Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2016 18:38 - Към Сагада
Автор: natali60 Категория: Изкуство   
Прочетен: 907 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 07.02.2016 08:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
  Моля активирайте блога, за да се разгърне целият текст. 
Филипините 28 February 5, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

    КЪМ САГАДА

    Януари е. Някои дървета преживяват нещо като листопад. Вятърът гони шумулящи листа по асфалта и, само като притворя очи, далечно ми напомня звуковете на българската есен. Но погледна ли отново, пред мен насмешливо развяват корони от дълги листа тънки палми. Двадесет и осем градуса е, а местните, настръхнали от студ, навличат якета и плетени шапки…
    По неведоми пътища се пренесох назад във времето. Любопитството да откриваш при мен се отключи, когато бях на тринадесет. Един август цялото семейство се отправихме на дълъг път – да гостуваме на приятелски семейства в Полша – в Краков и във Варшава. В онези времена имахме много приятели от северната славянска страна; така научих и езика им.
    Пътувахме всъщност по различни пътища – родителите и малкият ми брат се качиха на влака и се уговорихме да се срещнем направо в старата полска столица Краков. Аз, като по-голямото дете, бях вече самостоятелна и ми предоставиха свободата да пътувам с колата на полското приятелско семейство. Ще спираме във всяка страна по пътя и така ще мога да напълня душата си с повече впечатления. Преди тръгване баща ми ме посъветва: „И записвай наблюденията си.“ Идеята ми допадна, взех си една тетрадка и през цялото време ѝ разказвах чуждоземните си приключения. Първият ми спомен от чудатости на живо беше от няколко румънски селянки, които носеха на главите си кошове с товар, без да си помагат с ръце, съвсем като индийки. Останах потресена – екзотика толкова близо до дома, не бях очаквала. Нямах още фотоапарат и затова илюстрирах разказите си с рисунки. Дълго пазих тази скъпа за мен тетрадка. По-късно татко хареса написаното. Той е поет и журналист. Иван Бъчваров. Стихове аз никога не написах, но днес, четиридесет години по-късно, бащиният ми съвет е въплътен в книга – първата ми книга „Светлина от Изтока“ е с разкази за Китай, писани с много любов. Сбъдната мечта е – с много цветни снимки и диск с моите репортажи от далечната страна за радио Татковина, а също и с картинно представяне на дъщеря ми Емилия Бояджиева, която е художничка и също твори на тема Китай. Еми е и авторка на корицата. Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее…

image

“Светлина от Изтока” е вече и във Варна – в книжарница “Параграф 22” – на бул. “Княз Борис I” 82.

    Точно в навечерието на Китайската Нова година – хубав подарък.

    Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…
    С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
    Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.

    В Китай срещнах много хора. Срещнах дори и себе си.

    Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.

    Репортажите ми са писани и излъчвани от началото на 2010 до септември 2012г. и са в основата на разказите, включени в книгата.

    С тези мисли изкачвам стръмнините към Сагада – последната цел в моето пътуване. Връщам се да ви взема от там, където се бяхме разделили в предходната част – в джипнито на пътя.

image

 

весело се пътува на балкона

    Срещаме се пак там. Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо – високо. Лъкатушещият път ни води нагоре към сърцето на планината. От дясната ни страна се издига огромна скала, а метър и половина вляво зее отвесен склон. Няма мантинела. Виждам това място непроходимо през дъждовния сезон, когато тонове вода се изливат на вълни, на вълни, сякаш небесното море се изсипва странично надолу. Джунглата разстила пред зрителя симфония от зелени и пъстри цветове. Свикнах вече с редуването на опитомен, разграфен и преподреден от игорот свят с див, неизвестно какъв. Оризовите тераси – тези очи на планината – водят постоянна тиха битка с ерозията. Покрай нас минават сипеи и свлачища, хора с багери събират разпиляната природа, товарят я на камиони и я отнасят нанякъде. И така – година след година, непрекъснат труд…

image

природата се рони

 

image

 

събират оронената природа

 

image

 

културни традиции и забележителна приемственост

image

 

селски смесен магазин по пътя

image

 

кордилерско село

    Сагада е сгушена в котловина по поречието на река Чико в Централна Кордилера. Според легендата градът е основан от Биаг, човек от село Бика. Хората от Бика са били принудени да го напуснат заради постоянните набези на ловците на глави. Семейството на Биаг тръгнало навътре в планината да търси по-добро място. По пътя братята и сестрите решили да се разделят. Биаг поел на изток, докато стигнал мястото, където сега е Сагада, с дванадесет хиляди жители.

image

 

Бонток, Планинска провинция. Част от оризовите тераси на Филипинската  Кордилера, които показват инженерните постижения и изобретателността на игорот – майсторски проектанти и проницателни агрономи

