Пак съм тук, в Пънлай, започна отново китайският ми живот.
    Дойдоха приятелите, радват се на българските сувенири, запознаваме ги с родината. Суонг дори ми каза, че толкова й е харесала България от снимките, че иска да учи български. За нея това ще е не по-леко изпитание, отколкото за мен - да уча китайски.
     За навлизане в българската атмосфера започнахме с право хоро  - него бързо го усвои, нали обича да танцува...
     Като й написах българската азбука, тя възкликна: " И с тези 30 букви вие пишете думи?! А коя ви е другата азбука?"  Тук тя явно очакваше аз да извадя някоя скрита азбука, подобна на техните 85 000 йероглифа... Трябва да поясня, че китайците имат две азбуки - едната е споменатата йероглифна и друга, наречена пинин, която всъщност е латиница - за улеснение на учениците. Аз започнах да чета на пинин, но радостните възгласи на Суонг бяха напразни - нищо не разбирах...

      Но преди да продължа с местните впечатления, ще ви разкажа за така жадуваното мое Варненско лято. Въпреки че посветих един месец на ремонт като всеки ортодоксален българин, пак ми остана време да наситя душата си с красота.
     Откриването на Международния театрален фестивал стана на 31 май с огненото шоу на кокили "Насекомото". Представеният от Fireter  проект е показван вече на три международни и на два български фестивала. Огненото шоу е новост - въведено е у нас преди десетина години. Този театър е по-скоро философия, в която актьорите пресъздават картини и сцени от света отвъд нашия. Изразните средства са необичайни - огъня и сенките, кокили, маски, костюми и музика от някакъв друг свят (щях да кажа "несъществуващ", но се замислих...) Огънят се възприема не като унищожителна стихия, а като живо същество - един от героите, с когото на зрителя му се приисква да общува, флиртува, играе. Ефектът е омагьосващ. Действа пречистващо.
       Три месеца след това вълшебство то е живо в съзнанието ми като че ли беше преди три часа.

      

             Преживяхме тази приказка на театъра на огъня и сенките в последната майска вечер, докато се разхождахме с дъщеря ми из Морската. Стъмваше се, когато зад Обсерваторията видяхме едно свръхдългокрако бяло създание с човешки образ да се приготвя за път! Главата му се губеше в короните на дърветата. Е, как да не тръгнеш след него!

                                                       

            След Насекомото се търкулна огромно бяло кълбо - тялото му, носено от няколко души в бели дрехи. Един извънземен готвач буташе ентусиазирано светеща печка на колела, а от нея се разнасяше онази омайна космическа музика, която пренася в отвъдното...

                         

                                                                           

             И хората, излезли на розходка, се присъединяваха към щастливото шествие, без да знаят, нито да питат накъде. Вървяхме по главната, та до шадраваните - като зомбирани. Можехме да вървим още дълго - накъдето ни поведат...

            Нямаше граница между публика и артисти. Само една полицайка проправяше  път по улицата, да не би някой да се преплете и да препъне Насекомото и свитата му.

          Трудно е да се опише, снимките ще направят това. Емито снима, аз не бях на този свят...

            

                                             

                            

                                                                

        

                                         

                       

               

                                                  приятели!

         Каня ви най-сърдечно на изложбата на дъщеря ми Емилия Бояджиева. Откриването е на 20 юли, от 18,30 часа в галерия "Актив арт" - Варна.

               

       Изложбата представя маслена живопис на тема Балет и е част от съпътстващата програма на 24 Международен балетен конкурс - Варна.

              

                "Полет в синьо"


                       
                     
                       "Преди представлението"
  
      

           Сайтът на Емито е www.emilia-gallery.hit.bg
      До вторник, приятели! Ще се радвам да се видим!

    Изложбата продължава до 18 август.

     Първо искам да благодаря на всички приятели, които са гласували за моя пътепис "Среща с Буда" в конкурса на  poblizo.com  . Благодаря ви, приятели, за подкрепата!

