме в ранния палеолит, горди, че сме станали свидетели на едно тайнство, на едно от първите велики постижения на човечеството, направило възможно и заселването на по-студени климатични пояси, включително и нашите земи. Целия ден ни беше съдено да преживеем в тази далечна епоха.

image

пламъчето!

Без излишна тържественост Симсон угаси плахото пламъче и се плъзна надолу по склона. Бяхме вървели в кръг и се оказахме пак при нашия бивак. Откъм ракитите се дочу тиха песен, струваше ми се, че мелодията се състои от съчетанието на шума на вятъра, плискането на потока и шепота на листата. Приближихме се и видяхме Джей Ар да майстори с меча си нещо от бамбук и да си припява прастара песен.

- Това е последната чаша  – усмихна се дружелюбно той. – Другите са вече на масата, имат и лъжички. За вас са – сувенир от мен. Като се приберете, дръжте ги в хладилник, за да запазите свежестта им. А обядът е готов.

image

Джей Ар майстори чаша

Знаех, че с мачете се прочиства път в джунглата, служи за разсичане на кокосови орехи и като оръжие, но не подозирах, че може да бъде и резбарско ножче за фината украса по чашите. Не знам за Полин и другите, но аз още си пазя този необикновен подарък.

image

чашите от бамбук с извивка за носа

Денят се разгаряше. Лъчите на слънцето трябваше да са изпили омарата, но тънката топла пара продължаваше да плува над дърветата. Цветовете на светлината – хоризонтални полета, пълни с олекнал розов въздух. Над рекичката светлината струи в зелено, дори и водата е зелена. Игра на цветовете в пукнатината между два сезона.

Насядахме около дългата маса с още по-дълги чинии – измитите бананови листа. Нямахме търпение, изгладнели като вълци след вълнуващите открития.

image
Вече каквото и да е щеше да ни се стори вкусно, но това, което момчетата поставиха на масата, беше наистина изключително. Симсон почисти първо съдовете от бамбук от саждите и ги пренесе до нас. С вездесъщото си оръжие той направи дълбок нарез от двете страни на стъблото и с едно изящно движение отвори така образувалия се капак.

Задушеният ориз беше заел формата на съда и изпускаше ароматна пара. По същия начин бяха обработени и останалите два съда, от които се показаха пилешките късчета, сготвени с различни сосове.

image

свареният ориз е сервиран

image

и пилето е готово

Не чакахме покана, загребахме с новите си лъжици горещата храна – абсолютна вкусотия… Настъпи мълчание, на никого не му се говореше в този момент. Когато се заситихме, беше останало още. Симсон върна останалото в дървените тръби, ще го занесе на децата си.


Аз имах още безброй въпроси, но чувствах, че идва краят на нашето приключение. Тогава Джей Ар направи нещо неочаквано, каквото не беше правил досега – покани ни в своето село, да гостуваме в неговия дом! Той ще покаже на тази бяла жена, дето толкова много пита, как живеят и хубавото си семейство, с което се гордее. Симсон се усмихва с топлото снизхождение на по-възрастния и само с поглед одобрява идеята.

Бялата жена. Бели мъже идват в страната да работят – австралийци, американци, по-малко европейци, но бели жени – почти никак. Затова и интересът към тях е по-голям. Чичото на Полин – Джералд – по-късно ми обясни този феномен така: - „Векове наред испанците са ни набивали в главите, че бялата кожа е по-хубава от кафявата и че белите са висша раса. Това не може да не е оставило следи в съзнанието на хората. Повлияни от доминиращата раса на завоевателите, нашите разбирания за красота са се променили през вековете. По време на колониализма ние сме били изложени на културна метаморфоза. Терминът „колониален манталитет” се е появил, когато народът ни е започнал да приема като факт, че неговите защитни сили са по-малки, отколкото на колонизаторите. Това кара и испанци, и американци да се чувстват по-висши, с по-ярко изразено превъзходство.”

Конкистадорите са наричали филипинците „по-нисък клас”. Те отричат образованието, за да ги направят покорни и да спазват правилата. Така, с промито мислене, местните имат по-малка възможност да вземат решения за себе си. Те несъзнателно възприемат завоевателите като модели за подражание не само по отношение на политиката, но дори и на стандарта за физическа красота, базиран на вида на чужденците – дълги носове, кестенява до руса коса и бяла кожа.

