Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2016 10:53 - Висящите ковчези - сага за Сагада
Автор: natali60 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1710 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 18.02.2016 12:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Здравейте! Ако искате да чуете този разказ във вид на репортаж, влезте в интернет радио Татковина днес, 17.2., в 14 часа българско време. Повторението е на 24.2., в същото време. Аз съм автор и водещ на рубриката "Пътешествие с Натали" и ви очаквам с моите репортажи.

Ако искате да прочетете целия текст, активирайте блога ми.

Тук се виждат само снимките...

Наталия Бояджиева, писателски блог  
Филипините 29 February 16, 2016 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ВИСЯЩИТЕ КОВЧЕЗИ – САГА ЗА САГАДА

Златистото слънце пое към гористите възвишения, а ние – към центъра. Там ще си наемем водач, който да ни заведе до висящите ковчези. „Ковчези, мумии – това е ужасно – беше ми казала Агнес преди да тръгна. – Аз не бих искала да ги гледам…“ Никое място обаче не е толкова ужасно, колкото ви казват, че ще бъде. Пътуването – оставя те безмълвен, след това те превръща в разказвач.
Елегантният амфитеатър на терасите от лявата ни страна следва контурите на планината. Най-високият връх – Сисипитан (2 200 метра) е наблизо, изкачването му отнема един ден. Целта ни обаче е друга. Бе отредено последният следобед в Кордилера да бъде изпълнен с вълнения.
На главната улица продават маракуя на низи – направо от производителя. Купуваме си с Ким – тези са с жълта кожа, накиселяват повече от обикновено, но добре разхлаждат в жегата. С привична сръчност момичето обелва твърдия плод и изсмуква съдържанието му. С известни упражнения се свиква, както и с яденето с пръчици.

image

низи маракуя (пасифлора – страстен плод)

image

 

маракуя в ръцете на Ким
В туристическия център питаме за водач, но до това време са ги разграбили. Само до вратата седи умърлушено мургав млад мъж с раница на гръб, висок за филипинец. Очаква да го наемат, но надеждите му намаляват с края на работното време. Когато ни видя да се задаваме към него, се изправи зарадван и веднага състави маршрута. Ще отидем в Долината на ехото, времето ще стигне за там.

image

Джун
– Казвам се Джун (Юни) – представя се младият човек. Колко млад – не знам, винаги ми е било трудно да определям възрастта на азиатците, все ми младеят. Впрочем тук още в пубертета е обичайно да станеш родител. Средната възраст за страната е 23 години, така по улицата текат реки от юноши и младежи и почти не срещаш хора в средна възраст и над нея. Къде са ги скрили, не знам.
Джун взема чантата ми и тръгва напред. Видях очите му- две дневни пълни луни. Сигурно това е погледът на природата.
По пътя той ни показва дома на 93 – годишната Фанг –од, последната художничка на татуировки в околността, изкуство, което бавно избледнява. Но след едно телевизионно предаване на Discovery Channel славата на живата и енергична по младежки дама се разнесла и сега идват хора от цялата страна, а и от света, за да ги татуира. Тя обучава една от своите племенници на занаята. Използва трън от дървото помело, прикрепен към парче бамбук. Удря с парче дърво по този уред, за да вкара мастилото в кожата. А за мастило служат саждите от дъното на тигана, с който Фанг –од готви… От тези краища са известни и почернените за красота зъби сред племето аплаи.
Четири дни не са достатъчни, за да се почувства дълбочината на кордилерската култура, но поне навлизам в преддверието. Ако успееш да разбереш нещо, пред тебе се откриват други десет.
Времето се плъзва плавно към вечерта. Хората се движат със залез около косите. Изведнъж времето замря и ни остави да видим едно от онези чудеса, с които е пълен светът.
Ще отидем в Долината на ехото, за да видим емблемата на Сагада – висящите ковчези. Над мен се спусна покривалото на очакването. Прекрачих в измития от дъжда следобед.

image

 

епископалната църква “Света Богородица”
Първо пред нас се изправи епископалната църква „Света Богородица“. Монументалният каменен молитвен дом е построен от американски мисионери в началото на 1900 г. Преди да пристигнат загрижени чужденци да „спасяват душите им“, планинците са принадлежали на братството на „зелената джунгла“ . Още жестоката и фанатизирана тогава Испания се е опитвала да прекъсне връзката с корените на целия кордилерски народ, но безуспешно. Също така арогантните, жестоки и лакоми Съединени щати са постигнали само привиден успех в мисионерството. Никой досега не е успял истински да натъпче с религия тези чистосърдечни деца на природата. Как по-точно да бъдат християни – успоредно с езичеството или без него? Ами че те никога няма да изоставят своята вяра, защото тогава биха изгубили себе си – и те, и техните деца и внуци винаги ще се допитват до духовете на предците си в тежък момент, не до Христос – чужд, далечен и непознат. И досега те са предани на езическата анималистична вяра и в това няма нищо тъжно, това е прекрасно. Самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Но никой народ няма право да променя насила и изкуствено хода на мисленето и историята на друг народ.

