Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 1022364 Постинги: 159 Коментари: 1222
Постинги в блога от Януари, 2015 г.


Шотландският замък От Наталия Бояджиева | Публикувана на: 26.01.2015

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Две години след като се сбогувахме с Китай, надявам се, не завинаги, получих от там покана за новогодишна забава. Замислих се – с кого съм пропуснала да си взема довиждане… Подписът „Зое” не ми говореше нищо… Изведнъж – познат силует – Шотландският замък недалеч от Пънлай! Да, звучи почти като палми на Северния полюс, толкова е необичайно, но съществува.

Духът на Китай ме зове непрекъснато – и в светлината на деня, и в сънищата ми нощем. Един ден ще последвам неговия глас. Сърцето на Китай е голямо и обширно. Онзи, който е почувствал веднъж пулса му, може да се тръгне, но той винаги се завръща. Чистотата на нравите, откритостта и добрите всеотдайни сърца са топлото одеало, което е обвило душата ми; под него тя се е сгушила уютно и е щастлива. Затова и всяка вест от там ми носи много радост.


Как всъщност влязохме в шотландски замък в глухата китайска провинция… Зое е английското име на едно китайско момиче, което познавам от моя клуб по интереси – танцовата школа, от там са и най-добрите ми приятелки. Зое започна работа в този замък три години след построяването му, откриването е било през 2009. Тя отговаряше за рекламата, та ми изпрати покана да го посетя. Как ще пропуснем, звучи много интригуващо… Поканих и Вероника, а тя само това и чака. Вече съм я представила в „Индийско танго”, но пак ще спомена, че е от Уелс, доктор по антропология, вече в пенсия. Новите места са като планински извор в жарък летен ден – и за двете ни; това е и което ни сприятели – любопитството. Любопитството, благодарение на което сърцата и умовете ни се подмладяват всеки ден, вместо да остаряват. Запазила тази жажда да види, да научи и да опита и в зряла възраст, тя научава много и вижда много повече красота в живота си.

Един неделен ден в средата на май се обаждаме със Стани на Хелън, шофьорка на такси. Жените и мъжете таксиджии в Пънлай са почти по равно, но истински късмет е да намериш някой с английски. С Хелън се разбираме чудесно. Свързвам я по телефона със Зое, за да ѝ обясни пътя и отпрашваме към общежитието на Вероника, където тя живее като учителка доброволка; вече ни очаква на бариерата, нетърпелива. Заобикаляме главната улица, тя е настлана с безброй рогозки, за мен гледката е уникална.

image

преди да застелят рогозките

image

сламата меко проблясва на слънцето

image

цистерната пръска рогозките с вода

„Свалиха асфалта, ще го подменят – обяснява Хелън. – Всеки ден минава цистерна, която полива сламените рогозки, а те задържат дълго влагата. Така земята се подготвя за по-трайно асфалтиране”. Сламата лежеше от месеци по улицата, забравихме, че е имало друга настилка преди това. А и създава такъв пасторален уют, проблясвайки меко на пролетното слънце… Един ден решиха, че почвата е наситена достатъчно с влага и асфалтираха, здраво, надявам се и досега да държи.

Скоро излязохме от града и от двете страни се ширнаха поля и ниви. Всяко свободно късче земя е обработено и засято с нещо. Пролет, като нашата, с изумрудена зеленина и птици. Колкото по-навътре навлизахме сред селата на провинция Шандун, толкова повече цъфнали плодни дръвчета галеха погледа ни, отпуснаха ни се сърцата. И без никакъв замък вече изпитвахме прилив на откровение и красота. Денят пулсираше като жив. Земята дремеше, унесена в ритъма на собственото си сърце. Всъщност пролетта настъпва месеци след последното ехо от фойерверките на Пролетния фестивал – така китайците наричат своята Нова година. „Наближаваме – предупреди Хелън – това е Мулангоу, най-близкото до замъка село.”

Иззад последния след селото завой погледите ни внезапно бяха приковани от един гигантски мамут, не – триста стада мамути, качени един върху друг – Шотландският замък!

image

Шотландският замък

В приказките винаги има замък с високи кули и прекрасни гледки, които се откриват от него. Но в този каменен феномен няма нищо приказно. Погледът, свикнал с изяществото и въздушната грация и филигранност на китайската традиционна архитектура, се сблъсква с огромната сива стена и пада омаломощен. Контрастът е шокиращ. Вероятно това е най-масивната и страховита постройка в провинцията. Само в моите очи ли този пейзаж изглежда готически и ексцентричен… Видях отпечатъка на моето изумление и по лицата на околните.