Днес медиите с радост подхранват тези комплекси, а козметичната индустрия богатее – всички продукти тук са избелващи (както беше и в Китай) – кремове, сапуни, дори дезодоранти. Затова и красиви момичета като Чини носят жилетки с дълги ръкави и дълги панталони и в най-горещите дни, когато и камъните се разтапят и потичат. – Защо? – питам я. – За да не ми се вижда кафявата кожа… Момчетата харесват бяла. – Подобен култ към бялата кожа бяхме срещнали и в Китай, но тук, мисля, отива твърде далеч, превръща се в мания… Много хора пият или си бият глутатион с надежда да им се избели кожата…
Всяко чудо за три дни – е нашата народна мъдрост. Но за да отмине това чудо, вероятно ще трябва да се сменят поне две поколения, докато филипинците започнат отново да се харесват, каквито са. Не е наша работа да съдим. Но ако Бог искаше да сме еднакви, щеше да ни направи еднакви. Ние сме създадени равни, независимо от нашите физически различия.

Така или иначе - ще ходим в Пастолан! Вземам си довиждане с тъмното сърце на джунглата, с тази дива, магическа земя. Само довиждане. Сместваме се някакси в колата, нашите водачи са толкова стройни, че двамата заемат място за един човек. Полин шофира умело по планинските серпентини, въпреки че наскоро е взела книжка. След обилния обяд по-младата половина от нашата славна дружина се предава бързо във владенията на съня. – Никога не съм вървял толкова – сподели ми измъчено Патрик. – Не спортуваш ли? – Да, баскетбол – в просъница вече и едва разбираемо отговаря детето.

Денят е ясен, но сякаш върху предметите е хвърлено някакво едва осезаемо покривало. Покрай пътя внезапно прелита някакво странно село, което нарушава за миг морето от зеленина, заляло планината. – Какво е това село? – питам.
- Не е село, гробище е.
- Не прилича на гробище, видях къщи.
- Това са навеси над покойниците – да ги пазят от слънце и дъжд. – обяснява Полин. – Ние изграждаме циментови саркофази над земята, а над тях – покрив. При вас не е ли така?

image

гробище насред пустошта

Пръснати без ред във вечните си убежища под навесите, завинаги почиващите са сред чистия вятър, под реещите се облаци и палещото слънце. Нищо от това не им липсва в отвъдното.

image

погребален парк

Докато пътувахме нагоре, научих за погребалните практики, които също са част от културата на този уникален народ. Те включват религиозни учения, следи от колониализма и местни вярвания. В миналото, а и днес още филипинците вярват в задгробния живот и отдават почит на мъртвите. Поменът се провежда от три до седем дни в селските домове, докато градските жители канят в специален ритуален дом. Въпреки че са християни, филипинците са запазили суеверия относно смъртта.

В района на Филипинските Кордилери погребват починалия под кухненската част на дома. В провинция Бенгует завързват мъртвия към един стол, който се поставя до главния вход на къщата и така седи осем дни. Ритуалът се извършва от старейшините на селото. Някои жители на селските райони в Кавите използват дървета като гробни места. Умиращият от старост или болест човек избира дървото предварително. Когато човекът умре, го погребват вертикално в кухия дънер, в хралупа, привързан с въже.

Докато слушам и се мъча да си обясня смисъла на обичаите, връзката на местните с предците и с природата, техния духовен светоглед, запазен във времето и след християнизирането им, подминаваме една внушителна църква в малко село от двадесетина къщи. Решавам да снимам на връщане.

image

селска църква в планината

Пътят става все по-стръмен и опасен, пътуваме вече близо час.
- Имаме една пътека в планината, по която стигаме до село за около 40 минути пеша. – казва Джей Ар. – Но с кола е по-бавно… Вижте вдясно – Свещената земя!
Гледам – нищо особено не се вижда - природа. – Доста по-нататък е, - пояснява младежът. – Има цяла гора от религиозни статуи.
Обещаваме си с Полин един ден да отидем и там. Но сега целта ни е друга.

Наближаваме, според нашите гидове. Неочаквано – напреки на шосето – ограда, с порта в нея. Зад оградата стои и ни гледа цивилен пазач. – Нататък не може, само за жители на селото! – Строг е. Започват дълги преговори и уговорки колко е важно за бялата жена да види селото, ще пише книга… Пазачът се смилява: - Пътят е опасен, за ваше добро е, но… щом настоявате…

Прав беше човекът, стръмен и неподдържан път, труден за коли. Но Полин не се уплаши, достойно изкара колата до върха, под който се гуши село Пастолан. Най-после!


