Salamat (благодаря), Полин и Паоло!
Моловете са бездушни места. А градовете имат душа. Манилската душа е в Интрамурос , продължаваме с Полин и Паоло историческата разходка. Хомо туристикус е миролюбив биологичен вид – всичко ме интересува в една страна, с изключение на едно – моловете. Но мога ли да откажа на младите ми приятели, запленени и горди от молската мощ, обиколка на един от най-големите азиатски молове – Mall of Asia (Молът на Азия)…
Кратката утринна прохлада се изпари като дим и дрезгаво синьото на небето заблестя ослепително гладко. И този ден жълтото слънце палеше немилостиво. Високата влажност ви кара да се чувствате потопени в лепкав горещ сироп.
Носим се през огромния, плъзнал край морето столичен град, разделен на множество барангаи – цели градове, където разточителното богатство, покачено високомерно на кокилите на небостъргачите, съседства с жалка нищета. Заедно съжителстват два свята, толкова далеч един от друг, свързани единствено от нишките на взаимната омраза. Тук почти няма средно съсловие. Луксозни величествени постройки от испанско време заемат центъра, а в останалата част са ужасните наблъскани коптори на бедните. Повечето от нямащите обитават пренаселени колиби от картон и ламарина, отвявани при всеки тайфун.
Докато чакаме на светофар, отнякъде изникват мършави деца, които понечват да мият прозорците. Неочаквано Паоло почуква силно по вратата и децата се отдръпват; после кимва към тях и започва да говори мрачно, повече на себе си, без да обмисля дълго, както постъпват хората, решени да извършат нещо, от което се страхуват. Очевидно се канеше да изрази с думи резултата от мълчаливия си размисъл: „Обичам Манила, това е моят роден град. Той е голям и хубав, но в него има и много престъпност. Изглежда така, сякаш тези деца са сами на улицата. Всъщност те работят за някого, някой невидим, който се крие в тъмното, следи ги с поглед и обира припечеленото с труд от тях. Като почуках отвътре по вратата, аз им дадох знак, че съм свой човек, да ме оставят на мира. Каза ми го един познат таксидижия…“ Личеше, че разказът му причинява болка, замълчахме. Бях му благодарна за доверието.
манилски деца
Скоро младежът ловко се измъкна от интуитивното и в моите очи хаотично улично движение, паркира на четвъртия етаж на гигантското чудовище и тръгнахме по улиците му. На всеки етаж се простира цял град с алеи, дървета, ресторанти, магазини (полупразни) и площади, препълнени от блажени тълпи, избягали от адската жега навън. „Молуването“ им е любимо занимание след появата на мегамоловете – феномен, разработен от бизнесмена Хенри Си – китайски филипинец, в началото на 1990. Два от неговите СМ молове са в първата десятка по големина в света.
полицейска проверка на входа на Mall of Asia
Всички тези молове, въпреки своята исполинщина, са така лишени от дух, както и навсякъде по света, че не могат нито да ми импонират, нито да ме възрадват. В тях няма нищо, което да се стреми към висините, ролята им е да господстват над дълбините. Толкова малко прозорци, липсва всякакво желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. Когато е бил открит през 2006, е бил най-големият мол в страната. От това състезание по грандоманщина, показност и празнота ми става болно. Трябва да търся извора някъде високо в планината, най-често тя пази националния дух, помислих си и се зарадвах, че за следващия ден сме си наумили да се изкачим до Ангоно.
от терасата на мола
Всеки ден през мола преминават над двеста хиляди души. Повечето посетители са млади, личи, че Филипините са на първо място в света по употреба на таблети и на второ след Индонезия по смартфони. Почти половината от „умните“ телефони са местни марки.
в мола на хладно
Обядвахме на етажа със закусвалните. Филипинците не си поръчват салати, избират по-засищащи храни. А от терасата се открива пленителна панорама към Манилския залив.
изглед към Манилския залив
Окото на Манила
момчето вляво е Паоло
Местната мода е различна от европейските предпочитания, а и размерите са доста по-малки от нашите; ако идвате тук за по-дълго, носете си дрехи за целия престой, все пак сезонът е само един.
танцът на продавачите
Две места все пак привлякоха вниманието ми – едното е магазин за национално облекло и сувенири, където продавачите танцуват от време на време „филипински“ танци със силно испанско влияние. Дамската носия се нарича „филипиниана“ – дълга памучна рокля с щръкнали над рамото къси ръкави и цветен колан.
