Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 486328 Постинги: 145 Коментари: 1092
Постинги в блога от Септември, 2014 г.

Филипините (10)- Походът на смъртта

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия  в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

Филипините, паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

Филипините, паметникът

паметникът

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци. Но поданиците на Императора - слънце са безкомпромисни и към самите себе си, когато загубят житейска битка - сепуко и харакири са ритуални самоубийства, изобретени  от тях.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо - с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
- Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

Филипините, църквата в Ангелес

църквата в Ангелес

Филипините, Градската библиотека в Ангелес

Градската библиотека в Ангелес

Филипините, университетът "Светият ангел" в Ангелес

университетът "Светият ангел" в Ангелес

Филипините, призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

Филипините, оризови ниви по пътя за Ангелес

оризови ниви по пътя за Ангелес

Филипините, Градският музей на Ангелес

Градският музей на Ангелес

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

Филипините, картината  "Хвърлянето на храна"

картината "Хвърлянето на храна"

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.

Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

Филипините, от експозицията на музея

от експозицията на музея

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

Филипините, Децата на слънцето

Децата на слънцето

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

Филипините, Родината майка

Родината майка

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиев

Категория: Изкуство
Прочетен: 1293 Коментари: 4 Гласове: 4
Последна промяна: 30.09.2014 09:08

Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

 

Рон, момчето, с което ви запознах в първата част, днес е жив и здрав. Но можеше и да не е. В понеделник, 18 август, в два часа следобед, животът му висеше за секунди на косъм. Отстрани на хотела, с лице към градината, се намира пералнята. Тясна пътечка води към нея и едва не е завела Рон в лапите на смъртта.

Рон след срещата със смъртта

Рон след срещата със смъртта

Филипинската кобра рядко напада човек, но едно нейно ухапване съдържа толкова отрова, че може да убие и слон. Силно отровната плюеща кобра живее в северните райони на Филипините – в равнините, залесените райони, полетата, пасищата, джунглата и населените места – практически навсякъде. Яде малки бозайници и птици, жаби, змии и гущери. Врагове са й хората, хищните птици и мангустата, сега вече можем да добавим и … котката. Отровата й е мощен невротоксин, който парализира дишането, смъртта настъпва до половин час. Кобрите са способни да плюят отровата си в мишена до три метра разстояние като се целят в очите на жертвата, за да я ослепят, да издигнат две трети от тялото си във въздуха и така да се придвижват, нападайки. Филипинската кобра е в десятката на най-отровните змии на планетата.

мястото на битката

мястото на битката

Тъжен и замислен защо не отговаря телефонът, на който младият татко търси своето момиченце в далечната земя, Рон не забелязва нищо от външния свят, обърнал поглед там далеч, където живее Ейнджъл. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се е разстлал над целия Субик и в тази трепкаща вълна всичко изглежда призрачно и измамно за окото, но не и за котешкото. Младежът е тъй далечен за всичко наоколо, както и небето.


Още миг и той ще излезе от сумрачния коридор на обляната от следобедното слънце пътечка и тази крачка щеше да му бъде последната, ако не беше Тигър и неговата бърза лапа с извадени нокти, която изпревари с един миг насочената към крака му глава на двуметровата кобра. Злокобната разперена качулка вещае смърт, а очите, очите на кобрата – стъклени, жестоки и неподвижни - хипнотизират човека, спрял като вкаменен, но не успяват да отчетат светкавичното движение на котешката лапа. Съскането на двете животни се смесва, но фученето на дребния хищник с настръхнала козина и извит като дъга гръбнак надделява и кобрата с раздрана глава обръща на бяг. Котките имат по-остър слух и от кучетата и са способни на дълго и търпеливо дебнене. Единственото незащитено място, където могат да бъдат ухапани, е носът им.

Тигър

Тигър

Храбрият котарак я пази на тревата, докато пристигне подкрепление от момчетата, които работят в пералнята и носят дългия прът с мрежа накрая, с който чистят басейна. С тази мрежа майсторски захлупват опасното влечуго и го пъхат в голяма туба от вода. Така, живо, го занасят и подаряват на местния зоопарк Зуубик Сафари. В този момент са помислили и за това, че филипинската кобра е изчезващ вид и трябва да се пази…

врагът е пленен

врагът е пленен

Будистите вярват, че гигантска кобра е разпервала качулката си над медитиращия Буда, за да го предпазва от слънцето. Но такова е отношението й единствено към божеството. Кобри ухапват по около двадесет хиляди души годишно само в Индия. Това става най-вече по време на мусонните дъждове, каквито валят и сега, наводненията и увеличаването на селскостопанската дейност.
двуметровата кобра - вече безопасна

двуметровата кобра - вече безопасна

„Единственият ефективен лек е противоотровата, но тук, в Субик, не може да се намери – обясни ми Агнес, моя приятелка, лекарка в Бърза помощ и майка на четири деца. – Единственото, което можем да направим, е да поставим на пострадалия инжекция против тетанус и да го изпратим в Манила”.
„Но дотам са три часа път с кола – възразявам – човекът ще умре”.
„Отровата на някои змии има по-дълго действие – до няколко часа. Съветваме ухапания да запази спокойствие, за да забави разпространението й. Да, така е - тропическа страна сме, а нямаме противозмийски серум, знам, проблем е. Но той е много скъп, а има малка трайност, едва шест месеца, затова болниците не го купуват.” – завършва тя.

