Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 633172 Постинги: 151 Коментари: 1163
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Филипините (12)- Кулинарна разходка из Лусон

Дали първо да не ви разкажа за пробудилия се наскоро вулкан Майон /висок 2462 метра/, който си живее на югоизток в същия този наш остров Лусон. За последните 400 години той е изригвал повече от петдесет пъти, но местните продължават да обитават опасната зона и да обработват земята. В последните дни на върха му се е оформил купол от лава, висок петдесет метра, който осветява с червено сияние нощното небе над Майон – едновременно възхитителна и плашеща картина. За предстоящо изригване говорят ручеите лава, които се стичат по склоновете му, засега спокойно, слабите земетресения и изхвърлянето на нажежени камъни и скали с големина на къщи, което е предвестник на бавното движение на магмата към кратера. До днес са евакуирани 35 хиляди души от околността. Остава да се молим и да се надяваме, че лавата ще изтече тихо и послушно, без излишни емоции и унищожителни експлозии… Кими ходи там наскоро с децата и трите си внучета, празнуваха рождения ден на дъщеря й. Та тя ми даде снимката от склоновете на вулкана, преди да е станал много опасен…

image

От склоновете на Майон

Сега за храната. Седнахме в един от китайските ресторанти в Бинондо, пълен в празничния ден. „Баба ни е китайка – обяснява Полин. – Затова и очите ни са дръпнати. Обичаме да идваме в китайския квартал и често хапваме тук.” Паоло като кавалер и по-запознат с менюто, поръчва за всички; както е обичайно, не се сервират индивидуални порции, а в общи чинии. Съгласих се дори да опитам пелмени, макар че вареното тесто /макарони, равиоли, юфка…/ не ми е по вкуса. Много пъти китайските ми приятели са ме канили да хапна от тези традиционни за тях тестени храни, но не пожелах. А сега носталгията така ме налегна, че успях да изям няколко и дори ми харесаха…


Колко пъти си нарушавах диетата, за да опитвам разни пържени храни и да мога после да ви ги опиша… След като разкажа за кулинарното изкуство на страната, ще се върна отново към Манила и нейните красоти. Темата е безкрайна, защото изисква да се направи преглед на многобройни национални кухни, които са повлияли филипинската. Така както и тагалог е смес от множество езици. Така, както и самите филипинци са съчетание на всевъзможни народи… Но за това – по-късно. Освен това всяка провинция си има различни особености и предпочитания, като Пампанга претендира да е кулинарната столица на Филипините. Преди колонизаторите да завладеят страната, местните са ядяли кореноплодни, дивеч, зеленчуци и риба. Рецептите са включвали варено и печено на скара. От малайците са заели лютите чушки и кокосовото мляко в сосовете за балансиране на лютивината. Китайците внасят китайските спагети и соевия сос. Испанците въвеждат средиземноморската кухня, готвенето с чесън, лук, домати и пипер, зехтина и маслините, както и техниките задушаване и сотиране. Американците, които поемат контрол над Филипините след Испано-американската война през 1898, разпространяват храни, доставяни от тяхната страна за армията. Днес ги приемаме за вредни – майонеза, хот дог, хамбургери, кондензирано мляко. По-късно – и Макдоналдс, на който филипинците скоро отговарят със своя верига за бърза храна – Джоли бий. Новите техники готвене под налягане и замразяване са също от тях.

Други световни влияния като японската, тайландската, виетнамската, френската, италианската, от Близкия изток, са намерили път към филипинската кухня, което я прави истинска гастрономическа смесица. Затова и чужденците я харесват – от която и страна да сте дошли, има нещичко и по ваш вкус. Не бих нарекла тази еклектика липса на идентичност. Филипинците са адаптирали външното влияние към местните продукти и към своя вкус.

- Знаете ли, че китайците ядат ферментирало тофу? – опитах се да впечатля с познания приятелите си като за момент пропуснах силното китайско влияние във Филипините.
- Да, и ние ядем!

На възмущението ми, че това е сатанинско изобретение с убийствена миризма, те отговориха, че има храни, които миришат ужасно, но иначе са много вкусни. И като им свикнеш от малък… – Например дурианът – мога да изям цял сама – казва унесено Полин. И добави, за да ме довърши окончателно: - Ние ядем и пилешки зародиши, вярно, ядем ги на тъмно, за да не ги гледаме, но много ги обичаме. Това е „балют”.

При тези думи ме блъсна споменът за страшната воня, която се разнасяше по улиците на Янтай в Китай, когато печаха тези неизлюпени пиленца направо на тротоара. И какво им обичат – само кости и перушина…

Това са ”екзотичните ястия”, както тук ги наричат с лека самоирония. Към тях спадат вараните, жабите, змиите и прилепите, както е в повечето азиатски страни. Можете да ги пробвате в малките квартални кръчми.

Kamayan е начин на хранене с ръце. – Европейците имат лъжици и вилици, китайците – пръчици, а ние, филипинците, имаме нашите ръце. По-вкусно е така.
С ръце те се хранят само вкъщи, на заведение ползват прибори, но без нож, той се смята за оръжие в Азия.

image

Мел /вляво/ и Кими - приятелки от фитнеса

Започвам с напитките, а след това по стар детски навик ще премина към десертите – най-важното! Студени плодови напитки се продават направо на тротоара, в бидони – размесват се натрошен лед, вода и нарязани плодове. Тук, в Олонгапо, най-често режат кокосови орехи /буко/. Пробвах, освежаващо е, за хигиената не гарантирам, но със сигурност са по-природни, отколкото кутиите с химикали, наречени „сокове” в магазина.

Гуламан е също студена напитка, подсладена с тръстикова захар, от там и кафевият й цвят.

Филипинците си имат свое кафе, от прохладните планини на Батангас, познато като „баракос”. И аз пия такова, запарвам го, по-ароматно е от тези, които купувам във Варна, защото е местно. Арабика със силно изразен аромат.

image

кафе Баракос

В заведенията на еспресото казват „американо”, много се учудиха като им казах, че всъщност е „италиано”. За тях и пиците са „Калифорния”, а не например „Наполи”. Последните завоеватели – американците, са оставили самонадеяни следи във всичко. Всеки вид кафе – с мляко, капучино и други варианти, се предлага и горещо, и ледено.

image

ледено кафе, в малката чашка - захарен сироп за подслаждане

Стотина вида чай могат да се купят като от местните най-търсени са от джинджифил, от ампалая /горчива краставица/, от банаба и други билкови, а от китайските – най-харесван е зеленият.

За бираджиите ще посоча двете национални марки – „Сан Мигел” /пивоварна, основана през 1890 в столицата/ и “Red Horse”. Скоро ще се леят обилно по време на уличния фестивал Октоберфест, няма само германците да си го празнуват я. От твърдите напитки най-вече корейците купуват кокосова водка /по-скоро спирт/ „Lambanog” с висок градус – 80 – 90 %. Произвежда се в провинция Кесон на нашия остров Лузон.

image

филипинска бира

Когато сутрин чуете протяжния вик: “Тааа-хооо, тааа-хооо!”, погледнете натам и ще видите мъж с кобилица на рамо, а в двата края – ведра от поцинкована ламарина да проблясват на слънцето. Това е продавачът на домашно приготвено тахо. Станал е рано, за да го свари и да го предложи още горещо на първите минувачи. В другата кофа носи сироп от тръстикова захар и пластмасови чашки.

image

тахо

Млечнобелият желиран крем от соя е тахо, прилича на малебито, дошло при нас от Ориента. Чашката се допълва с кафевия сироп, а отгоре се насипват саго перли; по желание се добавят парченца манго, плодове от хлебно дърво /langka/ или сварен мунго боб. Сагото е нишесте, което се извлича от порестата вътрешност на палмови стебла; от него се правят перли, които, подобно на нашия кус- кус, се варят с вода или мляко. В Индонезия и Малайзия наричат този десерт „таху”. Филипинците го обичат горещо, така са сигурни, че е току-що сварено.


Пъстрото изкушение „хало – хало” има твърде свободна интерпретация в различните краища, но това е националният десерт. Превежда се като "смес - смес".

image

хало - хало

Заснех и съставките, от които се събира лакомството тук, в Субик – сипвате си в чашката парченца ананас, крем тахо, банани в сироп, оризови сладки, други плодове в кокосово мляко, ядки, желирана кокосова вода и натрошен лед. То е шарено, красиво и с много вкусове на едно място…

image

съставки за хало-хало - парченца ананас, крем тахо, банани в сироп

image

още за хало - хало: оризови сладки, плодове в кокосово мляко

image

и от това се добавя в хало - хало: ядки, плодове в сироп, желирани кубчета и натрошен лед

Bibingka” е малък кръгъл кекс от оризово брашно, захар, сода, яйца, кокосово мляко, прясно мляко и масло. Понякога добавят и парченце жълто сирене за разкош.

image

бибинка, купена в мола

Яйчният пай е дошъл от Западна Европа, а сладоледените топки в тесто, както и поничките „mochi balls” – от Япония.

image

яйчен пай

image

сладолед в тесто по японски маниер

image

панирани бананови кръгчета "маруя"

Бананова щека наричат два банана от „брашнения” сорт, за готвене, нанизани на шиш и панирани.

image

бананова щека

image

бананови щеки в мол СМ

Също толкова вкусен, но недиетичен е и туронът с хлебно дърво /джакфрут, langka/.

image

турон с langka /хлебно дърво/

Турон е вид испански сладкиш, нуга с мед и бадеми, но тук е използвано само името му – плънката е от хлебно дърво – най-големият ядивен плод, растящ на дърво и най-много разпалвал въображението на европейците в миналото.

image

турон

Банани в сироп, сладкиши от лепкав ориз, подсладен червен мунго боб, кокосови пастили, десерт от желирани плодове с кондензирано мляко – каква ти диета!

image

банани в сироп

image

японски понички mochi balls

image

сладкиши от лепкав ориз

image

подсладен мунго боб, сварен от Кими

image

пакети с червен и жълт боб мунго

image

оризови сладки, част от почерпката за рождения ден на Джанел

image

корейски десерт с банани, кафе и натрошен лед, предлага се в кафе "Куко"

Всъщност повечето хора тук са слаби, но това е по-скоро от недохранване, отколкото от спазване на диета. В същото време ежегодно в Европейския съюз се разхищават деветдесет милиона тона годна храна, а у нас се падат годишно по сто килограма изхвърлена храна на човек… Де да можеше тези излишъци да стигнат до тук… Поради същата нечувана бедност често плодовете не се оставят да узреят, а се берат зелени. Зелените манго и папая се готвят като зеленчуци. Затова и избързах да снимам тази гуава в двора на хотела недозряла…

image

неузряла гуава

image

зелено манго на клечка

За любознателните ми приятелки Мел разказа как прави кокосови пастили, типични за провинция Тарлак. Лесно е, горе-долу както ние правим сливов пестил /по-скоро нашите баби/, само че за разлика от сгъстената и изсушена сливова каша, тук се приготвя горещ захарен сироп и към него се добавят настъргани кокосови орехи. Вари се до сгъстяване, изстива и го режат на пастили. Вкусът е като на „баунти”, но без шоколада.

image

кокосови пастили

Още по-лесен е желираният десерт – в малка тавичка се налива една опаковка кондензирано мляко, изсипват се нарязани на кубчета плодове /Кими ползва от консерва/ и отгоре се залива с разтворения желатин. Охлажда се в хладилник.

image

желирани плодове, почерпка от Кими

И у нас се продават тропически плодове, винаги обаче е най-интересно да видиш и опиташ плодовете на тяхната родна земя, където те са най-вкусни. Представям ви един нов за мен вид, който расте навсякъде по филипинските осткрови, но няма как да се изнася, тъй като е нетраен – скоро след узряването започва да гние. Това е чеса /chessa, tiessa/ плод с хубав оранжев цвят, пристигнал от Мексико и Централна Америка по тези земи.

image

плодове чеса

Разрязан прилича на жълтък на яйце, затова го наричат още яйчен плод, с вкус среден между печени тиква и сладък картоф /ямс/. Има от една до шест черни семки, подобни на кестени. Яде се пресен, в шейкове, кремове и сладоледи.

image

чеса /chessa, tiessa/

Бананите водят своя произход от Малайзия, отпреди 4000 години. От множеството видове банани тук ние със Стани си харесахме едни - малки като пръстчета, сорт „сеньорита” – много са сладки.

image

банани "сеньорита"

Не всички филипинци познават плодовете на своята родина, тъй като нямат възможност да пътуват и обикновено си остават там, където са родени. Островите са изолирана и разхвърляна земя и това, което расте на единия, не е сигурно, че ще намериш и на съседния. Така могат да минат години, а и цял живот, без човек да е опитал всичко, което ражда родната му земя.

До тук беше сладката част. Следва солената.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 2525 Коментари: 13 Гласове: 10
Последна промяна: 22.10.2014 15:06



Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.