филипиниана
баронг тагалог
„Баронг тагалог“ е избродираната официална мъжка риза от лека, полупрозрачна материя, която се носи над колана (не запасана). Ежедневната риза е от груб памучен плат и се нарича канга. Тя е стигала под талията, без яка и с отвор в предната част. В зависимост от техния социален ранг и степен на смелост, цветът е бил или червен – за водачите и смелите мъже, или черен или бял за обикновените граждани. Мъжете са носили и дълги тесни ивици плат през челото и слепоочията – те са спирали потта в горещия климат. Местният плат се тъче от абака (манилски коноп) – растение от семейство бананови, от чиито листа и стъбло се извличат текстилните влакна. От листата на ананаса и бамбука също се получават влакна. Такава е традицията в равнините, не и в планината Кордилера, където мъжката носия е само набедрена препаска. Никой не купуваше от красивите дрехи, те са много скъпи, очевидно са предвидени като сувенири за чужденците.
ледената пързалка
Другото интересно място е една огромна ледена пързалка с олимпийски размери 61 на 30 метра, най-голямата в Югоизточна Азия, по която сред начинаещите гордо се носеха и няколко умели фигуристи. Особено забавен беше един майстор на кънките, който изпълняваше сложни фигури със спокойно – небрежен израз и след някой особено завъртян скок леко кацваше до самата ограда пред нас. Той отнесе искреното ми възхищение и аплодисменти. Признавам – ледът ме изненада и привлече като магнит. Високо ценен и скъп в адската жега, той се радваше на благоговейно внимание сред насъбралата се публика.
учител и ученичка
Най-добрият начин да се насладиш на самотата в големия град не е да останеш сам, а да си сред тълпата, но движейки се и живеейки с друга, различна от останалите скорост. Когато стоя и мислите ми стоят. Тръгвам и те тръгват пред мен.
Всеки град живее със собствен ритъм и Манила не прилича на никое друго кътче на света. Той е и модерен метрополис, и пропит с вековна история. Филипинците се движат отмерено, защото няма закъде да бързат. Утрешният ден ще настъпи, когато му дойде времето. И тази еднаквост, липса на сезони, обновление и развитие ме подтиска. Затова и местните нямат усещане за време – всичко им се слива, утре ще е същото като днес, а вдругиден – пак същото. Както казват на Изток: „Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра да излее наведнъж градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът“.
Манилският университет
колеж от 1620 година
в Интрамурос
старинна архитектура
От тук потегляме за Форт Сантяго – могъщия градеж от камък, свойствен на Испанската империя през Средновековието. През 1571 е изглеждал като заграждение от трупи и пръст, а каменното укрепление е зидано между 1589 и 1592 г. Набезите на пирати – холандски, португалски, китайски и японски – довели до изграждането на крепостта с високи градски стени и ровове. Те следват контурите на Манилския залив и завоите на река Пасиг като покриват площ от 64 хектара. Наричан от крал Филип Втори „изтъкнат и завинаги лоялен град“, Интрамурос (Между стените) е служел като културен, образователен и търговски център на Испанската империя на Изток. Богатите азиатци са се събирали в Оградения град и са отпътували с галеоните за Акапулко, Мексико. Но стените не обезкуражават европейските амбиции. Малката общност на белите заграбва колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи. Успехът е изглеждал потресаващ, за него е нямало географски граници. Западното общество се е разгръщало като триумф на човешкото могъщество. Европейците гледат на себе си като на носители на висока култура и цивилизация. Аета (автохтонното население) вярват в свръхестествените качества на животните, на небесните тела и на мъртвите си прадеди. За европейците обаче тези вярвания са „езически“. Така те внушават на аета, че завладяването им от белите трябва да коригира тяхната езическа неморалност. Обявяват християнството за единствената религия, която изисква лоялност от всички култури. Те приемат, че Бог е не само техен, но и на всички останали, живеещи на земята. И ето днес филипинците са разделени според вярата си – планинците са си останали езичници, хората от остров Минданао са мюсюлмани, а равнинните филипинци се водят католици и на празници се включват в християнските ритуали.
градската стена
Палатът на губернатора
Испанско-американската война от 1898 година докарва американците тук. Градът между стените се предава след жестока битка. В огъня на Втората световна война японците окупират Филипините и три години страх и смърт вилнеят в града. След оцеляването от множество земетресения, тайфуни, пожари и войни през вековете, Интрамурос понася смъртен удар, когато американците освобождават страната от японците през 1945. Артилерията прави на прах стените и сградите, хиляди умират по време на осемдневната обсада. Когато всичко свършва, Ограденият град е мъртъв. През 1946 САЩ признават филипинската независимост, но градът дълго не възкръсва за живот. Десетилетия след войната той се е превърнал в огромна пустош, залята от заселници и огласяна от рева на камиони. Едва през 1979 започва възстановяването на града – музей.
