Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1023349 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>

   Проливно-мокра октомврийска вечер в Старата столица. Паважът блести под уличните лампи и буйни потоци бързо се оттичат по стръмните улици.

   В Регионалната библиотека е топло и светло, а светлината идва от Изтока. Читалнята се пълни с хора любознателни и с приключенски дух. Разказвах за моя Китай, такъв, какъвто съм го видяла и преживяла през трите години, за чудните ми приятели от необятната страна, където мечтая да се върна. Еми беше изпратила своя поздрав към търновци със своите маслени платна, красиви, философски, рисувани с много любов. "Момичета", която стана корица на моята книга, "Чаена церемония", "Мостът над езерото" и "Древната порта". Те правят непознатия азиатски свят близък.

image

разказвам за Четирите китайски красавици

   Стани и Симо ме гледат топло, родните лица ми вдъхват увереност. Марти е тук и нейните родители - имам подкрепа. Търновска приятелка, която ми помагаше в подготовката и която виждам за първи път на живо - Диана. Директорът на Библиотеката - моят домакин. Мария, която ме представи сърдечно. Много ме зарадва директорът на институт "Конфуций" - г-н Лонг Тао, той е от провинция Хубей, откъдето е и нашият приятел Джанбин, герой в моите разкази...

image

в разговор с Лонг Тао преди началото

image

китайска чаена церемония

   Представих традиционна китайска чаена церемония за първи път пред публика, голямо вълнение е. Нежна китайска музика за любовта на двойка птици мандаринки. Четох откъси от разказите, пихме чай, отговарях на въпроси. Ако ни бяха оставили, щяхме да продължим до сутринта. Имам вече нови приятели - прекрасно е.

image

Лонг Тао с чашка чай в ръка

image

част от гостите

image

с Мария Ковачева

  До нови срещи, Престолен град - с новата книга за Филипините!

"Светлина от Изтока" е с нова, специална цена от 15 лева. В Търново я има в "Хеликон" и в Университетската книжарница, в Пловдив и във Варна е в "Сиела". Ако ми се обадите на лични, ще ви я изпратя по пощата.
Категория: Изкуство
Прочетен: 2494 Коментари: 8 Гласове: 11
Последна промяна: 20.10.2016 23:26
A+ Книга за Китай с премиера в Тракарт

Неделя, 16 Октомври 2016 13:10 | Plovdiv-Online | Печат | Е-мейл | Снимки | 0 Коментирай

image

"Светлина от Изтока" (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева, която авторката ще представи в пловдивската галерия Тракарт в сряда, 19 октомври, от 18 часа.

Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай.

„Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто" – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила.

Корицата представлява масленото платно „Момичета" на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка. На премиерата ще бъдат показани и картини на Емилия, посветени на Китай.

Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря.

Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай. Цената на книгата е 15 лева.

Снимки
Категория: Изкуство
Прочетен: 759 Коментари: 0 Гласове: 6
image Официалният сайт на Велико Търново » Новини Наталия Бояджиева представя книга с разкази за Китай – “Светлина от Изтока” неделя, 9 Окт., 2016, 12:06ч.

image

Наталия Бояджиева – журналист от Варна, представя във Велико Търново своята книга с разкази за Китай “Светлина от Изтока”. Премиерата на книгата е на 11 октомври от 17,30 часа в Регионалната библиотека във Велико Търново. Ще бъдат представени и картини на художничката Емилия Бояджиева на тема Китай. Книгата може да се намери в книжарница “Хеликон”.

image

„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“, пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев.

Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Корицата представлява масленото платно „Момичета“ на дъщерята на авторката Емилия Бояджиева, която е художничка . Двете формират рядко срещания творчески тандем между майка и дъщеря. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1511 Коментари: 6 Гласове: 6
.. image     Приятели, заповядайте на новите ми премиери на "Светлина от Изтока" - разкази за Китай. На 11 октомври, от 17,30 часа ще се видим във Велико Търново, в Регионалната библиотека. Втората среща е в Пловдив, в Културен център "Тракарт" - на 19 октомври, от 18 часа.
Ще ви разкажа за моя Китай, такъв, какъвто съм го преживяла и почувствала, а вие ще споделите вашите впечатления и представи - ще бъде интересно. Ще пием китайски чай от провинция Фудзиен - най-добрият.

Очаквам ви! До скоро!
 ·   image   На  премиерата във Варна през май    
image
Категория: Изкуство
Прочетен: 2986 Коментари: 8 Гласове: 9
Последна промяна: 02.10.2016 07:49
www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com  - за по-добри снимки

 

МАНИЛА – ПАРАДЪТ НА СТАТУИТЕ

 

Винаги съм предпочитала да опозная едно място в дълбочина, а не да вървя по повърхността му. За докосването до сърцето на столицата се доверих напълно на младите ми приятели – Паоло и Полин, брат и сестра, кръстени на един и същ светец. По-малките им брат и сестра също носят името на един светец – казват се Патрик и Патриша. „Така родителите ми са си спестили дългото умуване над имената ни“ – казва с усмивка Полин.

Нямам строг план на пътуване, предпочитем да бъда изненадана. Знам къде отивам, но нямам идея какво ще правя там, какво ме очаква.. Наслаждавам се на спонтанността, не обичам подредения график. Пътешественикът вижда това, което вижда. Туристът вижда това, което е дошъл да види; той е пасивен и очаква интересните неща да му се случат, защото си е платил.

 

image

базиликата "Сент Лоренцо Руис" в Бинондо

image

в базиликата "Сент Лоренцо Руис"

 

image

разноцветните свещички имат различни значения - червената е за здраве, зелената - за благоденствие, розовата изразява благодарност, синята е молитва, оранжевата е за успех в учението, а бялата е за мир и за душите.

    След сития обяд в Бинондо навлизаме в разтопения от жега следобед. Полин ще ми покаже хотела, който е избрала за мен, за да оставя багажа си. Едва на третия ден, когато отидох да платя на рецепцията, стана ясно, че момичето отдавна е платило за мен, още когато е запазило стаята, без дори да ми каже. Трогнах се от нейната сестринска загриженост и доверие, наистина – пътуването  се измерва най-добре в приятели, а не в изминати  километри.

    Въпреки лъчистата усмивка, която озаряваше лицето ѝ, щом ме погледнеше, забелязах тревожния облак на безпокойството, който сякаш беше пуснал корени върху челото ѝ. Откакто майка ѝ напуснала семейството, тя се е превърнала в майка за всички, включително и за баща си. „Полин е много по-зряла от мен“ – признава той. Грижовна и всеотдайна до самозабрава, девойката е отговорна  за децата като ате (най-голяма сестра); тя планира всичко за хората от малкия ѝ свят. Честното ѝ бронзово лице е винаги покрито от булото на неспокойствието... Всяка сянка, преминала през лицето ми, се отразява и на нейното и тя пита тихо дали има някакъв проблем.

    А хотелът! Средновековие и 21 век, вплетени в едно. „Белият рицар“ в Интрамурос. Никога, никога не съм попадала в такава древна къща преди. Като в сън съм, като изживяване от предишен живот.

 

image

Каза Манила

 

image

американското и филипинското знаме над входа на хотел Интрамурос "Белият рицар"

 

image

част от вътрешния двор на хотела

    Това, което ме плени в хотелската стая, бяха полупрозрачните прозорци, които пропускаха острата улична светлина силно смекчена. Отначало стъклата ми изглеждаха боядисани с блажна боя, но като се вгледах, открих, че те са заменени с почти плоски черупки с перленосребрист оттенък като големи рибени люспи. Капиз е името на филипинска  провинция в района на Западните Висаи, от там и стридите „плакуна плацента“ са по-известни като капиз. Черупките им са използвани в продължение на хиляди години като заместител на стъклото заради тяхната трайност и полупрозрачност.  Днес от тях правят абажури и прозорци, а също и лепило, креда и лак.  Намират се в заливи и лагуни на дълбочина от сто метра.

 

image

прозорци от капиз

image

черупки на стриди вместо стъкла

Оставям куфара и излизаме. Дългата светлина на лятото и силуетите на сенките са други. Филипинско априлско лято. Небето – пропукан свод – се крепи върху манилските църкви. Миризма на дълго събирана слънчева светлина.