     А сега, като попаднах в клопката на Вулкана и заседнах в сянката на Облака му, не можах да се прибера у дома и си пиша кротко в блога... Опитвам се като китайците да приемам търпеливо и философски разочарованията. Какво друго ми остава, освен да продължа да ви разхождам из китайската провинция. Днес ще довършим пътуването във времето по старата уличка като прекрачим високия праг на дома на генерала и писателя Чи Джигуанг. Посреща ни непознат за мен бял храст с аромат на зюмбюл.

         

   Тръгваме по лабиринт от алеи, скали и множество малки къщички, в които е живял героят с неговото семейство.

                       

     Ето как са си подреждали домовете китайците през 16 век.

                                       

         А това е портрет на генерал Чи

        Оформлението на градината е направено с много фантазия и според традицията.

        





           Накъдето и да тръгнем, лабиринтът от алеи ни извежда на изхода. Прекосявайки уличката, влизаме в музея на оръжията, използвани от армията на генерала.

                                                     

   Ето как са изглеждали войниците му.

             

           Генералът е организирал батальон от бойни колесници. Една от тях - с наблюдателница на върха, е наречена колесница Уан Ган.

                                                          

          

                                                
         От тази колесница се изстрелват едновременно много стрели.

                              

              С това оръдие завършваме разходката, пренесла ни далеч назад - в китайския 16 век...

 
                Китайците не обичат да планират ежедневието си. Защото, даже и да си обещаят някакво събитие, все нещо им се случва и очакваното се разминава. Те обаче приемат това философски, не се разочароват, даже не го обсъждат. Затова  не се учудихме, когато наш познат китаец, туроператор, ни покани на екскурзия до Наншан от предния ден.
              Тръгнахме на седми март рано сутринта с автобус, времето - ясно и мразовито... Съпругът ми и тримата му колеги българи се оказват  единствените мъже в автобуса. Развлечението било осмомартенски подарък за тридесетина китайки от техните половинки. Впрочем, местните дами са убедени, че осми март е ден на китайската жена и разпалено обясняват, че си го празнуват вече сто години. Е, нали знаехме, че Китай на техния език означава "страна в центъра на света" - не спорихме дълго...
             "Ох, то тук само жени, къде съм тръгнал" - изпъшка глухо спътникът ми, но скоро гледката на Великата китайска равнина го погълна и той притихна примирено.

                         

                   Наншанският бронзов Буда отблизо

            Продължението заедно с много снимки е в  poblizo.com  и участва в конкурс за пътеписи. Заглавието е същото.

         Ето ни на Площада на мира. Той винаги пустее, както впрочем и тротоарите из града. Кой ще ти върви пеша като има велосипеди и електромоторчета. Един - единствен път на площада имаше навалица - когато през август в Летния театър се проведе Младежкия музикален фестивал... Вървейки по улиците, човек не остава с впечатление, че тази страна е пренаселена.
        А, ето - появи се майка, която учи сина си да кара колело. Мястото е подходящо - просторно и празно...

  това е входът на Летния театър

                            колона с барелефи

          Ако искате да сте здрави, трябва да се целувате ето така - препоръчва един плакат насред площада:

   

          Явно тук са наплашени от грипа и по всяко време на годината ще видите хора с маски на устата...
          От другата страна на Летния театър виждаме един голям гонг. На него е написано, че диаметърът му е два метра и тежи 108 килограма. Отлят е първоначално в Индонезия през 2002 и две години по-късно първото му копие е подарено на китайското правителство и на китайския народ. Гонгът е символ на световната дружба и мир. В центъра му от лицевата страна  са изобразени символите на световните религии  и много национални флагове.

           

                                                 

    Сърцето ми трепна, когато си открих знамето, макар и толкова малко, така далеч от родината. Нямаше никой наоколо, на когото да го покажа с гордост...

      

            Това са двете забележителности на площада...

           Имам си една любима стара уличка в центъра, сега отиваме там. На нея е запазена къщата музей на Чи Джи Гуанг (1528 - 1588) - изтъкнат военен стратег, губернатор и национален герой от китайската история. До нея е Музеят на оръжията, използвани от армията на генерала. А по-нататък са пръснати очарователни антикварни магазинчета с безброй красиви дреболии.