Изглежда като нелепо недоразумение, но дали пък не е сбъдната детска мечта… Скоро ще разберем.

image

източното крило

image

входът

Спираме на гърба на замъка, където е входът. Посреща ни Зое, цялата грее; усмивки, прегръдки. Кани ни да минем под каменния свод и да влезем в Средновековието. Обажда се да дойде екскурзовод с английски. Момичетата от персонала са в плисирани шотландски полички, какво друго да бъде… Докато чакаме преводача, излизаме на обширна тераса с чудна гледка към долината Цуишан и езерото сред нея.

image

долината Цуишан /Quishan/ с езерото

image

лозята по хълма

Потапяме се в един мир и тишина, в едно пасторално съвършенство, невярващи на очите си, а зад нас се издигат сивите и дебели каменни стени с малки прозорци – крепостта трябва да изглежда застрашителна, солидна и недостъпна. Такава е. Няма ров, нито мост над него. Млада зеленина ни обгражда отвсякъде чак до далечните хребети отвъд езерото, между които се е простряла долината. Идилично място. Простор.


Построен направо върху гранитна скала, замъкът се издига могъщо на фона на околните хълмове и живописната природа. Кули, бойници и наблюдателници му придават автентичен вид.

image

част от вътрешния двор

image

наблюдателната кула

image

всяка от колоните на наблюдателницата е направена от мрамор в различен цвят

image

столът за наблюдение на терасата е донесен от Шотландия

image

фасадата с шотландското знаме на кулата

На покрива горделиво плющи шотландското знаме. В самата Шотландия се издигат и по-елегантни и романтични, а и по-внушителни замъци, но и този явно е достатъчен, за да стопля патриотичното сърце на собственика от графство Йоркшир - Крис Рафъл, и да го пренася в родината му.

image

гербът /свободен превод от латински – „Единството на знанието и Актон”/

Докато поглъщахме свежия майски въздух и пасторалната природа, към нас тихо се приближи млад китаец и се представи като Томи, нашият водач из владението. Тръгваме с него из коридорите, лабиринтите и тайните стълбища; чувствах се леко сюрреалистично. Съзнанието търси нещо подобно, познато – напразно… Това е като да построят Великата китайска стена в Шотландия. Опитвам се да се вживея в средновековната атмосфера, но нещо непрекъснато ме връща в реалността. Изкуствен е замъкът, не чак диснилендски, но и не истински, колкото и да е силен стремежът на Рафъл към автентичност дори и в детайла. Еклектиката е пълна – шотландски и китайски символи са смесени дори и в герба /съпругата на собственика е китайка, може би това е причината за опита да се съчетаят несъчетаеми култури/.

image

страж

image

еклектични символи по вратата

image

картина на долината с езерото и замъка

Минаваме от зала в зала, най-впечатляваща е трапезарията с камината, портретите на предците и дългата маса за около стотина души.

image

трапезарията

Влязохме и в игралната зала с билярда и с букова ламперия по стените. На друго място дегустирахме червено вино, Томи ни наля. Като хора от винарска страна, ние със Стани имаме може би завишени изисквания, но решихме, че китайците правят много по-добри вина, които сме опитвали в Пънлай и които можете да си купите от всяка бакалия – например „Great Wall” /”Великата стена”/ - червено сухо.

image

Вероника и Томи

image

червено вино „Замъка”

Щом попаднахме в библиотеката, Вероника се приближи с устрем към книгите, взе една и само каза: „Мен тук ме оставете”. Не беше се снабдила още с електронна книга и мъкнеше цял куфар с книги от къщи, които ѝ стигаха само до средата на престоя, след което полудяваше за четиво. Изпращаха ѝ даже любимия „Гардиън”, за който се беше абонирала, на адреса в Пънлай. Книги много, но все на китайски, за английски трябва да се ходи в столицата или в големите градове. Отново маса, бюфети, мебели от минали векове, портрети на хора, живели някога отдавна… Само мисълта, че трудно се намира транспорт от това диво място накара нашата приятелка да се откъсне от четенето.

