Това е моята изненада за вас, приятели!
Виждате корицата на предстоящата ми книга "Лицата на Филипините". Акварелът "Филипинският танц банга" е нарисуван, разбира се, от Еми, моята прекрасна дъщеря. Благодаря ѝ от сърце за подаръка!
Очаквайте скоро и самата книга :)

Ще пътуваме заедно из далечната островна страна, ще ви заведа в многомилионната Манила, в джунглата - дома на аета, ще се изкачим на Кордилера и на върха на вулкана Пинатубо! Ще ви запозная с някои от моите приятелки в Субик и с тайните на филипинската душа. Ще има и снимки, разбира се, както и преди - в "Светлина от Изтока" - разкази за Китай. До скоро!

Издателство Ерове Вчера в 14:43 ·

Последните дни работим усилено по корицата на "Лицата на Филипините" 😊 Акварелът е на Емилия Бояджиева-Пеева, а фотографията на Minko Minev. Оттук нещата в свои ръце поемат Kontur Creative, които не се съмняваме, че ще се справят отлично с всичко останало. За нас остана скоро да разкажем повече за авторката и съдържанието на книгата

Наталия Бояджиева, писателски блог            ФИЛИПИНИТЕ 40 June 23, 2017 Natalia BoiadzhievaEdit

 

                                      ОЧИ  В  ЛИЛАВО

 

    Понякога най-голямото предателство прилича на преданост.

    Готова съм да се уча от всички и от всекиго като откривам у тях онова, което на мен ми липсва. Често обаче тяхната истина не съвпада с моята.

    Конфликтът духовно – бездуховно е нерешим в тази общност. Сблъсках се с грубата, биологична и неограничавана от нравствени принципи сила. Но не си позволих удобното отчаяние сред меланхолията на вечното лято.

    След тренировка сядахме с Агнес в близкото кафе. Тя е жената, с която бях най-дълго приятелка във Филипините. Лекарка и майка на четири деца – двама сина и две дъщери. Самоуверено тъмно лице (никога не носи чадър да я пази от слънцето), ниско, тренирано във фитнеса тяло, неизменните къси панталони във всички възможни цветове, купени „на сметка“, но толкова безбройни, че сметката отдавна е изгубена… Тениска и маратонки на бос крак. Гладка прическа като шлем върху главата (филипинките, които имат   природно къдрави коси, ги изправят трайно). Младежка усмивка и най-изненадващото – лилави очи, издърпани на бронзовокафявото  ѝ лице. Цветът на очите ѝ беше изненада и за двете ни – не бях виждала лилави очи, освен на Елизабет Тейлър. Цветът им преминава през множество отсенки като коприна, блестяща на слънцето – едновременно сив и млечнолилав на светлина и стоманеновиолетов на сянка. Зависи и от настроението ѝ. По-късно и децата ѝ останали  поразени от откритието – никой дотогава не бил забелязал тяхната изключителност. Тя самата не беше наясно с тази си необикновеност на погледа. Но много по-впечатляващ от очите ѝ  за мен беше силният ѝ характер.

Агнес

    Когато идвате от Олонгапо през Моста към Свободната зона, минавате между Харбър пойнт – най-големият мол в областта – и полукръглото, с остъклена фасада ресторантче “Коколайм“. Към него е прилепено миниатюрно кафе само с две масички вътре и седем – осем отвън на терасата. Това е нашето култово и стратегическо място, където се виждахме всеки ден. Има добър изглед и всички познати, запътили се към „Слимърс“, нямат друг избор, освен да ви помахат, преди да пресекат улицата. Отвъд черната линия, очертана от сянката, тропикът бълваше огън и жупел срещу нас, които обаче перката на вентилатора, включен под навеса,  успяваше донякъде да обезвреди.

    В единадесет „Коколайм“ започваше да се пълни с хора, дошли да обядват вкусно и на добра цена. Скоро вече нямаше места. Успявах понякога и аз да се вредя и да си поръчам любимото лакомство – буко (млад кокосов орех). Барманът одялкваше с привични движения горната половина на черупката, забождаше сламка в мекото бяло месо и ми го подаваше. Местните просто изпиваха сока, но аз си исках и прибори и изрязвах вкусната сочна вътрешност. Когато орехът остарее, бялата част изтънява и остава само сокът. Така и не развих необходимите умения за издялкване на ореха и това уютно местенце стана единственото, където можех да го опитам.

    Там се изливаха и тайните женски трепети на душите ни. Бяхме недосегаеми за тревогите и разправиите на пъплещия наоколо свят. Скрити от жежкия припек под широката козирка, с крака, вдигнати на съседния стол, за да отпочинат в горещината, мислехме, че блаженството ще продължи вечно. Но не ни било писано.

    Разкривахме житейските си радости и проблеми една пред друга с упоението на сродни души.

    – Натали, ти вярваш ли, че има сродни души?

    – Вярвам и имам такава близка душа. Виви от Пънлай. Но човек може да има повече от една духовна сестра – усмихнах се на тревогата в погледа ѝ.

    Връзката със сродна душа не е съвършена, съвършена връзка няма. Това е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейските предизвикателства и трудности. Храня непоколебимата увереност, че никога европейка и филипинка не са успявали да постигнат такова единение и хармония, както ние с Агнес през цялата тази година и половина, седнали  на плетените столове в Коколайм. Спокойната атмосфера, за която душата ми беше петимна, ме обгръщаше с блажен покой, какъвто рядко се намира по тези земи. Постоянното напрежение и състояние на свръхбдителност  да не бъда измамена и ограбена, вгорчаваше дните ми и единствено часовете с моята приятелка ми връщаха доволството и пълнотата от живота.

    Облачен ден, дъждец над Олонгапо и в очите. Агнес често е с дълги ръкави, за да не почернява излишно, а и в двата студени за филипинците месеци – декември и януари, когато температурата пада до 25 – 28 градуса, се мръзне здраво. С очите си видях настръхналата ѝ от студ кожа в един януарски ден. Говорим си за мечтата на дъщеря ѝ Аиса да стане лекар – че не бива да я отлага повече в годините, че да се отказва от мечтата си е признак на застой и неувереност. Аиса е медицинска сестра, има десетгодишна дъщеря и наскоро откри свое кафе – „Куку“, в което работи с радост и с въображение. То бързо се издигна в класацията на най-добрите кафенета в града. Водих и аз свои приятели там, празнувахме рождени дни и мястото стана познато и за малката бяла общност в града. Но мечтата на красивата стопанка на кафето  не ѝ даваше мира. Разказах на Агнес как съм окуражавала моите деца. И промяната настъпи – младата жена, която от десетина години отлагаше кандидатстването, се яви на изпит и беше приета! То беше радост… Тъжен беше само съпругът ѝ – кореецът Ли – заради раздялата, жена му заминаваше да следва в друг град. Но скоро и Ли се премести в Дагупан при нея.

с Агнес в кафе “Куку”

     От време на време ме заливат неприятните вълни на културния шок. Подготвена съм да споделя чуждата гледна точка, но, колкото и да ми е симпатичен този народ, все пак трябва да отдам чест и на истината. Не е работа на журналиста да бъда съдник, а само да покаже истината такава, каквато е. Не съм очаквала, че трябва да обяснявам на моя връстничка, при това високо образована, че четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото. Останах потресена, че човек като  Агнес, в когото дремят изключителни умствени и духовни сили, е чел през целия си живот единствено и само учебници. Нито една художествена книга.

     За мен най-важният аспект на приятелството е духовното свързване на едно по-дълбоко ниво. Винаги съм мислила, че важното е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме. Не можех да остана безразлична към колосалната празнота в живота на приятелката ми. Исках да я науча на магията на книгите. Литературата добавя още живот към нашия, създава вкус, прави ни богати, без книга светът е нощ  – това са идеите, които упорито внушавах на филипинската лекарка. В мен се надигнаха поколенията българи, отдали живота си на книжовността. Разбунтува се и журналистът, и учителят по литература. „Пропилян живот“ – помислих си тъжно.

    –  Какво учихте по литература? – попитах я гневно.

    –  Нищо, учихме английски в тези часове…

    Колко практично! И колко жестоко…

    Втурнахме се към Националната книжарница в Харбър пойнт, където бяха изложени добри образци от световната класика. Купих настървено и веднага подарих на смаяната Агнес „Портретът на Дориан Грей“ и „Джейн Еър“ с поръката първо да ги прочете, а след това да търси в интернет екранните им превъплъщения (професионален навик – така заръчвам и на учениците си). Книгите са на английски, единствено „Малкият принц“ беше преведена на тагалог, но бъдещата читателка отказа категорично да приеме книга на родния си език, никога не е чела нещо на филипински. Както изглежда, местните хора са прекопирали неподходящ чужд модел и са загубили оригинала – себе си. „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ е заглавието на книга, представена на годишната конференция на филипинските писатели, проведена в хотела ни. Книгата беше поставена на почетно място като знакова творба. Заглавието ѝ говори достатъчно.

    Липсата на интерес към книгите не е личен недостатък на Агнес. В течение на векове белите господари на островите по всякакъв начин са се стараели да притъпят любознателността на туземците. Западът е проявявал любопитство към другите цивилизации най-често от стремеж към икономическа експанзия. Често ги е унищожавал с презрение. Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, но никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в престижните „бели“ училища, където са приемани само най-богатите Други.

    Още като дете преживях приказната пълнота на приятелството между хора от различни раси чрез романите на Карл Май. По-късно животът ми в Пънлай потвърди реалността на това вълшебство. Но Китай и Филипините са две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение. От една невъзможна за прескачане стена. Втурнах се жадно към такова приятелство и в южноазиатската страна, но се блъснах в думата „раса“ и ме нарани нейното острие – дума, която не ми беше минавала през ума дотогава. Тази  бариера обаче беше трън в очите на Агнес. Тя чувстваше, без да мисли за това, че моето желание е да я доближа до бялата култура и интуитивно се противопостави на това. След като прочете двете европейски книги и поговорихме за тях, аз бях безкрайно щастлива, но усетих, че това само засили нейната вродена за австронезийците подозрителност към белите. Изненадващо за мен, а за нея съвсем логично, тя ми зададе уточняващия въпрос:

    - Как мислиш, Натали, хората от коя раса пишат най-добре?

    Стъписах се и се смутих от приготвената ми клопка, но отговорих честно, че в университета сме изучавали само европейска и северноамериканска литература. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното. Белите вървят по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми цели. Те представляват друг свят, в който няма такава реалност, която цветнокожите да приемат за реалност… Ето, и книгите, оставени в някои ресторанти в нещо като импровизирани библиотеки, са на американци. Ако оставиш книга, можеш да вземеш друга за вкъщи. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да я учуди, тъй като всичките им действия бяха изненадващи.   Моят аргумент, че в Олонгапо има също малка обществена библиотека, в която съм влизала, срещна рязка съпротива: „Никога не бих взела книга от библиотека!“ и „Няма и да си купя книга!“.

    Подарих още няколко добри книги на децата на Агнес и на две от внучките ѝ, но моят просветителски опит претърпя драматичен крах. Не можеш да изискваш от хората да са това, което ти се иска. Можеш да се опитваш, да се заблуждаваш и да се надяваш, но те винаги ще са такива, каквито са. Не можеш да накараш някой да помни, да копнее и да му липсват същите неща, които липсват и на теб.

    Ум, характер, душа – едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща. Тибетците казват: „Бъди отворен за обмяна, но не изпускай от ръцете си своите ценности“.

    Няма как да наблюдаваш хората съвсем отчуждено – като в аквариум или под микроскоп. Ако искаш да ги опознаеш, трябва да се смесиш с тях. Това и направих – с всички рискове. В малкото общество в „Слимърс“ се озовах  в съвсем друга действителност – враждебна и неразбираща моите представи за честност и благородство. Моят стремеж към справедливост  остана непонятен за останалите, а моята безкористност се възприе като наивност, граничеща с глупостта. За мен най-важният компас в живота е моралният.  Следваше ме смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност, смях на хора, които не признават нито учтивост, нито достойнство или чест. Моето равнодушие им действаше объркващо и разстройващо. Настроенията срещу белите жени сред няколкото филипинки са ожесточени по някакъв безцелен, дребнав и незрял начин. Често се чувствах като в детска градина. Никой няма смелост да се опълчи срещу мен сам, но в група им идва сила…

    Тук стойността на човека се определя от парите му, а не от качествата му. Хората не променят поведението си, освен ако това не е от значение за тях. В тази среда цари интригантството, а не желанието да се получат повече знания. Невидимите дворци на царството на любовта са непостижим лукс за тях. Никоя омраза не е тъй непримирима, както завистта. И никое зло не може да стане добро от това, че мнозинството го приема.

