Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
за нещата от живота
Автор: natali60 Категория: Изкуство
Прочетен: 662239 Постинги: 154 Коментари: 1186
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>

Да ви поканя и аз, скъпи приятели, заедно с моя издател Тодор Станчев.
Първата ни среща е отново с варненци, този път в отдел "Изкуство" на Регионалната библиотека "Пенчо Славейков" - 4 октомври, в 18 часа, ул. "Ген Паренсов" 3.
Ще мога да ви покажа снимки, свързани с разказите ми за Филипините, библиотеката предоставя екран.
Ще се сгреем в тези есенни дни с къс от филипинското слънце; така и се наричат филипинците - Деца на Слънцето.
До скоро в четвъртък - с вълнение нетърпеливо!

image Издателство Ерове Вчера в 10:04 ч. ·

Лятото свърши, но пък с него започва старта на есенното ни филипинско турне image😀 Авторката Наталия Бояджиева ще ви зареди с много настроение от тази огряна от слънцето островна страна, в която е живяла 3 години и ще ви разходи из джунглите и магаполисите ѝ image😍 Ще стане въпрос за ловци на глави, пакостливи джуджета, бомби във вулкани, самобичуващи се фанатици и най-вече за вътрешния свят на филипинската жена. Определено ще е интересно, а ето и къде ще се случи всичко това:

На 4.10 от 18.00 ч. в Регионална библиотека ”Пенчо Славейков” във Варна, отдел "Изкуство" на ул. "Генерал Паренсов" 3;
На 9.10 от 18.00 ч. в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив;
На 10.10 от 18.30 в книжарница Сиела Мол Пловдив.

А в  началото на следващия месец ще има и представяния в Регионалната библиотека във Велико Търново и в Дома на хумора и сатирата в Габрово, за които ще пишем допълнително. Очакваме ви!

Категория: Изкуство
Прочетен: 151 Коментари: 6 Гласове: 11

Продължаваме разходката из Леер, провинция Долна Саксония. Градът не е пострадал от бомбардировките на съюзниците през Втората световна война, затова в него могат да се видят къщи, строени през 17 век, дори и през 16....
По улиците не се виждат хора нито денем, нито вечерта, като се изключи главната улица. 34 000 души живеят в Леер, има голяма руска общност, която дори си има своя православна църква. Част от тях са потомци на така наречените руски немци - тези, които навремето Екатерина Велика е привлякла в Русия и днес те намират обратния път към старата родина. Не им е лесно: "Там бяхме германци, тук сме руснаци" - казват мнозина.
Срещат се и много африканци и араби, настанени в уютни апартаменти; те не работят. Правителството се грижи за тях.
По Крайбрежната алея вървим край водите на Леда, която тук се влива в плавателния Емс. Чайки се провикват над водата. Вижда се красив бял пътнически кораб, от който слизат десетки пенсионери, тръгнали на развлекателно плаване. Таня разказва, че те са най-голямата част от пътуващите за удоволствие германци.
Снимаме се до необичайната леерска русалка, която е запазила краката си почти изцяло.
Прохладно и спокойно. Усещането е за необитаемост. Чисти и пусти улици със стари къщи с еднотипна архитектура и прилепени една до друга - тъмночервени тухли и бяла рамка около прозорците. Така изглеждат сградите и в Бремен, и в Берген (Норвегия), а и в Амстердам. Характерни за Северна Европа постройки.
Пред една къща виждаме изнесени и оставени на минувачите купчини мебели в добро състояние. На когото му харесват, може да си ги вземе. Обичайно е по тези места. Често се изхвърлят и антикварни ценности...

image image
главната улица в Леер
 
Категория: Изкуство
Прочетен: 4311 Коментари: 9 Гласове: 14

Навсякъде е интересно.В Северна Европа - също. Познавах я от Берген, където живяхме един месец.
Това лято ми се случи да поопозная и друга част - Долна Саксония и холандската столица.
Имах щастието да гостувам на приятели - това е за мен най-добрият начин да се запозная с нови места.
Навръх Празника на Варна кацнах в Хановер. Посрещна ме Татяна - моята руска приятелка. Вече седма година те двамата със съпруга си Кирил живеят в Леер (на нидерландски: leier – силно опънато въже, двата края на което са закрепени на корабни конструкции.) - Ostfriesland - Източна Фризия. Река Леда, приток на Емс, го разполовява.
Набутваме куфара ми в метрото и след половин час се прехвърляме на влака за Леер. Още три часа път сред зелената равнина с кротки крави и пристигаме. Тук е винаги зелено - заради добрия стар Гълфстрийм няма снежна зима и времето почти постоянно е облачно и меко.
Първият ден Таня ме води в замъка Евенбург - воден замък в неоготически стил, построен между 1642 - 1650 г.
Собственикът му е командир на холандския гарнизон в Емден с дългото име Ерхард Райхсфрайер фон Ерентютер от Хофрит. Строгостта на формите и суровата северна красота на замъка е в унисон с английската градина наоколо с мощни дървета и романтични алеи.

image image image image image 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1921 Коментари: 6 Гласове: 10
Последна промяна: 02.09 08:26


Новини > България  

          Приятели на екзотиката и пътешествията, заповядайте на среща - разговор за далечната островна страна! Азия обсебва и омагьосва - това е истината.
Очаквам ви на 27 юли от 19 часа, на Алеята на книгата пред хотел "Черно море", в Литературния кът!
Поканата дойде от Асоциация "Българска книга".

Варненска авторка представя "Лицата на Филипините"  

Българо-Руски Асистент на Туриста image
  Варненска авторка представя "Лицата на Филипините" Публикувана на 12 Юли 2018

image

image

На 27 юли от 19 часа, на Алеята на книгата във Варна, Наталия Бояджиева и издателство "Ерове" ще представят книгата "Лицата на Филипините".

За две години екзотичният тихоокеански архипелаг се превръща в дом на варненката Наталия Бояджиева – преподавател по литература и журналист на свободна практика. За това време авторката опознава страната и се потапя напълно в местната култура и обичаи, които спонтанно пораждат всичките 43 документални епизода, включени в книгата.

image

В своите разкази Наталия Бояджиева увлекателно разкрива непознатите територии на филипинската душа, повежда ни по стръмните планински пътеки на филипинските Кордилери – до селата на ифугао и висящите ковчези на Сагада, по склоновете на вулкана Пинатубо и до върха на Ангоно с неговите древни скални рисунки. С нея посрещаме Великден в многомилионна Манила, сред самобичуващите се фанатици и навлизаме в джунглата – домът на пигмеите аета.

Наталия Бояджиева е родена на 15 април 1960 г. във Варна. Завършила е българска и руска филология в ШУ „Константин Преславски“. Работи като преподавател по български език и литература и като журналист на свободна практика. Член е на СБЖ. Превежда от руски, полски, английски и италиански. Първата ѝ книга „Светлината на Изтока” е с разкази за Китай, където е живяла три години.

Ех, че беше хубаво снощи на Алеята на книгата! Много съм щастлива, че се срещнах отново с прекрасни хора (винаги идват прекрасни хора на представянията на книги). И времето беше с нас. Заедно рисувахме душата на филипинеца, надникнахме в неговите вярвания, страсти и болки. Пресъздадохме свой филипински свят във Варна. Получи се истински полет на духа.
Благодаря ви, приятели! От сърце.


 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1794 Коментари: 18 Гласове: 18
Последна промяна: 28.07 11:06

Приятели, приключението "Лицата на Филипините" наистина продължава.
С благодарност към Людмил Станев - автор и водещ на съботното предаване за литература "Морска гара" - за интересния разговор, който проведохме в студиото на Радио Варна. Интервюто ще бъде излъчено утре, 16 юни, между 21 и 23 часа по Радио Варна.

С Магдалена Гигова разговаряхме в София, а интервюто ще бъде излъчено в неделя, 24 юни, между 18 и 19 часа в предаването "Покана за пътуване" по програма "Христо Ботев".

Особено ме развълнува поканата от учени от БАН, Института по етнография и фолклор, секция Антропология - да представя и двете си книги пред тях. Срещата ще бъде на 21 юни, от 17 часа, в зала 19, на ул. "Московска" 6А (Княжеския дворец).

И последно за сега е предвидено интервюто в БТВ, в предаването "Преди обед" на 22 юни, към 10 часа.