image

в библиотеката

Слязохме и в избата. Част от гранитната скала, върху която е построен замъкът, е оставена открита, за да се убедят гостите колко здрава е основата или колко трудна е била задачата на шотландския архитект Йън Бег /Ian Begg/, който е проектирал келтския замък. Гроздето се бере от собствените лозя /21 хектара/, прострели се по гранитните склонове на плодородната долина Цуишан. Рафъл е поканил австралийски и френски специалисти с амбицията да получи най-доброто китайско вино, което успешно да допълва ароматите на местната кухня. Засети са тринадесет сорта грозде, между които мерло, мускат, шира и каберне совиньон. Лозите са внесени от Франция. А шотландското уиски се прави на основата на подбрано китайско джинджифилово вино.

image

гранитната скала в избата

image

резервоари за вино

Страните, които принадлежат към така наречения „най-нов свят” – Бразилия, Китай и Индия – се превръщат в основни конкуренти на класическите винени страни. Най-големите пазари на вино са в същите тези „най-нови земи”. По площ на лозята Китай е на пето място в света. С малко късмет Рафъл се надява да застане начело на тази революция – научавам от негово интервю, закачено на видно място по пътя на посетителите. Завършил е Оксфорд с диплома по китайски, работил е като банкер в Тайван, преди да стигне до шанхайските офиси на шотландска инвестиционна компания, където и сега работи като управител. Повечето време е в Шанхай с жена си и дъщеря си, от време на време идва да си нагледа имота.

Снимахме внушителните метални резервоари за ферментация, обработка и съхранение на виното и бъчвите покрай тях, повъртяхме се по гранита и се върнахме в обитаемата част.

Томи беше оставил най-впечатляващия според него момент за накрая. Отведе ни до главното стълбище до втория етаж, където са шестте спални за гости. Не се качихме догоре, захласнати в монументалната стенопис, която обграждаше витата стълба. На нея ще видите увековечен скромния образ на самия Рафъл и неговата съпруга, влезли в роли в квази исторически сцени. „Този човек е луд!” – повтаряше в унес Вероника. Със сигурност се иска и лудост за една такава приключенска и екстремна идея, но дано пък да успее – толкова човешки труд е вложен…

image

част от стенописа

image

вляво – Крис Рафъл като монах

image

зад Вероника е образът на съпругата на Рафъл - китайка

След като се насладихме и на паметника на шотландското тщеславие и суета, си взехме довиждане със Зоe, Томи и с екзотичната идея на йоркширеца. Оценихме по достойнство усилията, авантюризма и човешкия труд и се упътихме към Пънлай – там, където всичко е чисто, без примеси. Защо ли не се изненадах, че в Пънлай никой не беше чувал за новата придобивка – шотландски замък…

image

двете с Хелън сред селото

Съвсем скоро срещнахме и чистия китайски дух в лицето на едно възрастно семейство. На връщане спряхме в село Мулангоу, където живеят много от хората, работещи по лозята на Рафъл. Пръснахме се да снимаме по улицата и в този момент една селска порта се отвори и от там излязоха мъж и жена. Мъжът спря нерешително на прага, а жената продължи спокойно към нас. Когато наближи, се усмихна и топло майчински попита: - Обядвали ли сте? Ако не – заповядайте у нас да обядваме заедно.

image

китайското семейство

image

Вероника и непознатата китайка, която ни стана близка

image

в разговор

Само това да се беше случило, денят нямаше да бъде загубен.
Благодарихме също така сърдечно, но отказахме милата покана. Заприказвахме се, после Вероника поиска да се снима с китайката. Оказа се, че двете дами са на една и съща възраст, а това по някакъв начин сближава хората.
- Така естествени и добри са всички хора в провинцията – каза по-късно трогната английската ми приятелка. – И у нас е така, ще те попитат дали си гладен и ако не на обяд, поне на чай ще те поканят като виждат, че идваш от далеч.

Добрият мирис на земя прави хората добри и отзивчиви. Навсякъде по света. По целия път обратно сърцето ми пееше.

 


Категория: Изкуство
Прочетен: 2624 Коментари: 2 Гласове: 9

Филипини (16)- Надживяхме ги всичките! От Наталия Бояджиева 

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Още е празнично време, ще започна с някои увеселения, за да уравновеся със страшноватите народни вярвания по-нататък.

Ходихме с Агнес на селски сбор, почти като нашите. Тук му казват фиеста - дума, която извиква усмивка и блясък в погледа у всеки филипинец. И в добри, и в лоши времена тя трябва да се състои. Всеки град и село, а дори и квартал, има поне един местен фестивал, посветен на светеца – покровител, така че винаги някъде в страната се празнува.

Испанците са въвели фиестите не само за филипинците, а и за останалите покорени от тях народи в Латинска Америка. Целта е била да се замени езическата почит към местните божества с религиозно честване на християнските светци.