  За щастието  е трудно да се говори. То се случва на върха на мига, то е светкавица, бързо променяща се светлина в дъното на съзнанието. Неусетно улицата се превръща в ярка поляна с падащи капчици слънце...

image

Макати - финансовият център на Манила

image

СМ мол - първият супермол в Манила

  Манила – разхвърляна, гореща и прашна. Името ѝ, за разлика от много филипински градове, не е испанско; то е звучало първоначално като Майнила. Означава „има нила“, а нила е цъфтящо мангрово дърво, което расте из блатистите брегове на Манилския залив и от него се прави сапун. Мястото е било вече заселено, преди да дойдат испанците. Австронезийците, пристигнали и изместили аборигените негритос, вече търгували със съседни народи. Китайците наричали мястото Dongdu. След като испанците пристигат от Нова Испания, сега Мексико, основават испанската Манила на 24 юни 1571 година. Столицата е била Интрамурос – ограден с крепостни стени град, разположен на бреговете на река Пасиг и на Манилския залив. През вековете този град е свидетел на плаването на галеони, а по-късно – и на грабежите и палежите  по време на британската окупация. Пространството  е разделено на испанско и филипинско, сега съм в европейската част – в Андалусия.

 

image

"Сент Августин" - най-старата каменна църква във Филипините

 

image

страничен изглед към "Сент Августин", строена преди 445 години

  Ще живея три дни в Интрамурос, в колониалното минало от преди четиристотин  години. Имперският град е бил седалище на правителството по време на испанския и на американския период. Първо влязохме в най-старата църква в страната – „Сан Агустин“, непосредствено до „Каза Манила“ – испанска вила,  част от която е отделена за хотела „Белият рицар“. „Свети Августин“ е построена през 1587 година на най-енергийното място в центъра. Носи името на римския теолог Августин Блажени, роден през 354 година. „Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее“ – е негова мисъл. И още – „Светът е книга и тези, които не пътуват, четат само една страница“. Достолепната  сграда респектира с мрачната  красота на цялата сложна плетеница на бягащия в пространството камък, в пълен контраст с тропическото безгрижие около нея. Влязохме. Скоро катедралното безмълвие бе разтрошено на хиляди бучащи фрагменти сред хладината на високия купол. На улицата сякаш разпалена жарава озаряваше със своите отблясъци безкрайния поток от поклонници. Ще дойдем пак на вечерната великденска служба.

  Скептичната прогноза на Полин, че всички столичани са напуснали града по време на празниците, не се оправда. Трудно си пробихме път по стълбите към входа на Манилската катедрала – истинско стълпотворение бе заляло преддверието и изпълнило цялото  вътрешно пространство. Катедралата е огромна, богато украсена със статуи, изправени с достойнство над морето от  вярващи, устремено към недрата ѝ. Ехото, което витае във всички огромни помещения, отнася жуженето на човешкия говор нагоре към купола. Нейната история е бурна и драматична, сякаш бог е искал да постави на изпитания верността на филипинците.

image

пред катедралата в Манила

 

image

входът на Манилската катедрала

image

в Катедралата

   Първата катедрала , построена през 1581, е разрушена от тайфун. Възстановена година по-късно, тя изгоряла в пожар. През 1592 ремонтираната сграда е съборена от земетресение;  и отново земетръсна разруха през 1645... Драмата се повтаря за сетен път – подновена през 1671, огромната църква е срината от земетресение  на 3 юни 1863. Но никоя стихия не може да сломи вярата на местните – издигната от руините през 1879, тя е срутена по време на Битката за Манила през 1945. Последната катедрала е възкръснала през 1958 и празнува пред нашите очи в този магически априлски ден. Излизаме от сумрачния великан и светлината ни блъска челно.

   Потният гигант, азиатският мегаполис е място на икономически крайности. Квартали с модерна архитектура – стъкло и стомана, неизменните небостъргачи, молове  и комплекси от затворен тип се издигат в рязък контраст с гетата и незаконните селища на многомилионната бедност. По време на ежегодните наводнения през дъждовния период и заради тайфуните хиляди бездомни хора стават жертви на стихиите. В едно от предградията видях хора да се къпят с дрехите направо на тротоара, заливайки се с кофи вода и едновременно изпирайки натърканите със сапун дрехи върху телата си. Страхувай се от преситения, не от гладния. Гладния ще нахраниш с хляб и справедливост, преситеният поема само чужда кръв. Заради добрите хора благодарим на милиардите години биологична еволюция. Иначе що за години са това, ако ни докарат дотам, че да изгубим приятелството, верността... Паоло – речовит и умен младеж, ми каза, че често води приятелите си да минат през гетата, за да не забравят, че има хора, по-малко облагодетелствани от щастието...

image

началото на парка Ризал

image

националното животно - водният бивол карабао - си има паметник

image

улица в Манила

   Времето в този безкраен ден стигна и да разгледаме парка Ризал, известен още и като Лунета. Паметникът на Хосе Ризал и лобното му място събират много посетители.  Той е първият филипинец, в когото душата на неговия народ се е събудила от смъртния си сън;  в него тя отново се е родила. „На никой народ не е позволено да остане дете!“ – са негови думи. На мястото на разстрела са поставени скулптурни фигури на националния герой и на неговите убийци. При вида ми пъргав филипинец се откъсна от компанията си и устремно си предложи услугите да разкаже за последните мигове на доктор Ризал. Разведе ни, говори бързо, много и на неправилен английски, но си заслужи парите за труда.

image

паметникът на Хосе Ризал

image

възстановка на разстрела

   Очите ни събраха красота в живописните традиционни китайски и японски градини в парка. Много хора бяха насядали по тревата и си почиваха на сянка. Наблизо е и Националният музей, приютил реликви и произведения на изкуството, сътворени от филипинци.

image

китайската градина в парка Ризал

image

джакфрут (индийско хлебно дърво)

image

калеса пред парка

   Не знам как се разтегна този ден, но след малко слязохме от всъдехода на Паоло и се видяхме подредени  на една издадена площадка на тротоара, избрана от Полин за наблюдателница, откъдето се виждало най-добре шествието.

   Обичайният великденски парад на статуи на светци започва надвечер, по залез и продължава с часове. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на манилските покриви. Изведнъж сумрачното предверие на здрача засия от пламтящите кароци със статуи върху тях и мракът се издими. Мека и гореща, виолетовата тропическа нощ се отдръпна, за да изчака реката на човешката вяра да се оттече.

image

началото на шествието

image

хиляди вярващи

image

Добрият Петък - 18-ти април

image

светци върху кароци

image

тържеството на вярата

image

сърцата са пълни

   Много богати хора притежават собствена стара фамилна статуя на светец, по-голяма от човешки ръст. Поставена върху кароца (платформа на колела) и украсена с цветя и светлини, тя участва в религиозни процесии по време на празници. Други статуи излизат от църквите и се включват в тържеството. Стояхме тримата в уютно мълчание, а свещените фигури  изгряваха една по една по смрачените улици.  Реката тече на две нива – застиналите в  едно състояние пищно украсени светци  плуват над  умиротворените човешки лица, изпълнени със спокойна вяра. Черните здрави коси се стичат по гърбовете им. Лицата на мъжете, както се подразбира, са напълно безбради. И безброй деца – рядко в колички,  по-често носени на ръце.

   Неусетно до нас се доближи чичото на моите приятели. Джефри е сладкодумец и времето с него минава неусетно. Ще отидем всички заедно на вечеря на Рибния пазар. Там ни посрещна бащата на Паоло и Полин и ни заведе до сергиите с риба. Прилежно подредена и чиста риба, всякакви видове – рядка гледка за азиатски пазар. Отнесохме купената риба в едно от близките ресторантчета, където я приготвят по вкуса на гостите. Вечерята беше прекрасна.