Много бих се радвала моите книги да достигнат до хората, за които са написани - до вас. Защото ги писах със сърце.

image image image
  image Премиерата в Сиела, Фестивалния, Варна. Представя ме Долорес Коева  - приятелка и колежка.

image Издателство Ерове 22 часа ·

"В книжарниците има книги, много книги. Те са на английски. Много рядко се срещат книги на тагалог - официалния филипински език, който би трябвало да обедини вс...

  bnr.bg Наталия Бояджиева представя книгата ”Лицата на Филипините” във Варна Наталия Бояджиева - преподавател по български език и литература, журналист и писател - наскоро издаде книгата "Лицата на Филипините", която събира разказите ѝ
  •  
    • премиерата в Сиела - Ректората, София image image
      image image image
      image image image
    •      
           
           
Категория: Изкуство
Прочетен: 832 Коментари: 14 Гласове: 16
Последна промяна: 16.06 08:10
Наталия Бояджиева

Софийските премиери

Срещите със софийската читателска публика (3, 4 и 5 юни) бяха много богато и радостно преживяване за мен. Искреният интерес и интересните въпроси събудиха всичките ми филипински спомени към живот.

Сигурна съм, че и тази вечер във варненската Сиела ще бъде прекрасно.

Много хора в София ми протегнаха ръка, за да я има "Лицата на Филипините".

На първо място - гореща благодарност на прекрасната ми дъщеря Еми (художничката Emilia Boiadjieva) за двата акварела, нарисувани с много любов и станали корица на книгата - "Филипинският танц банга" и "Карабао".

Благодарна съм на издателя Тодор Станчев, издателство "Ерове", че повярва в тази книга и ми съдейства, за да стигне тя до вас.

Благодаря на моя редактор Васил Койнарев за чудесната работа по моята книга и за приятелската подкрепа в популяризирането ѝ.

Специални благодарности на колегите журналисти за сърдечните интервюта и за съдействието -
От Българско национално радио, програма "Христо Ботев", предаването за култура "Арт ефир" - Димитрина Кюркчиева,
Магдалена Гигова - водещ на предаването "Покана за пътуване" в програма "Хисто Ботев",
Иван Русланов, програма "Хоризонт",
Людмила Еленкова, водеща в единственото в България по рода си книжно радио "Хеликон",
Костадин Филипов - телевизионен журналист, автор и редактор в онлайн изданието Дело.бг,
Добринка Христова - журналист, преводач и преподавател, секретар на ДЖСП при Съюза на журналистите.

И, разбира се, на моята братовчедка и приятелка Надя Рускова - за гостоприемството и чудесните снимки.

  Благодаря ви, приятели, за празника, който преживяхме заедно снощи (9 юни) в книжарница Сиела, във Фестивалния. Чувствах вашия интерес, топлота и любознателност през цялото време. Беше чудно. Напълни ми се душата и сърцето. Благодаря!

image image image image image
    •      
           
           
Категория: Изкуство
Прочетен: 2725 Коментари: 4 Гласове: 16
  image image

Мили приятели!

В навечерието на светлия празник получих прекрасен подарък - излезе от печат втората ми книга с разкази "Лицата на Филипините". Много съм щастлива.
Каня ви най-сърдечно на премиерата на книгата на 9-ти юни - събота, от 18 часа в книжарница Сиела във ФК. Ще се радвам да се видим и да се потопим заедно в екзотиката на тази толкова далечна, но в същото време станала ми близка страна.

Този път София ни изпревари с поканата да участвам в Пролетния базар на книгата пред НДК. Които от вас са в столицата по това време, да заповядат на 3-ти юни в 10 часа на среща разговор.
Имам още две софийски покани - в Клуба на пътешественика на ул. "Сердика" 19, от 19 часа, на 4-ти юни, ще ви очаквам с мултимедийна презентация "Лицата на Филипините".
И последно за сега - премиера в книжарница Сиела в подлеза на Ректората - на 5-ти юни, от 18,30.

"Всяко изследване е свързано с много трудности" - е казал Цицерон. Лично проверено от мен и напълно достоверно. Но трудностите могат да бъдат и сладки...

Очакваме ви с нетърпение с издателя Тодор Станчев, ще бъде интересно image:)

image Издателство Ерове 23 май в 09:00 · image

Ето още едно от лицата на Филипините:

Светът на ифугао, доминиран от „вертикалната“ комуникация, осигуряваща предаването и съхраняването на традициите, контрастира с този на равнинните хора, отличаващ се със силата на „хоризонталната“ връзка между съвременници, постоянно включени в мрежа. Интересното е, че двата свята не са в неведение един за друг: образите и на единия, и на другия шестват из интернет.

Едноименната книга ще може да откриете на престоящия Пролетен базар на книгата пред НДК, на щанд А9 image😊 Очакваме ви image


Издателство Ерове 25 май в 11:00 · image "Лицата на Филипините" на Наталия Бояджиева е вече налична в онлайн магазина ни, където може да я заявите с безплатна доставка до адрес в цялата страна image


Категория: Изкуство
Прочетен: 420 Коментари: 6 Гласове: 15
 

Това е моята изненада за вас, приятели!
Виждате корицата на предстоящата ми книга "Лицата на Филипините". Акварелът "Филипинският танц банга" е нарисуван, разбира се, от Еми, моята прекрасна дъщеря. Благодаря ѝ от сърце за подаръка!
Очаквайте скоро и самата книга image:)

Ще пътуваме заедно из далечната островна страна, ще ви заведа в многомилионната Манила, в джунглата - дома на аета, ще се изкачим на Кордилера и на върха на вулкана Пинатубо! Ще ви запозная с някои от моите приятелки в Субик и с тайните на филипинската душа. Ще има и снимки, разбира се, както и преди - в "Светлина от Изтока" - разкази за Китай. До скоро!

image Издателство Ерове Вчера в 14:43 ·

Последните дни работим усилено по корицата на "Лицата на Филипините" image😊 Акварелът е на Емилия Бояджиева-Пеева, а фотографията на Minko Minev. Оттук нещата в свои ръце поемат Kontur Creative, които не се съмняваме, че ще се справят отлично с всичко останало. За нас остана скоро да разкажем повече за авторката и съдържанието на книгата image

Категория: Изкуство
Прочетен: 887 Коментари: 17 Гласове: 19
23.06.2017 21:00 - Очи в лилаво
Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
   
           ФИЛИПИНИТЕ 40 June 23, 2017 Natalia BoiadzhievaEdit

 

                                      ОЧИ  В  ЛИЛАВО

 

    Понякога най-голямото предателство прилича на преданост.

    Готова съм да се уча от всички и от всекиго като откривам у тях онова, което на мен ми липсва. Често обаче тяхната истина не съвпада с моята.

    Конфликтът духовно – бездуховно е нерешим в тази общност. Сблъсках се с грубата, биологична и неограничавана от нравствени принципи сила. Но не си позволих удобното отчаяние сред меланхолията на вечното лято.

    След тренировка сядахме с Агнес в близкото кафе. Тя е жената, с която бях най-дълго приятелка във Филипините. Лекарка и майка на четири деца – двама сина и две дъщери. Самоуверено тъмно лице (никога не носи чадър да я пази от слънцето), ниско, тренирано във фитнеса тяло, неизменните къси панталони във всички възможни цветове, купени „на сметка“, но толкова безбройни, че сметката отдавна е изгубена… Тениска и маратонки на бос крак. Гладка прическа като шлем върху главата (филипинките, които имат   природно къдрави коси, ги изправят трайно). Младежка усмивка и най-изненадващото – лилави очи, издърпани на бронзовокафявото  ѝ лице. Цветът на очите ѝ беше изненада и за двете ни – не бях виждала лилави очи, освен на Елизабет Тейлър. Цветът им преминава през множество отсенки като коприна, блестяща на слънцето – едновременно сив и млечнолилав на светлина и стоманеновиолетов на сянка. Зависи и от настроението ѝ. По-късно и децата ѝ останали  поразени от откритието – никой дотогава не бил забелязал тяхната изключителност. Тя самата не беше наясно с тази си необикновеност на погледа. Но много по-впечатляващ от очите ѝ  за мен беше силният ѝ характер.

image

Агнес

    Когато идвате от Олонгапо през Моста към Свободната зона, минавате между Харбър пойнт – най-големият мол в областта – и полукръглото, с остъклена фасада ресторантче “Коколайм“. Към него е прилепено миниатюрно кафе само с две масички вътре и седем – осем отвън на терасата. Това е нашето култово и стратегическо място, където се виждахме всеки ден. Има добър изглед и всички познати, запътили се към „Слимърс“, нямат друг избор, освен да ви помахат, преди да пресекат улицата. Отвъд черната линия, очертана от сянката, тропикът бълваше огън и жупел срещу нас, които обаче перката на вентилатора, включен под навеса,  успяваше донякъде да обезвреди.

    В единадесет „Коколайм“ започваше да се пълни с хора, дошли да обядват вкусно и на добра цена. Скоро вече нямаше места. Успявах понякога и аз да се вредя и да си поръчам любимото лакомство – буко (млад кокосов орех). Барманът одялкваше с привични движения горната половина на черупката, забождаше сламка в мекото бяло месо и ми го подаваше. Местните просто изпиваха сока, но аз си исках и прибори и изрязвах вкусната сочна вътрешност. Когато орехът остарее, бялата част изтънява и остава само сокът. Така и не развих необходимите умения за издялкване на ореха и това уютно местенце стана единственото, където можех да го опитам.