– Защо е това бързане? - попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…


Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и малко столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.

Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

image

улица "Онгпин" в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.
   Бинондо е основан от испанския губернатор Луис Перес Дасмаринас като постоянно местообитание за китайските имигранти, приели католицизма. Колонизаторите  дават филипинска земя за застрояването на квартала на група китайски търговци и занаятчии за вечни времена, без данъци и с ограничени права на самоуправление. Китайците, които не приемат католицизма, са прогонени или убити (по испански обичай). Днес Манилският Чайнатаун е смесица от китайска, филипинска и много далечен повей на испанска култури.

    Построен е на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански завоеватели през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ - тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

image

високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.


    Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ - и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

image

арката на главната улица в Чайнатаун

    Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.

    Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

image

академия "Лоренцо Руиз"

    Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета  и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

image

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

    Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

image

Мостът на филипинско - китайската дружба

    Светилище – олтар на самата улица, уникално  и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

image

олтарът- светилище на открито

image

олтарът на улицата

    Преди да влезем в базиликата „Санта Круз” в Манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 2010 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 02.10.2016 09:27

Филипините (10)- Походът на смъртта  

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия  в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

image

паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

image

паметникът

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци. Но поданиците на Императора - слънце са безкомпромисни и към самите себе си, когато загубят житейска битка - сепуко и харакири са ритуални самоубийства, изобретени  от тях.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо - с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
- Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

image

църквата в Ангелес

image

Градската библиотека в Ангелес

image

университетът "Светият ангел" в Ангелес

image

призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

image

оризови ниви по пътя за Ангелес

image

Градският музей на Ангелес

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

image

картината "Хвърлянето на храна"

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.

Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

image

от експозицията на музея

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

image

Децата на слънцето

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

image

Родината майка

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиев

Категория: Изкуство
Прочетен: 1489 Коментари: 4 Гласове: 4
Последна промяна: 30.09.2014 09:08
Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

 

Рон, момчето, с което ви запознах в първата част, днес е жив и здрав. Но можеше и да не е. В понеделник, 18 август, в два часа следобед, животът му висеше за секунди на косъм. Отстрани на хотела, с лице към градината, се намира пералнята. Тясна пътечка води към нея и едва не е завела Рон в лапите на смъртта.

image

Рон след срещата със смъртта

Филипинската кобра рядко напада човек, но едно нейно ухапване съдържа толкова отрова, че може да убие и слон. Силно отровната плюеща кобра живее в северните райони на Филипините – в равнините, залесените райони, полетата, пасищата, джунглата и населените места – практически навсякъде. Яде малки бозайници и птици, жаби, змии и гущери. Врагове са й хората, хищните птици и мангустата, сега вече можем да добавим и … котката. Отровата й е мощен невротоксин, който парализира дишането, смъртта настъпва до половин час. Кобрите са способни да плюят отровата си в мишена до три метра разстояние като се целят в очите на жертвата, за да я ослепят, да издигнат две трети от тялото си във въздуха и така да се придвижват, нападайки. Филипинската кобра е в десятката на най-отровните змии на планетата.

image

мястото на битката

Тъжен и замислен защо не отговаря телефонът, на който младият татко търси своето момиченце в далечната земя, Рон не забелязва нищо от външния свят, обърнал поглед там далеч, където живее Ейнджъл. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се е разстлал над целия Субик и в тази трепкаща вълна всичко изглежда призрачно и измамно за окото, но не и за котешкото. Младежът е тъй далечен за всичко наоколо, както и небето.


Още миг и той ще излезе от сумрачния коридор на обляната от следобедното слънце пътечка и тази крачка щеше да му бъде последната, ако не беше Тигър и неговата бърза лапа с извадени нокти, която изпревари с един миг насочената към крака му глава на двуметровата кобра. Злокобната разперена качулка вещае смърт, а очите, очите на кобрата – стъклени, жестоки и неподвижни - хипнотизират човека, спрял като вкаменен, но не успяват да отчетат светкавичното движение на котешката лапа. Съскането на двете животни се смесва, но фученето на дребния хищник с настръхнала козина и извит като дъга гръбнак надделява и кобрата с раздрана глава обръща на бяг. Котките имат по-остър слух и от кучетата и са способни на дълго и търпеливо дебнене. Единственото незащитено място, където могат да бъдат ухапани, е носът им.

image

Тигър

Храбрият котарак я пази на тревата, докато пристигне подкрепление от момчетата, които работят в пералнята и носят дългия прът с мрежа накрая, с който чистят басейна. С тази мрежа майсторски захлупват опасното влечуго и го пъхат в голяма туба от вода. Така, живо, го занасят и подаряват на местния зоопарк Зуубик Сафари. В този момент са помислили и за това, че филипинската кобра е изчезващ вид и трябва да се пази…

image

врагът е пленен

Будистите вярват, че гигантска кобра е разпервала качулката си над медитиращия Буда, за да го предпазва от слънцето. Но такова е отношението й единствено към божеството. Кобри ухапват по около двадесет хиляди души годишно само в Индия. Това става най-вече по време на мусонните дъждове, каквито валят и сега, наводненията и увеличаването на селскостопанската дейност. image

двуметровата кобра - вече безопасна

„Единственият ефективен лек е противоотровата, но тук, в Субик, не може да се намери – обясни ми Агнес, моя приятелка, лекарка в Бърза помощ и майка на четири деца. – Единственото, което можем да направим, е да поставим на пострадалия инжекция против тетанус и да го изпратим в Манила”.
„Но дотам са три часа път с кола – възразявам – човекът ще умре”.
„Отровата на някои змии има по-дълго действие – до няколко часа. Съветваме ухапания да запази спокойствие, за да забави разпространението й. Да, така е - тропическа страна сме, а нямаме противозмийски серум, знам, проблем е. Но той е много скъп, а има малка трайност, едва шест месеца, затова болниците не го купуват.” – завършва тя.

image

Агнес

Няма ли юначен котарак наблизо, който да се бие със змиите, краят е печален… Опасно е, затова и пазачът затваря нощем вратата към градината, за да не плъзват студенокръвни гости по коридорите… Затова и хората търсят стария лечител от Олонгапо на име Магадандак, който разрязва вената над ухапаното място и с помощта на рог от карабао /воден бивол/ изсмуква отровата и спасява живот. Ако стигнеш навреме.

Запознахме се с Агнес във фитнеса, приятен човек с чувство за хумор, сродна душа. Тя е от тези филипински лекари, които са решили да останат у дома, където има недостиг на медици, вместо да заминат да работят като сестри във всемогъщите Щати.

Когато ми разказваше страшната си история, Рон не можа да надвие своето вълнение, гласът му трепереше, но лицето сияеше. „Аз съм късметлия, живея вече пети живот – отметна глава той. После тихо прибави: - Предния ден бях на църква, както всяка неделя, и се молих горещо, и Бог ме запази.”

През май в живота на Рон настъпи поврат. Едва запознал се наживо с дъщеричката си, която му гостува от Щатите, той вече трябваше да мисли как ще може да я вижда по-нататък. Трябва да работи в богата страна, за да събира пари за път до Калифорния. Избра си Канада, където планира да замине догодина. Младежът е „mongoose” – „мангуста” /вид филипинско бойно изкуство/, той носи бойните си умения като броня, която да го защити от целия свят. Хрумна ми и споделих с него, че на Запад се повишава интересът към източните бойни изкуства, философия и практики и би могъл да преподава това изкуство наред с работата си като охрана. Нищо не ми отговори, помислих, че пренебрегва съвета ми. Само след два дни Рон скромно ми се похвали, че е започнал преподавателска дейност като събрал будни тийнейджъри от църквата, в която ходи – Iglesia ni Cristo /Църквата на Христос – християнска религия, която възниква във Филипините през 1914 г. с основател Феликс Манало/. Това е третото вероизповедание в страната след римокатолическата религия и исляма. Не си го е избрал, родителите му го изповядват. Като начало учи юношите безплатно, докато събере опит. Харесва му да бъде учител, да развива учтивост, търпение и уважение, докато тренира ума, тялото и духа на своите ученици.

Филипинските бойни изкуства включват древни и по-нови методи на борба, както и елементи от западните и източните бойни техники, силно повлияни от феномена на културна и езикова смесица. Най-популярните са mongoose и arnis. Необходимостта от самосъхранение е в същността на тези системи. Човекът мангуста е невъоръжен, но много опасен. Служи си само с ръцете и така обезврежда всякакво нападение. Това не е спорт, няма и шампионати, средство за защита е. Рон има четири счупвания на кости, но не се отказва. „Най-доброто е – казва. - Забранено е официално, защото може да бъде смъртоносно, но нашата църква го разрешава, затова избрах този вид самоотбрана.” Да, тук е Азия, при това Югоизточна, всичко е различно…

През вековете нашествениците, а също и конфликтите между местните племена са наложили нова, различна динамика на битка по тези острови. Хората са развили бойните си умения във връзка с непрекъснато променящите се обстоятелства. Способни са да се бият с оръжия, както и с голи ръце като превръщат обикновени предмети от бита в смъртоносни оръжия.

Южните Филипини с хората моро всъщност никога не са били завладявани от испанци и американци; нито пък северните планини на Лусон със страховитите племена – ловци на глави, така че те са съхранили оръжията си и своите бойни умения. Хората моро са етнически местни мюсюлмани, около пет процента от цялото население. Испанците за първи път използват думата „moros” – маври, за да опишат мюсюлманските туземци на островите Минданао, Себу и Сулу.

В „по-цивилизованите” провинции и градове, където гражданите са били обезоръжени, остава „bolos” /нож, подобен на мачетето/, с който си служат в селското стопанство и за да контролират растежа на тревата – меч, която може да надхвърли покрива, ако не я режат. Уличните банди в Манила и сега използват саморъчно направени ножове. Филипинците поддържат своите вековни връзки с хладните оръжия и бойните техники, оцелели от древни времена и все още много живи и актуални.

Европейската фехтовка, японските и китайските традиционни бойни изкуства са вече само демонстрация на умения – никой не ходи наоколо с рапири, саби и самурайски мечове катана. Но ножовете и мачете са често срещани оръжия на улицата, а и всеки предмет може да се използва за увеличаване на силата на филипинския боец.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 1472 Коментари: 4 Гласове: 5
Филипините (8)- Самобичуването. Великден в Манила. От Наталия Бояджиева

 

Всяка минута от това време винаги ще се възправя в мен рязко и с голяма яснота. Никакви нови впечатления не биха могли да изличат тези, толкова дълбоко вдълбани са те.

Беше отредено тази сутрин да бъде изпълнена с най-разтърсващите преживявания до този момент.


Знаех за кратките драматизации и възстановки /sinakulo/, с които се представят на открито библейски сцени, както и моменти от живота на Исус. Един от любимите е епизодът с Юда и тридесетте сребърника. Актьорите се подбират от общността и, очевидно, когато се избират изпълнители на Исус и Богородица, се изисква много повече от актьорски способности. Понякога се канят киноактьори да играят главните роли.

