Днешният Стар град е разделен на шест зони, в които човек може да се докосне до едновремешните работилници, къщи и воден пазар, да се наслади на традиционни ястия в малките ресторантчета (асо имате толкова време, ние нямахме, затова пътьом си взехме по една тънка питка със зеленчукова плънка от една пекарна на открито. Вкусно.).
   Покритите с мъх  стени и живописните крайречни улички, декорираните с красиви каменни и дървени резби стари къщи, съчетани с тихата приказна атмосфера, ведрите лица на местните ви карат да се чувствате като във филм за отминали времена. Всъщност тук наистина се снимат десетки филми - игрални, сериали и документални - киноиндустрията няма да пропусне този вълшебен естествен декор, прекрасен през всички сезони. Автентичен древен воден град...
   Първа на пътя ни се изпречва бояджийницата "Хуниуантай", където видяхме как от векове хората са щамповали тъкани с индиго - традиционен за града занаят. В миналото тъмносиньото багрило се е извличало от растението индиго (в момента Индия е от последните страни, където се култивира това растение). Днес се произвеждат несметни количества синтетично багрило - за нашите дънки.
    Характерно за боядисаните тук платове е , че цветовете остават насителни за дълго. Белите картини на син фон носят очаровеание и етнически дух. Някога са ги рисували върху плата с пчелен восък. След като приключи рисуването, платът се потапя във ваните с индигова боя. Местата с восък остават бели. После восъкът се маха, изделията се изплакват със студена вода и се оставят да съхнат върху тези високи стойки. Минаваме през залата, където се рисуват мотивите за щампите - простият, но елегантен рисунък говори за въображение, освободен дух и самочувствие, за уникална народна култура. Работилницата е действаща и в момента, произвежда тъкани за сувенирните магазини и по поръчка.

      След като излязохме от бояджийницата, Вероника "се изгуби" благоразумно в тълпата туристи и остана да отдъхва в едно кафене и да се наслаждава на речната панорама. Да се седне в кафене в Китай е изключение и моята приятелка не пропусна да му се порадва.
   Ние с Виви продължихме по мокрите улици - древни докове, странични алеи, пристани, островчета - наистина магическо място. Стълбите водят към водата, уличките и дори някои врати - също. Кръглите фенери по фасадите разпръскват мека светлина. Нереална тишина. Сякаш дъждът и реката поглъщат стъпките. Малкото пътешественици се реят над паважа, хванали се за чадърите си. Спокойствие. Мистика, легендарно, съдбовно. Поглеждам към спътницата си. Нещо е неспокойна, сенки преминават през лицето й. Нищо не я радва, нищо не я впечатлява. Какво има? - Нищо, от дъжда е - отговаря. Не иска да ми каже. Дали не е, защото спряхме пред Сватбената зала на Музея на народните обичаи... Наистина, обръчът около нея "Омъжи се най-после!", затяган от родителите й и малкото й общество, охлаби хватката напоследък, но сянката му винаги я преследва. На 29 е,както тя казва: "За Пънлай съм твърде стара, за големите градове като Циндао - още млада за брак."... Не е изключение, към всички млади хора китайското общество се отнася нетърпеливо - очаквателно - каго най-сетне ще се задомят. (Познато и в други култури - "Дневникът на Бриджит Джоунс").
     Все пак влизаме в Сватбената зала, обстановката е жизнерадостна и оживена още повече от млада двойка, която е наела древни сватбени носии и позира развълнувано и на двата етажа. Вълнението им се пренася и на нас - толкова са слънчеви, едновременно притеснени и искрящи от щастие. Тук са седнали на яркочервеното сватбено легло, изящно резбовано, което е не просто легло, а цяла малка стая с покрив. Когато леглото може да бъде гравирано по този начин, хората трябва да са спокойни, мирни и щастливи. Майсторството на китайските занаятчии личи в дърворезбата - човешките фигури, птици, животни и цветя са връх на съвършенството. Греди, врати и прозорци - на всичко е вдъхнала душа сръчната ръка. Темите са взети от народните легенди, като пънлайската за Осемте безсмъртни, прекосяващи морето. Виждаме битови сцени на риболов, бойни барабани и гонгове, традиционни образи като дракон и феникс, носещи благоденствие, разцъфнали сливи, орхидеи, божури, бамбук и хризантеми. Те описват народните обичаи с прост и неподправен език, фино и изящно.
      Но не само радост е изложена в тази зала, а и повод за мъка... Колко ли сълзи са се пролели над ето тези свидетелства за развод. От династията Тан (681 - 907г.) до окончателното му премахване в Република Китай, е съществувал и развод, обявен едностранно от съпруга. За да бъде признат, е било достатъчно недоволният съпруг да посочи поне една от следните причини:
    1. Съпругата не проявява синовна признателност към свекъра и свекървата. Те могат да разрушат брака дори и против волята на дватмата партньори.
    2. Тя не успява да роди син.
    3. Тя е ревнива. Това включва и несъгласие мъжът й да си вземе втора съпруга или наложница
    4. Тя е зла.
    5. Тя е приказлива.
    6. Тя извършва кражба.
    Все пак има три изключения, при които не е разрешен едностранен развод, дори ако някоя от горните причини съществува: ако жената няма семейство, в което да се върне, ако е съблюдавала целия тригодишен траур за свекър или свекърва или пък ако нейният съпруг е бил беден, когато са се оженили, а сега е богат. Имало справедливост...

      Навън светлината не се е променила - все такава си е, като пред здрачаване. Свежото ухание на влажна кора на дървета и листа ни приветства. Езерото е спокойно и притихнало, повърхността му не се надипля от никакъв вятър. Неподвижното тъмно огледало ми напомня даоистката притча за водата в езерото - всяка човешка същност може да бъде сравнена с езерни води, а тялото - с бреговете му. Добрите дела са като воден извор. Ако човек не успее да натрупа достатъчно добри дела, изворът на езерото секва и то пресъхва. Коритото му се напуква и в тялото нахлуват болести...

     Приятели, продължението, както и 21 снимки по темата ще откриете тук: http://poblizo.com/?p=24305&cpage=1#comment-4628