   Изпратиха ме до хотела – онази вълшебна Каза Манила. Бавно извих глава нагоре и видях луната – огромна, ясна, стъпила върху самите клони на дърветата. Окъпаната в сребърна лунна светлина църква подпираше с върха си тъмносиньото небе – и тази красота висеше в тишината толкова ефирно, че човек го дострашава да продума или да помръдне, да не би красотата и тишината да се разпилеят на хиляди късчета.

   Този безмълвен въздушен  свят, това непознато измерение на пространството и времето – испано-филипинско – има го само тук, на това място. Оставаше само опиянението, че съществувам  в лунната светлина, в този нереален свят. Див възторг ме обзе при тази гледка.

  Този магически свят ме беше обгърнал отвсякъде. Испанско видение. В Манила.

Категория: Изкуство
Прочетен: 6197 Коментари: 8 Гласове: 6
Последна промяна: 17.10.2016 09:44

   Приятели, каня ви най-сърдечно на премиерата на първата ми книга "Светлина от Изтока" - разкази за Китай, на 13 май, от 18 часа, в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс - Варна. Премиерата е включена в Майския Салон на изкуствата на община Варна.

Ще се радвам да се видим. Ще си говорим за Китай и за пътешествия.

До скоро!



  ПРИЯТЕЛИ,  БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВЪЛШЕБНАТА ВЕЧЕР В ПЕТЪК, 13-ТИ!

Единственият петък 13-ти за годината се оказа щастлив за мен. Благодарение на вас, на вашите въпроси, на искреното вълнение и любознателност, с които ги задавахте. Бихме могли да си говорим за Китай и неговите хора още дълго, с часове.

   Окрилена съм и за издаването на втората ми книга - за Филипините и за живота в тази южноазиатска страна.

  Благодаря и на Ивета Рашева за топлото представяне, за прекрасната рецензия, която е сърдечен приятелски отзив, написан с въображение, и с която тя стана кръстница на "Светлина от Изтока".

Благодаря на Еми за изящната демонстрация на любимата ѝ китайска традиционна чаена церемония. Очарованието на деликатните движения на ръцете ни пренесе право в Пънлай, провинция Шандун. А чудните маслени платна от китайския цикъл допълваха атмосферата и до момента красят книжарница Сиела.

  Благодаря и на баща ми - поета и журналист Иван Бъчваров, председател на варненското Дружество на свободните писатели, че празнувахме заедно.

  Благодаря и на съпруга ми Станислав Бояджиев, че направи възможна появата на първата ми книга.

Благодарности и на домакините от Сиела за топлия прием, както и на Общината за подкрепата.

  Благодаря отново на всички вас! Желая ви здраве, обич и прекрасни пътешествия!
До нови срещи!

image
  
Категория: Изкуство
Прочетен: 2848 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 18.05.2016 22:19
02.03.2016 01:42 - Филипините 30
  Наталия Бояджиева, писателски блог Текстът ще се разгърне, ако активирате блога.    Филипините 30 March 1, 2016 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ПИХ ЗАЛЕЗНО СЛЪНЦЕ

    В Долината на ехото сме все още. Слънцето пада до хоризонта и започва спектакълът, който винаги ме очарова. Душата и очите ми са възнаградени с великолепен огнен залез.
    Връщам поглед към скалните сълзи, надвиснали загадъчно над ковчезите и на път да ги скрият съвсем. Образувание, подобно на пещерните сталактити, които се стичат от таваните на подземията. Но за първи път виждам скала на открито, която се търкаля надолу по склона като капка. Пълзенето на утаечните меки скали и тяхното слягане е причинено от чудовищните тайфуни, вятъра и атмосферните води, които се леят върху тях. Растенията също могат да разграждат скалите; региони , където времето е топло и влажно, имат много органична материя в почвата. Водорасли и гъбички разбиват химически варовика и скалата се задвижва бавно надолу от собствената си тежест. Така тя потича – уникално в моите очи явление. Стъпили сме на дъното на море от преди милиони години.
    Това е научното обяснение, а има и друго – романтично. Плачът на природата. Усамотение зад каменната завеса… Завинаги.

image

там горе в скалите

    Късният следобед. Синият час. Той превзема пространството малко по малко, плъзва се по скалите, спира горе и, като че ли е паяжина, увисва от небето. Люлее цветовете, сякаш някой просто е въздъхнал. И въздухът става друг – от син – виолетов, после потъмнява, потъмнява – до елегично индигово. Вслушваме се в звуците на здрача, докато ъглите се пълнят с тъмнина. Още малко и вечерният мрак ще ни покрие, затова продължаваме по пътеката. Някои от скалите са оксидирани и изглеждат като залети с тъмна боя от някаква гигантска ръка.

image

окисите се стичат като боя по скалите

image

край пътеката

image

Джун

image

кали по полянката

 

    Див живот, колкото искаш. Плодородни поля, тропически гори и емоции, присъщи на детската възраст, когато всичко ти изглежда вълнуващо и прекрасно, и то наистина е. Сякаш за да украсят отвъдния живот на сагадци, тук са нацъфтели бели кали, непосети от никого – изящна млечна поляна. Смятат се за едни от най-красивите цветя – старомодно булчински у нас, а насред джунглата – нереални. Не се бях замисляла коя е родината им.
    Наоколо по високите скали висят на гроздове ковчези, някои – на стотици години; миди, обраснали по дъното на кораб, откъдето почиващите аплаи могат да виждат семействата си и да се грижат за тях. Очарователно място за вечна почивка. Взирам се в отминалите векове. Ехото на невидими стъпки и сенките на сагадци правят околността мистична. Така се осъществява връзката със земята и слънцето, с неговата очистваща сила. Понякога се открива неочаквана близост между твърде далечни народи , живели с хилядолетия разлика във времето. Сещам се за Славеевите скали над Велинград, които са център на голям некропол. Траките са погребвали своите близки високо между камъните като над покойника са поставяли огромен камък или плоча, която да се вмести между вертикалните. Така те са търсели съчетание на земното с небесното, а камъните концентрират и излъчват енергия.
И друга връзка открих с едно племе, географски по-близко до Филипините. Торая е планински район на Южен Сулавеси, Индонезия. Етническата група торая живее в център на Сулавеси и практикува анимизъм (както и игорот) – възгледа, че всички не-човешки същества (животни, растения и предмети) притежават духовна същност. При тях са се развили някои от най-сложните погребални ритуали в света. Покойниците се поставят в пещери, изкопани в скалите, или в дървени ковчези, които се окачват нависоко, както е тук, в Сагада. Да се издълбае пещера е скъпо занимание и отнема няколко месеца. На входа ѝ поставят да пази реалистично дървено чучело, наречено тау тай, което представлява човека, преселил се в отвъдното. Церемонията не се провежда веднага след смъртта му, тъй като често липсват средства за разходите. Така че близките чакат – седмици, месеци, а понякога – години, докато съберат достатъчно пари. През това време починалият е балсамиран и се съхранява под един покрив със семейството си. До погребението той не се счита за мъртъв, а просто за болен. Често дървените фигури се подреждат на малки скални балкони като в театър – така те винаги се гледат очи в очи с младото поколение и провеждат своите безмълвни разговори. Наследниците виждат всекидневно тяхното присъствие и чувстват техния дух и памет.
    На всеки няколко години през август се извършва ритуалът Ma Nene. Мумиите се измиват и се обличат спретнато в нови дрехи, а след това се разхождат из селото като зомбита. Церемонията винаги събира хиляди туристи и антрополози.
Въпреки мисионерството местните култури оцеляват в същината си. Белите в своята арогантност, че са единствено прави и най-значими на света, крият зад покръстването истинските цели на колониализма. Не вярвам в глобализацията на днешния свят. Предпочитам  корените.
Жизненият път прилича на лабиринт, в който на всяко разклонение сме принудени да правим избор. Ако някой преди три години ми беше казал, че ще се озова на място, за каквото само съм чела в приключенските романи, там, където величавата природа е съхранила примамливия зов на първичната си мощ, щях сигурно да се засмея невярващо.