    Видях рак, който вървеше напред. Сред себеподобните си той се считаше за глупак.  Накрая и Агнес не издържа на огнения поток на омразата, който се вихреше няколко месеца в спортния клуб и който отнесе и нея.  Готовността, с която опитната лекарка избягваше да защити някое нравствено съображение само и само да не се опълчва срещу своите, да спазва по-съществените за нея и първобитни правила, ми помогна постепенно да стигна до действителното ѝ лице и нейните скрити мотиви. Това се оказа едновременно натоварващо и облекчаващо – както се чувства човек, стигнал най-после до истината. Едно приятелство, започнало така красиво, потъна в руини…

    Понякога възторгът ми е в излишък и придавам на приятелите си несъществуващи достойнства, издигам ги на пиедестал и после им се сърдя, че не стоят горе върху него. Странна и идеалистична нагласа. Потресаващата илюзия, че мислим с новата ми приятелка по еднакъв начин за света, ми даде добър урок. Жените рядко грешат в своите преценки една за друга, но – ето, този път сгреших. Повярвах, че знам по-добре какво е най-добро за хората около мен, докато се почувствах използвана като пищов на изпит.

    Когато напълно се доверяваш на друг човек, има два възможни резултата: приятел за цял живот или урок за цял живот. И двата са ценни. А най-важното си остава, както винаги, неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах. Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, научих много.

    За радост, от Филипините ми останаха и три  приятелки завинаги – Линда, Джаки  и Ан.

Линда (вляво) и Джаки

 

Ан

Наталия  БОЯДЖИЕВА

	Моля, активирайте заглавието, за да се отвори блогът с целия текст.

ФИЛИПИНИТЕ 39 April 25, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ЗА  ОСТРОВИТЕ  И  ПРИЯТЕЛСТВОТО

(втора част)

    – Казвам се Кими Тамура – Тамура Кими, и съм наполовина японка. Дядо ми е японец.

    – Значи си четвърт японка – поправих дребната жена със стегнато момчешко тяло. Лицето ѝ наподобяваше японско, но тук всеки прилича на някаква нация и не е някакво изключение.

    Запознахме се във фитнеса и Кими веднага си предложи услугите да ме закара до някъде, тъй като аз нямах кола. Исках да отида до Стария пазар на Олонгапо, който е и най-големият. За мен транспортът не е проблем, такситата са евтини, а и обичам да вървя пеша. Но с компания е по-весело.

    Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока необходимост да чувстваме, че принадлежим към някаква общност.

    Няма случайни срещи, както няма и случайни раздели. Просто хората, с които сме се разделили, са извършили своята мисия – в моя случай ме научиха на търпение и на изострена наблюдателност. Филипинско приятелство – има ли го… Отношенията между жените в това малко бойно общество са твърде заплетени и сложни, но ще опитам да внеса ред, за да дам посока на разказа.

    И така, всеки ден след тренировката, в близкото  кафе Кими ми предлагаше настойчиво да ме закара докъдето искам. Най-често пазарувах и се прибирах в хотела.

    По-късно новоизпечената ми приятелка ме покани в дома си на кафе, а след няколко дни ме запозна и с японската си „втора майка“ Мако сан. Госпожа Мако е пенсионерка и, подобно на американските си връстници, е решила да се засели във Филипините за вечни времена – на по-топло и евтино място. Живее под наем в малка къща в Свободната зона.

    И с нея находчивата филипинка се запознава случайно – в една сауна; и нея разхожда с колата си. Мако сан не знае английски и наистина се нуждае от помощ в самотния си живот.

    Едва по-късно си дадох сметка, че някои от най-автентично изглеждащите хора са само много добри актьори, специализирали се в сменянето на маски, костюми и влизането в различни роли. Ролята за пред японката е на мила и грижовна дъщеря, въпреки че възрастната жена има и син, и дъщеря, която работи като стюардеса и често навестява майка си. С неподозирана ярост Кими се нахвърля върху „лошата“ дъщеря, когато ми разказва за нея. Със силата на капката се стараеше  с все сили да отчужди майката от детето ѝ и да заеме неговото място. Стигна се до там, че един ден заминаха двете за Манила, където с привична и оттренирана пресметливост Кими завежда старата жена в японското посолство и ѝ помага да прехвърли имота си в родината на единствения си внук (дете на сина ѝ) и така да лиши дъщеря си от наследство. Разбира се, за услугата ѝ е заплатено добре.

    По време на нашите срещи новата ми приятелка възхваляваше собствената си доброта и приноса си в живота на старата жена. Тя не бързаше за никъде, планът ѝ беше дългосрочен. „Не обичам филипинките – казваше ми тя доверително като си мислеше, че така ще ме предразположи. – И в мен тече филипинска кръв, но не харесвам за приятелки филипинските жени.“ Истината беше, че тя нямаше никакви приятелки. Още не бях свикнала с двойнствената ѝ природа.

    Кими не прави благодеяния безплатно, аз също ѝ заплащах всяка услуга – с пари или с продукти по време на покупки… Тя често идваше да плува в хотелския басейн безплатно – като моя гостенка. Но всичко това ѝ беше недостатъчно,за да бъде пълно отмъщението ѝ над бялата жена, нейна вечна конкурентка през целия ѝ съзнателен живот.

    Сега осъзнавам колко болезнено ѝ е действал видът ми и появата ми в спортния клуб  – като червено на бик. Тя бързо се съюзи с няколко противнички на бялата раса с водачка Йоли- дребна и пълна, с отблъскващо лице на лъв жена. Особено тежко преживяха първото място, което спечелих на тримесечното спортно състезание „Предизвикателство“, увенчано и с чанта като награда. Наказанието, което измислиха за мен, беше да говорят на висок глас и на непонятния за мен тагалог обиди срещу мен по време на тренировки. Сред тази малка група имате чувството, че не сте за този свят, че сте попаднали тук по погрешка, че е трябвало да живеете в друга епоха или дори на някоя друга планета. Втрещявам се като малко дете, когато видя стена срещу себе си и неуважение. Надничах през различни гледни точки към заобикалящите ме филипинки на средна възраст, опитвах се да виждам техния свят и проблемите в него от възможно най-много ъгли. Но останахме чужди… Накрая разбрах – те не можеха да ми простят, че съм се родила под по-щастлива звезда – родила съм се бяла. С какво съм заслужила това  – местните жени цял живот се мажат с избелваща козметика, без никакъв резултат, а на мен бялата кожа ми е подарък свише… Черна несправедливост.

    Няма зли хора, има само нещастни. Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

    Не можеш да контролираш лоялността на хората. Няма значение колко си добър към тях, това не означава, че те ще ти отвърнат със същото… Няма значение и колко са важни за теб, не означава, че ще те оценят по същия начин. Понякога хората, на които държиш, се превръщат в хора, на които най-малко можеш да се довериш.

    – Познавам добре филипинците, работил съм с тях дълги години – опита се да изостри моята бдителност и да ме предпази от грешки и разочарования Стани. – Не сме в Китай, съвсем различни са хората тук; не можеш да станеш приятел с тях. С лекота ще те предадат, ще ти забият нож в гърба, без да им мигне окото; не им се доверявай, няма да помогне твоята добронамереност.

    Не само доброжелателността ми, но и вроденият ми оптимизъм, вяра в хората и усет да ги разпознавам – винаги са ми помагали. Досега. Няма как да се сравняват два народа и с надежда да се пренася едната народопсихология върху другата. Няма да се припокрият.

    Искаш да изследваш чужди култури. Ами изследвай. Кой е обещавал, че навсякъде ще е красиво като в Китай, където не срещна врагове, а само сродни души и приятели… Човекът се опознава при общуване, конят – в път – казват китайците. А пътешествията учат повече, отколкото всичко останало. Понякога един ден на ново място дава повече, отколкото няколко години вкъщи. Пренебрегнах съвета на Стани, имах вече светлото приятелство на Полин и си мислех, че ще срещна и други хора като нея. Но сгреших.

    Традиции, историческа памет, морални ценности или липсата им у белите господари, които стават техни духовни ориентири – такива са наслагванията в простодушните сърца на поколения туземци. Испанският период си има и черно, и бяло, и много помежду. Вероятно от тогава пиной (както сами се наричат филипинците) свикват, че обещанията са празна дума – дават се само за да те зарадват и веднага се забравят, особено ако нямат изгода от тях.  Постепенно, но трайно,  деформираният морал на колонизатора се прегръща от безкнижните филипинци; за пълзящата подмяна на психокултурния код на нацията  пише с гняв и огорчение и техният национален герой Хосе Ризал. Много предвидливо последните американски завоеватели изгарят книжнината, написана на испански, изключват религията от училищната програма и така оставят без духовен коректив местните, които трябва да им работят, без да си задават въпроси. И така – цял век! Добавяме и още четири испански века робия преди това в опит да открием причините за тоталното ни разминаване, за необуздаността и варварството на палещите острови на слънцето.

 

    Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Сглобих постепенно несретния живот на Кими от уж случайно изтървани от нея фрази. Подсъзнателно тя е искала да разбера мотивите за предателството ѝ и да не я съдя много строго… Израснала е в мизерия, заобиколена от престъпност. Не е можела да се храни по три пъте на ден и си е обещала, че един ден, когато има деца, те няма да са лишени от нищо. Този ден настъпва твърде бързо, както е обичайно по тези земи – едва тийнейджърка, тя става майка на дъщеря и син. Никога не се е омъжвала. Бащата на децата ѝ е алкохолик и наркоман, биел я и тя избягала от него с децата им, още бебета. От тогава – повече от двадесет години, не е чувала и не иска да чуе нищо за него; не знае дали е жив.

    Кими се е научила, че единственият начин да оцелее е като се възползва от слабостите на другите. Прегърнала неморалността, тя извлича полза от нея. Никога не се е изправяла пред извисяващото чувство – едновременно на гордост и смирение – каквито са нашите усещания пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата. Състрадание, сърдечност,  достойнство, гордост и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“, са неща, напълно непознати за нея; те няма да нахранят децата ѝ. Оскърбяващото поведение и недостойните черти на жената са вероятно непреднамерени – професията ѝ зад граница на компаньонка е оставила завинаги своя отпечатък върху нея.

    Тя заминава отначало за Сингапур като оставя децата си на брат си да ги гледа. И той си има  деца, но те живеят надалеч, в друг град със своята майка и не са виждали баща си от години. Вуйчото приема племенниците си като свои деца и ги отглежда. Кими им изпраща пари от чужбина и живее с мечтата те поне да бъдат щастливи. Годините минават, децата растат, а на майка им вече ѝ е време да се оттегли от професията. Дълго е събирала пари за дебюта на Никол – пищно филипинско тържество по случай осемнадесет годишнината на момичето – да бъде разкошен, да е като другите…

децата на Кими

вляво е вуйчото в ролята на баща на Никол

приятелките на дебютантката

Никол с братовчед си

    Тогава заминава за Япония, предвидливо научава езика, но и това не ѝ помага особено; там конкуренцията е голяма: „В Япония предпочитаха рускините – не че бяха по-добри от нас, а само заради бялата им кожа… Сега  японското посолство отказва да ми издаде повече виза за страната, попаднала съм явно в някакъв черен списък“ – разказва с огорчение мургавата жена. Потръпнах – Линда и аз съставляваме цялото женско бяло население на стотина километра наоколо. Дълго отглежданата и затаявана злоба, завист и гняв ще се стоварят върху моята нищо неподозираща бедна глава. Бели мъже – пенсионирани американци –  има с хиляди и те са добре дошли, но бели жени – какво ще правят тук!

    И тя се зае постепенно да приведе плана си в действие. Около месец се вживя в ролята на приятелка, каквато никога не бе имала и се хареса в ролята на актриса – след поканата ѝ у тях на кафе започна да ми носи по малко храна в кутия ( гладното ѝ детство крещеше, че това е най-прекият път към сърцето на другия. Носеше храница и на момичетата от рецепцията, но те останаха равнодушни), развеждаше ме с колата си… Скоро се самозабрави в играта си. Дори веднъж отидохме до Ангелес, където живее дъщеря ѝ с двете си деца, но без съпруг. Никол живее в една къща с вуйчо си – човекът, който е отгледал нея и брат ѝ. Американецът, от когото са децата, я е изоставил и си е намерил друго момиче… И всички приемат това за обичайно.

    Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато са мили. Особено когато са мили.

    Ударът беше кратък и неособено болезнен, защото го бях предвидила вече. Всъщност не беше един целенасочен удар, а няколко знака на пренебрежение и опити за унижение. Не се отзовах на поканата за рождения ѝ ден и на следващия ден ѝ обясних спокойно и твърдо, че не искам да я виждам. Така и стана – повече не я видях, за голямо мое облекчение. Спря да идва на фитнеса. По-късно и аз се преместих в нов.

    Не правя компромис с ценностите си, затова и понесох леко неодобрението и злобата на малката група бездуховни жени. Бързо открих какво се крие под преувеличената нежност и неопределена загриженост, хубавичка и повърхностна.  Дълбоко в душата на Кими е припламнало може би моментно желание да си има приятелка, както е виждала да става по филмите, но то бе пометено от неистовата ѝ жажда за мъст. Забелязах  постоянната ѝ борба между това, което е, и това, което би искала да бъде. Тя се е вживяла в измисления от нея почтен живот с японския ѝ спонсор Тамура, когото нарича съпруг  и много иска да вярва в него. Има само два страха – някоя по-хитра от нея и млада съперница да не ѝ го отмъкне и да не би тя самата да напълнее с килограм – два и той  да я изостави… Присвоила си беше и фамилията му, без да има право на това. Както и останалите пенсионери от богати страни, Тамура беше пристигнал тук за по-евтин живот и имаше нужда от местна жена за домашна помощница. И той, както и останалите заможни старци са наясно, че ще издържат не само жената, но и децата, и внуците ѝ. Такава е сделката, и двете страни са доволни.