Агнес

Агнес

Няма ли юначен котарак наблизо, който да се бие със змиите, краят е печален… Опасно е, затова и пазачът затваря нощем вратата към градината, за да не плъзват студенокръвни гости по коридорите… Затова и хората търсят стария лечител от Олонгапо на име Магадандак, който разрязва вената над ухапаното място и с помощта на рог от карабао /воден бивол/ изсмуква отровата и спасява живот. Ако стигнеш навреме.

Запознахме се с Агнес във фитнеса, приятен човек с чувство за хумор, сродна душа. Тя е от тези филипински лекари, които са решили да останат у дома, където има недостиг на медици, вместо да заминат да работят като сестри във всемогъщите Щати.

Когато ми разказваше страшната си история, Рон не можа да надвие своето вълнение, гласът му трепереше, но лицето сияеше. „Аз съм късметлия, живея вече пети живот – отметна глава той. После тихо прибави: - Предния ден бях на църква, както всяка неделя, и се молих горещо, и Бог ме запази.”

През май в живота на Рон настъпи поврат. Едва запознал се наживо с дъщеричката си, която му гостува от Щатите, той вече трябваше да мисли как ще може да я вижда по-нататък. Трябва да работи в богата страна, за да събира пари за път до Калифорния. Избра си Канада, където планира да замине догодина. Младежът е „mongoose” – „мангуста” /вид филипинско бойно изкуство/, той носи бойните си умения като броня, която да го защити от целия свят. Хрумна ми и споделих с него, че на Запад се повишава интересът към източните бойни изкуства, философия и практики и би могъл да преподава това изкуство наред с работата си като охрана. Нищо не ми отговори, помислих, че пренебрегва съвета ми. Само след два дни Рон скромно ми се похвали, че е започнал преподавателска дейност като събрал будни тийнейджъри от църквата, в която ходи – Iglesia ni Cristo /Църквата на Христос – християнска религия, която възниква във Филипините през 1914 г. с основател Феликс Манало/. Това е третото вероизповедание в страната след римокатолическата религия и исляма. Не си го е избрал, родителите му го изповядват. Като начало учи юношите безплатно, докато събере опит. Харесва му да бъде учител, да развива учтивост, търпение и уважение, докато тренира ума, тялото и духа на своите ученици.

Филипинските бойни изкуства включват древни и по-нови методи на борба, както и елементи от западните и източните бойни техники, силно повлияни от феномена на културна и езикова смесица. Най-популярните са mongoose и arnis. Необходимостта от самосъхранение е в същността на тези системи. Човекът мангуста е невъоръжен, но много опасен. Служи си само с ръцете и така обезврежда всякакво нападение. Това не е спорт, няма и шампионати, средство за защита е. Рон има четири счупвания на кости, но не се отказва. „Най-доброто е – казва. - Забранено е официално, защото може да бъде смъртоносно, но нашата църква го разрешава, затова избрах този вид самоотбрана.” Да, тук е Азия, при това Югоизточна, всичко е различно…

През вековете нашествениците, а също и конфликтите между местните племена са наложили нова, различна динамика на битка по тези острови. Хората са развили бойните си умения във връзка с непрекъснато променящите се обстоятелства. Способни са да се бият с оръжия, както и с голи ръце като превръщат обикновени предмети от бита в смъртоносни оръжия.

Южните Филипини с хората моро всъщност никога не са били завладявани от испанци и американци; нито пък северните планини на Лусон със страховитите племена – ловци на глави, така че те са съхранили оръжията си и своите бойни умения. Хората моро са етнически местни мюсюлмани, около пет процента от цялото население. Испанците за първи път използват думата „moros” – маври, за да опишат мюсюлманските туземци на островите Минданао, Себу и Сулу.

В „по-цивилизованите” провинции и градове, където гражданите са били обезоръжени, остава „bolos” /нож, подобен на мачетето/, с който си служат в селското стопанство и за да контролират растежа на тревата – меч, която може да надхвърли покрива, ако не я режат. Уличните банди в Манила и сега използват саморъчно направени ножове. Филипинците поддържат своите вековни връзки с хладните оръжия и бойните техники, оцелели от древни времена и все още много живи и актуални.

Европейската фехтовка, японските и китайските традиционни бойни изкуства са вече само демонстрация на умения – никой не ходи наоколо с рапири, саби и самурайски мечове катана. Но ножовете и мачете са често срещани оръжия на улицата, а и всеки предмет може да се използва за увеличаване на силата на филипинския боец.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева


Категория: Изкуство
Прочетен: 1158 Коментари: 4 Гласове: 5
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 486328
Постинги: 145
Коментари: 1092
Гласове: 12255
Календар
«  Септември, 2014  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930