Филипините (6)- Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Слизаме, вече е много горещо. Децата са сънливи и едва плетат крака след нас, но не можем да ги оставим в колата – напича, опасно е. За разлика от тях Джей Ар кипи от енергия, няма и сянка от умора по ведрото му лице, почти тича из училищния двор като малко дете.

училището в Пастолан

училището в Пастолан

Влиза в учителската стая и тържествено обявява: „Посетители!”, като че ли това е музей и ние имаме право да го разглеждаме колкото си искаме. Двете учителки обаче не споделиха ентусиазма му, едната излезе, другата остана в учителската стая мълчалива, макар и усмихната. Снимах девиза на стената, който гласи на английски: „ Животът не е толкова кратък, в него винаги има достатъчно време за любезност (вежливост)”, пожелах приятен ден и излязох. Това са последните училищни дни преди очакваната лятна ваканция (април и май). Няколко малки момиченца отвън се кикотеха срамежливо и кокетно – като всички малки момичета по света.

срамежливите момиченца

беседка в двора

Докато разглеждахме актовата зала на открито, състояща се от сцена и столове, с навес над тях, над главите ни започнаха да се събират оловни облаци. Слънцето бе изчезнало като пламъче на духната свещ. В тропиците това става много бързо, а в планината може да бъде и опасно. Облачното небе се прихлупи ниско и накрая легна над Пастолан (в превод името означава пасбище). Зачу се безкрайният тътен на небесната артилерия.


Джей Ар не обръщаше внимание на задаващата се буря, беше се пренесъл в детството си, втренчен в откритата сцена.

актовата зала - Джей Ар си припомня детските години

Изведнъж се обърна и тръгна с бърза крачка навън, но пак не заради времето. Дете на природата, може ли дъждът да го смути. А аз се тревожех за обратния път – трябваше да върнем двамата аета обратно в Памулаклакин, за Полин - как ще се справи със стръмното нанадолнище, залято с вода…

Минахме през игрище, където юноши играеха баскетбол - въпреки ниския си ръст, за аета това е любимият спорт. Ловът и риболовът за тях не са спортове, а начин на живот.

вляво са баскетболистите

- Тук вляво, под големия навес, се събираме цялото племе да решаваме важни въпроси – подхвърля мимоходом младият мъж и още ускорява ход, крачи енергично, почти тичаме, за да го следваме.

под големия навес се събират хората от племето да обсъждат важни въпроси

сцената за селските събрания

Оглеждам се, за да запечатам странността и тайнствеността на всичко. Очертанията на миниатюрните бамбукови къщи са изящни като рисунка, виждат се чак от пътя.

от другата страна на пътя

селска къща

къщата е почти готова, остава да се покрие навесът

Тежките плътни облаци лазят над малките домове, които са неотменна част от пейзажа, както перестите корони на стройните палми и живата, дишаща свежест джунгла наоколо. Никак не исках да се откъсвам от омаята на гледката на всички тези пълзящи и виещи се лиани и дървета, които галеха лицето ми с упоителна хладина и защитаваха от всички страни уютното селце на това необикновено племе.

корените са оголени от обилните дъждове

къщи в Пастолан

къща в Пастолан

покривът продължава в навес, под който семейството се храни

бамбуков мост, закрепен към манговото дърво, Симсон слиза по моста

Пристигнали преди 30 хиляди години  в този край, в края на последния Ледников период, когато морското равнище е започнало да се вдига. Смята се, че са пътували от остров на остров от югозападната част на Филипините, откъм Индийския океан. Негритосите са търсели място, добро за лов и риболов, харесали са залива и са се установили за постоянно. Когато не са ловили риба, мъжете от селото са преследвали диви свине, водни биволи карабао (тогава още диви) и птици, които са живеели в гората около залива. Бродели в малки номадски групи, облечени с кори и листа. Някои обитавали естествени скални заслони, други са си правели навеси от клони, покрити с бананови листа и трева. Етнологическите проучвания потвърждават, че първите обитатели на Олонгапо и на залива Субик се пигмеите.