             

    В началото и края на улицата се издига по една арка. Искате ли да я видите как изглеждаше през зимата?

                                                        

          Пак сме сами - туристическият сезон е два месеца през лятото, а за местните не са никаква атракция "китайските потайности", както аз ги наричам,  свикнали са им.
  Ей така най харесвам - пусто, слънчево и прелестно безвремие.

                

                                                     
   
          къщата музей на генерал Чи. Друг път ще ви поканя вътре - плетеница от лабиринти, езеро, скали, чудеса...
      Сега влизаме в това антикварно магазинче. Собственикът пиеше чай с двама приятели, наля ми и на мен една чашка и ме остави да разглеждам и снимам, без досадно настояване да купя нещо.

             

                                             

 вляво е антикварят, на стената виси картата на Китай.

  

                             

            Не стана ли много дълъг постингът? Утре ще продължим... Снимките се увеличават с кликване върху тях.


 

           Запролети се и тук. Но само по календара. По тези краища пролетта пристига късно - чак към края на май... Тогава аз ще си бъда в любимата Варна и ще се радвам на лятото. Китай, Китай, ама и от Китай човек трябва да си взема отпуска от време на време...
          Но все още съм в Пънлай. И като морско чедо днес ще ви покажа морето. По-точно - двете морета - Бохай и Жълто, които се пресрещат точно на градския плаж. Плажът тук не се използва за печене, както при нас, а за прехрана. Затова и през лятото няма да видите по него чадъри, шезлонги, барчета... Никой не се пече, хората мразят загара и неистово се крият от слънцето. Цялата им козметика - и за мъже, и за жени - е избелваща. Като знам при нас как ентусиазирано се препържват на солариумите... То и моя милост като пристигна тук, искаше да си запази варненския тен, но се избели на бърза ръка, ползвайки местни кремчета...
    А и за разходки рядко се използва крайбрежната алея. Обичайно е по нея хората да разглеждат и сортират улова си от миди и риба по време на отлив или от рибарските си лодки.



                                           

         Не случайно едното море се казва Жълто. Няма го лазура на нашето море... Наблизо е устието на река Хуанхъ - Жълтата река, та затова цветът му през цялата година е мръсно сиво жълт.  Така или иначе, морето винаги ми напомня родния град и ме изпълва с малко тъга...
       Това е изкуственият полуостров Осемте безсмъртни, за който още не съм ви разказвала. Казват, че е построен преди сто години, сега само се поддържа и реконструира. На него е голяма красота - вътрешни езера, пагоди, музей на нефрита, има много за показване.

   

                                     

      плажът при отлив. В далечината се вижда полуострова, където се намира историческият комплекс Пънлай Г - гордостта на града.

           Тези жени продават сувенири направо от велосипедите си. Шумно ме каниха да си купя, но когато извадих апарата да ги снимам, срамежливо скриха глави... Вижте как сериозно са се пребрадили - да не би да почернеят.

                   

                                                             

              На запад по алеята се стига до паметника на Осемте безсмъртни, които прекосили морето (разказвала съм ви легендата за тях). Тук хората много обичат да се снимат.

           

                                     

       Тази жена така лъчезарно ми се усмихна, че не можех да не я снимам...



                                           

         Цяла зима стоят разпънати тези найлонови платнища между морето и крайбрежната алея, вероятно предпазват растенията от вятъра, не знам точно...

        Минаваме покрай един голям хотел и продължаваме към единствения площад - Площада на мира.

       

       Утре започваме от там. 