    Прекалената толерантност, хубавите спомени от Китай и романтичният отказ да правя разлика между хората (всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта) ме подведоха този път. Бях доверчива към хора, които не познавам и на които отказвах да видя сенчестата страна. Но тъмните аспекти на живота не изчезват просто защото ги игнорираме; в действителност само се влошават и задълбочават. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесла добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене е ужасно наивна, както се убедих бързо. И все пак запознанството ми с Кими със сигурност е трябвало да се случи;  то ми даде една друга перспектива. Всяко преживяване е урок. Както е посъветвал бащата на Скот Фицжералд сина си: „Почувстваш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“ Така е – имала съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължена да дам твърде много. „Даром получихте, даром давайте“ – са думи на Исус.

    Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим кои от тях да са до нас, а без кои да продължим напред. Ако трябва да бъдат в живота ни – те ще ни настигнат.

 

    Винаги има период на притеснение и екзалтация, когато  заминаваш в чужбина за дълго време. Самолетът отдавна се е приземил в Манила, но когато си зад граница, дълго не се приземяваш наистина. И две години не са достатъчни, за да разбереш напълно местната култура. Но това е богат опит, изпълнен с върхове и разочарования, натрупан опит за цял живот. И се връщаш у дома горд, че си се справил с това изпитание докрай.

 

	Наталия Бояджиева, писателски блог Филипините 38 Приятели, за да прочетете целия текст, моля, цъкнете на заглавието "Филипините 38" и ще се отвори моят блог. March 21, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit   ЗА ОСТРОВИТЕ И ПРИЯТЕЛСТВОТО И човешкият живот като природата се развива на цикли. За някакъв миг моят и нейният път се сляха. Видях Линда още първия път, когато влязох във фитнеса „Slimmers world” („Светът на по-стройните“). Светлото ѝ лице, оградено с ореол от чисто бяла коса контрастираше на кафевите лица наоколо. Зарадвах се, когато я видях и се насочих към нея, но тя бързо се обърна странично към мен. Така и не се запознахме. Минаха няколко месеца, виждахме се всеки ден по време на заниманията с инструктор – зумба, йога, латино танци, кикбокс… Но никога не се заговорихме. Беше ми странно, защото виждах, че е общителна, вечно усмихната, смееше се с глас на някои забавни моменти. Имаше вид на човек, доволен от живота, спокоен, уверен в себе си и хармоничен. Много по-късно се вгледах в ясносините ѝ очи, обградени от бръчиците на смеха, които светеха сред целогодишния ѝ златист загар и прозрях тайната ѝ – срещайки се с много хора, дълбоко в себе си тя е самотна на този слънчев остров. Вечният оптимист, добряк и в същото време борец, тя обича живота, приключенията и се радва на всеки миг, прекаран с приятели. Но в тази страна Линда  приятели няма. Не би могло да бъде другояче – изкуствено приповдигнатият интерес към бялата жена прикрива неуспешно нездравата мисъл какво може да се измъкне от нея и никак не предразполага към приятелство. Чувства се добре навсякъде и лесно се адаптира, но ако имаше избор, би се върнала у дома в Денвър. За съжаление, и избор няма – съпругът ѝ Лари никога не би се върнал в Щатите. Няма обяснение за неговата непреклонност – дори Линда тъне в догадки за причината. И за двамата това е втори брак; неговият син живее с жена си в Америка, но не идва никога да посети баща си. Така моята приятелка живее разкъсвана между копнежа по дома и тропическия живот с Лари в далечната земя. Линда и Лари Сега съжалявам, че чаках толкова дълго да я поканя на кафе. Оказа се интересен и много духовен човек, в разговора ме изпълни позабравена пълнота и спокойствието, че ще бъда разбрана. Толкова уютно е да сме с някой, който мисли като нас, който разбира идеите ни и споделя нашата гледна точка за света… И колко рядко може да се изпита това удоволствие – да водиш смислен разговор за значими и запленяващи неща. Американската ми приятелка не  беше пътувала никъде из страната, а така копнее за нови впечатления. Не би могла да тръгне сама, Лари отказва да напусне удобствата си в хотела, а няма на кого друг да се довери. Същото беше и с мен; Стани е на работа и няма как да пътуваме заедно. От тогава двете бяхме в постоянно трескаво обмисляне на следващия маршрут. В края на първата година във Филипините вече ме е обзела носталгия и копнеж по зимата. Привиждат ми се снежни преспи, дори суровият вятър свири за мен романтично. Същото усещане се повтаря, когато в България настъпи есента, а най-нежният сезон – пролетта – тук съвпада с най-свирепата жега – април и май. Следват пет месеца воден свят. Но мина времето на внезапните вихрушки и дъждовни бури, вече може да се пътува в кратките седмици до невъзможната жега. Затова избрахме с Линда ноември за нашето ново приключение. Първо я заведох на Гранде Айлънд (Големият остров всъщност не е чак толкова голям, но е живописен и пълен с история. Гледан отгоре, прилича на гигантска манта). Намира се в залива Субик, на стотина километра северозападно  от Манила. Гранде Айлънд  и Чикита (вляво) Бях ходила там вече веднъж с Агнес преди година. За нея обаче това не беше никакво приключение, а просто излет до един от хилядите острови на родината ѝ. На всеки пътят носи нещо различно. Тя не сподели моя възторг от непознатото,  просто легна на пластмасовия шезлонг под палмата и заспа. Нощните дежурства в болницата бяха съсипали съня ѝ, а след тях тя неизменно идваше и на фитнес, вместо да се наспи у дома. Упорита е, няма да се откаже. пътувахме с малкото корабче вдясно е брегът, който оставихме Филипинската ми приятелка работи като лекарка в малка болница за бърза помощ в едно село от градски тип. Ходих ѝ на гости в болницата – тя е на един етаж – с приемен кабинет, микроскопична стая за почивка на дежурния лекар и няколко стаи за лежащо болни. Докторът е винаги сам на смяна, с една сестра; решенията и отговорността са изцяло негови. Понякога Агнес ми показва покъртителни снимки на тежки случаи, които е направила с телефона си, за да сподели трудностите си с мен. За мен тя е герой, всеки ден е на фронта. минаваме покрай корейската корабостроителница Ханджин хребетите на Замбалес двете с Агнес на корабчето. Жълтите ленти се дават с билетите, за да се открояват туристите на острова. пред нас е северният бряг на Гранде Айлънд И така новоизпеченият Робинзон потегли на самотна обиколка да изследва острова. За змии не мислих и те не ми се обадиха. Късметът на новака… Не че няма – наблюдавали са ме отстрани на пътечката, препичайки се мързеливо на слънце. По-късно научих, че противозмийски серум на острова няма, а и в болниците в Олонгапо също – всеки сам да се пази. Поплувах в басейна – дори обичайни занимания придобиват за мен романтичен ореол, когато си съвсем сам. Въздухът бе напоен с уханието на непознати цветя, а в бляскавия зной на тропическото слънце островът спеше. Ние бяхме единствените му посетители. Навсякъде цареше запустение. Живо беше само растителното море на задушаващата джунгла. Времето сякаш бе подменено – същи Джурасик парк… диви банани неузряла папая В пустеещите острови има нещо страховито и в същото време магнетично,  необяснимо привлекателно… Защо рушащата се красота ни привлича толкова силно? Вероятно защото дава храна за въображението. Влязох в едната от двете изоставени постройки, издигнати една срещу друга през тясна алея с шахматно разположени черни и бели плочи. Не се чудих дълго на какво се дължи нейната магия – ето залата на втория етаж е била бална, тук се е танцувало, ехтял е смях, хората са разговаряли и са се сближавали или смразявали под вечно топлото нощно небе… Пред погледа ми оживя картината на потъналия „Титаник“, където балната зала с ръждясали парапети, обвити с водорасли, възвръщаше блясъка си с превъртяното  назад време, когато гордият кораб – хубавец е поел на първия си и последен рейс. Размисли, вълнения, човешки драми – всичко е преживяно тук, както и в отсрещната сграда, която е бивша  военна болница. Качих се на покрива ѝ по пожарната стълба, вече доста изгнила и опасна на места. сградата с балната зала към втория етаж някогашна бална зала Покривът всъщност представлява обширна тераса с полуразрушени каменни перила и е най-хубавото нещо в цялата лечебница. Гледката е позакрита от вековни дървета, но между клоните на едно от тях прозира лазурното и гладко като огледало море – не си го представям по време на буря. А от тук прелитат не само бури , но и жестоки тайфуни. старата болница терасата на покрива В средата на своеобразния площад над стрехите  се мъдреше бар – за разтуха на болните войници. Минах и по коридорите покрай празните стаи – тръпки ме побиха, колко ли призраци  на млади мъже, оставили живота си в горещата земя, витаят наоколо… Всъщност околността беше изпълнена с духове от миналото – още със слизането си на брега двете с Агнес бяхме откарани с туристическо влакче на обиколка из останките на Форт Уинт. Укреплението носи името на бригадния генерал Теодор Уинт, служил в американската армия по време на Гражданската война и войната с Испания, и е част от пристанищната отбрана на заливите Субик и Манилски, изградена от филипинския отдел на Министерството на отбраната на САЩ през 1907 година. На площ от сто акра, колкото е островът, са били разположени пет батареи с  дванадесет оръдия, осем минохвъргачки и огромни гаубици. Крепостта е играла важна роля и по време на Втората световна война за защитата на столицата. След края на войната е станала място за почивка на американските военнослужещи и техните семейства. Олонгапо се превръща от испанска в американска военноморска база. След поражението си в Испано – американската война от 1898 година Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверинитета на Съединените щати. Филипинците са се вдигнали на кървава революция срещу Испания още две години по-рано и не са искали отново да станат нечия колония. През февруари 1899 започват неравни боеве между американската армия и филипинските сили. „Не ме е страх и винаги съм готов да изпълня дълга си, но бих искал някой да ми каже за какво се бием“ – думи на Артър Викърс – сержант в Първи полк на Небраска. „В Калукан са живели 17 хиляди души. Когато нашият Канзаски полк премина през него, не остана жив нито един. Останаха да стърчат само стените на голямата църква. В село Майпайа, където нашата първа битка започна през нощта, е имало пет хиляди жители. Камък върху камък не остана… Трудно можете да си представите тази ужасна сцена на запустение. Войната е по-лоша и от ада.“ – капитан Елиът от Канзаския полк. Много американски офицери са участвали и в избиването на индианците и прилагат и към филипинците известния злокобен девиз: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец.“ Войната завършва на 4 юли 1902, ясно е в чия полза. Още век колониално робство за островитяните. оръдието е на повече от век Сред зеленото прикритие на гъстака днес се е спотаило дългото дуло на едно –единствено брегово оръдие, до което ни заведе водачът. Само него не са си прибрали американците на тръгване през 1993-а. Като всяко внушително оръжие предизвиква тръпки по гърба, едновременно страх и мрачна възхита от мощта му. Островът се е разтърсвал из основи при всеки грохотен изстрел. Филипинецът убедено потвърди, че призраците са се заселили наоколо и понякога си правят шеги с туристите като оставят бледи петна по снимките им… стълбите са от испанско време подстъпите към крепостта нашият гид Ендрю твърди, че баща му е американец Гидът Ендрю ни закара и до укреплението, където е била монтирана артилерията. Влязохме  в укритията за войниците, а  по стените още личат  надписи от различни времена; „Огън! Още един!“ – дива радост или просто задоволство от добре свършената работа… Американци и японци са се биели за вече поробената филипинска земя… триколка за туристи любопитен е, дойде да се запознаем Продължаваме с откритата триколка към източния бряг; там нахвърляните скали му придават строго величие. Вляво е брегът на Замбалес, следваме бреговата ивица и погледът ни се спира на корейската корабостроителница „Ханджин“ – четвърта по големина в света, която дава хляб и на множество местни работници. Прекосяваме залива Субик и вдясно се открояват крановете на контейнерния терминал, един товарен кораб бавно го наближава.  Още по-натам следва Камаян с неговия Океанариум, където ходихме по суша със Стани. Гледката е по домашному позната, но далечна. островен следобед източният бряг островчето Чикита Много по-наблизо е островчето Чикита (малка – на испански). Ендрю важно обяснява, че по време на отлив може да се върви дотам по пясъчна коса, но не съветва туристите да го правят, защото на тази шепа земя е пълно със змии… Случихме прилив, иначе като нищо щях да отида да проверя думите на гида, не че не му вярвам.  Във всички творения на природата има нещо за възхищение, тя не върши нищо безполезно. местна лодка с балансьори Обиколихме целия Гранде Айлънд и се върнахме пак на северния плаж, бившия военен кей, откъдето тръгнахме. басейнът След като поплувах в топлата, сгряна от слънцето вода на басейна, се върнах на плажа при Агнес. Тя се бе събудила и дори бе издирила един сервитьор в пустата околност. Видях, че наблизо има ресторант, но не вярвах да заработи само заради нас двете. Приятна изненада – поръчката пристига направо на пясъка. Хапнахме печена риба, зеленчуци и неизменния ориз под шарената сянка. Пълно спокойствие и тишина, идилия, жив човек не се вижда. Вече е време за морето, успокоиха ни, че наоколо акулите ядат само риба, нищо по-едро… сервитьорът обядът ни е типично филипински Гмурках се и плувах с часове, без да усетя, че гърбът ми е изгорял съвсем… По средата на деня не можеш да стоиш на слънце безнаказано дори и през ноември – ще ти смъкне кожата…  Агнес  вървеше из водата и събираше интересни миди и счупени корали, изхвърлени от вълните. бързо пада здрач черните силуети на палмите Най-сетне слънцето реши да се премести малко по на запад, а вече знаех, че много скоро ще настъпи нощта. Корабчето ни очакваше  на кея.