Има места, милиарди места, за които не знаем нищо. И фактът, че не знам нищо за тях, ме вълнува и ме кара да искам да ги изследвам.
– Сега ще минем през една от кафеените плантации – подхвърля Джун. Кафето се отглежда по стръмните склонове сред гъста растителност от векове. Първото кафеено дърво е пренесено от Бразилия и засадено тук през 1800 година. Кафе арабика и сега вирее чудесно и е източник на доходи за местните.

image

цветовете на кафето

image

в кафеената плантация
    Белите цветчета на вечнозелените фиданки се открояват графично на фона на тъмните лъскави като полирани листа. Тук – таме са завързали и плодчета. Дълги сенки в отговор на ниското слънце. Минаваме без пътека сред може би най-обичаното растение в света. Джун се е научил да вижда наоколо всичко живо и да му се радва – тревата, дърветата, птиците, животинките. Вглежда се в тях със спокойни очи и внимателно сърце и те му откриват такива знания, каквито не можеш да намериш в никоя книга.

image

вход на пещера

 

image

приводнени облаци

image

гърлото на пещерата

 

image

тук реката става подземна

   В подножието на гористия склон сребрее река. Човек винаги търси контакт с водата – тя сваля умората и пречиства мислите. Тръгнахме по течението на топлата бистра вода и в миг ми се прииска да живея на това благословено място. Толкова е красиво – миниатюрни парченца слюда проблясват в гранита над нас, безмълвно спокойствие, чува се само диханието на природата, а по-надолу неравна стена от ярка зеленина закрива входа към една пещера. Рекичката се шмугва уверено натам и продължава пътя си в подземното царство.

image

река под прикритие

    Преди да изчезне от погледа, вниманието ми е привлечено от безброй миниатюрни кули от камъчета, оставени от човешка ръка. Невидимото присъствие на други хора, материализирано в изящната подредба, стопля душата. Крехкото равновесие е следата, която добавя мистика и извисеност в тази приказна атмосфера, и чувството, че не сме сами. Идвали са много хора преди нас, ще дойдат и след нас. Както е и в живота.

image

каменни кулички

    Изкуствени каменни могилки се използват като маркери в планините в различни части по света, но тук, в Азия, необичайната декорация е натоварена с друг смисъл. Още в Бронзовата ера хората по тези места са правели подобни малки погребални пирамидки, за да възпират мъртвите от възкръсване. Камъчетата, струпани  на пирамида, са също и алегория на ефимерната крехка красота, сътворена от човека и природата в съавторство. Всеки си ги тълкува по своему. А в Корея каменните кулички са много разпространени, срещат се по пътеки, водещи към планински върхове и в близост до будистки храмове. Катерачи добавят само още едно камъче на върха на купчината, за да им донесе късмет. Традицията има своите корени в почитането на Сан –шин (Планинския дух), все още жив в корейската култура.
    – Между гостите ни има много корейци – поясни Джун. Замълча, сякаш искаше да каже още нещо. Но каквото и да беше си помислил, си остана неказано. Стори ми се, че не одобрява корейското нашествие в страната от последните двадесетина години.

 

image

ефимерна красота

 

image

крехко равновесие

    Подредих си и аз своя куличка, за да ми носи късмет. През това време яркото синьо на небето беше избледняло; слънцето си беше прибрало цветовете заедно със светлината. Така и не навлязохме в пещерата покрай подземната вече река, трябва да се предвиди повече дневно време. Ще се връщаме.

image

реката се плъзва във вечния мрак

 

 

image

и на пътя сме оградени от скали

image

скален хотел

 

image

сувенирен магазин

 

image

сред боровете

 
Джун ни поведе по стръмното било нагоре към шосето. От двете ни страни се редуват спретнати къщи с причудливи покриви, измайсторени с въображение; в сравнение с колибите в равнината са направо дворци.

image

Тъкачницата

image

входът на тъкачницата

 

    Така стигаме до Тъкачницата. Преди да влезем, нашият водач предупреждава: никакви снимки! Щом пристъпвам прага, веднага съжалявам за лекомисленото ми съгласие. Просторното помещение е разделено на две – вдясно са становете с тъкачките, а вляво е сувенирният магазин. Точно там погледът ми се прикова в една майсторска дърворезба. Това изкуство е гордостта на Кордилера в продължение на векове. Фигурата от дърво е на ловец на глави – емблематична за цялата планина. Атлетичен мъж с набедрена препаска (бахаг) държи в лявата си ръка бойна брадва, а дясната – отпусната надолу, стиска за косата човешка глава. Зловеща и едновременно пленителна картина. Дълго наблюдавах съвършените форми, ръката ме сърбеше да снимам тайно, но забраната беше необичайно строга; следяха ме с поглед.
    Тогава купих един от типичните ножове на тези ловци – изложени са като сувенири. По-късно го подарих на сина ми, той колекционира въоръжение и оцени високо екзотичната придобивка.
    Красивите тъкани, всяка – различно декорирана, се продават на място и в Багио.

image

сагадски тъкани

    Беше почти тъмно, когато излязохме. Все същата тишина, озарена от далечните оранжеви отблясъци на залеза.

image

червенопръстница (почва с червен цвят)

 

image

здрач над Долината на ехото

    Разплатих се с Джун, дадох му повече от поисканото, да зарадва двете си малки момчета и се разделихме с добро. Спуснахме се по главната и скоро стигнахме до хотела.
    Вън вече се разнасят нощните звуци. Сред тях ясно се различават гласовете на пойни гущери и щурци, които разкрасяват мрака. Вдигам глава към небето. В светлото сияние на вечно лятната луна не се вижда нито едно облаче. За сметка на това джунглата от другата страна на пътя изглежда тъмна и неприветлива под хилядите блестящи звезди, подобни на върховете на копията на безчислена войска. От влажната почва се издига фосфоресцираща мъгла… В слабата светлина танцуват нощни пеперуди. Усещане за спяща джунгла – бълнуване на змии под влажна растителност. Нощният въздух гали лицето ми, а гледките плуват пред очите ми. Лъхва ме мирис на река. На мъждукащата светлина на уличните лампи градчето и джунглата изглеждат като картина от райски сън. Всичко е красиво, пленително и величествено – и яркият благословен ден, и тъмната свещена нощ.
    Всеки от нас крие дълбоко и уникално съчетание от тайни и загадки, напълно неразличими за другите. Ким никога не ме попита нещо за моята страна, нито за Европа. Свикнах никой местен да не се интересува от света, от който идвам – най-много да запитат какъв език говорим. Но никога не можеш да разбереш един човек, докато не влезеш в кожата му или поне в обувките му. И все пак, колко малко знаем за обратите и преломите в човешкото мислене.  Изненадващо след кратката вечеря, вече в хотелската стая, Ким започва да разказва небрежно и полугласно. Наострям уши – тя ме пренася в детството си. Те са четири сестри, моята спътница е най-голямата. До 1991 година са на свещи, едва тогава им прокарват ток. И досега в страната има райони без ток. След залез излизали пред къщата и баща им разказвал приказки и легенди – най-вече за юначествата на храбрия мъж на име Ламан, живял в Кордилера. Друг силен човек от Бикол се наричал Ибалон. „Но ние най – обичахме кратките истории на бръснаря – спомня си Ким и постепенно гласът ѝ става светъл и носталгичен. – Бръснарите знаят много истории от клиентите си и често ги разказват, за да забавляват хората.“ Разказът ѝ продължи до късно през нощта, а малко след края му трябваше да ставаме, за да хванем първия автобус за Багио.
Слизаме с багажа в ранния стипчив планински въздух. Църквата нежно се разтапя в светлината на утрото. Мъглата се разпръсква, пропускайки първите слънчеви лъчи, които осветяват склона, терасите и Сагада. Автобусът потръпва, буботейки, за наша изненада почти пълен. Проправяме си път към дъното – късмет, последните две места са за нас. Заспускахме се от величествената планинска верига към равнинния филипински свят.
    Традиции, култура, хора, езици и пейзажи – много са причините да поискаш да дойдеш в Кордилера. Няколкото дни на непланирани обиколки из мистични места изтекоха. Това, че на този свят срещите завършват с раздяла, е естествено. Срещнах пленителна и величествена земя и нейните горди стопани и разбрах какво е да целунеш вятъра по висотите на Кордилера. Пих залезно слънце и роса, спала върху зора. Видях замръзналите кордилерски звезди, сребристата светлина на луната и разтопеното слънце. Дългите усукани сенки, тревата, вековните дървета, пъстрите скали и слоевете човешки труд и надежди, наречени оризови тераси. Древните предначертания, записани в костите, закодирани в кръвта и татуирани по кожата.