             Ако някой некитаец ви каже, ча много добре познава Китай и нищо не може да го изненада, не му вярвайте. Или се преструва, или просто му се ще да е така... Китай е една голяма загадка и истината е, че самите китайци не могат да кажат, че го познават напълно. Хората, които живеят например на юг  и попаднат в северната част на страната, се чувстват като в чужбина. Всичко е различно - и климатът, и кухната, и диалектите, и обичаите...
          Дълго се колебах дали да ви разкажа за този обичай, защото е много потискащ. Но за да се обогати представата за един народ, трябва да се познават и обичаите, те рисуват физиономията му. А и това, което е зловещо за един, за милиард и триста милиона си е  съвсем в реда на нещата. Колкото и да са универсални категориите "красиво" и "грозно", явно, имат си и особени, местни тълкувания.
          И така, традицията "ин хун" повелява починалият неженен син да сключи брак с мъртво момиче. За китайците починалите трябва да се почитат и нуждите им - да се задоволяват. За да бъде доволен синът им в задгробния живот, някои безутешни родители, чиито синове са починали ергени, търсят мъртво момиче, което може да му стане "невеста" и ги погребват заедно като съпрузи.

     китайка се моли на Буда

           Като погребален ритуал "ин хун" се появява по времето на династията  Хан (206 - 220 г.пр.н.е.), когато цивилизованите (забраняващи човешки жертвоприношения) погребални церемонии са въведени на цялата територия на Китай.. Обичаят е възприет навсякъде. Случва се такава "сватба" да бъде направена и със скелети на жени отпреди няколко века.. А когато става дума за тялото на млада неомъжена жена, която е била и красива, за него често има няколко претенденти и семейството организира търг, на който цената може да достигне десетки хиляди юана. Търговията на трупове процъфтява... Сватбите на мъртвите са причина дори и за убийства.
          Традиционните китайски вярвания предполагат, че животът без брак е непълноценен, затова родителите се боят, че починалият им син ще бъде нещастен. Никой не смята тази традиция за позорна или зловеща. Комунистическата партия се е опитала да изкорени обичая, но без успех.
          Разказаха ми, че традицията е най-разпространена в Цянню - град в китайската провинция Хенан. Един от възрастните местни жители - Гу Дасин - обяснява, че нито една жена тук не лежи в гроба сама. Гробът на сина му също е доказателство за обичая. Починалият на седемнадесет години от хепатит Гу Чаншен първо бил погребан сам.. След това обаче той се присънил тъжен на родителите си и споделил, че се чувства много самотен. Бащата веднага започнал да търси тяло на девойка, но тъй като в провинцията, а и в цял Китай жените са по-малко от мъжете, издирването му отнело цели шест години. Накрая редом със сина му било заровено тялото на десетгодишна удавница от съседното село. Съюзът между двамата бил скрепен със сватба - "сватбата на мъртвите".
         Ако семейството е прекалено бедно и за мъртва булка, прави женска фигура от слама и тя се погребва до починалия син като съпругата, която никога не е имал.

        И за да не завърша така тягостно този постинг за обичаите, ще ви спомена за един по-ведър - плюенето. То се числи към жестовете, понеже е равносилно на нашия жест "прекръстване". С плюене може да се сломи мощта на гръмотевицата, а призраците не понасят да бъдат наплюти - това се споделя в най-древното открито засега медицинско съчинение. Ако човек срещне на улицата погребално шествие, трябва незабавно да се изплюе. Същото се прави, когато човек види падащи звезди.

      

   да, китайски! Искате ли?
  Пред нас е дворецът. Днес го наричат хотел, но точно така са изглеждали дворците в древността. "Сан Шиан Шан хотел " - петзвезден, с импозантния вид на китайски императорски дворец, обзаведен с източен разкош и разточителност. Конструкцията му е вдъхновена от една прекрасна старинна картина, изобразяваща Вълшебната земя Пънлай.



                                                                  
двете половини на хотела

  централния вход

   На запад от него започва комплексът "Трите свещени планини", който вече ви описах, а също и изкуственият полуостров "Осемте безсмъртни", за който скоро ще ви разкажа.
   В хотела има 150 стаи с мебелировка от скъпо дърво в стила на китайския императорски двор. Още от фоайето се усеща аристократичният дух.