входът
готови за обиколката
по алеите
и така обикаляхме
В Цитаделата, използвана последователно от испанци, британци, американци и японци е можело да се проникне само по подвижни мостове, които се вдигали преди полунощ и се спускали на зазоряване (по същия начин, станал вече традиционен, се спират и днес филипинците на подстъпите – мостове към Свободната зона, в която живея). Каменен поздрав от стари времена към малкия – голям народ от настоящето, охранявал входа към река Пасиг. Отново крачим по калдъръма на Интрамурос – един от най-добре запазените средновековни градове в света с древни крепостни стени, църкви, училища и палати отпреди пет века. Подобна старинна испанска атмосфера ще ви обгърне и във Виган в Северна Кордилера. Вървим по изстрадалата земя и вдишваме история.
в парка на Форт Сантяго
По пътя се разговорихме с един приветлив художник в неговото ателие, плениха ме картините му с ярки, филипински цветове, разточителни и пищни като разкошния Тропик. Артистът съзидателно е асимилирал чуждото влияние на Изтока и Запада като го е подчинил на местната чувствителност. Интересна е съвременната уникална филипинска култура. Изкуството е за това – да те кара да вярваш; това се случва и с мен.
фигурата на Хосе Ризал
стъпките на Ризал към лобното място
Днес Форт Сантяго е укрепление с обширен парк с библейска красота. В него се намира и Музеят на Ризал, последните му стъпки към лобното място, направени от бронз, тъмницата, в която е лежал и заветът му към сънародниците: „Вместо да се амбицираме да сме обикновена провинция, нека се амбицираме да сме нация; да развием независимостта, не колониалния манталитет. Смирението (покорството) не винаги е добродетел, то е престъпление, когато поощрява потисничеството. Няма тирани, където няма роби“. Защо ли народите не могат да достигнат своите герои…
портата към крепостта
водният ров пред стените
гледка от крепостта към река Пасиг
зад моста живее градската беднота
Обгръщам с поглед светлата пара, потопила небосклона в нежносини акварелни тонове. Океанският вятър обгонва тревите и огъва палмите. Лъчите на залязващото слънце ни карат да присвием очи. Тук рано се стъмва, но нощта ще е дълга – великденска. Наричат я Salubong (среща) – в спокойствието и красотата на тропическата нощ ще се срещнат Богородица и нейният възкръснал син. Край на траура и на изтощителната скръб.
Ще вечеряме у Полин, а след това – изненадата на вечерта, още не ми я казват. Разстоянията са огромни и се пътува с часове, така че след кратко помотаване в сувенирния магазин потегляме за Параняке, за дома на приятелите. А, както е известно, пътят до дома на приятеля никога не е дълъг.
Вдясно се издигаха стройните тела на палмите, подобни на мрачни, пронизани от звезди букети, възнасящи и развяващи рошавите си змиевидни корони; вляво през тях от време на време в мрачината проблясваше морето, напомняйки оловно огледало. Вятърът утихна, чуваше се само плясъкът на вълните…
Посреща ни весело кучето Шербет и, кой знае как, се почувствах у дома си. Никога не сме имали куче, не съм свикнала с домашни животни, ако не броим змиите и тарантулите на сина ми. И все пак ме обгърна уютът на място, където ми се радват, където съм желан гост.
в дома на Полин
семейният олтар
На тържествената вечеря бяха още чичо Джефри и една леля, която не се е омъжвала и винаги е живяла с тях. Работила е като учителка, а сега помага в домакинството. Всички говорят английски като роден, така че можахме да си поприказваме спокойно. Слушах интересни истории и спомени, беше чудна вечер. Нямаше го само най-малкият брат на приятелката ми – Патрик, той живее при майка им. Полин си мечтае и той да заживее с тях, да си бъдат всички заедно, но ще трябва да почака още няколко години…
холът
на Великден в приятелски дом
Момичетата и леля им се бяха потрудили здраво – масата беше отрупана с всякакви лакомства. Полин – малко нещо плаха и притеснителна, все гледаше да остане невидима, но топлото ѝ и земно присъствие ме обгръщаше неусетно и ми вдъхваше увереност в тази непозната земя. Докато шеташе в кухнята със сестра си Патриша, аз я загледах почти със страхопочитание, като се мъчех да прозра алхимията на очарованието и на кроткия пламък в очите ѝ. Доброта, грижовност, чувствителност и човечност – това е Полин. Колко съм щастлива, че има някой, който ме кара с мъка да произнеса думата „сбогом“. Salamat (благодаря), Полин и Паоло!
Наталия БОЯДЖИЕВА
