Прочетен: 3501 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 28.12.2015 12:20
Филипините 26 December 26, 2015 Natalia BoiadzhievaEdit
В СЕЛОТО НА ИФУГАО
– Това е брат ми – посочи Антонио към младежа на панорамната площадка, който в момента оживено ръкомахаше, разказвайки някаква увлекателна история на двойка европейци. Двамата не се заприказваха, всеки зает с туристите си.
“Това е брат ми” – каза Антонио.
Погледнах надолу – пред очите ми се разкри отвесен скат, който пропадаше стотици метри, а в подножието на хребета стърчаха остри канари. Загледана в ширналата се долу равнина, прорязана от буйна река и терасирана причудливо с разнообразни по форма стъпала, аз изгубих представа за времето. Величествен амфитеатър чак до седловината. Земята е обвита в тегнещата тайнственост на огромните пространства. Рядко хубава гледка. Навсякъде под слънцето има парченца земя, които те карат да онемяваш. Много пъти с наслада наблюдавах тази панорама, обрамчена от синкавата мъглявина в далечината. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството.
по планинските склонове
оризовите тераси на Кордилера
земя – опитомена и дива
в ниското се пени река
старица ифугао пред дома си
прозорец към красотата
Оризищата обаче са не само красота, те са и грижа. Рушат се застрашително заради ерозията и бързо намаляващото селско население. Загубата им е тревожна перспектива. Една от бедите са червеите, които са се появили преди двадесетина години. Тогава много стопани са заменили ориза със зеленчуци като по-печеливши. Червеите прокопават ходове, през които водата се оттича твърде бързо и оризищата пресъхват. Почвата е глинеста и се пука лесно. Понякога и каменната стена, която служи за граница между отделните стъпала, се срутва. Свлачищата и и чудовищните бури тайфуните отмиват хиляди кубически метра пръст.
Макар и много на рядко, забелязах някои изоставени и буренясали тераси.
някои тераси са необработени
Собствениците им са намерили друг, по-сигурен доход и са се преселили в градовете. Там отиват и младите хора, които се отказват от земеделието, след като са се изучили. Семействата са бедни, тъй като за прехраната е нужен поне един хектар земя, а в Банауе всяко домакинство притежава средно около 250 квадратни метра. Оризищата са обявени за зона, свободна от генно модифицирани организми. Селските стопани работят, както и преди хиляди години, затова и годишно реколтата е една, за разлика от низината, където достигат три. Мъжете печелят малко и от туризма като планински водачи, но това е само през сухия сезон. През дъждовния планината става недостъпна.
И ако в Сиан са командировани от цял свят достатъчно археолози и реставратори на глинените воини, то във Филипините нивото на бедността е твърде високо и няма кой да помогне за съхраняването на това съкровище. Грижа на правителството е, както и на ЮНЕСКО. Богатството не е само филипинско, а е на цялото човечество.
каменна пътека между оризовите ниви
разделено пространство
културен пейзаж, който заслужава закрила за благото на цялото човечество
на сянка
Антонио нямаше търпение да продължим нататък – нещо беше нервен и неспокоен. За причината вече се досещах. Момата – където искате, слагайте ударението, няма да сгрешите…
Този път не седнахме прилежно вътре, а се покатерихме на покрива на джипнито – двете с Ким. Семейството остана вътре. Загледах се от високо в джунгловия гоблен, който се беше проснал безкраен пред погледа ми, с всички нюанси на зеленото. Беше добил някакво меко земно лъчение. Ех, че беше хубаво! Простор, свобода, реене из небето като птици… Едно от нещата, което винаги ме кара да се чувствам възторжена, е, когато се кача над облаците. Космическо усещане. Само най-високите върхове изплуват като острови, а слънцето ги оцветява в розово и ти си някъде там, между земята и небето. Неповторимо, вълшебно.
След около час възторгът ни беше прекъснат – спряхме за проверка на граничен пост.
границата между две провинции
тук се регистрирахме
„Трябва да запишете имената си и от коя страна сте.“ – каза ни меко дежурният полицай. Никой не проверява документи, нито дори прочита написаното – стори ми се, че дори да напишеш „Карлсон от покрива“ или „Алиса от Страната на чудесата“, никой няма да се усъмни и да те спре…
Пресякохме границата между две провинции, метнахме се пак на небето и продължихме прекъснатия полет. Времето сякаш бе подменено. Спомних си, че трябва да дишам…
Стигнахме до каптирано вирче, украсено допълнително да радва душата. В него весело се гмуркаха четири местни дечица. Наоколо е спокойно и тихо, никой не ги придружава. Радваха се на топлата през цялата година вода – волни като рибки, истински деца на природата.