ето как са представени ловците аета - коренните жители - в Градския музей на Олонгапо

Днешните негритоси в Пастолан притежават същите физически черти и характеристики и са живото доказателство, че са преки наследници на онези праисторически хора. Тяхната примитивна култура и досега в някои отношения принадлежи на Каменната ера, живеят без електричество и водна канализация. Имат опит в тъкането и плетенето на кошници  от бамбук и ратан. Правят си домакински съдове от кокосови черупки и бамбук, както се убедихме. Съвсем наскоро са сменили бахаг (набедрените си препаски) с безличните тениски и бермуди. Младите жени са носели тъмни поли с бродерии, които се загръщат около тялото. И мъжете, и жените са носели огърлици, гривни и ленти за ръце и за глава, направени от семена, кости на животни, ратан и трева.

Има още две други древни популации из архипелага. Първата е от палеолита, това е племенната общност от долината Кагаян в северната част на Лузон. Другите са хората мамануа – единствените негрито на остров Минданао. Те живеят в планините около езерото Маинит и вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък  от техния magbabaya (бог). Следи от Бронзовата ера в начина на живот все още се откриват сред тези етнически групи.

племенникът на Джей Ар си играе пред дома си

като къщичка на кокоши крака

навесът присъства винаги

Топлата светлина, която струеше от лицето на Джей Ар, сякаш стана още по-топла, когато наближи дома си.

домът, който Джей Ар е построил за семейството си

пейки край къщата

Като всеки влюбен мъж, той бързаше да изненада своята любима и да прегърне малкия си син. Сдържаната, но емоционално наситена среща между двамата съпрузи беше кратка. Радостта и щастието идват по много начини, но няма по-голямо щастие от семейното – това говореха лицата им. Малкият спеше в люлката, не ми се искаше да го будим, но баща му вече го беше измъкнал и го държеше в прегръдките си.

бащина гордост. Вдясно е закачена бебешката люлка. Дървено кръстче пази семейството.

Мери Грейс ни посрещна радушно, без сянка от смущение, но вниманието й беше привлечено от щастливата гледка на таткото и сина. Тя просто сияеше, това лъчезарно момиче, още в пълната радост на живота.

съпругата Мери Грейс

Момченцето, носещо гръмкото име Ган (оръдие, огнестрелно оръжие, пушка) Картър, раздразнено от внезапното събуждане, се разплака. Сепнат от плача му, Джей Ар ме погледна притеснено – какво ще си помисли гостенката, да не се разсърди. Усмихнах му се и го помолих да остави детенцето да си доспи.

малкият Ган Картър се разплаква

Младият аета, почивал твърде дълго в колата, беше неудържим. Докато направя някоя и друга снимка, той се беше покатерил пъргаво чак до върха на близкото манго. Изглеждаше, като че ли върви по клоните, почти без да използва ръце. След малко се спусна, сякаш се плъзна надолу, носейки голяма торба с плодове в ръка. Подаде ми я, точно както по нашите села хората дават на гостите си на изпроводяк нещо, накъсано от градината. Стопли ми сърцето. Мангото беше още зелено, но домакинът настояваше, че като постои два – три дни в стаята, ще узрее, така и стана. Това беше най-ароматното манго, което съм яла.

Джей Ар бере манго

Едри капки от небето заудряха лицата ни. Тук дъждът не носи прохлада, само добавя водни пари в горещия въздух, та става тежък и лепкав.

Заваля. На върха отсреща се вижда ретранслаторът, монтиран от американците.

Стъмни се, забързахме към колата. Сбогувах се с планината, обрасла с джунгла, сред която лъкатушеха рекички и беше скрито едно изчезващо царство…, а дали ще изчезне наистина… Един различен свят, със своите обичаи и неподправена красота, с ритъма на първобитния живот, един паралелен свят. Но изчезне ли това племе, ще обеднее цялото човечество.