    У игорот ме завладя радостта да живееш и да се чувстваш свободен. По време на трудното пътуване из планината и аз можах да изпитам част от този живот. На пръв поглед това са съвсем други и различни от нас хора със свои желания, навици, мечти и вътрешен мир. Но, както казва Харпър Лий, има само един вид хора. Хора.

Категория: Изкуство
Прочетен: 2632 Коментари: 6 Гласове: 8
Последна промяна: 02.03.2016 01:51
 Здравейте! Ако искате да чуете този разказ във вид на репортаж, влезте в интернет радио Татковина днес, 17.2., в 14 часа българско време. Повторението е на 24.2., в същото време. Аз съм автор и водещ на рубриката "Пътешествие с Натали" и ви очаквам с моите репортажи.

Ако искате да прочетете целия текст, активирайте блога ми.

Тук се виждат само снимките...

Наталия Бояджиева, писателски блог  
Филипините 29 February 16, 2016 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ВИСЯЩИТЕ КОВЧЕЗИ – САГА ЗА САГАДА

Златистото слънце пое към гористите възвишения, а ние – към центъра. Там ще си наемем водач, който да ни заведе до висящите ковчези. „Ковчези, мумии – това е ужасно – беше ми казала Агнес преди да тръгна. – Аз не бих искала да ги гледам…“ Никое място обаче не е толкова ужасно, колкото ви казват, че ще бъде. Пътуването – оставя те безмълвен, след това те превръща в разказвач.
Елегантният амфитеатър на терасите от лявата ни страна следва контурите на планината. Най-високият връх – Сисипитан (2 200 метра) е наблизо, изкачването му отнема един ден. Целта ни обаче е друга. Бе отредено последният следобед в Кордилера да бъде изпълнен с вълнения.
На главната улица продават маракуя на низи – направо от производителя. Купуваме си с Ким – тези са с жълта кожа, накиселяват повече от обикновено, но добре разхлаждат в жегата. С привична сръчност момичето обелва твърдия плод и изсмуква съдържанието му. С известни упражнения се свиква, както и с яденето с пръчици.

image

низи маракуя (пасифлора – страстен плод)

image

 

маракуя в ръцете на Ким
В туристическия център питаме за водач, но до това време са ги разграбили. Само до вратата седи умърлушено мургав млад мъж с раница на гръб, висок за филипинец. Очаква да го наемат, но надеждите му намаляват с края на работното време. Когато ни видя да се задаваме към него, се изправи зарадван и веднага състави маршрута. Ще отидем в Долината на ехото, времето ще стигне за там.

image

Джун
– Казвам се Джун (Юни) – представя се младият човек. Колко млад – не знам, винаги ми е било трудно да определям възрастта на азиатците, все ми младеят. Впрочем тук още в пубертета е обичайно да станеш родител. Средната възраст за страната е 23 години, така по улицата текат реки от юноши и младежи и почти не срещаш хора в средна възраст и над нея. Къде са ги скрили, не знам.
Джун взема чантата ми и тръгва напред. Видях очите му- две дневни пълни луни. Сигурно това е погледът на природата.
По пътя той ни показва дома на 93 – годишната Фанг –од, последната художничка на татуировки в околността, изкуство, което бавно избледнява. Но след едно телевизионно предаване на Discovery Channel славата на живата и енергична по младежки дама се разнесла и сега идват хора от цялата страна, а и от света, за да ги татуира. Тя обучава една от своите племенници на занаята. Използва трън от дървото помело, прикрепен към парче бамбук. Удря с парче дърво по този уред, за да вкара мастилото в кожата. А за мастило служат саждите от дъното на тигана, с който Фанг –од готви… От тези краища са известни и почернените за красота зъби сред племето аплаи.
Четири дни не са достатъчни, за да се почувства дълбочината на кордилерската култура, но поне навлизам в преддверието. Ако успееш да разбереш нещо, пред тебе се откриват други десет.
Времето се плъзва плавно към вечерта. Хората се движат със залез около косите. Изведнъж времето замря и ни остави да видим едно от онези чудеса, с които е пълен светът.
Ще отидем в Долината на ехото, за да видим емблемата на Сагада – висящите ковчези. Над мен се спусна покривалото на очакването. Прекрачих в измития от дъжда следобед.

image

 

епископалната църква “Света Богородица”
Първо пред нас се изправи епископалната църква „Света Богородица“. Монументалният каменен молитвен дом е построен от американски мисионери в началото на 1900 г. Преди да пристигнат загрижени чужденци да „спасяват душите им“, планинците са принадлежали на братството на „зелената джунгла“ . Още жестоката и фанатизирана тогава Испания се е опитвала да прекъсне връзката с корените на целия кордилерски народ, но безуспешно. Също така арогантните, жестоки и лакоми Съединени щати са постигнали само привиден успех в мисионерството. Никой досега не е успял истински да натъпче с религия тези чистосърдечни деца на природата. Как по-точно да бъдат християни – успоредно с езичеството или без него? Ами че те никога няма да изоставят своята вяра, защото тогава биха изгубили себе си – и те, и техните деца и внуци винаги ще се допитват до духовете на предците си в тежък момент, не до Христос – чужд, далечен и непознат. И досега те са предани на езическата анималистична вяра и в това няма нищо тъжно, това е прекрасно. Самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Но никой народ няма право да променя насила и изкуствено хода на мисленето и историята на друг народ.

image

гробището
Минаваме и през изоставеното християнско гробище от другата страна на църквата. Хора няма, но няколко крави и телета са си полегнали спокойно сред тревата между гробовете. Пътечката се вие нагоре и надолу, губи се между храстите и излиза пред пещери, потоци и поляни. Понякога вървим по ръба на хълма, откъдето градът се вижда като от птиче гнездо. Облаците тук не означават непременно дъжд. Те просто нощуват над градчето, захващайки се за планините.

image

Сагада отвисоко
Нали е Долина на ехото, трябва да изпробвам отзвука от гласа си. Викът ми разцепва въздуха, ехото запробягва от скат на скат и след няколко дълги секунди отново се връща при мен, придружено от плътен мъжки глас някъде над главите ни, който одобрително откликва на езика на аплаи. След мен и други изпробват гласовете си – заразително е. Виковете прозвучават многократно, превръщайки се в постепенно затихваща ечаща поредица.

image

скалите изплуват сред боровете
Вървим мълчаливо, всеки с мислите си. Тропически вечнозелени гори. Джун носи една яка тояга, за да отстранява трънаците и клоните, протегнати като пипала през криволичещата пътека. Всичко е неестествено спокойно и диво. Приближаваме до ниски хълмове, налягали като уморени моржове наоколо. Кордилера. Небето загубва част от синевата си, дърветата около нас се източват по-високи и в далечината се появяват още върхове. Разположени почти на едно ниво, те образуват плътна стена.

image

по пътеката
Сред гигантските дървета се чува лекият шепот на вятъра, по-точно на неговата сянка. Той се промъква през преплетените лиани и, сякаш пречупил хълма, пълзи по острата трева. Капките с мъка се стичат по листата, като че ли са се заблудили в лабиринт и сега присядат върху мъхестата почва, за да си починат. Сенките се сливат, пробляскват, избледняват и се появяват отново.
Накрая излизаме на тясна поляна, заобиколена отвсякъде с плътна джунгла, а клоните се вият като змии. Тръпчивите ухания и необичайно изваяните стъбла и клони ме карат да се чувствам в странен свят. Стреснати птици изпърхаха с криле и литнаха от гнездата. В дъното, точно срещу нас се извисяват самотни бели скали. Тази част на Лусон е била потопена в океана преди милиони години и в пещерите и по скалите още се намират вкаменени миди.
Понякога не знаем колко важен е моментът, докато не се превърне в спомен.
Ветрецът замира. Дърветата се вцепеняват в напрегнати пози, дори слънцето спира неумолимия си ход. Сърцето ми пропусна един такт. Малко са уникалните неща по света. За мен това е най-причудливата гледка, която съм виждала. Като израстъци по скалите, но в някакъв особен унисон с околната природа, са залепнали стари дървени сандъци, след внимателно взиране разбирам, че са ковчези.

