Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.02 00:34 - Пинатубо 2
Автор: natali60 Категория: Изкуство   
Прочетен: 2501 Коментари: 10 Гласове:
15

Последна промяна: 01.03 09:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ФИЛИПИНИТЕ 37

П И Н А Т У Б О

(втора част)

dsc05459

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

dsc05461

към върха зеленото и водата са  повече

    Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

dsc05464

и едно кученце пое с нас нагоре

dsc05468

колко окриляващо!

dsc05452

Ной

dsc05477

заветната табела “Добре дошли!”

    Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

dsc05479

езерото в кратера

dsc05500

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

dsc05510

Паоло

    Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

dsc05504

ниското мангово дърво

dsc05508

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

    В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

    – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

    По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

    Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

dsc05513

стените на калдерата

dsc05520

и друг водач се спуска надолу

dsc05527

аета също бързат да се приберат

    Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

dsc05549

облаци над Бялата пустиня

    Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

dsc05530

железни соли са позлатили  рекичката

dsc05570

всички се изнасят

    Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухат е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

dsc05556

Полин

    Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

dsc05566

улеи в снагата на вулканичните хълмове

dsc05563

реката вече буйства

dsc05577

издигаме се нагоре

dsc05442

дървета, застинали завинаги в лахара

dsc05580

наближаваме

    Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, когато излизаме  на платото и попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

dsc05582

горе е рай

    Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

dsc05593

църквата в Тарукан

dsc05594

здравният център, дар от “Добри хора”

dsc05598

училището “Емилия”

    Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

dsc05585

Тарукан

dsc05590

селото на аета

    Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

dsc05607

по улиците на селото

dsc05608

уютно – екзотично

    Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

    Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

    Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

    „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.
Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

    Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

dsc05618

блажена баня за карабао

    Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

    Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

    Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

    Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

    Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

    И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

    Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

     Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.



Гласувай:
15
0



Предишен постинг

1. donchevav - "Можем да различим истинс...
26.02 09:22
"Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие."

Всичко, което пишеш, мила Натали, е толкова истинско - успокоено-съзерцателно или пламенно-страстно, или пък драматично, почти героично - като този ти разказ...
"В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:
– Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…" :)))))))))))))))))))))

И още красота:
"по опънатата кожа на езерото пробягват облаци"
"дървета, застинали завинаги в лахара"

Или пък:
"Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или благословия, или – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо."

Не мога да спра да цитирам... Възхищавам ти се! Прегръдка с най-добри пожелания!
цитирай
2. rosiela - Интересен постинг,
26.02 19:50
но ще ме извините, България е много по - красива!
цитирай
3. natali60 - Вени, искрена благодарност
26.02 21:24
за разбирането, куража и добрите думи. Всеки пишещ човек си мечтае за такива читатели.
Да си ми жива и здрава! Прегръдка!
цитирай
4. natali60 - Разбира се, Роси,
26.02 21:29
че България е по-красива. Не само от Филипините, тя е по-красива от всички страни, в които съм била. Затова и прилагам фотоилюстрации, за да можем да сравним. Филипините са с по-различна, екзотична природа. Но като нашата родина друга няма.
Поздрави!
цитирай
5. mt46 - Поздрав, Наталия!...
26.02 22:36
Значи американците и там пипат...
цитирай
6. natali60 - Здравей, Марине,
27.02 09:55
И още как... Във Филипините американците се чувстват на своя земя, сякаш никога не са излизали от там. Вечните господари...
цитирай
7. batogo - !!!:)))
28.02 11:55
Благодаря ти за тази разходка из Филипините! Много ми хареса.
цитирай
8. natali60 - Пак заповядай, Огняне!
28.02 15:08
И аз благодаря за отзива; всяко мнение е важно за мен.
Поздрави и до скоро! :)
цитирай
9. hel - Обичам да пътешествам с теб, Нат...
21.03 03:01
Обичам да пътешествам с теб, Натали! Не съм имала интерес към Филипините, а така близки ги усетих. Тези пейзажи сякаш съм ги дишала и преживявала. Много ми е вълнуващо! Някъде из твоите постинги съм писала, че пейзажите на места ми напомнят на българските. Но не можах да намеря коментара. (Във всеки случай не е бил постинг за Китай). И снимките, и описанията са някак осезаеми. Усещам се там. Много ми е живо. Благодаря ти!
Що се отнася до бащата - то и при нас има подобна ревност, дори по-лошо - заради собствената си сигурност някои родители не допускат раздяла с децата си. Ако допуснат те да си имат семейство, то трябва да е под техен контрол. Значи и на изток има такива неща. Май само при индианците не е така. :) Прегръдка с обич!
цитирай
10. natali60 - Благодаря ти, Хел,
21.03 08:06
за топлите думи, зарадваха ме. И аз живея във Филипините, докато пиша за тях.
Имах много вдъхновяващи, но и тъжни моменти. Старая се да бъда обективна, но понякога е толкова трудно, емоцията надделява. Опитвам се да разбера подбудите, психиката на филипинците, но някак все изплува моята мярка за нещата...
Винаги е интересно да опознаеш един народ.
Хубави пролетни дни! Прегръдка!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 472938
Постинги: 143
Коментари: 1082
Гласове: 11899
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031