image

гробището
Минаваме и през изоставеното християнско гробище от другата страна на църквата. Хора няма, но няколко крави и телета са си полегнали спокойно сред тревата между гробовете. Пътечката се вие нагоре и надолу, губи се между храстите и излиза пред пещери, потоци и поляни. Понякога вървим по ръба на хълма, откъдето градът се вижда като от птиче гнездо. Облаците тук не означават непременно дъжд. Те просто нощуват над градчето, захващайки се за планините.

image

Сагада отвисоко
Нали е Долина на ехото, трябва да изпробвам отзвука от гласа си. Викът ми разцепва въздуха, ехото запробягва от скат на скат и след няколко дълги секунди отново се връща при мен, придружено от плътен мъжки глас някъде над главите ни, който одобрително откликва на езика на аплаи. След мен и други изпробват гласовете си – заразително е. Виковете прозвучават многократно, превръщайки се в постепенно затихваща ечаща поредица.

image

скалите изплуват сред боровете
Вървим мълчаливо, всеки с мислите си. Тропически вечнозелени гори. Джун носи една яка тояга, за да отстранява трънаците и клоните, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко е неестествено спокойно и диво. Приближаваме до ниски хълмове, налягали като уморени моржове наоколо. Кордилера. Небето загубва част от синевата си, дърветата около нас се източват по-високи и в далечината се появяват още върхове. Разположени почти на едно ниво, те образуват плътна стена.

image

по пътеката
Сред гигантските дървета се чува лекият шепот на вятъра, по-точно на неговата сянка. Той се промъква през преплетените лиани и, сякаш пречупил хълма, пълзи по острата трева. Капките с мъка се стичат по листата, като че ли са се заблудили в лабиринт и сега присядат върху мъхестата почва, за да си починат. Сенките се сливат, пробляскват, избледняват и се появяват отново.
Накрая излизаме на тясна поляна, заобиколена отвсякъде с плътна джунгла, а клоните се вият като змии. Тръпчивите ухания и необичайно изваяните стъбла и клони ме карат да се чувствам в странен свят. Стреснати птици изпърхаха с криле и литнаха от гнездата. В дъното, точно срещу нас се извисяват самотни бели скали. Тази част на Лусон е била потопена в океана преди милиони години и в пещерите и по скалите още се намират вкаменени миди.
Понякога не знаем колко важен е моментът, докато не се превърне в спомен.
Ветрецът замира. Дърветата се вцепеняват в напрегнати пози, дори слънцето спира неумолимия си ход. Сърцето ми пропусна един такт. Малко са уникалните неща по света. За мен това е най-причудливата гледка, която съм виждала. Като израстъци по скалите, но в някакъв особен унисон с околната природа, са залепнали стари дървени сандъци, след внимателно взиране разбирам, че са ковчези.

image

първата група ковчези
Лицето на Ким, очертано на фона на планината, си остава хладно и чуждо като зимен пейзаж. Джун присяда уморено на една скала и отпуска багажа до себе си. Оставам сама, зорко следена от очите на отдавна умрели хора. Лястовичи гнезда, високо над нас, от векове слети с камъка. Погледнати от друг ъгъл, приличат на дъна на малки лодки, извадени на брега и прегърнали скалите. Постепенно възприемам гледката и в един момент оставам потресена от това колко естествено ми се вижда всичко. Когато се говори, звучи ужасно – висящи ковчези, почти като летящи. Дори в мрачните готически романи не можеш да срещнеш това. На живо обаче изглеждат невинно, като че ли не би могло да бъде другояче. И все пак ме спохожда усещане за неудобство, уязвимост и незащитеност – така просто оставен да виси във въздуха ковчег, обливан от слънце и дъжд… Вече станал част от природата, срастнал се с нея. Като че ли тя самата се старае да защити последните човешки убежища като спуска над тях скали, за да ги прикрие. Един ден, след хиляди години, над тях ще се вижда само скалният саван…