Наталия Бояджиева, писателски блог   ФИЛИПИНИТЕ 37 February 20, 2017 

П И Н А Т У Б О

(втора част)

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

към върха зеленото и водата са  повече

    Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

и едно кученце пое с нас нагоре

колко окриляващо!

Ной

заветната табела “Добре дошли!”

    Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

езерото в кратера

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

Паоло

    Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

ниското мангово дърво

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

    В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

    – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

    По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

    Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

стените на калдерата

и друг водач се спуска надолу

аета също бързат да се приберат

    Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

облаци над Бялата пустиня

    Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

железни соли са позлатили  рекичката

всички се изнасят

    Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухат е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

Полин

    Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

улеи в снагата на вулканичните хълмове

реката вече буйства

издигаме се нагоре

дървета, застинали завинаги в лахара

наближаваме

    Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, когато излизаме  на платото и попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

горе е рай

    Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

църквата в Тарукан

здравният център, дар от “Добри хора”

училището “Емилия”

    Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

Тарукан

селото на аета

    Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

по улиците на селото

уютно – екзотично

    Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

    Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

    Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

    „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.
Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

    Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

блажена баня за карабао

    Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

    Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

    Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

    Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

    Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

    И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

    Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

     Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.

  February 18, 2017 

ПИНАТУБО

(първа част)

    – Татко, слушай! Изкачих се на един вулкан! Влязох в кратера! А там едно езеро – красиво като сън… Поисках да плувам в това езеро…

    – А не, недей! – инстинктивно ме прекъсва баща ми.

    – Не ме пуснаха – успокоявам го. – Водата му била вредна за човешката кожа…

    Звучи просто – „изкачих се“, а всъщност си беше приключение. Целта ми беше мечтана и магична – Пинатубо! За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест. Осъзнах реално риска, когато в подножието на вулкана, където спряхме да платим такса и да наемем джип, трябваше и да подпиша декларация, че на своя глава тръгвам към върха. Никой не поема отговорност за вироглавите туристи.

    Имам приятели, на които напълно се доверявам, с които се смея и плача, пътувам и се уча. Нещо много ценно в тях е смесицата от чувствителност и индивидуалност. Те са част от духовното ми семейство. Семейство не е задължително винаги да са хората, с които имаш кръвна връзка. Това са хората в живота ти, които те искат в техния. Тези, които биха направили всичко, за да те видят усмихнат и тези, които те обичат.

    – Искаш да отидеш на Пинатубо? – погледът на спокойните, сериозни и открити очи на Полин се спира върху лицето ми. Една такава кротка и добра Полин. – Далеч е, пътува се дълго, но ще отидем, щом искаш. И ние не сме ходили, ще бъде интересно.

    Интересно беше, нещо повече –  мистично. Но не толкова просто, колкото звучеше, казано от нея в обичайния ѝ лаконичен стил.

    Тръгнахме в четири сутринта и зората ни завари на път. Краят на април е, най-горещото време на годината. В жаркия пояс на Земята няма пролет, няма обновление. Само в колата днес  е хладно.

карабао в оризовите ниви

    В ширналата се до хоризонта равнина реките текат бавно, изливат се, сякаш земята е наклонена. А отвъд този тих слънчев край , на фона на безоблачното небе, отвъд зелените квадрати на оризищата с проблясваща сред тях вода и лениви карабао в нея, отвъд вълнообразните очертания на джунглата, в далечината изпъкна една синя печална планина с рядко правилна конусовидна форма с изрязан връх като място на изваден зъб. Смътна и замъглена под небето като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Такъв беше първият изглед от това странно място. Самата му невъзмутимост представлява заплаха.

Пинатубо

вулканичната пепел е спряла живота, където е паднала

    По междуселския път на места е насипана оронена царевица да съхне; тя блести в златно на слънцето. Полето е обрасло с висока пожълтяла трева, прегоряла и повехнала от продължилата половин година суша. Иззад гъстия шумак на джунглата  надничат стари бамбукови колиби, а често покрай пътя се носят  вълма бял дим. Паоло, като по-словоохотлив, заобяснява, докато шофира:

    – Хората горят сухи клони и прегорялата трева. Знам, че не е добре да се пали огън на полето, но ако селяните не направят това, слънцето и адската жега ще лумнат пожар, а той е страшен…

селска къща

    Безчетните острови образуват дълга брегова ивица, където живее по-голямата част от населението. Реките, езерата и равнините също осигуряват прехраната на много селища и земеделие, особено за най-важната храна – ориза. От друга страна водният път улеснява транспорта от стари времена. Планините и джунглата традиционно служат за изолация и защита на различни етнически племена – от миниатюрните горски къщички на ловците аета до усамотените ифугао в техните планински крепости – от хиляди години издълбани в склоновете оризови тераси. Островите са нанизани през Тихоокеанския  огнен пръстен, затова има активни вулкани и чести земетресения.

краят на сухия период е

    Но аета сега са по-уязвими от всякога. Една тъжна комбинация от природни бедствия, нарастващата бедност на съседните равнинни райони и правителствената апатия ги сварва неподготвени да се справят с реалностите на съвременния живот. Те имат малко понятие от неща като пари, лична собственост или държавно право. Техните вождове и старейшини водят нескончаеми дела с държавата и са успели да си върнат малка част от бащините земи – така земята около връх Пинатубо отново е тяхна.

    Често забравяме, че сме гости на тази планета. Много ни е грижа за застрашените от изчезване животни, включваме ги в „Червената книга“, правим кампании в тяхна защита… А за застрашените от изчезване хора защо ли никой не говори…

прилича на сняг, но е пепел

    Минават часове, откакто сме напуснали Субик. От Санта Хулиана колата свърна в един страничен път с цвят на сини сливи  и ние залъкатушихме нагоре по стръмното.

касата е отвън, под навеса

бъгита за любителите на самостоятелни разходки

    Наближаваме. Спираме на пропусквателен пост, където трябва да наемем високопроходим джип, обикновена кола не може да прекоси Каменната пустиня. След  десет сутринта не допускат туристи, защото няма да успеят да се върнат до стъмване. Попълваме и декларация за доброволно и на наша отговорност изкачване на върха и влизане в кратера на дремещ вулкан. Оставяме и телефона на наш близък – за всеки случай.  За миг ми се мярна сянката на мисълта за опасност, но това само разпали жаждата ми да опитам и това приключение. (Ако нещо те плаши, направи го! – смята Овенът). Купихме си и храна от една колиба – ориз и по парче печена риба (по-късно, когато стигнахме върха, реших, че това е най-вкусната храна, която съм яла някога). Поговорих си и с местно момиче на име Принцеса, качихме се после в джипа заедно с нашия достолепен водач на име Ной и един шофьор и потеглихме.

нашата тойота – всъдеход

Принцес, на тринадесет години

    От тук нататък път няма. Стръмни каменни грамади ни обграждат от всички страни. Пространството пред нас стана още по-неприветливо и пусто. Острите очертания на суровата каменна пустош бяха смекчени донякъде от младите дървета, прорасли по склоновете от двете ѝ страни. Плодородната област остана долу зад нас, а заедно с нея – и съвременният свят. Вместо него виждаш пред себе си предисторията – как се е формирала Земята. Необятно, пустинно и загадъчно място. Безбрежна, осеяна с камъни пустиня, която се разстила еднообразно до самия хоризонт. Колкото повече стои човек тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази пустош. Безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Бяла пустиня е неофициалното название, което дават филипинците на тази местност. А някога джунглата е разстилала пред погледа чудното си плодородие, от векове – допреди Пинатубо да се разгневи…

в Бялата пустиня

дори и карабао тук са призрачнобели

хълмовете са като отрязани

    Единственото разнообразие днес  е шумен поток, който струи бързо надолу и чиито води пресичаме на няколко пъти като джипът се накланя с муцуната напред  рязко и отвесно, аха да се преобърне. Ние с Полин изпищяваме от ужас, а мъжете стоически понасят несгодите… Пространството с рев се разделя, а шофьорът, сграбчил кормилото, се мъчи да преведе успешно колата през неспирния напор на горещия въздух и пороя от чакъл. Луцифер е роден в такава жега и в такава пустош.

през реката

    Ной не е от разговорливите, само веднъж посочи през прозореца нагоре към платото – там живеят аета. Подскочих от вълнение и го накарах да обещае, че на връщане ще се отбием в селото им.

тази гледка се точи с километри

    Сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на страшното бедствие. Но това усетихме най-вече, когато слязохме от джипа след около час пътуване. Стигнахме до място, където и наследената от американската армия военна кола не можеше да премине, нататък само пеша. Щом стъпих на размекнатия от горещината пясък и погледът ми се зарея над напечения камънак, се почувствах като гълтач на огън – въздухът прогаря дробовете при вдишване.

    – Да вървим – подканих приятелите си, – защото то иде подире ни – имах предвид слънцето.

    То явно ме чу и се пообиди, както стана ясно по-късно. Небето е прозрачно светло и горещо, невъзмутимо сухо и синьо. Пълно затишие. Само белият шум на течащата вода ми помага да прочистя ума си. А някъде горе в кратера се спотайва  езерото – студеносин скъпоценен камък сред сгорещената земя. Вулканично езеро – една от най-екзотичните гледки в света. Където има вода, е бухнала богата и пищна растителност – на високото.

срязаната част от хълмовете е мъртва; животът  е отвъд

    Огромни каменни блокове и остри скали стърчат от негостоприемните ѝ сипеи – суров и безутешен пейзаж, по библейски пуста земя. Светът сякаш отново ще се роди. Дали няма  да мярна някъде Адам и Ева, хванати за ръка… В този хаос обаче има и някаква симетрия.

разноцветни камъни – играчки за великани

далеч напред се синее калдерата на Пинатубо

    Вулканите в Югоизточна Азия са и най-мощните в света. Пинатубо е активен стратовулкан, чието изригване идва след  635 години летаргия и предизвиква най- бурния вулканичен катаклизъм през двадесети век. Пренесох се във времето на 15 юни 1991 година, в два следобед, не толкова отдавна.  Докато аз съм водела за ръка наскоро проходилия ми син във Варна, тук горящият кратер е бълвал потоци лава и е хвърлял на шеметна височина късове скали. Течен огън е падал на ослепителни водопади. Величествена, но жестока и опасна гледка. Изригващата горяща лава покрива планинските склонове с течен огнен килим, димящият ѝ гребен се вижда отдалеч. Бликат с трясък снопове ослепителна светлина. В пламтящия въздух жегата трепти като над пещ.

преснех изригването на Пинатубо в музея в Ангелес

    Серия от експлозии. Силно сгъстена и отприщена енергия…Като разбрал за илюминациите, тропическият тайфун Юния се довлякъл и се включил към кулминационната фаза, за да допълни и утежни ефекта. Изсипаният проливен дъжд образува лахар (смъртоносна гъста и лепкава кална река, която се движи с шеметна скорост и помита всичко по пътя си), по чието русло вървим сега. Гигантски чадър, гъба, облак. Земетресение. Чадърът започва от шестотин километра в диаметър и достига 1200 километра в диаметър, а стълбът е висок шестдесет километра.  Тогава се образува и кратерът с диаметър три километра, а върхът е отрязан  със сто и петдесет метра.

    Източните ветрове са издухвали облака, чието основно тяло е дълго единадесет хиляди километра, на запад. След осем дни той достига Централна Африка, а цялата Земя обикаля за двадесет и два дни. Озоновата дупка над Южното полукъло се увеличава до безпрецендентен размер, а глобалната температура рязко пада с около половин градус в продължение на две години. Повече от месец Пинатубо изхвърля пепел, но главното огнено представление продължава до 23 часа на петнадесети  юни. Моите млади приятели не са били родени тогава, но други познати очевидци са ми разказвали за разрушителната стихия и за последвалото дълго изриване на пепелта, покрила къщите. Населението е било евакуирано, но въпреки това седемстотин аета  са били погребани под калните лахари заедно с горите, добитъка и домовете на сто хиляди души.