Аета знаят как да живеят в хармония със света и с вътрешната си същност. Имат определен начин на мислене – облакът и тревата, дървото и реката, човекът и животните са дълбоко взаимосвързани, защото са творение на една и съща Велика Тайна. Животът сред природата винаги е бил по-първичен, но и по-истински. Покори ме изключителното чувство за свобода и естественост. Съвременният човек е изгубил тези качества и старите уроци в опасно голяма степен.


Заради икономически интереси и принудителната миграция те са обречени да изгубят своята култура и автентичния си облик. Техните вярвания, а и съдбата им донякъде са сходни с тези на американските индианци. Индианската философия е плод на цивилизация много по-просветена, отколкото сме смятали.

Един писател, който е навлязъл дълбоко в тяхната психология, е Джек Лондон: „Но Имбер от племето Бяла риба не го чу, потънал в мислите си. Съдията с четвъртитото чело също се беше замислил, пред погледа му се изправи като огромно привидение цялата негова раса – подкована със стомана, обвита в броня, раздаваща закони и определяща съдбата на другите народи. Той видя зората на своето бяло племе да блести с червени отблясъци в тъмнината на горите и мрачните морета; той видя как тази зора се разгаря в кървавочервени пламъци и преминава в тържествен и сияещ ден…”
„Съюзът на старците”

Много ми хареса и писмото, изпълнено с жар, на вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс. Думите му се отнасят напълно и за аета – тази забравена отломка от древния свят. „Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?

Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж, всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях, носи спомените за червенокожите хора! Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри, еленът, мустангът и орелът са нашите братя!…”

Природата, загърната с призрачна пелена, дреме следобедния си сън и не иска нищо да знае. Затрогващо красиво и уникално кътче на Филипините.

Страшна, но правдива е местната пословица: „И какво като тревата е хубава, като конят е умрял?”…

Джей Ар ни покани още веднъж да останем по- за дълго в дома му, в държанието му очарователно се смесваха непринуденост, срамежливост и гостоприемство, искаше да покаже колкото се може повече от родното си село на чужденката, толкова живо заинтересувана от живота на аета. Но трябваше да се прибираме. По обратния път той ни посочи диви банани, които растяха наоколо – могат да се ядат, но имат твърди семки за разлика от тези, които той отглежда. Тъй като Полин заспуска колата предпазливо, имахме време да чуем от него и филипинския мит за произхода на хората, а Полин помагаше с превода. Не е изненадващо, че са дошли от бамбука… Ето как…

Една птица непрекъснато летяла между морето и небето и не можела да си намери място, за да кацне и да си почине. За да се добави интрига, птицата предизвикала кавга между двете стихии. Казала на небето, че морето е решило да се издигне и да го удави. А то отговорило, че ще се бие като хвърля скали и острови, за да притиска морето надолу. Птицата предала тази закана, провокирайки водния исполин да зашлеви с вълните си небето. То пък си отмъстило със скали и цели острови. Морето никога повече не повторило удоволствието. Птицата тогава щастлива кацнала на една подаваща се на повърхността скала.

Докато тя си почивала, един бамбуков филиз бил изхвърлен на брега и побутнал крачетата й. Птицата се отместила малко. Бамбукът я побутнал отново и тя пак се поместила. Това продължило, докато пернатото в яда си клъвнало бамбука и го пробило. Тогава от единия възел на стъблото се появил първият мъж, а от втория излязла жена.

Получила благословията на боговете, двойката имала много деца. Те обаче пораснали мързеливи, не помагали на родителите си, докато баща им, разгневен, взел една дебела пръчка и ги подгонил да ги бие. Ужасени, те се разбягали – някои избягали навън, други се скрили в спалнята, в хола, в кухнята и дори сред покритите със сажди съдове. Тези, които влезли в спалнята, станали ръководители и лидери, другите – от хола – станали свободни хора. Потомците на онези, скрити в кухнята, станали роби, докато почернелите от саждите на съдовете дали началото на аета.

Един примитивен, но красив и романтичен свят в Тропика на Рака. В ниското тече 21 век, а тук, под звездите, открих една отиваща си култура – ще замине ли с нея и филипинската идентичност и уникалност. Свят с малко обитатели, но пълен с драма, тъга и радост… Не видях пещерни хора – видях млади, красиви и добри хора, които се обичат.