    Там се изливаха и тайните женски трепети на душите ни. Бяхме недосегаеми за тревогите и разправиите на пъплещия наоколо свят. Скрити от жежкия припек под широката козирка, с крака, вдигнати на съседния стол, за да отпочинат в горещината, мислехме, че блаженството ще продължи вечно. Но не ни било писано.

    Разкривахме житейските си радости и проблеми една пред друга с упоението на сродни души.

    – Натали, ти вярваш ли, че има сродни души?

    – Вярвам и имам такава близка душа. Виви от Пънлай. Но човек може да има повече от една духовна сестра – усмихнах се на тревогата в погледа ѝ.

    Връзката със сродна душа не е съвършена, съвършена връзка няма. Това е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейските предизвикателства и трудности. Храня непоколебимата увереност, че никога европейка и филипинка не са успявали да постигнат такова единение и хармония, както ние с Агнес през цялата тази година и половина, седнали  на плетените столове в Коколайм. Спокойната атмосфера, за която душата ми беше петимна, ме обгръщаше с блажен покой, какъвто рядко се намира по тези земи. Постоянното напрежение и състояние на свръхбдителност  да не бъда измамена и ограбена, вгорчаваше дните ми и единствено часовете с моята приятелка ми връщаха доволството и пълнотата от живота.

    Облачен ден, дъждец над Олонгапо и в очите. Агнес често е с дълги ръкави, за да не почернява излишно, а и в двата студени за филипинците месеци – декември и януари, когато температурата пада до 25 – 28 градуса, се мръзне здраво. С очите си видях настръхналата ѝ от студ кожа в един януарски ден. Говорим си за мечтата на дъщеря ѝ Аиса да стане лекар – че не бива да я отлага повече в годините, че да се отказва от мечтата си е признак на застой и неувереност. Аиса е медицинска сестра, има десетгодишна дъщеря и наскоро откри свое кафе – „Куку“, в което работи с радост и с въображение. То бързо се издигна в класацията на най-добрите кафенета в града. Водих и аз свои приятели там, празнувахме рождени дни и мястото стана познато и за малката бяла общност в града. Но мечтата на красивата стопанка на кафето  не ѝ даваше мира. Разказах на Агнес как съм окуражавала моите деца. И промяната настъпи – младата жена, която от десетина години отлагаше кандидатстването, се яви на изпит и беше приета! То беше радост… Тъжен беше само съпругът ѝ – кореецът Ли – заради раздялата, жена му заминаваше да следва в друг град. Но скоро и Ли се премести в Дагупан при нея.

image

с Агнес в кафе “Куку”

     От време на време ме заливат неприятните вълни на културния шок. Подготвена съм да споделя чуждата гледна точка, но, колкото и да ми е симпатичен този народ, все пак трябва да отдам чест и на истината. Не е работа на журналиста да бъда съдник, а само да покаже истината такава, каквато е. Не съм очаквала, че трябва да обяснявам на моя връстничка, при това високо образована, че четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото. Останах потресена, че човек като  Агнес, в когото дремят изключителни умствени и духовни сили, е чел през целия си живот единствено и само учебници. Нито една художествена книга.

     За мен най-важният аспект на приятелството е духовното свързване на едно по-дълбоко ниво. Винаги съм мислила, че важното е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме. Не можех да остана безразлична към колосалната празнота в живота на приятелката ми. Исках да я науча на магията на книгите. Литературата добавя още живот към нашия, създава вкус, прави ни богати, без книга светът е нощ  – това са идеите, които упорито внушавах на филипинската лекарка. В мен се надигнаха поколенията българи, отдали живота си на книжовността. Разбунтува се и журналистът, и учителят по литература. „Пропилян живот“ – помислих си тъжно.

    –  Какво учихте по литература? – попитах я гневно.

    –  Нищо, учихме английски в тези часове…

    Колко практично! И колко жестоко…

    Втурнахме се към Националната книжарница в Харбър пойнт, където бяха изложени добри образци от световната класика. Купих настървено и веднага подарих на смаяната Агнес „Портретът на Дориан Грей“ и „Джейн Еър“ с поръката първо да ги прочете, а след това да търси в интернет екранните им превъплъщения (професионален навик – така заръчвам и на учениците си). Книгите са на английски, единствено „Малкият принц“ беше преведена на тагалог, но бъдещата читателка отказа категорично да приеме книга на родния си език, никога не е чела нещо на филипински. Както изглежда, местните хора са прекопирали неподходящ чужд модел и са загубили оригинала – себе си. „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ е заглавието на книга, представена на годишната конференция на филипинските писатели, проведена в хотела ни. Книгата беше поставена на почетно място като знакова творба. Заглавието ѝ говори достатъчно.

    Липсата на интерес към книгите не е личен недостатък на Агнес. В течение на векове белите господари на островите по всякакъв начин са се стараели да притъпят любознателността на туземците. Западът е проявявал любопитство към другите цивилизации най-често от стремеж към икономическа експанзия. Често ги е унищожавал с презрение. Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, но никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в престижните „бели“ училища, където са приемани само най-богатите Други.

    Още като дете преживях приказната пълнота на приятелството между хора от различни раси чрез романите на Карл Май. По-късно животът ми в Пънлай потвърди реалността на това вълшебство. Но Китай и Филипините са две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение. От една невъзможна за прескачане стена. Втурнах се жадно към такова приятелство и в южноазиатската страна, но се блъснах в думата „раса“ и ме нарани нейното острие – дума, която не ми беше минавала през ума дотогава. Тази  бариера обаче беше трън в очите на Агнес. Тя чувстваше, без да мисли за това, че моето желание е да я доближа до бялата култура и интуитивно се противопостави на това. След като прочете двете европейски книги и поговорихме за тях, аз бях безкрайно щастлива, но усетих, че това само засили нейната вродена за австронезийците подозрителност към белите. Изненадващо за мен, а за нея съвсем логично, тя ми зададе уточняващия въпрос:

    - Как мислиш, Натали, хората от коя раса пишат най-добре?

    Стъписах се и се смутих от приготвената ми клопка, но отговорих честно, че в университета сме изучавали само европейска и северноамериканска литература. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното. Белите вървят по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми цели. Те представляват друг свят, в който няма такава реалност, която цветнокожите да приемат за реалност… Ето, и книгите, оставени в някои ресторанти в нещо като импровизирани библиотеки, са на американци. Ако оставиш книга, можеш да вземеш друга за вкъщи. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да я учуди, тъй като всичките им действия бяха изненадващи.   Моят аргумент, че в Олонгапо има също малка обществена библиотека, в която съм влизала, срещна рязка съпротива: „Никога не бих взела книга от библиотека!“ и „Няма и да си купя книга!“.

    Подарих още няколко добри книги на децата на Агнес и на две от внучките ѝ, но моят просветителски опит претърпя драматичен крах. Не можеш да изискваш от хората да са това, което ти се иска. Можеш да се опитваш, да се заблуждаваш и да се надяваш, но те винаги ще са такива, каквито са. Не можеш да накараш някой да помни, да копнее и да му липсват същите неща, които липсват и на теб.

    Ум, характер, душа – едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща. Тибетците казват: „Бъди отворен за обмяна, но не изпускай от ръцете си своите ценности“.

    Няма как да наблюдаваш хората съвсем отчуждено – като в аквариум или под микроскоп. Ако искаш да ги опознаеш, трябва да се смесиш с тях. Това и направих – с всички рискове. В малкото общество в „Слимърс“ се озовах  в съвсем друга действителност – враждебна и неразбираща моите представи за честност и благородство. Моят стремеж към справедливост  остана непонятен за останалите, а моята безкористност се възприе като наивност, граничеща с глупостта. За мен най-важният компас в живота е моралният.  Следваше ме смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност, смях на хора, които не признават нито учтивост, нито достойнство или чест. Моето равнодушие им действаше объркващо и разстройващо. Настроенията срещу белите жени сред няколкото филипинки са ожесточени по някакъв безцелен, дребнав и незрял начин. Често се чувствах като в детска градина. Никой няма смелост да се опълчи срещу мен сам, но в група им идва сила…

    Тук стойността на човека се определя от парите му, а не от качествата му. Хората не променят поведението си, освен ако това не е от значение за тях. В тази среда цари интригантството, а не желанието да се получат повече знания. Невидимите дворци на царството на любовта са непостижим лукс за тях. Никоя омраза не е тъй непримирима, както завистта. И никое зло не може да стане добро от това, че мнозинството го приема.