по пътя към върха

    Връщам се постепенно в днешния ден – в същата тази Бяла пустиня съм, сред белезникави пясъци и нажежени камъни, като че още неизстинали от онзи ужасен ден. На места сред сипеите стърчат овъглени стволове на дървета, пометени от лавата и лахара и неизгорели напълно. Само отстрани има зеленина, иначе всичко е гладък, безжизнен камънак. Като някакъв непринадлежащ вече към Земята отвъден свят, в който никога няма да се зароди отново живот. Пътят води нагоре, но така постепенно, че почти не се усеща наклонът.  Признавам, че тласкана от нетърпеливо любопитство, крачех неотлъчно зад водача, който се движи равномерно и без следа от умора, и рядко се обръщах назад. Понякога спирах, за да снимам и да пия вода и тогава хвърлях поглед към Полин и Паоло, които виждах надалеч като две смалени фигури. Спирах Ной да ги изчакаме под някой навес. Почивахме и – отново на път, на път! Изнемогваме от жегата. Пътуването е трудно, ето защо обожавам да пътувам.

сюрреалистичен пейзаж

    Високо нагоре се издигат замъглените синкави очертания на върха, а отляво и отдясно се мяркат както лесове, така и напълно плешиви склонове.  Вървим по грубо напластения пясъчник на дъното на каньона, тук – там прекъсван от натрошен камънак и шисти,  и виждаме няколко хлапета аета, играят си сред камъните като ги редят във вид на крепости, това е тяхното природно лего. Къпали са се в потока, косите им са още мокри. Приветливо се усмихват, говорят ми нещо, снимам се с тях. Тук е техният дом – сред този декор за фантастични филми,  тук растат. По-късно ще вляза и в тяхното село.

Ной води, натоварен с багажа на Полин

деца аета в тяхното царство

Малкият принц в своя замък

техният конструктор е природата

ФИЛИПИНИТЕ 35 January 24, 2017

АНГОНО

    От този чуден ден съм запазила още един спомен – Ангоно.

     Днес светът е ослепителен. Всеки пласт светлина има цвят. Слънцето – самият огън, вече разпален, пулсира, трепти и вибрира. Маранята размива очертанията на къщите. Влагата сякаш е проникнала в кръвта ми и монотонно пулсира във вените заедно с мириса на океанския бриз. Земята е покрита с лято през цялото време. Ако можеше, и колата би избърсала потта си.

    Потегляме покрай морето на изток от Манила – към Ангоно, да почувстваме пречистващата сила на природата и да видим прочутите петроглифи, издълбани в скалите през късния неолит.

 

входът на полското консулство в Манила

 

полското консулство

последната калеса, която видях в Манила

    Зад нас остава потният гигант – азиатският мегаполис. Казвам на Полин и Паоло, че не си вземам  сбогом с него, а само довиждане, останаха още  много места за следващия път… Те се усмихват, и тримата се надяваме  да има следващ път.

тропически цветя

    Скоро поемаме по стръмен черен път нагоре в планината. Изпитвам усещането, че пътувам по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Ивицата синьо небе е така засенчена от двойната дантела на зеленината, че до нас достига само разсеяна, мътна светлина. Склоновете се спускат тъй замайващо стръмно, че ако ги гледаш по-продължително, непременно ще ти се завие свят. Сред хаоса от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури най-сетне от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас просната цяла Манила. В един момент синята мъгла се разнесе и градът се провидя.

в далечината е богатият град

    В  ниското са се разстлали в безбрежната шир милионите колиби на градската беднота – гледка с притегателно – отблъскваща сила. Всичко е относително – ако искаш да изследваш други общества, трябва да се освободиш от западната представа, нещо, което трудно ми се удава понякога. Далеч до хоризонта, полускрит от маранята, се плиска заливът Лагуна. Морето всъщност е животът за повечето местни. А вдясно се мержелее линията на небостъргачите. Панорамата е необятна. Кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова местните вярват повече на въображението си и на вътрешния си глас, отколкото на очите.  Очите заблуждават за разстоянията, за истинските очертания на предметите, за всичко. Част от отсрещния бряг се губи в мъглата и се слива с водата като мираж. Хоризонтът се превръща в сива пелена, сякаш гледаме към него с насълзени очи.

бедните предградия

след наводнение

    Преминаваме над река, а по двата ѝ бряга са нахвърляни същите невзрачни къщурки. Покрай една от тях са струпани коли една върху друга , метнати там от придошлата  стихия. Във въздуха витае обезпокоителното съществуване на съвършено нормалното и даже баналното редом с екзотичното и странното. Отдясно остава чистият и остър силует на бялата църква „Иглешия ни Кристо“ – християнска секта, възникнала във Филипините през 1914 с основател Феликс Манало; днес е третото вероизповедание след Римокатолическата религия и исляма. По време на американското колониално управление протестантски мисионери въвеждат алтернативи на католицизма и подкопават неговото влияние.

църква “Иглешия ни Кристо”

    Следобед очертанията на планината са станали по-ясни, величествени и стръмни. Попадаме  сред обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, разделени от дълбоки каньони и стръмни урви. Сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. Завладяващо е уединението на непроходимите каменни гиганти; почуда, преклонение и възхита изпитвам пред силата на природата.  Непозната растителност, непознати звуци в огромната предвечна тропическа планина.

Ангоно, община Бинангонан, петроглифите

    Излизаме на широка като пасище поляна, където Паоло спира колата и слизаме; няма други коли.  Минаваме покрай табелата „Ангоно, община Бинангонан, Петроглифите“ и мимоходом отбелязвам забраните, които се изброяват по-надолу: да се пазят животните и растенията, и без вандализъм… Купувам билети и един младеж с полицейска униформа тръгва с нас да ни придружи до музея. Първо минаваме през  тунел, прокопан от ифугао специално за туристите. От другата му страна пред очите ми се разстилат нови масиви – можех да огледам склоновете далеч навътре. Спомням си страстта на китайците да изкачват планини по време на празници или като на поклонение – защото от там светът се вижда отвисоко! Имат право – духът си почива.

всеки изход е вход за някъде другаде

Паоло и момчето от охраната

отвъд тунела

    Вървим по пътечка сред пищящите цикади.  Адската горещина се беше смилила малко горе на височината.  Тук листата никога не падат. Или поне не видимо. Впрочем понякога до дънера на някоя палма виждам полегнало огромно изсъхнало листо, като скелет на кит. А от върха вече наднича нежнозелено младото листо. Така палмата расте.

    Когато виждате само на няколко крачки, слухът ви долавя шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ви, толкова повече се изострят останалите. Сред клонака се стрелкаха палави сенки, ловки като вятър, смесваха се със светлините и листата…

    Бях прочела предварително, че в Ангоно се намира пещера със скални рисунки от преди 30 хиляди години. Представих си нашата Магура – пещера на петнадесет милиона години, с огромни зали и безброй галерии и със следи от човешко присъствие от преди 12 хиляди години – останки от жилища, огнища, оръдия от камък, кости, метал и керамика. Долната земя от приказките, разпалвала човешкото въображение през вековете. И най-интересното – около седемстотин  скални рисунки на ловни и ритуални сцени на поне седем хиляди години. Най-голямото находище на праисторическа наскална живопис в Европа.

съдове от династията Мин, намерени в околността

    Първо пътя ни пресече малък музей със стъклени стени, в който бяха събрани артефакти от различни епохи, намерени в околността – работни инструменти и съдове, правени в Китай; кости от праисторически животни – вкаменени останки от гигантски земни костенурки, бивни и кътници от стрегодонт, фосили на папрати…

вкаменени останки от гигантска земна костенурка

и досега не се разгадани тези паметни знаци

    Преди 1,7 милиона години климатът на островите е бил субтропичен и умерен; доста по-хладен от сегашния. Записващият човек снима старателно експонатите и жадно се заоглежда за входа на пещера. Уредникът хвана трескавия ми поглед  и поясни смутено:

    – Няма пещера, всички нея търсят. Само тази каменна стена отсреща с издълбани рисунки по нея. Елате да ви я покажа.

зад оградата е стената с рисунките

скалата отблизо

    Не стана ясно кой и защо е въвел в заблуда жадните за приключения туристи. Аз се разочаровах, но Паоло просто потъна в отчаяние и само повтаряше с тих глас, отправен повече към собствената му замислена душа: – Аз пък очаквах да има пещера!

    В този момент той беше много далеч от bahala – типично филипинско  отношение към живота, което позволява той да се изживее максимално, без да се тревожат за проблемите, тъй като животът е кратък. Означава още упование на вярата като начин за справяне с предизвикателствата и трудностите – “Осланям се на волята Божия”. “Bahala na” трудно се разбира от хора, които никога не са били във Филипините или не са канени в дома на филипинско семейство. Може да се сравни с ” Hakuna matata”, което на суахили означава “нямай грижи”, “освободи се от всякаква тревога” – израз, популяризиран от филма “Цар Лъв”.

    Остана утехата, че се наслаждаваме на грандиозната, несравнима панорама и на интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните пиной (както филипинците наричат сами себе си)… Във всеки случай мястото тук наистина бе за властелини, чиито тронове досягат облаците. Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето.

    Но петроглифи всъщност имаше. Скалата не се виждаше отдалеч, закриваше я вечнозелената, макар и поизбледняла в края на сухия период  растителност. Наближваме по витата пътека и излизаме на тясна площадка. – Ето, тук е – сочи ни водачът. Взираме се и различаваме рисунките – издълбани във варовиковата  скала картини, оставени от древни племена, 127 човешки и животински стилизирани фигури. Те са символични и са свързани с лечение и магия. Включени са в Световния списък на скално изкуство на ЮНЕСКО. Сега се оказа, че не са от тридесет хиляди, а само от пет  хиляди години, но какво значение има… Странните неразгадани символи са оставени от изчезнали цивилизации. Впечатляваща е уникалната по рода си колекция от тайнствени знаци. От тези незапомнени времена до днес обаче някои рисунки са повредени следствие ерозията или вандализъм.

    Плиткият скален заслон от вулканичен туф  е широк 63 метра и е висок пет метра. Той е украсен с каменни резби на хора, жаби и гущери – най-старото произведение на изкуството в страната. Поради сложността им се предполага, че не са създадени само от един човек. Открити са през 1965 от Карлос Франциско и негови приятели по време на тяхно пътуване из планината. Това не са най-старите човешки следи – на остров Палаван, в пещерите Табон са намерени човешки кости на 50 хиляди години… Да, тази част на света е населена твърде отдавна…

още скални рисунки

стълбите водят към платото

ясно личи посланието на предците

    Когато говорихме с моите ученици за началото на изобразителното изкуство, ги попитах защо един от прачовеците в първобитното племе вместо да си почива в пещерата след тежък лов или да си говори с другите, взема въглен в ръка и започва да рисува по стените това, което му се е случило през деня. Юношите помълчаха и едно момиче отговори: – Защото той не може да не рисува.

    Ето това „не може да не рисува“ е движило и ръката с длетото по скалния заслон. Опитвам се да си представя човека, тази божествена искрица живот, изправена пред бялата скала, как оставя послание за хората през всички времена след отрязъка, който е отреден на него. В този момент той се е чувствал свободен и истински, преживял е нещо дълбоко и не може да му устои, чувства се длъжен да го преведе на езика на изкуството. Как ли са изглеждали – едри и сурови или по-скоро дребни, жилави и енергични, ако съдим по коренното население аета. Хомо сапиенс е живял тук още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните аета или аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Откъде са пристигнали първите папуаси и защо толкова се отличават от останалите филипинци… Дали са палили огън по начина, който Симсон ми показа в джунглата; какво още е занимавало умовете им, освен оцеляването…

фигури

петроглифи

древната скала

навесът

    Гидът ме събуди от размисъла ми, като  посочи дългата люспеста кожа на змия, която висеше и се полюшваше току над главите ни. „Опасна, силно отровна змия“ – поясни с усмивка той. Филипинците винаги се усмихват, когато предизвикат у вас почуда или уплаха. Усмивката им също е и защитна реакция, в случай че се разгневите на казаното от тях (от белите те винаги очакват да се държат неочаквано).

виждате ли змийската кожа?

ето я…

    Нямаше други посетители в този час и аз попитах Полин:

    – Приятелите ти идвали ли са тук? – Вероятно в гласа ми е прозвучала малко повече самоувереност, отколкото ми се искаше, но чувствителната девойка веднага я долови и ми отговори простичко:

   – Те не се интересуват от това.

    Съвсем очевидно е, помислих си с укор, съзнанието ни е ограничено, затова не можем да възприемаме всичко, което е около нас, а само това, което ни интересува. Всички сме свързани като едно човешко семейство. Никой не е по-добър от другия – просто сме на различни етапи от животите си и се справяме с тях по най-добрия начин, който познаваме.

терасите спират ерозията

    Обърнах се отново към великолепните гледки, които се разстилаха пред очите ми и които ме очароваха. Още не съм навикнала с картините в тази част на Филипините, с  величествената и чудна природа и нейната дивота. Не мога да ѝ се нагледам.