 

image

планината е разграфена и преподредена от игорот

 

image

планинци работят в оризовите полета

image

мотори с кош и покривче (триколки) в един от попътните градове

 

image

картина на селския живот

 
    По време на испанската колонизация само няколко конквистадори са стъпили в Сагада поради липса на транспорт и на водачи, желаещи да ги придружават. Затова и това е едно от малкото места в страната, запазили своята местна култура, неповлияна от европейската.
    Виждайки, че католицизмът е отдавна установен във Филипините, протестантският мисионер Чарлз Брент решава, че няма да издигат олтар над и срещу друг олтар, и насочва дейността си сред филипинските китайци в Манила и сред племената на Северен Лусон. Днес Сагада е единственият филипински град, където населението е предимно протестантско. През 2004 г. Епископалната църква на Филипините чества своята стогодишнина като голяма част от тържествата са били в Сагада.
    Седемнадесет милиона са коренните жители в страната, събрани в сто и десет етнолингвистични групи. Племената са концентрирани най-вече в Северен Лусон, Кордилера – 33 процента; в Минданао – 61 процента (повечето са мюсюлмани) и няколко живеят в областта Висаяс. Високопланинските племена, наричани „игорот“ („планинци“ на тагалог), са повече от сто. Т е са останали изолирани и недокоснати от влиянието на низината, където е възприет съвременният начин на живот.
    Голямо е етническото разнообразие в език, занаяти, музика и традиции, непроменени от столетия. Резбовани дървени фигури, кошничарство, тъкачество, керамика и оръжия. Лов на диви прасета и маймуни, събирачество (събиране на горски плодове, корени, ядивни мравки и дървесни червеи), земеделие, а ловът на глави е прекратен неотдавна. Местните водачи и носачи разчитат на приходите от туризма.
Ибалой е земеделско племе, което отглежда ориз в терасовидните полета на Централна Кордилера. Те практикуват мумифицирането от древността. При този процес мъртвите тела се дехидратират напълно с помощта на дим.
    Изсушени и смалени човешки глави се нанизват на огърлицата на вожда и тя се предава на следващите водачи през вековете. Днес вече не сушат човешки глави, което е добра новина за мен, навлязла в техните владения…
    Човешката глава винаги е била символ. Символ на мъдростта, на достойнството, на неповторимата индивидуалност и силата на духа. Отрязването на главата е ритуал, с който победителят доказва не само физическата си, но и моралната си победа над врага. Келтите например закачали главите на враговете си по стените като военни трофеи.
    Обредът цанца означава смаляване на отнетата глава и се извършва само от шамана. Еквадорското племе хиваро вярва, че така извлича арутам – силата, която всеки воин носи в себе си. За да покажат на съперниците си натрупания арутам, хиваро носят главите като огърлица. Врагът им знае, че лесно може да се окаже част от колието, но пък може и да вземе цялата натрупана енергия.
    Незнайно как, обредът цанца е преплавал Тихия океан и се е заселил при планинските племена на Кордилера. За да бъдем обективни, ще кажем, че в иначе цивилизована Франция гилотината се използва за последен път през септември 1977, много след като филипинските племена спират да практикуват цанца. Това е последното известно публично обезглавяване в Европа. Едни и същи традиции шестват успоредно и независимо една от друга на много места по света.
    Ето с потомците на какви хора ми предстои да се срещна.
    В последното село преди Сагада пътниците от покрива напускат уютното си гнездо, защото в града е забранен този вид лекомислено пътуване. Сгъстяват се някак си по пейките във вътрешната част, в която винаги има място за още един.
    Сагада – други Филипини, различни. Страна в страната.
    Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака. Скали. Стръмен, открит склон. Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле, подминаваме назъбени скални масиви. Напредваме равномерно, уверено, без бързане. Джунглата става по-гъста, пак оредява. Далечно ромолене на вода.

image

планът на Сагада

 

image

пътят към Сагада

image

на високо боровете са повече

 
    Едва се провидяха първите къщи, шофьорът спира и отсича важно, че сме пристигнали. Всички слизаме. Няма нужда да си идвал преди, за да знаеш накъде да поемеш – пътят е един. Проточваме се в дълга колона, повлекли раници и сакове. Скоро улицата се разширява в нещо като площадче. Първо трябва да се регистрираме в информационния център, където вече чакат няколко туристи. Записаха ни данните, дадоха ни схема на града със забележителностите и тръгнахме да си търсим място за нощувка.

image

по улиците на Сагада

 

image

сувенирен магазин

 

image

сагадска къща с характерния покрив

 

image

една от колоритните къщи

image

пътят към пещерата

 