    Видях рак, който вървеше напред. Сред себеподобните си той се считаше за глупак.  Накрая и Агнес не издържа на огнения поток на омразата, който се вихреше няколко месеца в спортния клуб и който отнесе и нея.  Готовността, с която опитната лекарка избягваше да защити някое нравствено съображение само и само да не се опълчва срещу своите, да спазва по-съществените за нея и първобитни правила, ми помогна постепенно да стигна до действителното ѝ лице и нейните скрити мотиви. Това се оказа едновременно натоварващо и облекчаващо – както се чувства човек, стигнал най-после до истината. Едно приятелство, започнало така красиво, потъна в руини…

    Понякога възторгът ми е в излишък и придавам на приятелите си несъществуващи достойнства, издигам ги на пиедестал и после им се сърдя, че не стоят горе върху него. Странна и идеалистична нагласа. Потресаващата илюзия, че мислим с новата ми приятелка по еднакъв начин за света, ми даде добър урок. Жените рядко грешат в своите преценки една за друга, но – ето, този път сгреших. Повярвах, че знам по-добре какво е най-добро за хората около мен, докато се почувствах използвана като пищов на изпит.

    Когато напълно се доверяваш на друг човек, има два възможни резултата: приятел за цял живот или урок за цял живот. И двата са ценни. А най-важното си остава, както винаги, неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах. Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, научих много.

    За радост, от Филипините ми останаха и три  приятелки завинаги – Линда, Джаки  и Ан.

image

Линда (вляво) и Джаки

 

image

Ан

Наталия  БОЯДЖИЕВА
Категория: Изкуство
Прочетен: 3021 Коментари: 12 Гласове: 26
   
   
   Моля, активирайте заглавието, за да се отвори блогът с целия текст.
   
   
ФИЛИПИНИТЕ 39 April 25, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

ЗА  ОСТРОВИТЕ  И  ПРИЯТЕЛСТВОТО

(втора част)

    – Казвам се Кими Тамура – Тамура Кими, и съм наполовина японка. Дядо ми е японец.

    – Значи си четвърт японка – поправих дребната жена със стегнато момчешко тяло. Лицето ѝ наподобяваше японско, но тук всеки прилича на някаква нация и не е някакво изключение.

    Запознахме се във фитнеса и Кими веднага си предложи услугите да ме закара до някъде, тъй като аз нямах кола. Исках да отида до Стария пазар на Олонгапо, който е и най-големият. За мен транспортът не е проблем, такситата са евтини, а и обичам да вървя пеша. Но с компания е по-весело.

    Човешките същества имат нужда да се вписват. Всички ние имаме дълбока необходимост да чувстваме, че принадлежим към някаква общност.

    Няма случайни срещи, както няма и случайни раздели. Просто хората, с които сме се разделили, са извършили своята мисия – в моя случай ме научиха на търпение и на изострена наблюдателност. Филипинско приятелство – има ли го… Отношенията между жените в това малко бойно общество са твърде заплетени и сложни, но ще опитам да внеса ред, за да дам посока на разказа.

    И така, всеки ден след тренировката, в близкото  кафе Кими ми предлагаше настойчиво да ме закара докъдето искам. Най-често пазарувах и се прибирах в хотела.

    По-късно новоизпечената ми приятелка ме покани в дома си на кафе, а след няколко дни ме запозна и с японската си „втора майка“ Мако сан. Госпожа Мако е пенсионерка и, подобно на американските си връстници, е решила да се засели във Филипините за вечни времена – на по-топло и евтино място. Живее под наем в малка къща в Свободната зона.

    И с нея находчивата филипинка се запознава случайно – в една сауна; и нея разхожда с колата си. Мако сан не знае английски и наистина се нуждае от помощ в самотния си живот.

    Едва по-късно си дадох сметка, че някои от най-автентично изглеждащите хора са само много добри актьори, специализирали се в сменянето на маски, костюми и влизането в различни роли. Ролята за пред японката е на мила и грижовна дъщеря, въпреки че възрастната жена има и син, и дъщеря, която работи като стюардеса и често навестява майка си. С неподозирана ярост Кими се нахвърля върху „лошата“ дъщеря, когато ми разказва за нея. Със силата на капката се стараеше  с все сили да отчужди майката от детето ѝ и да заеме неговото място. Стигна се до там, че един ден заминаха двете за Манила, където с привична и оттренирана пресметливост Кими завежда старата жена в японското посолство и ѝ помага да прехвърли имота си в родината на единствения си внук (дете на сина ѝ) и така да лиши дъщеря си от наследство. Разбира се, за услугата ѝ е заплатено добре.

    По време на нашите срещи новата ми приятелка възхваляваше собствената си доброта и приноса си в живота на старата жена. Тя не бързаше за никъде, планът ѝ беше дългосрочен. „Не обичам филипинките – казваше ми тя доверително като си мислеше, че така ще ме предразположи. – И в мен тече филипинска кръв, но не харесвам за приятелки филипинските жени.“ Истината беше, че тя нямаше никакви приятелки. Още не бях свикнала с двойнствената ѝ природа.

    Кими не прави благодеяния безплатно, аз също ѝ заплащах всяка услуга – с пари или с продукти по време на покупки… Тя често идваше да плува в хотелския басейн безплатно – като моя гостенка. Но всичко това ѝ беше недостатъчно,за да бъде пълно отмъщението ѝ над бялата жена, нейна вечна конкурентка през целия ѝ съзнателен живот.

    Сега осъзнавам колко болезнено ѝ е действал видът ми и появата ми в спортния клуб  – като червено на бик. Тя бързо се съюзи с няколко противнички на бялата раса с водачка Йоли- дребна и пълна, с отблъскващо лице на лъв жена. Особено тежко преживяха първото място, което спечелих на тримесечното спортно състезание „Предизвикателство“, увенчано и с чанта като награда. Наказанието, което измислиха за мен, беше да говорят на висок глас и на непонятния за мен тагалог обиди срещу мен по време на тренировки. Сред тази малка група имате чувството, че не сте за този свят, че сте попаднали тук по погрешка, че е трябвало да живеете в друга епоха или дори на някоя друга планета. Втрещявам се като малко дете, когато видя стена срещу себе си и неуважение. Надничах през различни гледни точки към заобикалящите ме филипинки на средна възраст, опитвах се да виждам техния свят и проблемите в него от възможно най-много ъгли. Но останахме чужди… Накрая разбрах – те не можеха да ми простят, че съм се родила под по-щастлива звезда – родила съм се бяла. С какво съм заслужила това  – местните жени цял живот се мажат с избелваща козметика, без никакъв резултат, а на мен бялата кожа ми е подарък свише… Черна несправедливост.

    Няма зли хора, има само нещастни. Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.

    Не можеш да контролираш лоялността на хората. Няма значение колко си добър към тях, това не означава, че те ще ти отвърнат със същото… Няма значение и колко са важни за теб, не означава, че ще те оценят по същия начин. Понякога хората, на които държиш, се превръщат в хора, на които най-малко можеш да се довериш.

    – Познавам добре филипинците, работил съм с тях дълги години – опита се да изостри моята бдителност и да ме предпази от грешки и разочарования Стани. – Не сме в Китай, съвсем различни са хората тук; не можеш да станеш приятел с тях. С лекота ще те предадат, ще ти забият нож в гърба, без да им мигне окото; не им се доверявай, няма да помогне твоята добронамереност.

    Не само доброжелателността ми, но и вроденият ми оптимизъм, вяра в хората и усет да ги разпознавам – винаги са ми помагали. Досега. Няма как да се сравняват два народа и с надежда да се пренася едната народопсихология върху другата. Няма да се припокрият.

    Искаш да изследваш чужди култури. Ами изследвай. Кой е обещавал, че навсякъде ще е красиво като в Китай, където не срещна врагове, а само сродни души и приятели… Човекът се опознава при общуване, конят – в път – казват китайците. А пътешествията учат повече, отколкото всичко останало. Понякога един ден на ново място дава повече, отколкото няколко години вкъщи. Пренебрегнах съвета на Стани, имах вече светлото приятелство на Полин и си мислех, че ще срещна и други хора като нея. Но сгреших.

    Традиции, историческа памет, морални ценности или липсата им у белите господари, които стават техни духовни ориентири – такива са наслагванията в простодушните сърца на поколения туземци. Испанският период си има и черно, и бяло, и много помежду. Вероятно от тогава пиной (както сами се наричат филипинците) свикват, че обещанията са празна дума – дават се само за да те зарадват и веднага се забравят, особено ако нямат изгода от тях.  Постепенно, но трайно,  деформираният морал на колонизатора се прегръща от безкнижните филипинци; за пълзящата подмяна на психокултурния код на нацията  пише с гняв и огорчение и техният национален герой Хосе Ризал. Много предвидливо последните американски завоеватели изгарят книжнината, написана на испански, изключват религията от училищната програма и така оставят без духовен коректив местните, които трябва да им работят, без да си задават въпроси. И така – цял век! Добавяме и още четири испански века робия преди това в опит да открием причините за тоталното ни разминаване, за необуздаността и варварството на палещите острови на слънцето.

