Всяко зло за добро - ако не беше валяло, как щяхме да видим Музея на златото и да се потопим в миньорския живот...
         Хапваме в автобуса на път за подножието на Луошан. Въпреки енергичните ми протести, наложи се да прибера в торбичката и колекция от пилешки крака (с пръстите) и парчета сушена риба с местни подправки, подарени ми от моите дружелюбни спътнички.
       Вече си представях кални пътечки, хлъзгава трева и ние, залавяйки се за разни корени и храсти, как пълзим нагоре... Нищо подобно - изненадата ми беше пълна, когато видях спретнатите каменни стъпала към върха, измити от дъжда. Контрастът с тъмните подземия отпреди час беше много освежаващ. В подножието ни посрещна двадесетметровата позлатена фигура на свещената костенурка Ао - синът на Дракона. Това митично животно се състои от частите на други девет животни. Поверието е, че носи щастие и успехи на хората. На фона на мократа от дъжда планина вълшебното създание плува в приказна атмосфера  - и ние вече не сме на този свят...
       


      До него са изградили голяма червена сцена на открито, където се пее и танцува по време на празници.
     Китайците са оставили дискретни следи от човешко присъствие по снагата на планината - невидими отдалеч стълбички, скрити в зеленината, мостчета, навеси и беседки в традиционен стил, които се сливат с природата и добавят очарование и китайски дух към нейното величие.

                                          

        И една красота!
        Минава ми и такава мисъл, че природата навсякъде е прекрасна - дали планината е руска, швейцарска или китайска - каква е разликата? Водопадът винаги предизвиква възторг, езерото носи умиротворение и спокойствие - както у нас, така и тук.

              - водопадът Скалата на водните перли в долната си част

      Зеленото трябва да е студен цвят. Но тук, в планината, то не се подчинява на това определение, може би заради есенния лъх, който се усещаше във въздуха. И уж нямаше слънце, а беше топло и някак уютно. За момент забравих, че съм гостенка, почувствах се у дома. И водопадът ми заприлича на нашата Скакавица, а Луошан - на Рила...
                                        

        Защитих българската чест, приятели, че даже и европейската - приемам поздравления. Показах, че и една европейка може да катери планините не по-зле от китайките - неочаквано прозрение за моите спътнички. След този поход те вече ме приемат като една от тях.

              в далечината се виждат костенурката Ао и едно езеро

             Тук човек забравя за себе си и времето. Пречиства се, слива се с космоса... Така, в досег с природата, вероятно е възникнала и идеята за прераждането. Стари дървета, аромат на изумрудена зеленина, далечни върхове, чудни скали и древни павилиони. Не е нужно много въображение, за да се озовем в миналото и да видим онзи древен отшелник със свръхестествени сили, живял в пагодата на върха по време на династията Чин и станал герой на хилядолетна легенда за Луошан.
         Друго предание разказва как веднъж Джоу Джу ловувал вълци извън пределите на планината и изведнъж прад него се издигнала една стела (каменна възпоминателна плоча с гравирани надписи). Ловецът казал на вълците, че могат да се връщат обратно в планината, а той няма да ги преследва, докато стелата изгние.

                                          врата към рая или може би - краят на света...

            Казват, че има обичай при хубаво време някои поети  да се събират тук и да пишат красиви стихове под меката лунна светлина.
           Чиу Чуджи, известен даоист, е развил своите етични нравоучения точно тук. Той е и възвеличил върха Юнтун със стиховете: "Облаци около върха, вятър от рая подухва и спокойните дъждове го напояват, изгубен в планината, наслаждавай се на зелената гора и свежия въздух".

                  Интересни скални образувания привличат погледа. Два камъка като двойка стоят върху един от върховете, посрещайки вятъра и дъждовете заедно хиляди години. По-надалеч са Гигантският орел и Свещената костенурка. Няколко големи камъка са се събрали като чаша на нежен лотос. Свещена вода извира в дъното на каменната чаша. Тази игра на природата се нарича Чашата на лотоса.
           
                                               

         Но най-красивото място в Луошан, без съмнение, е водопадът Скалата на водните перли, висок шестдесет метра. Представям си го през зимата - като замръзнала приказка. Изкачваме се по протежение на падащата река и от всяка нова гледна точка тя е великолепна. На места се хвърля от високо разпенена и сърдита, а някъде се приплъзва леко по блестящите скали. Древният "Благороднически годишник на Джаоюан" го описва така: "Като вълшебна бяла тъкан водопадът пада пред вас и капчиците летят надолу като блестящи перли".

        На връщане вече знаех - Луошан има свой, особен дух, който не се среща никъде другаде.
       Попитах някои от моите нови приятелки защо китайците обичат да изкачват планини отново и отново и винаги по време на празници се отправят към планината, за да споделят радостта си с нея. Уан  Джин отговори с чувство: "Защото е вълнуващо - като се изкачиш на високо, ще видиш по-надалеч. Посрещала съм изгрева на върха на Тайшан. Беше много студено, катерихме се в тъмното с часове... Но е толкова красиво!"

                      И този пътепис участва в конкурса на  poblizo.com  Ако ви е харесал, можете да гласувате за него - чрез Фейсбук. Благодаря ви!

                                                                        

             На първи октомври Китай празнува 61 години, откакто страната е провъзгласена за народна република. Голям национален празник - почива се една седмица.
            Собственичката на танцовия клуб, който посещавам от една година, организира екскурзия с изкачване на близката планина Луошан на втория ден след празника. Предложи ми да се включа. Много се зарадвах - това щеше да ми бъде втората китайска планина след прочутата Тайшан.
           Имах известен опит. Какво се иска - шише вода, сандвичи и удобни обувки. Никой не спомена чадър. Времето топло, тихо - само за катерене.