Филипинците са силно ориентирани към семейната задруга – те помагат на своите семейства, роднини, съседи и приятели. Ако семейството е бедно, възрастните правят жертви за образованието на младите. Bayanihan духът прави възможно хората да строят домове, да се преместват в новия дом, да отглеждат и прибират реколта, да изграждат пътища, с малки разходи. Хората от общността си помагат във всичко това, многото ръце правят работата лека.

Някои дори се завръщат от чужбина, за да отпразнуват фиестата с близките си. Сутрин се започва с църковна служба, посветена на светеца, следват забавните игри, които ние с Агнес пропуснахме, тъй като тя беше на работа в болницата до обяд. В някои села се проточва и парад с народни носии. Следва богата трапеза, която не се вдига до среднощ и всеки е добре дошъл във всяка къща… тук вече се включихме и ние; както се случи… Покани ни Том, американец, когото познаваме от фитнеса, в дома на негов приятел от барангай /село, град/ Пинулот в областта Диналупихан. В средата на декември. Пътувах дотам с автобус около час и пристигнах в 12, тъкмо когато смяната на Агнес изтичаше. Няколко пациенти чакаха на открито под стрехата на болницата да им дойде редът. Клиниката е за спешни случаи, но идват и хора с по-леки заболявания, те могат и да почакат.

image

чакалня на открито

Триколките тук не са моторни, както в Олонгапо, а с велосипед. Жал ми беше да сядам в такава човешка рикша, но Агнес настоя и се настанихме двете. Сухият човечец беше радостен, че има клиенти и натисна смело педалите. След пет минути бяхме вече на шосето, където нямаше и помен от спирка, но хората си знаеха къде да чакат и там заставаха. След още малко лъкатушене с автобуса из крайно бедни селца, скрити сред палми и бухнала зеленина, най-после стигнахме до нашето място. Агнес никога не беше идвала тук, знаеше само името на домакина, но селото е малко и се надявахме бързо да намерим къщата.

image

непознат селянин упътва Агнес

image

отляво - лед се продава целогодишно

image

плюшени играчки за сбора

image

улица в Пинулот

„Тук хората са много бедни, рядко им се случва да празнуват, затова е толкова голяма радост за тях” – тихо каза моята приятелка, докато вървим. Около нас тичаха весели деца, а след тях се проточваха и възрастните – явен знак, че има празник. В други дни по обед е пусто, хората са по къщите или на работа. Санта Лусия е светицата патрон на село Пинулот, службата отдавна е минала, а също и игрите, за които по-късно ми разказаха познати. Една от тях се нарича Palong Palayok. Традиционно пръстено гърне, пълно с дребни монети и бонбони, се завързва на клон и наоколо се събира публика, която има важна роля в играта. Мераклията за награда получава здрава тояга в ръката, после му завързват очите и го завъртат три пъти. Той тръгва да търси гърнето, за да го счупи, има право само на един удар. Смях, викове, зрителите се пръскат от пътя му и го напътстват по-отдалеч: „Спри, наляво, сега направо, върви надясно!”. Ако не улучи, друг играч заема мястото му. Ако пък е сръчен и разбие гърнето, сборяните събират разпилените бонбони, а победителят получава парична награда – около петстотин песо. Окачват ново гърне и всичко се повтаря. Пак с награди е и катеренето по високо бамбуково стебло, за да се отвърже кърпа, вързана на върха му, и други подобни състезания по ловкост.

По-съвременна е играта с музика и столове, знаете я, и при нас се играе. Няколко души танцуват в кръг около събрани столове, с един по-малко от хората. Внезапно музиката спира и всеки си търси стол да седне; който остане прав, изгаря. Отнема се един стол и танцът продължава, докато се излъчи победител. Вечер обикновено има фойерверки и конкурси по красота и по танци.