Но това, което видях, беше шокираща, кървава реалност.

image

началото на процесията

Съпровождаме странната процесия, която ни върна 2000 години назад. Намираме се вече в барангай Санта Изабел, който е един от осемдесетте барангая на град Сан Пабло /барангай – село, квартал, предградие - на тагалог/. В един момент сред навалицата изгубих от поглед тъжната върволица нови Спасители. Накъде отидоха и къде оставиха дървените си кръстове, така и не разбрах. Докато снимах публиката – весела и в някакво нескончаемо розово настроение, в пълен контраст с мъчениците, Полин ме побутна по рамото. Обърнах се и току пред лицето ми изплува забулено лице над гола до кръста мъжка фигура, боса и с бич в ръка. Не можах да го разгледам добре, защото мъжът с резки отривисти движения премяташе камшика отляво и отдясно и той със свистене и с едно особено металическо потракване се забиваше в гърба му. Отскочих назад, за да му направя място, но след него се зададоха нови хора, които ме бяха доближили съвсем.

image

първите каещи се

Дали бяха същите с кръстовете, които се връщаха назад, или други, нямаше как да се разбере заради покритите лица. Този път през челото им минаваше зелен венец, алюзия с трънения. Голи до кръста, изложени на безмилостното слънце, от което филипинците така старателно се пазят по друго време, а панталоните им – най-вече дънки – бяха усукани с въже. Саморъчните бичове /burillo beats/, очевидно предавани от поколения, завършваха с низи от остри бамбукови парчета, а някои – с метални топчета.

image

страшната върволица

Слънцето гореше с меден блясък, лъчите му падаха отвесно над нас. Земята е пресъхнала, попукана, от месеци загубила влагата си. В рехавите сенки на дърветата хората напразно търсеха поне малка разхлада. Звукът на тишината е надвиснал над самобичуващите се. Останалата картина е с включен звук. Те са в този свят, но не от този свят. Стана ми душно, страшно и тясно. Мирис на кръв се носеше в тежкия обеден въздух. Нарезите по кожата кървяха и тези рани те продължаваха да шибат ритмично и в синхрон, безмилостно, в транс.
Явно вървяха отдалеч, гърбовете им се бяха превърнали в кървава маса. Един от тях не издържа на изтезанието и пада, загубил връзка със света, на горещата земя. Няколко приятели хващат за ръцете и краката лекото тяло и го отнасят нанякъде…

image

губят сили

image

миг преди да се строполи

Това вече не е игра, не е участие във великденска пиеса, а е зловеща реалност. Спрях да мисля. Не можех да кажа нищо. Мълчахме в потрес. Защо тези мъже си причиняваха такива неописуеми страдания - както каза Паоло, те надминават и мъките на Исус… Дали са си вменили да спасят света… Няма как да се пита. Чуваш само ритмичното потракване на металните и бамбукови наконечници на бича. С кървящи гърбове те се молят за Божията милост и благословия…


Да видиш миналото като настояще… В Пампанга, провинция в Централен Лусон на северния бряг на Манилския залив, късче от един по-голям свят. Пампанга /”речен бряг” от испански/ е заслужила честта да бъде един от осемте лъча на слънцето в националния флаг заради бунта й срещу испанската власт. А Сан Фернандо – нейна столица, е и столица на разпятията във Филипините. Хиляди се стичат всяка година, за да наблюдават зрелището.

image

девойките - със свои теми за обсъждане

image

контрастът с публиката е голям

Страстната седмица /Semana Santa/ е тържествен момент за католиците, най-важният религиозен празник. Испански мисионери са въвели ритуали като самобичуване и възстановки на кулминационната трагедия в живота на Исус – пътя към Голгота, последните седем думи на Христос на кръста и разпъването му. Исус е умрял на кръста, за да изкупи греховете ни, от любов към нас. Както е написано в Библията, той е бил подиграван, унижаван и измъчван преди това. Носил е своя кръст към Голгота, после е прикован към него и страдал неописуемо, припомня Църквата на Разпети петък.

Умъртвяването на плътта се извършва от някои християни през по-голямата част от християнската история, най-вече в католическите манастири. През ХIII век група римокатолици са поставили началото на тази практика в нейния екстремен вид. Ранните християни са смятали, че тялото е зло и трябва да бъде контролирано. Телесното наказание показва разкаяние за греха, по-лично изразяване на вярата, крайна версия на покаянието. Но през ХIV век Римокатолическата църква ги осъжда чрез отлъчване. Публичното самобичуване остава обичайно във Филипините, Мексико и другите страни с испанско колониално минало. Практики като гладуване, лишаване от сън и самоизтезание са известни за постигане на необичайни състояния на съзнанието. Необикновено състояние на недействителност.

image

дамска публика

image

навалицата е голяма

image

и самоделен всъдеход участва в шествието

image

великденска декорация край пътя

Дали искам да видя как страдащите лазят по разкървавените си колене последните стотина метра до църквата и как после трима от каещите се буквално ги приковават на кръста… Някои kristos биват разпъвани за петнадесети или двадесети път. При всяко замахване с чука към гвоздея в ръката на човека, тълпата изревава, изтръпнала от ужас. След няколкочасово висене на кръста в непоносимата жега, когато се почувстват пречистени от греховете, клетниците биват свалени… живи, слава Богу! Пренасят ги на носилка. Закарват ги в болница за инжекция против тетанус. Гледката ми се стори прекалена дори за моите здрави нерви.

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

image

самобичуването

Защо го правят? Но най-важното, както винаги, е неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. „Защото Исус ме призова”, „Защото искам да измоля Божията милост да оздравее тежко болният ми брат, сестра, майка, баща”, „ Защото съм дал panata /обет/, че ако Бог чуе молбите ми, ще оставя да ме разпъват двадесет или тридесет години поред”, „Покайвам се за греховете си”, „Защото имаме семейна традиция от поколения и аз не мога да я наруша”, „Благодарен съм за нещо добро, което ми се е случило”. По-късно Кими с гордост ми обясни: „Това е филипинска традиция, знак на вяра и покаяние. Не, не ги боли забиването на гвоздеите, аз съм питала”.

Събрах и още мнения. Повечето католици разбират и одобряват този стар ритуал, но някои се срамуват от него и го осъждат: „Екстремисти! Това е лудост! Тези каскади са от суета и гордост. Всичко, което трябва да направим, е да се покаем за греховете си и да приемем Исус като наш Спасител и Бог на живота ни.”

”Това, което правят, е грях и обида към Бог. Не бива да се имитира това, което Исус е направил на Голгота.” „ Не е за гордост, нито се издигат така в очите на другите, но такъв е техният начин да се почувстват свързани с Исус. Искат да изпитат това, което той е чувствал и да покажат своята преданост към него. И така да се доближат до Бога.”

„Това самостоятелно публично нараняване не е необходимо. Христос е изкупил нашите грехове. Повече жертви и саможертви не са нужни, нито проливане на кръв. Исус казва да вярваме в него, а не да се приковаваме на кръста.” Католическата църква е остро против тази форма на жертвоприношение, в която участват всяка година стотици вярващи. Медиите я наричат езическа и варварска. Но нищо не може да я спре.

Някои култури запазват по-стари обичаи. В конгломерата от 7100 острова и днес много древни племена практикуват церемонии, останали от предците. Да благодарят на своите деди и да се помолят на боговете – с това са свързани техните вярвания. Великденските ритуали също се приемат сред нехристиянските фолклорни ритуали, които изместват екзотичните за филипинците сложни испански католически церемонии. Ето как се смесват двата вида вярвания – разпространено поверие е, че човек може да получи свръхестествена сила в нощта на Добрия петък, ако извърши определени ритуали. Това може да стане, ако се стои под струпаните цветове на банановото дърво в очакване на талисман, който по магически начин може да се спусне в устата на човека в полунощ. Друг обичай е изпробване на амулети в дълбоките гори на окултната планина Банахау /блатен глог/.

В продължение на векове духовниците са се оплаквали на висок глас, че много филипинци, особено в селските райони, където те живеят преобладаващо, ходят на църква само три пъти в живота си – когато ги кръщават, когато се женят и когато телата им участват в последните ритуали. Това е преувеличено, защото филипинците ходят на църква, за да присъстват на същите тържествени церемонии и на техните роднини и приятели, а те се много, много. При всички положения духовенството би преценило това оплакване като несъществено, съпоставяйки го с отчайващата смяна на вярата при някои – те заменят християнството с исляма, привлечени от големия брой разрешени съпруги – четири! Има и такива случаи…

Но сега сме на другия полюс – при най-преданите и всеотдайни католици, които жертват плътта си в името на вярата. От една страна – ужасно, от друга – трогателно…

„Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде” – казва мъдро китайска пословица. Всеки от нас си има свой собствен свят, но всички сме част от едно цяло… От едно цяло…

image

зрителите се смесват с мъчениците

image
   празнична суматоха пред църквата "Светият кръст"

С чисто сърце мога да нарека филипинската религия – народен католицизъм. Тя е една от характеристиките на тяхното общество и е от жизнено значение за разбиране на филипинския характер.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1401 Коментари: 4 Гласове: 9
Филипините (7)- По пътя към Манила От Наталия Бояджиева 

 

ДЕЦАТА НА СЛЪНЦЕТО

Това не е бергенският дъжд, който вали хладно и методично, със завидно упорство цяла година, без отпуска и денонощно. Равно, равно… Филипинският е дъжд със съвсем друг характер – много по-емоционален и избухлив. Както се развилнява, така и бързо му минава, без сянка от злопаметност. А е и топъл, както въздухът и земята, която го попива. Мусонен. Не е подтискащ, нито скучен – кара те да мечтаеш за пътешествия, след като спре. Дробовете се изпълват с тръпчиво – сладостния мирис на цветя, мокра зеленина и земя. Понякога вали и през слънце, като на шега, колко пъти вече дяволът се жени. Но в някои дни влагата, примесена с жегата, създава усещането, че сте потопени в горещо лепкаво желе… Често силен вятър възвестява началото, небето почернява и се спуска заплашително ниско. Гръмотевиците трещят достатъчно дълго, за да внушат страхопочитание сред земните твари. След увертюрата и първите едри капки, пороят се хвърля безстрашно надолу като водопад. Непробиваемата водна стена се лее с часове, след това също така внезапно спира и слънцето се усмихва: „Разбягахте се, нали? Спокойно, тук съм, няма да ви изоставя.” И това се повтаря всеки ден – от юни до ноември. Стигна се дотам, че ако не вали два – три дни, се затъжвам…


Но не навсякъде е така. Тук сме закриляни от планините Редондо, Сусонг Далага /в превод от тагалог Момини гърди/ и Балинпуйо. На други места обаче нямат този късмет, природата показва зловещото си лице и откъм Тихия океан често ги връхлитат тайфуни с трагични опустошения… В средата на юли през Филипините премина тайфунът Гленда – първият за сезона. Скоро очакваме Хенри – вторият. Докато премине цялото страшно сборище – към 20 такива свръх бури, ще мине и септември.

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

За щастие Гленда ни удари с опашката си само, но от Манила прибра двадесет човешки живота… В нашата провинция Замбалес се задоволи само с изтръгнати дървета и наводнени къщи. Високата зелена стена на джунглата проредя - откриха се прозорци от падналите дървета, корени сочат към небето… Вятър с бързината на мисълта и водопади - няколко часа. Хората се молят на божията милост, защото нямат друго оръжие срещу стихиите. Свикнали са и очакват всеки нов удар с горчива обреченост. Евакуират се хиляди хора, но все пак не минава без жертви…

image

След тайфуна Гленда

image

След тайфуна Гленда

Вали на поразия… В Олонгапо улиците редовно се наводняват, полуголи деца скачат радостно във вода до кръста, наслаждавайки се на топлата баня.

image

наводнени улици в Олонгапо

image

само за децата е радост

Но на излезлите от тяхната възраст не им е толкова весело, чудят се как да преплуват, за да стигнат до целта си. А тук, в Свободната зона, американците са направили прецизна отводнителна система за своята военна база, вече бивша. Иронията е, че тя е свободна само за тези, които живеят в нея. Филипинците извън Зоната се подлагат на полицейски проверки на подстъпите към Района на богатите и трябва да имат основателна причина да влязат – например да работят като хотелски  персонал. Трябва да докажат това с карта, която показват на поста. Втората ирония е, че американците отново се завърнаха, или поне военните им части – след 23 – годишно отсъствие… image

полицейски пост на границата със Свободната зона

Когато вали дълго и се събере повечко вода, от високото се смъкват с нея всякакви влечуги и земноводни. Градинарят изкопава трапове – капани за вараните, така хвана този на снимката, охранен е, ще му вземе едно 300 песо на пазара (десет лева). Водният варан е вторият по големина гущер в света след комодския, достига два метра дължина. Мускулестото му тяло завършва с мощна странично сплескана опашка, която използва за бой, а и за да пори водата. Съскаше заплашително и отчаяно, докато градинарят го отнесе нанякъде с вързани крачета…

image

воден варан

По тъмно гръмва мощният мъжки хор на жабите бик и напълно засенчва квакането на по-обикновените жаби. Звукът е нещо средно между оркестър от контрабаси и зимна виелица, която ми звучи много уютно в жегата. С него мъжете си търсят дами, но изглежда са толкова много, че жените никога не достигат и винаги при силен дъжд ще чуете плътното им и монотонно бучене. Заради него носят това респектиращо име. Въпреки агресивния си характер жабокът бик е много грижовен баща. Той пази яйцата, скривайки ги в гласовата си торбичка, като ги гълта. Щом се излюпят поповите лъжички, той ги пуска на свобода и следи дали са в безопасност. Жабешките бикове ядат всичко, което няма първо тях да изяде. Живеят до тридесет години, ако не ги хване някой филипинец за храна…

image

жаба бик в ръката на охраната

Всяко създание, всяко насекомо или животно има своето неповторимо място в живота. Те са точно толкова важни, колкото сме и ние.

Но тогава беше април – разгарът на лятото, наближаваше Великден. Тази година нашият и римокатолическият празник съвпаднаха. Умувахме с Полин как да го посрещнем в Манила, където тя живее със семейството си.
– Няма да са отворени музеите – предупреждава ме, - а само църквите.
– Ами чудесно, ще видя тях.
Взеха ме с колата рано, както обикновено. Не ние хващаме пътя – пътят хваща нас, мен поне ме е хванал здраво…

Добре, признавам, Антонио, лятото ви е по-горещо от зимата. Зимният термометър се издига на не повече от 32 градуса, а летният преминава спокойно 42. При това в Субик има лек намек за полъх откъм морето, а в Манила – нито следа. Най-хладното място в цялата страна е град Багуио, високо в Кордилерите. През 1903 той е определен за лятна столица и правителството се прехвърля там през април и май, за да избегне жегите в низината.