image

първата група ковчези
Лицето на Ким, очертано на фона на планината, си остава хладно и чуждо като зимен пейзаж. Джун присяда уморено на една скала и отпуска багажа до себе си. Оставам сама, зорко следена от очите на отдавна умрели хора. Лястовичи гнезда, високо над нас, от векове слети с камъка. Погледнати от друг ъгъл, приличат на дъна на малки лодки, извадени на брега и прегърнали скалите. Постепенно възприемам гледката и в един момент оставам потресена от това колко естествено ми се вижда всичко. Когато се говори, звучи ужасно – висящи ковчези, почти като летящи. Дори в мрачните готически романи не можеш да срещнеш това. На живо обаче изглеждат невинно, като че ли не би могло да бъде другояче. И все пак ме спохожда усещане за неудобство, уязвимост и незащитеност – така просто оставен да виси във въздуха ковчег, обливан от слънце и дъжд… Вече станал част от природата, срастнал се с нея. Като че ли тя самата се старае да защити последните човешки убежища като спуска над тях скали, за да ги прикрие. Един ден, след хиляди години, над тях ще се вижда само скалният саван…

image

скалата се стича над ковчезите
В миг осъзнавам – това е краят на всичко – на самонадеяните планове, на безумните и суетни човешки домогвания, илюзии и лелеяни надежди. По скалите спят хората, живели тук – някои – весели и задружни, други – тъжни, замислени и самотни, със синьо вместо сълзи. Смразяващо чувство на безнадеждна самота ме изпълва. В един момент усещаш, че си заобиколен от реални призраци, докато ти – възприемащият съзнанието им – си илюзия… Взирам се изтръпнала в старинните белези на края и усещам главата си съвършено празна.
Висящите ковчези, прикрепени към стръмни скали високо над земята, са общи за страните, произвеждащи ориз в Югоизточна Азия – Китай, Индонезия и Филипините. Хората Бо от Южен Китай имат същия древен погребален обичай. Ковчези в различна форма са били издълбавани от цяло парче дърво, както лодките еднодръвки. Полагат се върху греди или метални пръти, забити високо в скалата или върху естествени скални издатъци, или пък в пещери. Традиционно е за провинциите Юнан, Съчуан, Хубей, Фудзиан и Дзианси. Така тялото се запазва от диви животни и душата е благословена вечно.
В Сагада се спазва и ритуалът погребване на близки в издълбан дънер. Тези ковчези се подготвят предварително от самите възрастни хора. Ако са болни или твърде слаби, техният син или друг близък роднина ще го направи вместо тях. Игорот предпочитат да бъдат погребани по скалите като птици, отколкото под земята и са правили това повече от две хиляди години.
Времето изгуби значение; почувствах се извън него.
Поставянето на телата нависоко ги доближава до бащините им духове. Планината е стълба между този свят и небесата. Хората се страхуват да бъдат погребани на тъмно под земята, където е и влажно. Те искат да почиват на сигурно място. Едната причина е да не ги достигат зверовете, а другата е да бъдат предпазени от ловците на глави от различни части на провинциите Калинга и Бонток – извечни врагове, които вземат главите като трофеи.
Приемаме ловците на глави като диваци, а какво да кажем за съвременните туристи, които си вземат кости като сувенир от стотиците ковчези, подредени в някои пещери…
Джун ми обърна внимание, че има ковчези, дълги само около метър. Предположих, че вътре има дете. Не, човекът е сгънат в ембрионална поза. Местните вярват, че човек както е дошъл на този свят, в същата позиция трябва и да го напусне. Младият мъж замълча, загледан в прилепените вечни домове с невиждащ поглед. Сянка премина през лицето му, но нямаше следа от съсухрящата душата тъга и от болката. И той искал, когато му дойде времето, да гледа от там, от високото, към Сагада, но има някои условия – не всеки заслужава тази чест. Желаещите да почиват сред орлите и духовете на предците трябва да са стигнали до деветдесет години, да са били женени, да имат внуци и да имат заслуги към съгражданите си.
За помена се колят три прасета и две пилета, а тези, които не могат да си го позволят, принасят в жертва само две пилета и едно прасе – така общият брой на животните е три или пет. След това покойникът се поставя върху дървен сангадил (от хинди – неумолим) – смъртен стол и се привързва към него с ратан. (Един такъв сангадил е окачен сред ковчезите, тъй като никой вече не иска да сяда на него.)

image

един сангадил (смъртен стол) е окачен сред ковчезите

 

Покрит с одеало, се поставя на входната врата, за да му отдадат последна почит роднините. След няколко дни бдение трупът се свива в ембрионална поза, увива се отново в одеало и се овързва с ратан. През това време няколко мъже пробиват дупки в скалата, за да закрепят ковчега. По пътя към скалата опечалените правят всичко възможно да поносят покойника. Смята се, че е късмет, така флуидите от него ще пренесат неговите умения, талант и способности на участниците в процесията.
Когато шествието стигне мястото, млади мъже се покатерват по скалата и полагат тялото в окачения вече ковчег. Костите се чупят, за да се смести тялото. Днес младото поколение предпочита да погребва бабите и дядовците си в гробището и там да ги посещава. Висящите ковчези са една традиция, която бавно върви към своя край и, подобно на татуирането, един ден може би ще изчезне. Но засега е жива.
Сагадци са изваяли остров във времето, рай, в който нищо не може да ги засегне. Тук те са свободни да бъдат себе си. Свободни като албатроси над океана.










 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1710 Коментари: 2 Гласове: 5
Последна промяна: 18.02.2016 12:18
 
·    Приятели, "Светлина от Изтока" може вече да се намери и в книжарница "Сиела" във Фестивалния комплекс.

    Ще се срещнем в книжарница Сиела във Фестивалния комплекс  и ще си поговорим за Китай и неговите хора, живот и здраве, през май, когато се завърнем след лястовиците от Вечното лято.

  Две са книжарниците, където ви очакват моите китайски разкази - "Параграф 22" (на бул. "Княз Борис" 82)
и "Сиела" - Варна. Книгата може да се изпрати и на адрес.

Нямам търпение да се видим на живо.

www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com

  image   image image тук съм в едно старо феодално имение край Пънлай, Китай
Категория: Изкуство
Прочетен: 2661 Коментари: 6 Гласове: 6
Последна промяна: 13.02.2016 16:38
06.02.2016 18:38 - Към Сагада
  Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
  Моля активирайте блога, за да се разгърне целият текст. 
Филипините 28 February 5, 2016 Natalia BoiadzhievaEdit

    КЪМ САГАДА

    Януари е. Някои дървета преживяват нещо като листопад. Вятърът гони шумулящи листа по асфалта и, само като притворя очи, далечно ми напомня звуковете на българската есен. Но погледна ли отново, пред мен насмешливо развяват корони от дълги листа тънки палми. Двадесет и осем градуса е, а местните, настръхнали от студ, навличат якета и плетени шапки…
    По неведоми пътища се пренесох назад във времето. Любопитството да откриваш при мен се отключи, когато бях на тринадесет. Един август цялото семейство се отправихме на дълъг път – да гостуваме на приятелски семейства в Полша – в Краков и във Варшава. В онези времена имахме много приятели от северната славянска страна; така научих и езика им.
    Пътувахме всъщност по различни пътища – родителите и малкият ми брат се качиха на влака и се уговорихме да се срещнем направо в старата полска столица Краков. Аз, като по-голямото дете, бях вече самостоятелна и ми предоставиха свободата да пътувам с колата на полското приятелско семейство. Ще спираме във всяка страна по пътя и така ще мога да напълня душата си с повече впечатления. Преди тръгване баща ми ме посъветва: „И записвай наблюденията си.“ Идеята ми допадна, взех си една тетрадка и през цялото време ѝ разказвах чуждоземните си приключения. Първият ми спомен от чудатости на живо беше от няколко румънски селянки, които носеха на главите си кошове с товар, без да си помагат с ръце, съвсем като индийки. Останах потресена – екзотика толкова близо до дома, не бях очаквала. Нямах още фотоапарат и затова илюстрирах разказите си с рисунки. Дълго пазих тази скъпа за мен тетрадка. По-късно татко хареса написаното. Той е поет и журналист. Иван Бъчваров. Стихове аз никога не написах, но днес, четиридесет години по-късно, бащиният ми съвет е въплътен в книга – първата ми книга „Светлина от Изтока“ е с разкази за Китай, писани с много любов. Сбъдната мечта е – с много цветни снимки и диск с моите репортажи от далечната страна за радио Татковина, а също и с картинно представяне на дъщеря ми Емилия Бояджиева, която е художничка и също твори на тема Китай. Еми е и авторка на корицата. Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее…

image

“Светлина от Изтока” е вече и във Варна – в книжарница “Параграф 22” – на бул. “Княз Борис I” 82.