  

                                                                                              непрекъснат балкон, опасващ цялото фоайе

  тук можете да пиете кафе или чай, дори и да не сте гости на хотела. А през лятото тези заснежени камъни се превръщат в красива водна каскада.

           

  коридорът води към няколко ресторанта, малък театър и магазин за сувенири.

                                             девойките продават традиционни китайски сувенири и шалове от естествена коприна, ръчно рисувани.

            


                 задължителните триметрови вази допълват декорацията

    Акцентът в голямата зала е тази дърворезба, изработена от камфорово дърво в Тайван, в долината на река Яндзъ. Дървото се отличава с плътност и голяма твърдост, фина и сложна текстура, гладък и блестящ разрез. Творбата "Стотици деца и хиляди внуци" е резбована от тайванския майстор Ши Женианг - победител в състезанието "Златен лъв" за фолклорна храмова резба. Монолитното парче дърво е подбрано за изработката на тази изчистена и естетична творба, която носи естествената красота на дървото, следвайки природните му особености, а едновременно е ярка, витална и блестяща. Излъчва лек камфоров аромат, който пречиства въздуха.

                                



                                                                 

         Тази резбована маса се нарича "Носи богатство и съкровище". Тя е направена от дървото Тореа, което е вид от добре познато тук дърво, расло хиляда години в Мианмар. Материалът е плътен и солиден, с фина първокласна текстура, приятен златистожълт цвят и нежен аромат. Това произведение на изкуството е изработено от победителя на Деветото състезание по дърворезба Арт Експо. Той е постигнал умело съчетание между душата на дървото и притегателната сила на дареното от природата чудо със своята енергия в тази изящна творба.



            Такива състезания се провеждат ежегодно и по останалите традиционни изкуства - калиграфия, рисуване върху естествена коприна, изработка и декориране на порцеланови изделия.  Добре би било, ако и ние държахме на традицията, както китайците. У нас се сещам само за фолклорните надпявания, а за майсторство в другите изкуства - дърворезба, изработка на народни инструменти и т.н., не знам да има надпревара. А може би има?

      Отмина и "златната седмица" - дните след Пролетния фестивал. Жителите на града полека - лека се завръщат от родните си места, магазините се отварят и започват да се зареждат със стока. Бавно и като че ли с нежелание животът потича във вените на града. Само това е останало от паметните новогодишни гърмежи.



     Все още можете да си купите от последните новогодишни ябълки.



  Тези ябълки са зрели с черни лепенки с новогодишни пожелания по тях. И не са по-скъпи от другите...
  Знам, че темата за храната я минахме и не съм чревоугодник, но какво да правя като пак стигнахме до ресторант. И аз искам да стигнем до някаква галерия, театър, в краен случай - басейн, но... няма - само магазини и места за хранене. Нали помните поздрава "Ял ли си?"
     Яли - неяли - влизаме в единственото европейско заведение в Пънлай - "Джиндиан кофи". Храната е горе-долу в западен стил, макар че не може да се определи от коя точно кухня е. Телешките стекове добре ги правят, а има дори и салати! Само тук можете да получите приборите, с които сте свикнали от дете - нож и вилица  (китайците ги смятат за варварски обичай, защото им напомнят оръжие...)
Тук китайци не влизат, въпреки че се готви и тяхната храна.

  интериор в "западното" заведение

   Музиката е китайска, но важното е, че има музика.... С неколцината чужденци в града се засичаме там и вече се познаваме и поздравяваме.

  Този стенопис разкрива представата на китайците за западната култура. Като се замислиш, с изключение на Япония и Корея целият останал свят е на запад от Китай...

                                                      за нас -
най-обикновен, банален бар, а за тях - уникален и екзотичен, прелетял отдалеч...

    Нека надникнеми в едно много обичано от местните хора заведение. Ето откъде избирате храната си и я посочвате на сервитьорката.

     

   А тук са сготвените продукти, които до преди малко плуваха и... лаеха.... Всичко точно се записва, защото е много - поръчват се най-малко 15 вида ястия.

                                            
   Тази маса е в отделна стаичка, малко по-голяма от масата. След малко вратата ще се затвори и - няма мърдане...