Слънцето стана, и аз след него. Днес е 18 април – Добрият петък от Страстната седмица, по нашему Разпети петък. Малък куфар за три дни и зареден фотоапарат.

Паоло и Полин са весели и радостно възбудени от предстоящото пътуване. Ще ми покажат столицата – техния роден град, и то точно на този светъл за всички християни празник. Когато са двамата, шофира Паоло – той е kuya – баткото, който се ползва с голяма власт и авторитет в многобройното филипинско семейство, почти като втори баща. Така, както Полин е ate – най-голямата сестра, тя е заместник – майка. Грижи се за по-малките си братя и сестри и носи отговорност пред родителите си, като така се подготвя и за майчините си задължения. Самите те впечатлителни и любознателни младежи, приятелите ми спираха навсякъде и ми обясняваха всичко, което ме интересуваше.

Пътувахме около час, когато стигнахме един стръмен разклон. Вниманието ми беше привлечено от групичка хора, спрели под едно дърво на сянка. Необикновено беше това, което носеха двама от тях – огромни тъмночервени и черни кръстове. Слязохме от колата, блъсна ни в лицата страшната жега и ни взе дъха; зачакахме да наближат странниците. Скоро се изравниха с нас и продължиха, без да ни обръщат внимание.

image

първата група се задава

image

почивка под дървото

image

участници в изкачването на Голгота

Настъпи тишина – тишината на изненадата. Двама млади мъже носеха дълги пурпурни роби, пристегнати в кръста с въжета. Единият беше бос. По един водач държеше другия край на въжето и го подръпваше, насочвайки младежите по пътя – те не го виждаха добре, тъй като лицата им бяха напълно покрити с червени кърпи, завързани на тила. Не ги виждах и аз, можех само да си представя колко изтерзани бяха и как потта се стичаше по тях.

image

кръстът разсича хоризонта

image

новите Спасители и техните помощници

image

на границата на силите си

image

юношески ръце

image

странното шествие

Полин ги попита откъде идват и с лека усмивка, по обичая, ми предаде, че селището им се намира на един час път с кола от тук, Паоло се хвана за главата уплашен – тези хора са тръгнали пеша още през нощта… Филипинският обичай повелява, когато се говори за нещо страшно или болезнено, за болест, смърт или бедствие, човек да се усмихва – така повдига духа на другите, които го слушат и заедно си дават кураж, и превъзмогват мъката. Усмивката скрива много неща – страх, болка, мъка…

Моите спътници знаеха за тази традиция – самобичуването през Добрия Петък, но за първи път виждаха това на живо. За тях също беше травмираща гледка.

Откакто съм в тази страна, попадам непрекъснато в различни епохи, като че ли съм в машина на времето. Бях в Каменната ера, сега съм в Средновековието и едновременно във времето на разпъването на Спасителя….

Тръгнахме с Полин като зомбирани след тях. Къде ли отиват… Паоло ни следваше бавно с колата и когато жегата ставаше болезнена, ние влизахме за малко при него да се охладим. Отдолу се изкачваха по склона нови и нови групи млади хора – пак така - дълги роби, лица, закрити от червен плат и дългите кръстове, подпрени на рамената им, а краят им, вече изтрит с годините, се влачи по асфалта. Мълчат и вървят. Току някой се свлече и коленичи, треперейки от умора, или пък седне на земята. От време на време приятелите им, които иначе ги подкрепят по тежкия път към Голгота, ги удрят с пръчки, за да подсилят мъките им. Без злоба, като нещо, което се разбира от само себе си. Помагат им в постигането на целта.

image

пътят е дълъг

image

мъчениците не са сами

image

край пътя

Поставила съм си предварителната задача да преодолея предубежденията си и да пристъпвам към различната култура и нейните носители с отворен ум и непредубедено, да подхождам към екзотичното и дори екстремното със съпричастност. Но това е нещо, което не разбирам. Как да се отпусна и да наблюдавам активно като гледката ми причинява болка. Какво правят тези младежи, защо се подлагат на това страдание; имитират Христос ли…

Накрая реших, че за мен са по-важни техните специфични вярвания и убеждения, какво е разбирането им за морал, а не да измервам доколко това разбиране се различава от моето.

Дълго вървяхме сред доброволните мъченици, докато стигнахме един импровизиран навес от пръти и сухи листа на бананова палма, явно подготвен за празника.

image

навесът

Под сянката му ме посрещна неочаквана гледка – сред тържествена обстановка, пред опънато червено платно, седяха на столове, облечени в бял плат, мъж и жена с микрофони в ръце. Пред тях на маса със снежнобяла покривка бяха поставени статуи на Богородица и на Исус, както и Светото писание. Двамата четяха откъси от него за насъбралата се публика, също предимно от млади хора.

image

говорителите

image

прежаднели и изнурени

Като видя дългоочакваната сянка, единия от страдалците го напуснаха и последните му сили и той се просна без дъх на асфалта с лице надолу, а ръцете – разперени настрани. Фигурата му образуваше жив кръст.

image

жив кръст

Червената плащеница, потъмняла от пот, покриваше тънкото, изтощено тяло. Никой не се смути от гледката, всичко върви по познатия за филипинците сценарий. Нали и Божият син три пъти е падал, докато изкачи хълма. Една девойка – без да бърза – му подаде шише с вода. Момчето пи жадно и се пооживи. Всички го чакаха мълчаливо да си почине с лица външно спокойни и нищо неиздаващи - като на всички хора от Изтока.

image

милост

image

като сцена от филм

image

решили са да спасят света или себе си...

image

нова група се задава

image

почивката е кратка

image

и отново - напред

image

публиката пристига с джипнита, триколки и на мотори

image

статуя на светец върху кароца /подвижна платформа

Удиви ме това спокойствие на младата публика и пълната липса на съчувствие. По тях се четеше по-скоро увереност, че така е било вече стотици години и така трябва да бъде – традицията трябва да продължи. А настроението да е празнично.

image

Божията майка

image

Великденско настроение

image

плащениците вече са свалени, но лицата остават покрити

image

публиката

image

последни метри

image

публиката - празник е!

image

а, чужденка! /единствената чужденка съм/

image

публиката върви с мъчениците

Но напред ни очакваше още по-страшна гледка…


Категория: Изкуство
Прочетен: 1632 Коментари: 8 Гласове: 7


Филипините (6)- Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Слизаме, вече е много горещо. Децата са сънливи и едва плетат крака след нас, но не можем да ги оставим в колата – напича, опасно е. За разлика от тях Джей Ар кипи от енергия, няма и сянка от умора по ведрото му лице, почти тича из училищния двор като малко дете.

image

училището в Пастолан

image

училището в Пастолан

Влиза в учителската стая и тържествено обявява: „Посетители!”, като че ли това е музей и ние имаме право да го разглеждаме колкото си искаме. Двете учителки обаче не споделиха ентусиазма му, едната излезе, другата остана в учителската стая мълчалива, макар и усмихната. Снимах девиза на стената, който гласи на английски: „ Животът не е толкова кратък, в него винаги има достатъчно време за любезност (вежливост)”, пожелах приятен ден и излязох. Това са последните училищни дни преди очакваната лятна ваканция (април и май). Няколко малки момиченца отвън се кикотеха срамежливо и кокетно – като всички малки момичета по света.

image

срамежливите момиченца

image

беседка в двора

Докато разглеждахме актовата зала на открито, състояща се от сцена и столове, с навес над тях, над главите ни започнаха да се събират оловни облаци. Слънцето бе изчезнало като пламъче на духната свещ. В тропиците това става много бързо, а в планината може да бъде и опасно. Облачното небе се прихлупи ниско и накрая легна над Пастолан (в превод името означава пасбище). Зачу се безкрайният тътен на небесната артилерия.


Джей Ар не обръщаше внимание на задаващата се буря, беше се пренесъл в детството си, втренчен в откритата сцена.

image

актовата зала - Джей Ар си припомня детските години

Изведнъж се обърна и тръгна с бърза крачка навън, но пак не заради времето. Дете на природата, може ли дъждът да го смути. А аз се тревожех за обратния път – трябваше да върнем двамата аета обратно в Памулаклакин, за Полин - как ще се справи със стръмното нанадолнище, залято с вода…

Минахме през игрище, където юноши играеха баскетбол - въпреки ниския си ръст, за аета това е любимият спорт. Ловът и риболовът за тях не са спортове, а начин на живот.

image

вляво са баскетболистите

- Тук вляво, под големия навес, се събираме цялото племе да решаваме важни въпроси – подхвърля мимоходом младият мъж и още ускорява ход, крачи енергично, почти тичаме, за да го следваме.

image

под големия навес се събират хората от племето да обсъждат важни въпроси

image

сцената за селските събрания

Оглеждам се, за да запечатам странността и тайнствеността на всичко. Очертанията на миниатюрните бамбукови къщи са изящни като рисунка, виждат се чак от пътя.

image

от другата страна на пътя

image

селска къща

image

къщата е почти готова, остава да се покрие навесът

Тежките плътни облаци лазят над малките домове, които са неотменна част от пейзажа, както перестите корони на стройните палми и живата, дишаща свежест джунгла наоколо. Никак не исках да се откъсвам от омаята на гледката на всички тези пълзящи и виещи се лиани и дървета, които галеха лицето ми с упоителна хладина и защитаваха от всички страни уютното селце на това необикновено племе.

image

корените са оголени от обилните дъждове

image

къщи в Пастолан

image

къща в Пастолан

image

покривът продължава в навес, под който семейството се храни

image

бамбуков мост, закрепен към манговото дърво, Симсон слиза по моста

Пристигнали преди 30 хиляди години  в този край, в края на последния Ледников период, когато морското равнище е започнало да се вдига. Смята се, че са пътували от остров на остров от югозападната част на Филипините, откъм Индийския океан. Негритосите са търсели място, добро за лов и риболов, харесали са залива и са се установили за постоянно. Когато не са ловили риба, мъжете от селото са преследвали диви свине, водни биволи карабао (тогава още диви) и птици, които са живеели в гората около залива. Бродели в малки номадски групи, облечени с кори и листа. Някои обитавали естествени скални заслони, други са си правели навеси от клони, покрити с бананови листа и трева. Етнологическите проучвания потвърждават, че първите обитатели на Олонгапо и на залива Субик се пигмеите.

image

ето как са представени ловците аета - коренните жители - в Градския музей на Олонгапо

Днешните негритоси в Пастолан притежават същите физически черти и характеристики и са живото доказателство, че са преки наследници на онези праисторически хора. Тяхната примитивна култура и досега в някои отношения принадлежи на Каменната ера, живеят без електричество и водна канализация. Имат опит в тъкането и плетенето на кошници  от бамбук и ратан. Правят си домакински съдове от кокосови черупки и бамбук, както се убедихме. Съвсем наскоро са сменили бахаг (набедрените си препаски) с безличните тениски и бермуди. Младите жени са носели тъмни поли с бродерии, които се загръщат около тялото. И мъжете, и жените са носели огърлици, гривни и ленти за ръце и за глава, направени от семена, кости на животни, ратан и трева.

Има още две други древни популации из архипелага. Първата е от палеолита, това е племенната общност от долината Кагаян в северната част на Лузон. Другите са хората мамануа – единствените негрито на остров Минданао. Те живеят в планините около езерото Маинит и вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък  от техния magbabaya (бог). Следи от Бронзовата ера в начина на живот все още се откриват сред тези етнически групи.

image

племенникът на Джей Ар си играе пред дома си

image

като къщичка на кокоши крака

image

навесът присъства винаги

Топлата светлина, която струеше от лицето на Джей Ар, сякаш стана още по-топла, когато наближи дома си.

image

домът, който Джей Ар е построил за семейството си

image

пейки край къщата

Като всеки влюбен мъж, той бързаше да изненада своята любима и да прегърне малкия си син. Сдържаната, но емоционално наситена среща между двамата съпрузи беше кратка. Радостта и щастието идват по много начини, но няма по-голямо щастие от семейното – това говореха лицата им. Малкият спеше в люлката, не ми се искаше да го будим, но баща му вече го беше измъкнал и го държеше в прегръдките си.

image

бащина гордост. Вдясно е закачена бебешката люлка. Дървено кръстче пази семейството.

