На първи октомври Китай празнува 61 години, откакто страната е провъзгласена за народна република. Голям национален празник - почива се една седмица.
            Собственичката на танцовия клуб, който посещавам от една година, организира екскурзия с изкачване на близката планина Луошан на втория ден след празника. Предложи ми да се включа. Много се зарадвах - това щеше да ми бъде втората китайска планина след прочутата Тайшан.
           Имах известен опит. Какво се иска - шише вода, сандвичи и удобни обувки. Никой не спомена чадър. Времето топло, тихо - само за катерене.

                                                                 І

           На сутринта автобусът бързо се напълни с танцьорки от клуба - жени на различна възраст като много от тях бяха дошли с децата си.

                    най-малката туристка с майка си

       За китайците изкачването на планина е не просто спорт, а преди всичко - духовно преживяване, пречистване, сливане с природата и даже - самоутвърждаване. Преодолял си трудност, покорил си височина - браво на теб! Затова свикват децата си от малки и винаги ги вземат със себе си в планината. Малките човечета се държаха геройски през целия този дълъг ден - не се разбра, че с нас има деца.
      Планината Луо, на китайски Луошан, се намира в провинция Шандонг, на север от град Джаоюан. Наричат го Златната столица на Китай. Основните залежи са в планината. "Две кофи златна руда се равняват на една кофа злато" - тези думи дават представа за богатството на рудата тук. Мястото е известно не само със златните си мини, но и с живописната си природа, и със своята древна история. Планината е дом за над хиляда вида растения. През 1992 г. е взето решение природното богатство да се превърне в национален горски парк. Правителството планира да отпусне още 20 милиона юана, за да се възстановят старите забележителности и да се създадат нови.
      Върхът Юнтун е висок 760 метра и от него се вижда на юг Великата китайска равнина, а на север - морето Бохай.

      Предвкусването за навлизане в традиционния китайски акварел на планина с водопади, потопени в облаци мъгла, започна да се размива още с първите капки дъжд. По средата на пътя ни връхлетя есенна буря с проливен дъжд, който скоро закапа и в стария раздрънкан автобус.
      - Какво ще правим? - попитах Уан Уей  - красиво и усмихнато момиче, което ми превеждаше от време на време на английски.
      Никой не знаеше. След малко спасението е намерено: "Можем да изчакаме спирането на дъжда в Музея на златото, недалеч от тук. Кой иска да го посети?" - попита собственичката на клуба. Помислих, че всички ще искат - какво друго може да се прави в такова време... Но не беше така - желаещите бяхме само три - Уан Уей, нейната приятелка и аз.
      След дълги увещания и съвещания се съгласиха и останалите ни спътнички - цяло щастие е, че има такъв музей наблизо, а и кога друг път ще дойдат специално за него...
     Скро автобусът спря и от вратата му до входа на Музея чевръсто се подредиха в шпалир служители с големи чадъри в ръце, така че да влезем сухи вътре.

                      

    Музеят на златото е просторен, с много зали, оборудвани със съвременна техника и богати колекции обработено злато от различни земи и епохи. Древни златни предмети от Колумбия, Мексико, Рим и Китай, кюлчета злато, златна руда... Охрана навсякъде, снимането забранено, а надписите на експонатите - само на китайски. Все пак сме в Китай...

                                                     

                      злато от Колумбия

                                                       Уан Уей (вляво) с нейната приятелка

               Възхитихме се на човешкото въображение и изобретателност, порадвахме се и на майстора - златар в старинни дрехи, който работеше пред очите на туристите, но и той не даде да го снимаме.
            Загледах се в портрета на знатна дама.
            - Знаеш ли императрица Си Цуи? - проследи погледа ми Уан Уей.- Не?! Всички китайци я знаят!
          Уан Уей очевидно очакваше да се засрамя от своето невежество, но на мен ми стана весело - не ме възприемат вече като чужденка, а като своя! Да се приемат нещата откъм позитивната им страна е всъщност урок, даден ми от самите китайци.