                                                                 І

           На сутринта автобусът бързо се напълни с танцьорки от клуба - жени на различна възраст като много от тях бяха дошли с децата си.

                    най-малката туристка с майка си

       За китайците изкачването на планина е не просто спорт, а преди всичко - духовно преживяване, пречистване, сливане с природата и даже - самоутвърждаване. Преодолял си трудност, покорил си височина - браво на теб! Затова свикват децата си от малки и винаги ги вземат със себе си в планината. Малките човечета се държаха геройски през целия този дълъг ден - не се разбра, че с нас има деца.
      Планината Луо, на китайски Луошан, се намира в провинция Шандонг, на север от град Джаоюан. Наричат го Златната столица на Китай. Основните залежи са в планината. "Две кофи златна руда се равняват на една кофа злато" - тези думи дават представа за богатството на рудата тук. Мястото е известно не само със златните си мини, но и с живописната си природа, и със своята древна история. Планината е дом за над хиляда вида растения. През 1992 г. е взето решение природното богатство да се превърне в национален горски парк. Правителството планира да отпусне още 20 милиона юана, за да се възстановят старите забележителности и да се създадат нови.
      Върхът Юнтун е висок 760 метра и от него се вижда на юг Великата китайска равнина, а на север - морето Бохай.

      Предвкусването за навлизане в традиционния китайски акварел на планина с водопади, потопени в облаци мъгла, започна да се размива още с първите капки дъжд. По средата на пътя ни връхлетя есенна буря с проливен дъжд, който скоро закапа и в стария раздрънкан автобус.
      - Какво ще правим? - попитах Уан Уей  - красиво и усмихнато момиче, което ми превеждаше от време на време на английски.
      Никой не знаеше. След малко спасението е намерено: "Можем да изчакаме спирането на дъжда в Музея на златото, недалеч от тук. Кой иска да го посети?" - попита собственичката на клуба. Помислих, че всички ще искат - какво друго може да се прави в такова време... Но не беше така - желаещите бяхме само три - Уан Уей, нейната приятелка и аз.
      След дълги увещания и съвещания се съгласиха и останалите ни спътнички - цяло щастие е, че има такъв музей наблизо, а и кога друг път ще дойдат специално за него...
     Скро автобусът спря и от вратата му до входа на Музея чевръсто се подредиха в шпалир служители с големи чадъри в ръце, така че да влезем сухи вътре.

                      

    Музеят на златото е просторен, с много зали, оборудвани със съвременна техника и богати колекции обработено злато от различни земи и епохи. Древни златни предмети от Колумбия, Мексико, Рим и Китай, кюлчета злато, златна руда... Охрана навсякъде, снимането забранено, а надписите на експонатите - само на китайски. Все пак сме в Китай...

                                                     

                      злато от Колумбия

                                                       Уан Уей (вляво) с нейната приятелка

               Възхитихме се на човешкото въображение и изобретателност, порадвахме се и на майстора - златар в старинни дрехи, който работеше пред очите на туристите, но и той не даде да го снимаме.
            Загледах се в портрета на знатна дама.
            - Знаеш ли императрица Си Цуи? - проследи погледа ми Уан Уей.- Не?! Всички китайци я знаят!
          Уан Уей очевидно очакваше да се засрамя от своето невежество, но на мен ми стана весело - не ме възприемат вече като чужденка, а като своя! Да се приемат нещата откъм позитивната им страна е всъщност урок, даден ми от самите китайци.

          Излязохме откъм другата страна на музея и под един навес ни раздадоха каски. Ще влизаме в истински галерии на златния рудник, превърнати в изложбена експозиция.

                              

        Качихме се на открито влакче и се гмурнахме в тъмните и влажни галерии. По стените им се процеждаше вода, осветлението беше мъждиво, а от скрити говорители се носеха звуци от забиващи се в земята кирки и миньорски чукове. Илюзията беше пълна, но особено зловещо стана, когато настъпи тишина и изведнъж се чу грохот от срутващи се земни маси... Добре, отказаха ни напълно от миньорската професия.

                                                            скулптури на миньори, които откриват златна жила

         Изплуващите от сумрака скулптурни изображения на миньори в естествен ръст плашеха много жените. Те бяха облечени в дрехи от различни епохи, тъй като тук се добива злато от хиляди години.
         Но най-голям ужас предизвика един робот - миньор, седнал на една пейка, с разтворен вестник в ръце, който изпъваше старателно и говореше с човешки глас.
Нищо лошо не казваше, само: "Добре дошли в галерията! Благодарим ви, че посетихте музея!", но гласът му хвърли в паника жените, те се разпищяха и хукнаха в различни посоки. Роботът остана невъзмутим, оправи си вестника и продължи да чете... Аз пък седнах до него и помолих Уан Уей да ме снима. Така станах герой в техните очи...

                  уплашена китайка гледа робота

                                           а ето как трябва да се беседва с роботите...

               Видяхме и една от опасностите, които дебнат смелите мъже в рудника - затрупан със скална маса тунел.
             Не се мина и без вездесъщото магазинче за сувенири под земята - продаваха парченца руда в пластмасови кутийки - не, не златна...

                     бронзов миньор пред входа на музея

         Най-после излязохме на горната земя и - о, радост! - дъждът е спрял. Ще се изкачваме - това е!

                                        Следва продължение


           Пътеписът участва в конкурс на  
http://poblizo.com/?p=15274

Ако ви е харесал, можете да гласувате за него чрез Фейсбук. Благодаря ви.
За съжаление, не мога да дам директен линк към Фейсбук, тъй като той не се отваря тук, в Китай - цензура...