Мери Грейс ни посрещна радушно, без сянка от смущение, но вниманието й беше привлечено от щастливата гледка на таткото и сина. Тя просто сияеше, това лъчезарно момиче, още в пълната радост на живота.

image

съпругата Мери Грейс

Момченцето, носещо гръмкото име Ган (оръдие, огнестрелно оръжие, пушка) Картър, раздразнено от внезапното събуждане, се разплака. Сепнат от плача му, Джей Ар ме погледна притеснено – какво ще си помисли гостенката, да не се разсърди. Усмихнах му се и го помолих да остави детенцето да си доспи.

image

малкият Ган Картър се разплаква

Младият аета, почивал твърде дълго в колата, беше неудържим. Докато направя някоя и друга снимка, той се беше покатерил пъргаво чак до върха на близкото манго. Изглеждаше, като че ли върви по клоните, почти без да използва ръце. След малко се спусна, сякаш се плъзна надолу, носейки голяма торба с плодове в ръка. Подаде ми я, точно както по нашите села хората дават на гостите си на изпроводяк нещо, накъсано от градината. Стопли ми сърцето. Мангото беше още зелено, но домакинът настояваше, че като постои два – три дни в стаята, ще узрее, така и стана. Това беше най-ароматното манго, което съм яла.

image

Джей Ар бере манго

Едри капки от небето заудряха лицата ни. Тук дъждът не носи прохлада, само добавя водни пари в горещия въздух, та става тежък и лепкав.

image

Заваля. На върха отсреща се вижда ретранслаторът, монтиран от американците.

Стъмни се, забързахме към колата. Сбогувах се с планината, обрасла с джунгла, сред която лъкатушеха рекички и беше скрито едно изчезващо царство…, а дали ще изчезне наистина… Един различен свят, със своите обичаи и неподправена красота, с ритъма на първобитния живот, един паралелен свят. Но изчезне ли това племе, ще обеднее цялото човечество.

Аета знаят как да живеят в хармония със света и с вътрешната си същност. Имат определен начин на мислене – облакът и тревата, дървото и реката, човекът и животните са дълбоко взаимосвързани, защото са творение на една и съща Велика Тайна. Животът сред природата винаги е бил по-първичен, но и по-истински. Покори ме изключителното чувство за свобода и естественост. Съвременният човек е изгубил тези качества и старите уроци в опасно голяма степен.


Заради икономически интереси и принудителната миграция те са обречени да изгубят своята култура и автентичния си облик. Техните вярвания, а и съдбата им донякъде са сходни с тези на американските индианци. Индианската философия е плод на цивилизация много по-просветена, отколкото сме смятали.

Един писател, който е навлязъл дълбоко в тяхната психология, е Джек Лондон: „Но Имбер от племето Бяла риба не го чу, потънал в мислите си. Съдията с четвъртитото чело също се беше замислил, пред погледа му се изправи като огромно привидение цялата негова раса – подкована със стомана, обвита в броня, раздаваща закони и определяща съдбата на другите народи. Той видя зората на своето бяло племе да блести с червени отблясъци в тъмнината на горите и мрачните морета; той видя как тази зора се разгаря в кървавочервени пламъци и преминава в тържествен и сияещ ден…”
„Съюзът на старците”

Много ми хареса и писмото, изпълнено с жар, на вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс. Думите му се отнасят напълно и за аета – тази забравена отломка от древния свят. „Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?

Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж, всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях, носи спомените за червенокожите хора! Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри, еленът, мустангът и орелът са нашите братя!…

Природата, загърната с призрачна пелена, дреме следобедния си сън и не иска нищо да знае. Затрогващо красиво и уникално кътче на Филипините.

Страшна, но правдива е местната пословица: „И какво като тревата е хубава, като конят е умрял?”…

Джей Ар ни покани още веднъж да останем по- за дълго в дома му, в държанието му очарователно се смесваха непринуденост, срамежливост и гостоприемство, искаше да покаже колкото се може повече от родното си село на чужденката, толкова живо заинтересувана от живота на аета. Но трябваше да се прибираме. По обратния път той ни посочи диви банани, които растяха наоколо – могат да се ядат, но имат твърди семки за разлика от тези, които той отглежда. Тъй като Полин заспуска колата предпазливо, имахме време да чуем от него и филипинския мит за произхода на хората, а Полин помагаше с превода. Не е изненадващо, че са дошли от бамбука… Ето как…

Една птица непрекъснато летяла между морето и небето и не можела да си намери място, за да кацне и да си почине. За да се добави интрига, птицата предизвикала кавга между двете стихии. Казала на небето, че морето е решило да се издигне и да го удави. А то отговорило, че ще се бие като хвърля скали и острови, за да притиска морето надолу. Птицата предала тази закана, провокирайки водния исполин да зашлеви с вълните си небето. То пък си отмъстило със скали и цели острови. Морето никога повече не повторило удоволствието. Птицата тогава щастлива кацнала на една подаваща се на повърхността скала.

Докато тя си почивала, един бамбуков филиз бил изхвърлен на брега и побутнал крачетата й. Птицата се отместила малко. Бамбукът я побутнал отново и тя пак се поместила. Това продължило, докато пернатото в яда си клъвнало бамбука и го пробило. Тогава от единия възел на стъблото се появил първият мъж, а от втория излязла жена.

Получила благословията на боговете, двойката имала много деца. Те обаче пораснали мързеливи, не помагали на родителите си, докато баща им, разгневен, взел една дебела пръчка и ги подгонил да ги бие. Ужасени, те се разбягали – някои избягали навън, други се скрили в спалнята, в хола, в кухнята и дори сред покритите със сажди съдове. Тези, които влезли в спалнята, станали ръководители и лидери, другите – от хола – станали свободни хора. Потомците на онези, скрити в кухнята, станали роби, докато почернелите от саждите на съдовете дали началото на аета.

Един примитивен, но красив и романтичен свят в Тропика на Рака. В ниското тече 21 век, а тук, под звездите, открих една отиваща си култура – ще замине ли с нея и филипинската идентичност и уникалност. Свят с малко обитатели, но пълен с драма, тъга и радост… Не видях пещерни хора – видях млади, красиви и добри хора, които се обичат.

Скоро стигнахме до Памулаклакин. Симсон и Джей Ар се умълчаха и лицата им добиха деловия вид на хора, стигнали до работното си място. Нямаше и помен от дъжд, облаците изтъняха, а слънцето лениво се полюляваше в хамака. Децата продължаваха да спят. Двамата ни водачи слязоха от колата и се отдалечиха мълчаливо, както се и срещнахме сутринта.

Категория: Изкуство
Прочетен: 1732 Коментари: 4 Гласове: 6
Последна промяна: 14.06.2014 15:56

   
Филипините (5)- Към Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Те са дошли първи по тези земи, когато светът е бил с 30 000 години по-млад и като че са се зарекли да останат последни. Никой досега не е могъл да ги асимилира - ни малайци, ни китайци, нито испанци, американци, нито окръжаващото ги днес филипинско общество (за което обаче не може да се каже същото). Историята на аета продължава да обърква археолози и антрополози. За разлика от другите австронезийци (папуасите от Соломоновите острови, аборигените на Австралия), негрито са показали устойчивост към промени и изключителна гъвкавост. Опитите на испанците да ги заселят в резервати, подобно на индианците, са се провалили. Най-многото, което са постигнали, е било да ги прогонят от тучните равнини и плажни ивици нависоко в планината. Изглежда, силно е у аета диханието на живота и те не се предават.

image

джунглата в Памулаклакин

Някои от тях са номади и изграждат само временни заслони от бамбук, покрити с бананови листа. Други живеят в села, както Джей Ар и семейството му.

Отново правим кръг около Симсон. Палене на огън без друг огън – за аета това е обикновено ежедневие, просто резервен вариант, към който прибягват, когато се наложи, а за нас има стойността на магически ритуал, на чудо, пренасящо ни в каменната ера. Епохите не са се срещнали и не са оставили следи в бита им. Това е една паралелна еволюция, една бликаща вечност. Тридесет хиляди години – високо над достиженията, но и над пороците на цивилизацията…

image

началото на ритуала

Първо нашият водач издялква от сух бамбук няколко колчета. След това започна да плъзга острието на кармоната по повърхността на стеблото, докато настърга една шепа фин пух от стърготини. Той събра облачето пух в топка, постави я на земята и я покри с половина от стебло с обгорени нарези по него от предишни демонстрации. Новият нарез, прорязан за нас, се падна точно върху пухеното топче. Притискайки с крак пръчката, Симсон заби уверено с камък четири колчета, за да не мърда.

image

така се събира пух за искрата

image

нарезът е точно над пухчето

image

бамбукът се обездвижва

Постави ръба на другата половина в нареза и започна ловко да търка. Изтръпнали и хипнотизирани следяхме бързото  движение – дали ще пламне…

image

така се пали искрата

image

магическата искра е скрита в пухчето

Още миг и божествената искра пламна, изумени и ликуващи, ние бяхме в зората на времената, когато огнените езици – дело на човека – за първи път са осветили непрогледната нощ.

Тъмнокожият човек подхвана внимателно скъпоценната искрица с двете си ръце и я разгори с дъха си. Постави я в половината стебло и спокойно обясни, че от тук нататък е лесно – само добавяте още съчки. Все още се чувствахме в ранния палеолит, горди, че сме станали свидетели на едно тайнство, на едно от първите велики постижения на човечеството, направило възможно и заселването на по-студени климатични пояси, включително и нашите земи. Целия ден ни беше съдено да преживеем в тази далечна епоха.

image

пламъчето!

Без излишна тържественост Симсон угаси плахото пламъче и се плъзна надолу по склона. Бяхме вървели в кръг и се оказахме пак при нашия бивак. Откъм ракитите се дочу тиха песен, струваше ми се, че мелодията се състои от съчетанието на шума на вятъра, плискането на потока и шепота на листата. Приближихме се и видяхме Джей Ар да майстори с меча си нещо от бамбук и да си припява прастара песен.

- Това е последната чаша  – усмихна се дружелюбно той. – Другите са вече на масата, имат и лъжички. За вас са – сувенир от мен. Като се приберете, дръжте ги в хладилник, за да запазите свежестта им. А обядът е готов.

image

Джей Ар майстори чаша

Знаех, че с мачете се прочиства път в джунглата, служи за разсичане на кокосови орехи и като оръжие, но не подозирах, че може да бъде и резбарско ножче за фината украса по чашите. Не знам за Полин и другите, но аз още си пазя този необикновен подарък.

image

чашите от бамбук с извивка за носа

Денят се разгаряше. Лъчите на слънцето трябваше да са изпили омарата, но тънката топла пара продължаваше да плува над дърветата. Цветовете на светлината – хоризонтални полета, пълни с олекнал розов въздух. Над рекичката светлината струи в зелено, дори и водата е зелена. Игра на цветовете в пукнатината между два сезона.

Насядахме около дългата маса с още по-дълги чинии – измитите бананови листа. Нямахме търпение, изгладнели като вълци след вълнуващите открития.

image
Вече каквото и да е щеше да ни се стори вкусно, но това, което момчетата поставиха на масата, беше наистина изключително. Симсон почисти първо съдовете от бамбук от саждите и ги пренесе до нас. С вездесъщото си оръжие той направи дълбок нарез от двете страни на стъблото и с едно изящно движение отвори така образувалия се капак.

Задушеният ориз беше заел формата на съда и изпускаше ароматна пара. По същия начин бяха обработени и останалите два съда, от които се показаха пилешките късчета, сготвени с различни сосове.

image

свареният ориз е сервиран

image

и пилето е готово

Не чакахме покана, загребахме с новите си лъжици горещата храна – абсолютна вкусотия… Настъпи мълчание, на никого не му се говореше в този момент. Когато се заситихме, беше останало още. Симсон върна останалото в дървените тръби, ще го занесе на децата си.


Аз имах още безброй въпроси, но чувствах, че идва краят на нашето приключение. Тогава Джей Ар направи нещо неочаквано, каквото не беше правил досега – покани ни в своето село, да гостуваме в неговия дом! Той ще покаже на тази бяла жена, дето толкова много пита, как живеят и хубавото си семейство, с което се гордее. Симсон се усмихва с топлото снизхождение на по-възрастния и само с поглед одобрява идеята.

Бялата жена. Бели мъже идват в страната да работят – австралийци, американци, по-малко европейци, но бели жени – почти никак. Затова и интересът към тях е по-голям. Чичото на Полин – Джералд – по-късно ми обясни този феномен така: - „Векове наред испанците са ни набивали в главите, че бялата кожа е по-хубава от кафявата и че белите са висша раса. Това не може да не е оставило следи в съзнанието на хората. Повлияни от доминиращата раса на завоевателите, нашите разбирания за красота са се променили през вековете. По време на колониализма ние сме били изложени на културна метаморфоза. Терминът „колониален манталитет” се е появил, когато народът ни е започнал да приема като факт, че неговите защитни сили са по-малки, отколкото на колонизаторите. Това кара и испанци, и американци да се чувстват по-висши, с по-ярко изразено превъзходство.”

Конкистадорите са наричали филипинците „по-нисък клас”. Те отричат образованието, за да ги направят покорни и да спазват правилата. Така, с промито мислене, местните имат по-малка възможност да вземат решения за себе си. Те несъзнателно възприемат завоевателите като модели за подражание не само по отношение на политиката, но дори и на стандарта за физическа красота, базиран на вида на чужденците – дълги носове, кестенява до руса коса и бяла кожа.