 

    Тъжният факт е, че борбата за оцеляване е все още реален проблем за огромен брой хора на тази планета. Сглобих постепенно несретния живот на Кими от уж случайно изтървани от нея фрази. Подсъзнателно тя е искала да разбера мотивите за предателството ѝ и да не я съдя много строго… Израснала е в мизерия, заобиколена от престъпност. Не е можела да се храни по три пъте на ден и си е обещала, че един ден, когато има деца, те няма да са лишени от нищо. Този ден настъпва твърде бързо, както е обичайно по тези земи – едва тийнейджърка, тя става майка на дъщеря и син. Никога не се е омъжвала. Бащата на децата ѝ е алкохолик и наркоман, биел я и тя избягала от него с децата им, още бебета. От тогава – повече от двадесет години, не е чувала и не иска да чуе нищо за него; не знае дали е жив.

    Кими се е научила, че единственият начин да оцелее е като се възползва от слабостите на другите. Прегърнала неморалността, тя извлича полза от нея. Никога не се е изправяла пред извисяващото чувство – едновременно на гордост и смирение – каквито са нашите усещания пред големи произведения на изкуството, музиката и литературата. Състрадание, сърдечност,  достойнство, гордост и това, което Айнщайн нарича „свещено любопитство“, са неща, напълно непознати за нея; те няма да нахранят децата ѝ. Оскърбяващото поведение и недостойните черти на жената са вероятно непреднамерени – професията ѝ зад граница на компаньонка е оставила завинаги своя отпечатък върху нея.

    Тя заминава отначало за Сингапур като оставя децата си на брат си да ги гледа. И той си има  деца, но те живеят надалеч, в друг град със своята майка и не са виждали баща си от години. Вуйчото приема племенниците си като свои деца и ги отглежда. Кими им изпраща пари от чужбина и живее с мечтата те поне да бъдат щастливи. Годините минават, децата растат, а на майка им вече ѝ е време да се оттегли от професията. Дълго е събирала пари за дебюта на Никол – пищно филипинско тържество по случай осемнадесет годишнината на момичето – да бъде разкошен, да е като другите…

image

децата на Кими

image

вляво е вуйчото в ролята на баща на Никол

image

приятелките на дебютантката

image

Никол с братовчед си

    Тогава заминава за Япония, предвидливо научава езика, но и това не ѝ помага особено; там конкуренцията е голяма: „В Япония предпочитаха рускините – не че бяха по-добри от нас, а само заради бялата им кожа… Сега  японското посолство отказва да ми издаде повече виза за страната, попаднала съм явно в някакъв черен списък“ – разказва с огорчение мургавата жена. Потръпнах – Линда и аз съставляваме цялото женско бяло население на стотина километра наоколо. Дълго отглежданата и затаявана злоба, завист и гняв ще се стоварят върху моята нищо неподозираща бедна глава. Бели мъже – пенсионирани американци –  има с хиляди и те са добре дошли, но бели жени – какво ще правят тук!

    И тя се зае постепенно да приведе плана си в действие. Около месец се вживя в ролята на приятелка, каквато никога не бе имала и се хареса в ролята на актриса – след поканата ѝ у тях на кафе започна да ми носи по малко храна в кутия ( гладното ѝ детство крещеше, че това е най-прекият път към сърцето на другия. Носеше храница и на момичетата от рецепцията, но те останаха равнодушни), развеждаше ме с колата си… Скоро се самозабрави в играта си. Дори веднъж отидохме до Ангелес, където живее дъщеря ѝ с двете си деца, но без съпруг. Никол живее в една къща с вуйчо си – човекът, който е отгледал нея и брат ѝ. Американецът, от когото са децата, я е изоставил и си е намерил друго момиче… И всички приемат това за обичайно.

    Никога не подценявайте подлостта в душите на хората… Дори когато са мили. Особено когато са мили.

    Ударът беше кратък и неособено болезнен, защото го бях предвидила вече. Всъщност не беше един целенасочен удар, а няколко знака на пренебрежение и опити за унижение. Не се отзовах на поканата за рождения ѝ ден и на следващия ден ѝ обясних спокойно и твърдо, че не искам да я виждам. Така и стана – повече не я видях, за голямо мое облекчение. Спря да идва на фитнеса. По-късно и аз се преместих в нов.

    Не правя компромис с ценностите си, затова и понесох леко неодобрението и злобата на малката група бездуховни жени. Бързо открих какво се крие под преувеличената нежност и неопределена загриженост, хубавичка и повърхностна.  Дълбоко в душата на Кими е припламнало може би моментно желание да си има приятелка, както е виждала да става по филмите, но то бе пометено от неистовата ѝ жажда за мъст. Забелязах  постоянната ѝ борба между това, което е, и това, което би искала да бъде. Тя се е вживяла в измисления от нея почтен живот с японския ѝ спонсор Тамура, когото нарича съпруг  и много иска да вярва в него. Има само два страха – някоя по-хитра от нея и млада съперница да не ѝ го отмъкне и да не би тя самата да напълнее с килограм – два и той  да я изостави… Присвоила си беше и фамилията му, без да има право на това. Както и останалите пенсионери от богати страни, Тамура беше пристигнал тук за по-евтин живот и имаше нужда от местна жена за домашна помощница. И той, както и останалите заможни старци са наясно, че ще издържат не само жената, но и децата, и внуците ѝ. Такава е сделката, и двете страни са доволни.

    Прекалената толерантност, хубавите спомени от Китай и романтичният отказ да правя разлика между хората (всяко човешко същество заслужава състрадание и доброта) ме подведоха този път. Бях доверчива към хора, които не познавам и на които отказвах да видя сенчестата страна. Но тъмните аспекти на живота не изчезват просто защото ги игнорираме; в действителност само се влошават и задълбочават. Исках да вярвам, че хората, към които съм се отнесла добре, ще ми отвърнат със същото. Тази линия на мислене е ужасно наивна, както се убедих бързо. И все пак запознанството ми с Кими със сигурност е трябвало да се случи;  то ми даде една друга перспектива. Всяко преживяване е урок. Както е посъветвал бащата на Скот Фицжералд сина си: „Почувстваш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“ Така е – имала съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължена да дам твърде много. „Даром получихте, даром давайте“ – са думи на Исус.

    Не можем да променим хората до себе си, но можем да променим кои от тях да са до нас, а без кои да продължим напред. Ако трябва да бъдат в живота ни – те ще ни настигнат.

 

    Винаги има период на притеснение и екзалтация, когато  заминаваш в чужбина за дълго време. Самолетът отдавна се е приземил в Манила, но когато си зад граница, дълго не се приземяваш наистина. И две години не са достатъчни, за да разбереш напълно местната култура. Но това е богат опит, изпълнен с върхове и разочарования, натрупан опит за цял живот. И се връщаш у дома горд, че си се справил с това изпитание докрай.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 1201 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 26.04.2017 07:13
   
   
  Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
   

Филипините 38 Приятели, за да прочетете целия текст, моля, цъкнете на заглавието "Филипините
38" и ще се отвори моят блог.

March 21, 2017 Natalia BoiadzhievaLeave a commentEdit

 

ЗА ОСТРОВИТЕ И ПРИЯТЕЛСТВОТО

И човешкият живот като природата се развива на цикли. За някакъв миг моят и нейният път се сляха.

Видях Линда още първия път, когато влязох във фитнеса „Slimmers world” („Светът на по-стройните“). Светлото ѝ лице, оградено с ореол от чисто бяла коса контрастираше на кафевите лица наоколо. Зарадвах се, когато я видях и се насочих към нея, но тя бързо се обърна странично към мен. Така и не се запознахме.

Минаха няколко месеца, виждахме се всеки ден по време на заниманията с инструктор – зумба, йога, латино танци, кикбокс… Но никога не се заговорихме. Беше ми странно, защото виждах, че е общителна, вечно усмихната, смееше се с глас на някои забавни моменти. Имаше вид на човек, доволен от живота, спокоен, уверен в себе си и хармоничен. Много по-късно се вгледах в ясносините ѝ очи, обградени от бръчиците на смеха, които светеха сред целогодишния ѝ златист загар и прозрях тайната ѝ – срещайки се с много хора, дълбоко в себе си тя е самотна на този слънчев остров. Вечният оптимист, добряк и в същото време борец, тя обича живота, приключенията и се радва на всеки миг, прекаран с приятели. Но в тази страна Линда  приятели няма. Не би могло да бъде другояче – изкуствено приповдигнатият интерес към бялата жена прикрива неуспешно нездравата мисъл какво може да се измъкне от нея и никак не предразполага към приятелство. Чувства се добре навсякъде и лесно се адаптира, но ако имаше избор, би се върнала у дома в Денвър.