    Точно в навечерието на Китайската Нова година – хубав подарък.

    Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища…
    С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
    Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.

    В Китай срещнах много хора. Срещнах дори и себе си.

    Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.

    Репортажите ми са писани и излъчвани от началото на 2010 до септември 2012г. и са в основата на разказите, включени в книгата.

    С тези мисли изкачвам стръмнините към Сагада – последната цел в моето пътуване. Връщам се да ви взема от там, където се бяхме разделили в предходната част – в джипнито на пътя.

image

 

весело се пътува на балкона

    Срещаме се пак там. Сутринта раздипля сребърни пари като пеперудени криле. Небето белее високо – високо. Лъкатушещият път ни води нагоре към сърцето на планината. От дясната ни страна се издига огромна скала, а метър и половина вляво зее отвесен склон. Няма мантинела. Виждам това място непроходимо през дъждовния сезон, когато тонове вода се изливат на вълни, на вълни, сякаш небесното море се изсипва странично надолу. Джунглата разстила пред зрителя симфония от зелени и пъстри цветове. Свикнах вече с редуването на опитомен, разграфен и преподреден от игорот свят с див, неизвестно какъв. Оризовите тераси – тези очи на планината – водят постоянна тиха битка с ерозията. Покрай нас минават сипеи и свлачища, хора с багери събират разпиляната природа, товарят я на камиони и я отнасят нанякъде. И така – година след година, непрекъснат труд…

image

природата се рони

 

image

 

събират оронената природа

 

image

 

културни традиции и забележителна приемственост

image

 

селски смесен магазин по пътя

image

 

кордилерско село

    Сагада е сгушена в котловина по поречието на река Чико в Централна Кордилера. Според легендата градът е основан от Биаг, човек от село Бика. Хората от Бика са били принудени да го напуснат заради постоянните набези на ловците на глави. Семейството на Биаг тръгнало навътре в планината да търси по-добро място. По пътя братята и сестрите решили да се разделят. Биаг поел на изток, докато стигнал мястото, където сега е Сагада, с дванадесет хиляди жители.

image

 

Бонток, Планинска провинция. Част от оризовите тераси на Филипинската  Кордилера, които показват инженерните постижения и изобретателността на игорот – майсторски проектанти и проницателни агрономи

 

image

планината е разграфена и преподредена от игорот

 

image

планинци работят в оризовите полета

image

мотори с кош и покривче (триколки) в един от попътните градове

 

image

картина на селския живот

 
    По време на испанската колонизация само няколко конквистадори са стъпили в Сагада поради липса на транспорт и на водачи, желаещи да ги придружават. Затова и това е едно от малкото места в страната, запазили своята местна култура, неповлияна от европейската.
    Виждайки, че католицизмът е отдавна установен във Филипините, протестантският мисионер Чарлз Брент решава, че няма да издигат олтар над и срещу друг олтар, и насочва дейността си сред филипинските китайци в Манила и сред племената на Северен Лусон. Днес Сагада е единственият филипински град, където населението е предимно протестантско. През 2004 г. Епископалната църква на Филипините чества своята стогодишнина като голяма част от тържествата са били в Сагада.
    Седемнадесет милиона са коренните жители в страната, събрани в сто и десет етнолингвистични групи. Племената са концентрирани най-вече в Северен Лусон, Кордилера – 33 процента; в Минданао – 61 процента (повечето са мюсюлмани) и няколко живеят в областта Висаяс. Високопланинските племена, наричани „игорот“ („планинци“ на тагалог), са повече от сто. Т е са останали изолирани и недокоснати от влиянието на низината, където е възприет съвременният начин на живот.
    Голямо е етническото разнообразие в език, занаяти, музика и традиции, непроменени от столетия. Резбовани дървени фигури, кошничарство, тъкачество, керамика и оръжия. Лов на диви прасета и маймуни, събирачество (събиране на горски плодове, корени, ядивни мравки и дървесни червеи), земеделие, а ловът на глави е прекратен неотдавна. Местните водачи и носачи разчитат на приходите от туризма.
Ибалой е земеделско племе, което отглежда ориз в терасовидните полета на Централна Кордилера. Те практикуват мумифицирането от древността. При този процес мъртвите тела се дехидратират напълно с помощта на дим.
    Изсушени и смалени човешки глави се нанизват на огърлицата на вожда и тя се предава на следващите водачи през вековете. Днес вече не сушат човешки глави, което е добра новина за мен, навлязла в техните владения…
    Човешката глава винаги е била символ. Символ на мъдростта, на достойнството, на неповторимата индивидуалност и силата на духа. Отрязването на главата е ритуал, с който победителят доказва не само физическата си, но и моралната си победа над врага. Келтите например закачали главите на враговете си по стените като военни трофеи.
    Обредът цанца означава смаляване на отнетата глава и се извършва само от шамана. Еквадорското племе хиваро вярва, че така извлича арутам – силата, която всеки воин носи в себе си. За да покажат на съперниците си натрупания арутам, хиваро носят главите като огърлица. Врагът им знае, че лесно може да се окаже част от колието, но пък може и да вземе цялата натрупана енергия.
    Незнайно как, обредът цанца е преплавал Тихия океан и се е заселил при планинските племена на Кордилера. За да бъдем обективни, ще кажем, че в иначе цивилизована Франция гилотината се използва за последен път през септември 1977, много след като филипинските племена спират да практикуват цанца. Това е последното известно публично обезглавяване в Европа. Едни и същи традиции шестват успоредно и независимо една от друга на много места по света.
    Ето с потомците на какви хора ми предстои да се срещна.
    В последното село преди Сагада пътниците от покрива напускат уютното си гнездо, защото в града е забранен този вид лекомислено пътуване. Сгъстяват се някак си по пейките във вътрешната част, в която винаги има място за още един.
    Сагада – други Филипини, различни. Страна в страната.
    Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака. Скали. Стръмен, открит склон. Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле, подминаваме назъбени скални масиви. Напредваме равномерно, уверено, без бързане. Джунглата става по-гъста, пак оредява. Далечно ромолене на вода.

image

планът на Сагада

 

image

пътят към Сагада

image

на високо боровете са повече

 
    Едва се провидяха първите къщи, шофьорът спира и отсича важно, че сме пристигнали. Всички слизаме. Няма нужда да си идвал преди, за да знаеш накъде да поемеш – пътят е един. Проточваме се в дълга колона, повлекли раници и сакове. Скоро улицата се разширява в нещо като площадче. Първо трябва да се регистрираме в информационния център, където вече чакат няколко туристи. Записаха ни данните, дадоха ни схема на града със забележителностите и тръгнахме да си търсим място за нощувка.

image

по улиците на Сагада

 

image

сувенирен магазин

 

image

сагадска къща с характерния покрив

 

image

една от колоритните къщи

image

пътят към пещерата

 

 
    Разгледахме набързо няколко къщи за гости, спряхме се на една от тях и оставихме багажа в стаята. Бърз обяд с местна храна в една подземна закусвалня и тръгваме към най-близката пещера. Имаме само един следобед, а на сутринта поемаме обратния път към Багио. И в тези няколко часа ние вместихме целия сагадски свят.