Днес медиите с радост подхранват тези комплекси, а козметичната индустрия богатее – всички продукти тук са избелващи (както беше и в Китай) – кремове, сапуни, дори дезодоранти. Затова и красиви момичета като Чини носят жилетки с дълги ръкави и дълги панталони и в най-горещите дни, когато и камъните се разтапят и потичат. – Защо? – питам я. – За да не ми се вижда кафявата кожа… Момчетата харесват бяла. – Подобен култ към бялата кожа бяхме срещнали и в Китай, но тук, мисля, отива твърде далеч, превръща се в мания… Много хора пият или си бият глутатион с надежда да им се избели кожата…
Всяко чудо за три дни – е нашата народна мъдрост. Но за да отмине това чудо, вероятно ще трябва да се сменят поне две поколения, докато филипинците започнат отново да се харесват, каквито са. Не е наша работа да съдим. Но ако Бог искаше да сме еднакви, щеше да ни направи еднакви. Ние сме създадени равни, независимо от нашите физически различия.

Така или иначе - ще ходим в Пастолан! Вземам си довиждане с тъмното сърце на джунглата, с тази дива, магическа земя. Само довиждане. Сместваме се някакси в колата, нашите водачи са толкова стройни, че двамата заемат място за един човек. Полин шофира умело по планинските серпентини, въпреки че наскоро е взела книжка. След обилния обяд по-младата половина от нашата славна дружина се предава бързо във владенията на съня. – Никога не съм вървял толкова – сподели ми измъчено Патрик. – Не спортуваш ли? – Да, баскетбол – в просъница вече и едва разбираемо отговаря детето.

Денят е ясен, но сякаш върху предметите е хвърлено някакво едва осезаемо покривало. Покрай пътя внезапно прелита някакво странно село, което нарушава за миг морето от зеленина, заляло планината. – Какво е това село? – питам.
- Не е село, гробище е.
- Не прилича на гробище, видях къщи.
- Това са навеси над покойниците – да ги пазят от слънце и дъжд. – обяснява Полин. – Ние изграждаме циментови саркофази над земята, а над тях – покрив. При вас не е ли така?

image

гробище насред пустошта

Пръснати без ред във вечните си убежища под навесите, завинаги почиващите са сред чистия вятър, под реещите се облаци и палещото слънце. Нищо от това не им липсва в отвъдното.

image

погребален парк

Докато пътувахме нагоре, научих за погребалните практики, които също са част от културата на този уникален народ. Те включват религиозни учения, следи от колониализма и местни вярвания. В миналото, а и днес още филипинците вярват в задгробния живот и отдават почит на мъртвите. Поменът се провежда от три до седем дни в селските домове, докато градските жители канят в специален ритуален дом. Въпреки че са християни, филипинците са запазили суеверия относно смъртта.

В района на Филипинските Кордилери погребват починалия под кухненската част на дома. В провинция Бенгует завързват мъртвия към един стол, който се поставя до главния вход на къщата и така седи осем дни. Ритуалът се извършва от старейшините на селото. Някои жители на селските райони в Кавите използват дървета като гробни места. Умиращият от старост или болест човек избира дървото предварително. Когато човекът умре, го погребват вертикално в кухия дънер, в хралупа, привързан с въже.

Докато слушам и се мъча да си обясня смисъла на обичаите, връзката на местните с предците и с природата, техния духовен светоглед, запазен във времето и след християнизирането им, подминаваме една внушителна църква в малко село от двадесетина къщи. Решавам да снимам на връщане.

image

селска църква в планината

Пътят става все по-стръмен и опасен, пътуваме вече близо час.
- Имаме една пътека в планината, по която стигаме до село за около 40 минути пеша. – казва Джей Ар. – Но с кола е по-бавно… Вижте вдясно – Свещената земя!
Гледам – нищо особено не се вижда - природа. – Доста по-нататък е, - пояснява младежът. – Има цяла гора от религиозни статуи.
Обещаваме си с Полин един ден да отидем и там. Но сега целта ни е друга.

Наближаваме, според нашите гидове. Неочаквано – напреки на шосето – ограда, с порта в нея. Зад оградата стои и ни гледа цивилен пазач. – Нататък не може, само за жители на селото! – Строг е. Започват дълги преговори и уговорки колко е важно за бялата жена да види селото, ще пише книга… Пазачът се смилява: - Пътят е опасен, за ваше добро е, но… щом настоявате…

Прав беше човекът, стръмен и неподдържан път, труден за коли. Но Полин не се уплаши, достойно изкара колата до върха, под който се гуши село Пастолан. Най-после!


Категория: Изкуство
Прочетен: 2185 Коментари: 8 Гласове: 7
20.05.2014 11:45 - Филипините - 4
Филипините (4)- Джунглата От Наталия Бояджиева

Джунглата. Трябва да я видя – казах на Полин. – Ще дойдеш ли с мен?
Тя се усмихна – къде без нея… Ще вземе малките си брат и сестра, сега са във ваканция. В една туристическа брошура обещават разходка из джунглата с водачи аета. Ето, това ни трябва. Маратонки, крем против комари и вода – мислех си, че това е всичко.
На другия ден разбрах колко приготовления е направило момичето, за които даже не ми каза.

image

Възвишенията Биниктикан, Памулаклакин, Горска пътека, Заливът Субик...

Тръгваме рано сутринта в края на март към възвишенията Биниктикан, където е и Памулаклакин (в превод – поляна с цъфтящи цветя) – национален парк – резерват, територия, обитавана от аета.


Преди сто години 70 процента от територията на страната е била покрита от гори, а сега са останали едва осем процента. С нас са и по-малката сестра на Полин – Патриша, както и братчето им Патрик. И за тях е ново преживяване – първо навлизане в джунглата. Бързаме да пообиколим, докато не са започнали юнските дъждове. Баткото Паоло е на работа и не можа да дойде, с него по-късно ходихме в Манила и на връх Пинатубо.

image

в ниското се пени рекичка

Вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Чист и благоуханен въздух се носи на вълни около теб. Кристалната синева на небето изсветлява и се разтваря, за да направи място на огненото кълбо. То стремително се издига нагоре, плисва ослепителна светлина, която реже очите и – вече е горещо. Възхищение и удивление са чувствата, които те съпътстват в този нов и странен свят. С невиждани форми, изобилие и яркост на багрите той влияе силно на нашето въображение. Слънцето не само залива всичко с ярка светлина, но и обвива растенията с лека призрачна омара, която омекотява багрите и не се вдига през целия ден.

image

маса в реката

Не и днес обаче – слънчевите лъчи бяха заспали зад облаците. В началото на лятото, когато духа сухият мусон, такава благосклонност на времето е истинска рядкост и лукс и ние й се наслаждаваме с удоволствие. Слънцето се показва от време на време, колкото да направя добра снимка и пак благородно се скрива.

image

пътеката, по която дойдохме

Пристигаме след около час. Дърветата са много по-високи от нашите, растителността е многоетажна, както сме учили по география, а някъде надолу в ниското прозира пенлив поток. Пред нас застава млад аета, не ни поздравява, нито се ръкува, просто ни поглежда като че ли да ни запомни, обръща се и тръгва надолу по пътеката. Тънката му като на всички азиатци и жилава фигура скоро се изгубва между дърветата. Следваме го, той е нашият водач. image

един от мостовете

Минаваме мост и слизаме до една живописна плитчина на рекичката, където е оформен кът за туристи с маса и пейки насред самата вода за по-разгорещените и друга маса на брега.

image

вляво от дървото е нашият бивак

Насред бързеите някой великан е нахвърлял небрежно артистично плоски, загладени вече от водата камъни.

image

по дънера се стига до островчето, където ще готвят

От другия бряг започва непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растения, в чиято сочна зеленина са втъкани ярки цветове. Огромни дървета, обрасли до короните с лиани, са украсени с естествени гирлянди от орхидеи. Тъмнеещата в далечината джунгла диша и от диханието й се образува трептяща прозрачна завеса. Природата е потопена във върховно и извечно спокойствие.

image

високият етаж на джунглата

image

кът от джунглата

Докато се любуваме на красотата занемели, отнякъде е дошъл втори аета и двамата млади мъже делово започват приготовленията за нашия обяд. С изненада виждам колко старателно се е подготвила Полин – купила е пилешко месо, ориз, а хладилната чанта с вода и сокове прилича на пиратски сандък, от най-големите. Момичето гледа развеселено смаяното ми лице, нали предната вечер се събирахме да се съвещаваме какво да вземем на експедицията, тя спомена само вода. Свикнала да се грижи за по-малкия си брат и сестра, а и за по-големия като майка, тя и мен взе под крилото си. Обгърна ме със сестринска топлота.

Пъргав като врабче, Симсон премина по дънера, поставен като мост и започна да трупа сух бамбук за огъня. – Този огън ще запаля със запалка – с лека самонасмешка каза той. – Но следващия – ще видите…

image

Симсон носи бамбук за огъня

image

Симсон цепи сух бамбук за огъня

Симсон е на 34 и вече е баща на четири деца – две момичета и две момчета. Работата му като гид е странична, само за през сухия период. Живее нависоко в планината, далеч от село Пастолан, защото предпочита да няма съседи. Отглежда и продава манго, папая и банани, реколтата е добра тази година. Мълчалив е, съсредоточен в това, което прави, но като го попиташ, обяснява.

image

портрет на Симсон

Разказа ни колко много са им помагали американците, когато е бил дете. Той ги помни – грижили са се аета в селото да имат винаги вода, карали са им с цистерни и ако резервоарът се изпразни до обяд, следобед карат отново. Някои се оженили за местни девойки, а един даже останал в Пастолан да живее. Любопитството ми се разпали още повече, дали ще мога да отида в селото…

Джей Ар Алонсо е по-млад, на 25, щастливо женен и засега само с един син на годинка. И той има овощни градини.

image

портрет на Джей Ар

image

Джей Ар е насякъл млад бамбук, в който ще готви

Двамата приятели работят в синхрон, почти без да си говорят. Движенията им са отработени и грациозни като на хора, които се трудят от деца. Неспокоен, неуморим, твърде жив, за да се спре на едно място, Джей Ар сръчно изрязва с ножа си сунгот уланг едно капаче в младото бамбуково стебло (бинуло) и насипва в отвора ориз, вода и подправки на око. След това връща на мястото му изрязаното капаче и то плътно прилепва. По същия начин приготвя още две бамбукови „тенджери”, пълни с пилешки късчета и някакъв сос. Занася ги при разпаления огън, той ще готви по традиционен за аета начин.

image

Джей Ар обяснява как ще изработи съдове от бамбука

   Бамбукът им помага в оцеляването като им служи за чаши, прибори, тенджери, да палят огън, за оръжие, капани, къщи и още много неща. Дори пъпната връв на новороденото се прерязва с остър бамбук и така няма възпаления.

image

острият sungot ulang потъва в коравия бамбук като в масло

image

Симсон сипва в тенджерата ориз, на масата лежат листа от билукау

image

капачето е прилепнало плътно на мястото си

image

огънят е запален, тенджерите къкрят

image

банановите листа са измити в потока, те ще са ни чинии

През това време Симсон ще ни разведе из джунглата и ще ни разкрие някои нейни тайни. Ножът му се казва кармона и той не се разделя с него – както водолазите не слизат под вода без нож, закачен на крака им, така и младият мъж чувстваше своята кармона като продължение на ръката си. Лек като перце, духнато от вятъра, той се носи по просеката в гората като че ли без да стъпва на земята. От време на време спира, изчаква да се съберем и ни обяснява действието на някои лековити растения.


- Дървото банаба цъфти с розови и лилави цветове и се издига на тридесет метра височина – започва нашият гид като отрязва мъничко парченце кора. – Ако сдъвчете кората, ще получите енергия като от кафе. Използва се при бъбречни и храносмилателни проблеми, при диабет и за отслабване, контролира кръвното и нивото на холестерола. Лекува треска, богато е на витамини и минерали. (по-късно опитахме чай от листата на банаба, има неочакван, но приятен дъх на карамфил).
Расте във влажни гори и по речните брегове. - След това той внимателно връща кората и я прилепя към мястото й.

image

Симсон показва дървото банаба

Вървим безшумно между бездните на небето и джунглата. Денят е още млад. Слънцето не се вижда, и по-добре. Ослепителната му светлина е смекчена до бледо сияние. Заслушвам се в гъстата тишина, която се процежда между писъците на цикадите; тя таи разнообразен живот.

image

друго мостче

Повече от половината от всички растения и животни в света се намират във влажните вечнозелени тропически гори. Щом растителността хване веднъж корен тук, вследствие на твърде благоприятния климат скоро избуява истинско великолепие от какви ли не видове. Столетни дървета, бамбук, лиани, повече от петдесет вида палми, дървовидна папрат и орхидеи, а над бухналата зеленина прозрачни облачета дим, които се стелят и вият. Въздухът стои през повечето време, изрядко се усеща жарък повей. Хоризонтални вълни на топъл и горещ въздух се редуват, сякаш някой го е подредил на пластове.

