Вчера срещнах една съседка, която ми разказа как изпратила сина си абитуриент.
- И той ми казва, че иска да следва в Свободния. Казвам му - ако искаш, учи, аки не искаш - недей. Мен това не ме интересува.
И като вдигна равнодушно рамене, се заизкачва по стълбите. Замислих се. Синът й работи още от ученик, не е лентяй. От кога българският родител до такава степен не се интересува от съдбата на детето си. Това тенденция ли е и от кога, как съм пропуснала да я забележа. Нали се гордеехме, че в това отношение не приличаме на западняците / макар че френски е литературният герой - символ на всеотдайна родителска любов - дядо Горио/...  Следващата стъпка е майката да изгони сина си от дома, да излезе на квартира и ако иска да я види, да й се обади по телефона да се уговорят... Така много ще заприличаме на норвежците, при тях е така.
  Не одобрявам деца - готованци, които чакат само на родителските грижи. Имам предвид, че някак странно, неочаквано връзката на българския родител с детето му като че ли взе да се къса...