Категория: Изкуство
Прочетен: 2234 Коментари: 8 Гласове: 7
20.05.2014 11:45 - Филипините - 4
Филипините (4)- Джунглата От Наталия Бояджиева

Джунглата. Трябва да я видя – казах на Полин. – Ще дойдеш ли с мен?
Тя се усмихна – къде без нея… Ще вземе малките си брат и сестра, сега са във ваканция. В една туристическа брошура обещават разходка из джунглата с водачи аета. Ето, това ни трябва. Маратонки, крем против комари и вода – мислех си, че това е всичко.
На другия ден разбрах колко приготовления е направило момичето, за които даже не ми каза.

image

Възвишенията Биниктикан, Памулаклакин, Горска пътека, Заливът Субик...

Тръгваме рано сутринта в края на март към възвишенията Биниктикан, където е и Памулаклакин (в превод – поляна с цъфтящи цветя) – национален парк – резерват, територия, обитавана от аета.


Преди сто години 70 процента от територията на страната е била покрита от гори, а сега са останали едва осем процента. С нас са и по-малката сестра на Полин – Патриша, както и братчето им Патрик. И за тях е ново преживяване – първо навлизане в джунглата. Бързаме да пообиколим, докато не са започнали юнските дъждове. Баткото Паоло е на работа и не можа да дойде, с него по-късно ходихме в Манила и на връх Пинатубо.

image

в ниското се пени рекичка

Вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Чист и благоуханен въздух се носи на вълни около теб. Кристалната синева на небето изсветлява и се разтваря, за да направи място на огненото кълбо. То стремително се издига нагоре, плисва ослепителна светлина, която реже очите и – вече е горещо. Възхищение и удивление са чувствата, които те съпътстват в този нов и странен свят. С невиждани форми, изобилие и яркост на багрите той влияе силно на нашето въображение. Слънцето не само залива всичко с ярка светлина, но и обвива растенията с лека призрачна омара, която омекотява багрите и не се вдига през целия ден.

image

маса в реката

Не и днес обаче – слънчевите лъчи бяха заспали зад облаците. В началото на лятото, когато духа сухият мусон, такава благосклонност на времето е истинска рядкост и лукс и ние й се наслаждаваме с удоволствие. Слънцето се показва от време на време, колкото да направя добра снимка и пак благородно се скрива.

image

пътеката, по която дойдохме

Пристигаме след около час. Дърветата са много по-високи от нашите, растителността е многоетажна, както сме учили по география, а някъде надолу в ниското прозира пенлив поток. Пред нас застава млад аета, не ни поздравява, нито се ръкува, просто ни поглежда като че ли да ни запомни, обръща се и тръгва надолу по пътеката. Тънката му като на всички азиатци и жилава фигура скоро се изгубва между дърветата. Следваме го, той е нашият водач. image

един от мостовете

Минаваме мост и слизаме до една живописна плитчина на рекичката, където е оформен кът за туристи с маса и пейки насред самата вода за по-разгорещените и друга маса на брега.

image

вляво от дървото е нашият бивак

Насред бързеите някой великан е нахвърлял небрежно артистично плоски, загладени вече от водата камъни.

image

по дънера се стига до островчето, където ще готвят

От другия бряг започва непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растения, в чиято сочна зеленина са втъкани ярки цветове. Огромни дървета, обрасли до короните с лиани, са украсени с естествени гирлянди от орхидеи. Тъмнеещата в далечината джунгла диша и от диханието й се образува трептяща прозрачна завеса. Природата е потопена във върховно и извечно спокойствие.

image

високият етаж на джунглата

image

кът от джунглата

Докато се любуваме на красотата занемели, отнякъде е дошъл втори аета и двамата млади мъже делово започват приготовленията за нашия обяд. С изненада виждам колко старателно се е подготвила Полин – купила е пилешко месо, ориз, а хладилната чанта с вода и сокове прилича на пиратски сандък, от най-големите. Момичето гледа развеселено смаяното ми лице, нали предната вечер се събирахме да се съвещаваме какво да вземем на експедицията, тя спомена само вода. Свикнала да се грижи за по-малкия си брат и сестра, а и за по-големия като майка, тя и мен взе под крилото си. Обгърна ме със сестринска топлота.