image

поникнали скали (подобно на Побитите камъни край Варна)

 

image

сагадска къща

 
    Не е загубила старата си култура и очарование Сагада, живописно си съжителстват пред погледа ми миналото и настоящето. Вдясно от пътя с цялото си дивно великолепие се разливат стъпалата, изрисувани по склоновете на планината. А оризовите стъбълца в тях са нежни като пролетна светлина.
    Ето ни пред входа на Сумагинг, тя не е погребална пещера като тези, покрай които минахме. Докато чакахме да се съберем група от десетина, изтече цял един час от безценното ни в този ден време. Най-сетне водачът ни се зае да пали карбидната лампа, с която ще осветява подземните недра.

image

 

групата се събира пред пещерата

 

image

 

водачът пали лампата

 

image

на влизане

    Обичам пещерите, разглеждала съм много, в тях е страшно интересно; но тази не ме впечатли, може би защото не я видях както трябва. Навлязохме в гърлото на пещерата и скоро ни обви вековен мрак. Вътре няма осветление, нито пътека, по която да се движите. Третото изпитание го усетих с носа си – неочаквана воня ме блъсна и заля в безкрайния тунел. Водачът крепи петромаксовата лампа, която обаче осветява само част от неговия път, а ние стъпвахме в пълен мрак по острите, нахвърляни хаотично мокри и лепкави камъни. Вниманието ми беше поделено между хлъзгавия камънак, който трябва да прехвърлям и тънкия светлинен лъч някъде далеч напред. Плувнахме в пот. Усещаше се навремени лек повей от крилата на прилепите и тихото им цвърчене. Ужасна смрад и мокрота. На една малка издатина предводителят ни огласи безучастно: „Оставете си джапанките тук, на връщане ще ги вземем.“ Попитах скромно какво налага това допълнително препятствие. Загадъчният отговор ме обърка още повече и не хвърли светлина върху заплетената ситуация: „Добре е за вашата безопасност.“ Филипинците от групата не попитаха нищо (тук не е прието да се пита или да се протестира), покорно събуха чехлите и зашляпаха във вонящите локви. Вероятно трябва да се захващаме с пръстите на краката по скалите, друго обяснение нямах. По-късно Ким ми обърна внимание колко широки и плоски са стъпалата на игорот и колко разперени са пръстите им. Цял живот са се захващали и с тях, когато са катерили височините. Аз не съм развила такова умение, научила съм се само да плувам и да се гмуркам, тук това не върши работа…
    Привичното за тях за мен се превръща в потресаващо. Отвсякъде застрашително надвиснали и стърчащи късове скали. „Има изход – помислих си, – и той е зад нас. Излизам!“
    – Връщам се – обявих на висок глас. Никой не реагира, освен вторият водач, който запали своята лампа от първата и кротко ни поведе двете с Ким обратно. В непрогледния мрак на дупката светлината означава живот. Изпитах щастието два пъти този следобед – веднъж като влизах и дваж повече – като излизах. Не излязох, а изхвърчах от дълбините като тапа от шампанско.
    Ако ви влече подземният свят и решите да посетите точно тази пещера, ще ви трябва пещерняшка екипировка, на челото – миньорска лампа (фенерче – челник) и, разбира се, противогаз.
    Наскоро прочетох, че според статистиката 26 процента от филипинското население, предимно в селските райони, нямат тоалетна – нито в дома си, нито на двора. Това са 26 милиона души. Сложността на масовата бедност е слабо позната в Европа. Тук с всеки изминал ден не само научавам, но и усещам вечния цикъл на бедността. Въпреки тази изостаналост обаче, сред хората преобладават спокойствие и оптимизъм. Пътешествията учат и на състрадание. Пътуването ни позволява да преосмислим предварителната преценка, която сме направили, отваряйки съзнанието ни за нови неща.

    Колко вълнуващ и прекрасен е светът, видян и със сърцето, а не само с очите… Никой не се завръща от пътешествие същият, какъвто е бил. С времето започваме да гледаме на света по различен начин и той също ни вижда различно.

Категория: Изкуство
Прочетен: 2119 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 07.02.2016 08:43
 
 

      Приятели, първата ми книга "Светлина от Изтока" е вече и във Варна - в книжарница "Параграф 22" - на бул. "Княз Борис I" 82.

      Точно в навечерието на Китайската Нова година - хубав подарък.

      Книгата може да бъде изпратена на адрес навсякъде в страната. Ако желаете това, моля, пишете ми на лични. 

      Предизвикателството за мен беше да преведа една чужда култура като китайската на езика и метафората на собствения си начин на живот. Криещите се под повърхността неща са универсални и правят от всички нас човешко семейство. Но как да ги извадя от техните скривалища...
     С изключение на стотината най-необходими думи не научих китайски. Времето и усилията, необходими за изучаването на един толкова труден език, вложих в моите приятелства и това ме направи щастлива. Но като компенсация на липсващия език другите ми сетива се изостриха. Изненади и неочакваности – на всяка крачка. Понякога съм разпитвала всички мои познати по някакъв въпрос – загадка. Незаменима беше тяхната помощ през целия ми тригодишен престой.
     Нямах предварителни нагласи и предубеждения, които да е трябвало да преодолявам. Пристъпих към непознатата страна с отворен ум, открито сърце и жажда да я опозная.
    
     Срещнах много хора в Китай. Срещнах дори себе си.

     Ще се радвам да науча впечатленията ви от моя първи писателски опит.
    Надявам се да ви е любопитно и вълнуващо с  китайските ми емоции. Приятно четене!




image

  „Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството. Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 1997 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 06.02.2016 05:04
19.01.2016 16:38 - Първа книга
 
                          Приятели, искам да споделя радостта си с вас - 

              излезе от печат първата ми книга - "СВЕТЛИНА  ОТ  ИЗТОКА" - 

                   разкази за Китай, придружена с диск. На него са записани репортажите ми от
Китай за радио Татковина, както и е представена художничката Емилия Бояджиева - Пеева с нейни картини, посветени на Китай. Еми е авторка на корицата. В диска ще откриете още снимки от Китай, свързани с пътешествията ми. 

  Благодарна съм на д-р Ивета Рашева - главен асистент в КМНЦ - БАН -  за топлото представяне в рецензията си на книгата.

 Благодарности и на писателя Захари Карабашлиев за сърдечния отзив.

 Благодаря  също  на издателство "Българи" и на издателя Николай Тодоров за радостта, с която се зае с моя проект.

  Книгата може да се намери в НДК - 1 етаж, кафе клуб "Перото", който е денонощна книжарница. От утре ще присъства и във верига книжарници "От А до Я" в София.

  В родния ми град Варна ще пристигне в началото на февруари, допълнително ще ви пиша точно кога.

   Ще се радвам да споделите впечатленията си от книгата.

За да се разгърне текстът, активирайте сайта на издателството.



  добре дошли в нашия уеб сайт   Издателство "БЪЛГАРИ"
НОВИ КНИГИ image„Светлина от Изтока“ (Издателство Българи) е първата книга на Наталия Бояджиева. Във внушителния обем от 352 страници авторката е събрала 48 свои репортажни пътеписа от Китай. „Виждаме живота от два различни ъгъла – българския и китайския. Съпреживяваме радостта да намерим път към другия и особеното чувство, че в сърцето ни се е отворило трето око – окото на приятелството“ Книга за далечната екзотична страна и за приятелството – по детски чисто“ – пише в рецензия за книгата писателят Захари Карабашлиев. Изключителна ценност на книгата е, че тялото съдържа 64 цветни снимки и много черно-бели снимки на места, които Наталия Бояджиева е посетила. Към книгата е вложен DVD диск с аудиозаписи на репортажите и още много снимки на описаните места, събития и ритуали в Китай.Цената на книгата е 24 лв. За поръчка пишете на e-mail: media21@mail.bg
Категория: Изкуство
Прочетен: 6793 Коментари: 20 Гласове: 14
Последна промяна: 19.01.2016 18:25
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1023349
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031