За съжаление, и избор няма – съпругът ѝ Лари никога не би се върнал в Щатите. Няма обяснение за неговата непреклонност – дори Линда тъне в догадки за причината. И за двамата това е втори брак; неговият син живее с жена си в Америка, но не идва никога да посети баща си. Така моята приятелка живее разкъсвана между копнежа по дома и тропическия живот с Лари в далечната земя.

image

Линда и Лари

Сега съжалявам, че чаках толкова дълго да я поканя на кафе. Оказа се интересен и много духовен човек, в разговора ме изпълни позабравена пълнота и спокойствието, че ще бъда разбрана. Толкова уютно е да сме с някой, който мисли като нас, който разбира идеите ни и споделя нашата гледна точка за света… И колко рядко може да се изпита това удоволствие – да водиш смислен разговор за значими и запленяващи неща. Американската ми приятелка не  беше пътувала никъде из страната, а така копнее за нови впечатления. Не би могла да тръгне сама, Лари отказва да напусне удобствата си в хотела, а няма на кого друг да се довери. Същото беше и с мен; Стани е на работа и няма как да пътуваме заедно. От тогава двете бяхме в постоянно трескаво обмисляне на следващия маршрут.

В края на първата година във Филипините вече ме е обзела носталгия и копнеж по зимата. Привиждат ми се снежни преспи, дори суровият вятър свири за мен романтично. Същото усещане се повтаря, когато в България настъпи есента, а най-нежният сезон – пролетта – тук съвпада с най-свирепата жега – април и май. Следват пет месеца воден свят. Но мина времето на внезапните вихрушки и дъждовни бури, вече може да се пътува в кратките седмици до невъзможната жега. Затова избрахме с Линда ноември за нашето ново приключение.

Първо я заведох на Гранде Айлънд (Големият остров всъщност не е чак толкова голям, но е живописен и пълен с история. Гледан отгоре, прилича на гигантска манта). Намира се в залива Субик, на стотина километра северозападно  от Манила.

image

Гранде Айлънд  и Чикита (вляво)

Бях ходила там вече веднъж с Агнес преди година. За нея обаче това не беше никакво приключение, а просто излет до един от хилядите острови на родината ѝ. На всеки пътят носи нещо различно. Тя не сподели моя възторг от непознатото,  просто легна на пластмасовия шезлонг под палмата и заспа. Нощните дежурства в болницата бяха съсипали съня ѝ, а след тях тя неизменно идваше и на фитнес, вместо да се наспи у дома. Упорита е, няма да се откаже.

image

пътувахме с малкото корабче

image

вдясно е брегът, който оставихме

Филипинската ми приятелка работи като лекарка в малка болница за бърза помощ в едно село от градски тип. Ходих ѝ на гости в болницата – тя е на един етаж – с приемен кабинет, микроскопична стая за почивка на дежурния лекар и няколко стаи за лежащо болни. Докторът е винаги сам на смяна, с една сестра; решенията и отговорността са изцяло негови. Понякога Агнес ми показва покъртителни снимки на тежки случаи, които е направила с телефона си, за да сподели трудностите си с мен. За мен тя е герой, всеки ден е на фронта.

image

минаваме покрай корейската корабостроителница Ханджин

image

хребетите на Замбалес

image

двете с Агнес на корабчето. Жълтите ленти се дават с билетите, за да се открояват туристите на острова.

image

пред нас е северният бряг на Гранде Айлънд

И така новоизпеченият Робинзон потегли на самотна обиколка да изследва острова. За змии не мислих и те не ми се обадиха. Късметът на новака… Не че няма – наблюдавали са ме отстрани на пътечката, препичайки се мързеливо на слънце. По-късно научих, че противозмийски серум на острова няма, а и в болниците в Олонгапо също – всеки сам да се пази.

Поплувах в басейна – дори обичайни занимания придобиват за мен романтичен ореол, когато си съвсем сам. Въздухът бе напоен с уханието на непознати цветя, а в бляскавия зной на тропическото слънце островът спеше. Ние бяхме единствените му посетители. Навсякъде цареше запустение. Живо беше само растителното море на задушаващата джунгла. Времето сякаш бе подменено – същи Джурасик парк…

image

диви банани

image

неузряла папая

В пустеещите острови има нещо страховито и в същото време магнетично,  необяснимо привлекателно… Защо рушащата се красота ни привлича толкова силно? Вероятно защото дава храна за въображението. Влязох в едната от двете изоставени постройки, издигнати една срещу друга през тясна алея с шахматно разположени черни и бели плочи. Не се чудих дълго на какво се дължи нейната магия – ето залата на втория етаж е била бална, тук се е танцувало, ехтял е смях, хората са разговаряли и са се сближавали или смразявали под вечно топлото нощно небе… Пред погледа ми оживя картината на потъналия „Титаник“, където балната зала с ръждясали парапети, обвити с водорасли, възвръщаше блясъка си с превъртяното  назад време, когато гордият кораб – хубавец е поел на първия си и последен рейс. Размисли, вълнения, човешки драми – всичко е преживяно тук, както и в отсрещната сграда, която е бивша  военна болница. Качих се на покрива ѝ по пожарната стълба, вече доста изгнила и опасна на места.

image

сградата с балната зала

image

към втория етаж

image

някогашна бална зала

Покривът всъщност представлява обширна тераса с полуразрушени каменни перила и е най-хубавото нещо в цялата лечебница. Гледката е позакрита от вековни дървета, но между клоните на едно от тях прозира лазурното и гладко като огледало море – не си го представям по време на буря. А от тук прелитат не само бури , но и жестоки тайфуни.

image

старата болница

image

терасата на покрива

В средата на своеобразния площад над стрехите  се мъдреше бар – за разтуха на болните войници. Минах и по коридорите покрай празните стаи – тръпки ме побиха, колко ли призраци  на млади мъже, оставили живота си в горещата земя, витаят наоколо…

Всъщност околността беше изпълнена с духове от миналото – още със слизането си на брега двете с Агнес бяхме откарани с туристическо влакче на обиколка из останките на Форт Уинт. Укреплението носи името на бригадния генерал Теодор Уинт, служил в американската армия по време на Гражданската война и войната с Испания, и е част от пристанищната отбрана на заливите Субик и Манилски, изградена от филипинския отдел на Министерството на отбраната на САЩ през 1907 година. На площ от сто акра, колкото е островът, са били разположени пет батареи с  дванадесет оръдия, осем минохвъргачки и огромни гаубици. Крепостта е играла важна роля и по време на Втората световна война за защитата на столицата. След края на войната е станала място за почивка на американските военнослужещи и техните семейства. Олонгапо се превръща от испанска в американска военноморска база.

След поражението си в Испано – американската война от 1898 година Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверинитета на Съединените щати. Филипинците са се вдигнали на кървава революция срещу Испания още две години по-рано и не са искали отново да станат нечия колония. През февруари 1899 започват неравни боеве между американската армия и филипинските сили.

„Не ме е страх и винаги съм готов да изпълня дълга си, но бих искал някой да ми каже за какво се бием“ – думи на Артър Викърс – сержант в Първи полк на Небраска.

„В Калукан са живели 17 хиляди души. Когато нашият Канзаски полк премина през него, не остана жив нито един. Останаха да стърчат само стените на голямата църква. В село Майпайа, където нашата първа битка започна през нощта, е имало пет хиляди жители. Камък върху камък не остана… Трудно можете да си представите тази ужасна сцена на запустение. Войната е по-лоша и от ада.“ – капитан Елиът от Канзаския полк.