Аета ни чака търпеливо: - Дерита е дървото, чиято кора помага при малария.

image

дърво дерита

А това тук е балети – филипинското име на каучуковото дърво .
По ствола на великанското дърво, чийто връх се губи нависоко, се стича смола на ситни сълзи. То цялото е лепкаво. Симсон гребва малко от смолата с една клечка и ни я показва.

image

Симсон показва смолата на каучуковото дърво

Поднася запалката си към кората и тя пламва веднага.

image

смолата е леснозапалима

Млечният латекс, извличан от дървото, е основната суровина за естествения каучук. Но тук не виждам нито нарези по кората, нито кофи под тях. В дивата природа то достига тридесет метра, но в плантациите са по-ниски и растат по-бавно, тъй като са източвани за латекс.

Първоначално каучуковото дърво е растяло в дъждовните гори на Амазонка. Местните са извличали латекса още преди 3600 години, за да си правят топки за игра. Откриването на вулканизацията през 1839 отключва търсенето на латекс.

Първият опит да се отглежда извън Бразилия е през 1873 в Кралските ботанически градини в Англия – неуспешен е. Вторият вече успява, когато контрабандно се изнасят 70 хиляди семена в услуга на Британската империя. Фиданките са изпратени на остров Цейлон (Шри Ланка). Веднъж установена извън родината си, културата е размножена в британските колонии. Днес повечето насаждения на каучуково дърво са в Южна и Югоизточна Азия.

image

по пътеката

Тясната пътечка ни извежда на малка поляна, а там погледът ни се сблъсква с огромен ствол, който не може да обхване. Нито секвоя, нито баобаб – този гигант е бял лауан! Търсим в захлас да проследим върха му, но той се губи на 50 метра над плетеницата от клони.

image

кожестите гънки на белия лауан, за сравнение - фигурата на Патриша вдясно

image

дружината пред белия лауан

Симсон ни гледа тържествуващ, доволен е от смайването ни, очаквал го е и обяснява, че нейде из корените и неповторимите гънки на ствола живеят тролове, със сигурност, нищо че той не ги е виждал. Ствол ли – някое водно чудовище си е оставило плавниците на съхранение тук с поръка Симсон да ги наглежда…

Докато търсех по-добър ъгъл за снимки, младежите извикаха уплашено – тичам, какво има… – Симсон изчезна! – и сочат дънера. Оглеждам отвсякъде, наистина – никой. Въртим се насам- натам, обикаляме и изведнъж иззад една от могъщите кожести гънки, прилични на сухожилия и плавници на водно животно, се измъква победоносно в ролята на горски дух младият мъж, с дяволита усмивка на уста. – Виждате ли, в дървото може да се живее!

image

Симсон излиза като дяволит горски дух

Освен да служи за дом на аета, белият лауан е и истинско дърво на живота – екстракт от кората лекува кашлица, треска и открити рани, също и подтиска растежа на тумора. От него правят мебели и лодки. Локален ендемит е – среща се само във Филипините.
- Къде са маймуните? – питам.
- Няма маймуни. Тукашните са свикнали хората да ги хранят и тъй като ние не го правим, избягаха от тези места.

Най-голямото животинско богатство на тази гора видимо се състои от множеството птици, от които гъмжат короните на дърветата, а нашето присъствие ни най-малко не ги смущава.

- Това е люток – казва тъмнокожият мъж, спрял до един храст, поредното лечебно чудо. Откъсва няколко листенца, прави ги на топче и изцежда от него тъмнокафяв сок върху ръката си. – Откритите рани много бързо заздравяват от сока му.

image

на ръката си Симсон е капнал сок от люток

После спираме до една бамбукова горичка. Докато й хвърлим поглед, възхитени от стройната й красота, Симсон вече е отрязъл две пръчки, от които е измайсторил флейти! Свирва глухо в едната и подава другата на Патрик. Звукът е плътен, но достатъчно силен, за да бъде чут надалеч в случай че се загубиш. – Искам и аз! – и веднага получих своята бамбукова флейта. За съжаление по-късно тя бързо се разсъхна и пропука, но в случай на опасност върши работа.

image

и бамбуковата пръчка мигом се превръща във флейта...

Набрахме и оцетни листа – билукау – за предстоящия обяд. Младите листа се използват за подправка и салата, подобни са на киселец, но с по-кисела жилка.

Излизаме на широка поляна, а на нея, сливащи се с пейзажа и излезли сякаш от легендите по южните острови, бяха поникнали две – три къщички на аета.

image

поляната с къщичките

image

майка аета с бебето си

image

първият мост - вървели сме в кръг...

Може ли да се запали огън без огън… Аета го правят от хиляди години, сега ще видим как…
Този много специален за мен ден още не е свършил

Категория: Изкуство
Прочетен: 1817 Коментари: 4 Гласове: 11
Филипините(3) - Другите хора От Наталия Бояджиева 

 

Когато слушате филипинци да си говорят, имате чувството, че се намирате в Испания. Но ако имате щастието да знаете испански, тук няма да ви разберат. Тагалог (живеещ край река) се нарича филипинският език - един от австронезийските езици, подгрупа малайско – полинезийски. През 1937 г. Първото народно събрание на Филипините създава Национален Езиков институт, който избира тагалог (диалект, говорен от 15 милиона души) за основа на новия национален език – пилипино (филипинците не могат да казват „ф”, навсякъде в английски го заместват с „п”). В тази смесица от няколко езика най-много заемки има от испански – 40 процента, и от английски, който е вторият официален език, по- малко от санскрит, китайски, японски и арабски. Добро утро е magandang umaga! Kumusta – здравей, а salamat – благодаря. Не разбирам – hindi ko maintindihan, по-добре просто да вдигнеш рамене…


Единствено себуанците (от остров Себу) не искат да се примирят с тагалог, те предпочитат себуано да легне в основата на националния език и говорят само на него. Разликите в диалектите са толкова големи, че сънародници от различни краища не се разбират, ако говорят на местното наречие. Живите езици, на които се говори днес, са 171.

Чист тагалог и приличен английски говорят аета – господарите на тези земи. Коренните жители на Филипините са наричани още аита, агта, негритос, пигмеи. Нищо не знаех за тях, преди да ги срещна случайно край близката рекичка. От там минава пътят ми за супера, избирах си пътечката под дърветата заради сянката, която хвърлят, вместо напеченото шосе.

image

пътеката край реката

Един ден Рей ме предупреди да внимавам за змии, че наскоро видял една зелена, не много голяма, към два метра, ако те ухапе, до четири часа си мъртва – заключи ясно и прямо той. – А има едни други – от тяхната целувка на десетата минута си без дъх… - Не исках да сравнявам кои са по-бързи, не спорих с него - от тогава гледам повече в краката си.

image

косач

Рей работи като охрана на вече нефункционираща фабрика за медицинско оборудване, и тя е по пътя ми. Той е на 47, баща на шест деца – четири от първата му жена, която се споминала и две от втората, с двадесет години по-млада от него. Обичам да общувам с хората, но никога не ги разпитвам за живота им. Те сами ми разказват своите истории, до една вълнуващи. Понякога питат за съвет, но по-често имат нужда просто от това – някой да ги изслуша. – Най-малката ми дъщеря е на четири месеца, вчера нямах пари да й купя мляко, плака гладна. Сварихме малко ориз и й дадохме да пие водата, заспа – тъжно нарежда Рей. – Заплатата ми е ниска, а вече съм стар да замина за чужбина… Но – тук е така – завършва извинително той и се усмихва с някаква затрогваща тъга, изписана на обгорялото му лице.

image

следобедна дрямка край рекичката

– Какви плодове ще купуваш от магазина? Ето, виж това мангово дърво, а по-нататък има и папая… – Зелени са, Рей. – Че какво като са зелени, с повечко чили и варен ориз, става чудно! Ти колко деца имаш, Натали? Само две? Не е хубаво това…

А тази фабрика се продава – два милиона долара струва. Гледа ме въпросително, клатя глава – не, нямам толкова пари… – Кажи на роднините и познатите си, настоява той. Ето, изпълнявам обещанието си – казвам…

image

неработещата фабрика

– Аз изработвам хамаци, искаш ли да купиш един? - Показа ми го, но в момента нямах исканата сума. Когато го потърсих на следващия ден, не го намерих, беше се преместил другаде…

image

хамакът на Рей, вързан под мангово дърво

Виждала съм бедняшките предградия. Колиби от картон, ламарина, наколни бараки. Като тунели между тях се провират импровизирани улици. Бездомници спят на улицата, късмет, че е вечно лято…

image

покрайнините на Олонгапо

image

вляво от моста за Олонгапо

image

мизерията е повсеместна

image

продавач на играчки в Олонгапо

image

тези деца работят за някого

Когато пристигнахме, реката беше пълноводна, но постепенно към края на сухия период изтъня, аха да изчезне. Къде отива рибата ли – ами заравя се в тинята, заспива мечешки сън и чака благодатния дъжд през юни. В пресъхващите водоеми тази кал запазва влажността си под сухата горна кора за дълго.

Та минавам аз един ден от там, погледът ми се зареял към зелената светлина, струяща между новите за мен дървета, и изведнъж – негър! Но не съвсем. Не може да бъде, не и тук. Бързо  – апарата и започвам да снимам трескаво като се опитвам да изглеждам спокойна.

image

негрито в реката

А човекът ме поглежда и казва на чист английски: - Госпожо, по-нагоре има и други, снимайте и тях. – Помага ми. Така се запознах с аета. – Ние сме трима братя, идваме да ловим риба. Продаваме я в големите магазини. Ето, хванах една, искате ли я, госпожо?

image

аета лови риба с ръце

Категория: Изкуство
Прочетен: 1617 Коментари: 5 Гласове: 11

   Филипините (2) - Хората От Наталия Бояджиева

 

Хората. Най-важното и най-интересното нещо в една страна. И на Луната е интересно да се отиде, но засега няма хора. Когато се засели, може да полетя и аз…

- Вие имате сняг?! Колко хубаво… – възкликва замечтано Антонио. – А аз, откакто съм се родил, не съм виждал сняг… – Ела в България, ще видиш. – О, много е далеч и много скъпо… – замисля се.- В Щатите имат няколко сезона, а вие имате ли? –
Обяснявам, клати глава, трудно му е да си представи какво ли е времето извън лятото, какво е очакването от смяната на сезоните, непрекъснатата промяна.
- И ние имаме зима – подхваща гордо филипинецът – януари и февруари, но я наричаме „хладен бриз”.

image

Антонио

Видях им зимата – 30 градуса горещина, даже и нощем не се разхлажда кой знае колко. Какво ли ще е лятото, мислех си. Ами същото, ето, вече е лято. „Най-после лято!” – този трогателен възглас на една реклама в мола ме разсмя от сърце. Че не е ли тук вечно лято! Но ако не обявиш кога е жаркият сезон, как ще определиш ваканцията на децата и лятната отпуска – хората са избрали април и май да са това жадувано време. Веднага след ваканцията – през юни – започва новата учебна година.

В моя живот сезоните винаги са се сменяли и птиците са отлитали на юг, никога на север. Вечно лято… дали е вечен рай…

image

Братчета на моста за Олонгапо

image

Братовчедка им дойде да ги прибере, къде са тръгнали сами...

Сега да внеса малко яснота по темата. Всеки знае, че в тропиците сезоните са два – сух и дъждовен (от юни до края на септември), и тук е така. Средната годишна температура във Филипините е 27 градуса. Просто на местните хора им е приятно да поразнообразят сезонността. Например боти и ботуши можеш да си купиш през цялата година, не че се налага, ами така – модно е. И гледаш в знойния ден девойки по къси панталонки и с много сериозни зимни ботуши…

image

Парк, създаден от доброволци

image

Лицей

Има и други наши навици, които тук са безнадеждни – като парфюмирането. И най-трайният аромат се задържа не повече от минута, може би затова разкошните тропически цветя най-често са без мирис.

В новата страна, особено ако е далечна, човек придобива навици, присъщи за живота там.