   

                    Тук пък сами ще си готвим - заведението е в стил "хот пот" - "гореща тенджера". На дъното на тези саксии има спиртници, които се палят и сервитьорката поставя върху тях метални чинии.

                                                             



  В тях налива от чайник някакъв бульон и вие започвате да си пускате в него сурови, понякога - и живи - продукти. Живи скариди, гъби, парчета месо - свинско, агнешко, телешко, зеленчуци - и всичко е на едно място. След малко пресягате и и защипвате с клечките нещо, което докопате и... да ви е сладко!. Питам се само за какво им плащат на готвачите като гостите сами си готвят. От толкова много готварски "печки" едновременно дрехите ви издайнически сочат къде сте били дълго след като излезете от там...

       Не че след ресторанта ще ви е нужен лекар, просто пътят ни минава покрай кварталния лекарски кабинет. Влизаме да питаме за някакви лекарства, защото докторите - баща и син - продават и лекарства.



   Ето ги и двамата доктори - бащата в момента изслушва оплакванията на пациент. Вляво на стената висят рамкирани дипломите им, а отгоре на етажерката виждате няколко купи - награди за бащата, който е бил военен лекар.

         Свечерява се. Вечер обикновено ходя на индийски танци, но сега школата е в ремонт, затова ще ви запозная с една от танцьорките, с която се сприятелихме - Янг Шао.

      

       На постерите зад нея са снимани учителките по танци - вдясно със синята пола е Маа - нашата учителка. Докато траеше ремонтът - два месеца - тя беше заминала за Цинан да учи нови танци и през март започваме отново.

       Вечер е спокойно по улиците - едно забравено у нас усещане за свобода. Никаква опасност - дори за сама жена късно вечер.

      В Китай има 56 националности. Всяка от тях е запазила свои традиции в празнуването. Нини е от Хубей - град в Южен Китай, след който започва джунглата - разбира се, нейните обичаи  се различават от тези в северния Пънлай.
     Слушахме нейната любима музика - от Тибет, както тя казва, напомня за коне, зелено и свобода...

    На втория ден от Новата година - вече Пролетен фестивал - омъжените дъщери заедно с техните съпрузи и деца се завръщат в бащиния дом за семейния обяд. Така показват своето уважение и дълбока привързаност към родителите си. Носят им като подарък патици, пилета, наденици, плодове и сладки, а най-важното нещо е Хонгбао - червени пликове с пари, които символизират късмет и богатство.
   След обяда или вечерята задомените дъщери ще се върнат в домовете си с подаръците от техните родители. В стари времена, когато са се вървели пеш дълги разстояния, дъщерите можело да останат няколко дни при родителите си.
   От втория ден хората започват да излизат, за да посетят приятели и роднини, носейки им подаръци и Хонгбао за децата.

  Хонгбао за децата

                                  Вярвания
      В полунощ всички врати и прозорци трябва да се отворят, за да се позволи на старата година да си отиде.
      Всички дългове трябва да са изплатени и да не се взема заем в навечерието на празника.
     Смъртта не се споменава и историите за призраци са табу.
      В деня на Новата година да не се мие косата, за да не се отмие късметът.
      Да не се чупят чинии или други предмети на първия ден на Новата година.
      Да се отбягват ножове и ножици, защото те предвещават лош късмет през идващата година.
      Трябва да се носят нови дрехи, за предпочитане в червено. Това е щастлив цвят, който ще донесе слънчево и сияйно бъдеще.