 
    Разгледахме набързо няколко къщи за гости, спряхме се на една от тях и оставихме багажа в стаята. Бърз обяд с местна храна в една подземна закусвалня и тръгваме към най-близката пещера. Имаме само един следобед, а на сутринта поемаме обратния път към Багио. И в тези няколко часа ние вместихме целия сагадски свят.

image

поникнали скали (подобно на Побитите камъни край Варна)

 

image

сагадска къща

 
    Не е загубила старата си култура и очарование Сагада, живописно си съжителстват пред погледа ми миналото и настоящето. Вдясно от пътя с цялото си дивно великолепие се разливат стъпалата, изрисувани по склоновете на планината. А оризовите стъбълца в тях са нежни като пролетна светлина.
    Ето ни пред входа на Сумагинг, тя не е погребална пещера като тези, покрай които минахме. Докато чакахме да се съберем група от десетина, изтече цял един час от безценното ни в този ден време. Най-сетне водачът ни се зае да пали карбидната лампа, с която ще осветява подземните недра.

image

 

групата се събира пред пещерата

 

image

 

водачът пали лампата

 

image

на влизане

    Обичам пещерите, разглеждала съм много, в тях е страшно интересно; но тази не ме впечатли, може би защото не я видях както трябва. Навлязохме в гърлото на пещерата и скоро ни обви вековен мрак. Вътре няма осветление, нито пътека, по която да се движите. Третото изпитание го усетих с носа си – неочаквана воня ме блъсна и заля в безкрайния тунел. Водачът крепи петромаксовата лампа, която обаче осветява само част от неговия път, а ние стъпвахме в пълен мрак по острите, нахвърляни хаотично мокри и лепкави камъни. Вниманието ми беше поделено между хлъзгавия камънак, който трябва да прехвърлям и тънкия светлинен лъч някъде далеч напред. Плувнахме в пот. Усещаше се навремени лек повей от крилата на прилепите и тихото им цвърчене. Ужасна смрад и мокрота. На една малка издатина предводителят ни огласи безучастно: „Оставете си джапанките тук, на връщане ще ги вземем.“ Попитах скромно какво налага това допълнително препятствие. Загадъчният отговор ме обърка още повече и не хвърли светлина върху заплетената ситуация: „Добре е за вашата безопасност.“ Филипинците от групата не попитаха нищо (тук не е прието да се пита или да се протестира), покорно събуха чехлите и зашляпаха във вонящите локви. Вероятно трябва да се захващаме с пръстите на краката по скалите, друго обяснение нямах. По-късно Ким ми обърна внимание колко широки и плоски са стъпалата на игорот и колко разперени са пръстите им. Цял живот са се захващали и с тях, когато са катерили височините. Аз не съм развила такова умение, научила съм се само да плувам и да се гмуркам, тук това не върши работа…
    Привичното за тях за мен се превръща в потресаващо. Отвсякъде застрашително надвиснали и стърчащи късове скали. „Има изход – помислих си, – и той е зад нас. Излизам!“
    – Връщам се – обявих на висок глас. Никой не реагира, освен вторият водач, който запали своята лампа от първата и кротко ни поведе двете с Ким обратно. В непрогледния мрак на дупката светлината означава живот. Изпитах щастието два пъти този следобед – веднъж като влизах и дваж повече – като излизах. Не излязох, а изхвърчах от дълбините като тапа от шампанско.
    Ако ви влече подземният свят и решите да посетите точно тази пещера, ще ви трябва пещерняшка екипировка, на челото – миньорска лампа (фенерче – челник) и, разбира се, противогаз.
    Наскоро прочетох, че според статистиката 26 процента от филипинското население, предимно в селските райони, нямат тоалетна – нито в дома си, нито на двора. Това са 26 милиона души. Сложността на масовата бедност е слабо позната в Европа. Тук с всеки изминал ден не само научавам, но и усещам вечния цикъл на бедността. Въпреки тази изостаналост обаче, сред хората преобладават спокойствие и оптимизъм. Пътешествията учат и на състрадание. Пътуването ни позволява да преосмислим предварителната преценка, която сме направили, отваряйки съзнанието ни за нови неща.

    Колко вълнуващ и прекрасен е светът, видян и със сърцето, а не само с очите… Никой не се завръща от пътешествие същият, какъвто е бил. С времето започваме да гледаме на света по различен начин и той също ни вижда различно.




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. donchevav - Едно изключително кътче от света, ...
07.02.2016 22:12
Едно изключително кътче от света, видяно " и със сърцето, а не само с очите… " и пресътворено в прекрасни художествени описания и снимки. Благодаря ти, скъпа Натали! Поздрави!
цитирай
2. natali60 - Колко малко му трябва
08.02.2016 08:46
на човек да бъде щастлив, Вени. Една добра дума - и вече лети!
Прегръдка!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 662317
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14995
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031