Скоро стигнахме до Памулаклакин. Симсон и Джей Ар се умълчаха и лицата им добиха деловия вид на хора, стигнали до работното си място. Нямаше и помен от дъжд, облаците изтъняха, а слънцето лениво се полюляваше в хамака. Децата продължаваха да спят. Двамата ни водачи слязоха от колата и се отдалечиха мълчаливо, както се и срещнахме сутринта.

   
Филипините (5)- Към Пастолан От Наталия Бояджиева 

 

Те са дошли първи по тези земи, когато светът е бил с 30 000 години по-млад и като че са се зарекли да останат последни. Никой досега не е могъл да ги асимилира - ни малайци, ни китайци, нито испанци, американци, нито окръжаващото ги днес филипинско общество (за което обаче не може да се каже същото). Историята на аета продължава да обърква археолози и антрополози. За разлика от другите австронезийци (папуасите от Соломоновите острови, аборигените на Австралия), негрито са показали устойчивост към промени и изключителна гъвкавост. Опитите на испанците да ги заселят в резервати, подобно на индианците, са се провалили. Най-многото, което са постигнали, е било да ги прогонят от тучните равнини и плажни ивици нависоко в планината. Изглежда, силно е у аета диханието на живота и те не се предават.

джунглата в Памулаклакин

Някои от тях са номади и изграждат само временни заслони от бамбук, покрити с бананови листа. Други живеят в села, както Джей Ар и семейството му.

Отново правим кръг около Симсон. Палене на огън без друг огън – за аета това е обикновено ежедневие, просто резервен вариант, към който прибягват, когато се наложи, а за нас има стойността на магически ритуал, на чудо, пренасящо ни в каменната ера. Епохите не са се срещнали и не са оставили следи в бита им. Това е една паралелна еволюция, една бликаща вечност. Тридесет хиляди години – високо над достиженията, но и над пороците на цивилизацията…

началото на ритуала

Първо нашият водач издялква от сух бамбук няколко колчета. След това започна да плъзга острието на кармоната по повърхността на стеблото, докато настърга една шепа фин пух от стърготини. Той събра облачето пух в топка, постави я на земята и я покри с половина от стебло с обгорени нарези по него от предишни демонстрации. Новият нарез, прорязан за нас, се падна точно върху пухеното топче. Притискайки с крак пръчката, Симсон заби уверено с камък четири колчета, за да не мърда.

така се събира пух за искрата

нарезът е точно над пухчето

бамбукът се обездвижва

Постави ръба на другата половина в нареза и започна ловко да търка. Изтръпнали и хипнотизирани следяхме бързото  движение – дали ще пламне…

така се пали искрата

магическата искра е скрита в пухчето

Още миг и божествената искра пламна, изумени и ликуващи, ние бяхме в зората на времената, когато огнените езици – дело на човека – за първи път са осветили непрогледната нощ.

Тъмнокожият човек подхвана внимателно скъпоценната искрица с двете си ръце и я разгори с дъха си. Постави я в половината стебло и спокойно обясни, че от тук нататък е лесно – само добавяте още съчки. Все още се чувствахме в ранния палеолит, горди, че сме станали свидетели на едно тайнство, на едно от първите велики постижения на човечеството, направило възможно и заселването на по-студени климатични пояси, включително и нашите земи. Целия ден ни беше съдено да преживеем в тази далечна епоха.

пламъчето!

Без излишна тържественост Симсон угаси плахото пламъче и се плъзна надолу по склона. Бяхме вървели в кръг и се оказахме пак при нашия бивак. Откъм ракитите се дочу тиха песен, струваше ми се, че мелодията се състои от съчетанието на шума на вятъра, плискането на потока и шепота на листата. Приближихме се и видяхме Джей Ар да майстори с меча си нещо от бамбук и да си припява прастара песен.