                           Драконовият и лъвският танц
       Китайският драконов и лъвски танц е традиционна част от всяко празнично събитие и е съпроводен от фойерверки. Според митологията тези две животни са свещени и носят щастие и охолство.
      Пролетният празник започва с драконов и лъвски танц, за да се прогонят злите духове и демони.
      Драконовият танц е бил известен още през 960 г. и е останал популярен и до днес. Маската и тялото на дракона, които са необходими за танца, могат да бъдат златни, зелени, червени или шарени. Ако се танцува през нощта, напред върви танцьор, който носи горяща факла, за да осветява процесията. Драконът е разделен на девет до 24 части, всяка е дълга два метра. Има гигантски дракони, които са по 120 метра дълги и тежат над сто килограма. Движат се с пръти от много танцьори на два - три метра височина. Докато тичат, те изпълняват определени синхронни движения във въздуха и чрез повдигане и смъкване на прътите драконът полита. Носи се от шест до 40 души. Пред тях върви друг танцьор, носещ голямо кълбо, което драконът се опитва да глътне. Движенията на дракона и лъва са съпроводени от ритмични удари на барабани, цимбали и гонгове.
     Разбира се, такива танци можете да видите най-вече по телевизията.

       Пролетният  фестивал с неговите традиционни панаири в храмовете и карнавалите отговаря по значимост на Коледа в християнския свят.

       Е, посрещнахме и ние Новата 4708 година! Малко ми е неловко да го кажа, но според китайците това е самата истина.
       Празнува се само в домашна обстановка. Няма общоградски тържества, нито концерт на площада, може би защото няма площад... И на заведение не може - нали се разбрахме, че затварят в 9.
       Трета нощ фойерверките разтърсват града - повече се разчита на звуковия ефект, отколкото на зрителния. Някои напомнят картечница, други - грохот на оръдие, трети - свистене на шрапнел. Истинска война! - и това е, за да се прогонят злите духове.



Сигурна съм, че пукнат зъл дух не е останал в квартала, а даже някой да се е изхитрил да се скрие някъде, пронизителният фолклор го е довършил. По всяко време на деня от скрити говорители между блоковете се разнася оглушителна китайска народна музика - засенчва и уредби, и телевизори. Нито можете да прекъснете кабелите, нито да помолите  съседите да намалят звука, нито знаете къде се е притаил диджеят на това музикално чудо... Единствената надежда е празникът да отшуми и патриотичният ентусиазъм да затихне. Само че и това не е ясно кога ще стане - по календара са три почивни дни, но различните хора ползват различна новогодишна отпуска - от девет дни до един месец (зависи от фирмата).

   Нашата китайска приятелка Нини ни покани у тях на празничен обяд, по време на който ни разказа за някои традиционни моменти  от посрещането на Новата година.

                Основно почистване на дома
    Денят на 24 число от 12 лунен месец се посвещава на годишното почистване на дома - дрехи, завивки и прибори - всичко се чисти, за да се сбогуват със старата година и да известят новата, че са готови да я посрещнат. Вярва се, че чистенето ще измете злото и ще подготви къщата  за добрия късмет. Всички метли и лопати се изнасят извън дома на Нова година, за да не може да бъде изметено щастието.
    Изглежда, че обичаят стриктно се спазва, защото в навечерието на празника наистина видяхме един добър съпруг, който беше излязъл извън прозореца на дома си на деветия етаж и хладнокръвно бършеше стъклата. Няма балкон, нито беше привързан с някакво въже към прозореца. Държеше се с една ръка,  с другата чистеше, а тялото му - залепено за фасадата. С ужас наблюдавахме предания къщовник и горещо се надявахме, че е конфу- мен, от тези, които прескачат от сграда на сграда. Не падна, слава богу, а прозорецът заблестя.

                                   Украсата

    Пролетни стихове (защото започва Пролетният фестивал), написани с черен или златен туш върху червени вертикални ленти, се окачват по стените или от двете страни на вратата.



   Тези кратки поеми, сътворени на класически китайски, съдържат добри пожелания за семейството през настъпващата година. Рисувани богове, свитъци на щастието, прекрасни цветя по прозорците, цветни новогодишни рисунки и червени фенери - всичко това допринася за тържествената атмосфера.

                                 Трапезата

     На масата трябва да има тринадесет ястия - пиле, риба, телешко, свинско, раци, приготвени по различни начини, задушени зеленчуци, кълнове, салати и сладки.



