На първи октомври Китай празнува 61 години, откакто страната е провъзгласена за народна република. Голям национален празник - почива се една седмица.
            Собственичката на танцовия клуб, който посещавам от една година, организира екскурзия с изкачване на близката планина Луошан на втория ден след празника. Предложи ми да се включа. Много се зарадвах - това щеше да ми бъде втората китайска планина след прочутата Тайшан.
           Имах известен опит. Какво се иска - шише вода, сандвичи и удобни обувки. Никой не спомена чадър. Времето топло, тихо - само за катерене.

                                                                 І

           На сутринта автобусът бързо се напълни с танцьорки от клуба - жени на различна възраст като много от тях бяха дошли с децата си.

                    най-малката туристка с майка си

       За китайците изкачването на планина е не просто спорт, а преди всичко - духовно преживяване, пречистване, сливане с природата и даже - самоутвърждаване. Преодолял си трудност, покорил си височина - браво на теб! Затова свикват децата си от малки и винаги ги вземат със себе си в планината. Малките човечета се държаха геройски през целия този дълъг ден - не се разбра, че с нас има деца.
      Планината Луо, на китайски Луошан, се намира в провинция Шандонг, на север от град Джаоюан. Наричат го Златната столица на Китай. Основните залежи са в планината. "Две кофи златна руда се равняват на една кофа злато" - тези думи дават представа за богатството на рудата тук. Мястото е известно не само със златните си мини, но и с живописната си природа, и със своята древна история. Планината е дом за над хиляда вида растения. През 1992 г. е взето решение природното богатство да се превърне в национален горски парк. Правителството планира да отпусне още 20 милиона юана, за да се възстановят старите забележителности и да се създадат нови.
      Върхът Юнтун е висок 760 метра и от него се вижда на юг Великата китайска равнина, а на север - морето Бохай.

      Предвкусването за навлизане в традиционния китайски акварел на планина с водопади, потопени в облаци мъгла, започна да се размива още с първите капки дъжд. По средата на пътя ни връхлетя есенна буря с проливен дъжд, който скоро закапа и в стария раздрънкан автобус.
      - Какво ще правим? - попитах Уан Уей  - красиво и усмихнато момиче, което ми превеждаше от време на време на английски.
      Никой не знаеше. След малко спасението е намерено: "Можем да изчакаме спирането на дъжда в Музея на златото, недалеч от тук. Кой иска да го посети?" - попита собственичката на клуба. Помислих, че всички ще искат - какво друго може да се прави в такова време... Но не беше така - желаещите бяхме само три - Уан Уей, нейната приятелка и аз.
      След дълги увещания и съвещания се съгласиха и останалите ни спътнички - цяло щастие е, че има такъв музей наблизо, а и кога друг път ще дойдат специално за него...
     Скро автобусът спря и от вратата му до входа на Музея чевръсто се подредиха в шпалир служители с големи чадъри в ръце, така че да влезем сухи вътре.

                      

    Музеят на златото е просторен, с много зали, оборудвани със съвременна техника и богати колекции обработено злато от различни земи и епохи. Древни златни предмети от Колумбия, Мексико, Рим и Китай, кюлчета злато, златна руда... Охрана навсякъде, снимането забранено, а надписите на експонатите - само на китайски. Все пак сме в Китай...

                                                     

                      злато от Колумбия

                                                       Уан Уей (вляво) с нейната приятелка

               Възхитихме се на човешкото въображение и изобретателност, порадвахме се и на майстора - златар в старинни дрехи, който работеше пред очите на туристите, но и той не даде да го снимаме.
            Загледах се в портрета на знатна дама.
            - Знаеш ли императрица Си Цуи? - проследи погледа ми Уан Уей.- Не?! Всички китайци я знаят!
          Уан Уей очевидно очакваше да се засрамя от своето невежество, но на мен ми стана весело - не ме възприемат вече като чужденка, а като своя! Да се приемат нещата откъм позитивната им страна е всъщност урок, даден ми от самите китайци.

          Излязохме откъм другата страна на музея и под един навес ни раздадоха каски. Ще влизаме в истински галерии на златния рудник, превърнати в изложбена експозиция.

                              

        Качихме се на открито влакче и се гмурнахме в тъмните и влажни галерии. По стените им се процеждаше вода, осветлението беше мъждиво, а от скрити говорители се носеха звуци от забиващи се в земята кирки и миньорски чукове. Илюзията беше пълна, но особено зловещо стана, когато настъпи тишина и изведнъж се чу грохот от срутващи се земни маси... Добре, отказаха ни напълно от миньорската професия.

                                                            скулптури на миньори, които откриват златна жила

         Изплуващите от сумрака скулптурни изображения на миньори в естествен ръст плашеха много жените. Те бяха облечени в дрехи от различни епохи, тъй като тук се добива злато от хиляди години.
         Но най-голям ужас предизвика един робот - миньор, седнал на една пейка, с разтворен вестник в ръце, който изпъваше старателно и говореше с човешки глас.
Нищо лошо не казваше, само: "Добре дошли в галерията! Благодарим ви, че посетихте музея!", но гласът му хвърли в паника жените, те се разпищяха и хукнаха в различни посоки. Роботът остана невъзмутим, оправи си вестника и продължи да чете... Аз пък седнах до него и помолих Уан Уей да ме снима. Така станах герой в техните очи...

                  уплашена китайка гледа робота

                                           а ето как трябва да се беседва с роботите...

               Видяхме и една от опасностите, които дебнат смелите мъже в рудника - затрупан със скална маса тунел.
             Не се мина и без вездесъщото магазинче за сувенири под земята - продаваха парченца руда в пластмасови кутийки - не, не златна...

                     бронзов миньор пред входа на музея

         Най-после излязохме на горната земя и - о, радост! - дъждът е спрял. Ще се изкачваме - това е!

                                        Следва продължение


           Пътеписът участва в конкурс на  
http://poblizo.com/?p=15274

Ако ви е харесал, можете да гласувате за него чрез Фейсбук. Благодаря ви.
За съжаление, не мога да дам директен линк към Фейсбук, тъй като той не се отваря тук, в Китай - цензура...