каптираният вир
като жив е
децата ифугао
волни като рибки
Явно наближавахме Хунгдуан – типично село на племето ифугао. Днес завършва фестивалът Tungoh ad Hungduan, който се празнува ежегодно всяка трета седмица на април и продължава три дни. „ Тунгох“ означава периода на почивка в традиционния селскостопански цикъл след засяването на ориза. Важни моменти са: годишното изкачване на планината Напулауан, парадът на носиите, етнически игри, местни обичаи, обреди, песни, танци, аграрни изложби и спортни състезания. Наоколо – водопади, красота и тази мистична планина, скрила в дъждовните си гори древната напоителна система на ифугао.
пътят, по който дойдохме, пресича котловината
кметството на Хунгдуан
баскетболна среща
Спряхме първо да погледаме баскетболната среща на покритото игрище. По-нататък са традиционните къщи ифугао, които се строят на кокили на ръба на някоя от оризовите тераси. Наколното жилище предпазва не толкова от наводнения, колкото от гладните плъхове. На сянка под дървената къщичка стопаните се хранят и си почиват. По дългите четири метра бамбукови пръти, намазани с олио, се устройват състезания като младежи и мъже се катерят нагоре в надпревара кой ще стигне най-бързо върха. Ходенето на кокили от бамбук е традиционен начин на придвижване , най-вече из водните пространства.
наколна къща на ифугао
бамбуковите пръти за състезание
селският шадраван
уловиха риба в шадравана
деца от селото
Смесвайки се с планинците, се озовахме в нещо като тунел от навеси, а от двете страни бяха подредени дълги маси, както по селските сборове у нас. Готвеха в големи казани, тук-таме върху импровизирани щандове продаваха кокосова вода, сладки и друга храна. И деца, деца от всички възрасти тичаха навсякъде из шатрите. Чувството за оптимизъм и човешка жилавост се носеше във въздуха. По всичко личи, че европейци рядко се изкачват до тези поднебесни висоти и домакините искрено ми се радваха. Един младеж разцепи кокосов орех, изля водата в чаша и ми я поднесе със срамежлива усмивка. Като нещо, което се разбира от само себе си, отнякъде се появи и хало-хало за мен – традиционна филипинска мелба в чаша, пълна с лед, а отгоре – нарязани плодове, залети с кокосово мляко. Тази сърдечност ми напомни за топлотата, с която една възрастна китайка ни покани на обяд в дома си, когато преминавахме през нейното село в провинция Шандун. И в българско село да замръкнеш, гладен няма да останеш… Навсякъде по света селската земя мирише на доброта и стопаните посрещат сърдечно гости от далеч. „В Аляска си имат лед безплатно през цялата година, а ние тук трябва да си го купуваме!“ – обърна се към мен мъж на средна възраст; тази шега винаги разсмива местните.
навесът
готви се за сбора
така се цепи кокосов орех
от това оризово вино опитах
почерпиха ме с най-филипинския десерт – хало – хало
Оризовото вино мъжете го носеха със себе си и много държаха да го опитам. Наляха ми в пластмасова чашка и напрегнато се взряха в лицето ми. Е, как няма да харесаш такова приятелско вино. Вече не бяхме непознати. Легендите често разказват за ловец, който се изгубва по време на лов и пристига в непознато село. Пие оризово вино и се жени за жената, която му го е дала. Той носи непознати умения – изкуството да се строят каменни стени, нови сортове ориз, ковашки и медникарски сръчности, дърворезба. Така занаятите се пренасят от място на място.
жена от селото
младеж от Хунгдуан
портрет
портрет
мъжете готвят задружно
станове на ифугао
Замислих се, че да се изучава културната история на етническите групи в региона е сложна задача. Нивото на многоезичие е необичайно високо. Племената са малобройни и повечето – несвързани дори с пътеки. Едно от отличията, които забелязах, е, че тук филипинците са съвсем други – сурови и сериозни, самоуверени, много далеч от раболепните усмивки в низината.
С душа, стоплена от вниманието и гостоприемството, се огледах за моите спътници. Антонио си беше съвсем у дома и се сгряваше безметежно с оризово вино. Трябваше да го издърпам да тръгваме, но вече беше късно – той се беше развеселил достатъчно. Няма пътна полиция из планините и тук хората си карат, както искат. Като си представих тясното и стръмно нанадолнище, прииска ми се вече да сме в хотела.
Нямаше как обаче да отминем тези колоритни и артистични племенни танци. Tayaw, pattong, takik, pinanyuan са имената на различни сватбени танци, а bogi – bogi е танцът на ухажването. Първична сила, съхранена енергия и жизнелюбие са вплетени в движенията. Истинска наслада. Цветовете на носиите са червено, черно и бяло.
обредни танци
танци на площада
племенни танци
портрет на ифугао
тържествен момент
сламеният петел
в племенни носии
След тях в неочакван контраст премериха сили млади щангисти, между които момичетата не отстъпваха по сила и амбиция на момчетата. Селските първенци бяха насядали на трибуната и от там наблюдаваха напрегнатата надпревара.