- Това е последната чаша  – усмихна се дружелюбно той. – Другите са вече на масата, имат и лъжички. За вас са – сувенир от мен. Като се приберете, дръжте ги в хладилник, за да запазите свежестта им. А обядът е готов.

Джей Ар майстори чаша

Знаех, че с мачете се прочиства път в джунглата, служи за разсичане на кокосови орехи и като оръжие, но не подозирах, че може да бъде и резбарско ножче за фината украса по чашите. Не знам за Полин и другите, но аз още си пазя този необикновен подарък.

чашите от бамбук с извивка за носа

Денят се разгаряше. Лъчите на слънцето трябваше да са изпили омарата, но тънката топла пара продължаваше да плува над дърветата. Цветовете на светлината – хоризонтални полета, пълни с олекнал розов въздух. Над рекичката светлината струи в зелено, дори и водата е зелена. Игра на цветовете в пукнатината между два сезона.

Насядахме около дългата маса с още по-дълги чинии – измитите бананови листа. Нямахме търпение, изгладнели като вълци след вълнуващите открития.

Вече каквото и да е щеше да ни се стори вкусно, но това, което момчетата поставиха на масата, беше наистина изключително. Симсон почисти първо съдовете от бамбук от саждите и ги пренесе до нас. С вездесъщото си оръжие той направи дълбок нарез от двете страни на стъблото и с едно изящно движение отвори така образувалия се капак.

Задушеният ориз беше заел формата на съда и изпускаше ароматна пара. По същия начин бяха обработени и останалите два съда, от които се показаха пилешките късчета, сготвени с различни сосове.

свареният ориз е сервиран

и пилето е готово

Не чакахме покана, загребахме с новите си лъжици горещата храна – абсолютна вкусотия… Настъпи мълчание, на никого не му се говореше в този момент. Когато се заситихме, беше останало още. Симсон върна останалото в дървените тръби, ще го занесе на децата си.


Аз имах още безброй въпроси, но чувствах, че идва краят на нашето приключение. Тогава Джей Ар направи нещо неочаквано, каквото не беше правил досега – покани ни в своето село, да гостуваме в неговия дом! Той ще покаже на тази бяла жена, дето толкова много пита, как живеят и хубавото си семейство, с което се гордее. Симсон се усмихва с топлото снизхождение на по-възрастния и само с поглед одобрява идеята.

Бялата жена. Бели мъже идват в страната да работят – австралийци, американци, по-малко европейци, но бели жени – почти никак. Затова и интересът към тях е по-голям. Чичото на Полин – Джералд – по-късно ми обясни този феномен така: - „Векове наред испанците са ни набивали в главите, че бялата кожа е по-хубава от кафявата и че белите са висша раса. Това не може да не е оставило следи в съзнанието на хората. Повлияни от доминиращата раса на завоевателите, нашите разбирания за красота са се променили през вековете. По време на колониализма ние сме били изложени на културна метаморфоза. Терминът „колониален манталитет” се е появил, когато народът ни е започнал да приема като факт, че неговите защитни сили са по-малки, отколкото на колонизаторите. Това кара и испанци, и американци да се чувстват по-висши, с по-ярко изразено превъзходство.”

Конкистадорите са наричали филипинците „по-нисък клас”. Те отричат образованието, за да ги направят покорни и да спазват правилата. Така, с промито мислене, местните имат по-малка възможност да вземат решения за себе си. Те несъзнателно възприемат завоевателите като модели за подражание не само по отношение на политиката, но дори и на стандарта за физическа красота, базиран на вида на чужденците – дълги носове, кестенява до руса коса и бяла кожа.

Днес медиите с радост подхранват тези комплекси, а козметичната индустрия богатее – всички продукти тук са избелващи (както беше и в Китай) – кремове, сапуни, дори дезодоранти. Затова и красиви момичета като Чини носят жилетки с дълги ръкави и дълги панталони и в най-горещите дни, когато и камъните се разтапят и потичат. – Защо? – питам я. – За да не ми се вижда кафявата кожа… Момчетата харесват бяла. – Подобен култ към бялата кожа бяхме срещнали и в Китай, но тук, мисля, отива твърде далеч, превръща се в мания… Много хора пият или си бият глутатион с надежда да им се избели кожата…
Всяко чудо за три дни – е нашата народна мъдрост. Но за да отмине това чудо, вероятно ще трябва да се сменят поне две поколения, докато филипинците започнат отново да се харесват, каквито са. Не е наша работа да съдим. Но ако Бог искаше да сме еднакви, щеше да ни направи еднакви. Ние сме създадени равни, независимо от нашите физически различия.