заливът Лагуна

    Времето, прекарано в друга страна, променя човека – неговите възгледи, начина, по който гледа на света и хората. Многообразието е основната характеристика на вселената. В нея има множество индивидуални битиета, всяко свободно и с автономна човешка воля. Човек не може да живее в друг свят, без да е направил преоценка на своя собствен. Променя се вашата перспектива. Започвате да оценявате всичко, с което разполагате. Не бива да приемате живота си за даденост, а да му се радвате, тъй като милиони хора по целия свят живеят много по-бедно и тъжно.

отвисоко

панорама

    Тръгваме бавно обратно, спираме често, за да правя снимки. Крачим съвсем сами под небето. Единственият ни спътник бе лекият планински ветрец, тихият му звук се носеше като въздишка – есенна  и самотна – през океана от прегоряла трева (разбира се, тук есен няма, но все пак тревата е пожълтяла; в края на сухия сезон сме). Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към безбрежната шир.

в сухия сезон сме

    Хубаво е. Истинско. Неделята си отива, изпратена от въодушевление и ентусиазъм.

    Ако наистина добрият пътешественик няма предвиден план и не възнамерява да пристигне, както казва Лао Дзъ, то аз определено съм от добрите…

по пътя

в ниското е Параняке

    За да излезем на магистралата за Субик, минаваме през Параняке – една от общините, които изграждат Метро Манила и мястото, където е домът, в който гостувах. Името му вероятно идва от следната случка. Когато испанците завладели страната, двама войници от господарите се качили в един файтон, за да ги закара донякъде. Щом стигнали до мястото, единият казал: „Para aqui, para aqui!” (спри тук, спри тук!). Но кочияшът не знаел испански и продължил да кара, а войникът повторил заповедта си. Файтонджията разказвал по-късно това на съгражданите си и всички се смели на непонятните думи, повтаряни от испанците. И така останало името Параняке. Основан е през 1580 година. Поради близостта си до морето паранякци търгуват с китайци, японци, индонезийци, индийци и малайци. Традиционният поминък включва добив на сол, риболов, отглеждане на ориз и обущарство (по-точно чехларство).

    За мен остана като символ на приятелския дом. При всеки приятел имам по още един дом.

Наталия БОЯДЖИЕВА

   Приятели, получих покана от Регионалната библиотека - Варна за среща - разговор с
читатели по повод китайските ми разкази "Светлина от Изтока".
   С радост ви каня да посрещнем заедно Китайската Нова година на Петела на 27 януари от 17 часа в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека. Адресът е: ул. "Ген. Паренсов" 3 на Червения площад.
  
   Ще пием чай по традиция, ще гледаме и обсъждаме снимки от книгата на голям екран, ще се радвам да ми споделите впечатленията си от "Светлина от Изтока".

   Очаквам ви! До скоро!


  Варна си е Варна! Никакъв мраз и лед не може да спре хората, жадни да научат нещо ново. Отдел "Изкуство" се оказа тесен да побере гостите, дошли да се докоснат до Изтока. Благодаря ви от сърце!
Благодаря и на Регионална библиотека "Пенчо Славейков" за топлия прием.
 Посрещнахме заедно Пролетния фестивал или Лунната Нова година, както я наричат китайците. Светлина от Изтока заля отдел "Изкуство". Два часа и половина се носихме на китайската вълна на среща с Годината на огнения петел. Върнах се отново в далечната и вече толкова близка страна. Сърцето ми е пълно.

Наталия Бояджиева, писателски блог ФИЛИПИНИТЕ 34 January 5, 2017 Natalia Boiadzhieva

ПРАЗНУВАНЕТО

    Пътешествието си струва всеки миг и всяка стъпка от него. Нашите най-щастливи мигове като пътуващи и пишещи хора са, когато се натъкнем на нещо неочаквано, докато търсим нещо друго.

    След обилната и вкусна вечеря дойде ред на изненадата, и тя беше пълна с радост. И във великденската нощ стават чудеса.  Целият свят е пълен с тях, но ние сме им дотолкова свикнали, че ги приемаме за нещо обичайно. Едно такова чудо в тази знойна нощ за мен беше Православната църква , единствена в Манила, близо до дома на Полин в Параняке.

    Носехме се по тъмните улици, когато  Паоло плавно забави и отби встрани. Тук е! Изведнъж сърцето ми подскочи в гърлото. Православна църква насред Манила! Сякаш родината ми помаха от нея. Изпитах някакъв чуден подем на духа, необикновен възторг. Най-важното си остава, както винаги , неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето.

входът на православния храм

    Израснала съм в центъра на Варна, срещу Полиграфията и пътят ми всеки ден минаваше покрай Катедралата. Но внушителната варненска Катедрала никога не е предизвиквала такова трепетно вълнение в душата ми, както скромният православен храм „Благовещение“ в столицата на Филипините в жежката тропическа нощ. Не съм от религиозно семейство, бяха години на атеизъм. В моето детство не се ходеше на църква дори за сватби и погребения. Миризмата на свещите и кандилата ми е била непозната. Може би и затова толкова се впечатлявам, когато ме облъхва църковната хладина, чувам стъпките, които отекват под високия купол и погледът ми се спира на лицата с израз на дълбоко, сериозно вълнение.

наричат я “катедрала”, може би защото е единствена в Манила

    – Magandang gabi! (Добър вечер!) – поздравявам стройния филипински свещеник.

    – Kumusta! (Здравейте!) – отговаря ми той и гостоприемно ме кани да се включа в празника. Купувам свещи за трима ни и сядаме с Полин и Паоло с лице към олтара. Ето тук се чувствам у дома си. По някакъв странен начин, който не исках да анализирам, се почувствах едновременно гостенка и домакиня на великденската православна служба. В мен се обадиха гласовете на прародителите ми, живели от векове с православието.

олтарът, пристигнал от Гърция

    От всички посоки сред виолетовия мрак на тропическата нощ прииждат християни за пасхалната света литургия; едно семейство с малки деца има  европейски черти. Заслушвам се – говорят на руски. Паоло седна по-удобно на стола с доволното изражение на човек, който след третия звънец в театъра с нетърпение очаква започването на някоя интересна пиеса. Кръстът е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Отецът ме погледна с дружелюбно любопитство, беше от словоохотливите и веднага поведохме разговор. Църквата „Благовещение“ принадлежи към Вселенската (Константинополска) Патриаршия, енория на православната митрополия на Хонг Конг и Югоизточна Азия, която е основана от Светия синод през 1996. През същата година е построен и храмът; той е осветен през 2000 година от Негово Светейшество  патриарх Вартоломей Първи и е първият православен храм в Югоизточна Азия, осветен от Вселенския патриарх.  Архитектурата е във византийски стил, а вътрешното обзавеждане, олтарът и  иконите са изпратени от Гърция. Православието е пристигнало тук благодарение на гръцки граждани, които са дошли по тези земи по бизнес дела още преди Втората световна война. Но местните хора са се присъединили основно през 1994 година.

    Общо три са храмовете на православието във Филипините. Вторият е в малкия град Лос Банос в община Лагуна, а третият  се намира на отдалечения остров Масбате. Три красиви църкви са построени благодарение на щедрата подкрепа на православието от много страни ( в света триста милиона души изповядват тази вяра).

    Поседяхме в домашния за мен уют на нашата вяра, насладих се на тържествената служба, въпреки че не разбирах думите на отеца. Още си пазя недогорялата свещ от празника в „Благовещение“. Но не исках да пропусна рядката възможност да сравня в една и съща нощ как посрещат Възкресението на Спасителя и католическите християни в Азия.

    Препускаме  отново по пустите улици на великденска Манила, устремили сме се към най-старата филипинска църква – „Свети Агустин“. Няколко пъти през вековете  възстановявана от земетресения, пожари и войни, тя е жилава, устойчива и вечна като самата вяра.

оркестърът пред “Свети Августин”

    Католицизмът е хамелеонът на религиите. Навсякъде, където отива, приема местните традиции и ценности; вероятно това му помага да се закрепи на новото място. Когато говорех по-рано за самобичуването, споменах, че филипинският католицизъм е народен, примесен  до голяма степен с обичаите,  вярванията и световъзприемането  на островитяните. Част от традициите съдържат езически елементи, които са били приспособени към християнството от самия народ; той не желае да къса с наследството от дедите.

пусто е във Великденската нощ в “Свети Августин”

интериор

    Нямаше смирени богомолци  в „Свети Августин“ преди полунощ, бяха на буйните танци. „Гледай, гледай – бутна ме Паоло. – Никога досега не съм виждал такова нещо! Никога…“ Проследих погледа му  и също се смаях – светите отци танцуваха в белите си одежди, изпаднали в блаженство, в някакъв безмълвен възторг и целите сияеха, предвождани от оркестър и няколко буйно танцуващи енориаши. В началото се извисяваше статуя на възкръсналия Исус върху осветена кароца и цялото колоритно  шествие, оградено от шпалир от развеселени зрители, се отправяше на дълга обиколка до Манилската катедрала. Там ще  посрещнат  друга процесия, предвождана от статуя на Светата дева, за да се срещнат майка и син под бамбукова арка, издигната за случая.

празничният танц

великденски танци

пасторите минават през шпалира

възкръсналият Исус

    Млада двойка – мъж, облечен в бяло, и жена в розово – танцуват с две знамена, които символизират борбата между живота и смъртта и триумфа на Божия син над смъртта. Но нямаше вече място, за да се успоредим и да следваме, дори отдалеч, празнуващите. Не ни оставаше друго, освен да се върнем в пустата църква и да приседнем на пейките. Необичайна и неочаквана беше за мен тази празнота точно в нощта на Великден.  Статуята на Божията майка, облечена в кринолин като испанска благородница, беше обърната към нас с лице, покрито с черен жалеен воал.

скърбящата Дева Мария

    Паоло обясни, че когато шествието се завърне отново в храма, ще се състои срещата на скърбящата майка с нейния любим възкръснал син. Едва тогава воалът ще бъде снет от лицето ѝ от едно малко момиченце, облечено като ангел и качено в люлка високо под купола. Люлката се смъква над статуята с помощта на макара, детето дръпва воала, пеейки химн, с който обявява „Христос воскресе!“ и множеството  ликува облекчено. Пуска се да лети и бял гълъб, след което епископът благославя християните. Очите блестят в екстаз, вярващите преживяват катарзис. Церемонията се нарича Salubong.

музикантите

буйно веселие

    В уличния полумрак блещукаха само свещи, мъждукащо сияние, сякаш пречистващо всички, които докосваше, придаващо им призрачен вид… на светци. Горещината се уморяваше малко едва късно през нощта, но каква умора беше това – от 43 градуса слизаше на четиридесет…Наближаваше полунощ, когато отпратих преданите ми приятели  да се прибират след дългия и вълнуващ ден. Моят хотел е до „Свети Августин“, но те трябваше да пътуват поне два часа, докато стигнат до дома си в Параняке, а умората вече се стичаше по лицата им. Неделята ще е последният ми манилски ден и сме планирали планинска екскурзия.

    Мистериите и чудесата трябва да се разкриват малко по малко. Утре.

    Обръщам се и я виждам – надвесила се е над покрива на църквата, аха и ще се плъзне надолу по него. Пълна със сокове от насъбралото се вечно лято, пълна с обещание, че красотата не свършва тази нощ и на това място. Че ме чака и у дома. Луната – един бляскав миг щастие.

     Младият ден, наричан в нашия език Зората, настъпваше. В неделното утро багажът ми е събран, обиколила съм квартала няколко пъти и всеки път виждам различни неща, които се запечатват жадно в паметта ми; очаквам Паоло и Полин да дойдат да ме вземат. Ето ги, влизат във фоайето на хотела. Момичето се усмихва загадъчно, когато я упреквам защо не ми е казала, че предварително е платила престоя ми. Тя е доволна, че е направила добро, без да го огласява, за нея това е толкова просто и естествено. Дълбоките реки текат тихо. Връщам ѝ неволно взетия заем и поемаме към колата. Манилското слънце вече сипе огнена жарава върху главите ни. Дните биха се изнизвали еднообразно за някой, който е роден тук, но аз имам късмет за мен всичко да е ново и непознато, затова и преинтересно. И изведнъж те обзема онова изпълване, онова удоволствие да приемеш неизвестното и то да стане част от теб. Сливаш се с града и започваш да искаш още и още нови преживявания. И няма насищане.

    Паоло и Полин са аристократи на духа. Заобиколени от много низост и нищета, те са успели да запазят душите си чисти и непокътнати. Чувството им за собствено достойнство, стремежът им към всичко светло и хубаво в живота ги отдалечава от собствената им среда. Трудно намират хора, чиято дружба да задоволява жаждата им за чистота и порядъчност. Може би затова така уютно се чувствахме едни с други. За да завърша портрета на девойката, ще добавя топлината, утехата и чувството за истински живот, които тя може да внесе в една скучна стая. Тя се грижеше за мен като за своя собствена сестра, защото не можеше да постъпи другояче.