Пъргав като врабче, Симсон премина по дънера, поставен като мост и започна да трупа сух бамбук за огъня. – Този огън ще запаля със запалка – с лека самонасмешка каза той. – Но следващия – ще видите…

image

Симсон носи бамбук за огъня

image

Симсон цепи сух бамбук за огъня

Симсон е на 34 и вече е баща на четири деца – две момичета и две момчета. Работата му като гид е странична, само за през сухия период. Живее нависоко в планината, далеч от село Пастолан, защото предпочита да няма съседи. Отглежда и продава манго, папая и банани, реколтата е добра тази година. Мълчалив е, съсредоточен в това, което прави, но като го попиташ, обяснява.

image

портрет на Симсон

Разказа ни колко много са им помагали американците, когато е бил дете. Той ги помни – грижили са се аета в селото да имат винаги вода, карали са им с цистерни и ако резервоарът се изпразни до обяд, следобед карат отново. Някои се оженили за местни девойки, а един даже останал в Пастолан да живее. Любопитството ми се разпали още повече, дали ще мога да отида в селото…

Джей Ар Алонсо е по-млад, на 25, щастливо женен и засега само с един син на годинка. И той има овощни градини.

image

портрет на Джей Ар

image

Джей Ар е насякъл млад бамбук, в който ще готви

Двамата приятели работят в синхрон, почти без да си говорят. Движенията им са отработени и грациозни като на хора, които се трудят от деца. Неспокоен, неуморим, твърде жив, за да се спре на едно място, Джей Ар сръчно изрязва с ножа си сунгот уланг едно капаче в младото бамбуково стебло (бинуло) и насипва в отвора ориз, вода и подправки на око. След това връща на мястото му изрязаното капаче и то плътно прилепва. По същия начин приготвя още две бамбукови „тенджери”, пълни с пилешки късчета и някакъв сос. Занася ги при разпаления огън, той ще готви по традиционен за аета начин.

image

Джей Ар обяснява как ще изработи съдове от бамбука

   Бамбукът им помага в оцеляването като им служи за чаши, прибори, тенджери, да палят огън, за оръжие, капани, къщи и още много неща. Дори пъпната връв на новороденото се прерязва с остър бамбук и така няма възпаления.

image

острият sungot ulang потъва в коравия бамбук като в масло

image

Симсон сипва в тенджерата ориз, на масата лежат листа от билукау

image

капачето е прилепнало плътно на мястото си

image

огънят е запален, тенджерите къкрят

image

банановите листа са измити в потока, те ще са ни чинии

През това време Симсон ще ни разведе из джунглата и ще ни разкрие някои нейни тайни. Ножът му се казва кармона и той не се разделя с него – както водолазите не слизат под вода без нож, закачен на крака им, така и младият мъж чувстваше своята кармона като продължение на ръката си. Лек като перце, духнато от вятъра, той се носи по просеката в гората като че ли без да стъпва на земята. От време на време спира, изчаква да се съберем и ни обяснява действието на някои лековити растения.


- Дървото банаба цъфти с розови и лилави цветове и се издига на тридесет метра височина – започва нашият гид като отрязва мъничко парченце кора. – Ако сдъвчете кората, ще получите енергия като от кафе. Използва се при бъбречни и храносмилателни проблеми, при диабет и за отслабване, контролира кръвното и нивото на холестерола. Лекува треска, богато е на витамини и минерали. (по-късно опитахме чай от листата на банаба, има неочакван, но приятен дъх на карамфил).
Расте във влажни гори и по речните брегове. - След това той внимателно връща кората и я прилепя към мястото й.

image

Симсон показва дървото банаба

Вървим безшумно между бездните на небето и джунглата. Денят е още млад. Слънцето не се вижда, и по-добре. Ослепителната му светлина е смекчена до бледо сияние. Заслушвам се в гъстата тишина, която се процежда между писъците на цикадите; тя таи разнообразен живот.

image

друго мостче

Повече от половината от всички растения и животни в света се намират във влажните вечнозелени тропически гори. Щом растителността хване веднъж корен тук, вследствие на твърде благоприятния климат скоро избуява истинско великолепие от какви ли не видове. Столетни дървета, бамбук, лиани, повече от петдесет вида палми, дървовидна папрат и орхидеи, а над бухналата зеленина прозрачни облачета дим, които се стелят и вият. Въздухът стои през повечето време, изрядко се усеща жарък повей. Хоризонтални вълни на топъл и горещ въздух се редуват, сякаш някой го е подредил на пластове.