Така или иначе - ще ходим в Пастолан! Вземам си довиждане с тъмното сърце на джунглата, с тази дива, магическа земя. Само довиждане. Сместваме се някакси в колата, нашите водачи са толкова стройни, че двамата заемат място за един човек. Полин шофира умело по планинските серпентини, въпреки че наскоро е взела книжка. След обилния обяд по-младата половина от нашата славна дружина се предава бързо във владенията на съня. – Никога не съм вървял толкова – сподели ми измъчено Патрик. – Не спортуваш ли? – Да, баскетбол – в просъница вече и едва разбираемо отговаря детето.

Денят е ясен, но сякаш върху предметите е хвърлено някакво едва осезаемо покривало. Покрай пътя внезапно прелита някакво странно село, което нарушава за миг морето от зеленина, заляло планината. – Какво е това село? – питам.
- Не е село, гробище е.
- Не прилича на гробище, видях къщи.
- Това са навеси над покойниците – да ги пазят от слънце и дъжд. – обяснява Полин. – Ние изграждаме циментови саркофази над земята, а над тях – покрив. При вас не е ли така?

гробище насред пустошта

Пръснати без ред във вечните си убежища под навесите, завинаги почиващите са сред чистия вятър, под реещите се облаци и палещото слънце. Нищо от това не им липсва в отвъдното.

погребален парк

Докато пътувахме нагоре, научих за погребалните практики, които също са част от културата на този уникален народ. Те включват религиозни учения, следи от колониализма и местни вярвания. В миналото, а и днес още филипинците вярват в задгробния живот и отдават почит на мъртвите. Поменът се провежда от три до седем дни в селските домове, докато градските жители канят в специален ритуален дом. Въпреки че са християни, филипинците са запазили суеверия относно смъртта.

В района на Филипинските Кордилери погребват починалия под кухненската част на дома. В провинция Бенгует завързват мъртвия към един стол, който се поставя до главния вход на къщата и така седи осем дни. Ритуалът се извършва от старейшините на селото. Някои жители на селските райони в Кавите използват дървета като гробни места. Умиращият от старост или болест човек избира дървото предварително. Когато човекът умре, го погребват вертикално в кухия дънер, в хралупа, привързан с въже.

Докато слушам и се мъча да си обясня смисъла на обичаите, връзката на местните с предците и с природата, техния духовен светоглед, запазен във времето и след християнизирането им, подминаваме една внушителна църква в малко село от двадесетина къщи. Решавам да снимам на връщане.

селска църква в планината

Пътят става все по-стръмен и опасен, пътуваме вече близо час.
- Имаме една пътека в планината, по която стигаме до село за около 40 минути пеша. – казва Джей Ар. – Но с кола е по-бавно… Вижте вдясно – Свещената земя!
Гледам – нищо особено не се вижда - природа. – Доста по-нататък е, - пояснява младежът. – Има цяла гора от религиозни статуи.
Обещаваме си с Полин един ден да отидем и там. Но сега целта ни е друга.

Наближаваме, според нашите гидове. Неочаквано – напреки на шосето – ограда, с порта в нея. Зад оградата стои и ни гледа цивилен пазач. – Нататък не може, само за жители на селото! – Строг е. Започват дълги преговори и уговорки колко е важно за бялата жена да види селото, ще пише книга… Пазачът се смилява: - Пътят е опасен, за ваше добро е, но… щом настоявате…

Прав беше човекът, стръмен и неподдържан път, труден за коли. Но Полин не се уплаши, достойно изкара колата до върха, под който се гуши село Пастолан. Най-после!