трибуната на журито
силна девойка
щангите са на почит в селото
Природата е доста сурова към ифугао. Може би затова така обичат живота.
Минахме и през шатра, в която бяха изложени станове и творби на традиционните занаяти – дърворезба, медни украшения, кошници и тъкани платове. После спряхме пред двуетажна сграда, която приличаше на полицейско управление. Разбрах, че на втория етаж репетират танцьорки и поисках да ги снимам. Това ще допълни представата ми за начина, по който те запазват своята култура сред постоянно променящия се свят. Но трябваше да почакам за разрешение. Изведнъж се заковах на място и се взрях невярващо в стъклото на входната врата – над двадесетина снимки и рисунки на лица беше написано с едри букви – „Издирват се за убийства на журналисти“. Внезапно и изненадващо, като стълб на торнадо таблото разтърси околната идилия. Под всяко лице – името и паричната награда за залавянето му. Изградената до този момент селска романтика изведнъж се срути. Обгърна ме червена мъгла от ужас. Почувствах се лично обидена – защо мразят толкова пишещите братя… Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и… звезден прах. Живеем по едно и също време.
ИЗДИРВАТ СЕ ЗА УБИЙСТВА НА ЖУРНАЛИСТИ
останалите убийци
Оказва се, че след Ирак и Сирия Филипините са най-смъртоносната за журналисти страна в света. Един архипелаг в Югоизточна Азия е на трето място в света, без да е военна зона. В последните двадесетина години 77 журналисти са убити в страната във връзка с тяхната работа. Репортери, коментатори – всички филипинци. Половината от тях са отвлечени, държани в плен и измъчвани, преди да бъдат убити. Убийците не са задържани – ето ги, гледат нагло от таблото.
Вгледах се в грубите, жестоки и примитивни лица и ми стана ясно, че тези хора нито осъзнават какво правят, нито защо го правят. Те са изпратени и платени от някого, и точно той трябва да бъде издирен.
Журналистическите разследвания засягат интересите на могъщи политици, които са подкрепени с въоръжени сили. За разобличаването на корупцията в обществото цената е много висока – публицистите жертват живота си, за да осигурят на сънародниците си ежедневната доза истина. Това изтребление подкопава стремежа да бъдат изобличавани нарушенията и да бъде порицана несправедливостта. Страховитата истина е, че под повърхността на свободната преса текат кървавите реки на човешките жертвоприношения. Ацтеките и инките са убивали хора, за да умилостивят боговете за останалите живи. Срам и позор за Филипините, уж свободна страна.
Дали писалката е по-силна от меча – иска ми се да вярвам в това. Времето ще покаже.
Съжалих, че казах професията си на пропуска, това беше, защото отначало не искаха да ме пускат. Ето, вече втори полицай се качва на площадката за тренировки с фотоапарат в ръка. Докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен. За всеки случай. Нищо не последва от това.
докато аз снимах танцьорките, полицаят снима мен
репетиция
полицаите станаха двама
подготовка за представление
Упътихме се към джипнито, което ни чакаше уморено на входа на селото. Някак и на мен ми се прекърши поривът за полет от неговия покрив. Красивата част от живота често съжителства с грозната. Тъжното е, че срещнах точно в планината, сред прекрасната природа, някои от недостойните качества на човека – там, където очаквах да видя повече чистота. Ако твърде дълго се взираш в бездната, и тя ще се взре в теб.
Вгледах се изпитателно в напрегнатото лице на Антонио и в устата му, неспираща да дъвче яростно и да плюе кървавочервената мома. Вдигнах поглед нагоре – небето беше започнало да сивее заплашително в съзвучие с някаква неясна тревога, която се настани в душата ми. Ким отново се покатери на покрива, а аз заех мястото до шофьора. Двойката филипинци седнаха в пътническата част.
стръкчета ориз
на връщане
дебел джунглов гоблен
колко труд…
плуват облаци в езерцата
величие
Заспускахме се по стръмното и скоро се оставих на магията на планината, която може да бъде усетена само на живо. Безброй цъфтящи храсти, причудливи дървета и невиждани плодове… Докато се движа, откривам чудеса – като тази поляна с калии… Не можех да откъсна поглед от картината – далеч в ниското изскачаха селца и пак се скриваха в мъглата. Планината решава какво лице да ми покаже, аз само се чувствам щастливка, ако се озова на точното място.
Пътешествията ни променят. Отговарят ни на много въпроси. Вдъхновяват ни, правят ни по-смели. Помагат ни да се чувстваме живи.
Осени ме внезапна и лека мисъл – че този момент ще остане с мен завинаги.
Наталия БОЯДЖИЕВА
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Прочетен от създаването: 6000000 + ЙЕЕЕ....
Весели празници! :)
Весело посрещане на Новата година и нови достигнати хоризонти!
Весели празници!
щастливи да са всички нейни дни.
От старата година, що отмина,
ти само хубавото запомни!