    Отбихме се набързо в „Свети Августин“; няколко души смирено се молеха в хладината между дебелите стени. Само множеството разтопени разноцветни свещи говореха за снощния празник.

надгробни плочи на пода в църквата

 

Tiendesitas

    Tiendesitas („малки магазинчета“ от испански) е шареното място, където влязохме, за да разгледам и снимам традиционни филипински сувенири. Нещо като безистен с множество малки магазинчета, ресторанти и фризьорски салони за кучета – поради жегата много хора си бяха довели любимците да им намалят козината. Фризьорите бяха с хирургически маски на устата, а стопаните наблюдаваха отвън през витрината… Работа имаше много.

фризьорски салон за кучета

калеси в очакване на клиенти

корабно величие под купола

    Под купола на покрития базар са разпънати пъстри корабни платна, алюзия с испанските галеони, докарали войска за завладяването на Филипинския архипелаг. По-нататък, небрежно нахвърляни без ред ме привлякоха  елегантни дърворезби, инкрустирани с блестящи камъчета и метал, красоти от черупки на стриди капис, религиозни статуи, кукли, картини, чадъри и ветрила, изящни предмети от кокос, бамбук – лампиони, сервизи и часовници, вази, бижута, ритуални предмети не като от рог на изобилието, а като съкровища, натоварени на огромен ветроход, с какъвто нашествениците са откарвали местните богатства в родината си… Друга перспектива се откри пред мен – предмети на лукса и разкоша, измайсторени от сръчните ръце и въображението на островитяните и съвсем „заслужено“ отмъкнати от вековните им господари.

изящна дърворезба

творби на народните занаяти

сувенири

безброй сувенири

пейзаж от филипинско село

гиздила

    Прехласнато ги гледах и снимах като си представях живо преминаването им от ръце в ръце.

    Едвам ме измъкнаха от тази съкровищница, за да се отправим към природата и неподправената ѝ красота. Ангоно.

 

Наталия Бояджиева, писателски блог Филипините 33 November 26, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

    Моловете са бездушни места. А градовете имат душа. Манилската душа е в Интрамурос , продължаваме с Полин и Паоло историческата разходка. Хомо туристикус е миролюбив биологичен вид – всичко ме интересува в една страна, с изключение на едно – моловете. Но мога ли да откажа на младите ми приятели, запленени и горди от молската мощ, обиколка на един от най-големите азиатски молове – Mall of Asia (Молът на Азия)…

    Кратката утринна прохлада се изпари като дим и дрезгаво синьото на небето заблестя ослепително гладко. И този ден жълтото слънце палеше немилостиво. Високата влажност ви кара да се чувствате потопени в лепкав горещ сироп.

    Носим се през огромния, плъзнал край морето столичен град, разделен на множество барангаи – цели градове, където разточителното богатство, покачено високомерно на кокилите на небостъргачите, съседства с жалка нищета. Заедно съжителстват два свята, толкова далеч един от друг,  свързани единствено от нишките на взаимната омраза. Тук почти няма средно съсловие. Луксозни величествени постройки от испанско време заемат центъра, а в останалата част са ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитават пренаселени колиби от картон и ламарина, отвявани при всеки тайфун.

    Докато чакаме на светофар, отнякъде изникват мършави деца, които  понечват да мият прозорците. Неочаквано Паоло почуква силно по вратата и децата се отдръпват; после кимва към тях и започва да говори мрачно, повече на себе си, без да обмисля дълго, както постъпват хората, решени да извършат нещо, от което се страхуват. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл: „Обичам Манила, това е моят роден град. Той е голям и хубав, но в него има и много престъпност. Изглежда така, сякаш тези деца са сами на улицата. Всъщност те работят за някого, някой невидим, който се крие в тъмното, следи ги с поглед и обира припечеленото с труд от тях. Като почуках отвътре по вратата, аз им дадох знак, че съм свой човек, да ме оставят на мира. Каза ми го един познат таксидижия…“ Личеше, че разказът му причинява болка, замълчахме. Бях му благодарна за доверието.

манилски деца

    Скоро младежът ловко се измъкна от интуитивното и в моите очи хаотично улично движение, паркира на четвъртия  етаж на гигантското чудовище и тръгнахме по улиците му. На всеки етаж се простира цял град с алеи, дървета, ресторанти,  магазини (полупразни) и площади, препълнени от блажени тълпи, избягали от адската жега навън. „Молуването“ им е любимо занимание след появата на мегамоловете – феномен, разработен от бизнесмена Хенри Си – китайски филипинец, в началото на 1990. Два от неговите СМ молове са в първата десятка по големина в света.

полицейска проверка на входа на Mall of Asia

    Всички тези молове, въпреки своята исполинщина, са така лишени от дух, както и навсякъде по света, че не могат нито да ми импонират, нито да ме възрадват. В тях няма нищо, което да се стреми към висините, ролята им е да господстват над дълбините. Толкова малко прозорци, липсва всякакво желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. Когато е бил открит през 2006, е бил най-големият мол в страната. От това състезание по грандоманщина, показност и празнота ми става болно. Трябва да търся извора някъде високо в планината, най-често тя пази националния дух,  помислих си и се зарадвах, че за следващия ден сме си наумили да се изкачим до Ангоно.

от терасата на мола

    Всеки ден през мола преминават над двеста хиляди  души.  Повечето посетители са млади, личи, че Филипините са на първо място в света по употреба на таблети и на второ след Индонезия по смартфони. Почти половината от „умните“ телефони са местни марки.

в мола на хладно

    Обядвахме на етажа със закусвалните. Филипинците не си поръчват салати, избират по-засищащи храни. А от терасата се открива пленителна панорама  към Манилския залив.

изглед към Манилския залив

Окото на Манила

момчето вляво е Паоло

    Местната мода е различна от европейските предпочитания, а и размерите са доста по-малки от нашите; ако идвате тук за по-дълго, носете си дрехи за целия престой, все пак сезонът е само един.

танцът на продавачите

    Две места все пак привлякоха вниманието ми – едното е магазин за национално облекло и сувенири, където продавачите танцуват от време на време „филипински“ танци със силно испанско влияние. Дамската носия се нарича „филипиниана“ – дълга памучна рокля с щръкнали над рамото къси ръкави и цветен колан.

филипиниана

баронг тагалог

    „Баронг  тагалог“ е избродираната официална мъжка риза от лека, полупрозрачна материя, която се носи над колана (не запасана). Ежедневната риза е от груб памучен плат и се нарича канга. Тя е стигала под талията, без яка и с отвор в предната част. В зависимост от техния социален ранг и степен на смелост, цветът е бил или  червен – за водачите и смелите мъже, или черен или бял за обикновените граждани. Мъжете са носили и дълги тесни ивици плат през челото и слепоочията – те са спирали потта в горещия климат. Местният плат се тъче от абака (манилски коноп) – растение от семейство бананови, от чиито листа и стъбло се извличат текстилните влакна. От листата на ананаса и бамбука също се получават влакна. Такава е традицията в равнините, не и в планината Кордилера, където мъжката носия е само набедрена препаска.  Никой не купуваше от красивите дрехи, те са много скъпи, очевидно са предвидени като сувенири за чужденците.

ледената пързалка

    Другото интересно място е една огромна ледена пързалка с олимпийски размери 61 на 30 метра, най-голямата в Югоизточна Азия,  по която сред начинаещите гордо се носеха и няколко умели фигуристи. Особено забавен беше един майстор на кънките, който изпълняваше сложни фигури със спокойно – небрежен израз и след някой особено завъртян скок леко кацваше до самата ограда пред нас. Той отнесе искреното ми възхищение и аплодисменти. Признавам – ледът ме изненада и привлече като магнит. Високо ценен и скъп в адската жега, той се радваше на благоговейно внимание сред насъбралата се публика.

учител и ученичка

    Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите скорост. Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и те тръгват пред мен.

    Всеки град живее със собствен ритъм и Манила не прилича на никое друго кътче на света. Той е и модерен метрополис, и пропит с вековна история. Филипинците се движат отмерено, защото няма закъде да бързат. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето. И тази еднаквост, липса на сезони, обновление и развитие ме подтиска. Затова и местните нямат усещане за време – всичко им се слива, утре ще е същото като днес, а вдругиден – пак същото.  Както казват на Изток: „Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра да излее наведнъж градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът“.

Манилският университет

колеж от 1620 година

в Интрамурос

старинна архитектура

    От тук потегляме за Форт Сантяго – могъщия градеж от камък, свойствен на Испанската империя през Средновековието. През 1571 е изглеждал като заграждение от трупи и пръст, а каменното укрепление  е зидано между 1589 и 1592 г. Набезите на пирати – холандски, португалски, китайски и японски – довели до изграждането на крепостта с високи градски стени и ровове. Те следват контурите на Манилския залив и завоите на река Пасиг като покриват площ от 64 хектара. Наричан от крал Филип Втори  „изтъкнат и завинаги лоялен град“, Интрамурос (Между стените) е служел като културен, образователен и търговски център на Испанската империя на Изток. Богатите азиатци са се събирали в Оградения град и са отпътували с галеоните за Акапулко, Мексико. Но стените не обезкуражават европейските амбиции. Малката общност на белите заграбва колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи. Успехът е изглеждал потресаващ, за него е нямало географски граници. Западното общество се е разгръщало като триумф на човешкото могъщество. Европейците гледат на себе си като на носители на висока култура и цивилизация. Аета (автохтонното население) вярват в свръхестествените качества на животните, на небесните тела и на мъртвите си прадеди. За европейците обаче тези вярвания са „езически“. Така те внушават на аета, че завладяването им от белите трябва да коригира тяхната езическа неморалност. Обявяват християнството за единствената религия, която изисква лоялност от всички култури. Те приемат, че Бог е не само техен, но и на всички останали, живеещи на земята. И ето днес филипинците са разделени според вярата си – планинците са си останали езичници, хората от остров Минданао са мюсюлмани, а равнинните филипинци се водят католици и на празници се включват в християнските ритуали.

градската стена

Палатът на губернатора

    Испанско-американската война от 1898 година докарва американците тук. Градът между стените се предава след жестока битка. В огъня на Втората световна война японците окупират Филипините и три години страх и смърт вилнеят в града. След оцеляването от множество земетресения, тайфуни, пожари и войни през вековете, Интрамурос понася смъртен удар, когато американците освобождават страната от японците през 1945. Артилерията прави на прах стените и сградите, хиляди умират по време на осемдневната обсада. Когато всичко свършва, Ограденият град е мъртъв. През 1946 САЩ признават филипинската независимост, но градът дълго не възкръсва за живот. Десетилетия след войната той се е превърнал в огромна пустош, залята от заселници и огласяна от рева на камиони. Едва през 1979 започва възстановяването на града – музей.

входът

готови за обиколката

по алеите

и така обикаляхме

    В Цитаделата,  използвана  последователно от испанци, британци, американци и японци е можело да се проникне само по подвижни мостове, които се вдигали преди полунощ и се спускали на зазоряване (по същия начин, станал вече традиционен, се спират и днес  филипинците на подстъпите – мостове към Свободната зона, в която живея).  Каменен поздрав от стари времена към малкия – голям народ от настоящето, охранявал входа към река Пасиг. Отново крачим по калдъръма на Интрамурос – един от най-добре запазените средновековни градове в света с древни крепостни стени, църкви, училища  и палати отпреди пет века.  Подобна старинна испанска атмосфера ще ви обгърне и във Виган в Северна Кордилера. Вървим по изстрадалата земя и вдишваме история.

в парка на Форт Сантяго

    По пътя се разговорихме с един приветлив художник в неговото ателие, плениха ме картините му с ярки, филипински цветове, разточителни и пищни като разкошния Тропик. Артистът съзидателно е асимилирал чуждото влияние на Изтока и Запада като го е подчинил на местната чувствителност. Интересна е съвременната уникална филипинска култура. Изкуството е за това – да те кара да вярваш; това се случва и с мен.

фигурата на Хосе Ризал

стъпките на Ризал към лобното място

    Днес Форт Сантяго е укрепление с обширен парк с библейска красота. В него се намира и  Музеят на Ризал, последните му стъпки към лобното място, направени от бронз, тъмницата, в която е лежал и заветът му към сънародниците: „Вместо да се амбицираме да сме обикновена провинция, нека се амбицираме да сме нация; да развием независимостта, не колониалния манталитет. Смирението (покорството) не винаги е добродетел, то е престъпление, когато поощрява потисничеството. Няма тирани, където няма роби“. Защо ли народите не могат да достигнат своите герои…

портата към крепостта

водният ров пред стените

гледка от крепостта към река Пасиг

зад моста живее градската беднота

    Обгръщам с поглед светлата пара, потопила небосклона в нежносини акварелни тонове. Океанският вятър обгонва тревите и огъва палмите. Лъчите на залязващото слънце ни карат да присвием очи. Тук рано се стъмва, но нощта ще е дълга – великденска. Наричат я Salubong (среща) – в спокойствието и красотата на тропическата нощ ще се срещнат Богородица и нейният възкръснал син. Край на траура и на изтощителната скръб.