image

скалата се стича над ковчезите
В миг осъзнавам – това е краят на всичко – на самонадеяните планове, на безумните и суетни човешки домогвания, илюзии и лелеяни надежди. По скалите спят хората, живели тук – някои – весели и задружни, други – тъжни, замислени и самотни, със синьо вместо сълзи. Смразяващо чувство на безнадеждна самота ме изпълва. В един момент усещаш, че си заобиколен от реални призраци, докато ти – възприемащият съзнанието им – си илюзия… Взирам се изтръпнала в старинните белези на края и усещам главата си съвършено празна.
Висящите ковчези, прикрепени към стръмни скали високо над земята, са общи за страните, произвеждащи ориз в Югоизточна Азия – Китай, Индонезия и Филипините. Хората Бо от Южен Китай имат същия древен погребален обичай. Ковчези в различна форма са били издълбавани от цяло парче дърво, както лодките еднодръвки. Полагат се върху греди или метални пръти, забити високо в скалата или върху естествени скални издатъци, или пък в пещери. Традиционно е за провинциите Юнан, Съчуан, Хубей, Фудзиан и Дзианси. Така тялото се запазва от диви животни и душата е благословена вечно.
В Сагада се спазва и ритуалът погребване на близки в издълбан дънер. Тези ковчези се подготвят предварително от самите възрастни хора. Ако са болни или твърде слаби, техният син или друг близък роднина ще го направи вместо тях. Игорот предпочитат да бъдат погребани по скалите като птици, отколкото под земята и са правили това повече от две хиляди години.
Времето изгуби значение; почувствах се извън него.
Поставянето на телата нависоко ги доближава до бащините им духове. Планината е стълба между този свят и небесата. Хората се страхуват да бъдат погребани на тъмно под земята, където е и влажно. Те искат да почиват на сигурно място. Едната причина е да не ги достигат зверовете, а другата е да бъдат предпазени от ловците на глави от различни части на провинциите Калинга и Бонток – извечни врагове, които вземат главите като трофеи.
Приемаме ловците на глави като диваци, а какво да кажем за съвременните туристи, които си вземат кости като сувенир от стотиците ковчези, подредени в някои пещери…
Джун ми обърна внимание, че има ковчези, дълги само около метър. Предположих, че вътре има дете. Не, човекът е сгънат в ембрионална поза. Местните вярват, че човек както е дошъл на този свят, в същата позиция трябва и да го напусне. Младият мъж замълча, загледан в прилепените вечни домове с невиждащ поглед. Сянка премина през лицето му, но нямаше следа от съсухрящата душата тъга и от болката. И той искал, когато му дойде времето, да гледа от там, от високото, към Сагада, но има някои условия – не всеки заслужава тази чест. Желаещите да почиват сред орлите и духовете на предците трябва да са стигнали до деветдесет години, да са били женени, да имат внуци и да имат заслуги към съгражданите си.
За помена се колят три прасета и две пилета, а тези, които не могат да си го позволят, принасят в жертва само две пилета и едно прасе – така общият брой на животните е три или пет. След това покойникът се поставя върху дървен сангадил (от хинди – неумолим) – смъртен стол и се привързва към него с ратан. (Един такъв сангадил е окачен сред ковчезите, тъй като никой вече не иска да сяда на него.)

image

един сангадил (смъртен стол) е окачен сред ковчезите

 

Покрит с одеало, се поставя на входната врата, за да му отдадат последна почит роднините. След няколко дни бдение трупът се свива в ембрионална поза, увива се отново в одеало и се овързва с ратан. През това време няколко мъже пробиват дупки в скалата, за да закрепят ковчега. По пътя към скалата опечалените правят всичко възможно да поносят покойника. Смята се, че е късмет, така флуидите от него ще пренесат неговите умения, талант и способности на участниците в процесията.
Когато шествието стигне мястото, млади мъже се покатерват по скалата и полагат тялото в окачения вече ковчег. Костите се чупят, за да се смести тялото. Днес младото поколение предпочита да погребва бабите и дядовците си в гробището и там да ги посещава. Висящите ковчези са една традиция, която бавно върви към своя край и, подобно на татуирането, един ден може би ще изчезне. Но засега е жива.
Сагадци са изваяли остров във времето, рай, в който нищо не може да ги засегне. Тук те са свободни да бъдат себе си. Свободни като албатроси над океана.










 




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. donchevav - Никога християнският обичай да ...
17.02.2016 21:48
Никога християнският обичай да заравяме мъртъвците си в земята не ми се е струвал толкова жесток и варварски, както сега, след като прочетох това описание на висящите ковчези. Разбирам желанието на твоя водач Джун донякога да бъде също тух - има нещо пречистващо, възвишено, символично – и в камъка, и във височината, в това, как се е надвесила скалата, сякаш плаче със застинали сиви сълзи, в дистанцията на тези ковчези от света на живите и в същото време възможността да са все пред очите им - едно натрапчиво усещане за отдалеченост и присъствие, което смущава, респектира, въздига. Да, щастливи са ония, достигнали до избраничеството да бъдат положени в тия висящи ковчези!
Благодаря ти за този невероятен разказ, мила Натали! Страхотни попадения в описанията! Прегръдка, приятелко!
цитирай
2. natali60 - Мила Вени,
18.02.2016 01:20
Благодаря ти, че винаги вникваш в моите разкази и ми подаряваш своите интересни и добронамерени тълкувания. Много е стоплящо и едновременно задължаващо.
Чувствам те близък по дух човек. Прегръщам те.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1023411
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031