Аета ни чака търпеливо: - Дерита е дървото, чиято кора помага при малария.

image

дърво дерита

А това тук е балети – филипинското име на каучуковото дърво .
По ствола на великанското дърво, чийто връх се губи нависоко, се стича смола на ситни сълзи. То цялото е лепкаво. Симсон гребва малко от смолата с една клечка и ни я показва.

image

Симсон показва смолата на каучуковото дърво

Поднася запалката си към кората и тя пламва веднага.

image

смолата е леснозапалима

Млечният латекс, извличан от дървото, е основната суровина за естествения каучук. Но тук не виждам нито нарези по кората, нито кофи под тях. В дивата природа то достига тридесет метра, но в плантациите са по-ниски и растат по-бавно, тъй като са източвани за латекс.

Първоначално каучуковото дърво е растяло в дъждовните гори на Амазонка. Местните са извличали латекса още преди 3600 години, за да си правят топки за игра. Откриването на вулканизацията през 1839 отключва търсенето на латекс.

Първият опит да се отглежда извън Бразилия е през 1873 в Кралските ботанически градини в Англия – неуспешен е. Вторият вече успява, когато контрабандно се изнасят 70 хиляди семена в услуга на Британската империя. Фиданките са изпратени на остров Цейлон (Шри Ланка). Веднъж установена извън родината си, културата е размножена в британските колонии. Днес повечето насаждения на каучуково дърво са в Южна и Югоизточна Азия.

image

по пътеката

Тясната пътечка ни извежда на малка поляна, а там погледът ни се сблъсква с огромен ствол, който не може да обхване. Нито секвоя, нито баобаб – този гигант е бял лауан! Търсим в захлас да проследим върха му, но той се губи на 50 метра над плетеницата от клони.

image

кожестите гънки на белия лауан, за сравнение - фигурата на Патриша вдясно

image

дружината пред белия лауан

Симсон ни гледа тържествуващ, доволен е от смайването ни, очаквал го е и обяснява, че нейде из корените и неповторимите гънки на ствола живеят тролове, със сигурност, нищо че той не ги е виждал. Ствол ли – някое водно чудовище си е оставило плавниците на съхранение тук с поръка Симсон да ги наглежда…

Докато търсех по-добър ъгъл за снимки, младежите извикаха уплашено – тичам, какво има… – Симсон изчезна! – и сочат дънера. Оглеждам отвсякъде, наистина – никой. Въртим се насам- натам, обикаляме и изведнъж иззад една от могъщите кожести гънки, прилични на сухожилия и плавници на водно животно, се измъква победоносно в ролята на горски дух младият мъж, с дяволита усмивка на уста. – Виждате ли, в дървото може да се живее!

image

Симсон излиза като дяволит горски дух

Освен да служи за дом на аета, белият лауан е и истинско дърво на живота – екстракт от кората лекува кашлица, треска и открити рани, също и подтиска растежа на тумора. От него правят мебели и лодки. Локален ендемит е – среща се само във Филипините.
- Къде са маймуните? – питам.
- Няма маймуни. Тукашните са свикнали хората да ги хранят и тъй като ние не го правим, избягаха от тези места.

Най-голямото животинско богатство на тази гора видимо се състои от множеството птици, от които гъмжат короните на дърветата, а нашето присъствие ни най-малко не ги смущава.

- Това е люток – казва тъмнокожият мъж, спрял до един храст, поредното лечебно чудо. Откъсва няколко листенца, прави ги на топче и изцежда от него тъмнокафяв сок върху ръката си. – Откритите рани много бързо заздравяват от сока му.

image

на ръката си Симсон е капнал сок от люток

После спираме до една бамбукова горичка. Докато й хвърлим поглед, възхитени от стройната й красота, Симсон вече е отрязъл две пръчки, от които е измайсторил флейти! Свирва глухо в едната и подава другата на Патрик. Звукът е плътен, но достатъчно силен, за да бъде чут надалеч в случай че се загубиш. – Искам и аз! – и веднага получих своята бамбукова флейта. За съжаление по-късно тя бързо се разсъхна и пропука, но в случай на опасност върши работа.

image

и бамбуковата пръчка мигом се превръща във флейта...

Набрахме и оцетни листа – билукау – за предстоящия обяд. Младите листа се използват за подправка и салата, подобни са на киселец, но с по-кисела жилка.

Излизаме на широка поляна, а на нея, сливащи се с пейзажа и излезли сякаш от легендите по южните острови, бяха поникнали две – три къщички на аета.

image

поляната с къщичките

image

майка аета с бебето си

image

първият мост - вървели сме в кръг...

Може ли да се запали огън без огън… Аета го правят от хиляди години, сега ще видим как…
Този много специален за мен ден още не е свършил

Категория: Изкуство
Прочетен: 1935 Коментари: 4 Гласове: 11
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 667815
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 15097
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930