Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на Олимпиадата в Лондон. Ники от своястрана се учудва, че всичко ми е изписано по лицето - емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.

     За нас европейците прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме - също като децата. Не и за китайците.
     Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив - от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта - личето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци... В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.


Продължението на разказа с много снимки можете да видите тук:
http://poblizo.com/?p=25340#more-25340