   Всяко ястие има символично значение - кълнове се ядат, за да си умен, риба - за да си богат...
   На този ден трябва да се приготви и кашата лаба. Началото на историята ни връща преди 900 години. Смята се, че Сакямуни - първият Буда и основател на религията - е постигнал просветлението си на осмия ден от дванадесетия месец. На този ден за него била приготвена оризова каша с боб, орехи и сушени плодове. Традицията да се яде каша лаба тръгва от религията, но с течение на времето тя става обичано зимно ястие за китайците.
   Обядът беше прекъснат от Нини, която настояваше, че сега е моментът да се палят фойерверките. Струпахме се всички на стълбището.

           

                           

       Оглушителна канонада, гъст дим и щастливи китайци!
    По гърмежите се гадае - ако са непрекъснати - хубава ще е годината. Нашата лента не се запъна!

                         очаквайте втора част

          Да ви заведа предновогодишно на пазар, искате ли?
          Както вече съм разказвала, китайците не са чували нито за Трифон Зарезан, нито за св. Валентин и не изпитват терзания какво да си изберат за веселба. Алтернативата е само една - Нова година, и то много гръмогласна - на традициите се държи. На шести февруари беше "малката" им Нова година - загрявка за голямата. Пукотевица и фойерверки - цяла нощ... Както каза ентусиазирано таксиджията Ли (на видима възраст 40 години): "Ех, как обичаме с брат ми да гърмим на Нова година! Бум- бум- бум!" - и пусна волана да ми покаже как хвърчат искрите... "Да е опасно? Не, не е - за малките деца - малки фойерверки, а за нас - големите!"
        Трябва да поясня, че тук игрите са за големите мъже, на децата не се полагат - като пораснат, тогава. И наистина, за половин година не съм видяла играещи деца - нито да тичат по плажа или в парка, нито да се гмуркат в морето... Отношението към децата е строго и сериозно. Не е за вярване, но пред очите ми едно тригодишно момиченце стоя мирно и тихо, без да мръдне, час и половина, докато трая танцовата репетиция на майка му.
      И хвърчилата се пускат само от мъже. Ето ви едно, снимано през есента.



   На другия му край стои 50 - годишен мъж, съвсем сам, без внучета наоколо си, който отпуска връвта и видимо се радва на това китайско изобретение.
   И пумпалите ги въртят мъжете! Съвсем буквално... Тук  нямам доказателствен материал, но трябва да ми повярвате - насред един празен паркинг в центъра на града възрастен мъж удряше с камшиче един от онези големи пумпали, които се завъртат по този начин и които сме виждали само по филмите. Пумпалът си танцува накъдето поиска, а човекът върви след него и гордо го подкарва с камшика. Той беше толкова щастлив и вдаден в играта си, че не забелязваше никого.
   Много са непосредствени - често като се разминавате с тях по тротоара ги чувате да си пеят някаква песен. В Китай не мъжете са непораснали деца, а децата са непораснали възрастни. За жените не се говори...

  И понеже обещах пазар - ето и част от него. В началото, както винаги, е арката. Тя присъства на много  места в града.


   Това е захарна тръстика, докарана от Южен Китай. Продавачът ви я обелва, и вие си я хрупате, вървейки...



   Тъй като в Китай има четири климатични пояса - от екваториален до умерен - храна почти не се внася, всичко си произвеждат сами. А и политиката им е такава - поощрява се местното производство.
  Традиционните червени фенери - в случая - като новогодишна украса. Иначе висят не само пред ресторанти, но и пред всякакви обществени сгради.



  Мисля, че това са китайски рози, специалистите да кажат...



  Момичето продава декоративни рибки, те имат символично значение за празника.



   Усмихнати продавачи (за нас - екзотична гледка)



  Тук се пекат и варят на пара питки и закуски.



  Не винаги ни се усмихват, понякога ни гледат и така... Явно, не ни разбират китайския...

                

  Хората пазаруват основно с моторчета и велосипеди.

           

  Пак - усмихнат продавач.

                                      

          Тръгваме си към къщи с пълни торби.
        С китайски зеленчуци стават много вкусни български ястия.