Много американски офицери са участвали и в избиването на индианците и прилагат и към филипинците известния злокобен девиз: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец.“

Войната завършва на 4 юли 1902, ясно е в чия полза. Още век колониално робство за островитяните.

image

оръдието е на повече от век

Сред зеленото прикритие на гъстака днес се е спотаило дългото дуло на едно –единствено брегово оръдие, до което ни заведе водачът. Само него не са си прибрали американците на тръгване през 1993-а. Като всяко внушително оръжие предизвиква тръпки по гърба, едновременно страх и мрачна възхита от мощта му. Островът се е разтърсвал из основи при всеки грохотен изстрел. Филипинецът убедено потвърди, че призраците са се заселили наоколо и понякога си правят шеги с туристите като оставят бледи петна по снимките им…

image

стълбите са от испанско време

image

подстъпите към крепостта

image

нашият гид Ендрю твърди, че баща му е американец

Гидът Ендрю ни закара и до укреплението, където е била монтирана артилерията. Влязохме  в укритията за войниците, а  по стените още личат  надписи от различни времена; „Огън! Още един!“ – дива радост или просто задоволство от добре свършената работа… Американци и японци са се биели за вече поробената филипинска земя…

image

триколка за туристи

image

любопитен е, дойде да се запознаем

Продължаваме с откритата триколка към източния бряг; там нахвърляните скали му придават строго величие. Вляво е брегът на Замбалес, следваме бреговата ивица и погледът ни се спира на корейската корабостроителница „Ханджин“ – четвърта по големина в света, която дава хляб и на множество местни работници. Прекосяваме залива Субик и вдясно се открояват крановете на контейнерния терминал, един товарен кораб бавно го наближава.  Още по-натам следва Камаян с неговия Океанариум, където ходихме по суша със Стани. Гледката е по домашному позната, но далечна.

image

островен следобед

image

източният бряг

image

островчето Чикита

Много по-наблизо е островчето Чикита (малка – на испански). Ендрю важно обяснява, че по време на отлив може да се върви дотам по пясъчна коса, но не съветва туристите да го правят, защото на тази шепа земя е пълно със змии… Случихме прилив, иначе като нищо щях да отида да проверя думите на гида, не че не му вярвам.  Във всички творения на природата има нещо за възхищение, тя не върши нищо безполезно.

image

местна лодка с балансьори

Обиколихме целия Гранде Айлънд и се върнахме пак на северния плаж, бившия военен кей, откъдето тръгнахме.

image

басейнът

След като поплувах в топлата, сгряна от слънцето вода на басейна, се върнах на плажа при Агнес. Тя се бе събудила и дори бе издирила един сервитьор в пустата околност. Видях, че наблизо има ресторант, но не вярвах да заработи само заради нас двете. Приятна изненада – поръчката пристига направо на пясъка. Хапнахме печена риба, зеленчуци и неизменния ориз под шарената сянка. Пълно спокойствие и тишина, идилия, жив човек не се вижда. Вече е време за морето, успокоиха ни, че наоколо акулите ядат само риба, нищо по-едро…

image

сервитьорът

image

обядът ни е типично филипински

Гмурках се и плувах с часове, без да усетя, че гърбът ми е изгорял съвсем… По средата на деня не можеш да стоиш на слънце безнаказано дори и през ноември – ще ти смъкне кожата…  Агнес  вървеше из водата и събираше интересни миди и счупени корали, изхвърлени от вълните.

image

бързо пада здрач

image

черните силуети на палмите

Най-сетне слънцето реши да се премести малко по на запад, а вече знаех, че много скоро ще настъпи нощта. Корабчето ни очакваше  на кея.
Категория: Изкуство
Прочетен: 1008 Коментари: 6 Гласове: 13
Последна промяна: 29.03.2017 18:56
26.02.2017 00:34 - Пинатубо 2
Наталия Бояджиева, писателски блог  
   
   
   
   
   
ФИЛИПИНИТЕ 37 February 20, 2017 

П И Н А Т У Б О

(втора част)

image

“20 минути до кратера” – най-сниманата табела

image

към върха зеленото и водата са  повече

    Ликуващо тържество по изтощеното лице на Полин – стигнали сме до табела „20 минути до кратера!“  Посочените минути са както окуражаващи, така и много относителни, но след около час катерене по стръмното най-сетне пред нас се открива възхитителна гледка – в кратера сме, а езерото е в краката ни, заобиколено от настръхнали скали.  Какво езеро – изумруд и сапфир, преливащи един в друг. Спокойна опъната кожа, ментолово прохладна, по която мога да пиша с пръст. Ни ветрец, ни вълничка отгоре… Мами да поплуваш, макар че изглежда бездънно. Татко, не се тревожи, пазят и не разрешават да се влиза; във водата имало разтворени сулфатни и серни съединения, опасни за човека. Вулканолози правят измервания периодично, ако водата от езерото изчезне, вулканът се готви да изригне. Но в момента е тук – красива до вълшебство.

image

и едно кученце пое с нас нагоре

image

колко окриляващо!

image

Ной

image

заветната табела “Добре дошли!”

    Снимам тази приказка и сядаме да хапнем – както вече споменах, по-вкусна риба и ориз не съм яла… Наоколо дърветата не са едри, нито храстите – гъсти. Показват ни необичайно ниско мангово дърво на двадесет години; то няма и да порасне по-високо заради сулфатните изпарения от кратера, неуловими за нашите носове… А иначе е отрупано с още неузрял плод.

image

езерото в кратера

image

по опънатата кожа на езерото пробягват облаци

image

Паоло

    Границите на три провинции се събират точно тук – Тарлак, Замбалес и Пампанга. Най-дълбокото езеро в страната е – до дъното му има седемстотин  метра…

image

ниското мангово дърво

image

кратки мигове на щастие пред бездънното езеро

    В един момент изражението на Паоло става далечно; научил е нещо, което аз не съм чула:

    – Американците са предупредили да се върнем до пет следобед, защото след това ще хвърлят бомби… Щели да измерват параметрите на кратера, издълбан от бомбите…

    По-абсурдно нещо не бях чувала! Ами наблизо живеят аета… Да дърпаш дявола за опашката като хвърляш бомби близо до калдерата на активен вулкан… Само три дни по-късно – на 28 април 2014 година Барак Обама ще подпише споразумение за сътрудничество в отбраната с филипинския президент Бениньо Акино, според което за срок от десет години ще бъде даден достъп на американските войски до филипински военни бази за „насърчаване на мира и стабилността в региона“. Това обезсмисля демократичните постижения, когато огромните американски военни бази са били закрити в началото на 1990 година и се е сложил край на вековното американско военно присъствие в тропическата страна, чувствителен въпрос в тази бивша колония на САЩ. Решението ще предизвика бурен протест на филипинци пред америанското посолство в Манила…

    Но сега трябва да бързаме… А и в очите на иначе спокойния Ной изведнъж се появява безпокойство.  Въздухът става още по-тежък и лепкав от тропическата влага. Летният влажен мусон започва да затрупва небето с оловен хаос от безформени облаци. Те забулват на върволици скалите и склоновете и се заплитат във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртат зъберите на кратера. На един чукар знойно пламти  косо падащ слънчев лъч. Вулканът все още тупти и диша.

image

стените на калдерата

image

и друг водач се спуска надолу

image

аета също бързат да се приберат

    Времето се променя рязко в планината, трябва да тръгваме, да изпреварим дъжда; тук той за минути може да се превърне в чудовище, което да препълни потока  до наводнение. Речицата не е могла да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а е образувала руслото си като е укрепила бреговете си от довлечения чакъл.

image

облаци над Бялата пустиня

    Ной ни разказва, че пет години по-рано, през един августовски ден, седмина французи,  трима корейци и белгиец са изкачили върха. Но горе ги посреща проливен дъжд и по обратния път те са залети от вилнеещите води на река Сакобиа. Телата на жертвите са намерени по-късно надолу по течението. От тогава не се допускат туристи по време на дъждовния период. Събираме багажа и, неотпочинали напълно, потегляме обратно – и тъкмо навреме. Тропическите бури се развиват с бързина, достойна за силата им. Сами сме в безкрая.  Дъждът ни следва по петите, но надолу се върви по-бързо, така че успяваме да му избягаме за кратко. Страхотна светкавица блясва пред очите ми и озарява притъмнелия ден, край мен бясно изтрещява гръмотевица. Дъждът  вече се лее като плътна завеса, всяка капка като че има задача да те забие в земята. Слънцето се е скрило, настъпва оловен полумрак. Небето се е снишило съвсем, просто като че ли виси над главата ми – и от оловносиво е станало черно. Куполът облаци неусетно се свежда и мракът става по-дълбок. От време на време ти се струва, че е настъпил краят на света и ти си последният жив човек.  Задъхани стигаме до всъдехода, мятаме се вътре и поемаме обратно.

image

железни соли са позлатили  рекичката

image

всички се изнасят

    Шофьорът е на поста си, той е опитен, лицето му не изразява тревога. Тойотата заподскача по набраздената котловина. Както бе започнала, така и рязко, като с нож отрязана, бурята спира. Ранен следобед  е, до „приятелския“ огън  на американците има още време, дали ще успеем да се изкачим и до аетското село Тарукан… Мокри сме до кости, но какво от това, въздухат е топъл, дрехите бързо съхнат.  Полин ме поглежда жално- изморена е, няма да дойде с мен.

image

Полин

    Всички остават в колата, само ние с Ной поемаме нагоре към платото по разкаляната пътечка. Водата си е издълбала улеи в склоновете, а сред  дивия безпорядък на големи и малки скални отломъци се гушат къщичките на аета – господарите на тези земи.