Южният остров Минданао, където още от петнадесети век властва ислямът, има свои уникални традиции и обичаи.

image

пред дома на Джон

image

последно уточнение

С питане намерихме къщата, посрещнаха ни Том и неговият приятел Джон. Джон отглежда манго в обширните си градини. На първия етаж, в кухнята имаше наистина много храна, разпределена в онези лъскави съдове с похлупаци. В кухнята, а и в другите помещения е полутъмно, но прохладно. Прозорците са малки, слънцето не е желано в жилищата.

image

в кухнята

image

от терасата

image

басейнчето

image

празнична украса

image

дострояват една от големите къщи

image

навесът с напитките

image

юноши разучават танц

Чест и гордост е за семейството, ако дойдат много хора да споделят трапезата. Оставиха ни сами на спокойствие да си сипваме, колкото ни се яде. Хапнахме набързо и се качихме на втория етаж, където е терасата – широка и даже с малък басейн, в момента празен. Там под навес бяха насядали гостите, там беше и пиенето. Ето то вече е проблемът според Агнес: „Започват да пият от сутринта и следобед вече са при нас, в болницата с разбити глави, защото са се били. Затова не обичам фиестите, а и кой ли лекар ги обича…” Неумереният алкохолизъм е също американска традиция, поддържана ревностно и от корейците, живеещи тук. Те страдат от силна жажда, при тях се пие дори между всяко пиене… Голямо пиене, вярно е, поседяхме малко от приличие и си тръгнахме точно преди домакинът най-после да пусне бутилката уиски и да се строполи неподвижен на земята.

Том живее в страната от десет години, от тогава е и приятелството му с Джон. Той е един от хилядите американски пенсионери, които изживяват старостта си във Филипините. Срещам ги всеки ден в супера, най-често придружавани от млада филипинка и малко филипинче край тях. Отначало привличаха погледа ми тези грамадни бели планини, които плават тържествено сред дребничките местни хора, но бързо свикнах с гледката. Сделката е честна според тях – това са самотни, обикновено разведени хора, които имат нужда от грижи в последните години от живота си, а хората тук са много бедни и лесно се намират млади жени, които да се наемат с къщната работа срещу прехрана и издръжка на децата им. Те не се женят, но и никой не се стреми към това. Всеки е доволен. Много от американците са работили във военноморската база в Субик преди да се пенсионират и се чувстват съвсем у дома си. Ползват се и с уважение като последните господари по тези земи…


През 1898 Испания отстъпва Филипините на САЩ. Като изключим протестантската религия, внесена от американците през 1918, и изместила до голяма степен римокатолическата, има и някои добрини, които трябва да се споменат. За сто години колониализъм нашествениците все пак са построили жп линии, пътища и мостове, отводнителната система тук, в Свободната зона, е от тях. Някои игри като тенис, баскетбол, бокс и футбол също са техни. Няколко университета са основани за това време. Важна задача за колониалното правителство е била да разпространи американските културни ценности като религията не е била включена в учебната програма, както е било по време на испанския период. Днес религията далеч не е само римокатолическа, всевъзможни секти властват „демократично” и пълноправно сред народа. Английският език е приет за един от двата официални езика и това улеснява пропагандата. Така сега младите хора израстват в едно грубо и натрапчиво американизирано общество. Този колониален дух е водовъртеж от антиматерия, която безпощадно поглъща филипинската национална самобитност. Една черна дупка, от която до този момент излизане няма. Все още управлението е имперско, американците се чувстват повече владетели на тази земя, отколкото самите филипинци. Това е страничният поглед на чужденеца, местните не се оплакват…

image

испанска крепост, използвана по-късно и от американците за отбраната на Гранде Айлънд срещу японците

Ето какво мислят те с известна горчивина, самоирония, но и с несломимо жизнелюбие за отношението на другите народи към тях. Записах от една дискусия по телевизията.

„Какво казват другите народи за нас, филипинците – че сме дружелюбни, добродушни, лоялни, сантиментални, по-интелигентни от малайците; религиозни, но не толкова мистични като индийците; подражаваме, но по-малко от японците. Липсва ни самоувереност. По-малко работливи сме от китайците. Най-приспособими от всички ориенталци. /тук потвърждавам/.
Испанците мислят, че сме като тях.
Американците мислят, че филипинците не са достатъчно американци. Те не разбират защо женените деца продължават да живеят с родителите си.
Французите мислят, че сме единствените азиатци с чувство за хумор.
Китайците ни мислят за разточителни.
Други народи се опитваха да ни „спасят”. Испанците – от Сатаната. Американците – от испанците. Японците – от американците. Те всички се биеха заради нас! И в края на краищата ние спасихме себе си и оцеляхме в цялата тази загриженост… Испанска колонизация, американско управление, японска инвазия, земетресения, военно – политически преврати, тайфуни, Ел Ниньо – видяхме ги всичките, надживяхме ги всичките.”



Категория: Изкуство
Прочетен: 1292 Коментари: 0 Гласове: 11
Последна промяна: 20.01.2015 07:43
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1022364
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Януари, 2015  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031