    Ще вечеряме у Полин, а след това – изненадата на вечерта, още не ми я казват. Разстоянията са огромни и се пътува с часове, така че след кратко помотаване в сувенирния магазин потегляме за Параняке, за дома на приятелите. А, както е известно, пътят до дома на приятеля никога не е дълъг.

    Вдясно се издигаха стройните тела на палмите, подобни на мрачни, пронизани от звезди букети, възнасящи и развяващи рошавите си змиевидни корони; вляво през тях от време на време в мрачината проблясваше морето, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само плясъкът на вълните…

    Посреща ни весело кучето Шербет и, кой знае как, се почувствах у дома си. Никога не сме имали куче, не съм свикнала с домашни животни, ако не броим змиите и тарантулите на сина ми. И все пак ме обгърна уютът на място, където ми се радват, където съм желан гост.

в дома на Полин

семейният олтар

    На тържествената вечеря бяха още чичо Джефри и една леля, която не се е омъжвала и винаги е живяла с тях. Работила е като учителка, а сега помага в домакинството. Всички говорят английски като роден, така че можахме да си поприказваме спокойно. Слушах интересни истории и спомени, беше чудна вечер. Нямаше го само най-малкият брат на приятелката ми – Патрик, той живее при майка им. Полин си мечтае и той да заживее с тях, да си бъдат всички заедно, но ще трябва да почака още няколко години…

холът

на Великден в приятелски дом

    Момичетата и леля им се бяха потрудили здраво – масата беше отрупана с всякакви лакомства.  Полин – малко нещо плаха и притеснителна, все гледаше да остане невидима, но топлото ѝ и земно присъствие ме обгръщаше неусетно и ми вдъхваше увереност в тази непозната земя. Докато шеташе в кухнята със сестра си Патриша, аз я загледах почти със страхопочитание, като се мъчех да прозра алхимията на очарованието и на кроткия пламък в очите ѝ. Доброта, грижовност, чувствителност и  човечност – това е Полин. Колко съм щастлива, че има някой, който ме кара с мъка да произнеса думата „сбогом“. Salamat (благодаря), Полин и Паоло!

Наталия БОЯДЖИЕВА

Наталия Бояджиева, писателски блог Филипините 32 November 13, 2016 Natalia Boiadzhieva

КАЗА  МАНИЛА

 

    Не е лесно да пропъди човек тропиците от кръвта си. Когато смятаме, че виждаме околния свят в цялата му реалност, ние грешим. Всеки човек създава емоционален модел на околния свят – това е неговата картина, неговата вселена. Рисувам ви моята.

    Все още сме в Манила на Великден. Предния път ви оставих под осветеното от звезди нощно небе. Отнякъде долетяха птици, които държаха в човките си дълъг тъмен воал, пуснаха го и той се постла с вълнообразни движения над умълчания град. Тропическият мрак е почти лепкав, с усещането за плътно вещество; той се сблъска с горещия въздух и заедно ме обгърнаха…

    Прибрах се  с тях в стаята си в стария хотел с черупчести прозорци, но зашеметена дълго не можах да заспя – от жегата и от виденията… Животът по време на пътешествия – това е мечта в чист вид.

    Докато малките часове на съботата бавно се приближаваха към зората, а с нея и към началото на един нов и интересен ден, аз успях да дремна и да събера сили за още изненади и чудеса. „Стъклените“ стриди  процеждаха толкова светлина, че в стаята да се вижда, без острото заслепение на тропика. Беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло. Изведнъж непривичен звук проряза ухото ми – кукуригане на петел! В центъра на столицата да ме буди петльова песен! Трябва да го издиря този ранобудник… Скочих нетърпеливо,, батерията на апарата е заредена, заприготвях се за излизане. Обличането в тропика трае винаги кратко – едни шорти и една тениска са напълно достатъчни – и вече съм вън. Прелетях вихром покрай ранните кафеджии – хотелски гости, отпуснати лениво край масичките, и закрачих по улицата на пожар. Завивам надясно, водена от пронизителния вик на пасторалните птици и ги виждам – в кафези по една, подредени на тротоара за продан.

малките гладиатори

    Във Филипините националният „спорт“ включва пари, ножове, арена, перушина и много кръв. Става дума за жестоки боеве с петли. Бойците, наричани още „геймкокс“, са птиците, които притежават издръжливост и непетелска сила. Природата ги е надарила с естествена яростна злоба и агресивност, което се използва за оправдание от защитниците на кървавия спорт – петлите бездруго се мразят един друг, а състезанията са само начин да дадат израз на природните си инстинкти…

    Боят с петли се нарича „сабонг“, когато е законен, а „тупада“, ако е незаконен, скрито от властите. И в двата случая има съдия, чиято присъда е окончателна. В  Манила се провежда шампионат два пъти годишно. Много страстни почитатели на този спорт идват от САЩ, където той е позволен в три щата. Особено популярен е в цяла Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка и Близкият изток. В европейските страни са забранени, но не и тук – на филипинските острови. Само преди два месеца в Ню Йорк се е състоял най-големият шампионат, по време на който са конфискувани три хиляди птици и са арестувани седемдесет души. Петльовото дерби е най-древният „спорт“ със зрители – датира от преди шест хиляди години, от Персия, а по тези земи е документирано още по времето на Магелан.

    Към лявото краче на малките гладиатори  се прикрепва гривна с извит остър шип, а понякога – и на двете, за повече емоции. „Тук сме бедни и търсим зрелище за забавление – обяснява един от мургавите продавачи. – Много хора си отглеждат пилета за боя до двегодишна възраст. Участието им обикновено е само веднъж, победеният състезател отива в тенджерата.  Толкова е популярен сабонг, че дори местните телевизии снимат битките.“

    Тръгнах си  бавно обратно към хотела, където трябваше да чакам моите млади приятели. Мислех си за боевете с щурци, забранени в Китай и тъкмо  за това толкова разпространени. Испанците използват и днес бикове, за да проливат кръв на арената (и човешка кръв); другаде гледат  как се бият кучета. Човешката кръвожадност е безкрайна… Мъжете се тълпят. Алчни за зрелища очи…

    За да се разтуша, тръгнах да пообиколя вътрешния двор (патио) на старата Каза Манила.

    Паоло бе напълно изтощен след цял ден шофиране от Свободната зона Субик до столицата и сред това напълно интуитивно манилско движение, където ловкост, опит и съобразителност са задължителни качества. Той имаше нужда да си почине и аз не ги чаках по-рано от единадесет, както и стана. Така че имах време да разгледам патиото – това е не просто двор, а истински лабиринт от стълби, тераси, потайни зали, ниши, арки, проходи  и коридори, и навсякъде – разкоша на нацъфтелите тропически храсти – цели водопади. Привидният хаос би объркал нежелания гост, а за домакините предлага прелестни местенца за усамотяване. Дворът не може да се обхване с един поглед – той е раздробен на десетки мозаечни късчета, изпълнени с финес, изненади и жизнерадост. Като че ли за да допълнят древната красота, из  патиото позираха двойки в техния сватбен ден; с радост се съгласяваха да ги снимам.

най-щастливият ѝ ден

шаферка

сияйна младост

младо семейство

последен грим

 

загуанът

    „Загуан“ е арабската дума за коридор – през него са минавали каретите, наричани тук „калеса“. Загуанът и патиото са покрити с китайски камъни от гранит, които са стигнали дотук във вид на баласт в китайските джонки. По-късно били продадени в Манила за павиране на патио и улици. Фонтанчето, което разпръсква хладина в средата на двора, се е появило едва през 1882, когато градът се радва вече на течаща вода.

шадраванът

патиото

    Когато Полин и Паоло пристигнаха, аз вече знаех много и с гордост им станах водач из живописните дворчета, които и те виждаха за първи път. Взехме си все пак  екскурзовод и заедно влязохме да разгледаме старината и отвътре.

нашият гид

    Първият етаж сега е зает от магазинчета за антики. Той е изграден от вулканични скали, довлечени от провинция Булакан. Най-горният етаж със стаите за живеене е от дърво; доколкото дървото е по-леко от камъка, сградата е устойчива на честите земетресения.

камък и дърво

    Гидът ни повежда нагоре по стълбите, спира на полуетажа и ни пренася през вековете – виждаме клиенти, наематели и бизнеспартньори да чакат да ги приеме богатият земевладелец. На следващото ниво е просторният кабинет с няколко масивни бюра от местна дървесина. Тук работи господарят с помощниците си.

    Надникваме в две уютни спални – те са предвидени за неженените чичо или леля, които живеят с многобройното семейство, освен бабата и дядото. Тази традиция се е запазила и до днес – срещнах я вечерта, когато гостувах в дома на приятелите ми. Дневната, ах, това е бална зала с толкова класическа и достолепна украса, че трудно може да се повярва, че е в азиатски дом… Тук младите дами свирят на пиано или пеят; има също и танцови или поетични вечери. А по-възрастните обсъждат политиката, работата…

    Ораторио (малък параклис) в къщата събира всяка вечер семейството за молитва. По-изтъкнатите фамилии са държали големи скулптурни изображения на светци зад стъклени витрини и всяка година са ги изнасяли , за да участват в градски процесии.Необичайното на Синята стая са фреските по стените, копирани от Помпей в неокласически стил. Най-фееричната стая. В много от стаите вместо зидана стена има дървена решетка, през която свободно минава въздухът. Тук никога не става студено, нито дори течение…

    В старите домове често е имало свързващи врати между спалните; уединението не е било толкова важно за семейния живот. Основната стая е спалнята на стопанина, тя е обзаведена със скъпи мебели, има огледало в цял ръст, мраморна мивка – лукс. Филипинското гостоприемство повелява стопанинът да отстъпи своята спалня на важните гости, които остават да нощуват.

    В трапезарията над предългата маса висяха огромни правоъгълни ветрила, движени с въженце от прислугата. Отстрани в остъклени бюфети са изложени семейният порцелан и сребро. Просторната кухня е добре обзаведена с гигантска печка, маса, шкафове и дори малък праобраз на хладилник – гидът твърди, че лед се е докарвал с кораби отнякъде на север… От кухнята се излиза на тераса, където се е намирала цистерна с филтър от въглища, чакъл и пясък за събиране на пречистена дъждовна вода, стичаща се от покрива по каменен улей. За всичко е помислено – дори за дезинфекцията на стъклените чаши, окачени върху пръчици на терасата – слънцето се е грижило за това.  Полин се усъмни в смисъла на това сушене на слънце и много се учуди, когато аз потвърдих  свойствата на небесното светило.

към кухнята

    Жалко, че така зорко следяха да не снимам атмосферата на този  отрязък от далечното минало на столицата. През цялото време духовете на старите обитатели ни следяха, както ми се стори, дружелюбно – не само от портретите по стените. С гордост се наслаждаваха на интереса и възхищението , което предизвикваше у нас техният разкошен дом – подреден с много изисканост и любов.

терасата е широка и сенчеста

розите

 

кът от лабиринта

част от двора на Каза Манила

изящество – испано-филипинско

стара карта на Филипините

хотелското кафене

част от Каза Манила

бялото е тържество

тропическа Испания

кладенецът

с въображение и любов

Пловдивската премиера October 27, 2016 Natalia Boiadzhieva

След успешните срещи с читатели във Варна и Велико Търново, потеглихме със Стани и за Пловдив.

Антично стъкло от VII век пр.Хр., римски подови мозайки от III век сл.Хр., късноантична жилищна сграда са част от Културния център – музей Тракарт в Пловдив. Сред този древен декор направихме още едно вълнуващо пътешествие с моите гости – този път в съвремието, но далеч от родната земя – там, откъдето струи Светлината на Изтока.

Беше паметна вечер на 19 октомври.

с Илияна Нанчева

 

В началото ме представи Илиана Нанчева – главен редактор на интернет радио “Татковина” – медията, за която работя вече шеста година като кореспондент от Далечния изток. И отново – любознателни, интелигентни читатели с приключенски дух, много въпроси, горещ китайски чай на традиционната чаена церемония, която демонстрирах… Ветрила от Пънлай, книга от бамбукови плочки като тези, които е писал Конфуций, образите на Четирите китайски красавици – реални жени, които са повлияли на хода на историята… Нежните звуци на китайската музика и песента за двойката птици, които се обичат…

с Катя Маринова

 

Картините на Еми пътуват навсякъде с мен – “Момичета”, “Чаена церемония”, “Древната порта” и “Мостът над езерото”. Те стоплят мен и есенните вечери и допълват живописно представата за книгата със свеж младежки поглед върху магическата китайска култура.

Разговорът продължи дълго след представлението.
А интервюто, което взе от мен журналистката Дора Башакова, бе излъчено по радио Пловдив на 23 октомври сутринта.

след представлението

 

“Светлина от Изтока” може да бъде намерена в “Сиела” в мол Пловдив; в “Сиела” и “Параграф 22” във Варна; в “Хеликон” и в Университетската книжарница във Велико Търново и в “Перото” в София, НДК. С нова цена – 15 лева.