image

улеи в снагата на вулканичните хълмове

image

реката вече буйства

image

издигаме се нагоре

image

дървета, застинали завинаги в лахара

image

наближаваме

    Катерим се дълго по пластовете втвърдена лава, джипът долу се превръща  в точка, когато излизаме  на платото и попадаме в истински рай – погледът, изненадан, си почива в изобилната къдрава зеленина. Лъскавите палмови листа блестят на светлината на захождащото слънце. Заглеждам  се в зеления пламък на свързаните в гора край селото панданови дървета, диви банани и папая. Жегата пак става непоносима, всичко пари, ако го докоснеш…

image

горе е рай

    Била съм вече в Пастолан – друго село на негритос, домовете им са подобни, но тук личи външна помощ. Здравна служба – дар от британското посолство в Манила, църква и училище с името „Емилия“ – подарък от международната организация „Добри хора“, основана в Южна Корея през 1999. Ето че имало кой да помисли и за това изчезващо племе – хуманитарно сдружение, насочено към развитие на изолираните райони, изкореняване на бедността, защита и образование на децата, особено в отдалечени места, населени с  етнически малцинства, без правителствена защита.

image

църквата в Тарукан

image

здравният център, дар от “Добри хора”

image

училището “Емилия”

    Наизлязоха жени и деца – те са по-любопитни, макар и срамежливи. Кротки и обичливи създания, аета се сприятеляват лесно и доверчиво. ( Имам вече приятели от Пастолан, нашите срещи винаги ни носят радост). Усмихват се, но не с угодническата усмивка на равнинния филипинец, а с чистосърдечната и открита усмивка на детето. Дребни фигурки – трудно можеш да различиш кой носи бебето на ръце – майка му или по-голямата му сестра.

image

Тарукан

image

селото на аета

    Разговорих се с една жена и от нея научих, че  след изригването на вулкана аета са се преселили в областите Пампанга и Тарлак, но пет години по-късно  са се върнали по родните си места да си обработват земите. Тук горе, на високото, докъдето кола не може да се изкачи, те водят изолиран и прост живот и се чувстват в безопасност. Идилична пасторална картина. В селото струи благодатно спокойствие, обичайно за племето. Те вярват, че тези бащини земи са свещени – източник на живот и подарък от техния magbabaya (бог). Върховният бог властва над по-малки духове, които обитават реката, морето, планината, долината и други места. Мъжете танцуват, за да умилостивят духовете  преди и след лов на диви прасета или пътуване за търсене на мед. Жените пък танцуват вечерта преди да се отправят да събират миди.

image

по улиците на селото

image

уютно – екзотично

    Имената им идват от природата – те са думи за планини, реки, дървета, камъни… По-възрастните мъже от племето все още бродят по горите на лов за храна и се връщат у дома само за да споделят улова. Използват копията си единствено  за лов и като украса на тържествени церемонии. В последните години по-младите са започнали да търсят работа в мините и дърводобива, за да печелят пари за нуждите на своите семейства.

    Всяка общност има собствени закони, предавани устно от поколение на поколение. В северната част на остров Лузон ги наричат pugut (дума на илокано, която означава „таласъм“ или „горски дух“). Дълго време племената устояват на „външния“ свят и живеят само с достойнството на собствената си култура. Начинът им на живот не е променян в продължение на хиляди години. Едва напоследък започват бавно да се адаптират към новата  реалност – децата ходят на училище, има здравна служба, където лекар работи заедно с техния племенен лечител. Намерили са и политическия си глас като народ, изпращайки петиции до правителството за възстановяване на законните им права над бащините им земи. Негритос се нуждаят от помощ, за да оцелеят и да спасят своята уникална цивилизация от изчезване.

    Ето и някои от техните вярвания. Смята се, че ако бременна жена доближи до някое грозно животно или яде определена храна, то това ще се наследи от бебето и то ще изглежда като маймуна или ще има коса като маймунска козина. Това суеверие е единствената причина много жени да не се появяват в обществото, докато са бременни. Друго – да не се слагат пари върху масата за хранене – носи лош късмет. Ако пък си режете ноктите на краката през нощта, искате някой по-възрастен роднина да умре…

    „Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива…“ – казват мъдро аета.
Древна легенда разказва за Бакобако, ужасният Дух на морето, който може да се превръща в огромна костенурка и който хвърля огън от устата си. Когато бил преследван от ловци на духове, Бакобако избягал в планината и изкопал голяма дупка в средата на върха. Започнал да хвърля по околните земи скали, кал, прах и огън в продължение на три дни и да вие толкова силно, че земята се разтресла.

    Вземам си довиждане с изгубващото се царство, с този живописен свят, изпълнен с проста радост от живота и слизаме отново в призрачната Бяла пустиня, в извънземния пейзаж между веригата хълмове, където дори и водните биволи карабао са бели. Пустошта придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била и стръмните стени и склонове, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

image

блажена баня за карабао

    Нашата експедиция е към края си. Непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в това негостоприемно място, обитавано само от аета, да изкачиш огнедишащия Пинатубо. Но тъкмо тази опасност омайва и подмамва пътешественика. Даже и сред дивата и враждебна пустош, а може би именно там, се чувстваш силен и здрав.

    Беше вече дълбока нощ, когато ме оставиха пред хотела. Дори момчето от охраната се беше запиляло нанякъде. Филипинското лято няма светулки, които да разпръскват жарава. Чува се само нежно настойчивият зов на гекона.

    Разделихме се с Полин и Паоло въодушевени и с нови планове за пътешествия – имало една планина с чудни водопади… Без да знаем, че никога повече няма да пътуваме заедно (макар че, кой знае, що е живот, пред нас е). Най-неочаквано  баща им попречи на нашето приятелство и тази загадка остана неразрешена и до днес. Така, както не е съгласен и дъщеря му да си има приятел. Бащината воля на две не става в това семейство. Джеймс се оказа  истинска Султана в панталони. Той и до днес  ни уверява в писма, че заедно с децата си са завинаги наши приятели във Филипините, но очевидно има различна представа за приятелството от моята. Не всички черти от филипинския характер бих могла да си обясня,  въпреки  че всеотдайно се опитвам да го разбера…

    Джеймс е  интелигентен млад човек и старателен служител, но често попада на компании, които не преуспяват и фалират и на него му се налага да си търси нова работа. По-големите му деца Полин и Паоло движат малкия семеен бизнес като доставят месо в хранителните магазини. Рано задомен, както е традицията в страната, той остава на  млада възраст предаден  и самотен баща на три деца, а четвъртото живее при майка си. Той се вкопчва интуитивно в най-голямата си дъщеря, която поема грижите за домакинството и децата и не иска да я загуби. Всеки човек, към когото тя се привърже, пораства заплашително  в неговото въображение като неумолим враг. Той смени имейл адреса на Полин и телефонния ѝ номер, така че аз повече нямах връзка с нея. След многото приятелски знаци (покани за вечеря от негова и наша страна), за мен поведението му си остана тайна; мога само да правя предположения…

    Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите. Културният шок е многопластов и това, което виждате на повърхността, може да породи най-голямо объркване и ужас. Не срещаме хората в живота си случайно – те са или  благословия, или  – житейски урок. Всеки от тях ни е учител – не е задължително да го харесваме, за да ни научи на нещо.

    И когато изкачиш върха на планината, едва тогава започваш истински да се изкачваш., както казва Халил Джубран.

    Половин година по-късно Джеймс и Полин ни дойдоха на гости в хотела. Носеха торта -за помирение. С половин уста бащата призна, че се е надявал аз да помогна на Полин да си намери работа като секретарка. Нямах никаква представа какви надежди е лелеял Джеймс, стана ми неловко, че, без да ме е питал, ме е вкарал в ролята на вездесъщата бяла жена, за която няма невъзможни неща… Уви, тази мисия не е по силите ми, обикновена чужденка съм, макар и  с цвят на кожата, силно надценяван и почти обожествяван  в тази страна. Неведнъж за тези две години расата ми беше предмет на специално, невинаги доброжелателно внимание. Урокът по расизъм с обратен знак е твърде горчив и болезнен. “Малка е ползата от очите, ако умът е сляп” – гласи арабска поговорка.

     Можем да различим истинското от фалшивото, тъй като фалшивото предизвиква у нас неопределена тревога, докато истинското изпълва сърцето ни с тихо щастие.  Приятелството – никога не можеше да ми мине през ума, че то някога ще се скъса, тъй като беше основано върху дълбоката симпатия между ума и сърцето. И все пак най-голямото богатство на всяко пътуване и приключение са хората в една страна, част от които стават твои приятели и остават завинаги в душата ти, колкото и кратко да е било общуването ти с тях.
Категория: Изкуство
Прочетен: 4550 Коментари: 12 Гласове: 16
Последна промяна: 01.03.2017 09:22
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 662239
Постинги: 154
Коментари: 1186
Гласове: 14995
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031