Едва сега осъзнавам колко много ми е помогнал китайският опит за вникването в азиатската душа. С открито лице и на висотата на човека, подходът на съпричастност е начинът за най-пълно разбиране и дава вписания поглед.

image

Един от мостовете, който свързват Олонгапо със Свободната зона, вдясно - Харбър пойнт, най-новият мол

С постоянния звън на цикадите бяхме свикнали още от Китай, а с дружелюбните и усмихнати хора – просто им се радваш. Бяха ми казали, че филипинците са добронамерени и щастливи, но топлотата им надмина очакванията ми. Усмивката им не е дежурна и служебна, както е в много западни страни, а чиста и детска, всеки ден стопля сърцето ми.
Но ще мога ли да намеря най-скъпоценния бисер – този на приятелството…

Запознанството ми с филипинци започна още на летището в Доха. Имахме престой половината нощ. Много скоро разбрах, че дребните хора, които грейват в усмивка, щом ви заговорят, са от тази островна страна. Разговорът тръгва естествено и дългите часове в препълнената чакалня се стопяват неусетно. Спътничката ми е от остров Себу и се връща у дома след почивка. Кутиите с играчки, които се подават от сака й, издават кой я чака. Това лице, а и много други по-късно, запомних с усмивката, сигурно е на герба на страната…

image

Филипински учител

image

Върнънт вика за снимка колежките си, учителки, които придружават учениците си на национално състезание

image

Мис Олонгапо, преснимах снимката й в мола

Неизбежни са сравненията с предния ми азиатски опит – Китай. Там също така мило ни се радваха, но в техните реакции имаше и много изненада – горе-долу като при среща с извънземни, така се и чувствахме, вървейки по улиците. Всеки, който не прилича на нас, привлича нашето внимание… Тук, в Субик, изненада няма, свикнали са отдавна с присъствието на белите. Получавам поздрави и усмивки навсякъде, където се появя. Отначало си мислех, че това е изискване към персонала на хотелите и магазините. Приятелката ми Полин е вече двадесет дни в Манила, грижи се за болната си кръстница, и няма кого да попитам. Много скоро забелязах, че и напълно непознати хора по улицата се радват да ме видят. Един поклон ми помогна да разбуля загадката.

image

В Градския музей - Ulo ng Apo - вождът, на когото е кръстен Олонгапо

Трогна ме особено и ме смути един слабичък старец, с когото се разминах на улицата. Всъщност не успях да се размина просто така, както би станало у нас. Щом ме видя, дядото започна дълбоко да се кланя и да ме приветства. Ужасно се притесних и му отговорих на поклона, което го накара да запревива още повече крехката си фигура. В този миг ми просветна – спокойно, Натали, не се стъписвай толкова. Нямаш заслуги за тези поклони, те не са предназначени за теб. Изпратени са на хилядите бели хора, които са живели и работили тук през вековете, тях вижда в твое лице старецът, на тях благодари. Получи ги ти благодарение на случайното обстоятелство, че си представител на същата раса, ти си само посланикът на този неочакван прилив на любов. Отдъхнах си. Когато въоръженият полицай, на пост пред националната банка ми се усмихна и се поклони дълбоко, вече бях подготвена.

image

Испанците пристигат в залива Субик

Стериотипът е, че колонизаторите са едни жестоки хора, които завладяват по-слабите народи и ги експлоатират безогледно. Както е обикновено в живота, монетата има и друга страна. Когато дойде на място, човек с изненада научава, че освен да получават от местните труд и блага, завоевателите са им давали много – научили са ги на много неща. Замислих се над това, докато гледах фигурите на испанеца и филипинеца един до друг в Градския музей на Олонгапо, бяха представени като по-голям брат, който учи нещо по-малкия.

image

Испанец и филипинец

Интересно какво е отношението на съвременните филипинци към техните някогашни колонизатори. Попитах Полин – едно интелигентно и зряло за възрастта си момиче. Тя се усмихна смутено: „И така, и така… Те са ни дали религията.”

image

Кораб на испанските колонизатори

Вярата. Нещо изключително важно за един от най-религиозните народи в света. Около 90 процента от филипинците са римокатолици, при това вярата им е дълбока и искрена. „Испанците са ни учили всяка неделя да ходим на църква, а учителят ни в гимназията каза, че те самите не го правят…” – с лек упрек, като дете, хванало родителя си в простъпка, добави младата ми приятелка. Филипинците обаче ходят и са щастливи от това. Всъщност много са нещата, които ги правят щастливи – просто животът, той трябва да се живее весело, защото е кратък. Когато не говори, филипинецът пее – навсякъде – и по улиците, и на работното място, ако то позволява. Касиерката в супера, докато чака да си подредите продуктите, момчето, което ги прибира в кесии, персоналът в хотела, дори полицаят на пост, колкото и несериозно да изглежда. Всички.

С Полин и Чини се запознах на една служебна вечеря. Нашият домакин беше поканил и дъщеря си Полин, както и секретарката Чини – наскоро завършили колеж девойки, за да свикват да общуват и работят с чужденци. Прочувствената му реч към нас в началото послужи едновременно и като образец за момичетата.


Веднага след официалната част се заговорихме и, както става между сродни души, бързо се сближихме. Имах планове да видя толкова много места, проблемът обаче се оказа липсата на градски транспорт. Разстоянията в нашата Свободна зона са огромни, тя заема площ от 700 квадратни километра и не бих могла да викам такси за всяко пътуване. Оказа се, за радост, че Полин шофира и има кола.

Така след два дни приятелките ми ме взеха от хотела и отидохме на плаж. Щом сме на остров, накъдето и да тръгнеш, все ще стигнеш до вода, мислех си. Но тук не е така. Плажовете са няколко, специално поддържани да стават и за плуване – с предпазни мрежи против акули – и са доста отдалечени.. Пътувахме близо час, докато стигнем до “All Hands Beach” (плажът „Всички ръце”).

image

Февруарско утро на плажа

Каква безбрежност… Плажът е широк, бял и пуст, извън сезона сме (мен ако питат, какво му е на сезона – топло и сухо, морето бистро като планински извор, с една светла кристална синина. Водата топла.)

image

Кристална вода

За сезон броят само април и май, както вече споменах, те имат честта да са лято. Морето едва диша – почти невидими дантелени вълнички припляскват леко. Върху светлото му лице тук- таме се полюшват малки салчета – това са платформи за гмуркане. Вижда се и докъде стигат мрежите против акули.

image

В далечината е планината Чинко Пикос, част от полуостров Редондо

Само един служител, обут с гумени ботуши, гази из плитчината и събира от дъното морски таралежи в торба, подготвя плажа за първите туристи.

image

Човекът почиства дъното от таралежи, зад него се вижда платформа за гмуркане

Убождането на иглокожите е опасно и болезнено, може да предизвика парализа. Мястото е закътано, заливът не позволява големи вълни, по други острови са местата за сърф.

image

Морски таралежи

Усмихнатата касиерка, в момента бездейна, реши да ни разведе и да ни покаже бунгалата. Но преди да стигнем до тях, спряхме до една кошара от бамбукови пръти: - „Това е гнездото на костенурките. – започна разказа си тя. - Морските костенурки са в беда по целия свят. Но ние активно защитаваме гнездата и новоизлюпените малки.

image

Гнездото на морските костенурки

През декември, когато наближи времето за снасяне на яйцата, оставяме свободен коридор между противоакулните преграждения и зачакваме. Всяка година, в едни и същи нощи, около полунощ, от водата изплуват костенурките. Ние дебнем тяхната поява и веднага изгасяме всички лампи по плажа. Виждаме на лунната светлина как едрите животни (някои и до два метра) излизат от водата и тръгват тромаво по пясъка да си търсят подходящо място за гнездо. С предните си крака майките копаят земята, а със задните я изблъскват настрана. Работата протича бавно, с почивки. Когато изровената яма е достатъчно голяма, костенурката снася от 130 до 200 яйца и веднага започва да засипва гнездото като утъпква и изравнява пясъка. Не остават никакви следи от ямата, но хората са запомнили мястото. Преди да се завърне във водата, майката започва да плаче - как няма да плаче, оставила е толкова бебета сами на сушата… Бащите не излизат, те чакат в морето, някъде наблизо.

image

Отляво Полин, касиерката и Чини

На другия ден хората, които се грижим за потомството на влечугите, пренасяме яйцата в кошарата на безопасно място и ги заравяме отново. Минават много хора, деца играят в пясъка… Но въпреки всички мерки, след около два месеца от снесените яйца се излюпват едва половината малки. Инстинктът им показва вярната посока към морето и те се връщат у дома, но малко от тях оцеляват, тъй като попадат в устата на хищните риби.”

image

Строят предпазна стена срещу големите вълни

image

Бунгало на плажа

След като ни показа бунгалата и различни увеселителни места, добрата жена ни изпрати до колата отново с усмивка на уста. Решихме, че пак ще се върнем, за да се погмуркаме и поехме обратния път.

image

Мангово дърво

image

Този път бяхме със служебния шофьор



Категория: Изкуство
Прочетен: 1457 Коментари: 2 Гласове: 9
07.04.2014 15:35 - ФИЛИПИНИТЕ

      Филипините (1)- Лястовиците са тук, при нас, От Наталия Бояджиева 

Скоро ще ви ги изпратим. Те ще пътуват дълго, повече  от месец и накрая ще ви донесат радост и слънце, пролет. Наесен не забравяйте да ни ги върнете, след като отгледат малките си. Ще ми липсва домашният уют, който разпръскват с нежното си цвърчене.

Сега се стрелкат почти невидими, светкавично безредно под големия мост, неспокойни са, стягат куфарите за дългия път… С хиляди са и само ловките им маневри предотвратяват неминуемия сблъсък. Суетят се, обхванати от нетърпението да се приберат у дома. Кое е всъщност „у дома” – у дома е, където се отглеждат децата. Повечето български лястовици зимуват в Африка, но някои по-спортни натури летят  чак до тук, до Далечния Изток. Не носихме дълго мартеници – децата на въздуха са навсякъде около нас.


Филипините. Никога не съм си представяла, че ще живея тук. Югоизточна Азия ми е позната от романите на Карл Май и от разкази на моряци в родната Варна. В началото предпочитах да съм в Китай – заради приятелите. А и заради многото магнетични места, които останаха неизследвани… Но съдбата реши друго, изпрати ни да опознаваме нова страна. Пак е Азия.

Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от 7107 острова. Това е Република Филипините. Повечето  са с вулканичен произход (има над двеста вулкана!) – едва седемстотин от тях са населени, останалите са чиста природа. Най-големите острови са: Лусон (местните го наричат Лузон), където са столицата и нашият Субик; Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението е сто милиона и бързо нараства, правителството вече взема мерки за ограничаване на раждаемостта. Само в Манила живеят над 11 милиона души, което я прави един от двадесетте най-големи метрополиса в света.

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от местните вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, което побеждава испанците и Магелан е убит.

Името на страната е дадено 22 години по-късно от испанския пътешественик Руй Лопез в чест на крал Филип Втори.

Първото име на Субик е Хубек, така е наричан от жителите на провинция Замбалес на остров Лузон. Но испанските мисионери са бъркали Хубек със Субик и така остава и до днес. За името научих в Градския музей на Олонгапо, за който ще разкажа по-късно.

Subic Bay Freeport Zone /SBFZ/, която е по-известна като Залива Субик, е първият успешен случай на военна база, преобразувана в курортна безмитна зона. Тя е управлявана от Subic Bay Metropolitan Authority. Обхваща оградения район на бившата американска военноморска база „Заливът Субик” в югозападната част на остров Лусон и е заобиколена от градовете Олонгапо и Субик. Пристанището гледа на запад към планинската верига Замбалес, а заливът е част от Южнокитайско море.

image

Олонгапо е най-близкият град, в далечината се вижда планината Замбалес

Заливът Субик, където живеем ние, е на 140 километра северно от Манила. Планинската верига зад него представлява отлична естествена защита от тайфуни, както и от последиците  от изригването на вулкана Пинатубо на близкия връх през 1991.

image

Филипини, навеси по улиците на Олонгапо предпазват от слънце и дъжд

Зоната е била най-голямата американска военна база в Азия. Но условията за развитие на кораборемонт са създадени тук още през 1885 г. от тогавашната колониална сила Испания. След Испано – американската война през 1898 кралство Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверенитета на САЩ.

image

джипни - вид типично филипинска маршрутка без прозорци

Така за сто години Заливът Субик се превръща във военна база. През 1991 г. филипинското правителство отказва да поднови договора за наем на базата. Американските военноморски сили вече съкращават операциите си в Субик, когато през юни 1991 г. внезапно Пинатубо изригва. Едно от най-големите вулканични изригвания в последните сто години в света покрива с пепел околните селища и базата и нанася големи щети. Последният американски кораб отплава на 24.11.1992 година.

Днес тази уникална зона е популярен курорт благодарение и на доброволния труд на жителите на Олонгапо и е един от основните икономически двигатели на страната с повече от 700 инвестиционни проекта, в това число четвъртата по големина корабостроителница в света.

image

Олонгапо

image

по улиците на Олонгапо

image

обущарят работи на открито

image

рибният пазар

Категория: Изкуство
Прочетен: 1801 Коментари: 4 Гласове: 8
Последна промяна: 07.04.2014 17:14
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 633172
Постинги: 151
Коментари: 1163
Гласове: 14469
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031