          Излязохме откъм другата страна на музея и под един навес ни раздадоха каски. Ще влизаме в истински галерии на златния рудник, превърнати в изложбена експозиция.

                              

        Качихме се на открито влакче и се гмурнахме в тъмните и влажни галерии. По стените им се процеждаше вода, осветлението беше мъждиво, а от скрити говорители се носеха звуци от забиващи се в земята кирки и миньорски чукове. Илюзията беше пълна, но особено зловещо стана, когато настъпи тишина и изведнъж се чу грохот от срутващи се земни маси... Добре, отказаха ни напълно от миньорската професия.

                                                            скулптури на миньори, които откриват златна жила

         Изплуващите от сумрака скулптурни изображения на миньори в естествен ръст плашеха много жените. Те бяха облечени в дрехи от различни епохи, тъй като тук се добива злато от хиляди години.
         Но най-голям ужас предизвика един робот - миньор, седнал на една пейка, с разтворен вестник в ръце, който изпъваше старателно и говореше с човешки глас.
Нищо лошо не казваше, само: "Добре дошли в галерията! Благодарим ви, че посетихте музея!", но гласът му хвърли в паника жените, те се разпищяха и хукнаха в различни посоки. Роботът остана невъзмутим, оправи си вестника и продължи да чете... Аз пък седнах до него и помолих Уан Уей да ме снима. Така станах герой в техните очи...

                  уплашена китайка гледа робота

                                           а ето как трябва да се беседва с роботите...

               Видяхме и една от опасностите, които дебнат смелите мъже в рудника - затрупан със скална маса тунел.
             Не се мина и без вездесъщото магазинче за сувенири под земята - продаваха парченца руда в пластмасови кутийки - не, не златна...

                     бронзов миньор пред входа на музея

         Най-после излязохме на горната земя и - о, радост! - дъждът е спрял. Ще се изкачваме - това е!

                                        Следва продължение


           Пътеписът участва в конкурс на  
http://poblizo.com/?p=15274

Ако ви е харесал, можете да гласувате за него чрез Фейсбук. Благодаря ви.
За съжаление, не мога да дам директен линк към Фейсбук, тъй като той не се отваря тук, в Китай - цензура...

за поредния поглед към един непознат за мен лично свят...
Чета най-внимателно и с голям интерес!
Поздрави!
Б.

за подкрепата!
Сърдечни поздрави!

Поздрави от Родопите, приятелко!

Прегърни планината от мен.
Поздрави и за теб от есенен Пънлай!

Поздрави от Тракия!

И толкова увлекателно и хубаво пишеш... Пък и дестинациите ти си ги бива!:))
Винаги ми е хубаво да те чета...
И ще ти идвам честичко на гости...:)
Прегръщам те от есенен Пловдив...:)))

Искам да гласувам, но дайте директен линк към Фейсбук, така улеснявате желаещите да гласуват, нали знаете всеки бърза.

Поздравления, очаквам продължението!

Радвам се, че ми гостува. Поздрави на прекрасната Тракия от мен! Никъде природата не е толкова красива като нашата.

И при теб е хубаво - светло и жизнерадостно :) Пак заповядай!
Прегръдки от Жълто море! :)

Благодаря за похвалата.
За съжаление, няма как да дам линк към Фейсбук, защото той не се отваря тук, в Китай. Както и много други сайтове. Нали разбираш - цензура... Добавих това извинение към постинга.
Скоро продължавам, наминавай :)
Пънлайски поздрави! :)

оттук обаче се стига до там, така че имаш гласа ми.

Стопли ми сърцето.
И на мен не ми харесва този начин на гласуване - чрез Фейса, затруднява хората, но - така са го измислили...
Хубаво е човек да има приятели :)

Чудесен постинг, както винаги!
Гласувах с удоволствие!
Благодаря ти за топлите думи в коментара към "Торбата с лоши емоции на Нури". Той изчезна след като натиснах "одобрение", но ще отговоря все пак!
Успех, Натали!

За приятелството!
Успех и на теб! Хубава и топла есен ти желая! :)
И да се обадиш за премиерата на книгата!